Писателският блог на Тишо

септември 26, 2014

Как изкарах лятната ваканция – текст

Още няколко кадъра: ТУК (отваря се в нов прозорец).

1/ Климатът

Спука се да вали. Направо се издъни. И на морето, и в планината, навсякъде се редуваха жега, дъжд, кал. Жега. Дъжд. Кал. И пак: жега, дъжд, кал. Такова „пикливо“ лято не съм имал от десетилетия. Питам се на какво ли вътрешно неразоложение у нас, хората, се дължи? Разминах се на косъм от наводненията, в които пострадаха хора, имущество, земи. Станах свидетел на тъжно налягалите жита по полето – нещо, което ще удари най-бедните по джоба през настъпващата зима. Естествено, във всеки недостатък се крие и известно преимущество. За мен то беше, че посягах по-рядко към 50-ия фактор, отколкото към пастата си за зъби това лято. Облаците пощадиха крехката ми, бяла кожа.

2/ Морето

Успях да надхитря климата и си откраднах цели седем слънчеви дни във Варвара. Пътувахме много на стоп, ядохме, пихме и се веселихме. Къпахме се голи в морето. Знаете как е. После и там заваля. Не ходя често по Южното Черноморие, защото си имам Северно. Пъпът ми е хвърлен някъде отвъд нос Калиакра – по 40 километровата плажна ивица, която се влива в Румъния. По скалите на Тюленово и Камен бряг. В къмпинг „Космос“. На потъналия кораб в Крапец. Във Варвара се озовах заради сватба. Уникално местенце – хареса ми, с изключение на кръчмите – скъпи и претенциозни – без никакво покритие в обслужването. Все едно си на гости – чакаш домакините да се набутат и да ти сервират нещо за ядене. Обаче си плащаш. Девет лева за содена питка? Предполагам, че за Флоренция и Милано е нещо нормално, но не и в мръсната дупка, където надникът на нещастния човечец, който ти я носи, сигурно също е толкоз… Без мен следващият път.

3/ Планината

ме призова със своите фестивали: Уйек Ъп, Узана Поляна и други… Като изключим калта, имаше какво да приюти човек в душичката си и там. Среднощните трансове в Родопите са си удоволствие за ценители…

4/ Градът

Смених го. „Временните положения“ са най-постоянното нещо в живота ми. Засега става.

5/ Протестите и Политиката

Слагам ги в една категория, защото това са двете Проститутки с главно „П“ от живота на съвременния българин. Не, че протестиращите проституират (макар някои от тях също да го правят). Целият народ проституира за няколко пимпа и за богатите им клиенти от олигархията. Чудя се, има ли някакъв начин поне интелигентните хора да им го начукат – да направят някакъв бойкот – безшумен, безкръвен, тарикатски и оригинален, така че всеки да си получи заслуженото… Ще видим. Господ забавя, но не забравя. Незнайно защо все още има тарикати, които си мислят, че само те представляват изключение от правилото за вечно възстановяващия се, вселенски баланс. Междувременно, протестите се изродиха в купон и в място за социални срещи. Лично аз ги поразредих – протестите, а не купоните и социалните срещи. Причината? Ами, ако някой реши да се разбогатее като продаде страната си на чуждестранни концесионери със съмнителни намерения и доказано опасни практики в добивната индустрия, например, или, да гепи кинтите от общата касичка и да избяга в чужбина, той/тя ще го направи и без моето позволение. Крякането по улиците е акт на безсилие. Някои го наричат „активизиране на гражданското обество“ – прах в очите, според мен. Нуждаем се от пряка демокрация. Сега. Референдумите са естественото продължение на фалиралата във всяко отношение система на политическото представителство. Не ми вярвате ли? Ще поживеете и ще видите… Другата алтернатива е насилието, но се надявам да излезем далеч по умерени (и далеч по-страхливи) от останалите славянски народи – нещо, в което имаме доказано богат опит.

6/ Масмедиите

Предпочитам да се занимавам с тях само, когато ми дължат хонорар. Но те нямат време за дреболии в момента. Прекалено заети са с усвояването на шест цифрени суми, които аз и другите данъкоплатци им даваме под формата на партийни субсидии, за да могат различни симпатяги да ни убеждават (за наша сметка) колко хубаво ще е да ни клецат отново на тротоара. Продължаваме да сме най-скараното, лъгано, разединено и бедно племе в Европа – факт, който сериозно започва да ми лази по нервите. Усетих, че масмедиите имат пръст в тази работа и им отрязах достъпа до личния си живот. Сега вечерите ми изглеждат различно: шах, карти или четене на книга в леглото. Всеки ден „изяждам“ по един нов роман. Такива занимания държат ума буден, вместо да го приспиват, както става с гледането на телевизия. Установих, че масово се прекалява с гледането на телевизия у нас. Не, че с алкохола също не се прекалява масово, но той поне идва с махмурлук, който ти показва, че нещо си сгрешил. А после си отива. Докато махмурлукът от препиването с лъжи, наречено „промивка на мозъци“, трае вече 30 години. И води до сериозни психически увреждания. Отстрани хората, които стават и лягат с телевизора, изглеждат като социопати на ръба на нервна криза. Извинявай, ако си един от тях. Спри кабелната за месец и ще усетиш разликата. Нуждаем се и от изрезняване. Сега.

7/ Романът

Започнах писането на нова книга. Както може би знаете, поставил съм си за цел да превърна новелата „Когато токът спря“  в пълнокръвен, дистопичен, пост-апокалиптичен роман. Добре върви. Историята се разгръща, заедно с хилядите възможности, които всеки избор на героите предоставя, докато оживяват в ръцете ти. Като Пинокио! Това кара авторите да се чувстват подобно на дете в сладкарница – кое сладко да си избера? Ще помедитирам още няколко месеца върху този въпрос.

8/ Сватбите

Присъствах на цели две сватби това лято. Не мога да разбера дали хората го правят, за да задоволят някаква вътрешна потребност или го правят, защото всички така правят, не мога и да се напъвам повече над този въпрос. Когато споделих пред баща ми, че ходенето по сватби ми се превръща в нещо като бачкане, той каза, че трябвало да съм щастлив, защото било сигурен знак, че още съм млад: „Като спрат да те канят на сватби, започват да те канят на погребения“. Не бях поглеждал на нещата от тази перспектива…

9/ Пътешествията

Не успях да си покажа носа извън страната това лято, но за сметка на това я обиколих цялата. Многократно.

10/ Влаковете

За целта си изкарах карта за намаление с БДЖ. Струва само 50 точки и ти носи 50% намаление. Избива се още на третия трип. Пътуването с влак продължава да е най-безопасното и евтино придвижване из страната, при това – с тоалетна, въпреки колосалните гафове в системата и смрадливите й кенефи. Разписанията, например, са нещо като пожелание за служителите на компанията. Никой не ги спазва. Предполагам, че няма и никакви санкции. Закъснения от ранга на 200 минути са нещо, което не трябва да ви учудва. Не, че са ежедневие, но час-два си се считат направо за „в нормата“. Носете си винаги топли дрехи, храна, вода, нещо за четене, някакъв алкохол, шоколад, ако може и одеала, докато пътувате с влак. Не се знае колко време ще прекарате в него. И още един безплатен съвет – мокрите кърпички са направо задължителни! За компенсация на всичката тази мизерия получавате странни и интересни събеседници, приятни гледки, изгреви, а понякога и залези, възможности за пушене по време на дългите и чести престои заради изчакване на друг влак, които никога не са отразени в разписанието; получавате и самата „услуга“, заради която съществува компанията, а именно – транспортиране. Срещу пет евро от Варна до София няма какво повече да желаете…

11/ В обобщение

Абе, като се замисля, май добре си изкарах лятната ваканция. Грипът за малко не ме довърши през август и това е единственият ми „черен“ спомен. Всичко друго може да се приеме и като на шега. А ти? Как прекара лятната ваканция, скъпи читателю / уважаема читателко?

Тихомир Димитров 

септември 28, 2007

Single White Male in da City

Да бъдеш сингъл уайт мейл ин да сити е приятно, преходно и понякога доста забавно състояние на тялото и ума. Говоря за младите, несемейни мъже на възраст между 25 до 30+ години, които дори да са обвързани, не живеят на семейни начала. Нито пък с техните. И най-важното – нямат деца.  Абе, ергени, един вид. Ергенлъкът е доста дискутирана и любопитна тема, а още по-интересна изглежда тя в началото на 21 век тук – в България. Ин да сити. Ще хвърля бегъл поглед върху петте опорни точки, които правят живота на съвременния SWMIC такъв, какъвто е. Отвътре.

Независимостта. Безспорно това е най-голямото предимство. Вече не си ученик, завършил си даже университета (може би), успял си да се измъкнеш изпод бащината стряха с или без помощта на двамата ти родители. Сега или живееш под наем или изплащаш някаква стогодишна ипотека. Прецакан си и в двата случая, обаче имаш работа и все пак изкарваш някакви пари. Вече никой не ти виси на главата. Та ти си независим! С родителите си ходите на гостита, които могат да бъдат доста приятни (заради топлата храна), поне докато не започнат задължителните скандали. С времето се научаваш да не спориш с тях, да се съгласяваш, а след това да правиш каквото си знаеш. Все пак, тяхното царство се разпростира до прага на входната им врата. Оттам нататък си ти.

Учителите и професорите, които ти поставяха оценки, също са в миналото. От време на време сънуваш кошмари, че не можеш да вземеш държавния, че си изтървал някаква заверка, колоквиум или, че те хващат да преписваш на класното по математика. Будиш се, облян в студена пот, оглеждаш се и те обзема моментално облекчение – ти си вече независим. Няма кой да ти поставя оценки. Вадиш дипломата от чекмеджето и я пипаш, за да се увериш, че си сънувал, да, истина е. Вече не си ученик. Отчиташ се само пред шефа. Ако пък си на свободна професия или частна практика, независимостта ти се умножава по сто. Затова й казват „свободна”.

Понякога кошмарите се повтарят и с дългогодишната ти приятелка. Будиш се и отново се успокояваш – сега си независим дори и от нея. Тя прехвърли 25-те, запозна се с много по-възрастен от теб и вече му е народила няколко деца. Живее с техните заедно с мъжа си. Или още следва. Или стои в къщи по цял ден, чисти акота, бърше повръщано, пере, глади, готви, чисти и извозва на принципа: „боса, бременна и пред мивката”, или пък си е наела детегледачка и домашна прислужница и се е превърнала в злокобна кариеристка, която изкарва четири пъти повече от тебе. Или е женена за новобогаташ. При всички случаи вече нищо не ви свързва. Ти си независим.

Дотук с плюсовете. „Свободата, Санчо, е велико нещо”, което в повечето случаи ти излиза доста скъпо. За разлика от повечето ти връстници, които все още страдат от илюзията, че е оферта да делят един апартамент с техните, ти трябва да се напъваш да изкарваш минимум 200-300 кинта повече от тях на месец. Защото ти трябват пари. Парите никога не стигат. За наема или за стогодишната ипотека. За веро, за прах за пране, за сапун, за омекотител, за  мебели, за дрехи, за паркеточистител, за тока, за парното, за колата, оп, май станаха минимум 400-500 кинта отгоре, а не само 200. Именно това е причината, поради която Ти се развиваш, а те стоят на едно място. На тях не им се налага да си купуват безумни и безсмислени неща като омекотител, веро и прах за пране. Те са доволни от малките си заплатки, защото им идват джобни. Ти си винаги недоволен. Искаш още. И обикновено намираш начин да го получиш.

Научаваш се да готвиш. Знаеш откъде се пуска пералнята. Вече не мразиш прахосмукачката, а с ютията си говорите всяка сутрин преди работа. Наясно си намаленията и в Метро и в Била. Можеш само срещу 50 лв да си напълниш хладилника с продукти за един месец, които после ще ти се наложи да сготвиш. Купуваш си евтини, но качествени и удобни  дрехи, които ти стоят добре. Обикалянето по магазините вече не досада, а спорт по физическо оцеляване. Знаеш и можеш повече от синчетата на мама. Ти можеш да живееш техния живот, но те не могат да оцелеят в твоята действителност. Ти си независим. И това трябва да те прави горд.

Сексът. Доста относително понятие, което се случва на приливи и отливи. Тук важи принципът като вали – вали из ведро, като започне сушата – сякаш няма край. Когато  си с някоя мацка ти се лепят още поне две. Когато си сам, дясната ръка започва да нарича компютъра ти „мамо”. Защо се получава така? И аз не знам. Не могат ли нещата да бъдат малко по-равномерни, малко по-балансирани? Не знам. Явно жените имат някакъв първичен инстинкт, с който „подушват” дали се котираш в момента или не. Дали си вървежен. Дали имаш самочувствие. Дали изкарваш достатъчно пари.

Понякога завиждаш на семейните си приятели за това, че довечера ще имат какво да чукат, за разлика от тебе. Но не им завиждай. Всеки опитен човек ще ти каже, че бракът е убиец на страстта. Освен това, ти имаш куп предимства, за които семейните мъже могат само да мечтаят. Например: да се напиваш с приятели винаги когато ти е кеф и по всяко време на денонощието, да се излежаваш с дни пред телевизора или да ‘се разболееш” от работа и да прекараш една седмица някъде в планината, без да даваш обяснения на никого как, къде и защо, да играеш любимата си компютърна игра до пет сутринта, да излизаш с няколко момичета едновременно, без да се притесняваш, че това  може да ти струва къщата и/или колата.

Верно, техните дрехи са по-огладени и подредени от твоите, хладилникът им е по-пълен от твоя, а в кухнята им по-често има сготвена топла храна, но повярвай ми, те плащат прекалено висока цена за това. Принудени са да работят работа, която невинаги ги кефи, само защото е „сигурна”. Трябва да взимат детето от детската градина, да бъдат частен таксиметров шофьор на половинката в задръстванията всяка сутрин и всяка вечер, да понасят досадните й родители, тъпите й приятелки, да извеждат кучето на разходка по два пъти на ден – все неща, срещу които ти си напълно имунизиран. И какво получават в замяна – досадна свирка и то само при условие, че измият чиниите, изхвърлят боклука и/или сготвят преди това. Я пак си помисли, наистина ли трябва да им завиждаш?

Сватбите. Щом си минал 25 годишната възрастова бариера, значи ходенето по сватби е започнало да ти се превръща в нещо като бачкане. Освен ако не си пълен социопат и нямаш абсолютно никакви приятели, разбира се. Просто 25 е една преломна възраст, на която, както бях писал в статията си „Жената на 25”, момичетата най-често забременяват и респективно, се женят за притежателя на авторските права. Или за някой балък, но това теб не те засяга по никакъв начин. Ти си колега, приятел, съученик, брат, братовчед или бивше гадже на въпросните момичета. И имаш невероятната възможност да преядеш и да попоркаш за сметка на чуждото нещастие. „Важното е младите да се обичат, ние с каквото можем, ще помагаме”, сигурно е дежурният ти лаф.

Гледаш с прискърбие и насмешка на скучните ритуали в съвета и в църквата, а после и на „оригиналните” сватбарски подмятания на диджея в някакъв огромен, социалистически ресторант. Знаеш целия репертоар наизуст. Толкова добре го знаеш, че можеш сам да започнеш да организираш сватби. Да бе!

От една страна, хем се забавляваш истински да разваляш синхрона, подскачайки пиян като кирка на хорото, хем се притесняваш, че цялата тази говняна история няма да ти се размине и на теб. Един ден ти ще си палячото в белия сватбарски костюм.  Един ден ти ще си ходещият на два крака татко-банкомат или не дай Боже – завряният зет.  И този ден може да настъпи много по-скоро, отколкото очакваш. Пази се. Мисли повече с горната си глава, отворко!

Иначе сватбите са хубаво нещо. Те често биват последвани от гостита и банкети по повод кръщенета, годишнини, нов апартамент, ново куче, нова дограма и всякакви „нови” поводи, които ти не бива да пропускаш, защото освен безплатно ядене и пиене, те предлагат шаферки, сестри, приятелки и братовчедки на булката, които, по стечение на обстоятелствата са в приповдигнато настроение, приемат те за близък, вътрешен, свой човек или най-малкото – познат, пият алкохол и в най-добрия случай също като теб се надяват да „забършат” нещо свежо за сметка на „бракуваните” хора.

Притеснява те обаче един факт, дори много сериозно те притеснява  – все повече и повече твои приятели започват да се обличат в палячовския костюм с папионката, да те канят на банкетите и кръщенетата си и постепенно да се превръщат в скучни родители или още по-скучни, отчуждени кариеристи, за които семейството, децата, работата, съпругата и всичко друго на този свят стои като приоритет преди теб. Започваш да губиш ценните приятелства от детските си години, започваш да оставаш сам. И може би точно това е причината един ден в огледалото да видиш палячото с папионката. Един ден, който може да настъпи много по-скоро, отколкото очакваш….

Роднините. Те са неразделна част от сватбите, любимите им теми са кога най-после ще си намериш по-сериозна работа и кога най-после ще ги зарадваш с един ревящ и акащ пакет бели пелени. Роднините са хубаво нещо, от мене да го знаеш. Стига да не им се връзваш много-много. И не става дума само за ревящия, акащ пакет. Ако си срещнал човека, който си струва, какво чакаш още? Става дума за това, че те винаги имат идеи за собствения ти живот, които са диаметрално противоположни на твоите. И въпреки всичко, роднините те обичат. Те са твоите хора. Ако ти се случи нещо лошо, те първи ще се опитат да ти помогнат, а не приятелчетата от квартала. Роднините са твоят безценен подарък от Съдбата именно защото нямаш възможност да ги избираш. Затова се грижи за роднините си, обичай ги и им се радвай, докато ги имаш. „Човек никога не е подготвен за раждането и за смъртта.” Така че роднините са неразделна част и от погребенията. Свиквай.

Приятелите са твоето спасение и утеха. Те знаят, че си прасе, че си виждал майка си (сестра си) гола и, че понякога не можеш да го вдигнеш. И което е още по-лошо, те знаят, че майка ти (сестра ти) са те хващали да мастурбираш. Пред тях няма нужда да се преструваш. Няма нужда да получаваш гастрит от задържане на вредните газове, както правиш на канапето или в леглото с новата си приятелка. Няма нужда да ходиш до тоалетната и да пускаш силно водата през пет минути, само защото вчера си хапнал „Свинско по сечуански”. Те са хората, които те приемат такъв, какъвто си. Харесват те именно заради твоите недостатъци. Така че, ако четеш това и все още си Single White Male in the City, пази приятелствата си с усърдието на Доберман пред милионерска вила в Бояна.  Именно те са най-голямото ти богатство.

Тихомир Димитров

декември 17, 2006

Egypt Inside

Кайро

Най-добрите приятели на семейството ми са египетски християни. Близки сме от 80-те години на миналия век, когато живеехме в Алжир, където родителите ни работеха като чуждестранни преподаватели и бяха колеги в едно и също училище, а аз учех с децата им във френски лицей. Получихме покана за сватба  – от двете дъщери се женеше по-малката. Нямаше как да откажем, тъй като вече бяхме пропуснали годежа на по-голямата сестра, пък и мисълта, че ще избягаме от сковаващия студ на януари ни действаше, меко казано, добре.
Вместо със слънце и пясък, Кайро ни посрещна с дъжд. Имах чувството, че нося рекордно ниските температури от България в пътническата си чанта – като в онази песeн “…everywhere you go, always take the weather with you… Рязкото затопляне няколко часа по-късно и пустинната буря, която връхлетя внезапно, изведнъж ми припомниха, че съм в Африка.
Кайро е космополитен град – една от притегателните точки на световния туристически поток. Няма как да не е така, при положение, че градът съчетава на едно място древно-египетски, древно-римски, ранно-християнски и ранно-мюсюлмански забележителности с всички възможни удобства на модерния туризъм. По улиците прави впечатление огромното разнообразие от автомобили – без оглед на марка, модел и година на производство, в гъстия трафик се редуват стари японски и американски автомобили, чисто нови европейски коли и изгнили съветски лади. Модерно облечените жени-шофьорки, настанени в чисто нови западноевропейски автомобили, привличат вниманието на неподготвения турист, който веднага разбира, че е попаднал в по-цивилизованата част на ориента. Трафикът, разбира се, е кошмарен – какъвто може да бъде само трафикът в един 17 милионен арабски мегаполис. Колите в центъра са спрени с освободена скоростна кутия и прилепнали една в друга брони. Ако искаш да паркираш на определена улица, трябва да дадеш “бакшиш” около долар на черничък юноша, който енергично ще избута 30-тина автомобила, за да освободи място за твоята кола. Това, разбира се, съвсем не решава проблема с паяците, които са навсякъде.
Християните в Египет формират около 20% от населението на страната. В Кайро могат да се срещат множество църкви, параклиси и манастири, а православните светини извън столицата са стотици. Това е още един от парадоксите, които объркват туристите, дошли с впечатлението, че се намират в  арабска, мюсюлманска страна.  В градовете кръстовете и златните кубета на църквите се извисяват гордо над сградите, редом с  ислямския полумесец. Самите “копти” (така се нарича християнското малцинство) твърдят, че срещу тях няма дискриминация и, че не са принудени да крият религията си.
Всъщност, животът на християните в Египет никак не е лесен. Може би именно трудностите са довели до сплотеното общество, в което живеят тези хора. Аз лично бях поразен от искреността, с която вярват в доброто и Бога, без да бъдат фанатици, от всеотдайния начин, по който обичат семейството и от светския живот, с който много наподобяват европейците. В миналото коптите са били подложени на гонения и дискриминация от диктатурата на президента Садат. Стига се дори до там, че християнското малцинство започва масово да емигрира, повличайки със себе си почти цялото богатство на страната. Това подтиква администрацията на президента да обърне политиката си на 180 градуса –  терорът се насочва към крайните мюсюлмани, които участват в гонения на копти. Милитаризираната власт в Египет обявява война на ислямския фанатизъм и застава в подкрепа на светската държава и  християнското малцинство. Днес египетските християни са горди и преуспяващи граждани на страната си. Човек може да ги срещне навсякъде – в кварталната бакалия, в армията, полицията, училищата, вратите на държавната администрация са отворени за тях. Голяма част от едрите търговци, туристически предприемачи и банкери в страната са копти. Отношенията между египетските християни и обикновените мюсюлмани наподобяват отношенията между българи и мохамедани в районите със смесено население у нас. Хората зачитат взаимно религията си и дори често празнуват религиозните празници заедно  – по приятелски, комшийски и.т.н. С очите си съм виждал как арабско семейство подарява икони на християнско семейство. По-интелигентните хора отдавна са осъзнали, че не омразата, а взаимния респект и човешкото приятелство могат да издигнат авторитета на собствената религия в очите на друговереца.   Идилията, разбира се, не може да бъде пълна – омразата и предразсъдъците все още се срещат в  определени социални групи (крайно религиозни и/или крайно бедни представители и на двете религии), смесените браковете са абсолютно табу, а демонстрирането на принадлежност към християнската религия на публично място съвсем не е препоръчително. Като типичен представител на третия свят, Египет е страна на контрастите и социалните различия. Пропастта между бедни и богати е толкова голяма, че на човек му се завива свят. Социална поляризация има както при мюсюлманите, така и при християните. Крещящ пример за това е  “Градът на боклуците” – квартал на Кайро, построен буквално върху сметището на града, в който всички хора “изкарват” прехраната си от отпадъците в прекия смисъл на думата. Иконите по стените и прозорците дават да се разбере, че по-голяма част от  населението в “Града на боклуците” изповядва християнската религия. Тук мизерията е доведена до абсолютни крайности. Не случайно кадри от това място са включени в “Baraka” – грандиозен филмов проект-импресия, който има за цел  да впечатли зрителите с документални кадри, заснети из цялото земно кълбо.  В града на боклуците никога не водят немските туристи – би било прекалено лоша реклама за безупречния имидж на страната. Ние попаднахме там на път за манастира “Свети Саман” –  издълбан в скалите манастир, за който се вярва, че притежава лечителски способности. Манастирът се намира в самото сърце на ужасния квартал, ограден е с висока ограда и сам по себе си представлява кътче от Рая. Бях вдъхновен от идеята, че съм първия “бял” турист, попаднал тук от доста години насам. Преди да стигне до портите на манастира, за който ще стане дума по-нататък, човек трябва да извърви дълъг и мъчителен път по тесните, кални и мрачни улички на квартала-сметище. За щастие пътувахме с кола. Непоносимата жега прави вонята на това място още по-ужасна. Навсякъде се стрелкат мишки и плъхове. Входовете на полуразрушените и неподдържани сгради са претрупани с чували за смет. Боклуците буквално “извират” отвсякъде – покривите, таваните, мазетата и улиците са заринати с тях. Опитах се да се пошегувам, че тук няма проблем да си хвърлиш цигарата на улицата. Не се получи. Хората на това място си изкарват прехраната по два начина: като предават вторични суровини и като отглеждат прасета (още едно доказателство за принадлежността им към християнската религия). Всяко сметище предлага идеална възможност и за двете дейности, особено ако събира отпадъците си 17 милиона души. Пътувайки към манастира попаднахме в двучасово задръстване по тясна, еднопосочна уличка. Пред нас махаше с опашка хърбаво магаре, впрегнато в каручка, натоварена до пръсване с чували за смет. Зад нас се притискаше огромен, стар камион. Каросерията му беше пълна с деца, тръгнали на екскурзия към манастира  “Свети Саман”. Също като нас. Около колата се бяха насъбрали зяпачи, които притискаха мръсните си, полуголи тела в прозорците на автомобила и се биеха помежду си, за да успеят да се докопат до гледката. Гледката бяхме ние – българите. Най-вече аз и моята камера, която не спираше да снима през цялото време. Придвижвахме се с един метър в час, от миризмата започна да ми се вие свят и скоро имах задушаващото усещане, че никога няма да се измъкнем живи от това ужасно място. Отдъхнах си, когато пред погледа ми се извисиха величествените порти на Манастира Св. Саман. Градът на боклуците изчезва като по чудо, след като човек премине през тях. На мястото му се появяват добре поддържани лехички, старателно измити улички, красиви постройки, широки пространства и библейска тишина, нарушавана единствено от ехото на детска глъч. Децата тук са навсякъде.
За да построят манастира в скалите, християните са използвали барутни взривове.  Тъй като строежът е трябвало да бъде пазен в тайна, манастирът е изграден на най-недостъпното място в Кайро. Самите взривове са правени в синхрон със залпа на оръдията от военното поделение наблизо, които се използват многократно през годината за честване на различни национални празници. Освен монашески килии и църкви,  в отвесните скали са издълбани стотици позлатени скулптури на светци и религиозни персонажи. Пресъздадени са сцени от Библията, в които участват скулптури с човешки ръст.
Мястото е свещено за египетските християни. Те идват тук, за да решат тежък личен проблем, да се помолят за изцеление от коварна болест или просто да потърсят душевно спокойствие. В скалните ниши около двора на манастира могат да бъдат забелязани празни инвалидни колички. Смята се, че са изоставени тук за доказателство от собствениците им, които са дошли да потърсят изцеление. Египетското православие е сред основателите на монашеството и отшелничеството в Християнската църква и има дълги традиции в тази област. Дълбоко прокопани в скалите под манастира мрачни катакомби  някога са приютявали отшелниците в месеците им на уединение и разговор с Бога. Манастирът разполага с издълбана в канарите зала за проповеди, където амфитеатрално са подредени 10 000 места за сядане – издялани от камък. Подиумът е обзаведен с огромен екран, микрофон и всички необходими средства на съвременната техника. Тук се извършват мащабни проповеди, честват се християнски празници и се правят религиозни обреди. Патриархът на Александрийската православна църква получава короната си с официална церемония на това място. Споменът за “Града на боклуците”, приютил уникалния скален манастир в утробата си, определено ще остане завинаги в съзнанието ми. Още не бях “изтрезнял” от пресните си преживявания там, когато ми припомниха, че всъщност целта на посещението ни в Египет не е да посещаваме забележителности, а да присъстваме на сватба.
Сватбата между египетски християни представлява истински културен шок за  неподготвения българин. В добрия смисъл на думата. Първоначалните ни очаквания бяха, че празненството ще протече по правилата на същите или поне близки до познатите у нас традиции. Най-малко заради сходството в религиите. Оказа се, че това съвсем не е така. Дългото съжителство между копти и мюсюлмани, от една страна и американското културно влияние, от друга, са превърнали сватбения ритуал на египетските християни в културен букет от американски wedding традиции и арабски ритуали. Подаръците, например, се връчват предварително – ден преди сватбата. Брачният договор се скрепява от свещеник – така, както е прието в католическите страни. Церемонията в църквата не се провежда преди, а след официалното празненство – в отделен ден. Самата церемония представлява пищна и продължителна православна литургия –  от най-красивите. Светският блясъкът е оставен за буйното празненство дни преди това – сватбено забавление като всяко друго, с много песни и танци, но без алкохол. Огромните трапези в свръхлуксозния ресторант на швейцарската верига “Movenpick” стояха часове наред празни – с изключение на поставена в средата кана вода с много лед. Това, разбира се, не попречи на темпераментните сватбари да танцуват неуморно и с еднаква страст арабски фолк, техно, латино, денс и хаус музика. В каря на банкета отвори огромен бюфет с няколко стотин изисквани блюда, приготвени от прецизния кетъринг сервиз на хотела. Уморените гости си тръгнаха преяли, а булката се прибира в къщи с баща си. Младите ще могат да се порадват на интимна близост едва след като се закълнат във вярност пред Бога.

Тихомир Димитров

ноември 14, 2006

Тва не – Граждански брак

Filed under: Без категория — asktisho @ 7:58 am
Tags: , , , , ,

 

Вероятността в наши дни да се ожениш, а после да се разведеш е 50 на 50. Който не ми вярва, да си изтегли филма “The Real Cost of Divorce”, има го в Арена. При положение, че, математически погледнато, има точно толкова смисъл да се жениш, колкото няма смисъл да се жениш, питам, аджеба, защо хората продължават да се женят? Може би обичат риска? Харесва им да делят имущество по съдебен път ли, не знам? Може би им харесва да останат без апартамент и да не могат да си виждат децата,  или обичат унижението по време на брако-развдоното дело в съда? Излъганите очаквания? Неспазените клетви? Омразата на нейните (неговите) родители, които доскоро си наричал(а) „мама” и „тате”? Или просто си достатъчно тъп(а), за да си мислиш „Това на мен не може да ми се случи, аз го (я) обичам и той (тя) мене също”?
Това, което най-много ме дразни в гражданския брак е, че те третират като дойна крава още от самото начало – съдебни, медицински, общински, църковни, нотариални такси, свръх надценени куверти  и въобще отношението на индустрията, която се издържа от брака в едно изречение може да се изрази като: „Щом си толкова тъп, че да се жениш, ще си плащаш!”  На всичкото отгоре, има петдесет процента  вероятност по-късно да се срещнеш и с другата индустрия – тази, която се издържа от развода.
Там отношението е още по-гнусно. Не стига дето си разбит физически, психически и емоционално, ами те ти дърпат последните кинти от ръцете и почти ги чуваш да ти казват: „Видя ли сега, набута се, ние ти разправяхме, ама ти…. така ти се пада, хак да ти е! Давай сега паричките като си толкова тъп! Да беше мислил повече навремето!”
Другото, което не мога да разбера е откъде на къде трябва да давам писмено обяснение на Държавата, че съм решил да прекарам остатъка от живота си с ето този човек? Защо трябва Държавата да ми свети? Тази Държава, която ограби труда на родителите ми и на техните родители, която изгони младото си поколение да мие чинии на запад? Тази Държава, която ежедневно се опитва да прецака хората, които си вадят хляба с честен труд, а си затваря очите за замъците на Големите бандити? Тази Държава, която унищожава собствената си природа за пари? Аз на тази Държава ли трябва да се обяснявам, че обичам една жена и, че искам да й направя деца и да остареем заедно?
А трябва и да си платя за това?!  KISS  MY BIG, FAT, WHITE ASS!!! Няма да стане! Не и в този живот! Има достатъчно балъци, които да издържат индустрията на брака и индустрията на развода.  Мисля, че ще е оправят без мен.
Тук искам да подчертая дебело, че „да узакониш” връзката си, да направиш децата си „законни” и други подобни клишета, с които може да се опитате да защитите брака не ми минават и ще ви кажа защо. Първо, българското законодателство не дискриминира по никакъв начин двойките, живеещи „на семейни начала” пред двойките, сключили граждански брак. Има логика, тъй като е преписано от Европейското законодателство, а то, както знаете, е доста демократично: щом разрешава на обратните да се женят и да осиновяват деца, няма как да задължава хетеросексуалните да сключват брак насила, нали?! Съществува т.нар правен институт на „конкубинат” –а, което в превод от латински означава „съвместно съжителство”. То дава абсолютно същите права и отговорности на двете страни, каквито дава и бракът. Ако решите да се разделяте и жена ви прецени, че е „помогнала” да се сдобиете с половината от всичко, което сте купили по време на общото ви съжителство, тя може да ви осъди и да си го вземе. Нищо, че не сте женени. Трябва само да събере достатъчно свидетели, които да потвърдят, че наистина сте живели на семейни начала един определен период от време. Децата в повечето случаи също отиват при нея. Да не говорим, че опитите на българското правителство да мотивира сключването на граждански бракове с данъчни преференции на принципа на семейното облагане са точно толкова импотентни, колкото всичките му опити да прави каквото и да било.
Интересува ме, след като знаем всичко казано по-горе, защо трябва да се женим?
Ето защо! Има четири варианта:

1) Защото тя е бременна, родителите ви настояват да се ожените, а вие сте икономически зависими от тях, така че няма накъде – жените се.
При това положение на нещата никой вече не е в състояние да ви помогне. Оженете се и продължавайте да слушате мама и тате какво ви говорят! Да бяхте ползвали най-обикновен презерватив за трийсет стотинки и нямаше да се стигне дотук, ама ….”гъз глава затрива”,  казват старите хора.

2) Защото любимата ти поставя ултиматум – с мен пред олтара или изобщо без мен.
Ами замисли се, бате, щом още отсега започва да поставя ултиматуми в какво чудовище ще се превърне след 20 години. Пък и щом те притеснява, значи нещо не е читава работата: или е бременна от друг и търси „законен” баща на детето (банкомат на два крака) или търси някакъв интерес в цялата работа, който няма нищо общо с любовта. Сам си прецени. После да не кажеш, че не съм те предупредил!

3) Тя (Той) е доста по-напред с материала от тебе и цялата работа е, за да намажеш кинти. Единствената разумна причина да сключиш граждански брак в началото на 21 век!!!

4) Защото нямаш достатъчно мозък в главата и си готов да си платиш за това. Тръгвай да се занимаваш с организация! Освен всичките пари и нерви, които ще потрошиш, ти обещавам да срещнеш много лошо отношение, кофти обслужване и в най-добрия случай – безразличие към най-великия момент в живота ти от страна на заетите в индустрията на брака. И, о, да, трябва да разполагаш с много, много свободно време. Минимум шест месеца хем ще бачкаш, хем ще си плащаш за лукса да се ожениш…

А можеше да минеш без всичко това! Животът след сватбата си продължава по старому и човекът до теб си е същият. В крайна сметка важното е да се обичате и да ви  гот, че си живеете заедно. Майната им на традициите! Бракът не гарантира никаква сигурност! Може да е гарантирал на баба ти, но на теб нищо няма да ти гарантира, пък и един подпис лесно се разваля с друг подпис. И с пари, хвърлени на вятъра.  Сам избираш дали да вярваш в лъжите на брачната индустрия или не. Аз не бих позволил на разни държавни чиновници и печалбари да ми се месят в личния живот.

.

.

Тихомир Димитров