Писателският блог на Тишо

октомври 1, 2017

„Зимно пътуване“ на Амели Нотомб

Изт: Colibri 

Има редица автори, които чувствам близки по стил. Някои са толкова близки и, същевременно, толкова напред, че не мога да ги стигна! Справят се по-добре от мен в предаването на богато съдържание в кратък обем, изграждат по-достоверни сюжети, създават по-реалистични герои, диалозите им са убиец. Сравнението с такива писатели ме мотивира да изчиствам и прецизирам текстовете си с повече старание, да се вманиачавам в детайлите до в-нърд-яване, да разказвам с лекота, по-простичко, без излишен багаж.

Един от тези писатели е Амели Нотомб. „Зимно пътуване“ е първата книга, която прочетох от нея. Другите също не разочорават. Не мога да кажа, че са по-добри или по-лоши. Поддържа се едно постоянно високо ниво.

Някои читатели споделиха в личен контакт, че моите два романа в една книга можели да се разтегнат до 400-500 страници. Поне. Бързината в действието ги фрустрирала. Богатството на сюжета се нуждаело от повече обем. Искали да се наслаждават с дни на съдържанието, всеки ден по-малко, а не така наведнъж – да ти се завие свят от изненадващите обрати! Аз, обаче, им възразих. Казах им, че ако можех, щях да „напъхам“ историята в два пъти по-малко от сегашните 236 страници обем. Да разкажа за катастрофата още по-увлекателно, с още повече напрежение. Концентрирано напрежение. Както би го направила Амели Нотомб.

Нейните книги са като хранителните таблетки за космонавти – гълташ хапчето и то бавно започва да се разтваря в теб. Да нараства, докато те засити изцяло. За няколко дни, в които постоянно се връщаш към прочетения роман. Асимилираш го бавно. Откриваш нови идеи. Ситуациите в живота ти напомнят за героите и сюжетите в него. Минаваш различни пасажи или направо цялата книга отново.

Такъв роман е „Зимно пътуване“ на Амели Нотомб.

Изкушавам се да спретна кратко резюме на съдържанието, но ще се въздържа. Няма да направя по-привлекателен един блестящо написан текст с личната си интерпретация за него.

Просто ще трябва да ми се доверите.

Имам опит с тези неща…

Тихомир Димитров 

Advertisements

септември 29, 2017

„Колекционерът“ на Джон Фаулз

Чета много, което си е истинско задължение за един писател, но го правя с кеф. Уви, рядко попадам на съвременен роман, който да ме зарадва едновременно с интересен сюжет (като читател) и с авторски майсторлък (като писател). Да, има много вълнуващи сюжети, но изпълнението в повечето случаи куца. 99% от романите, които минават през нощното ми шкафче или смартфона не оставят траен спомен, нито пробуждат онази благородна завист, която те кара да се усъвършенстваш, да знаеш, че можеш повече, без да подражаваш като папагал…

Просто човек се учи цял живот. От един можеш да взаимстваш майсторлъка в изграждането на динамичен диалог, от друг – качествените описания, от трети – преплитането на сюжетните линии, обратите и неочаквания край, от четвърти – поддържането на напрежение, от пети – реализма в изграждането на героите и т.н. За целта се налага да четеш и „между редовете“. Именно така се изгражда собствен стил.

Ако някой писател ме впечатли не само с интересния си сюжет, но и с авторския си майсторлък, задължително „минавам“ книгата поне още веднъж, този път с „изследователска цел“. Внимавам върху техниката. Част от събрания по този начин опит споделих в Хигиената на творческото писане – лекция с упражнения и примери, която съм изнасял неколкократно офлайн пред различна аудитория.

Тук ще ви споделя някои от заглавията, които заслужават внимание и като сюжет, и като майсторлък.

„Колекционерът“ е дебютен роман на Джон Фаулз и трябва да кажа, че макар моят собствен никак да не е лош, с удоволствие бих написал нещо с такава лекота и с такъв заряд. Десет години по-късно все още не считам, че съм достигнал до нивото на дебюта на мистър Фаулз, лека му пръст! Но държа вечното му наследство в ръцете си и нямам никакви намерения да не взема всичко най-ценно, като урок, от този брилянтен роман.

За какво става въпрос? Ами, един самотен чиновник, пълен интроверт и малко „нърд“ по днешните стандарти, е безумно влюбен в едно красиво и талантливо момиче, което живее точно срещу неговата кантора. Той сам поставя себе си извън категорията на прекрасната дама и дори не се опитва да я заговори, но затова пък тайничко се нарежда зад нея на опашката, за да наблюдава спуснатите ѝ коси, да усеща аромата на тялото ѝ и други такива сталкърски неща. А, да, освен самотен, човекът е и още девствен, но дори не смее да помечтае за секс с обекта на своето възхищение, това е прекалено вулгарно! По-скоро си я представя като негова дългогодишна съпруга, с която имат щастлив брак и заедно колекционират картини, посрещат изискани гости в уютния си дом и т.н.

В интерес на истината, героят на Фуалз никак не е вулгарен. Не е типичният извратеняк. Просто е скучен. И грозен. Знае, че няма шанс да спечели симпатията на това прелестно същество, дори ако постави доживотните си спестявания в краката му. Тя предпочита да излиза със странни художници или с яки момчета, притежаващи спортен автомобил, а той нито разбира от изкуство, нито се вълнува от автомобили, нито има намерение да развива някакъв афинитет към области, които въобще не го интересуват. Интересува го само и единствено Тя – недостижимата!

През свободното си време колекционира редки пеперуди, но в колекцията му липсва най-големият трофей…

Той наблюдава момичето постоянно, знае всичко за семейните ѝ проблеми, за алкохолизма на майка ѝ, за мекушавостта на баща ѝ, знае за нейните надежди и стремежи, ревнува, когато я вижда в компанията на други мъже. До мига, в който тя печели стипендия и заминава да учи за художник в Лондон. Така окончателно разбива самотното сърце на своя девствен обожател, без дори да подозира това…

Но съдбата е щедра и към него. Той неочаквано печели прилична сума от лотарията. Късметът му позволява да предприеме онова, което, според собствените му разсъждения, би направил всеки на неговото място, стига да разполагаше с достратъчно свободно време и с достатъчно свободни пари. С останалото няма да ви развалям кефа.

Послепис:

Изображението горе е от най-старото издание на „Абагар“ (1992). Просто не успях да намеря качествено изображение с корицата на по-новото, от издателство „Рата“ (2006). Има го в наличност в store.bg  Желая Ви приятни мигове с „Колекционерът“!

Тихомир Димитров 

 

август 26, 2017

Рая отвъд голямата вода

Внимание, ревюто съдържа спойлери, които нямa да ви развалят кефа от книгата!

Уморена от изневерите на своя съпруг и от постоянните скандали вкъщи, 35-годишната Рая заминава за САЩ да дири щастието. Готова е на всичко, дори да остави сина си в Родината за неизвестен период от време. И без това детето е поверено на грижите на баба му. Свикнало е да живее там, далеч от виковете и крясъците на мама и тати, даже му харесва. Освободена от ролята на съпруга и майка, Рая потегля към новото начало отвъд „голямата вода” на Запад.

Тя лети над континенти и океани не само на крилете на пътническия самолет (за първи път в живота ѝ се случва), но също така и на крилете на любовта – към харизматичния Андрей, който е спечелил сърцето ѝ по време на скорошното си летуване в България. Именно по негова покана Рая се озовава в Лос Анджелис с двегодишна виза и право на шестмесечен непрекъснат престой.

Документите не ѝ позволяват да работи легално, тя няма пари, но какво от това? Преди всичко Рая иска да потъне в обятията на любимия, изминала е целия този път до тук за това. Америка е далеч от фикс идея, единствената причина да бъде на американска земя е Андрей. Ако той живееше в Мозамбик, тя щеше да го последва и там. Заедно ще решават проблемите, един по един, любовта може всичко, нали?

Още на летището в L.A. Рая разбира колко много е сбъркала в преценката си за своя „домакин”. Посреща я съвсем друг Андрей: хладен и пресметлив, егоистичен и доминиращ комплексар, патологичен лъжец, пияница и курвар, човек с „бездънен” морал, който не само, че я захвърля на произвола на съдбата да се оправя сама и без пари в огромния чужд град, но проявява физическа агресия, вербален и емоционален садизъм към нея без видими причини. Превръща се в спънка за всеки неин порив към самостоятелност. Изизксва пълно подчинение.

Накратко, държи се с нея като с парцал.

Въпреки шока от преживяното разочарование, Рая непрекъснато е готова да му даде втори, пети, десети шанс, да му прости, ражда всякакви оправдания в главата си за неадекватното му поведение, мисли за него в малките часове на нощта, внушава си, че го обича, чака да се сети за нея, търси го по телефона, привързана е към него. Продължава да е привлечена емоционално, физически, сексуално…

Принудена е да работи като слугиня, чистачка, детегледачка и болногледачка, за да се издържа. Тъй като няма къде да живее, Рая буквално е затворена в дома на нелегалните си работодатели и срещу минимнално заплащане сменя памперсите на безпомощни старци с психични отклонения. Шест дни в седмицата, 24 часа в денонощието е на разположение с парцал в ръка. Пускат я да излиза само в неделя.

Нищо от това не успява да я сломи, напротив – Рая става борбена натура, открива скритата мъдрост в житейските предизвикателства и започва да развива характер. Единствената ѝ слабост е мерзавецът, който е причина тя да бъде в това положение. Андрей не излиза от ума ѝ. Тя така и не зарязва надеждата си за споделени чувства с арогантния тип, който изпитва удоволствие от това да я гледа как се мъчи, как страда, да я мачка и унижава, понякога дори публично. Шамарите не закъсняват.

Разкъсвана между Чикаго и Лос Анджелис, Рая попада в изолираното общество на български емигранти, които се женят помежду си, организират си български партита с много алкохол, изневеряват си помежду си, правят си мръсни номера (често и с удоволствие), помагат си (рядко и срещу заплашане), търпят нещастните си бракове, живеят като съквартиранти с половинките си, защото не могат да си позволят да се разведат, бачкат каквото им попадне и, като цяло, водят един доста скотски (в духовно отношение) живот, въпреки че са по-добре с парите, отколкото ако бяха в Пирдоп. Например. Ама само донякъде. Пирдоп не може да „предложи” отчуждението, стреса и високата издръжка на живот, които им „сервира“ американският мегаполис. В Америка дори „времето е пари“, особено когато имаш малко и от двете…

Ставайки свидетел на толкова много дисфункционални бракове и водена от личния си опит, Рая стига до извода, че който е измислил „това нещо” (има се предвид брака) е глупак, а който го е наложил като правило е направо садист.

Рая е привлекателна жена с позитивен характер. Има изкушаваща външност. Енигматична е. Не говори много и умее да се адаптира бързо. Добре прикрива чувствата си. Повечето българи се стремят към компанията на „новото попълнение” от Родината. Нейният външен вид не оставя безразлични нито мъжете, нито жените, с които я среща животът на емигрант. Мъжете я боготворят (с изключение на Андрей), а жените ѝ завиждат или направо се страхуват от нея.

Всички мъже, които познава (с изключение на Андрей) са готови да легнат в локвата, за да може тя да стъпи върху тях и да не си изцапа подметките на евтините гуменки – сервилни са до безкрайност – безгръбначни същества, склонни щедро да дават, без нищо да получават в замяна, само и само да са до нея. Най-жалък от тях е Хари – 65 годишен рогоносец, зарязан от жена си заради друг мъж. Хари е успял да се адаптира към средата и е натрупал малко състояние, но знае, че няма шанс с 35 годишната хубавица и е готов да ѝ служи като роб, стига тя да му подари поне още една минутка от „безценното” си време, поне още малко липса на физическа взаимност, поне още малко дразнене без опция за интимност – срещу многобройните му подаръци, услуги, унижения и поклони…

Но познайте какво? В главата ѝ е само Андрей! Другите мъже съществуват единствено, когато могат да бъдат полезни с нещо за нея, после внезапно изчезват от светогледа на вторачената в пъпа си жена, обсебена от всевъзможните Ню Ейдж заблуди на епохата, в която живее. Андрей, обаче, е „различен”. Той дори с юмруците си не може да я държи твърде дълго на разстояние. Тя отново ще се върне и ще плаче за още. Разумът ще се дърпа. Сърцето ще побеждава.

В тази книга видях перфектното литературно описание на женския мазохизъм, който те кара да копнееш по единственото, което не можеш да притежаваш, за да презираш всичко останало, което ти се поднася на тепсия. Да разглеждаш живота само през контрастите на собствената емоционалност, без да разбираш истинската мотивация на хората около теб. Адаптивна и пробивна в работата, в личния си живот героинята лесно се превръща в жертва или в неволен манипулатор. Например, често бърка сексуалната фрустрация на колебливите си ухажори с приятелство и взаимност, а услугите им, които зле прикриват една-единствена цел – с прояви на благородство. Да ти изневерят и да те пребият – виж, това вече е „любов“… Животът на свободната, млада и привлекателна жена във феминизирания западен свят, който поставя толкова богата илюзия за избор в краката ѝ е истински ад, в който тя е единственият дявол – непробиваем затвор, в който тя е единственият надзирател / ключар.

А садистът винаги е добре дошъл там…

Изключително добре поднесени ситуации, сцени, бурни диалози, много действие. Близо четиристотин страници кеф! Един чудесен роман! Учуден съм от факта, че е дебютен за автора. Отдавна не бях чел съвременна българска проза с такъв интерес. Героите са толкова реалистични! Със сигурност поне част от персонажите в романа са заимствани от реалния живот, ако не всичките. И не се притеснявайте, разкрих ви само 10 % от сюжета. Останалото си заслужава една безсънна нощ. Можете да си поръчате книгата директно от автора на имейл: plovdivchanka (маймунка) abv (точка) bg

Тихомир Димитров 

май 24, 2017

Езикът е преди всичко средство за общуване

Изт: podigoto.bg

Дайте да не бъркаме „език“ с „писменост“ и „култура“. Прието е, особено на 24-ти май, да ги нареждаме автоматично едно до друго, със знак за равенство, без да се замислим, а всяко едно нещо, което правим, без да се замислим, е точно такова – необмислено. Като навик, като тик. Като неосъзнат рефлекс.

„Език“, „писменост“ и „култура“ са три съвсем различни неща. Естествено, имат много общо. Така, както айсберът, морето и облаците са изградени все от вода, макар никак да не си приличат, така езикът, писмеността и културата са изградени все от естествената потребност на хората да общуват помежду си. Тук ще говорим за езика, тъй като той в най-голяма степен отразява тази потребност. Езикът е като океана. Той е стихията на водата. Основният елемент. Писмеността е преходна негова форма, като айсбергът и ледниците, а културата, хм, ами тя е за хората, които обичат да се реят из облаците, хех. Само се закачам! А сега сериозно:

Езикът е средство за общуване.

В генезиса си той е фонетичен – както еволюционно, така и биологически, защото пергаментът, хартията и клавиатурата са модерни изгъзици, съвсем нови в съпоставка с милионите години, през които хората са раждали неспособни да ги използват деца, каквито раждат и сега, а през повечето време дори родителите им не са ги познавали. Но хилядолетие след хилядолетие, след хилядолетие, хората са общували помежду си. Учили са и децата си на същото. Налаго им се е, за да оцеляват. Така се формира езикът.

Дори днес първо научаваш майчиния си език (да го говориш) и чак в първи клас прописваш, нали така? Това, че междувременно използваш лаптоп, таблет и смартфон за игрички и за гледане на филмчета съвсем не те прави граморен. Ограмотяваш се чак, когато пропишеш и се научиш да четеш, т.е когато овладееш писмеността.

Писмеността е преходната форма, често меняща се в рамките на един и същ език и култура. При всички общества е така. Минат не минат няколко столетия (или десетилетия) и хоп – писмеността се променя, но необходимостта от общуване (езикът) и средата, в която се случва това общуване (кулурата) остават непроменени.

Добре, де, почти непроменени. Езиците и културите също еволюират. Обаче си остават китайски, японски, български и т.н., тоест запазват своята идентичност. Но азбуките в писмеността им могат да се променят до неузнаваемост. Латиницата, старогръцкото писмо, глаголицата и кирилицата са различни системи от знаци, които българите са използвали през столетията, а изглеждат толкова различни! Да, средновековният български би затруднил повечето ни съвременници, но в основата си езикът остава сходен, близък, познат – неговите фонеми, логика, структура, те са си български. Затова по-лесно можеш да разчетеш средновековен български ръкопис, дори да е написан с латински букви, отколкото средновековен немски или корейски ръкопис. Тях и на кирилица да ти ги напишат, пак няма да ги разбереш… Защото не знаеш езика.

В наши дни се появи нова „писменост“ – шльокавицата – обособена от дребнавите потребности на деня – било то ограничението в символите за ес-ем-ес на кирилица, било липсата на кирилизация на устройството или чист пропуск в образованието / интелекта на използващия го индивид. Появила се е, защото е най-лесната възможност. Или единствената достъпна в момента. През Средновековието, като си нямаш собствена писменост, ползваш латинската и гръцката, нали така? Ползваш това, което има. Неволята учи. После си измисляш удобна за твоя език писменост и готово! Тези неща за преходни. Шльокавицата също е преходна. Ще излезе от употреба в момента, в който спре да бъде удобна. В момента, в който стане по-лесно да пишеш на кирилица, шльокавицата сама ще отпадне от ежедневието и от бита на българина, подобно на завързаната с конец опашка на малкото доберманче. Но дали тя (шльокавицата) застрашава българския език и култура? По-скоро не. Вързаната с конец опашка не застрашава живота на малкото доберманче. Просто един ден я намерихме под канапето в хола…

Виждате как, носейки от девет кладенеца вода, се приближаваме до скандала с издадения на шльокавица роман Pod Igoto на Ivan Vazov.

Зад провокацията стоят следните „обвиняеми“: писателят Константин Трендафилов, издателството „Жанет 45“ и рекламната агенция „Saatchi&Saatchi“. Всички те, заедно и поотделно, са „съучастници“ в „престъплението“. Като писател и копирайтър, тоест като колега на главния „подбудител“ гусин Трендафилов, аз намирам идеята им за гениална!

Да, но само в маркетингов план.

Търсили са публичност и си я получиха – мишън къмплийтид. Сега всички говорят за тях. Друг е въпросът дали да те псуват по форуми и по социалки е публичността, от която едно издателство и един писател се нуждаят… Но, сигурен съм, те са го очаквали. Като рекламен трик е блестящо изпълнение!

Съвсем пресилена е претенцията, обаче, че шльокавицата е най-голямата опасност, надвиснала над българския език и култура.

Ниските доходи са най-голямата опасност. Те карат младите да търсят препитанието си в други страни, с други езици и култури, а младите са единствените, които могат да раждат деца. И децата им, поколение след поколение, ще забравят българския език и култура. Ще ги заместят с новите – в средата, в която растат, защото това е най-лесното, най-логичното, най-очакваното, най-достъпното и най-обяснимото. Защото такава е потребността. Неволята учи: на англисйки, на немски, на испански и, в близките години очаквам дори, на китайски. Фактът, че 500 години сме съхранили езика и културата си под турско съвсем не е успокоение. Защото тогава неволята е действала точно в обратната посока – да се сплотиш с твоите, да се затвориш в общността, да се капсулираш и да предадеш завета на следващите поколения. За да оцелееш. Такъв е бил битовизмът на злободневието тогава.

Днес битовизмът на злободневието тласка българите към летищата, гарите и автогарите с еднопосочен билет в джоба. Да отидеш при чуждите вече не е престъпление, а препитание. Вече не е национално предателство, а перо в националната икономика. Вече не е родоотстъпничество, а попечителство. Всяка година милионите българи в чужбина внасят в икономиката почти толкова, колкото милионите чуждестранни туристи, които идват да се напиват у нас. Защото алкохолът е евтин. Защото жените са евтини. Защото стана евтино да си българин… Ужасно, но fuck!

Историята ще съди онези, които направиха така, че грамотният и трудолюбив, оцеляващ при всякакви условия български народ, бе принуден с десетилетия да гони коричката хляб по земното кълбо – от Мюнхен до Калифорния и от Лондон до Пекин. Проблемът е, че историята се пише от победителите, а за да бъдеш победител ти трябват гордост и дързост, но най-вече: високо самочувствие. Съмнявам се, че публикуването на основния ни класик на 6lyokavitsa вдъхновява едно от тези три качества. Да, ще поизпразним складовете от залежалите книжки и ще ги подарим на библиотеките, в които почти вече никой не ходи, а по витрините на луксозните книжарници из централните улици на големите градове ще сложим Pod Igoto. На видно място. Точно до последното издание на 50 нюанса още по-сиво и до другото легално софт порно. Ще дразним хората по този начин и ще ги караме да си плащат, за да „махнат“ Pod Igoto от там. Така всички ще разберат колко сме готини, как „спасяваме“ българския език и култура с оригиналния си криейтив.

Извинявай, дядо Вазов! От името на всички, на които завеща свещения си занаят, любовта към словото и към свободата, от името на всички твои недостойни пра-правнуци извинявай! Ние възприехме словото и свободата за даденост, тъй като не допринесохме с нищо за тях…

Тихомир Димитров 

април 26, 2017

Реферат от бъдещето

ПРЕПОРЪКИ КЪМ ВЪВЕЖДАЩИЯ ПСИХОЛОГ

(непубликуван откъс от последния ми роман)

Въведение

Привързаността към групови хипнотични въздействия издава неспособността на Симуланта да генерира Реалността, която обитава, както и невъзможността Му да упражнява контрол върху обстоятелствата, които я формират. Липсата на контрол се изразява в активна физическа или емоционална болка-тире-съпротива при Събуждане, в отказ от лечение при пост-симулационен стрес, както и във временна или продължителна загуба на паметта. Крайните случаи на безпомощност се идентифицират с шест основни състояния на групови хипнотични въздействия, в т.ч.: индивидуализъм, колективизъм, глобализъм, национализъм, мултикултурализъм и традиционализъм (виж „ИдЕГОлогии“).

Индивидуализъм

Симулантът поставя Себе Си в основата на Симулацията. Бидейки метафизично прав, Симулантът среща съпротива в откриването на достатъчно „реални“ доказателства за своята водеща роля в Генерираната Реалност, което предизвивква неизбежен психологически разрив при Отказ или при Опит за Събуждане. Препоръка към въвеждащия психолог: Невъзможно е да се въздейства „реално“ върху нещо, което не съществува…

Колективизъм

Симулантът идентифицира Себе Си с колективната Генерирана Реалност. Бидейки метафизично прав, Симулантът среща съпротива в осъзнаването на факта, че НЕ съществуват ограничения във вида, броя, характера и размера на Груповите Реалности. Основен повод за Отказ или за Опит за Събуждане са сблъсъците с групи или индивиди, които „не би трябвало да съществуват“. Препоръка към въвеждащия психолог: „И този следобед не би трябвало да съществува…“

Глобализъм

При планетарно дефинираните Симулации съществува вероятност да възникне патологична зависимост на Симуланта към изградени лични качества, които Той или Тя се опитва да „припише“ на други Симуланти в Генерираната Групова Реалност. Препоръка към въвеждащия психолог: Да се разкрива многообразието на световете един по един.

Национализъм

Форма на автоагресия, в която Симулантът идентифицира Себе Си с въображаеми линии в топографията на Генерираната Реалност. Препоръка към въвеждащия психолог: Да се разкрива многообразието на интерпланетарния интелект от небиологичен тип.

Мултикултурализъм

Симулантът екстраполира поведенческите си модели върху група от Симуланти в Генерираната Реалност. Отказът им да сътворят предвидима за Него или за Нея „обща реалност“ сюблимира у Симуланта като „екзистенциална криза“. Препоръка към въвеждащия психолог: Да се организира среща с разумно същество от холотропен, генно-несъвместим вид.

Традиционализъм

Опит за бягство от изброените патологични заблуди чрез идентификация с други Симуланти от Матрицата на Възможностите и техните поведенчески, хигиенни или групови навици, съотнесени към възприятието за „минало“. Препоръка към въвеждащия психолог: Да се разгледа „обетът за мълчание“ при Симуларщите дървесна растителност в безпространствените измерения.

Заключение

Препоръчва се изключителна търпимост към емоционалната съпротива от страна на въвеждания пациент срещу опита за откъсване от гореизброените състояния, умерена употреба на шокови екранизации и диалогично запознаване със заобикалящата среда, подобно на грижата за индвивид от Детския Център.

Тихомир Димитров 

декември 3, 2016

Няколко ревюта от блогъри

vnmdvdfh

Изт: Sunflower Student Movement, Taiwan (Artemas Liu CC 2.0

Преди време споделих първи впечателния от читатели за новата ми книга с два романа.

Блогърите са съвсем друга бира. Доста по-критични. Най-малкото, това са хора, които се занимават професионално с литература.

Някои от тях са написали повече книги от теб. Други са чели повече книги от теб. На трети това им е работата. Представям ви и трите категории.

Александър Кръстев:

alex

Аз чета 

И тук се вижда разликата от останалите самопубликуващи автори – корица на високо ниво, чудесен печат (по-добър и от на повечето големи издателства, сериозно), адекватна коректорска намеса, ексклузивна дистрибуция – всички онези неща, от които selfie-тата* обикновено спестяват.

Обичам авторите, които уважават своите читатели.

* selfie – жаргонен израз за самопубликуващ автор, който предпочита да види книгата си отпечатана колкото може по-скоро, вместо да се постарае да създаде завършен продукт.“

Пълен текст на ревюто: тук.

Бранимир Събев:

branko

The Dark Corner 

„Аварията“ на практика е стартирала живота си от един разказ на Тишо – „Когато токът спря“ от „33 любовни истории“. Тишо се е хванал и е дописал продължението, което е добре, мен и тогава този разказ ми висеше недовършен някъде в безтегловност. Сега е патрон! И, каква точно е идеята?

Главния герой Адам е на път да се ожени за богаташка щерка, но проблема е, че е срещнал преди това красивата художничка Юлия. Зарязва парите, кариерата и сигурния живот и се хвърля с главата напред в истинската любов, което го прави свободен, но му навлича и проблеми: безпаричие, глад, а накрая и Юлия му бие шута. И точно оттук започва истинското, същината на романа, интересната част.

Проблеми на двата романа – четат се бързо и увлекателно, тъкмо ти стане интересно вземат, че свършат“.

Пълен текст на ревюто: тук.

Георги Грънчаров:

joro

Библиотеката 

„Два романа в едно книжно тяло, а всяка корица е предна. Как ви се струва това, а? Мен ме обърка в началото, докато не осъзнах колко свързани в действителност са двата романа и как трудно можем да говорим за тях самостоятелно. Историята е една, затова и „опаковката“ е съвсем логична. Като стана дума за „опаковката“, книгата впечатлява с художественото решение за двете корици – твърде рядко срещано при български автори, разчитащи на себе си и без сериозен издателски гръб.

Всичко обаче си идва на мястото, когато обърнете книгата и отворите продължението „Ново небе и нова Земя“. Там именно постапокалиптичните пейзажи отстъпват място на чистата фантастика и идеята на Тишо блясва с пълна сила“.

Пълен текст на ревюто: тук.

IMG_20160629_165350

Само да отбележа, че не, не е без сериозен издателски гръб. Издателство „Илия Вълчев“ е име, което тепърва ще чувате. Просто имах късмета да проработя с тях „когато се наливаха основите“. Както морално-физически, така и пропорционално-статистически…

Книгата отсъства от книжарниците и единственият начин да получите копие е директно от автора. Където и да се намирате по света.

Не забравяйте, че книгата винаги е достъпен, при това уместен подарък!

Колко често подарявате книга с повече от един роман?

И колко често тя съдържа послание от писателя лично за неговия читател?

Със заявката на всяко копие подкрепяте един независим български писател и идеята за независима българска литература въобще!

Тихомир Димитров

октомври 22, 2016

Няколко кадъра от срещата с читатели в София

000

001

002

003

004

005

006

008

009

Книгата НЕ се разпространява в книжарниците. Можете да получите копие с автограф единствено от автора. Където и да се намирате по света. Подробностите са ТУК. Благодаря на всички, които дойдоха да се видим на живо!

Тихомир Димитров

септември 13, 2016

История на историята

IMG_20160629_165350

Става дума за „Аварията“ (2015) и за нейното продължение: „Ново небе и нова земя“ (2016). Публикувал съм двата романа в един общ том, защото са две части на една обща история. Книгата не се разпространява в книжарниците. Можете да получите копие (ако желаете – с автограф) единствено от автора. Където и да се намирате по света. Ето как.

Всяка история си има история…

Когато някое заглавие ми привлече вниманието, аз първо „изяждам“ текста, но „бръкне ли ми под лъжичката“ авторът, започвам да се интересувам от историята на неговата история. Търся как, кога и къде е живял, при какви условия е писал? Питам се: Какво го е накарало да „изплете“ точно този „пуловер“ от думи в точно този „цвят“ и с тази „кройка“? ЗАЩО го е направил? Всичко това ми помага да разбера малко повече за живите хора, които създават литературата, а понеже се афиширам като „писател“, понякога имам удоволствието, дори, да разговарям с тях – с живите автори – нещо, което, уверявам ви, има правото да буди завист у вас, тъй като хората на въображението са сред най-интересните събеседници на планетата… Дори филмите, които гледате, са правени по истории, съчинени от тях…

Дойде времето да ви разкажа историята на моята история и да прекъсна всички „спекулации“ по темата в зародиш. Не, че ще тръгнете да „спекулирате“ с произведението на един никому неизвестен автор, но все пак – знае ли човек? Бидейки си взаимно непознати, ще се почувствам изключително дискомфортно един ден, макар и от отвъдното, ако леваци, които нямат никаква представа за какво иде реч, започнат да упражняват неграмотния си словоред на тема: „Какво е искал да каже авторът?“.

Сега авторът ще ви каже какво точно е искал да каже авторът… Кога. Как. И защо.

Всичко започна през 2010 година. Тогава се роди един сборник с разкази:

33_blacklady

Можете да си го свалите напълно безплатно от ТУК (отваря се в нов прозорец).

Поставих си за цел да разкажа 33 любовни истории, нищо повече. Някои от тях са отвратителни, други са впечатляващи, трети са скучни, четвърти ще ви погнусят или ще ви се сторят неразбираеми заради странните фетиши в тях. Няма как, Любовта е винаги сложна тема, а моята задача тогава беше не само да пиша за Любовта по принцип, а да пиша за Любовта в нейните най-различни отклонения: между мазохиста и Садистката, между Архангела и поклонника, между Вампирката и ловеца, между човека и Бога, между Богаташа и неговата държанка, между студентите в общежитията на Студентския град. И така нататък…

33 любовни истории. What u see is what u get.

Сборникът започваше с водещата новела: „Когато токът спря“ (прочетете я цялата, отваря се в нов прозорец).

Там ставаше дума за любовта между Адам и Юлия на фона на колапса на цивилизацията такава, каквато я познаваме. Всичко щеше да бъде наред, ако Адам не беше поискал ръката на своята дългогодишна приятелка Фани, дъщеря на богат търговец, малко преди да срещне Юлия, която да му напомни, че в панталоните му има нещо, което отдавна е забравил как се използва. Или поне – забравил е как се използва със страст… Юлия е художничка: по-красива, по-млада, по-различна. И влюбена в него. От пръв поглед. Изправен пред трудния избор между долната и горната глава (имайки предвид бъдещето, което евентуалният му тъст е готов да му предложи, ако се ожени за Фани) Адам отива за съвет при най-добрия си приятел… Онзи тъкмо се е накозил приятно и въобще не му дава ценни / практични съвети за живота, света и всичко останало…

Колко тъпо! Все едно гледате 8999-ия епизод на „Дързост и красота“, нали?

Само дето в „Дързост и красота“ електричеството (на цялата планета) не спира точно в най-сюблимния момент, баш преди развръзката, и зрителят, респективно читателят, не остава, меко казано, „недоклатен“. Дълги години ми „досаждаха“ читатели с имейли да я продължа тази история. Настояваха. На мен пък ми се искаше да продължа „Дневниците на похотливия милионер“ (отварят се в нов прозорец), но към тях малцина проявиха интерес, въпреки че това е едно от най-„гениалните“ произведения, които някога съм писал, хехе.

Колкото и да е „гениален“, обаче, съвременният автор е преди всичко слуга на своите читатели.

И така, през 2015 година се роди романът „Аварията“:

Avariyata_Kor

Можете да си го свалите напълно безплатно от ТУК (линкът се отваря в нов прозорец).

Стана ми интересен този Адам. Реших да го „накажа“ заради това, че мисли само с долната си глава.

Но вместо да го убия го обезсмъртих. Стана в продължението, което излезе на хартия заедно с „Аварията“ през 2016 година (Ty, Miss Stela!):

Novo_Kor

Продължението не можете да си го свалите безплатно от никъде, защото е крайно време да си купите книгата с двата романа, използвачи такива! 🙂

Надявам се да схващате грубия ми хумор. Издал съм толкова малко бройки, че и без това няма да има за всички… Книгата не се разпространява в никакви книжарници, предназначена е само за читателите на този блог и рано или късно ще „освободя“ продължението на „Аварията“ в интернет, но това е все едно да чакаш днешния филм от кината да ти го пуснат след две години по телевизора…

Предлагам ви да започнете с „Аварията“ (теглете от ТУК), за да видите дали ще ви се чете продължението изобщо…

Предупреждавам, че историята хапе злостно (както само изгладнял плъх може да заръфа палеца на заспал войник), че не е за деца и, че има вече сбъдващи се прогнози в нея, защото, рано или късно, прогнозите от един добър научно-фантастичен роман трябва да започнат да ги дават по телевизията, но не като стар филм, а като актуални теми от новинарския блок… Искрено се надявам „прозренията“ ми да спрат до тук и всичко останало да си остане просто една зла параноя.

Предупредени сте.

Тихомир Димитров

септември 8, 2016

Как изкарах лятната ваканция

kak

Продължих да досаждам с личното си творчество:

1

Питаха ме разни неща по въпроса:

2

Раздавах автографи (и забравях имена). Прощавай, Катя!

3

Отговарях на читатели „от упор“:

4

За радост на присъстващите:

5

Сдобих се с интересни приятели:

6

Книгата ми попадна в добри ръце:

7

Открих нови плажове:

8

Купих си нърдовски очила:

9

Запознах се с децата на братовчедка ми от Швейцария:

10

Танцувах с любимата:

11

Четохме заедно научна фантастика:

12

Ходихме на море:

13

Изпратих книги по света и у нас:

14

Бях на обществени събития:

15

Снимаха ме дронове:

16

Гледахме залеза с хора от различни култури:

17

Котката продължи да се ужасява от прахосмукачката:

18

А аз от катедралите по заник-слънце:

21

Тихомир Димитров

Следваща страница »