Още три МЕГА популярни заблуди

1/ От политиката зависи нещо

Изт: onlyhdwallpapers.com

Приемаме, че всички политици са некорумпирани и влизат във властта с единствената цел да се погрижат за общественото благо, да служат на интересите на народа и да променят живота му към по-добро. Защото има и такива. Но нека да приемем, че всички са такива. Нека за миг да приемем лъжата, че всички се стремят към успеха на цялото. Няма как да го постигнат, защото този успех не зависи от тях!

Не зависи от политиката дали ще уволня някого днес, понеже не са ми пуснали снощи. Не зависи от политиката дали ще замразя инвестиционен проект за двеста милиона, с което ще увеличава безработицата с два процента. Не зависи от полтиката дали някоя влиятелна личност няма да получи инфаркт точно преди подписването на най-важното споразумение за века. Не зависи от политиката дали други държави няма да я въвлекат в несправедлива, жестока, безсмислена война. Не зависи от политиката дали реколтата тази година ще е добра. Не зависи от политиката кога ще се дойдат природните бедствия, катаклизмите, сушите и авариите. Земеделските субсидии и помощите са неща, които зависят от политиката, да, но дори тях нямаше да ги има, ако политиката можеше да променя наистина съществените неща. Накратко, политиката само компенсира, тя винаги реагира от после, но от нея, де факто, никога не зависи нищо. Даже ако всички политици бяха честни, те пак не биха могли да свършат друго, освен да реагират на нещата, които вече са се случили, които не зависят от тях, никога не са зависили от тях, и никога няма да зависят от тях…

Не зависи от политиката дали някой самолет ще се развали и ще падне, обърквайки всичките й добри намерения. Не зависи от политиката дали някой ще обяви война или ще се самовзриви на някое публично място. Политиката винаги е „от после” и винаги действа със закъснение. Не зависи от политиката дали серийният убиец днес ще посегне към новата си жертва или не. Дори да успее да го обезвреди, обществото, което уж се ръководи от политиката, ще постигне само временен резултат, защото на неговто място веднага ще застане друг сериен убиец. Серийни убийци има, откакто има политика, че и от по-рано. А най-масовите от тях се занимават не със занаятчийство или с йога, а познайте с какво? Точно така – с политика.

Икономическите кризи също не зависят от политиката. Политиката може само да компенсира (когато не убива децата ви на бойното поле). Тя може само да действа със закъснение – за неща, които никога не зависят от нея.  Които имат равно по сила и обратно по посока противодействие. Винаги. Де факто, нищо не зависи от политиката. И слава Богу!

Защото това, което реално променя живота на обществото към по-добро са: човешкият гений, откривателството, науката, медицината, образованието, комуникациите, екологията.

Всичко друго, но не и политиката.

А защо тогава се занимаваме толкова много с политика? Защо плащаме толкова скъпо, за да финансираме система, която е основана на разделението и на противопоставянето, главно със средствата на насилието и на войната, на принудата и на отмъщението, вместо същите ресурси да ги отнемем от политиците и да ги насочим към учените, откривателите, гениите, медиците, инженерите, учителите, еколозите?

Ще ви кажа защо. Защото човешкото същество се нуждае жестоко от драма. Драмата е нещото, за което всички копнеем, дори да не смеем да си го признаем. Нека да оставим политиката да си почине и да хвърлим един поглед върху изкуството, а? Какво ще кажете? Кои са най-четените книги, най-гледаните филми, най-почитаните скулптури, най-търсените произведения на изобразителното изкуство и най-уважаваните автори? Най-известните поети?

Не черпят ли всички те, без изключение, вдъхновение от страданието? Не го ли пресъздават? И не следваме ли всички ние някакъв фалшив морал? Слагаме червена точка върху предаванията с обидни думи, пишем закони срещу дискриминацията, а по кината дават филми за тийнейджъри, които се колят помежду си за удоволствие на телевизионните зрители. Говоря за „Игрите на глада”. И не са ли такива произведения на изкуството точно толкова популярни, защото ни завират истината в очите – истина, която дори сами не смеем да си признаем? Че сме заникъде без драмата. Че черпим сила и вдъхновение от страданието. Че драмата и страданието са единственият начин да бъдем държани в подчинение, но ние сами си ги избираме, защото не можем без тях…

От политиката не зависи нищо. Тя не може да промени дори кризите, атентатите, войните, революциите, въстанията и насилието, защото стои в началото им, защото ги вдъхновява. Или просто се опитва несръчно да ги компенсира. От какво зависи тогава? От КОГО зависи тогава? Не се оглеждайте като слаб ученик, посочен от класната да излезе на дъската. Други ученици няма. Стаята е празна. Децата избягаха от клас и отидоха да гледат „Игрите на глада”.

2/ Живеем в демократично общество

Изт: greece.mrdonn.org

Ако беше така, щяха да те питат персонално за всяко решение, което лично те засяга. Всъщност, нямаше да има нужда от хора, които да те питат, а само от администратори, които да привеждат решенията на мнозинството в действие. Не на мнозинството от парламента, а на мнозинството от площада. Защото там се събира презряният народ. Той няма къде другаде да се събере. Който не иска да участва, така или иначе, вече си стои у дома. И сега има хора, на които не им дреме, на които не им се занимава. Които гледат сеир. Те са обучени да вярват, че не са достатъчно компетентни да взимат важни решения, касаещи собствената им съдба. Затова си я подаряват на други – да правят с нея каквото си пожелаят. И им плащат за целта! Апатията и мързелът са най-скъпите „удоволствия” на света!

Представете си администраторите като компютъра, който може да предлага решения и да ги изпълнява, но не и сам да решава. Пред диалоговия прозорец стои крайният потребител. Ползвателят. Собственикът. Суверенът. Негово е единственото право да решава. Системата може само да изпълнява. Идеята, че потребителят е малоумно дете, което задължително ще оплеска нещата, стои доста изгодно за тези, които я използват в свой личен интерес и карат потребителя да им плаща, за да цъкат с мишката вместо него. Тази идея е насаждана с поколения и много трудно ще се изкорени. Много трудно ще ви убедя, че сте адекватни да имате думата за решения, които пряко ви засягат. От които зависи собствената ви съдба! Вие данъците вече сте ги отписали. Те за вас са си чиста загуба. А би трябвало да са инвестиция. Защото шоуто се случва с вашите пари! Ето, тук все още копнеят за лидери. После им се сърдят, че били егоисти, че се превръщали в диктатори, че обслужвали интересите на частни групировки, вместо да помислят за общественото благо. Ама, тези хора да не падат от небето? Те идват от нашите детски градини, от нашите училища, университети и казарми, тоест доста си приличаме с тях. Гласоподавателят, като мързелив егоист, посочва някой друг егоист (но не чак толкова мързелив) да му решава проблемите, забравяйки, че единственото същество на тази планета, което може и е длъжно да се занимава с неговото лично щастие е самият той, а не някой друг.

Продължавайте да подарявате отговорността за своето бъдеще и за бъдещето на децата ви на други хора. Нека те да решават вместо вас – „некомпетентните”! Продължавайте да очаквате „светлото бъдеще” от някой „светец”, който ще ви го подари, вместо да помисли първо за себе си и за своето настояще. Продължавайте да се делите на леви и десни, на цигани и българи, на патриоти и предатели, на комунисти и демократи, на чужди и свои, на вътрешни и външни, на емигранти и бежанци, на некомпетентни и можещи, на красиви и грозни, на умни и прости. Продължавайте и винаги ще сте чуждият, предателят, излъганият, изгоненият, емигрантът, неуспелият, неразбраният, нещастният, бедният.

Не живеем в демократично общество. Демокрация няма дори в Америка, където държавата се е превърнала в Големия брат. Демокрация на тази планета няма от времето на древна Атина и дори тогава тя не е била съвсем читава, защото жените, чужденците и робите са нямали правото да гласуват на Агората. Били са смятани за „втора ръка“ хора. И тогава, за да гласуваш, е трябвало да носиш меч около кръста и да си местен, демек – от „своите”. Политическите партии днес имат за цел само да поддържат илюзията за някакво разделение. Да разделят и да противопоставят обществото. В цял свят е така. Същата цел имат и политическите скандали, с които ни занимават всеки ден по телевизията нашите собствени „служители”, за което плащаме ние, с нашите собствени пари. Разделяй и владей! Не е измислено вчера. И не е справедливо, да. Но, знаете ли какво? Няма да се оправи с насилие.

Историята хилядократно е доказала, че реформи, започнали с кръв и насилие, водят до резултати още по-лоши от първоначалните. Народът от столетия знае, че „който нож вади, от нож умира” и, че „око за око и накрая целият свят ще ослепее”. Няма да се оправи и с отмъщение. Единственото, на което отмъщението е способно, е да увеличава страданието. Не да носи облекчение.

Ще се оправи само с прощаване. Ето ви предизвикателство! Да простиш е десет пъти по-трудно, отколкото да отмъстиш. Искате ли да постигнете нещо смислено? Направете нещо трудно! Научете се да прощавате. На себе си и на останалите. За днешните пропуски, за вчерашните лъжи, даже за утрешните прегрешения. Това е прекият път към свободата. А ръка за ръка с нея върви щастието. То не е някаква нова форма за управление на обществото. То е в осъзнаването на факта, че единственото същество на тази планета, което може и е длъжно да се занимава с вашето личното щастие, това сте самите вие. Никой друг не може и не бива да носи отговорност за това! Предлагам ви да оправите света, като започнете да вкарвате ред първо в своя собствен свят. Ще продължава да има хора, които ви лъжат, че мислят за вашето благо, докато се занимават точно с противоположното. Но знаете ли какво? Вие можете без тях, а те не могат без вас! За никъде са без вашето доверие, без вашето внимание, без вашите пари и без вашето „участие в играта”, където винаги сте публика или, в най-добрия случай, седите на резервната скамейка.

Оставете ги да си играят сами. Простете им. Запомнете, че и те са хора като вас. Отпуснете хватката на очакванията си върху личности, от които не зависи вашето щастие и това ще отпусне хватката нещастието върху самите вас. Опитайте се дори да ги заобичате, ако можете. Да, припомнете си, че са хора като вас. Кой не допуска грешки? Кой не е жертва на заблудата? Кой не е възпитаван от малък да бъде сто процентов егоист? Да получава по-високи оценки от останалите в класа, да си намери по-подходящата работа, да бъде шеф, директор, командир, депутат, президент, генерал? Да трупа, за да има повече за него. Пък майната им на останалите! Кажете ми, кой не е възпитаван да вярва, че това е пътят към щастието? И вие сте възпитавани така. И аз съм възпитаван така. Никой не е извън това уравнение. Всички сме в матрицата. Включително и хората, които злоупотребяват с нашето доверие. Но не можем да простим на себе си и да продължим напред, ако първо не освободим останалите от вината. Налага се да започнем първи. Чакането досега е показало, че за нищо не става. Човечеството от хилядолетия чака с очи, вперени навън и нито веднъж не се е сетило да погледне навътре. Да започне промяната от там. Каквото посееш, това ще пожънеш. Каквото повикало, такова се обадило. Кавото отвътре, такова и отвън.

3/ Религията съдържа единствената, вечна и непреходна Истина

Изт: leonafricano.blogspot.com

Единствената? Значи всички останали, които изповядват някаква друга религия, грешат. В техните очи ти също си грешник, дори в очите на някои си толкова кофти грешник, че заслужаваш да умреш по особено жесток начин. Само защото си възпитаван от малък в нещо, в което те не са били възпитавани… Така и не разбрах защо религиозните фанатици никога не забелязват „Не”-то в „Не убивай!” ?!

Вечна? Как може нещо на 2-3-5000 години да е вечно? Та това е секунда от живота на една галактика с милиарди слънца, даже от живота на една планета! Вселената е на 15 милиарда години, а може да се окаже и по-стара. Много по-стара. Но дори тя не е вечна. Защо тогава нещо, което е на две-три секунди живот и се занимава с Мирозданието твърди, че е вечно?

Непреходна? А какво стана със Зевс, Озирис и Хор? Как мислиш, дали жреците им са били по-малко отдадени от съвременните служители на „правата” вяра? Която и да е тя! Смяташ ли, че докато са избирали за жертвоприношение най-снажния момък и най-красивата мома (сред собствените си деца!!!) траките не са вярвали? Или, че са вярвали по-малко от теб? Но какво стана с тяхната богиня на смъртта? Защо сега храмовете й са само туристически забележителности? Или не, новото си е по-вярно от старото, защото си е ново? Преди 3000 години митът за Зевс и за Титаните също е бил нов. Значи този принцип не действа!

Излиза, че цялото човечество, от край време, е любител на фентъзи сюжети с митични, свръхестествени същества. Фенщината му стига до там, че цели армии се въоръжават, за да изминат стотици километри пеша, през непознати земи, в студ и пек, сред негостоприемни племена, да преплуват морета и реки, за да отидат и да накажат феновете на друго фентъзи, което е различно от тяхното.

Моля ви, не ме разбирайте погрешно! Виждам огромен смисъл в религията. В религиите, като цяло. Мисля, че без тяхната опора сме за никъде. Човек се нуждае от вярата в нещо по-велико от него, за да има мотивация да посрещне предизвикателствата на утрешния ден, да има смелостта и куража да понесе несправедливостите на света. А религията придава форма на тази вяра. Прави я по-достъпна, по-осезаема. Има дълбок смисъл в религиите. Но съществува едно-единствено нещо, в което всяка религия ни подвежда и, което не е отговорност на нейните създатели, а на техните фенове и последователи, живели през годините след това и дописвали „продължението” на историята. Говоря за лъжата, че точно те, последователите, знаят и притежават „единствената” истина. Защото си е тяхна. Плюс пълната им нетърпимост към истината на всички останали. По-голям егоизъм и тесногръдие от това, здраве му кажи!

Ако вярвате в ада и рая, например, ще трябва да ви разочаровам, защото в Библията почти нищо не пише за тях. Но адът е разказан от Алигиери толкова детайлно и е нарисуван от Бош толкова подробно, че се е превърнал в масово вярване. Ето едни истински фенове на фентъзито, които са „дописали” историята. Сякаш вечната, единствена и непреходна истина може да се дописва. Сякаш се нуждае от продължение. Сякаш изобщо може да бъде променена!

Но не само това. Демонологията се е превърнала в култ през Средновековието. Хилядолетие и повече след началото на „историята”, феновете са продължавали да „дописват”, да измислят нови митични същества. Създали са дори институции, като Инквизицията, които да се погрижат Адът да стане съвсем реално място – тук, на земята, защото не е много сигурно дали наистина съществува отвъд…

Религията не съдържа единствената, вечна и непреходна истина. Всяка религия съдържа вечната Истина, представена по различен начин, според културата на епохата, в която е била създадена. Според хигиенните й изисквания, дори. И е напластявана с хилядолетията след това от въображението на толкова много фентъзи автори, заети с „продължението на историята”, че накрая става практически непригодна, защото губи всякаква връзка с първоначалната си идея, т.е с единствената, вечна и непреходна Истина.

А тя няма как да е различна за християнина и за мюсюлманина, за будиста, за шинтоиста и за жреца на фараона, защото телата на всички ни са изградени от атоми, които някога са били звезден прах. Но когато една религия се превърне във фентъзи дотолкова, че да загуби връзката си с Личността или с Идеята, вдъхновила нейното съществуване, тогава храмовете й се превръщат в развалините, които днес сме свикнали да наричаме „туристически забележителности”. И това се случва постоянно. На всеки две-три хиляди години се повтаря. Минути от живота, дори, на човешкия род…

Тихомир Димитров

Обичаш нещо или някого?

Изт: weheartit.com

„Когато двама души наблюдават лунната пътека, те виждат две различни пътеки, но и двамата си мислят, че наблюдават едно и също отражение“.

(От неизвестен автор)

Сигурно ще ви се стори странно, че се захващам точно с тази заблуда. Някои заблуди са действително толкова популярни, толкова дълбоко са се вкоренили в съзнанието ни; толкова сериозно сме ги приели за даденост, че сме престанали да мислим и те са се превърнали в норма.

Целта на тези статии е да ви накарам да извадите от „ножницата” си едно ръждясало „оръжие”, което съвременният човек малко е поотвикнал да използва – това е „мечът” на критичното и, най-вече, на самостоятелното мислене. С този „меч”, колкото и непрактичен да ви изглежда в момента, ще разсечете „паяжината” на десетките, дори стотици заблуди, които формират личността, нормите на поведение, характера, проблемите, облика на обществото и на света, в който живеете. Това „оръжие” ще ви даде свобода. Естествено, аз няма как да ви дам свобода. Но ще ви покажа къде точно да сечете. Останалото зависи от вас…

Нека разгледаме една от съвсем „невинните”, на пръв поглед, заблуди:

Че обичаш нещо или някого.

Налудничаво е да се отрича, нали? Почти всеки човек обича някого или много неща едновременно. Приемливо е да смятаме, че обичаме поне един човек на света,  при това – истински. Дори сме готови да се закълнем в тази своя любов (целувайки портрета на Сталин или любимата пред олтара). Даже да умрем сме готови за тази наша любов – чисто физически, при това – в буквалния смисъл на думата.

Всъщност, от целувката до смъртта има само една крачка и тя цялата е изградена от популярната заблуда, че обичаш нещо или някого. Точно това я прави толкова опасна.

Онова, което обичаш, всъщност, е идеята ти за този някой или това нещо, което си мислиш, че обичаш – една идея, породена изцяло в собствената ти глава. В повечето случаи, тя няма нищо общо с действителността. Историята може да ви го докаже хилядократно, но ние не се учим от уроците на историята, затова ще използвам съвсем реални примери от настоящата действителност, в която всички живеем.

Започваме от там, че не обичаш някого (или нещо), а обичаш образа, идеята или представата ти за това нещо или този някой, породена в твоята глава. Тази идея, обаче, в 100% от случаите, дори не е твоя.

Появила се е от субективния ти, ограничен във времето житейски опит (житейският опит на ВСЕКИ човек е субективен и ограничен във времето), породена е от външни внушения, като например – от думите на някой авторитет; породена е от възпитанието; породена е от някакви стереотипи, които са ти наложени от други хора или от чужди норми на поведение, които приемаш за свои.

Всъщност, някога дори е трябвало да те ОБУЧАВАТ на тях (обучавали са те дори да ходиш на два крака), за да свикнеш и да приемеш тези неща за свои. Не е минало много време и след непрекъснати повторения ти вече си забравил окончателно за обучението, като си приел „коктейла” от външни убеждения, емоции, влияния или норми на поведение…за свои.

Именно този „коктейл” формира представата ти за това, което обичаш. А то може съществено да се различава от действителността.

Примерно, обичаш родината. Няма двама души, които да обичат една и съща родина. За някои родината е бабината къща на село – светъл спомен от детството, с аромат на лютеница и дебели филии, а за други – мащехата, която ги е прогонила в чужбина или е изпратила родителите им в концлагер. За едни родината може да са медалите и ордените за храброст, накичени върху покритата с нафталин униформа в стария гардероб, а за други – инвалидната количка. Или гроба на сина им…За едни родината е източник на препитание, а за други – непрекъснато съревнование в борбата за оцеляване. За едни тя е светъл идеал, а за други – мрачно проклятие. Интересното е там, че всички тези хора, сами за себе си, са абсолютно честни и прави. Всички те еднакво вярват в една и съща заблуда: че обичат „родината”, а не представата си за нея. Естествено, поставяме „държавата” и „родината” на различен „кантар”, за да правим някаква разлика, но когато поискат младия ви, здрав син да отиде на сигурна смърт или осакатяване, окичен с лаврови венци, те ще ви го поискат заради вашата любов към „родината”, а не заради държавата.

Или, да речем, обичаш някакво хоби. Някакъв спорт. Дали ще е риболов, състезателно шофиране или сноуборд, няма никакво значение. Това, което обичаш не е някакво занимание, то е представата ти за него – колекцията от спомени и навици, които паметта ни услужливо асоциира с въпросното занимание. Мозъкът си казва: „Предният път, когато рискувах своя живот и живота на всички останали имаше голям адреналин. Искам пак!“. И натиска газта. Това, което обичате не е състезателното шофиране. Вие сте наркомани, пристрастени към адреналина. Обичате своя наркотик.  И отново: ските за едни са шок от счупени стави или ужас от връхлитаща лавина, а за други са веселата семейна ваканция, прекарана в някой планински курорт. Няма двама скиори, които да обичат ските еднакво. Те обичат своите представи за тях, а представите им съществено се различават – подобно на лунната пътека от цитата в началото.

Ето и трети пример – обичаш някого. Естествено, отново става въпрос за качествено различно нещо: обичаш представата си за този някой. Сто процента от провалените връзки се дължат на факта, че неизбежно настъпва един момент на осъзнаване, на сблъсък между действителността и представите ни за този човек, в които сме окончателно влюбени. Толкова много сме влюбени в представата си за определени хора, че сме готови да ги напуснем, да упражним физическо насилие върху тях или, не дай Боже, в най-несъзнателните моменти, да отнемем живота им (а защо не и своя собствен?), само и само да не позволим на действителността да развали представата ни за тях, в която сме толкова вкопчени, сграбчени и влюбени. От която се нуждаем.

Сега разбирате защо тази почти невидима заблуда е, всъщност, толкова опасна. Тя е източник на невъобразими страдания.

Това, което обичаш и идеята ти за него съществено се различават. Страданието започва, когато го осъзнаеш и откажеш да го приемеш като даденост. Когато човек се съпротивлява срещу действителността, неизбежно започва да страда.

Ние обичаме представите си за нещата и хората повече от нещата и хората, които са обект на нашите представи. Няма двама души, които да обичат една и съща „родина“, едно и също хоби, един и същ човек, дори една и съща марка автомобили, защото родината, хобито, човеците и брандовете в главата на всеки човек са различни. И обикновено се състоят от навиците да мислим за определени неща по определен начин, внушени ни отвън, но пречупени през субективната перспектива на нашето собствено въображение…или нека го наречем по-точно: вяра.

Заобичал си работа, която са ти казали, че е престижна, а ти си повярвал; хоби, което другите смятат за интересно, а ти си повярвал; човек, който по всеобщите представи е привлекателен. Ти не обичаш, ти вярваш: в чужди идеали, които си приел за свои и с течение на времето, чрез многократни повторения, те наистина са станали твои.

Всичко това няма нищо общо с Любовта, уважаеми. Да наричаш „любов” вкопчването в различни представи, които дори не са твои, е зловещо и грозно, дори бих казал опасно в повечето случаи. „Резултатите” варират от тежки депресии, през леки физически травми, до бърза или мъчителна смърт – все неща, които не са типични точно за Любовта, като резултат. Нейният единствен резултат е винаги свободата.

Следващия път, когато си кажете „обичам това или този човек”, замислете се дали наистина познавате обекта на своята любов? Дали познавате неговата действителност или просто сте сграбчили представата си за него, от която имате нужда и заради която бихте направили куп щуротии, само и само да не позволите на действителността да ви раздели с нея.

Нуждата е абсолютна противоположност на любовта. Любовта е синоним на свободата. Можем да станем външно самостоятелни само и единствено тогава, когато си позволим вътрешната независимост на свободния ум…

Тихомир Димитров