Писателският блог на Тишо

януари 29, 2016

Съжителство, владичество, господство или робство?

efbwegwe

Изт: thinkpoint.wordpress.com/

От интерес ми към историята знам доста за робството. И няма как при положение, че това е доминиращият икономически и обществен строй през по-голяма част от познатата ни история. Ето какво представлява робът от гледна точка на историческото познание:

1/ Робът е собственост. Отнети са му всички граждански и човешки права. Робът е чисто и просто вещ, с която притежателят може да разполага както намери за добре.

2/ Робът е инструмент. Казано по-точно, робът е средство за производство. Жива сила. По това той никак не се различава от впрегатните животни например.

3/ Робът е затворник. Той няма свободата на придвижване като останалите жители. Ако отива някъде, той го прави само по волята на своя притежател, с неговото знание и по негова заповед, например за изпълнение на конкретни задачи.

4/ Робът не плаща данъци. Бидейки лишен от своите права, той е освободен и от всички задължения, които имат свободните жители, в това число: обществено-полезен труд, служене в армията и плащане на данъци.

5/ Робът не може да притежава, да наследява и да оставя в наследство имущество. Бидейки лишен от всякаква собственост, той самият е превърнат в такава.

6/ Децата на робите са собственост на техния господар. Всички. Без изключение.

Това са основните шест характеристики на роба. С малки флуктуации те се запазват непроменени през целия робовладелски строй, а и след него, тъй като знаем, че на места (в САЩ) робството продължава да съществува като легална система чак до втората половина на 19-ти век. Робството съществува и днес по света, но вече е нелегално.

Сега, нека да видим дали покореният от османските турци бълграски етнос отговаря на историческите характеристики на роба, точка по точка:

1/ Не, освен в случаите на отвлечени, военнопленници и прочие, които умишлено са продадени в робство. Такива има при всяка средновековна (и не само) война. Във всеки случай целият български етнос няма как да попада в тази категория дори в най-лошите години след опустошението, нанесено от завоевателите по българските земи.

2/ Не, с изключение на специално продадените като роби отвлечени и военнопленници. Виж по-горе.

3/ Не, защото има достатъчно сведения, че българи са пътували в целия познат дотогава свят. По собствена воля.

4/ Не, защото българите са плащали данъци на султана, били са принуждавани да полагат обществено-полезен труд (ангария), а някои от тях и да участват в армията, при това в най-елитните й звена (Еничарския корпус). Такива неща са абсолютно немислими за един роб. Както разбрахме, освен от всички права, той е лишен и то всички задължения на свободните жители.

5/ Не, защото има достатъчно сведения, че българите са можели не само да пътуват в целия познат тогава свят, но и да търгуват, да трупат богатство, да наследяват и да притежават имущество. Разкошните им чорбаджийски къщи сега са основни туристически забележителности във всички по-големи и по-малки градове на страната. Собственикът на Кордопуловата къща в Мелник си е викал Виенската филхармония у тях. Да му свири на ушенце. По турско. Не мога да си представя как един роб би могъл да направи това. Разбира се, бедни и богати е имало и тогава, а бедните винаги са били мнозинство, но това важи и за турското население.

6/ Не, защото с изключение на „кръвния данък“ (девширме) прилаган в началните години след окупацията, децата са си били на техните родители, при това дори еничарите не са били роби след завършването на своето обучение, а елитната войска на султана – нещо като преторианската гвардия за Римския император.

Излиза, че думата „робство“ от историческа, терминологична и научна гледна точка е абсолютно сгрешена. Това просто е не-истина, насаждана от пропагандата на комунистическия режим упорито, в продължение на десетилетия, докато не получава достоверност в общественото съзнание на принципа: „една лъжа като се повтори стопъти, става истина“. Съвсем отделен е въпросът дали българите под турска власт са се чувствали като роби и дали са имали сложния терминологичен апарат, с който разполагаме днес, за да обяснят своето положение под чуждата власт. Да, кошмарно е било. Да, мачкани са били от завоеватели, изповядващи чужда религия. Да, насилвани, изтезавани, убивани, отвличани и продавани са били в робство, но не са имали статута на роби. Просто е трябвало да преживеят кървавия погром над един народ, загубил една тотална война. През Средновековието не са си поплювали много с победените.

Познавайки историята мога да ви гарантирам, че българският феодален селянин се е доближавал значително повече до статута на роба. Говоря за онези славни времена през Средновековието, когато България е била могъща и самостоятелна държава, управлявана от мъдри и силни царе. Не омаловажавам тяхното място в историята, дори напротив – гордея се с държавническото чувство на великите български князе и царе, но да си припомним, че освен аристокрацията и свещениците, повечето хора са били крепостни селяни – поне до развитието на средовековния град и до разцвета на занаятите. Но дори тогава свободните селяни, занаятчиите, пътуващите музиканти, търговците, иконописците и прочие са били нищожна част от населението, в сравнение с феодалните селяни. А те са били истински роби, защото:

1/ На практика собстеността им е била отнета. И с тях феодалът е можел да разполага както намери за добре.

2/ Били са инструмент, средство за производство – жива сила за обработване на земята и по това не са се различавали значително от впрегатните животни, например.

3/ Свободата им на придвижване е била отнета. Затворени са били в рамките на феодалното стопанство за цял живот и са имали право да го напускат само по поръчение на своя господар. Бягството се е наказвало сурово.

4/ За разлика от роба, феодалните селяни е трябвало да плащат данъци, да полагат принудителен обществено-полезен труд (строителство на мостове, пътища и др.), както и да служат в армията. Тоест, правата им на свободни жители са били отнети, но не и задълженията.

5/ Цялото им имущество е било под контрола на феодалния господар, ако изобщо са притежавали такова.

6/ Децата им също са били крепостни селяни. Всички. Без изключение. Единственият изход е бил да се прославиш на бойното поле или да станеш монах / свещеник. Ако ти разреши феодалният господар. Самоотлъчването, по каквато и да било причина, се е наказвало сурово.

Сведения за положението на селяните намираме в съчиненията на Презвитер Козма и на Йоан Екзарх.

И така, след като думата „робство“ е терминологично сгрешена, с какъв термин да я заменим?

Съжителство, владичество или господство?

Думата „съжителство“ премълчава недоброволния, насилствен характер на положението. „Съквартирант“ и „съкилийник“ не са синоними, нито „надзирател“ и „арестант“. Така че отпада. Виж „господство“ или „владичество“ е съвсем друго нещо. Със сигурност османският етнос е имал господстващо положение спрямо българския – можел е да участва във властта, разрешено му е било да носи оръжие и т.н. Ползвал се е с одобрението на официалната власт и религия. Последните са си затваряли очите за много от престъпленията и посегателствата му над подчиненото християнско население. Терминът „османско иго“ е много по-близък по значение до „османско владичество“ и „османско господство“, отколкото до „османско робство“ – това за всички, които обичат да цитират „Под Игото“. Ако сте я чели, там има една хубава глава – „Радини вълнения“ – единадесетата, ако трябва да сме точни. Става дума за една хубава учителка. „Сега Рада служеше като учителка на девойките от първия клас, с хилядо гроша годишна заплата.“ На робите не им е позволено да ходят на училище, камо ли да преподават… И със сигурност не получават заплата.

Що се отнася до Паисиевата история, Ботевата поезия, Захари Стояновите записки, Вазовите романи, песните, легендите за Крали марко с трите синджира роби и т.н., пак повтарям – това, че де-юре българите не са били роби на своите завоеватели, не им е пречило де-факто да се чувстват като такива. Терминът „турско робство“ възниква още през Възраждането в националното самосъзнание. Използва се в народния фолклор. Навлиза в печатното слово и става контрапункт на освободителните борби. Едва по-късно е прегърнат от комунистическата идеология, за да се превърне в неразделна част от официалната пропаганда.

Ако държим децата ни да бъдат обучавани правилно, те трябва да знаят за всички жестокости по време на чуждото владичество и господство по родните им земи. Но не и да бъдат възпитавани като потомци на роби…

Тихомир Димитров 

март 24, 2014

За смисъла и ползата от думичката „трябва”

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:20 pm
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

frank

Изт: Twitter 

Голяма част от нещастията на съвременния човек произтичат от отказа му да участва в собствения си живот. Не е космическа тайна, че сегашното ни състояние (душевно, материално, физическо) е резултат от изборите, които сме правили в миналото. Но повечето хора не участват съзнателно в тези избори.

Замислете се, какъв процент от решенията ни са резултат от трезва преценка и самостоятелен избор? Какъв процент от убежденията ни са информирани? Колко пъти сме казвали „да” или „не” в резултат от дълбокото вътрешно усещане, че постъпваме правилно и колко пъти сме се пускали по наклона да правим нещaта само защото така трябва? Или защото така са ни казали? Или защото всички така правят?

Повечето пъти сме действали като безмозъчни автомати. Действали сме под влиянието на външни обстоятелства, но без да попитаме себе си. Без да си дадем пространство за избор. Мигновено, светкавично, по инерция – така сме взимали фундаменталните решения, които определят настоящето. Отсъствали сме по време на изборите, които го формират. И се чудим защо изпитваме дискомфорт в него. Питаме се защо страдаме…

С живеенето „както трябва” може да сме задоволили временно някакви насадени от образованието и възпитанието заблуди, може да сме удовлетворили временно някакви прищявки на заобикалящата ни среда, но проблемът е, че с резултата от решенията „по инерция” сме принудени да живеем самостоятелно и никой друг, освен нас, няма да изпита цялата им тежест по-силно от самите нас. Така се озоваваме в ситуацията да правим нещата както трябва, за да могат всички останали да са доволни от нашия живот, но не и самите ние. Звучи ли ви познато? Значи попадате в същата категория…

Разбира се, влиянията на външната среда са неизбежни и човек не може да се абстрахира изцяло от тях, нито пък трябва да го прави. Ако започвахме непрекъснато от нулата, щяхме да живеем още в пещерата, да ядем сурово месо, да считаме 30 годишните за старци, да не познаваме колелото, огъня и течащата вода. Нямаше да подготвяме мисия за колонизация на друга планета, която ще се излъчва на живо по телевизията. Опитът и знанията са полезни. Те възникват от взаимодействия с околната среда, но има нещо, което пропускаме – самостоятелния принос към придобитите знания. Свободата и творчеството да избираме.

Н. Д. Уолш подчертава, че думичките REACT и CREATE се пишат с едни и същи букви, но има голямо значение как ще ги подреди човек. Да реагираме цял живот на обстоятелствата или да ги създаваме? Това е вододелът между щастливите и нещастните, между създателите и последователите, между успелите и неудачните, между свободните и робите. А по средата им стои „трябва”.

Вижте биографиите на най-успелите хора в света. Повечето от тях никога не са правили нещата така, както трябва. Взаимствали са от чуждия опит, допринасяли са, развивали са го, но винаги са действали „на своя глава”, извън стереотипите и очакванията на заобикалящата ги среда. Водещите милиардери в IT индустрията дори не са завършили висшето си образование, макар да съм сигурен, че многократно са им повтаряли как трябва да си образован, за да постигаш успехи в бизнеса.

Проблемът ми с думичката „трябва” е, че тя не търпи възражения. Това, в повечето случи, важи и за хората, които я използват. Обърнете внимание колко често се употребява тази дума в ежедневието:

Политици ни убеждават по цял ден как трябва да живеем, какви реформи трябва да се предприемат, каква позиция трябва да заеме страната по въпроса за Крим, за кого трябва да гласуваме на следващите избори. Преподаватели ни обучават от малки как трябва да разбираме света. Социолози, психолози, възпитатели и еколози ни съветват как трябва да се грижим за семейството, за дома, за децата и за природата. Архитекти ни съветват в какви къщи трябва да живеем. Диетолози ни втълпяват какво трябва и какво не трябва да ядем. Ню ейдж гурута ни мелят сол на главата как трябва да медитираме. Родители ни възпитават как трябва да живеем. Ние самите по сто пъти на ден заповядваме на децата си какво трябва и какво не трябва да правят. Религиозни водачи ни убеждават как точно трябва да вярваме. Възрастни втълпяват на младите какви грешки не трябва да допускат. Шефове назначават когото и когато трябва. Растеш в йерархията или те уволняват в зависимост от това дали работиш както трябва. Правиш кариера в политиката, ако целуваш когото трябва… и където трябва. Лекари предписват лекарствата, които трябва да взимаш. Реклами ти показват продуктите, които трябва да купуваш. Манекени разхождат дрехите, които трябва да носиш през следващия сезон. Режисьори и продуценти се пенят как трябва да се прави съвременно кино. Писатели и критици спорят какъв трябва да бъде съвременният роман. Музикални канали определят каква музика трябва да слушаш през това лято, за да си модерен. Телекоми настояват каква тарифа трябва да избереш, за да си свързан. Банкери подчертават каква лихва трябва да кихаш, за да си успешен. И всички ти говорят в заповедна форма, на ти – „изяж, изпий, оближи, сдъвчи, изплюй, изпрати, изтрий, залепи“ – все едно сте баджанаци. Депутати пък решават, че за един джойнт трябва да лежиш колкото сериен изнасилвач. Премиери избират кои сайтове не трябва да се посещават. Лобисти обясняват как трябва да се отрови питейната вода и плодородната земя с шистов газ, защото не трябва да си енергийно зависим, далеч по-добре е ти да заживееш в токсична пустиня, а те да си приберат хонорарите. Табели указват къде трябва и къде не трябва да пушиш. Пътни знаци показват скоростта, с която трябва да шофираш… автомобила, който трябва да отговаря на социалния ти статус… за предпочитане електрически или хибрид, защото трябва да се щади природата. Всички трябва да се страхуваме от глобалното затопляне, от свършването на нефта, от енергийната зависимост, от колапса на световната икономика, от падането на валутния борд, от нова студена война. Трябва или не трябва да има паметник на съветската армия в центъра на София? Сигурно още днес ще чуете думичката „трябва” поне хиляда пъти. И още толкова пъти ще я прочетете. И толкова пъти ще я произнесете. Трябва да живеете в някоя пещера, за да не ви се случи това…

Всички „трябва“ хора непрекъснато си противоречат, но продължават да държат на своето „трябва”. И не само това. Създали сме си правила, по които трябва да живеем всички, като един. Все едно, че сме от една майка раждани. Отклонения не се допускат. Правилата са задължителни и, нищо, че непрекъснато се менят, всички отклонения трябва да се наказват. Има затвори, мъчения, бесилки, електрически столове и концлагери за целта. Има ги в цял свят. Има полицейски палки и водни оръдия за по-кадемлиите. Незнанието на правилата, които непрекъснато се менят, не оправдава тяхното неспазване. „Жесток закон, но все пак закон”. В това са вярвали древните римляни. Така са смятали, че трябва. Тях много ги е било страх от свободата на личността и най-вече – от свободата на народите. От тях сме наизустили доста правила, по които и до ден днешен си внушаваме, че трябва да живеем. Понякога ги цитираме на латински, за да звучим по-авторитетно. Неслучайно един от първите предмети, които бъдещите юристи трябва да наизустят, за да получат тапия, е Римско право. „Жесток закон, но все пак закон”. Ако така трябваше, покрай Цариградско шосе сега трябваше да стърчат кръстове, на които трябваше да висят телата на протестиращите. Защото така трябва да се отнася властта към своите врагове. Поне според древните римляни…

Е, били са в грешка. Очевидно. Историческата им съдба го доказва. Но ще е тъпо, ако завърша това есе с препоръки какво трябва и какво не трябва да се прави, нали?

Ето защо, ще ви кажа само: дошли сте на този свят напълно завършени и напълно съвършени. Нищо не трябва да постигате и няма нещо, към което трябва да се стремите. Нито пък трябва нещо да научавате. Можете само да изявите вътрешното си съвършенство чрез свободата на изборите, които правите. Във външния свят. Но не сте задължени.
Съвършеството е толкова съвършено, че може да си позволи и тази свобода. Може дори да си позволи да изглежда като несъвършенство. Но само в краткосрочен план…

Тихомир Димитров

ноември 21, 2013

Oще шест популярни заблуди…

1/ Ти си ПО-важен

1

Изт:  http://theeconomiccollapseblog.com

„Аргумент“, който стои в основата на всички конфликти по света. От край време. Замисли се, кога се появи на фона на последните 15 милиарда години, откакто съществува материята, кога порасна, кога поумня и кога стана по-важен от всички и всичко, което те заобикаля? Десетки милиарди души са живели преди теб на тази земя и повечето са страдали от същата заблуда! Резултатите са описани в учебниците по история. И непрекъснато се повтарят. Хилядолетия наред! Дори днес някакви по-важни хора избиват други, по-маловажни, било в името на родината, на справедливостта, на Бог или в услуга на закона. The history of humanity is a history of insanity, казва Екхард Толе. С кратки моменти на осъзнаване, в които разбираш, че никога не си бил и няма да бъдеш нещо по-важно или по-маловжано от някой друг, защото никога не си знаел Кой си в действителност…

2/ Образованието гарантира по-добро качество на живот

2

Изт: Richard Lawrence Cohen on flickr

Училищата и университетите възпитават роби. Говоря за масовото образование, където попада дори Харвард. В най-добрия случай, масовото образование може да произведе надзиратели. Но те също са роби. Погледни който и да е списък с успели предприемачи. Малцина са бакалаври, другите са със средно образование. Сред служителите им, обаче, е пълно с магистри, доктори и учени от всякакъв ранг. Личности като Стив Джобс (r.i.p), Бил Гейтс и Марк Зъкърбърг днес финансират научния прогрес, но са обърнали гръб на масовото образование още като млади. Зарязали са го, в това число и Харвард, защото светът е поискал от тях действия – по-важни за човечеството от изучаването на паразитни идеи.

Не казвам, че образованието е излишно. То дори, в известна степен, е задължително, но в никакъв случай не е гаранция за по-добро качество на живот. Гаранция е само за по-високи очаквания, които генерират повече фрустрация, когато ти се наложи да продаваш сандвичи с магистърска степен в джоба. Проблемът не е в сандвичите. МакДоналд също e продавал сандвичи. Проблемът е, че в университета слушаш историите за успеха в трето лице, единствено число – от хора, които практически не са успели. Изключенията са твърде малко и, дори тогава, тези примери не са гаранция за твоя собствен успех, защото това са чужди примери – реализирани са в други обстоятелства, под влиянието на уникални за времето си съчетания от фактори и хора, които едва ли някога ще се повторят, за да породят същия резултат. Никой никъде не може да те научи на собствения ти път в живота, защото за всеки отделен човек той е уникален. Толкова за материалните учители.

Духовните учители, от своя страна, ако са искрени, ще се опитат по-скоро да те отучат от разни неща, отколкото да те научат на нещо ново. Духовните учители махат, а не прибавят. Тяхната цел е да събудят уникалния ти творчески потенциал. Той може да включва доброто образование, може и да не го включва, но последното никога и по никакъв начин не е гаранция за по-високо качество на живот.

3/ ТРЯБВА да правиш нещо

3

Изт: John Hadley Strange @ http://edm310.blogspot.com/

Трябва да си намериш работа. Да започнеш собствен бизнес. Да се занимаваш с нещо. Да довършиш книгата, която си започнал. Да си продължиш образованието. Трябва да се ожениш. Трябва да имаш деца, да издържаш семейство, да имаш собствен дом. Трябва да поемаш ангажименти. Да гласуваш. Да работиш. Да изплащаш заеми. Да спестяваш. Трябва! Защо? Защото така трябва! Защото са ти го повтаряли до затъпяване и си забравил(а) какво всъщност искаш, а вместо това си започнал(а) да правиш по инерция само това, което „трябва”.

Ако задължително трябваше да правиш нещо, щеше да идваш на този свят с някакъв договор, където щеше да пише какво точно трябва и не трябва да правиш. Щеше да си спомняш предварителните инструкции. Или на небето щеше да има ясен списък с правила, видим за всички. „Трябва” е просто хрумване, измислица, идея, приумица, навик, лъжа, илюзия или заблуда на други хора за собствения ти живот, а не някакво изискване от Реалността / Бог / Провидението / Битието / Съдбата към теб. Последните са те дарили единствено със свободата на избора. И не очакват нищо в замяна. Той, изборът, така или иначе, си върви в комплект с различни последствия.

Основното последствие от избора ти да повярваш на великата илюзия, че „трябва” нещо да правиш е способността на обществото и на другите хора да те държат в подчинение, заспал и в пълна демотивация. Демотивация за какво? Ами за собственото ти щастие! Не, че постигането му ще наруши световния ред, ще погази корпоративните интереси на някакви страшни, задкулисни, зли сили или ще попречи на другите да изживеят своето щастие. Не! Има хиляди примери, които доказват точно обратното. Щастливият човек прави щастливи и останалите. Причината обществото да те държи в състояние на хипноза, че „трябва” – под купища от правила – е нежеланието на повечето хора да си нарушават комфорта. Та нали твоето събуждане може да поразбута и тях! А не трябва! Току виж се измъкнали от комфортния уют на лъжата, че са щастливи, защото всичко са направили както трябва…

4/ Хубавите неща са скъпи

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Изт: The Most Expensive Journal

Болниците, лекарствата и операциите са скъпи. Здравето е безплатно. Затворите, загражденията, камерите и надзирателите излизат скъпо на данъкоплатеца. Свободата е безплатна. Погребенията и ритуалите са скъпи. Животът е дар. Наркотиците и алкохолът са скъпи. Щастието е безплатно. Проституцията и порнографията могат да ти излязат солено. Любовта е щедра и винаги идва като подарък. Хубавите неща не само, че не са скъпи, те са абсолютно безплатни! А можете ли да измислите нещо по-хубаво от: здравето, свободата, щастието, любовта и самия живот?

5/ Красивите момичета харесват богати мъже

Young couple on a bed

Изт: sugarbabybuzz.com

Не се заблуждавайте в това! Красивите момичета харесват красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Що се отнася до богатите, по-възрастни мъже, които им се предлагат сами, то красивите момичета просто ги използват като банкомат на два крака. Ако искат. И, ако успеят да преборят конкуренцията, естествено. Не казвам, че това е нещо лошо. Мисля, че сделката е изгодна и за двете страни. „Щастието и любовта не се купуват с пари, но поне човек може да се пазари”.

Ако имахте избор дали цял живот да работите и да спестявате за елементарните си битови нужди или да получите всичко, за което някога сте мечтали още сега, докато сте млади, вие също бихте се възползвали. Друг е въпросът дали някога изобщо сте били изправени пред такъв избор… Което често е причина за завист към онези, които са го направили. Те живеят своя собствен живот, а не вашия и имат правото на своите собствени избори. Резултатите от тези избори също са изцяло за тяхна сметка.

Не завиждайте на красивите момичета за това, че си имат банкомат на два крака. Не всички, естествено, а само тези, които са решили. Те просто участват в сделка, където двете страни печелят, защото получават онова, което не биха имали, ако бяха разделени. Бъдете сигурни, че красивите момичета не си падат по богати мъже. Красивите момичета си падат по красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Във всичките й форми.

6/ Налага се да избираш между духовното и материалното

6

Изт: http://www.elephantjournal.com

Тоест, за да си духовен, задължително трябва да си беден и безправен, а ако си богат и надарен с власт, то сигурно доста изоставаш в духовното си развитие. Общото между тези две популярни заблуди е, че превръщат материалното в нещо лошо, което трябва да се избягва, защото ограбва духовността и потъпква стойностите на високия морал. Ще ви разкажа една притча по въпроса. Вижте първия коментар.

Всъщност парите, като основен източник на „материалното“, сами по себе си, не могат да бъдат проблем. Те са само улеснение в бита и до голяма степен правят възможни благата на цивилизацията, които използваме всеки ден. Нищетата и алчността вече са проблем. Някои биха казали: ами да, защото са пряко свързани с парите! Но не биха били прави. Нищетата и алчността не произлизат от парите. Те произлизат от страха: страх да не изгубиш и малкото, което притежаваш или страх да опазиш многото, което си натрупал. Вкопчването, това е второто име на страха. Някои се вкопчват в имането, други в нямането, но и двата типа са далеч от духовността.

Змиите, сами по себе си, не са страшни. Страшни са само отровните змии, които те хапят, когато ги дразниш. По същия начин масово се демонизират и богатите. Ограничаващото схващане, че те задължително трябва да са грабители, а отдадените на „духовното“ задължително трябва са бедняци, аскети или светци, води до две кофти последствия: а/ дръжи те винаги на ръба на финансовото оцеляване, защото не искаш да приличаш на хората, които мразиш, т.е – на богатите и б/ кара те да мислиш, че между материалното и духовното трябва да се избира.

Предполагам всички ще се съгласят, че да се помага на слабите е ценност – качество, намиращо се високо в йерархията на „духовното“. Заможният има възможността да помогне на много повече хора и по много повече начинии от бедняка, който е неспосбен да помогне дори на себе си, а далеч от тази възможност го държи основно презрението му към първия. Страхът да не заприлича на него.

Ако се занимаваш с бизнес, значи не си духовен, а ако се занимаваш с изкуство и култура, значи си избрал духовното пред материалното. И трябва да си задължително беден. Станеш ли веднъж известен и признат автор / режисьор / фотограф / дизайнер, значи си „комерсиален“, влизаш в „мейнстрийма“, а гониш ли мухите по тавана от глад с непубликувания си роман, значи си ъндърграунд – много хип, много куул – човек, който е избрал духовното пред материалното…

Разбирате ли, тези мисловни ограничения са вкочаняващи! Много ни пречат. Нищо не спира духовното и материалното да вървят ръка за ръка, дори в повечето случаи е точно така. Удоволствието да четете тази статия го дължите на богатите хора, които са се постарали първо да поставят компютър на масата във всеки дом, после да направят софтуера му достъпен за всички и най-накрая да обвържат компютрите от цял свят в една удобна за ползване мрежа. Имената на тези хора фигурират в списъците с най-големите дарители на планетата. Ако в очите на заблудения всички богати са престъпници, то в очите на разумния само тези, които се занимават с престъпления са такива. Независимо от размера на банковата им сметка.

Налага ли се да избираш между духовното и материалното? Ако искаш да си еднакво далеч и от двете, отговорът е да.

Тихомир Димитров 

Може би ще харесате още:

Други четири популярни заблуди

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Ако се случи това, това и това, най-после ще си щастлив и спокоен

Имаш собствено име? 

Ресурсите са ограничени?

Обичаш нещо или някого?

Ненормално е да си сам?

Криворазбраната духовност 

За щедрите бедняци и богатите скръндзи

септември 23, 2012

Системата от 9 до 5 или куцата оферта на наемния труд в BG

Изт: woolblog.com

Трудът като бизнес

Трудът също е бизнес. Той е вид „заетост”, нали точно така се превежда от английски: business. Заетост. Занимаваш се с нещо. Зает си. Даже по цял ден. И ти плащат. Нека погледнем на трудовите отношения като на пазарна сделка, каквaто те в действителност са. Но да предположим, че вместо труд и време продаваш някаква суровина, например: репи. Примерът е селски и съвсем хипотетичен. Отваряш картата и гледаш как върви цената на репите по света. Всеки търговец иска да получи максималната цена за своя продукт, нали така? Виждаш, че има една малка, насрана държава в ЕС, където репите са най-евтини. Баш там ли ще отидеш да ги продадеш? Защо тогава си продаваш труда в България? Отговорът също е доста селски: защото нямаш физическата и/или интелектуалната възможност да го правиш някъде другаде. Нямаш образование / амбиции, не знаеш езици, липсва ти смелост, така са ти казали или просто те мързи. Образованието се трупа, езиците се научават, смелостта се тества…виж, за мързела вече не знам. Подозирам, че е въпрос на личен избор. Но винаги има изход. И той винаги зависи от теб.

Трудът като народо-психология

Хайде да си го признаем честно. Българинът е мързелив, завистлив и свидлив човек. На него не му се работи. Той гледа да не се набута и случайно да даде повече, отколкото е получил. Той много, ама много се дразни от чуждите успехи. Българинът е тарикат.  Тези черти на нашата народо-психология определят защо сме толкова бедни. Не ни липсват нито ресурси, нито географско положение, нито природен интелект, абсолютно нищо не ни липсва. Проблемът е в главата. Човешкият труд у нас не се цени. Точка по въпроса. Това е национална черта! Ако решиш да си на заплата в България ще ти плащат малко и ще ти се присмиват за това, че ти плащат малко. В страната на тарикатите решил да го играе честно. Айде де! Ще залага на сигурно! За награда получаваш най-ниската заплата в ЕС. Дори кандидат-членките на ЕС ни разминават по доходи.

Трудът като производителност

„Гениите” на икономическата мисъл обясняват ниския стандарт у нас като ниска производителност на труда или като недостиг на технологични иновации. В резултат, един камериер по Черноморието полчуава между 150-200 евро на месец, а гръцкият камериер получава между 400 и 600 евро на месец. Държавният служител у нас получава между 300 и 400 евро на месец, а няколко километра в южна посока, недоволният държавен служител от Гърция се дразни, че му намаляват заплатата до 1000 евро на месец. Един офис сектретар у нас вегетира на 400 евро месечно, докато в Гърция е трудно да получаваш по-малко от 800 евро, ако работиш в офис, каквото и да било. Помощите са по-високи. В Холандия, пък, цифрата се качва на 1500 евро.

При същите цени в хипермаркета. Ще се съглася само, че горивата там са с 5-10% по-скъпи. Може би. Това в никакъв случай не компенсира унижението на „работещите-бедни” у нас, „задоволяващи се” с доходи, които са десетки пъти по-малки…

Добре, де, питам аз, гръцкият и холандският камериер някакъв по-иновативен парцал за бърсане ли използват? Или препаратът им за чистене на прозорци е по-технологичен? Нима не го купуват в същите хипермаркети? На същата цена? Или, може би, там търкат прозорците десет пъти по-бързо?

Всички знаем колко са мързеливи съседите. Точно колкото нас! А колко са мързевливи държавните служители по принцип! В целия свят. Никой не може да ме убеди, че английската или гръцката администрация е по-продуктивна или по-надъхана, от гледна точка на работоспособност, в сравнение с нашата. Или, че хората, упражняващи рутинна дейност на компютър от 9 до 5 са десет пъти по-ефективни в блъскането на пасианси по цял ден. Това не пречи служителите навсякъде другаде, обаче, да са 5-10 пъти по-добре платени, отколкото колегите им в България. Както в частния, така и в държавния сектор.

Същият пример важи за офисния секретар, чиито умения се свеждат до работа на комютър и чужд език, в най-добрия случай – английски. Какви иновации и каква производителност? Два пъти по-бързо принтира документ ли? Или речта му позволява да говори два пъти по-бързо по телефона? Не, просто човешкият труд там се цени, а тук не се цени. Това е национална черта. Тя прави както българските предприемачи, така и българските потребители бедни.

Трудът като източник на благосъстояние

Вярно, че в Германия се бачка здравата и дисциплината е на много по-високо ниво, но щом един български служител може да стане дисциплиниран и производителен точно колкото един немец, отиде ли да работи там, значи грешката не в служителя. Даже по нивите българите са десет пъти по-производителни в чужбина. Грешката не е в бачкаторите, грешката е в мотивацията. Ние си позволяваме немски автомобили, но не си позволяваме дори една трета от производителността на труда, която нашите собствени служители показват, когато избягат там, за да я продават в манифактурата на същите тези немски автомобили.

Обществото / нацията са изградени от хора, не от мерцедеси, бе ем-вета и машини, уважаеми съселяни. Изградени са от потребители. Благосъстоянието на една нация зависи от благосъстоянието на хората в нея, а не от автомобилния й парк. Последният по-скоро е резултат от добре мотивиран труд, отколкото е източник на доходи. Нашите служители са и наши клиенти едновременно. От тяхната покупателна способност зависи дали бизнесът ни ще върви или не. Нашият бизнес зависи от потребителите, а потребителите са с ограничена покупателна способност, защото получават заплата при нас. Кръгът се затваря…

Докато продължаваме да харчим за избиване на комплекси, инвестирайки в мерцедеси, вместо в качествен, производителен, високоплатен труд, ние ще продължаваме да правим немската автомобилна индустрия все по-богата, а клиентите и служителите на нашите смотани фирми, тук, у нас, ще продължават да са все така бедни, зле мотивирани и ниско платени. Те няма откъде да вземат пари за пазарене, освен от нашия фонд „Работна заплата”. От това нашият собствен бизнес ще остане ниско конкурентен. И цялото ни общество ще остане бедно. „За да получиш, първо трябва да дадеш”. Търговският обмен се случва между хората, а не между машините и хората. Във вашите фирми има хора, които струват по-малко от столовете, върху които седят. Помислете върху това! Но вие на можете да накарате столовете да работят.

Трудът като извоювана привилегия

Знаете ли на какво се дължат високият жизнен стандарт и добрите социални придобивки на френските служители, да речем? Някои сигурно ще кажат: на това, че Фрация е голяма и богата страна, бивша колониална империя, с развито производство и технологично напреднал бизнес. Това е така, но преди 150 години Франция е била нито по-богата, нито по-бедна от България. Да не говорим за по-напреднала в технологично отношение…

Преди 150 години френските индустриалци са експлоатирали 8 годишни момчета във фарбиките си на 16 часов работен ден, тровили са ги с индустриални препарати, наблъсквали са ги да живеят в гета и са им подхвърляли грошове, за да не умрат от глад.

А сега искам да отворите един учебник по френски. Вижте заглавията на уроците: „Гладът”, „Стачката”, „На барикадите” „Без дом”, „Клетниците”, „Гаврош”, „Синдикатът” и т.н. Вижте и новините по телевизията. Виждате ли служители, свикнали да получават 3000 евро на месец и богати земеделци, които палят автомобили по булевардите на Париж и разливат мляко по улиците? Защото някой е решил да им удължава пенсионната възраст и да намалява субсидиите, да речем? А ние тук взимаме 500 лв на месец и си траем. И се правим, че това ни устройва. Еми, значи сме доволни! Аз бих намалил заплатите тройно в такъв случай! Мисля, че получаваме твърде много, щом си позволяваме лукса да бъдем доволни. Социалните придобивки не се дават, те се взимат. Извоюват се по барикадите. В наши дни има по-хуманен начин това да се прави – с обществен контрол, с публичен натиск, с независими медии и с гражданско общество. Но не виждам дори опит за напън в тази посока. Най-активните „каузи” се раждат и умират във Фейсбук…

Извратената логика на труда от 9 до 5

Тя създава масови задръствания и хаос в градското движение, това е ясно. Да не говорим, че доста хора не са продуктивни рано сутрин, защото биологичният часовник при тях е различен. Активизират се след обяд. Или нощем. Така са създадени. Тогава са продуктивни. Но те нямат друг избор, освен да спят в офисите. От всичко това страда производителността на труда. Извратената логика на труда от 9 до 5 гледа на работата като на „прослужено време” – всичко зависи от часовете и дните, които си прекарал върху бюрото, независимо какво си правил там. Като казвам „всичко”, аз имам предвид всичко: правото на отпуск, болничен и пенсия, размерът на трудовото възнаграждение, осигуровките и бонусите в края на годината.

Да, но частните фирми не са армия, та единственият измерител за „труда” да е прослуженото време и нарядите, които си дал. Няма значение колко часа дневно прекарваш в организиране на „протести” във фейсбук, в теглене на порно от интернет, в онлайн залози, в гледане на спортни предавания или в четене на блогове като този. Има значение само какво си свършил и как си го свършил. По отношение на преките ти задължения. Но системата от 9 до 5 не се интересува от това. Тя ти плаща, за да присъстваш там – да пристигаш навреме и да чакаш: да чакаш заплата, да чакаш повишение, да чакаш отпуск, да чакаш бонус, да чакаш да дойде краят на света!

Наемният труд като изнудване

Да си представим следната, напълно хипотетична ситуация: Аз съм предприемач и съм намерил пазарна ниша, която успешно запълвам. Хората имат нужда от мен и от моите продукти или услуги. Плащат ми добри пари, за да ги получават в замяна. Но работата е толкова много, че не мога да смогна сам. Затова викам разни хора да ми помагат. Получава се следното: „Мило другарче, ела да ми удариш едно рамо, ела да помогнеш, защото не мога да се справя сам. Но подпиши този договор, с който помощта ти автоматично се превръща в изнудване: ще спазваш 900 правила и норми на поведение, 800 различни закона, ще се обличаш както ти кажа, ще говориш каквото ти кажа, ще спиш и ще почиваш, когато ти кажа, ще се храниш с това, което ти дам и ще забравиш за всички хобита, интереси, дори за личното си здраве и за семейното си щастие ще забравиш – те ще останат на заден план, защото си решил да ми помогнеш. Само аз ли виждам нещо нередно в това?

Абсолютната несигурност на работното място

Много хора се заблуждават, че работата на трудов договор им гарантира някаква „сигурност”, защото са обвързани с „по-голяма от тях” организация. Не са самотни в битката за живота, един вид. Част от стадото са. Стадото ще ги защити и ще ги топли през зимата. Кучетата ще ги пазят от вълците, а пастирите ще се погрижат покривът на кошарата им да не тече и редовно ще ги извеждат на „паша” – поне веднъж седмично. В замяна, те са готови да изтърпят зъбите на овчарските кучета, тоягата на чобанина и „ножицата” на стопанина. Няма съвършено щастие в този свят! Няма и по-несигурно нещо от наемния труд.

Защото „сигурността” на редовния доход – единствения, който получаваш и, от който зависи цялото ти благосъстояние, се определя от волята и от капризите на хора, които дори не познаваш. От тяхната предприемчивост и от лидерските им качества. От способността им да оцеляват. От това доколко се вживяват в ролята на чобанина. От коректността на техните клиенти, които също са непознати за теб. От доставчиците и от „пазарната конюнктура”. Аз това го наричам несигурност. Вие, ако искате, го наричайте „сигурност”. Подозирам, обаче, че собственият ви опит ще ви опровергае. Освен, ако вече не го е направил.

И всички зависят от конюнктурата на пазара, която пък съвсем няма нищо общо с индивида. Демек, нищо не зависи от теб, но ти изцяло зависиш от друг: от чужди интереси, от монополи и от решенията на напълно непознати хора. Чудя се как, изобщо, при това положение, отиваш в банка и се разписваш върху 30 годишен ипотечен кредит? С какъв акъл? Заради сигурността на работното ти място ли? Единствената сигурност на работното ти място е това, че цял живот ще си останеш беден. Ако имаш късмет. Цял живот ще си с таван върху доходите и без ограничения върху разходите, защото ги определя някой друг. А, ако решиш да го продадеш тоя живот срещу купична тухли и хоросан с идеята някога, по някакъв начин, те да станат твои, за мен, персонално, ти влизаш в категорията „прост”.

Не е ли тъпо? Цял живот някой друг ще определя тавана на доходите, които получаваш, цял живот ще зависиш от решенията на непознати хора и от „пазарната конюнктура”, за да не останеш на улицата, но цял живот ще плащаш някаква фиксирана, предварително обещана, може би дори растяща цена, за да не останеш на улицата. А спреш ли да плащаш, само за 2 седмици ще останеш на улицата! При това – без изобщо да зависи от теб! Защото твоят просперитет е в ръцете на хора, които дори не познаваш. Е, на това ли му викаш сигурност?

Скъпо е да си наемен служител

Организацията осигурява комфортен офис и техника, с които да работиш. Дава ти средство за препитание, един вид: редовни доходи, осигуровки, повишаване на квалификацията и бла бла. Обаче тя не е благоворително дружество, а организация, създадена с цел търговска печалба. И няма как иначе. От гледна точка на наемния служител това автоматично означава, че той винаги получава по-малко, отколкото дава. Означава, че за да го държат на работа, той трябва да си плати и за бюрото, и за компютъра, и за служебния автомобил, трябва да покрие всичките си служебни разходи и чак тогава, ако остане нещо отгоре, може да го подели със собствениците, в най-добрия случай 50 на 50. Ако не беше така, този офис и тази организация намаше да съществуват. Е, питам аз, щом можеш да си позволиш толкова много „екстри”, защо не направиш така, че да решаваш сам колко ще струва компютърът, бюрото ти и столът, върху които работиш? Защо не решаваш сам колко време ще работиш и кога ще почиваш? С какви излишъци ще разполагаш на месец? Да, знам, по-лесно е, когато сервират правилата на готово. По-лесно е, когато не мислиш изобщо. Но излиза десет пъти по-скъпо…

Социалната алиенация на наемния труд

Още един от аргументите, който живите-мъртви (разбирай: наемните работници) използват, за да оправдаят собственото си нещастие е тезата, че работното място им осигурява социална среда. Аз не виждам кой знае каква среда в това да си затворен в една стая, с едни и същи хора, всеки ден. И така – цял живот. Там да прекарваш цялото си време. Голяма част от съзнателния ти живот да минава там – между тези четири стени, с тези няколко човека, които дори не са ти роднини, а няма как да ти станат и приятели, защото са ви събрали от кол и въже –по си –ви-та, а не по интереси. Това не е никаква социална среда, това е изолация, която много наподобява пандизчийското другарство с тази разлика, че „килията” е малко по-светла и по-добре обзаведена (може би) и малко по-често те пускат в отпуска. Но пандизчиите имат едно основно предимство – те знаят кога точно изтича срокът на тяхното пленничество и са готови да гребат от живота с пълни шепи след това. Докато живите-мъртви се надяват присъдата им да продължи вечно. Те се надяват тя да е доживотна, защото са подписали доживотни заеми…

Да впрегнеш каруцата пред магарето

Можеш ли да впрегнеш каруцата пред магарето? Не можеш! Единственият смислен аргумент срещу всичко, което написах по-горе е, че просто има хора, които са създадени да следват магарето, а не да дърпат каруцата. Тези хора не вярват в собствения си потенциал. Те нямат амбиции, мечти и желания. Или имат, но предпочитат да не рискуват. Предпочитат да са обект на обстоятелствата, а не участник в играта. Готови са да поемат негативите от рискованото поведение на някой друг, но не и да предприемат собствен риск. Съгласни са да загубят всичко, което притежават, ако другият се провали, да потънат заедно с него, но не са готови да делят плячката по равно, ако той успее. Те са на заплата! На тях това им стига. Някои са мързеливи и страхливи хора, други са брилянтни специалисти в своята област. Няма значение! Закачени са на един и същ синджир. От това печелят първите, но качествените хора губят. Най-лесното нещо на този свят е да сключиш губеща сделка. Да работиш без пари. Поради тази причина намирането на работа е десет пъти по-лесно, отколкото стартирането на собствен бизнес! Помислете върху това.

Вижте, говоря сериозно, повечето хора не са виновни за това, че живеят в епохата на страха и в общество, което се управлява чрез страх. Че да бягаш от страха, а не да се стремиш към изобилието и радостта, е движещ механизъм в битието на нашата реалност. Че подчинението е „качество”, което се насърчава, а свободолюбието – поведение, което се ограничава. Хората не са виновни за това, че от малки са ги възпитавали да учат, да се развиват, да „инвестират“ в себе си и накрая да станат роби – избръснати до синьо, добре облечени роби, с бяла риза и вратовръзка, вместо с хомот около врата.

Има ли разлика между хомота и вратовръзката? Има, разбира се! Робът на хомот не би търпял дори една секунда камшика на своя господар, ако се окаже свободен. Робът на вратовръзка търпи несгоди и лишения цял живот, макар вратите на „галерата” му през цялото време да са отворени…

А можеше просто да избере свободата! Изисква се смелост за тая работа. Всеки иска условията да са му предварително осигурени. Замислете се, когато бягат, робите дали разчитат на някакви предварително осигурени „условия”? Единственото сигурно за тях е, че може би ще ги хванат…

Ама трябва да направиш първата крачка. Трябва да имаш доверие в закона на изобилието. Изисква се знанието, че да служиш на себе си е най-добрият начин да служиш на другите. Службата на другите е единственото смислено нещо, което можеш да направиш в този свят, ако е доброволна. Доброволна служба на другите, а не принудителна! Защото така си решил.

Човек, който се грижи първо за себе си не е егоист, той е алтруист – той има възможността да помисли за оцеляването на повече от един човек (демек – себе си), защото има време, което да посвети на тази цел, има и повече ресурси, които да сподели с този човек, но най-вече: има полет в свободата на мисълта. Има свобода, която може да осмисли и най-вече – да подари.

Как ще подариш нещо, което не притежаваш? Докато си роб можеш да научиш другите роби само как да се подчиняват по-добре, но не можеш да ги научиш как да подаряват свобода. Последното изисква несигурност.

С този материал се опитвам да ви убедя, че няма нищо по-несигурно от галерата, в която сте оковани в момента. В цялата система на намения труд (от 9 до 5) има всичко друго, но не и сигурност, да не говорим за свобода. Мислете със собствените си глави. Рискувайте. Направите ли първата крачка, цялата Вселена ще ви подкрепи. Не я ли направите, цялата Вселена ще се подреди зад приоритетите на хората, на които сте избрали да служите. И галерата всеки момент ще потъне.

Това също е вид свобода. Избрали сте да си останете там. Всичко е наред. Всичко е наред (умишлено повторение). Само от вас зависи. Никой няма да направи първата крачка вместо вас. Светът не познава такава форма на насилие – някой да направи първата крачка вместо вас. Избрали сте да останете там, оковани върху пейката на галера, която може всеки момент да потъне. Останете. Никой никога няма да направи първата крачка вместо вас…

Тихомир Димитров