Писателският блог на Тишо

февруари 24, 2014

Причината на всички проблеми

doble_trouble

Снимка: Wikipedia 

„Причината на всички проблеми“ или „Double Trouble“ от Mr. Nobody, още един гостуващ автор:

Причината на всички проблеми може да бъде само една:
И тя е убеждението и съпътстващото го усещане, че сме нещо, което е истинско и живее в истински свят.

Това убеждение може да предизвика невероятно реалистично преживяване, изпълнено с безброй нюанси.
Но винаги носи със себе си и проблеми.
И проблемът е, че съществото е убедено, че е нещо истинско и живее в истински свят, отделен от него. Съществото също е убедено, че има свободна воля и избор, че прави и решава.

Също е убедено, че е родено и ще умре, че има начало и край.
Така възниква параноята. Тя се подсилва още повече от илюзорното чувство за избор и воля. Те пък носят със себе си вина, страх от грешки, прекомерно премисляне и какво ли още не.

Но палитрата от преживявяния не е изпълнена само с неприятни такива. Колкото са неприятните, толкова са и приятните – техните противоположности. Чувство на успех и загуба, правилен ход и грешен такъв, високо постижение и ниско, прозорливо и нехайно, красиво и грозно, бяло и черно…

Тъй като усеща дискомфорта от тази игра, и на този етап е напълно убедено, че има независима свободна воля и избор, съществото търси решение на този дискомфорт във всякакви аспекти. Всичко, което временно намалява дискомфорта, става обект на прекомерно преследване: пари, секс, опиати, сигурност, успех, признателност, приемственост, одобрение и … неща да искаш в този свят 🙂

Но каквото и да се постигне и получи, то няма да накара дискомфорта да изчезне напълно. Това е неговата абсолютна трагедия.

Единствено озарението, че всичко е сън и няма разделение слага край на играта.

В такъв момент съществото разбира, че всичко е реално и нереално:

Реално е защото наистина се появява.

Нереално е защото е само временен образ – холограма.

Също разбира, че то не е нещо реално и отделно от други реални неща. Съществото разбира, че няма нищо друго освен него. Разбира, че то, всъщност, е живината, в която всичко се появява. Естествен ефект е да се взриви от щастие и любов, защото разбира, че е вечно и вижда на какво е способно. Осъзнава, че е способно на всичко.

Разбира, че не е истински човек в истински свят, а ултимативният магьосник, който рисува всичко.

След подобно преживяване, убеждението, че е отделен индивид със собствена воля може да се завърне и съществото да си помисли, че е постигнало нещо, и може да помогне на „останалите“ да го постигнат – вижда се като просветлено. Но всъщност попада в стария капан и продължава да преживява, че е нещо реално, което съществува във времето и пространството.

Танцът между двете реалности може да продължава известно време, докато се разсеят всякакви съмнения. Накрая илюзията за отделеност напълно се разбулва и става ясно, че никога не имало истинско разделение, никога не е имало някой, който да прави нещо. Никога не е имало истинска отделна личност със свободен избор и воля.

Винаги е било само живина – единствена и неразделна.
Вечно съществуваща, безформена и безцелна.
Божествено красива и божествено интелигентна.
И няма нищо друго освен нея.

Не винаги обаче е лесно това да бъде прието.

Все пак играта е божествено добра и илюзията за отделеност се поддържа от божествен механизъм.

В човешкото преживяване обикновено присъстват 7 групи сетивност: гледане, мирис, звук, вкус, допир, чувства, мисли. Чрез тези 7 групи сетива се симулира супер реалистично преживяване на истинска отделна личност, със своя истинска независима воля и избор, живееща в отделен от нея истински свят.

Но винаги е било и винаги ще бъде:
Това.
Няма нищо друго.
Божественият танц в действие.
Абсолютът вкусва себе си.

Текст: Mr. Nobody

април 25, 2012

Вълшебната пръчица е във ваши ръце

Изт: costume.net

Заниманията с „духовното“ имат чисто приложен, практически характер. Ако човек е достатъчно упорит, тоест верен на търсенията си, несъмнено постига желаните резултати във физическия свят. При всеки те са различни, понеже зависят от свободната воля. Тя е единственото сигурно нещо на този свят. Единствената „опорна” точка е изборът. Всичко останало е въпрос на предпочитания.

Обикновено интересът към „духовното” се събужда от прочитането на някоя книга с ню ейдж тематика, от гледането на някой филм или от възприемането на по-кратко послание, което провокира у нас нещо – събужда интереса ни към вътрешния свят, наричан още „духовен”, който е бил напълно непознат до вчера за нас.

А каквото вътре, такова и отвън.

Излиза, че сме се занимавали само с 50% от реалността – с онези 50%, които са следствие, а не причина. Причината дори не сме подозирали, че съществува.

Следва поглъщането на още и още информация. Сред „плявата” откриваме твърде малко „бисери“.  Истината е, че всичко, дори най-комерсиалният ню-ейдж, е бисер. Просто не всички бисери са предназначени за нас. Защото имаме различни предпочитания. Свободната воля! Ако нещо не ни служи, то значи е предназначено за друг. За него то е „бисер”. За нас е „плява”. Дългият период на четенето на духовна литература, на посещаването на семинари по личностно усъвършенстване и, въобще, на задоволяването на интелектуалното любопитство е етапът, в който пресяваме това, което ни трябва и махаме онова, което не работи за нас.

Несъмнено този процес по откриването на цяла една Вселена от закони и механизми, които движат света пробужда влечението ни към прилагането на различни техники, за които само сме чели. Отново всичко е индивидуално. Някои намират опора в медитацията, други – в молитвата, трети създават своя собствена система от духовни упражнения, а четвърти следват указанията на някой гуру или известен духовен водач. Има хора, които създават цяла собствена религия (кейс стъди: Л.Рон Хъбърд). Няма значение кой път ще изберете, той ще ви се даде интуитивно. В повечето случаи е третото (система от собствени упражнения, комбинираща работещото за нас от различните практики).

При всички случаи акцентът е върху думата „практика”. Четенето на книги за самопомощ, гледането на филми от духовния жанр и посещването на лекции за себе-усъвършенстване минават на заден план, тъй като са пасивни занимания и човек иска да види резултати от труда си. В крайна сметка той разбира, че всички, макар и по различен начин, говорят едно и също.

Така започва практиката. Тя изисква упоритост и постоянство, като всяко човешко занимание. Само след достатъчно вложени усилия, старание, време и труд, практиката започва да се отблагодарява, да дава резултати. Светът около нас се променя. Всъщност, променяме се ние, но то е едно и също. Започваме да постигаме все по-лесно неща, към които цял живот сме се стремили или такива, които буквално сме считали за невъзможни.

Откриваме, че  можем да направляваме съдбата си по собствен избор, че сложността и резултатите от всяко наше действие зависят повече от нагласата, с която подхождаме към тях, а не толкова от конкретиката на самото действие, че нищо не е случайно, а резултат от съзнателен или подсъзнателен избор. Разбираме, че лесно можем да привличаме пари, необходимите взаимоотоношения с други хора, подходящите условия, връзките, които желаем, признанието за труда си или въобще – успехите, които са ни коствали толкова усилия и време преди, а разумът никога не е успявал да намери подходящата схема за тяхното реализиране.

Някои хора дори започват да творят мини „чудеса”, като например: да предизвикват дъжд или вятър по собствено усмотрение, да издържат на студ без дрехи и той да не им причинява особен дискомфорт, да не се разболяват от повечето (всички) болести, да подобряват зрението си по собствено желание, да регулират теглото си без помощта на диети, да привличат дребни печалби от игри на късмета и т.н.

Оказва се, че това са елементарни „трикове”, но тук важи принципът, че първото „чудо”, което виждаш, трябва е сътворено от самия теб и, че решиш ли да използваш тези умения за користни цели, те моментално ти се отнемат. Успее ли да предолоее капана на гордостта от духовните потижения, човек развива търпение, упоритост и постоянство, но най-вече смирение, а с това силата му само расте. Такова въздействие върху околния свят е невъзможно нито със средствата на бизнеса, нито в политиката, нито чрез масмедиите, с изкуството, в науката или каквото друго се сетите от външния свят, което считаме за важно. Защото включва всичко и е само въпрос на съзнание. Постига се единствено чрез работа върху себе си – нещо, което заетите с оцеляване не считат за важно, тъй като не им носи моментални резултати. Но и оцеляването не носи моментален резултат, ако си го поставиш за цел. А това е една доста глупава цел при положение, че можеш да избираш между всички останали…

И ето, че стигнахме до момента, в който „магьосникът” с вълшебната пръчица си ти. Можеш да сътвориш почти всичко без особени усилия, като не говорим за приказка, а за обективната реалност, в която живееш.

Не е важно дали си постигнал „някакво ниво” или не. Представи си, че си. То е дадено на всички с добри намерения и не става чрез особени усилия, нито пък става с някакъв план. Мозъкът не може да измисли как точно става. По-важното е да вярва. Нека, като за начало, да предположим, че си човек, който действително може да избира между различните сценарии на живота, като дете в сладкарница, чиито родители ще угодят дори на най-дребния му каприз.

Въпросът е: какво би поискал тогава?

Тъй като няма как да постигнеш десет цели едновременно, обикновено целта, която си поставяш, е само една. Най-важната. И колкото си по-искрен (пред теб самия), толкова по-лесно я постигаш.

С тази мисъл се събудих сутринта.

Какво бих поискал, ако имах всичко?

По-точно въпросът е: кое е най-съкровеното, което бих искал да преживея?

Пари, секс, слава, любов и признание, здраве, успешна кариера, околосветско пътешествие или някаква извънредно скъпа вещ, като Бугати Вейрон, това са първите неща, които разумът предлага, тъй като културата, в която живеем, му внушава, че никога няма достатъчно и, че винаги нещо му липсва. След постигането на нещо, обаче, каквото и да е то, липсата си остава. Единствено обектът на желанието се променя. Тоест, „пълно щастие няма”, както е казал народът, особено ако го търсиш под седалките на Бугати Вейрон.

Какво бих искал тогава? Нека разгледаме предложенията на ума, едно по едно:

Пари

Предполагам, че не съм първият човек на света, който открива, че след получаването на определена сума пари, съзнанието изпитва момент на твърде кратка еуфория и бързо решава, че те не са били достатъчно, че е трябвало да поиска още и т.н. Вместо да се почувства добре, както си е представял, докато ги е нямал, човек веднага започва да изпитва потребност от по-големи суми. „Дупката” си остава. Липсата е общото състояние на бедния и на богатия, разликата е само във външния им вид (понякога) и в нематериални неща, като числата, които се изписват върху монитора. След получаването на повече пари, историята се повтаря. Споменавал съм, че милиардерите не са хиляда пъти по-щастливи от милионерите, нали? Безумно е да вярваш в обратното. Но това не пречи да си поискаш голяма торба с пари от вълшебната пръчица. И тя ще ти ги даде. Рано или късно. По един или по друг начин. Нали за това си вълшебник! Вълшебниците, обаче, са се возили в Лондонското метро и знаят приказката „Mind the gap” (Внимавай с дупката).  Без да съм вълшебник и без да съм се возил в Лондонското метро, а и без да  подценявам силата на парите, такова желание автоматично отпада, тъй като не е „най-съкровеното от всички”. Нито  е най-съвършеното. Просто дупката винаги си стои. Дай Боже всекиму и дай Боже достатъчно, а „останалото ще си го купим”, както казват руснаците.

Секс

Вълнуващ даже повече от парите, но тук липсата също е основен мотиватор. Тъй като не можеш да си в постоянно съвкупление и в състояние на постоянен екстаз, времето винаги те побеждава, моментът винаги отминава, оргазмите са изключително кратки, а човек, колкото и презадоволен любвник да е, рано или късно узрява за идеята, че сексът носи само краткотрайно удовлетворение и, че всъщност е обречен на самота.  През повечето време. Раждането и умирането са самотни занимания, живеенето – също. Това дълго и самотно занимание е прекъсвано от моменти на взаимен екстаз, споделени с някой друг, които траят само няколко секунди. През останалото време си сам. Защото времето винаги те побеждава и моментът винаги си отминава. Самотата не може да е най-съкровеното ми желание.

Слава

Само за онези, които искат да са марионетки, играещи ролята, измислена им от средствата за масово осведомяване, която няма нищо общо с тях, но ако не я играят, ще опъват ушите от глад. Да съм „кукла на конци” и да не мога дори хляб да си купя от магазина, без продавачката да ме разпознае, това не може да е най-съкровеното ми желание.

Любов и признание

Наистина ли мислите, че можете да поверите щастието си в ръцете на някой друг? На човешко същество, което е точно толкова несъвършено, колкото вас? Да, чудесно е да получаваме любов и признание, но какво правим, когато това същество, което ни ги дава, реши да си ги вземе обратно? Или да ги даде на някой друг? Любовната мъка и депресията не са най-съкровеното ми желание. Непредвидимостта на човешкия избор – също.

Здраве

Ето вече нещо, което си заслужава. Ако го нямаш. По законите на липсата, тогава и само тогава започваш да го цениш. Какво става, обаче, когато го получиш? Пари, секс, слава, любов и признание, успешна кариера, околосветско пътешествие или някаква извънредно скъпа вещ – това са нещата, които започват да те вълнуват. И да ти липсват. За здравето мога само да благодаря, но не искам да си го пожелавам.

Успешна кариера

Проблемът е, че винаги съм разглеждал „кариера” твърде буквално – в каторжническия смисъл на думата. Проблемът е, че искам да живея в понеделник, вторник сряда, четвъртък и петък, а не само през уикенда и по празниците. Проблемът е, че не познавам бизнес с кауза, която дори мъъъничко да се доближава до „най-съкровеното”, та да искам да се развивам в тази среда. Проблемът е, че едрият бизнес и политиката – единствените места, където  може да се прави „успешна” кариера – започват все повече да губят доверието ми, тъй като целите им стават все по-прозрачни. А те са крайно егоистични. Грозно, неграмотно егоистични. Проблемът е, че дори успешната кариера като писател означава слава (виж по-горе). Това също отпада.

Околосветско пътешествие

Опознаването на света несъмнено помага на човек да опознае себе си, тъй като принципна разлика между двете няма, но нека не навлизаме в „дълбоките води” сега. Най-хубавата част от всяко пътуване си остава завръщането у дома. Знам го не, защото са ми го казвали, а защото съм пътувал доста. Според едни. Според други съм пътувал малко. Това няма никакво значение за мен. Ще продължа да пътувам, когато имам възможност, ала тъй като вече съм си у дома, това също не може да бъде най-съкровеното ми желание.

Извънредно скъпа вещ

Ако трябва да е кола, ще е седемдесетарско Порше Карера, а не Бугати Вейрон. Нищо, че не е извънредно скъпо. Ако трябва да е извънредно скъпо, ще е луксозно обзаведен дирижабъл, а не кола, нито самолет. Едва ли има по-екстравагантен лукс от дворец с прислуга в небето. Проблемът е, че играчките не те правят щастлив. Дори скъпите играчки не те правят щастлив. Защото омръзват. Или винаги има по-скъпи. При всички случаи няма да е играчка.

Добре, де, а какво тогава?

Представяте ли си: имате вълшебната пръчица, можете да си пожелаете всичко, а не виждате смисъл дори в нещата, към които хората цял живот се стремят?

Все пак, няма да я използвате за разпалки в лагерния огън, нали така? Ще се радвам да споделите за какво, всъщност, бихте я използвали? Ако имахте право само на едно желание? В замяна ще ви споделя какво бих направил аз с вълшебната пръчица:

Един по-осъзнат свят

Какво значи „осъзнат”? Прескачаме няколко стотин милиарда страници, изписани по темата, и стигаме до най-важното:

Осъзнат е този, който прави за другите само онова, което иска те да правят за него.

Какъвто човекът, такъв и светът.

Каквото отвътре, такова и отвън.

Осъзнат е човек, който дава, защото обича да получава. Който харесва, защото му харесва да е харесван. Който оценява труда на другите, защото обича признанието. Който изслушва, защото обича да споделя. Който е гостоприемен, за да е навсякъде добре приет като гост. Който помага, защото харесва да му помагат. Който създава здраве, а не лекува, защото е здрав. Който вдъхва кураж, защото не се страхува. Който приема, за да може да даде и, който дава, за да може да получи. Който вдъхновява, защото е вдъхновен. Който насърчава, защото е насърчен. Който харесва чуждия успех, за да постигне свой собствен и така нататък…

Общото е, че човек винаги прави това, което иска да му правят на него. Прави го за другите и за света. Толкова е елементарно! И никога не причинява на друг онова, което не иска да преживее в първо лице, единствено число, три де, плюс няколко сетива.

Представяте ли си да живеете в свят само с осъзнати хора?

А знаете ли защо сега има няколко милиарда души на тази планета? Горе-долу толкова, колкото някога са живели по нея?

Защото предстоят грандиозни промени и всеки иска да присъства на „шоуто”.
Всички са си купили билет за „спектакъла”. Промените са положителни, в тях няма нищо страшно, но ще присъстват само онези, които искат да останат. Въпрос на личен избор. Единственото сигурно нещо в тази Вселена, е свободният избор. Свободната  воля. Тя е единствената „отправна точка”. Всичко друго е въпрос на предпочитания.

Това е най-якото желание, тъй като включва в себе си и всички останали. А е само едно. И е хубаво човек да замени желанията с предпочитания, а мечтите – с намерения. Желанието е нещо, което ти липсва. Предпочитанието е нещо, което избираш пред друго, когато всичко ти е наред и дори сега си добре. Но обикновено го получаваш, защото не ти пука. Именно защото не ти пука. Мечтата е нещо, което съществува само в бъдеще време, а намерението е нещо, върху което работиш сега.

Вълшебната пръчица ще свърши останалото, ала не без нашето съгласие и не без активното ни съдействие. Така че – помагайите и вие! Представяйте си го този свят! Бъдете за другите това, което искате светът да бъде за вас. Говорете за тези неща. Пишете по този въпрос. Вдъхновявайте с личен пример. Покажете, докажете, че така много по-качествено и по-лесно се живее! Докажете колко тъпо е да лъжеш за лична изгода, защото лъжеш единствено себе си и, в крайна сметка, ще си останеш излъган. Разберете, че докато крадеш за лична изгода, ти всъщност крадеш единствено от себе си и, рано или късно, ще се почувстваш ограбен. Припомнете, че „който нож вади от нож умира” и, че „каквото посееш, това ще пожънеш”.

Тези закони важат от милиарди години и няма да направят изключение за никой от нас, колкото и „специален” да се чувства в момента. Помогнете на себе си, като ми помогнете да реализирам едно съкровено намерение. То включва всички желания, но е само едно, тоест – помага ни да се концентрираме. Отгоре също ще помагат. Говорил съм вече с хората, хехе. Вълшебната пръчица е във ваши ръце. Изборът също е ваш.

Тихомир Димитров

октомври 21, 2011

Предизборни вълнения

Прекъсвам за малко пътеписите от Амстердам. Искам да споделя някои предизборни вълнения. Хората, които ме познават принципно знаят, че ми се повдига от политика. И мнения от рода: „Ама, един писател трябва да има активна гражданска позиция, да се интересува от процесите в обществото, да е ангажиран с тях” определено не вървят.

Защото, може хем да е така, хем да ти се повдига от политика. Едновременно.

Нещата, които реално вълнуват един писател, са съвсем други.

Ето някои от тях, в моя собствен мироглед, от последните дни:

Излезе още един чудесен пътепис за Амстердам.

В корпоративния блог на „Индизайн” публикуваха визията ми за къщата-мечта. Имат куп прекрасни решения и предложения, моето е едно от най-смотаните, между другото. Харесвам идеята да погледнеш къщата-мечта през очите на хора, които всеки ден „срещаш” в интернет. Ставаш близък с тези хора и започваш ги чувстваш „свои”, дори да не се познавате лично. Интересно е да видиш идеала им за дом. Приветствам инициативата да накараш хората да мечтаят!

Излезе новият брой на Алманах „ФантАstika (2010-11). В него ще прочетете съжденията ми на тема: „За устойчивия растеж и зрелостта на човешката раса”.  Съставителят Атанас Славов е решил да постави статията ми в секция: „Бъдещето – начин на употреба”. Броят се очертава да е интересен, поне засега, като гледам заглавията.

Българският писател Калин Терзийски получи европейско признание.  Харесвам го като човек и като автор. Радвам се на успеха му все едно, че е мой. „Има ли кой да ви обича?” е въпрос, който всеки трябва да си зададе и текст, който всеки трябва да прочете.

Жан Мишел Жар дойде на крака в България. Остана почти незабелязан от медиите, заети да отразяват предизборните напъни на чичковци и лелички с европейски амбиции. Които твърдят, че могат да променят нещо. Занимаваха ни повече с тях, отколкото с човека, който действително промени нещо – световната музикална сцена.

Такива са нещата, които вълнуват един писател в предизборните дни.

Ако политиката беше мръднала поне колкото науката, технологиите и бизнеса, сега нямаше да гласуваме с двуметрова бюлетина. В началото на 21-ви век! И, може би, щяхме да живеем в съвсем различно общество.

Тя (политиката), обаче, си остана на нивото от 1991-ва година. Гледам плакатите, чета лишените от смисъл платформи и се питам: „Има ли още хора, които се връзват на такива неща?

Оказва се, че има. Повечето хора се връзват. И поглъщат обещанията за промяна с по-голям апетит от предизборните кебапчета. А мен дори едно предизборно кебапче не се намери кой да ме почерпи, хаха. Канят ме само на скучни беседи с пропаганда. Сещат се, че в България имало артисти, пишещи хора, „представители на културата”, че моят град съществува на картата. Връщам поканите с любезната уговорка, че ще дойда следващия път, когато се поинтересуват от мен, но изборите няма да са вдругиден…

Доверието ми в политическата система отдавна напусна „кота нула”. През последното десетилетие то бавно, но сигурно пълзи надолу и заема все по-отрицателни позиции. Виновни за това НЕ са политиците, моля ви! Ние си ги заслужаваме. Тези хора изцяло отразяват нивото на средностатистическия българин-гласоподавател, което, ще ме прощавате, не е никак високо. Посетете някоя чалга дискотека в петък вечер и ще разберете какво вълнува масовия гласоподавател. Ще видите докъде се простира хоризонтът на неговите мечти. Ще оцените колко струва идеалът на простолюдието. Хората, които сега заемат 100% от медийното пространство и време, отговарят напълно на този идеал. Евтини са.

И откровено ме дразнят. Дразнят ме не като кариеристи, защото амбициите са си проблем на амбициозните хора, дразни ме убеждението им, че могат да променят каквото и да било.

България е незначително парченце от гигантския световен пъзел – един „механизъм на скачените съдове”. В него текат икономически и политически процеси, в които ние винаги сме обект, а не субект. Ще се справиш с „кризата”, ама друг път! Искрата пламна зад океана, раздухаха я медиите в цял свят, до степен на пожар, а някой тук, на село, с общинския си бюджет ще противодейства на всичко това ли? Двадесет години е обслужвал частни икономически интереси и още 20 години ще го прави. Дават го вече дори по телевизионните сериали. Банален сюжет!

Или ще водиш независима външна политика? Политиката на България никога не е била независима. Дори когато е печелена с войни. Едно такова малко, пренебрежимо петно върху картата, където комплексите са повече от ресурсите, няма право на собствено мнение. Просто така е устроен светът. Историята се пише от силните на деня. Българският кмет и българският президент, за съжаление, не попадат в тази категория.

Но плакатите им говорят друго. Твърдят, че именно тези хора могат да променят нещата,  защото…са те. И това е основният им аргумент!

Имам икономическо образование. Следя икономическата статистика. През последните 20 години българинът е на първо място в Европа по стандарт на живот и по цена, на която продава труда си. Отзад-напред. Отпред-назад е първи само в класацията с болестите, от които се умира.

И никой не успя да промени това. Нито А, нито Б, нито В, нито Г, З и Ж. Сега идва Й –твърдейки, че ще промени нещата, защото е Й…

Ще гласувам на тези избори отново. Ще гласувам, за да ви държа отговорни – вас, хората от плакатите.

Защото няма право на претенции само този, който няма мнение. Системата е назадничава, изглежда неприлично зле, но липсва друга, с която да я заменим. Такива са нещата в момента. Такива са днешните лидери. Такова е нивото на съзнание, до което е стигнало българското общество. Кандидатите напълно го отразяват. Гласуваш, не гласуваш, винаги ще правиш секс с политиците от пасивната страна. Не е ли по-добре веднъж на 4 години, поне, да си избираш партньора?

Призовавам всички, които четат този текст, да отидат да гласуват в неделя. За, против, срещу някого или в подкрепа на някого, няма значение! Просто гласувайте. Изразете мнение. Само сега се брои. Оправдайте милионите за печат на хартия. Платили сте си за тях! Не си стойте у дома. Ако го направите, ще ви назначат „служебен” партньор, който да ви „люби”. Ще ви го назначат хора без зъби в устата и без мозък в главата. В най-добрия случай, ще ви го назначат хора, които въобще не познавате.

После ще мрънкате и ще се оплаквате от политиката. Да мрънкаш и да се оплакваш е жалко, но да мрънкаш и да се оплакваш, без да си изразил мнение, дори когато са ти го поискали, е два пъти по-жалко.

Нямате право да мрънкате, ако не гласувате в неделя. Можете само да стискате зъби.

Гласувайте и след това ги дръжте отговорни!

Тихомир Димитров

декември 14, 2010

Защо бракът умира?

Станах на 32 и повечето ми приятели, които не са сингъл, са разведени. В пресaта и в Държавен вестник пише, че бракът умира – творят се сериозни материали и се гласуват сериозни закони по въпроса – който иска да чете.

Защо бракът умира?

Защото мъжете абдикираха от него! А жените, които умеят да се приспособяват, ги последваха…

Феминизмът тръби, че бракът е система за патриархална експлоатация и заробване на жената. Превръщал я в частна собственост. И е прав. Но да погледнем нещата от друг ъгъл: някои жени просто ги устройва да са домакни и майки. Мисълта да бухат наравно с мъжете по-скоро ги разстройва.

Бракът умира, защото мъжете абдикираха от него, уважаеми!

Той няма нищо общо със семейството, нека сме наясно – хората ще живеят по двойки и ще си правят деца по двойки до края на света, независимо какво мисли законодателството на страните им или съветът на старейшините им по въпроса, ако живеят в племена.

Говорим за институцията на брака. Тя умира.

Хубавото е, че няма да вземе нито любовта със себе си, нито свободата. Ако си представим брака като озъбена муцуна на давещ се хищник, подал глава над водата, с цел да си поеме въздух, грайферът на ботуша ми е този, който ще върне муцуната там, където й е мястото – под водата, в миналото, при удавените тъпи, злобни идеи.

Бракът умира, защото мъжете абдикираха от него.

А те абдикираха, защото той вече НИЩО не им носи. Абсолютно нищо.

Патриархален или не, бракът гарантираше сигурност в миналото. Както на мъжете, така и на жените гарантираше сигурност. Предпазваше ги от вродения им страх от несигурността.

Мъжете предпазваше от вродения им страх от несигурността на женската природа – гарантираше им, че ще увековечат гените си и, че правото върху собственото им поколение ще принадлежи единствено на тях.

Жените предпазваше от вродения им страх от несигурността на Фортуна – гарантираше им, че в студ и пек, в сняг и дъжд, все някой ще е длъжен да се грижи за тях и за техните деца.

Днес подписът в гражданското не гарантира вече нищо. На никого.

Днес мъжете виждат в жените си бъдещи самотни майки, които гледат собствените им деца и монополизират правата върху тях, а жените, не без основание, виждат в мъжете си бъдещи самотни пияници, които, също не без основание, отказват да плащат издръжка.

Защото „прайдът” нещо се развали. Мъжът е повече от щастлив да плаща издържка, но не на промискуитетната си бивша жена, а на децата, които продължават рода му. Да, обаче, брачните закони в „цивилизованите” страни му предлагат 10% от времето с „лъвчетата” срещу 90% от издръжката. И, понеже „цивилизованите” страни дават на жена му същите права да опъва на полето, той, не без основание, смята „сделката” за нечестна. И е прав. И абдикира от брака. И вижда капани в него. И не можем да му се сърдим.

Жените, които са раждали, раждат и ще продължават да раждат неговите деца, те също еволюират. Приспособяват се. Те нямат друг избор. И те абдикират от брака, за да оцелеят. Като вид. Благодарение на тях оцеляваме всички…

Бракът е сделка, която урежда властови, имуществени, законови и наследствени права в човешкото стадо. Той няма нищо общо с любовта. Той вкарва старите хора с техните вмирисани схеми в чудесното начало на една нова двойка. Той я прави зависима от тях. Той задължава, но не прощава, той забавя, но не забравя. Той е нечестен, алчен, злобен и пресметлив. Освен това е крайно неустойчив. Още преди глобализацията да му „разклати краката” половината бракове завършваха с развод. Ето защо мисля, че мястото му е там – под водата, при удавените стари идеи, които нямат място в новия свят.

Мисля, че е крайно време да си поемем глътка въздух и да дишаме с пълни гърди. Да станем служители да собственото си щастие, ако ще служим на нещо.

Да благодарим на Съдбата, че ни е отредила живот в такова интересно време.

Да се обичаме и да не бъдем такива, каквито не сме. Лебедите са моногамни. Човеците не са. Те са всеядни бозайници, които винаги са в разплод, могат да образуват всякакви двойки по всяко време и практически се размножават безкрайно. От тази гледна точка бракът ограничава дори раждаемостта. Забранява удоволствието. Наказва страстта.

Бракът умира. Опитвайте се да го спасявате колкото си искате. Аз ще продължавам да натискам главата му там, където й е мястото – под водата, при озъбените, стари, хищни, злобни идеи, които нямат нищо общо с новия свят.

Аз ще ви дам глътка въздух.

Вие, ако искате, се задушавайте!

Нямам нищо против.

Само да не чувам оплакванията ви после.

Да не чувам, че сте нещастни с този или онзи човек, но ПРОДЪЛЖАВАТЕ да сте заедно, защото ТАКА ТРЯБВА.

Всеки е отговорен сам за собствената си съдба!

Аз ще ви подаря глътка въздух.

Вие, ако искате, дишайте!

Тихомир Димитров

февруари 4, 2010

Защото тя е доволна, че е жена

Човек трябва да се радва на мъничките неща в живота.

Една от моите мънички радости е да пускам заядливи коментари в блогове на феминистки.

Правя го заради липсата на диалог в тези сайтове и заради това, че съм кретен.

Правя го, защото от феминизъм в Близкия Изток имат нужда повече, отколкото в Европейския съюз и в САЩ, където феминизмът съществува по простата причина, че няма кой да му пречи. В Европа и САЩ хората са цивилизовани. Обществото им е убедено (от доста време насам), че жените и мъжете трябва да имат равни права.  И ги гарантира със закон. С основния закон. Оттук-нататък, лична грижа на всеки човек е да си знае, пази и защитава правата, за да може законите да се превръщат в реалност.

Феминизмът такъв, какъвто ни го преразказват из българските географски ширини, обаче, ме озадачава много. Ето защо:

Първо, той среща огромно неразбиране и понякога дори е отблъскващ за самите жени.

Второ, прекрасно е, че ценностите на едно социално активно движение се разпространяват безплатно в Интернет – прекрасно е от гледна точка на историческото образование и на общата култура,  но е необяснимо защо в очевидния си стремеж към популярност с цел обществена промяна, българските феминистки забравят да обяснят какво предлага феминизмът на мъжете? Къде е техният бенефит от цялата работа? What’s in for me? Как иначе ще привлечете и мъже към вашата кауза (с изключение на собствените ви гаджета / съпрузи)?

Обещанието за равнопоставеност не върши никаква работа на мъжете. Тях много рядко ги принизяват на сексуален принцип. Както и вас, между другото, уважаеми феминистки! Само от мен зависи дали ще се обидя, когато някоя кака изцепи, че мъжете са „плоски” / „лесни” / „елементарни” същества, примерно. Ми не се обиждам! Това си е нейното мнение. Сигурно е права за себе си. Да страдаш от чуждата глупост е глупост. Защо феминизмът премълчава това?

Трудно ще изкушите мъжете с идеята за повече домакинска работа, а още по-трудно ще ги изкушите с перспективата заради случайно изтърван в офиса лаф да имат проблеми с началството или да плащат глоба.

Не ми харесва да се чувствам отговорен за това, че жените са физически по-слаби, че стават жертва на обществени предразсъдъци, на улично насилие, че са подценявани или обиждани заради пола им. Да, има чобани, които ви освиркват по улицата, стискат ви за задника и ви говорят като на малки деца, но аз не съм от тях, уважаеми фемист(к)и! И категорично отказвам да изпитвам дискомфорт заради действията на тези чобани, само защото сме от един пол. Сърдете се на майките им, които не са ги възпитали навремето!

Защото феминизмът работи против начина, по който съм  възпитан аз. Мен мама ме е учила (с променлив успех) да говоря културно, да се къпя редовно и да мириша на хубаво.  Освен това, мама ми е казвала, че културните момчета, които се къпят редовно и миришат на хубаво, трябва още да отварят врата, да подават ръка, да дърпат стол и да помагат с палтото. Така е възпитано да се държи човек в обществото.

Елементарните кавалерски жестове се възприемат еднакво добре от възпитаните мъже  и от възпитаните жени.  Да, „патриархалното възпитание” ражда стереотипи, които са трън в очите на феминистките, знам. Това не променя факта, че когато дърпаш сама тежките врати в мола или когато мъкнеш пет торби с багаж, но отказваш елементарна помощ, защото си еманципирана жена, ти се превръщаш в колхозничка, в другарка-бригадир, в еманация на женски булдозер! Какъв е проблемът да се държиш като дама и едновременно с това да изкарваш повече от мъжете?

Хайде, стига съм ревал. Всички глупости, които написах дотук, са кратко резюме на неуспешните ми опити за диалог с различните свърталища на БГ онлайн феминизъм.

В името на справедливостта ще си призная, че там понякога срещам и добри практики / идеи.

Причината за тази статия е една от тях:  „Защо съм доволна, че съм жена

Съдържанието на текст с подобно заглавие, публикувано в блог с феминистична насоченост, разбира се, няма нищо общо със заглавието. Под залъгващия титул четем  поредното банално оплакване от бариери, които човек поставя сам в собствената си глава… Едно е да мислиш: „от мен се очаква да имам деца”, друго е някой наистина да очаква от теб да имаш деца. Ето аз, например, не очаквам от теб да имаш деца. Какво става с хипотезата ти тогава? Второто споразумение на толтеките гласи: „Не прави никакви предположения!”

Прочетох още публикации от вихрещия се в момента „Карнавал на женското царство”  по блоговете и какво да видя – ми то имало доста жени, които са доволни от факта, че са жени!

Повечето текстове са забавни. Прочетох ги с интерес. Разбрах, че да измиеш чиниите, без да си развалиш лака, да танцуваш на висок ток и да се преоблечеш седем пъти за 20 минути, без да си развалиш прическата и грима са  джедайски умения, достъпни единствено за нежната част на Силата. Възхитителни умения, според мен!

Че какъв е проблемът да измиеш чиниите и едновременно с това да искаш да бъдеш красива за мъжа си? Нали го обичаш? Проблем става, когато миеш чиниите за мъжа си и го мразиш. Когато вече не ти пука как изглеждаш. Този проблем, обаче, е личен. Той не е проблем на обществото и отново съществува само в нечия глава. Много жени са в неравностойно положение, те действително се нуждаят от помощ, но не от съвета на феминистки, а от съвета на добър бракоразводен адвокат!

Въобще, тези статии са ценни, защото в тях самите жени показват колко далеч са от феминизма.

Стана ясно, че феминизмът такъв, какъвто ни го препоръчвате, не съдържа нищо за мъжете. По-лошото е, че той не съдържа нищо и за жените. Поне за повечето от тях.

Примери бол, но аз ще се спра само на най-мазния:

Съгласен съм, че не бива да третираме жените като сексуален обект. Обидно е.  Дехуманизира. Освен това е доста трудно – разни майки, баби, сестри, лели и внучки, въобще 90% от женското население попада извън тази категория.  Стига да не четеш статията ми в затвора…

Истината е, че в „сексуален обект” се превръщат само жените, които искат да бъдат сексуален обект, които се стремят към този имидж, които по една или друга причина държат обществото да ги възприема като сексуален обект.

Феминизмът такъв, какъвто ни го препоръчвате, не съдържа нищо и за тях.

Защото нямате право да се месите в личния избор и не можете да диктувате на свободната воля.

За финал ще цитирам едно много изтъркано френско клише:

Ако публичният имидж на съвременната „търсена“, „харесвана“ и „преуспяваща“ жена ви дразни, ако смятате, че този имидж формира кофти стереотипи, ако ви кара да изпитвате дискомфорт, не се сърдете на обществото!

Не обвинявайте мъжете!

Не търсете под вола теле!

Cherchez la femme!

Тихомир Димитров

ноември 2, 2009

Жените са материалистки. Простете им, не зависи от тях!

За да има умник като мене, който раздава безплатни акъли по жицата и, което е още по важно: за да има умник като тебе, който ги чете, трябва да има Програма за възпроизводство.

Тя е толкова добре синхронизирана, че цял живот определя почти всичките ни дела и постъпки.

Не мислете, че мъжете, които купуват Porshe го правят, защото разбират от коли. Хората, които наистина разбират от коли ще ви кажат, че е по-разумно същата сума да я инвестираш в недвижимо, отколкото в движимо имущество. Дори по време на криза имотите не поевтиняват с 25% всяка година. Но хората, които купуват жилища, не го правят само, за да имат покрив над главата си. Те също се подчиняват на Програмата за възпроизводство.

Тя мачка всеки от нас. Цял живот. Аз нямам друг избор, освен да й се възхищавам.

Традиционните разминавяния между мъжете и жените идват от различния начин, по който ги мачка Програмата.

При мъжете тя е включена постоянно: целта ти е да завреш пръчката някъде и на колкото повече места я завреш, толкова по-добре! Така е сигурно, че ще изпълниш Програмата. Което обяснява чувството за задоволство и личен просперитет на „търсения“ мъж. Ако пък не си завирал пръчката отдавна, основателно е да имаш самочувствието на излишен, крив, безполезен екземпляр, защото ти, за разлика от другите спесимени, няма да пейстнеш гените си и няма да станеш вечен като тях.

Работата при жените е малко по-различна. Те са супер интересни и забавни същества, докато не станат на 25. После цялата тежест на Програмата, която равномерно мачка мъжете през 80 годишния им живот, се стоварва върху крехките им главици наведнъж. И жените започват да правят глупости: сключват брак с 80 годишни мъже (спомни си как влияе Програмата върху мъжете), забременяват от първия срещнат или казват „да” на някой комплексар, който ги изтърсва като бръшнян чувал. На определена възраст Програмата може да те застави да вярваш, че си влюбена в изрода.

Природата е гениална. Нещо, което не се отнася за мен, като мъж, нито пък за теб – като жена.

Дълго време не харесвах женския материализъм, но най-сетне кандисах и реших да го приема за даденост, тъй като разбрах, че да му се противиш е все едно да не харесваш изгрева на слънцето от Изток. Той ще продължи да се случва още 1 милард години и без твоето съгласие.

Защо материализмът трябва да е точно женски? Не ме разбирайте погрешно, мъжете също са материалисти. Когато става дума за женска плът. Но жените се интересуват само, единствено и предимно от паричното измерение на материята.

Жените са толкова елементарни в преследването на преходната материална сигурност, колкото елементарни са мъжете в преследването на преходната им красота. Кой беше казал, че „да се ожениш за красива жена е все едно да купиш нива заради цъфналите пролетни цветя”?

Но стремежът и на двата пола е разбираем. Подсъзнателно красивата жена изглежда здрава и ще роди здраво поколение,  а силният (разбирай – богатият) мъж има по-голяма вероятност да осигури комфортно гнездо, където яйцето ще бъде снесено и мътено в безопасност.

Ето защо богатите мъже винаги ще имат повече и по-красииви жени, а зауханите ентелигенти и мазните бодибилдъри ще чукат дясната си ръка, докато не научат как се изкарват пари, защото Програмата изобщо няма интерес към чувството им за хумор, към вродения им интелект или към външния им вид. Знаете, че добре сложените, бедни мъже са само дилдо на два крака, но не и постоянен партньор, нали така? Няма нужда да ви убеждавам, че е така.

Жените са материалистки. Простете им, не зависи от тях! Простете и на мен, защото не им вярвам, когато казват, че чувстовто за хумор, добрият външен вид, маниерите и хигиената са важни. Нищо не е по-важно от зелените гущери.

Това са нещата от живота. Може да не се съгласиш, но така или иначе слънцето утре пак ще изгрее от Изток, а ти нищичко не можеш да направиш по въпроса…

Сигурен съм, че хиляди частни случаи опровергават тезата ми, но хора, разберете: мъжете със скромни възможниости и недотам красивите жени са принудени да правят компромиси. Тях Програмата също ги мачка. Онези, които могат да избират, винаги ще предпочетат the best money can buy. Посочете ми една носителка на награда за красота, омъжена за бедняк и обещавам, че ще си посипя пепел на главата.

P.S

Ако харесваш тази публикация, има голяма вероятност да харесаш и последната ми книга: „Душа назаем“. Можеш да изтеглиш безплатно съдържанието оттук или да поръчаш хартиено копие с автогаф оттук. Доставката е безплатна за територията на България.

Тихомир Димитров

март 10, 2008

Какво искат мъжете, всъщност?

Продължавам с разсъжденията си върху отношенията между двата пола. И не, няма да ставам банален, защото подобна тема никога, ама никога не може да бъде банална. Поне докато светът продължава да се размножава. Който иска да не чете. Аз съм длъжен да пиша. Подтикват ме осъдителните коментари от последния ми постинг. Изпълнявам справедливото желание на няколко души да се реванширам с материал, които описва жените, от които не трябва да се пазиш.

И така, какво искат мъжете от една жена, всъщност? Каква трябва да е тя, за да спрат да мрънкат най-после? Клишираният отговор на този въпрос: „дама в обществото и курва в леглото“ не ми върши никаква работа, защото колкото и достолепно да се държи жена ти, ако е курва, рано или късно ще те превърне в недоволен мрънкач с ей таквиз рога…

Нека да вземем средностатистическия мъж: той не е нито горзен, нито красив, не е слаб, нито е дебел, не беден, но не е и богат, нито пък е известен. Има си нормална професия, занимава се с разни скучновати на пръв поглед, рутинни неща, но изкарва достатъчно, за да си плаща сметките. И евентуално, за да издържа семейство. Средностатистическият мъж не блести с изключителен интелект. Той не е гений. Не е рядък талант. Обаче не е глупав. Достаъчно умен е, за да осъзнава факта, че „средностатистически“ е различно от „посредствен“. Той отдавна е свикнал с мисълта, че за него е предназначена средностатистическата жена. С нея си подхождат, защото тя също не е посредствена и си дава ясна сметка, че принцовете на бели коне (Майбаси) са за принцесите с богати татковци, които предлагат половин царство зестра.

И ето, че в един прекрасен ден средностатистическият мъж се запознава със средностатистическата жена. Между тях пламва любов и те заживяват своята средностатистическа идилия. Дали ще бъдат щастливи? Може би да, защото и двамата не са посредствени. Стъпили са здраво на земята и знаят докъде свършва реалността и откъде започват мечтите.

Какво може да иска един такъв мъж от жената до себе си, за да бъде щастлив? Ето какво:

Той ще иска жена му да е равностоен партньор. Тя трябва да знае, че детството свърши и, че той не е татко й, който беше длъжен да изпълнява всеки неин каприз. Да, той ще й купува подаръци, ще води колата й на сервиз и ще се занимава с неприятните битови проблеми, дори ще я глези колкото може, защото я обича, но ще бъде недоволен, ако тя изцяло му увисне на врата. Защото той, както стана ясно, не е дебел. Вратът му също не е дебел. Такъв човек се нужаде от ценната подкрепа, която тя може да му окаже като истинско другарче в живота. Би издържал децата си, но не би бил довлен да издържа средностатистическата си жена, понеже е мързелива, да речем. Поне не изцяло. А тъй като е средностатистическа, тя не е нито тъпа, нито грозна, нито оскатена от природата, за да си намери подходяща работа и да му удря по едно рамо от време на време.

Той ще иска жена му да е само негова, поне докато са заедно. Да бъде честна. Той не е беден и винаги може да плати 50 лв за секс с непозната, но няма да го направи, защото я обича и тя му е напълно достатъчна. Дори да не е, ще се страхува да не я загуби. Пък и задоволените мъже не ходят по проститутки. И не изневеряват. Тя пък винаги може да си осигури секс с непознат, дори без да плаща, защото е жена. Макар и средностатистическа. И ако тя се влюби в друг, мъжът й ще бъде по-спокоен, ако дойде и му каже в очите: „всичко приключи“. Но ако след една година разбере, че през леглото й са минали още няколко средностатистически мъже, без той да знае, много вероятно е да се озлоби и цял живот след това да повтаря, че жените са „курви“. Много е вероятно да бъде прав. За себе си. „Мразя лъжата, лицемерието и предателството“ е умозаключение на доста средностатистически жени. Мъжете не си служат с този лозунг, защото намират за съвсем естествено да е кофти, ако те излъжат и предадат. Ако човека до теб се окаже лицемер. Тези неща се подразбират.

Той ще иска тя да не му се качва на главата. Любовта си е любов, но човек има нужда от личното си пространство, докато е жив. Започнат ли да му го отнемат, озлобява се като животно в клетка. Той ще иска да поддържа връзка със старите си приятели от детинство, макар и тя да не ги харесва, защото те са ценни за него. Дали са му много. Освен това, те фигурират в живота му много преди тя да се появи. Той ще иска да играе футбол в неделя, да ходи на лов, за риба, да си ремонтира колата, да играе компютърни игри или да се занимава с неговите си, мъжки нещица, вместо с нейните проблеми, с нейните приятелки или с нейните родители. Поне един ден в седмицата, той ще предпочита да се занимава повече със себе си, отколкото с нея. И ще бъде благодарен, ако тя не му отнема тази свобода.

Той ще иска жена му да прилича на него и да не се държи като пълен психопат. Да бъде поне малко рационална. Ще се изнерви, ако тя започне да реве без причина. Мълчанието й ще го вбесява. Нейната упоритост – едно от качествата, заради които преди време се беше влюбил в нея, постепенно ще започне да го дразни. Ако има някакъв проблем, мъжът ще предпочете да разбере какъв е той, за да потърси начини за неговото разрешаване. Той ще се вбесява, ако тя непрекъснато му натяква колко важно е споделянето, докато всъщност отказва да сподели проблемите си с него. Нали уж бяха приятелчета? „Къде остана доверието?“ – ще се пита той.

Той ще иска тя да не променя характера си толкова често, колкото променя цвета на косата си. Мъжете са лоялни, праволинейни същества. Успееш ли веднъж да ги накараш да ти се доверят, те ще те следват до гроб, защото са повярали в теб, в това, което си, в твоите устои, дори в особеностите на твоя характер. Но ако всеки ден в леглото до тях се буди коренно различна личност, много вероятно е те да загубят доверие в човека без форма и без цвят. Да се почувстват несигурни. Когато жените се почувстват несигурни, те търсят кой да ги защити. Когато мъжете се почувстват несигурни, те вземат нещата в свои ръце и елиминират факторите, предизвикващи несигурност. Твърде често, за съжаление, ампутират от живота си човека-несигурност. Такива са природните закони. По-лесно е да направиш компромис със себе си, отколкото с Природата. Всъщност, второто е абсолютно невъзможно.

Той ще иска жена му да не се опитва да го променя. Ако предпочита да ходи спортно облечен, защото харесва удобните дрехи, тя ще сгреши много с желанието си на всяка цена да го види по сако и вратовръзка. Ако не харесва китайската храна или, ако преди време е повръщал от суровата риба в японски ресторант, той ще си помисли, че тя непрекъснато му отмъщава за нещо, като го води по заведения с екзотична кухня. Той ще се радва, ако не е длъжен да харесва нейните кино звезди, нейните толк шоута, нейните любими автори и музиканти. Ще се радва, ако не си говорят за сериали. Няма да иска от нея да гледат заедно срещата на полуфиналите, но ще бъде благодарен, ако не го занимават с Тае-бо, с Фънг Шуй или с проблемите на овцата Кари Брадшоу от „Сексът и градът“.

Той ще иска от нея тя да му бъде приятел. Да може да й се довери. Да може да разчита на нея, както разчита на истинските си приятели. Няма да е много доволен ако разбере, че кифлите от офиса й знаят всичко за
най-съкровените му тайни, които е изповядвал чисто гол в леглото пред нея. Той ще иска да имат някакви сходни интереси, поне едно нещо да ги вдъхновява и двамата. Да имат някаква обща мечта. Ще бъде истински благодарен, ако тя спазва своите обещания. Тъпо ще му стане, ако от три седмици плануват някаква ваканция, ако той е запазил места в хотел, свършил е цялата организация, а тя в последната минута му сервира, че не й се ходи никъде и май предпочита през уикенда да си остане у дома. Истинските приятели не правят така.

И не на последно място по важност, той ще бъде благодарен, ако жена му не иска от него невъзможни неща. Тя трябва да е достатъчно умна, за да знае, че със средностатистическата му заплата от 800 лв, той няма как да я заведе на остров в Тихия океан. Колкото и да я обича. Няма как да й подари Кайен и няма как да й купи къща в Бояна, нищо че за мъжа на братовчедка й тези неща са ежедневие, примерно. Той ще иска жена му да има доверие в него, за да се почувства сигурен в любовта й. Ако тя не му създава напрежение, ако не подкопава самочувствието му ежедневно, а вместо това го подкрепя, може би той ще повярва в себе си, ще се възползва от късмета си и ще последва мечтите си, за да може да й подари света един ден. Да, познавам средностатистически жени, които живеят като принцеси, без баща им да е платил половин царство зестра. И това е така, защото са целунали краставата жаба, докато още е била в гьола.

Толкова ли много иска един средностатистически мъж, всъщност? Не мисля. Всичко, което написах по-горе, може да се обобщи в четири думички: доверие, лоялност, приятелство и любов. И ако тези изисквания ти се струват прекалено високи, значи или не си средностатистическа жена, или много сериозно се надценяваш.

Тихомир Димитров

септември 28, 2007

Single White Male in da City

Да бъдеш сингъл уайт мейл ин да сити е приятно, преходно и понякога доста забавно състояние на тялото и ума. Говоря за младите, несемейни мъже на възраст между 25 до 30+ години, които дори да са обвързани, не живеят на семейни начала. Нито пък с техните. И най-важното – нямат деца.  Абе, ергени, един вид. Ергенлъкът е доста дискутирана и любопитна тема, а още по-интересна изглежда тя в началото на 21 век тук – в България. Ин да сити. Ще хвърля бегъл поглед върху петте опорни точки, които правят живота на съвременния SWMIC такъв, какъвто е. Отвътре.

Независимостта. Безспорно това е най-голямото предимство. Вече не си ученик, завършил си даже университета (може би), успял си да се измъкнеш изпод бащината стряха с или без помощта на двамата ти родители. Сега или живееш под наем или изплащаш някаква стогодишна ипотека. Прецакан си и в двата случая, обаче имаш работа и все пак изкарваш някакви пари. Вече никой не ти виси на главата. Та ти си независим! С родителите си ходите на гостита, които могат да бъдат доста приятни (заради топлата храна), поне докато не започнат задължителните скандали. С времето се научаваш да не спориш с тях, да се съгласяваш, а след това да правиш каквото си знаеш. Все пак, тяхното царство се разпростира до прага на входната им врата. Оттам нататък си ти.

Учителите и професорите, които ти поставяха оценки, също са в миналото. От време на време сънуваш кошмари, че не можеш да вземеш държавния, че си изтървал някаква заверка, колоквиум или, че те хващат да преписваш на класното по математика. Будиш се, облян в студена пот, оглеждаш се и те обзема моментално облекчение – ти си вече независим. Няма кой да ти поставя оценки. Вадиш дипломата от чекмеджето и я пипаш, за да се увериш, че си сънувал, да, истина е. Вече не си ученик. Отчиташ се само пред шефа. Ако пък си на свободна професия или частна практика, независимостта ти се умножава по сто. Затова й казват „свободна”.

Понякога кошмарите се повтарят и с дългогодишната ти приятелка. Будиш се и отново се успокояваш – сега си независим дори и от нея. Тя прехвърли 25-те, запозна се с много по-възрастен от теб и вече му е народила няколко деца. Живее с техните заедно с мъжа си. Или още следва. Или стои в къщи по цял ден, чисти акота, бърше повръщано, пере, глади, готви, чисти и извозва на принципа: „боса, бременна и пред мивката”, или пък си е наела детегледачка и домашна прислужница и се е превърнала в злокобна кариеристка, която изкарва четири пъти повече от тебе. Или е женена за новобогаташ. При всички случаи вече нищо не ви свързва. Ти си независим.

Дотук с плюсовете. „Свободата, Санчо, е велико нещо”, което в повечето случаи ти излиза доста скъпо. За разлика от повечето ти връстници, които все още страдат от илюзията, че е оферта да делят един апартамент с техните, ти трябва да се напъваш да изкарваш минимум 200-300 кинта повече от тях на месец. Защото ти трябват пари. Парите никога не стигат. За наема или за стогодишната ипотека. За веро, за прах за пране, за сапун, за омекотител, за  мебели, за дрехи, за паркеточистител, за тока, за парното, за колата, оп, май станаха минимум 400-500 кинта отгоре, а не само 200. Именно това е причината, поради която Ти се развиваш, а те стоят на едно място. На тях не им се налага да си купуват безумни и безсмислени неща като омекотител, веро и прах за пране. Те са доволни от малките си заплатки, защото им идват джобни. Ти си винаги недоволен. Искаш още. И обикновено намираш начин да го получиш.

Научаваш се да готвиш. Знаеш откъде се пуска пералнята. Вече не мразиш прахосмукачката, а с ютията си говорите всяка сутрин преди работа. Наясно си намаленията и в Метро и в Била. Можеш само срещу 50 лв да си напълниш хладилника с продукти за един месец, които после ще ти се наложи да сготвиш. Купуваш си евтини, но качествени и удобни  дрехи, които ти стоят добре. Обикалянето по магазините вече не досада, а спорт по физическо оцеляване. Знаеш и можеш повече от синчетата на мама. Ти можеш да живееш техния живот, но те не могат да оцелеят в твоята действителност. Ти си независим. И това трябва да те прави горд.

Сексът. Доста относително понятие, което се случва на приливи и отливи. Тук важи принципът като вали – вали из ведро, като започне сушата – сякаш няма край. Когато  си с някоя мацка ти се лепят още поне две. Когато си сам, дясната ръка започва да нарича компютъра ти „мамо”. Защо се получава така? И аз не знам. Не могат ли нещата да бъдат малко по-равномерни, малко по-балансирани? Не знам. Явно жените имат някакъв първичен инстинкт, с който „подушват” дали се котираш в момента или не. Дали си вървежен. Дали имаш самочувствие. Дали изкарваш достатъчно пари.

Понякога завиждаш на семейните си приятели за това, че довечера ще имат какво да чукат, за разлика от тебе. Но не им завиждай. Всеки опитен човек ще ти каже, че бракът е убиец на страстта. Освен това, ти имаш куп предимства, за които семейните мъже могат само да мечтаят. Например: да се напиваш с приятели винаги когато ти е кеф и по всяко време на денонощието, да се излежаваш с дни пред телевизора или да ‘се разболееш” от работа и да прекараш една седмица някъде в планината, без да даваш обяснения на никого как, къде и защо, да играеш любимата си компютърна игра до пет сутринта, да излизаш с няколко момичета едновременно, без да се притесняваш, че това  може да ти струва къщата и/или колата.

Верно, техните дрехи са по-огладени и подредени от твоите, хладилникът им е по-пълен от твоя, а в кухнята им по-често има сготвена топла храна, но повярвай ми, те плащат прекалено висока цена за това. Принудени са да работят работа, която невинаги ги кефи, само защото е „сигурна”. Трябва да взимат детето от детската градина, да бъдат частен таксиметров шофьор на половинката в задръстванията всяка сутрин и всяка вечер, да понасят досадните й родители, тъпите й приятелки, да извеждат кучето на разходка по два пъти на ден – все неща, срещу които ти си напълно имунизиран. И какво получават в замяна – досадна свирка и то само при условие, че измият чиниите, изхвърлят боклука и/или сготвят преди това. Я пак си помисли, наистина ли трябва да им завиждаш?

Сватбите. Щом си минал 25 годишната възрастова бариера, значи ходенето по сватби е започнало да ти се превръща в нещо като бачкане. Освен ако не си пълен социопат и нямаш абсолютно никакви приятели, разбира се. Просто 25 е една преломна възраст, на която, както бях писал в статията си „Жената на 25”, момичетата най-често забременяват и респективно, се женят за притежателя на авторските права. Или за някой балък, но това теб не те засяга по никакъв начин. Ти си колега, приятел, съученик, брат, братовчед или бивше гадже на въпросните момичета. И имаш невероятната възможност да преядеш и да попоркаш за сметка на чуждото нещастие. „Важното е младите да се обичат, ние с каквото можем, ще помагаме”, сигурно е дежурният ти лаф.

Гледаш с прискърбие и насмешка на скучните ритуали в съвета и в църквата, а после и на „оригиналните” сватбарски подмятания на диджея в някакъв огромен, социалистически ресторант. Знаеш целия репертоар наизуст. Толкова добре го знаеш, че можеш сам да започнеш да организираш сватби. Да бе!

От една страна, хем се забавляваш истински да разваляш синхрона, подскачайки пиян като кирка на хорото, хем се притесняваш, че цялата тази говняна история няма да ти се размине и на теб. Един ден ти ще си палячото в белия сватбарски костюм.  Един ден ти ще си ходещият на два крака татко-банкомат или не дай Боже – завряният зет.  И този ден може да настъпи много по-скоро, отколкото очакваш. Пази се. Мисли повече с горната си глава, отворко!

Иначе сватбите са хубаво нещо. Те често биват последвани от гостита и банкети по повод кръщенета, годишнини, нов апартамент, ново куче, нова дограма и всякакви „нови” поводи, които ти не бива да пропускаш, защото освен безплатно ядене и пиене, те предлагат шаферки, сестри, приятелки и братовчедки на булката, които, по стечение на обстоятелствата са в приповдигнато настроение, приемат те за близък, вътрешен, свой човек или най-малкото – познат, пият алкохол и в най-добрия случай също като теб се надяват да „забършат” нещо свежо за сметка на „бракуваните” хора.

Притеснява те обаче един факт, дори много сериозно те притеснява  – все повече и повече твои приятели започват да се обличат в палячовския костюм с папионката, да те канят на банкетите и кръщенетата си и постепенно да се превръщат в скучни родители или още по-скучни, отчуждени кариеристи, за които семейството, децата, работата, съпругата и всичко друго на този свят стои като приоритет преди теб. Започваш да губиш ценните приятелства от детските си години, започваш да оставаш сам. И може би точно това е причината един ден в огледалото да видиш палячото с папионката. Един ден, който може да настъпи много по-скоро, отколкото очакваш….

Роднините. Те са неразделна част от сватбите, любимите им теми са кога най-после ще си намериш по-сериозна работа и кога най-после ще ги зарадваш с един ревящ и акащ пакет бели пелени. Роднините са хубаво нещо, от мене да го знаеш. Стига да не им се връзваш много-много. И не става дума само за ревящия, акащ пакет. Ако си срещнал човека, който си струва, какво чакаш още? Става дума за това, че те винаги имат идеи за собствения ти живот, които са диаметрално противоположни на твоите. И въпреки всичко, роднините те обичат. Те са твоите хора. Ако ти се случи нещо лошо, те първи ще се опитат да ти помогнат, а не приятелчетата от квартала. Роднините са твоят безценен подарък от Съдбата именно защото нямаш възможност да ги избираш. Затова се грижи за роднините си, обичай ги и им се радвай, докато ги имаш. „Човек никога не е подготвен за раждането и за смъртта.” Така че роднините са неразделна част и от погребенията. Свиквай.

Приятелите са твоето спасение и утеха. Те знаят, че си прасе, че си виждал майка си (сестра си) гола и, че понякога не можеш да го вдигнеш. И което е още по-лошо, те знаят, че майка ти (сестра ти) са те хващали да мастурбираш. Пред тях няма нужда да се преструваш. Няма нужда да получаваш гастрит от задържане на вредните газове, както правиш на канапето или в леглото с новата си приятелка. Няма нужда да ходиш до тоалетната и да пускаш силно водата през пет минути, само защото вчера си хапнал „Свинско по сечуански”. Те са хората, които те приемат такъв, какъвто си. Харесват те именно заради твоите недостатъци. Така че, ако четеш това и все още си Single White Male in the City, пази приятелствата си с усърдието на Доберман пред милионерска вила в Бояна.  Именно те са най-голямото ти богатство.

Тихомир Димитров

март 2, 2007

Proud to be Bulgarian

 

Числото девет ми е любимо, защото е три пъти по три. Днес е трети нула трети – националният празник на Република България. Всички трябва да се гордеем, че сме българи. Поне за малко трябва да забравим, че сме последните бедняци в Европа и да се усмихнем. Ето ти моята гледна точка върху нещата – три по три начина да те накарам да се усмихнеш или пък да се замислиш върху патриотизма, демек: девет мита за България, българщината и българското. Развенчани:

1. Българските жени са най-красивите на света.

Да, няма съмнение, те са прекрасни създания. Обаче не са най-красивите. Айде сега. Само който не е ходил във Венецуела, Бразилия и Украйна може да твърди подобно нещо. Всъщност, красотата е дар от Бога, която се получава в резултат от натрупване на разнообразен генетичен материал. Природата обича разнообразието. Верно, доста хора са минавали през нашите земи и, с извинение за израза, са ебали, докато минават. Сигурно затова са ни хубави българките. И сигурно затова си мечтаят да ги вземе чужденец. Не знам. Да са живи и здрави, да им е честит празника! Свестните момичета са на привършване, господа. Не знам дали сте го забелязали. И чужденците се котират повече от нас – тук, в България. Време е да развържем кесиите и да започваме да  „внасяме” от Украйна Венецуела и Бразилия, май. Да се почувстваш и ти горд, че си българин – бял, с европейски паспорт и богат. За Украйна заплатата ти от 500 лева е направо фантастична, повярвай ми.

2. Българите са големи мачовци (да не казвам ебачи)

Веднъж бях на дегустация на вино в избата на «Шестака» в Мелник. Голям приказливец и дървен македонец. Вика ми: «Ти като си от Добрич, защо на колата ти пише ТХ, а?» «Защото се казвам Тихомир», отговарям му аз. Поинтересувах се, а той, като е от Мелник, защо му пише Е на колата. «Защото съм ебльо» – напъчи се Шестака. Това e класическото себевъзприятие на българина: прави хубаво вино и е голям ебльо. Позволете да не се съглася. Почетната титла «добър любовник» трябва да ти я закачи някоя жена, а не пияният македонец да си я закача сам. Всеизвестен факт е, че колкото повече успееш да я предразположиш, толкова по-качествен секс се получава. За целта трябва да си къпан, трезв и с добри обноски. Едва ли способността ти да тъпчеш мъртво пиян, а после да заспиваш като прасе с кондома на оная работа, а тя да ти го маха, може да впечатли някоя жена ени моор.

3. Всички разбираме много от коли

За съжаление времето на москвича, трабанта и жигулата отдавна отмина. Оня ден отворих капака на едно чисто ново Пежо и отдолу имаше само голяма, лъскава, лъвска емблема. Нищо повече. За да ти стане колата, трябва да отидеш в специализиран сервиз, където имат подходящ компютър. И софтуер. Ще ти вземат 40-50 лв само, за да ти кажат какво ти има и колко ще струва. Без тях си обречен, повярвай ми. И не си мисли, че разбираш много от коли. Нищо не разбираш.

4. И от футбол

През 1994 г. се наакахме от кеф на световното. И толкова беше. Едва ли това ще се повтори някога. Добрите футболни нации всяко световно се класират на полуфинали и четвътфинали. При нас беше чист късмет. Обикновено късметът идва рядко (в случая – веднъж), не зависи от теб и трудно се повтаря. Верно, обичаме да ритаме като малки пред блока. Ама българския Роналдиньо нещо не го виждам на хоризонта. Един беше Стоичков и той вече не играе. Следващ няма.

5. Българите сме много гостоприемни

Само дето не ни личи по обслужването в туризма, а именно там се сблъскваме с най-много чужденци и именно чужденците трябва да кажат дали сме гостоприемни или не. Може да не обичаме да оставяме чашата на госта си празна, да внимаваме «да не се изложим пред чужденците», но всъщност се излагаме постоянно. Ако на същия този гостенин му сервираме в заведение в Слънчев бряг ще се почувстваме задлъжени да му надпишем сметката, да го прецакаме в курса или чисто и просто да не му дадем това, за което си е платил. Колко ли са гостуващите чужденци в домовете на българи, съпоставени с броя на гостуващите в нашите морски и планински курорти чужденци? И какво ли си мислят за «типичното» българско гостоприемство? Ще ти кажа какво, научих го от един чужденец: «Навсякъде е много евтино, кухнята е прекрасна, но обслужващият персонал ме ненавижда»

6. Няма такава природа

Оцапани сме до ушите в кал, обаче живеем сред егааааати природата. Хвалим се с нея. Гордеем се. В същото време цели градове като Разлог се издържат от незаконната сеч на горите, опъваме се срещу натурата като магаре на мост и правим всичко възможно да превърнем черноморието в бетонна база. Ясно е колко харесваме българската природа. «Щот сий нашта, мойм да прайм квот си искаме с нея». Да, ама не е само ваша, уважаеми строителни предприемачи, хотелиери и туроператори. Българската природа е точно толкова ваша, колкото и моя, а в избирателните урни моят глас тежи точно толкова, колкото тежи и твоят, независимо, че имаш десет мерцедеса. Ако някога се активизирам политически, това ще е заради екологията. И ще ритам задници. Стягайте се.

7. Най-умната нация на света сме. След евреите.

Само че не ни личи. По нищо не ни личи. За цял месец един архитект у нас изкарва колкото един прислужник в Бавария за два дни. Уважаваме физическия труд повече от интелектуалния и образованието адски, ама адски много взе да запада. За култура пари няма. Аз произвеждам култура непрекъснато и никой не ми плаща за това. Трябва да намеря някакъв «по-практичен начин», за да си плащам наема. Да не се занимавам с «отвлечени неща». Тъпоумните телевизионни игри и толк шоута със сигурност са по-интересни за масовата публика от една добра книга. Сигурно не съм единственият пряк очевидец на масовто затъпяване. Ако не забелязваш нищо подобно, значи слушаш чалга и е време да се замислиш от коя страна на бариерата си, братче.

8. Измислили сме компютъра.

По-скоро «Джон» го е измислил. В Америка. Ние сигурно и ваксина срещу рака ще измислим скоро, произвеждаме уникални бутикови автомобили във Франция, можем да се похвалим с какви ли не научни открития, ама всичко това се случва някъде зад граница. Откритията се патентоват там, хонорарите се печелят и харчат там, данъците пак там се плащат. Изнасяме умни хора, вместо да изнасяме продуктите на техния прескъп и свръхдефицитен труд. И в това ни е проблема

9. Дали сме на света Киселото мляко.

«Бациликус булгарикус» е чудесна суровина, даже е кръстена на нас, но продуктите на френския «Данон» са най-популярни на пазара. Нищо, че са от нишесте, сухо мляко и консерванти. Хората явно разбират от маркетинг. Затова парите от българското кисело мляко отиват във Франция,  а тук остават само ниските заплати.

И все пак искам да завърша тази статия с изречението «Горд съм, че съм българин». Защото наистина съм горд. Няма такава нация от идеалисти. Трябва да си психопат, за да оцеляваш тук и точно това му е интересното. Да живее България! Честити празник на всички!

Следваща страница »