Писателският блог на Тишо

февруари 21, 2017

Необходимостта от личен суверенитет

dbsdgbdb

Изт: Evernym

Живеем във времена, в които всички и всичко около нас по всякакъв начин се стреми да притежава част от душата ни. Или направо цялата. Няма нужда да сключваш сделки с Дявола, това е толкова старомодно! Достатъчно е само да влезеш в някоя секта, да бъдеш част от догматичната йерархия на някоя религия, да станеш член на политическа партия или просто отдаден фен на футболен отбор / рок звезда / известен писател.

И вече си изгубил личния си суверенитет.

Изпитвам огромно съмнение към „ценностите“, особено когато ми ги пробутват наготово. Ценност може да е за друг или за някакви хора от миналото, но едно нещо ще се превърне в ценност за теб тогава, когато докаже своята полезност в и без това краткия ти живот…

Личният суверенитет не означава да страниш от всички идеи, масови течения или от обществения морал на епохата per se, а да ги правиш съвместими – по начин, който няма реплика у друго човешко същество на тази планета. Само така ще запазиш душата си цяла.

Звучи отвлечено, знам, затова ще дам няколко примера:

Да вземем политиката. Тук трябва да се определиш като „ляв“ или „десен“ най-малкото, а направиш ли външното свой вътрешен критерий, губиш всякакъв личен суверенитет, т.е свободата да избираш. Първо, човек има правото да си мени мнението, при това – често. В турболентния свят, в който живеем, обратното би било сенилно. Примерно, аз харесвам странна комбинация от леви идеи и десни убеждения – тире – политики, чието съдържание непрекъснато се мени. По дяволите, та дори прителите ми се менят през годините, какво да говорим за политическите убеждения? Всичко това прави невъзможно причисляването ми към дефинирана политически организация. Ще кажете: ама те също се променят. Идеите и платформите еволюират. Да, обаче го правят 300 пъти по-бавно от амалгамата на вътрешни ценности и нагласи, а над тях стои само един господар – необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем религията. Аз съм вярващ в Бога човек, но не и религиозен. Канонизмът е несъвместим с личния ми суверенитет, защото е неизменен. Виждам симпатичното във всяка религия, ценя дълбоко морала, който носи през вековете, но виждам и симптоматичното, тоест гнилото: Деформациите. Отклоняването от първоначалната добра идея. Манипулацията. Йерархията. Нездравият „брак“ с властта и силните на деня ми вади очите. Накратко, съзирам Подчинението. Според мен Бог е прекалено разнообразен, за да бъде подчинен на една единствена догматична идея. Дори да приемем, че съществува съвършената религия, която побира всички гениални идеи, тя мигновено унищожава необходимостта от личен суверенитет с претенцията, че останалите религии са несъвършени (в най-добрия случай) или погрешни (в най-лошия).

Да вземем изкуството. Възможно ли е да харесваш просташка, дебилна поезия или проза, дори да пишеш такава и в същото време да си „интелектуалец“? Всички, които отговарят с „НЕ“ на този въпрос влизат в директен конфликт с необходимостта от личен суверенитет, който е повсеместен – не се ограничава само до религия, изкуство и политика, а до светоусещането, като цяло. Направете си аналогия с водата – личният суверенитет се мени като водата и е също толкова упорит, в своето постоянство, като нея… Отговорете си сами на следните въпроси: Възможно ли е да харесваш класика, хип-хоп и чалга едновременно? Възможно ли е да ядеш свинска пържола с шоколад?

Да вземем семейството. Възможно ли е да обичаш децата, да комуникираш чудесно с тях, но да не желаеш ти самият да се превръщаш в родител? Възможно ли е утре да промениш мнението си по този въпрос? А възможно ли е хората, които до вчера са те наричали „егоист“, от утре да започнат да те наричат „алтруист“ заради изборите, които правиш? И, ако да, ти по-различен ли си станал? Не си ли все същият човек?

Да вземем парите. Щедростта е тяхно смислено проявление. Защото човек е богат само, когато дава. Парите съществуват, за да пътуват от човек на човек, а не да стоят заключени в сейфове. Всеки икономист ще ви каже, че инвестираният или похарчен лев е по-добър от спестения. С някои малки изключения. Всички говорят за инфлацията като за „мишка“ в „хамбара“, където трупаш „зърното“. Парите трябва да се движат. И един от най-човеколюбивите начини това да става е чрез благотворителността. Ето още интересни въпроси: Възможно ли е да напсуваш наркоманчето, което ти иска левче на автогарата и после да отидеш в близката банка, за да преведеш трицифрена сума на благотворителна кауза? Какъв човек си ти тогава? Скръндза или паралия? Очевидно в единия момент си циция, а в другия – благодетел. Но кое е общото между двете? Кое е неизменното? Неизменното е, че си човек с предпочитания. Над теб има само един господар и той е необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем убежденията. Възможно ли е да храниш противоречиви убеждения? Като например, че възрастните хора са „капиталът“ на нацията, но също така и тежест за пенсионната система? Възможно ли е да харесваш Бойко Борисов и да не го харесваш? Едновременно? Възможно ли е да си соцалист и капиталист? Едновременно? Държавник анархист? Набожен атеист? Да, стига да изпитваш необходимостта от личен суверенитет. Ако харесваш Бойко Борисов по принцип, а не заради някакво негово конкретно постижение, значи си загубил този суверенитет. Ако харесваш държавата или пазарната свобода по принцип, а не заради начините, по които и двете са подобрили конкретно съвремнния ти начин на живот, значи си загубил този суверенитет. Ако държиш да се спазват правилата по принцип, без да се интересуваш дали те са справедливи или не, значи си загубил този суверенитет. Ако за теб „и най-жестокият закон е за предпочитане пред анархията“, значи си роб, нямаш дори наченки на потребност от личен суверенитет. Тази поговорка е родена в една робовладелска епоха, все пак…

Почти чувам критиците на личния суверенитет да казват: Ако всеки си позволи да е толкова фриволен и волатилен в своите предпочитания, толкова либерален към собствените възгледи и убеждения, толкова рязко да си мени мнението и да се съобразява само със своите лични интереси в момента, то обществото ще се разпадне, цивилизацията ще угасне, ще престанем да живеем в човешка група и ще се превърнем в глутница от освирепели зверове, индивидът трябва да прави жертви в името на общото благо!

И да, и не, скъпи врагове на необходимостта от личен суверенитет! Защото дори приемането само на отговора „Да“ или само на отговора „Не“ като единствено правилният, категорично верен отговор , представлява отказ от личен суверенитет. Пропускате много съществени неща в своята крайност: пропускате дихатомията на света, в който живеем, пропускате и хигиената на човешките отношения като основа за всякакъв вид съвместно съществуване…

Дихатомията ви е ясна: утрото е възможно само, защото преди това е имало нощ, противположностите се привличат и взаимно се допълват…

Ами хигиената?

Какво значи хигиена на човешките отношения и влиза ли тя в конфликт с потребността от личен суверенитет? Нека обобщим десетте Божи заповеди в една: „Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“. Съществува хипотеза, според която законите са излишни, защото „добрите граждани и без това никога не ги нарушават, а престъпниците и без това никога не ги спазват“. Но какво отличава престъпника от добрия гражданин? Криминалното досие ли? Знаете колко лесно е да се превърнеш от престъпник в герой – достатъчно е само да се смени режимът, който определя правилата… Очевидно добрият метод за разграничаване е хигиената на човешките взаимоотношения. Не казвам „единственият“, не казвам „съвършеният“, казвам само „добрият“ метод за разграничаване. Един от многото:

„Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“.

Тихомир Димитров

януари 31, 2015

Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:17 pm
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

asfbfb

Изт: nerdyapplebottom.com

А може би и те не го знаят. Репликата е от филма „Алгоритъм”. Използвам английския термин, защото не мога да открия българския му еквивалент. Гугъл преводачът предлага „маниак”, но това, някак, не е точното определение. Намирисва на педофилия и на сексуални извращения. Не става и „зубрач”, защото е по-близко до гийк. Пък и зубрачите рядко са добри практици…

В различните дефиниции за „нърд” из нета четем: „стеснителен човек, на когото му липсват социални умения и е отегчително задълбочен в специфична сфера на знанието” или „тясно специализиран експерт в дадена техническа област”. Има и аналогии с аутист, гений, лузър, загубеняк. Все неточни определения.

Според речника на Кеймбридж, нърд е „личност, в повечето случаи мъж, който не е физически привлекателен и се държи странно в обществото”. Второто им определение е за „личност с краен интерес и задълбочени познания в даден предмет, обикновено сързан с компютрите”. Друг авторитетен речник, пък, определя нърда като: „…стеснителен, непохватен, заслужаващ състрадание човек, който не притежава соцални умения и е болезнено отдаден на скучните си занимания, свързани с изучаването на определена научна материя.”

Както и да дефинираме нърд, схващате значението.

Нърдовете са новите магнати, модерните милиардери. Силиконовата долина е пълна с тях. Бил Гейтс е нърд. Лари Пейдж и Сергей Брин са нърдове. Марк Зукърбърг е нърд. За незапознатите, това са хората, създали Майкрософт, Гугъл и Фейсбук.

Нърдовете са навсякъде около нас. Това са хората с нечовешки големите заплати в ай ти сектора, които изкарват повече от президента. Това е онази прослойка от обществото, за която безработицата е само прищявка, дори в най-лошата криза. Това са личностите, без които дори страшните тайни служби не могат да ни следят. Това са учениците, които помагат на учителя си по програмиране да изнесе урока в час. Това са студентите, които напускат университетската скамейка в най-престижния кампус, за да се затворят в гараж, който ще се превърне в корпоративен гигант, без чиито продукти и услуги съвременното образование, дори в най-престижния кампус, ще стане немислимо и невъзможно. Това са революционерите на съвременната епоха. Джулиян Асанж и Едуард Сноудън също са нърдове.

Както виждате, определенията за „скучен”, „грозен”, „непохватен”, „заслужаващ състрадание” са малко неточни. Нърдовете също еволюират. Погледнете Стив Джобс. Технологичните гурута, идолите на новия век, авторите на алгоритмите зад търсачките, сис-админите, без които сме безпомощни в офиса и безименните писачи на милионите приложения, които използваме в преносимите си устройства всеки ден; гениите зад социалните мрежи, без които вече не можем вече дори среща за кафе да си опрделим; авторите на вируси и на антивирусни програми; хакерите, торент-мастърите, великите геймъри и създателите на игри; администратотите и модераторите на хай-тек форуми; технологичните блогъри, на които разчитаме за безпристрастно мнение; хората, които идват да ни „настроят” интернета; момчето, което викаме вкъщи, за да ни „оправи” компютъра.

Всички тях ще ги открием сред редиците на нърдовете.

Няма точно определение за нърд, но има един общ симптом, който обединява казаното по-горе: станали сме абсолютно, болезнено и безвъзвратно зависими от нърдовете. Не само обикновените граждани, потребители, гласоподаватели и данъкоплатци са болезнено, абсолютно, безвъзвратно зависими от нърдовете. Без тях не могат вече и правителствата, и корпорациите, дори мафията не може вече без тях. Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете. А може би и те не го знаят.

Намираме се на прага на историческа промяна, която е несравнима дори с изобретяването на колелото и огъня. Мрачните прогнози вещаят глобална криза, дори трета световна война, обезценяване на парите, световни бунтове, размирици, сътресения, анархия. Теориите на конспирацията вещаят нов световен ред, в който всички ще се превърнем в роби на някакъв миниатюрен елит. Таен елит. Спори се само дали той ще се състои от гущери, от хора или от извънземни. Или от трите по малко. Наивните ню ейдж мечтатели, пък, предсказват ново, справедливо, утопчино бъдеще – едно общество, изградено само от духовно осъзнати индивиди. Ето го, подава се вече зад ъгъла, иде, „големият скок” беше извършен още през 2012 година! Светът не свърши, това е доказателството! Сега живеем в друго измерение. Стига само да спрем да ядем месо, да медитираме всекиденвно, да ходим на йога, да си купим тази книга, да посетим онзи семинар и всичко ще ни се изясни, всичко бързичко ще се оправи! Ще ми се да ги поразходя из гетата на Бангладеш, на Индия и на Китай, откъдето поризлизат и йогата, и медитацията, и вегетарианството, и гурутата, на които се кланят, за да ги попитам колко хилядолетия още ще са необходими, докато превърнеш гладния за месо, който не може да си позволи пилешко веднъж месечно, в „духовно осъзнат“ веган, който посещава семинари за личностно усъвършенстване с 300 долара входна такса…

Тайните конспирации, фаталистичните прогнози и мечтаните утопии винаги са присъствали едновременно в човешката история при смутни времена. И никога не са взимали превес, т.е всеки път се е случвало нещо ново, непредвидимо дори в най-смелите фантазии на утопистите, в най-заплетените интриги на конспираторите и в най-мрачните прогнози на фаталистите. Но никога в една от трите крайности, а винаги в четвърта, нова посока. Колкото по-подготвени сме за бъдещето, толкова по-голяма е изненадата ни от него.

Имали сме ограничеността да вярваме с хилядолетия, че определена религиозна вяра, дадена политическа идея или вид икономическа система са в състояние да подобрят човешкото битие, да повишат качеството на живота за всички, за цялото общество. Вярвали сме толкова фанатично в такава глупост, че сме се избивали като мухи в продължение на хилядолетия заради една или друга религиозна вяра, политическа идеология или икономическа система. Сменили сме сотиици, дори хиляди такива, докато накрая не се заговори за „края на историята”. Е, ако под „история” разбираме само политиката, икономиката и религията, то да, определено иде краят на историята. Безсилието на политиката, религията и икономиката като средство за постигане на всеобщо благоденствие са видими вече и с просто око. Причината е в техния хищнически характер. Защото те не могат без да плюскат и, ако не са заети с изяждане на враговете, изяждат себе си. Преди това се случваше прекалено бавно, за да го забележим, внуците непрекъснато повтаряха грешките на своите дядовци, а синовете – на своите бащи. Но после се появиха нърдовете, които създадоха интернет. И светът стана прекалено малък. А достъпът до знанията и информацията, до опита и болезнените спомени, до преживяванията, натрупани от цялото човечество, стана светаквичен. И универсален.

Смешно ми става като гледам желанието на стари политически, религиозни и икономически доктрини да подложат крак на приждащата река в очтаяния си опит за самосъхранение.

Но какво като знанието е толкова достъпно, след като все по-малко хора се интересуват от него? Младите не четат! Това също е голяма глупост, папагалски израз, който повтаряме, без да сме го проверили лично на практика и, който опитът категорично опровергава, но дори да приемем, че е вярно, че младите действително вече не четат (хартиени книги), дори тогава пропускаме една много съществена особеност – те през цялото време ОБЩУВАТ. С изключение на часовете, в които сънуват. Общуват с целия свят. Човечеството никога не е било толкова свързано, никога не е общувало толкова активно и никога комуникацията между индивидите не е била толкова лесна, достъпна, бърза, светкавична, интерактивна, лишена от пространствени или времеви ограничения.

Пристрастени сме към общуването, а знанието е само на два клика разстояние.

И за всичко това са „виновни” нърдовете. Комуникацията е невъзможна без тях. Но какво постигаме, като толкова много общуваме? Как ни променя това? Преди трябваше да обиколиш света, за да разбереш, че всички хора са еднакви, сега това разбиране също е на два клика разстояние. А какво значи еднакви? Не, не са еднакви в своите знания, качества, дадености, възможности и среда, но са абсолютно еднакви в своите стремежи. Всеки човек на тази планета се стреми към щастието и всеки го разбира по различен начин, но колкото повече общува, толкова повече разбира, че споделя общия стремеж на човечеството към щастие, че под общия знаменател на щастието всички хора са равни. Но доктрините, които се опитваха да наложат щастието външно, да го уеднаквят, те всичките се провалиха.

Защото се опитаха да уеднаквят потребностите на индивида, а не да задоволят стремежа му към щастие. Дори в своите потребности, обаче, хората от цял свят смайващо си приличат. И колкото повече общуват, толкова по-ясно разбират този факт: пълен корем, покрив над главата, пълна къща с деца, свободата да твориш и да бъдеш. Едва ли има нещо, което да описва по-добре най-високите възможни постижения за една човешка личност в краткия й житейски път, независимо от пол, раса, религия, произход, националност и убеждения…

Защото, на смъртния си одър, човек рядко мисли за сделките, които е изпуснал. Или за постовете, които е изтървал. Там, на прага, където изведнъж осъзнава своята смъртност и невъзможността да помъкне със себе си дори косъм от всичко, което притежава, човек се радва или съжалява най-много за любовта, която (не) е дал. И за любовта, която (не) е получил. Там, на края, човек постига пълното разбиране за щастие и за нещастие.

Но преди това, за да постигнем първите три: пълния корем, покрива над главата и пълната къща с деца, ние цял живот сме жертвали четвъртото: свободата да твориш и да бъдеш. Е, как можеш да си щастлив и свободен, при положение, че от теб се изисква да вложиш 50-60-70-90% от времето и от енергията си в задоволяването на елементарни, неизбежни, първични, биологични потребности? Как можеш да твориш и да бъдеш при положение, че през цялата човешка история 99% е трябвало да превиват гръб, за да може 1% да познае истинската свобода, да бъде лишен от принудата на труда и от оковите на материалното оцеляване? Как може храната, която е ежедневна, неизбежна, физиологическа необходимост, раждането, без което човечеството би било немислимо дори като потенциал и здравеопазването, без което оцеляването и съхраняването му са под сериозен въпрос, как може тези неща изобщо да струват пари? И, ако нямаш пари, да ти бъде забранен достъпа до размножаването, до оцеляването, до правото на живот? А кой гарантира имането на пари? Никой! И така, разбирате защо хилядолетия вече си дъвчем гърлата като вампири. За да се наям аз, някой друг трябва да пукне от глад, за да живея аз на топло, някой друг трябва да зъзне по улиците или под мостовете, за да си намеря работа, някой трябва да остане безработен, за да ми пишат шестица, някой трябва да получи двойка, за да си увелича пазарния дял, някой трябва да си го смали, за да забогатея, някой трябва да обеднее…

И всичката тази мъка е резултат от нещо толкова очевидно, но същевременно невидимо, толква невинно и, в същото време, зловещо, толкова възвеличавано и охулвано през вековете, а именно – МНЕНИЕТО.

Субективното човешко мнение.

Нито религиозните догми, нито политическите доктрини, нито икономическите системи правят изключение от това правило. Всички те са резултат от преобладаващото в обществото МНЕНИЕ за това КАК трябва да се живее ПРАВИЛНО. И, понеже мнението винаги е частно, субективно, то никога не може да даде отговор на универсалния въпрос: как ВСИЧКИ да живеем добре? Освен това, мнението се нуждае от противник, за да съществува, да укрепва, да се налага, да оцелява, да доказва своята правота. Трябва някой друг да греши, за да може ти да си прав! Кръстоносните походи, ловът на вещици и гоненията срещу християните преди това не са нищо повече, освен сблъсък на религиозни мнения. Всички войни са сблъсък на политически мнения. Всички кризи са сблъсък на икономически мнения.

Така, в продължение на хилядолетия, ние населяваме един преизобилен свят, в който, обаче, господстват различни мнения и тези мнения често се сменят. Изяждат своите противници, а после се самоизяждат и деградират поради липсата на опонент, който да им придава смисъл. Заради вътрешната си празнота се разпадат. Умират от недостоверния си характер. Убива ги непроверената „истина”, която някога ги е породила. От сблъсъка на мнения се получава така, че дрипави хора да просят пред витрините на бутици, претъпкани с нови дрехи; бездомници да спят върху кашони пред цели комплексни от празни, разкошни апартаменти, гладни да обикалят хамбари, пълни с жито, болни да умират пред лъскави болници, защото не са си платили осигуровката, жадни да не могат да наквасят устите си в планинския поток, защото той е по-
необходим на химическата индустрия…

А кой е въпросът, по който няма две мнения? Това е въпросът за човешкото щастие. Малцина са тези, които ще се почувстват щастливи върху кашона, гладни пред хамбара, голи пред бутика, жадни до реката. Но нито едно мнение досега не успя да изхрани всички гладни, да приюти всички бездомни, да облече всички дрипльовци в топли дрехи, да излекува всички болни. Нито политическите, нито религиозните, нито икономическите мнения успяха да го направят, колкото и да се сменяха през хилядолетията. Върховното им постижение беше да изпратят децата ни на война, да превърнат дъщерите ни във вдовици и майките ни в оплаквачки.

Но сега ние общуваме и разбираме колко сме еднакви в своите елементрани, човешки, биологични потребности. Чрез общуването започваме да разбираме колко корумпирани са политиците, колкото лицемерни са духовниците, колко безпомощни са икономистите, колко зловещ е апетитът на мнението да наложи себе си над всички останали. Нима щяхме да мизерстваме в така наречения „преход” и цял живот да спестяваме, за да построим къща на децата си, която стои празна, защото те отдавна живеят в чужбина, ако преди това десетителия наред капиталистическото мнение за „стимулиращото” неравенство и пазарната конкуренция не се беше борило с нокти и зъби срещу егалитарното, комуниситческото мнение за равномерното и „справедливо“ разпределение на благата? И какво, изобщо, чакаме да ни донесе преходът от едно мнение към друго? А какво се случва в световната икономика, политика и религия, след като не останаха вече две мнения по въпроса за общественото устройство и победилото мнение започна да изяжда себе си отвътре, да разкрива своята ненадеждност и празнота? Поради липсата на враг, на алтернатива? Точно така, случва се хаос, мизерия, насилие, тероризъм, глад, протести, анархия, нов безкраен низ от човешки страдания се случват.

Но сега ние общуваме и започваме все по-ясно да разбираме, да осъзнаваме всичко това. Нърдовете ни подариха тази възможност и без тяхното дейно, постоянно, ежедневно (съ)участие, без техния технически съпорт и знания, ние бихме се върнали в средновековието. Е, да, задкулисните играчи, корупционерите, правителствата, корпорациите, монополистите на различните мнения се опитват или директно да забранят дейността на нърдовете, или да ги купят, но истината е, че последната дума винаги имат те – нърдовете. Последното решение винаги е тяхно: да участват или да не участват. Да съдействат или да не съдействат. Да се поддадат на натиска или да не се подчинят. Да изберат ДА или НЕ върху диалоговия прозорец.

Практиката показва, че вероятният отговор НЕ става все по-популярен. Защото нърдовете рядко пожелават да управляват, те рядко искат да мачкат, но при всички случаи не искат да бъдат мачкани и са наясно със силата си, като носители на новото, виждат зависимостта, растящата зависимост на цялата обществена система от техния принос и именно тази нова власт им дава смелостта да посегнат към елементарното човешко право на щастие – към свободата да твориш и да бъдеш, към свободата да кажеш НЕ, да не позволиш да те насилват хора, които зависят от теб, които без теб са за никъде, които не могат дори да си включат компютъра без твоята помощ, без помощта на хора като теб.

И знаете ли какво? Има голяма вероятност на нърдовете да започне да им писва от цялата тази битка на мнения. Те са математици, те лесно могат да изчислят, че мненията са прозрачни, че политическите, религиозните и икономическите идеали са кухи, че се основават на ирационални предположения или на чиста проба егоизъм, на стремеж към повече ресурси и към повече власт. От страна на хора, които повече не могат да им заповядват. От страна на хора, които все повече са зависими от тях. Всички ние сме зависими от тях. Без изключения. Опитайте се да управлявате държава или, дори, опитайте се да развивате елементарна търговска дейност без компютри и без помощта на някой нърд, да ви видя!

Бидейки математически умове, нърдовете лесно могат да открият къде няма две мнения по въпроса. В уравнението 2+2 = 4 всички мнения са излишни. Така че, забравете за ню ейдж утопиите, забравете за фаталистичните прогнози и за конспирациите за нов световен ред. Животът става все по-дълъг, все по-удобен и все по-изобилен не заради политиката, икономиката и религията, а заради хората, които движат техническия прогрес. А днес той е в ръцете на нърдовете. И никога досега една господстваща прослойка, неосъзнала себе си, поставила в неволна зависмост от своите знания и умения целия свят, не е била по-умна, по-свързана, по-осведомена и по-….добронамерена. Или нека го кажем по друг начин: никога досега една господстваща прослойка не е била по-неамбицирана да управлява и по-отвратена от идеята да прегризва гърла. Ако има счупени зъби, то те ще са само в устата на стария вампир, в устата на овехтявалото чудовище, на някое древно мнение от миналото, което се опитва да подложи крак на прииждащата река.

Настъпи не краят на историята, а краят на доктрините, на догмите и на воюващите мнения. Мислите ли, че планетата няма ресурс да изхрани, да облече, да подслони и да излекува седем милиарда души? Има ресурс за 20 милиарда души, но този ресурс ще бъде достъпен за всички не в резултат от някакво егалитаристично мнение за обществения строй, на някаква нелепа утопична идея или на някаква „гениална” икономическа доктрина, нито ще бъде донесено от някой месия, а ще настъпи в резултат от внимателни, цялостни и пълни ресурси проучвания и изчисления, където няма две мнения по въпроса, че 2+2 е равно на 4.

Сега вече имаме изчислителната мощ, за да го направим. Имаме и нърдовете, които работят с нея. Бъдещето принадлежи не на някакво ново, съмнително мнение, а на абсолютната математическа точност в изчисленията на сложни машини, както и на хората, които са задълбочени в тяхното преоктиране и управление. Бъдещето принадлежи не на доброто мнение, а на доброто намерение.

Така, чрез математическата страст на нърдовете към техните все по-сложни, но все по-достъпни устройства и програми, без които все повече не можем, но чието устройство все по-малко разбираме, чрез странното вглъбяване на тези прекрасни нови хора, вестители на утрото в пещерата на човешката цивилизация, най-после и християни и мюсюлмани; и капиталисти и комунисти; и кейнсианци и монетаристи ще бъдат облечени, нахранени, подслонени, образовани, лекувани. Звучи като магия, нали? „Всяка достатъчно сложна технология може да се приравни към магията и е практически неразличима от нея”.

Е, вече има хора, които създават „прекрасния нов свят”, без той да е утопия или анти-утопия, има хора, които са надраснали „борбата и единството на противоположнoстите”, които са разбрали нищожността на мненията пред съвършенството на изчисленията. „Когато фактите говорят и боговете мълчат”. Ето един от тези хора: The Venus Project – Future by Desing

Тихомир Димитров

март 24, 2014

За смисъла и ползата от думичката „трябва”

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:20 pm
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

frank

Изт: Twitter 

Голяма част от нещастията на съвременния човек произтичат от отказа му да участва в собствения си живот. Не е космическа тайна, че сегашното ни състояние (душевно, материално, физическо) е резултат от изборите, които сме правили в миналото. Но повечето хора не участват съзнателно в тези избори.

Замислете се, какъв процент от решенията ни са резултат от трезва преценка и самостоятелен избор? Какъв процент от убежденията ни са информирани? Колко пъти сме казвали „да” или „не” в резултат от дълбокото вътрешно усещане, че постъпваме правилно и колко пъти сме се пускали по наклона да правим нещaта само защото така трябва? Или защото така са ни казали? Или защото всички така правят?

Повечето пъти сме действали като безмозъчни автомати. Действали сме под влиянието на външни обстоятелства, но без да попитаме себе си. Без да си дадем пространство за избор. Мигновено, светкавично, по инерция – така сме взимали фундаменталните решения, които определят настоящето. Отсъствали сме по време на изборите, които го формират. И се чудим защо изпитваме дискомфорт в него. Питаме се защо страдаме…

С живеенето „както трябва” може да сме задоволили временно някакви насадени от образованието и възпитанието заблуди, може да сме удовлетворили временно някакви прищявки на заобикалящата ни среда, но проблемът е, че с резултата от решенията „по инерция” сме принудени да живеем самостоятелно и никой друг, освен нас, няма да изпита цялата им тежест по-силно от самите нас. Така се озоваваме в ситуацията да правим нещата както трябва, за да могат всички останали да са доволни от нашия живот, но не и самите ние. Звучи ли ви познато? Значи попадате в същата категория…

Разбира се, влиянията на външната среда са неизбежни и човек не може да се абстрахира изцяло от тях, нито пък трябва да го прави. Ако започвахме непрекъснато от нулата, щяхме да живеем още в пещерата, да ядем сурово месо, да считаме 30 годишните за старци, да не познаваме колелото, огъня и течащата вода. Нямаше да подготвяме мисия за колонизация на друга планета, която ще се излъчва на живо по телевизията. Опитът и знанията са полезни. Те възникват от взаимодействия с околната среда, но има нещо, което пропускаме – самостоятелния принос към придобитите знания. Свободата и творчеството да избираме.

Н. Д. Уолш подчертава, че думичките REACT и CREATE се пишат с едни и същи букви, но има голямо значение как ще ги подреди човек. Да реагираме цял живот на обстоятелствата или да ги създаваме? Това е вододелът между щастливите и нещастните, между създателите и последователите, между успелите и неудачните, между свободните и робите. А по средата им стои „трябва”.

Вижте биографиите на най-успелите хора в света. Повечето от тях никога не са правили нещата така, както трябва. Взаимствали са от чуждия опит, допринасяли са, развивали са го, но винаги са действали „на своя глава”, извън стереотипите и очакванията на заобикалящата ги среда. Водещите милиардери в IT индустрията дори не са завършили висшето си образование, макар да съм сигурен, че многократно са им повтаряли как трябва да си образован, за да постигаш успехи в бизнеса.

Проблемът ми с думичката „трябва” е, че тя не търпи възражения. Това, в повечето случи, важи и за хората, които я използват. Обърнете внимание колко често се употребява тази дума в ежедневието:

Политици ни убеждават по цял ден как трябва да живеем, какви реформи трябва да се предприемат, каква позиция трябва да заеме страната по въпроса за Крим, за кого трябва да гласуваме на следващите избори. Преподаватели ни обучават от малки как трябва да разбираме света. Социолози, психолози, възпитатели и еколози ни съветват как трябва да се грижим за семейството, за дома, за децата и за природата. Архитекти ни съветват в какви къщи трябва да живеем. Диетолози ни втълпяват какво трябва и какво не трябва да ядем. Ню ейдж гурута ни мелят сол на главата как трябва да медитираме. Родители ни възпитават как трябва да живеем. Ние самите по сто пъти на ден заповядваме на децата си какво трябва и какво не трябва да правят. Религиозни водачи ни убеждават как точно трябва да вярваме. Възрастни втълпяват на младите какви грешки не трябва да допускат. Шефове назначават когото и когато трябва. Растеш в йерархията или те уволняват в зависимост от това дали работиш както трябва. Правиш кариера в политиката, ако целуваш когото трябва… и където трябва. Лекари предписват лекарствата, които трябва да взимаш. Реклами ти показват продуктите, които трябва да купуваш. Манекени разхождат дрехите, които трябва да носиш през следващия сезон. Режисьори и продуценти се пенят как трябва да се прави съвременно кино. Писатели и критици спорят какъв трябва да бъде съвременният роман. Музикални канали определят каква музика трябва да слушаш през това лято, за да си модерен. Телекоми настояват каква тарифа трябва да избереш, за да си свързан. Банкери подчертават каква лихва трябва да кихаш, за да си успешен. И всички ти говорят в заповедна форма, на ти – „изяж, изпий, оближи, сдъвчи, изплюй, изпрати, изтрий, залепи“ – все едно сте баджанаци. Депутати пък решават, че за един джойнт трябва да лежиш колкото сериен изнасилвач. Премиери избират кои сайтове не трябва да се посещават. Лобисти обясняват как трябва да се отрови питейната вода и плодородната земя с шистов газ, защото не трябва да си енергийно зависим, далеч по-добре е ти да заживееш в токсична пустиня, а те да си приберат хонорарите. Табели указват къде трябва и къде не трябва да пушиш. Пътни знаци показват скоростта, с която трябва да шофираш… автомобила, който трябва да отговаря на социалния ти статус… за предпочитане електрически или хибрид, защото трябва да се щади природата. Всички трябва да се страхуваме от глобалното затопляне, от свършването на нефта, от енергийната зависимост, от колапса на световната икономика, от падането на валутния борд, от нова студена война. Трябва или не трябва да има паметник на съветската армия в центъра на София? Сигурно още днес ще чуете думичката „трябва” поне хиляда пъти. И още толкова пъти ще я прочетете. И толкова пъти ще я произнесете. Трябва да живеете в някоя пещера, за да не ви се случи това…

Всички „трябва“ хора непрекъснато си противоречат, но продължават да държат на своето „трябва”. И не само това. Създали сме си правила, по които трябва да живеем всички, като един. Все едно, че сме от една майка раждани. Отклонения не се допускат. Правилата са задължителни и, нищо, че непрекъснато се менят, всички отклонения трябва да се наказват. Има затвори, мъчения, бесилки, електрически столове и концлагери за целта. Има ги в цял свят. Има полицейски палки и водни оръдия за по-кадемлиите. Незнанието на правилата, които непрекъснато се менят, не оправдава тяхното неспазване. „Жесток закон, но все пак закон”. В това са вярвали древните римляни. Така са смятали, че трябва. Тях много ги е било страх от свободата на личността и най-вече – от свободата на народите. От тях сме наизустили доста правила, по които и до ден днешен си внушаваме, че трябва да живеем. Понякога ги цитираме на латински, за да звучим по-авторитетно. Неслучайно един от първите предмети, които бъдещите юристи трябва да наизустят, за да получат тапия, е Римско право. „Жесток закон, но все пак закон”. Ако така трябваше, покрай Цариградско шосе сега трябваше да стърчат кръстове, на които трябваше да висят телата на протестиращите. Защото така трябва да се отнася властта към своите врагове. Поне според древните римляни…

Е, били са в грешка. Очевидно. Историческата им съдба го доказва. Но ще е тъпо, ако завърша това есе с препоръки какво трябва и какво не трябва да се прави, нали?

Ето защо, ще ви кажа само: дошли сте на този свят напълно завършени и напълно съвършени. Нищо не трябва да постигате и няма нещо, към което трябва да се стремите. Нито пък трябва нещо да научавате. Можете само да изявите вътрешното си съвършенство чрез свободата на изборите, които правите. Във външния свят. Но не сте задължени.
Съвършеството е толкова съвършено, че може да си позволи и тази свобода. Може дори да си позволи да изглежда като несъвършенство. Но само в краткосрочен план…

Тихомир Димитров

януари 31, 2014

Още три МЕГА популярни заблуди

1/ От политиката зависи нещо

1

Изт: onlyhdwallpapers.com

Приемаме, че всички политици са некорумпирани и влизат във властта с единствената цел да се погрижат за общественото благо, да служат на интересите на народа и да променят живота му към по-добро. Защото има и такива. Но нека да приемем, че всички са такива. Нека за миг да приемем лъжата, че всички се стремят към успеха на цялото. Няма как да го постигнат, защото този успех не зависи от тях!

Не зависи от политиката дали ще уволня някого днес, понеже не са ми пуснали снощи. Не зависи от политиката дали ще замразя инвестиционен проект за двеста милиона, с което ще увеличава безработицата с два процента. Не зависи от полтиката дали някоя влиятелна личност няма да получи инфаркт точно преди подписването на най-важното споразумение за века. Не зависи от политиката дали други държави няма да я въвлекат в несправедлива, жестока, безсмислена война. Не зависи от политиката дали реколтата тази година ще е добра. Не зависи от политиката кога ще се дойдат природните бедствия, катаклизмите, сушите и авариите. Земеделските субсидии и помощите са неща, които зависят от политиката, да, но дори тях нямаше да ги има, ако политиката можеше да променя наистина съществените неща. Накратко, политиката само компенсира, тя винаги реагира от после, но от нея, де факто, никога не зависи нищо. Даже ако всички политици бяха честни, те пак не биха могли да свършат друго, освен да реагират на нещата, които вече са се случили, които не зависят от тях, никога не са зависили от тях, и никога няма да зависят от тях…

Не зависи от политиката дали някой самолет ще се развали и ще падне, обърквайки всичките й добри намерения. Не зависи от политиката дали някой ще обяви война или ще се самовзриви на някое публично място. Политиката винаги е „от после” и винаги действа със закъснение. Не зависи от политиката дали серийният убиец днес ще посегне към новата си жертва или не. Дори да успее да го обезвреди, обществото, което уж се ръководи от политиката, ще постигне само временен резултат, защото на неговто място веднага ще застане друг сериен убиец. Серийни убийци има, откакто има политика, че и от по-рано. А най-масовите от тях се занимават не със занаятчийство или с йога, а познайте с какво? Точно така – с политика.

Икономическите кризи също не зависят от политиката. Политиката може само да компенсира (когато не убива децата ви на бойното поле). Тя може само да действа със закъснение – за неща, които никога не зависят от нея.  Които имат равно по сила и обратно по посока противодействие. Винаги. Де факто, нищо не зависи от политиката. И слава Богу!

Защото това, което реално променя живота на обществото към по-добро са: човешкият гений, откривателството, науката, медицината, образованието, комуникациите, екологията.

Всичко друго, но не и политиката.

А защо тогава се занимаваме толкова много с политика? Защо плащаме толкова скъпо, за да финансираме система, която е основана на разделението и на противопоставянето, главно със средствата на насилието и на войната, на принудата и на отмъщението, вместо същите ресурси да ги отнемем от политиците и да ги насочим към учените, откривателите, гениите, медиците, инженерите, учителите, еколозите?

Ще ви кажа защо. Защото човешкото същество се нуждае жестоко от драма. Драмата е нещото, за което всички копнеем, дори да не смеем да си го признаем. Нека да оставим политиката да си почине и да хвърлим един поглед върху изкуството, а? Какво ще кажете? Кои са най-четените книги, най-гледаните филми, най-почитаните скулптури, най-търсените произведения на изобразителното изкуство и най-уважаваните автори? Най-известните поети?

Не черпят ли всички те, без изключение, вдъхновение от страданието? Не го ли пресъздават? И не следваме ли всички ние някакъв фалшив морал? Слагаме червена точка върху предаванията с обидни думи, пишем закони срещу дискриминацията, а по кината дават филми за тийнейджъри, които се колят помежду си за удоволствие на телевизионните зрители. Говоря за „Игрите на глада”. И не са ли такива произведения на изкуството точно толкова популярни, защото ни завират истината в очите – истина, която дори сами не смеем да си признаем? Че сме заникъде без драмата. Че черпим сила и вдъхновение от страданието. Че драмата и страданието са единственият начин да бъдем държани в подчинение, но ние сами си ги избираме, защото не можем без тях…

От политиката не зависи нищо. Тя не може да промени дори кризите, атентатите, войните, революциите, въстанията и насилието, защото стои в началото им, защото ги вдъхновява. Или просто се опитва несръчно да ги компенсира. От какво зависи тогава? От КОГО зависи тогава? Не се оглеждайте като слаб ученик, посочен от класната да излезе на дъската. Други ученици няма. Стаята е празна. Децата избягаха от клас и отидоха да гледат „Игрите на глада”.

2/ Живеем в демократично общество

2

Изт: greece.mrdonn.org

Ако беше така, щяха да те питат персонално за всяко решение, което лично те засяга. Всъщност, нямаше да има нужда от хора, които да те питат, а само от администратори, които да привеждат решенията на мнозинството в действие. Не на мнозинството от парламента, а на мнозинството от площада. Защото там се събира презряният народ. Той няма къде другаде да се събере. Който не иска да участва, така или иначе, вече си стои у дома. И сега има хора, на които не им дреме, на които не им се занимава. Които гледат сеир. Те са обучени да вярват, че не са достатъчно компетентни да взимат важни решения, касаещи собствената им съдба. Затова си я подаряват на други – да правят с нея каквото си пожелаят. И им плащат за целта! Апатията и мързелът са най-скъпите „удоволствия” на света!

Представете си администраторите като компютъра, който може да предлага решения и да ги изпълнява, но не и сам да решава. Пред диалоговия прозорец стои крайният потребител. Ползвателят. Собственикът. Суверенът. Негово е единственото право да решава. Системата може само да изпълнява. Идеята, че потребителят е малоумно дете, което задължително ще оплеска нещата, стои доста изгодно за тези, които я използват в свой личен интерес и карат потребителя да им плаща, за да цъкат с мишката вместо него. Тази идея е насаждана с поколения и много трудно ще се изкорени. Много трудно ще ви убедя, че сте адекватни да имате думата за решения, които пряко ви засягат. От които зависи собствената ви съдба! Вие данъците вече сте ги отписали. Те за вас са си чиста загуба. А би трябвало да са инвестиция. Защото шоуто се случва с вашите пари! Ето, тук все още копнеят за лидери. После им се сърдят, че били егоисти, че се превръщали в диктатори, че обслужвали интересите на частни групировки, вместо да помислят за общественото благо. Ама, тези хора да не падат от небето? Те идват от нашите детски градини, от нашите училища, университети и казарми, тоест доста си приличаме с тях. Гласоподавателят, като мързелив егоист, посочва някой друг егоист (но не чак толкова мързелив) да му решава проблемите, забравяйки, че единственото същество на тази планета, което може и е длъжно да се занимава с неговото лично щастие е самият той, а не някой друг.

Продължавайте да подарявате отговорността за своето бъдеще и за бъдещето на децата ви на други хора. Нека те да решават вместо вас – „некомпетентните”! Продължавайте да очаквате „светлото бъдеще” от някой „светец”, който ще ви го подари, вместо да помисли първо за себе си и за своето настояще. Продължавайте да се делите на леви и десни, на цигани и българи, на патриоти и предатели, на комунисти и демократи, на чужди и свои, на вътрешни и външни, на емигранти и бежанци, на некомпетентни и можещи, на красиви и грозни, на умни и прости. Продължавайте и винаги ще сте чуждият, предателят, излъганият, изгоненият, емигрантът, неуспелият, неразбраният, нещастният, бедният.

Не живеем в демократично общество. Демокрация няма дори в Америка, където държавата се е превърнала в Големия брат. Демокрация на тази планета няма от времето на древна Атина и дори тогава тя не е била съвсем читава, защото жените, чужденците и робите са нямали правото да гласуват на Агората. Били са смятани за „втора ръка“ хора. И тогава, за да гласуваш, е трябвало да носиш меч около кръста и да си местен, демек – от „своите”. Политическите партии днес имат за цел само да поддържат илюзията за някакво разделение. Да разделят и да противопоставят обществото. В цял свят е така. Същата цел имат и политическите скандали, с които ни занимават всеки ден по телевизията нашите собствени „служители”, за което плащаме ние, с нашите собствени пари. Разделяй и владей! Не е измислено вчера. И не е справедливо, да. Но, знаете ли какво? Няма да се оправи с насилие.

Историята хилядократно е доказала, че реформи, започнали с кръв и насилие, водят до резултати още по-лоши от първоначалните. Народът от столетия знае, че „който нож вади, от нож умира” и, че „око за око и накрая целият свят ще ослепее”. Няма да се оправи и с отмъщение. Единственото, на което отмъщението е способно, е да увеличава страданието. Не да носи облекчение.

Ще се оправи само с прощаване. Ето ви предизвикателство! Да простиш е десет пъти по-трудно, отколкото да отмъстиш. Искате ли да постигнете нещо смислено? Направете нещо трудно! Научете се да прощавате. На себе си и на останалите. За днешните пропуски, за вчерашните лъжи, даже за утрешните прегрешения. Това е прекият път към свободата. А ръка за ръка с нея върви щастието. То не е някаква нова форма за управление на обществото. То е в осъзнаването на факта, че единственото същество на тази планета, което може и е длъжно да се занимава с вашето личното щастие, това сте самите вие. Никой друг не може и не бива да носи отговорност за това! Предлагам ви да оправите света, като започнете да вкарвате ред първо в своя собствен свят. Ще продължава да има хора, които ви лъжат, че мислят за вашето благо, докато се занимават точно с противоположното. Но знаете ли какво? Вие можете без тях, а те не могат без вас! За никъде са без вашето доверие, без вашето внимание, без вашите пари и без вашето „участие в играта”, където винаги сте публика или, в най-добрия случай, седите на резервната скамейка.

Оставете ги да си играят сами. Простете им. Запомнете, че и те са хора като вас. Отпуснете хватката на очакванията си върху личности, от които не зависи вашето щастие и това ще отпусне хватката нещастието върху самите вас. Опитайте се дори да ги заобичате, ако можете. Да, припомнете си, че са хора като вас. Кой не допуска грешки? Кой не е жертва на заблудата? Кой не е възпитаван от малък да бъде сто процентов егоист? Да получава по-високи оценки от останалите в класа, да си намери по-подходящата работа, да бъде шеф, директор, командир, депутат, президент, генерал? Да трупа, за да има повече за него. Пък майната им на останалите! Кажете ми, кой не е възпитаван да вярва, че това е пътят към щастието? И вие сте възпитавани така. И аз съм възпитаван така. Никой не е извън това уравнение. Всички сме в матрицата. Включително и хората, които злоупотребяват с нашето доверие. Но не можем да простим на себе си и да продължим напред, ако първо не освободим останалите от вината. Налага се да започнем първи. Чакането досега е показало, че за нищо не става. Човечеството от хилядолетия чака с очи, вперени навън и нито веднъж не се е сетило да погледне навътре. Да започне промяната от там. Каквото посееш, това ще пожънеш. Каквото повикало, такова се обадило. Кавото отвътре, такова и отвън.

3/ Религията съдържа единствената, вечна и непреходна Истина

3

Изт: leonafricano.blogspot.com

Единствената? Значи всички останали, които изповядват някаква друга религия, грешат. В техните очи ти също си грешник, дори в очите на някои си толкова кофти грешник, че заслужаваш да умреш по особено жесток начин. Само защото си възпитаван от малък в нещо, в което те не са били възпитавани… Така и не разбрах защо религиозните фанатици никога не забелязват „Не”-то в „Не убивай!” ?!

Вечна? Как може нещо на 2-3-5000 години да е вечно? Та това е секунда от живота на една галактика с милиарди слънца, даже от живота на една планета! Вселената е на 15 милиарда години, а може да се окаже и по-стара. Много по-стара. Но дори тя не е вечна. Защо тогава нещо, което е на две-три секунди живот и се занимава с Мирозданието твърди, че е вечно?

Непреходна? А какво стана със Зевс, Озирис и Хор? Как мислиш, дали жреците им са били по-малко отдадени от съвременните служители на „правата” вяра? Която и да е тя! Смяташ ли, че докато са избирали за жертвоприношение най-снажния момък и най-красивата мома (сред собствените си деца!!!) траките не са вярвали? Или, че са вярвали по-малко от теб? Но какво стана с тяхната богиня на смъртта? Защо сега храмовете й са само туристически забележителности? Или не, новото си е по-вярно от старото, защото си е ново? Преди 3000 години митът за Зевс и за Титаните също е бил нов. Значи този принцип не действа!

Излиза, че цялото човечество, от край време, е любител на фентъзи сюжети с митични, свръхестествени същества. Фенщината му стига до там, че цели армии се въоръжават, за да изминат стотици километри пеша, през непознати земи, в студ и пек, сред негостоприемни племена, да преплуват морета и реки, за да отидат и да накажат феновете на друго фентъзи, което е различно от тяхното.

Моля ви, не ме разбирайте погрешно! Виждам огромен смисъл в религията. В религиите, като цяло. Мисля, че без тяхната опора сме за никъде. Човек се нуждае от вярата в нещо по-велико от него, за да има мотивация да посрещне предизвикателствата на утрешния ден, да има смелостта и куража да понесе несправедливостите на света. А религията придава форма на тази вяра. Прави я по-достъпна, по-осезаема. Има дълбок смисъл в религиите. Но съществува едно-единствено нещо, в което всяка религия ни подвежда и, което не е отговорност на нейните създатели, а на техните фенове и последователи, живели през годините след това и дописвали „продължението” на историята. Говоря за лъжата, че точно те, последователите, знаят и притежават „единствената” истина. Защото си е тяхна. Плюс пълната им нетърпимост към истината на всички останали. По-голям егоизъм и тесногръдие от това, здраве му кажи!

Ако вярвате в ада и рая, например, ще трябва да ви разочаровам, защото в Библията почти нищо не пише за тях. Но адът е разказан от Алигиери толкова детайлно и е нарисуван от Бош толкова подробно, че се е превърнал в масово вярване. Ето едни истински фенове на фентъзито, които са „дописали” историята. Сякаш вечната, единствена и непреходна истина може да се дописва. Сякаш се нуждае от продължение. Сякаш изобщо може да бъде променена!

Но не само това. Демонологията се е превърнала в култ през Средновековието. Хилядолетие и повече след началото на „историята”, феновете са продължавали да „дописват”, да измислят нови митични същества. Създали са дори институции, като Инквизицията, които да се погрижат Адът да стане съвсем реално място – тук, на земята, защото не е много сигурно дали наистина съществува отвъд…

Религията не съдържа единствената, вечна и непреходна истина. Всяка религия съдържа вечната Истина, представена по различен начин, според културата на епохата, в която е била създадена. Според хигиенните й изисквания, дори. И е напластявана с хилядолетията след това от въображението на толкова много фентъзи автори, заети с „продължението на историята”, че накрая става практически непригодна, защото губи всякаква връзка с първоначалната си идея, т.е с единствената, вечна и непреходна Истина.

А тя няма как да е различна за християнина и за мюсюлманина, за будиста, за шинтоиста и за жреца на фараона, защото телата на всички ни са изградени от атоми, които някога са били звезден прах. Но когато една религия се превърне във фентъзи дотолкова, че да загуби връзката си с Личността или с Идеята, вдъхновила нейното съществуване, тогава храмовете й се превръщат в развалините, които днес сме свикнали да наричаме „туристически забележителности”. И това се случва постоянно. На всеки две-три хиляди години се повтаря. Минути от живота, дори, на човешкия род…

Тихомир Димитров

юли 17, 2012

Цената на Егото

Според безплатния онлайн речник, дефиницията на „Его“ включва разбирането за себе си като нещо различно от останалите и от света.

Според Фройд, Егото съществува както съзнателно, така и подсъзнателно, служейки за посредник между изискванията на самоличността, суперегото и действителността.

Dictionary.com тълкува егото като „аз“ или „себе си“ на всеки човек, който мисли, чувства и действа така, сякаш е отделен от останалите, дистанцирайки се дори от собствените мисли.

Уикипедия представя егото като идентичност или неорганозираната част от структурата на личността, която съдържа базовите инстинкти.

Будисткото схващане за его е чувството за отделно Аз, подхранвано от омразата, незнанието и алчността.

Екхард Толе ни предупреждава, че егото не е враг, с който трябва да се борим. Ако го превърнем в проблем, само ще го усилим. Егото е просто една илюзия, от която трябва да се освободим.

Аз бих го нарекъл навик, трениран с хилядолетия, през цялата човешка история, възпитаван в еволюцията на всеки от нас поотделно, още от ден нула, което прави егото по-силен навик дори от тютюнопушенето, алкохола и хероина, вети заедно. Тоест, хич не е лесен за преодоляване този навик. И не става за един ден. А и както вече знаем: с бутане просто не става.

Единственият път извън егото е насочването на съзнанието навътре към него, с цел да си обясним крехкостта на тази фундаментална заблуда.

И колосалните последици от нея.

Вредите от това да играеш соло, против законите на Общото и Цялото, защитавайки илюзията за някаква идентичност, са видими във физическия свят. Медиците ги наричат тумор, а будистите – сън. Военните ги наричат „стратегия“.

Събуждането е възможно само извън егото, което значи, че няма да започнем да се ценим по-малко или да омаловажаваме себе си. Напротив, ще оценим себе си като най-великото произведение на изкуството, могъщо и значимо колкото цялото, което го е създало и което представлява, но в същото време толкова специално и красиво, именно защото е единствено, уникално и неповторимо.

Но ще спрем да се олицетворяваме с хора, предмети и, въобще, с форми, които ни карат да мислим, че сме нещо отделно от цялото.

Тук е важно да направим уточнение, че егото притежава не само индивидуални, но и колективни черти.

Колективни прояви на его са: нациите, религиите, расите, дори полът. Всичко, за което казваш „Аз съм“: българин, християнин, мъж, жена…

Колективното его е не по-слабо от индивидуалното, даже е по-разрушително.

Ако индивидуалното его се бори предимно за своето оцеляване, то колективното его често напада и убива, за да се защити.

Като използва цели армии, инквизиции, тайни служби и, дори, атмони бомби за целта.

Припомнете си сега всички войни, изтезания, противоречия, конфликти, обиди, мъки, болки, унижения и страдания, хвърлени само в името на тези четири от изброените по-горе колективни форми на егото. И ги умножете по няколко милиона, защото колективните форми на егото са дори повече.

Цената на егото е жестока. Неизмерима е дори във финансово отношение.

На този свят има 300 държави, т.е 300 прояви на колективното его само по линия „нациоална принадлежност“.

Всяка от тях има бюджет за война, за правителство, за администрация, за представителни разходи, за привилегии, за затвори, за оръжия, за насилие и терор над личността (индивидуална или обща), която застрашава нейната собствена идентичност.

Ами религиите?

Ами битката за власт между половете?

Някъде сред безкрайните математически числа е сумата, която човечеството е платило, за да подтиска половината от населението си с хилядолетия, при това – онази половина, която го ражда!

Цената на егото е немислимо жестока!

В бизнеса тя също е чудовищна.

За да спечеля един процент пазарен дял, някой друг трябва да намали пазарния си дял с един процент.

За да изкарам един долар на борсата, някой друг трябва да го загуби.

Моята компания срещу твоята.

Триста държави, във всяка от които има регистрирани по няколко стотин хиляди компании. Средно.

Всяка от тези компании харчи пари за данъци и такси, за заплати, за счетоводство и правни услуги, за маркетинг и реклама, т.е: за поддържането на своята идентичност.

И всяка компания се конкурира с останалите. С всички осанали. На глобалния и на местния пазар.

Всеки човек се конкурира с останалите, с всички останали, във всички сфери на своя живот.

Цялата му енергия, свободното му време и сто процента от ресурсите му отиват за състезаването на една илюзия с илюзите на други хора. Така животът ни се превръща в борба, а целта на борбата е ОЦЕЛЯВАНЕТО.

Не просперитета, забележете, а оцеляването!

Индивидуалният просперитет е невъзможен без просперитета на цялото.

Гражданите на богатите държави също са богати.

Цял живот са ни учили, че трябва да се конкурираме и да се борим, да се налагаме и да привличаме повече ресурси, да сме по-добри, по-бързи и по-хитри от останалите. Да сме най-добрите. Целта на това упражнение е да има повече за нас и по-малко за тях.

Цял живот са ни учили да се държим като ракови клетки!

Това, според хората, които са ни обучавали в несъзнателност, се нарича „успех“.

Не им се сърдете.

Те също са несъзнателни.

Тях също са ги обучавали несъзнателни хора.

Водени само от добри намерения, между другото…

И така – вече няколко хилядолетия.

Цената на егото е чудовищна.

Превръщайки го в проблем, ние ще трябва да заживеем с един чудовищен проблем.

Ето защо, духовните учители препоръчват да не се страхуваме от егото и, най-вече, да не се борим с него.

Животът е чудо, шанс, наслаждение за сетивата, той е всичко друго, но не и борба.

Няма нужда да се борим с егото. Няма смисъл ДА ПРАВИМ каквото и да било.

Достатъчно е само да осъзнаем неговата ирационална природа.

Един от начините това да стане е чрез осъзнаване цената на егото.

Я си представете свят, в който живеят седем милиарда осъзнати хора.

Това значи седем милиарда души, които мислят как да направят, как да дадат най-доброто от себе си, но не за тях самите, а за някой друг. Ще заживеете в свят, в който седем милиарда души се опитват по всякакъв начин да ви помагат и да ви бутат напред.

Сега живеете в свят, в който седем милирда души се опитват по всякакъв начин: да изкарат повече пари от вас, да заемат вашето работно място, да си легнат с вашата половинка, да изпратят детето ви на фронта, да имат по-голяма кола от вас, да проникнат във вашия дом и да ви отмъкнат плазмата…

Цената на егото е жестока.

Мислете честичко върху този въпрос.

Тихомир Димитров

ноември 30, 2009

Пътят на състраданието

Сигурно има начин да живеем правилно. Под  ”правилно” аз разбирам: в съгласие със себе си. Под „правилно“ аз разбирам: щастливо. Има голяма вероятност този начин да е създаден заедно с човека, да е въплътен  в него, да е „кодиран”  в базовите настройки на човешкия ген.

Едва ли Начинът зависи от вещите, които трупаме, защото идваме на този свят чисто голи, без никакви притежания.

Едва ли зависи от знанията, които колекционираме, защото се раждаме лишени от познание.

Едва ли зависи от семейното ни положение. Та ние можем да се размножаваме и без да се обвързваме. Правили сме го близо един милиони години. Продължаваме да го правим  и  днес.

Едва ли зависи от религиозните ни вярвания, защото десетки хиляди богове дойдоха и си отидоха, откакто ни има. Не искам да обидя дълбоко вярващите християни, будисти, мюсюлмани или евреи, но искам да им припомня, че индианските шамани и жреците на Озирис са били точно толкова предани на религията си, колкото тях.

Дали щастието зависи от отношенията ни с другите хора? Едва ли! Та те могат да ни направят еднакво щастливи или нещастни, стига да искат. Стига да им позволим.

От какво зависи тогава? Трябва да има някакви принципи, някакъв критерий за добро и зло. Дали сме оставени на тази планета напълно без надзор? Абсолютно всичко ли ни е позволено? Ако беше така, щяхме да се избиваме, да крадем и да отмъщаваме без скрупули.

Момент!

Скрупули.

Значи има регулиращ механизъм.

Това е нашата Съвест.

Човек се ражда свободен от знания, притежания, религия и емоционална обвързаност, но се ражда със съвест.
Бях стигнал до този извод сам, когато в ръцете ми „случайно” попадна една превъзходна книга: „Шлифоващият диаманти” на Геше Майкъл Роуч – будист, който слиза от манастира и отива в града, за да натрупа състояние в диамантения бизнес, започвайки от абсолютната нула. Автобиографичната му книга доказва с хиляди конкретни примери, че добродетелите важат дори в наглед „безмилостния” свят на големите пари.

Всъщност, те важат навсякъде.

От него научих, че Буда е говорил за края на своето учение още в зората на създаването му. От него научих, че
светът, хората, обстоятелствата, събитията и предметите са напълно неутрални по своята същност. „Божествената пустота” на битието никога не е била толкова достъпно обяснявана.

Роуч говори за „потенциала” на нещата, който можем да използваме, за да ги превърнем в добри или лоши, според собствените ни нагласи. Нагласите се формират в резултат от предишен опит и човек е склонен да генерализира: „Това, което е вярно за мен, е вярно за всички. Знам го от личен опит!”

Не е така.

Предполагам, че за повечето от нас шамарът си остава шамар – болно, неловко, обидно преживяване. Но има едни хора, които плащат по 500 долара на час, за да им бият шамари. Шамарът е скъпо струващо удоволствие за тях. Ако мазохизмът може да обясни поведението им, тогава кой и какво ще обясни факта, че дори най-зловещите диктатори са били обичани, дори – обожавани, приживе?  Не само от заблудените маси, но и от хора, които са знаели всичко за ужасните им престъпления!

Личните нагласи и обществените ценности се менят според настроението и културата на епохата. Природата на нещата остава безразлична към тях. Ала ние не оставаме безразлични към Природата на нещата. Затова човекоядството в едни общества е привилегия, в други – табу.

Явно всичко зависи от нас.

Тогава кой е правилният път? Има ли правилен път?

Има!

Картата и компасът за откриването му се крият в джобовете на Съвестта, която ни „награждава” с позитивни усещания винаги, когато постъпим правилно и ни „наказва” с негативни емоции всеки път, когато сгрешим. Според Роуч ефектът се усилва, ако съзнателно подбираме мисли, действия и думи, които са „правилни”. Навикът днес изгражда трайни убеждения и мисловни нагласи, които допринасят за това как ще се чувстваме утре.

„Каквото посееш, това ще пожънеш”.

Ето защо, няма как да станеш човекоядец просто ей така, ако досега не си хапвал хора с дълбоко вкорененото
убеждение, че това е правилно.

Да, но тук отново се връщаме към изначалните понятия за добро и зло.

Вярно е, че мозъкът упражнява контрол върху емоциите, според това дали действаме в синхрон с личните си убеждения или работим срещу тях. Обаче кръстоносците са убивали с вяра, че служат на Бога. Инквизиторите са изтезавали с вяра, че спасяват душата.

Не бива да бъркаме вярата, продукт на разума, със Съвестта.

Съвестта е онзи дълбоко вкоренен първоначален „код”, който контролира човека в неговата привидно абсолютна свобода. Съвестта знае кое е добро и кое – зло. Тя ни говори постоянно и може да надвика дори Разума. Тя знае, че да изтръгваш голи женски гърди с нажежени клещи и да убиваш хора заради религията им не е съвсем правилно.

Ако работиш против Съвестта, рано или късно ще загубиш първо спокойствието, после съня и най-накрая дори – разума си. Все инструменти, които ползваш, за да вършиш „бели”.

Щастието е невъзможно извън Съвестта.

Едно от имената на Будизма е „Пътят на състраданието”.

В книгата си Майкъл Роуч препоръчва да бъдем щедри, услужливи, усмихнати и състрадателни днес, за да живеем щастливо и да постигаме целите си утре. Препоръчва ни да го правим нарочно и съзнателно да подбираме такива поведенчески модели. Подобно на други учители той твърди, че месец, месец и половина е напълно достатъчен период за подмяна на всякаква нагласа. Ако човек е постоянен.

„Опитайте”, съветва ни един успял в материално и духовно отношение човек. „…в най-лошия случай ще бъдете щедри, услужливи, усмихнати и състрадателни в продължение на няколко седмици”

Няма нищо за губене, наистина.

Тихомир Димитров

декември 12, 2007

Светът след 100 години. Еп 6: Религията на бъдещето

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 3:37 pm
Tags: , , , ,

Религията на бъдещето ще бъде космическа религия. Тя трябва да преодолява представата за Бог като личност, а също да избягва догмите и теологията. Обхващайки и природата и духа, тя ще се основава на религиозното чувство, възникващо от преживяното и осмисляно единство на нещата – и природни и духовни. На това описание отговаря будизма. Ако има религия, която може да удовлетвори съвременните научни потребности – това е будизма.

Алберт Айнщайн

Интересен парадокс представлява фактът, че успоредно с напредъка на технологиите, комуникациите и науката, ролята на религиите расте, вместо да намалява. Ще бъде ли религиозен хипотетичният обитател на планетата след сто години и ако да, в какво ще вярва той?

Навлизайки в Епохата на Водолея, Земята би трябвало да преминава от един период на непрекъснат конфликт (Риби) към период на мир и просветление (Водолей). Рибите символизират войната. Те са сблъсък на две противоположности, обърнати са една срещу друга. Всека епоха трае над 2000 години. Предишната започва със създаването на Римската империя и свършва към края на 20 век. Ако се замисли човек, през цялото това време някъде по земното кълбо се е водила война, без почивен ден. Голяма част от тези конфликти са на религиозна основа. Дори днешната модерна, високотехнологична „война срещу тероризма” изправя един срещу друг хора, които се кланят на различни богове.

Без да изпадам в дълбоки философски или исторически анализи, ви предоставям собствената си хипотеза за религията на бъдещето:

Дори след сто години хората ще продължават да вярват в Бог. Вярата ще играе важна роля в тяхното ежедневие, въпреки огромния технологичен напредък. Хората ще вярват в Бог, но няма да се избиват заради Него. Причините за това са няколко:

Религията представлява естествена човешка потребност. Тя е неизменна част от цивилизацията и ще продължава да съществува до нейния окончателен край, дори след него.

В същото време, разцветът в науката и технологиите ще стеснят полето за изява на религията като източник на знание за света. Колкото по-малко тайни, толкова по-малко мистицизъм. Хората няма да загубят вярата си в Доброто, защото именно тази вяра ще ги тласка напред.

Ако днес набожният Запад има проблеми с терористите от набожния Изток, то това се дължи на неграмотността, а не на религията. Необразованото население представлява чудесна почва за отглеждане на екстремистки идеи. Там, където вярата все още служи като източник на познание, хората са готови да убиват в името на Бог. Съвсем естествено, ще се намери кой да използва тяхната неинформираност за политически цели.

Западът няма да успее да отстрани терористичните заплахи с помощта на меча. С него можеш да отсечеш глава, но за прецизна операция ти трябва скалпел. За да помогне на себе си, богатият Запад ще образова бедния Изток. Само тогава насилието ще бъде спряно.

Епохата на Водолея предрича окончателното сливане между прагматизма на Запада и мъдростта на Изтока. Религиозните добродетели се нуждаят от достиженията на науката, за да изтласкат човешката раса към едно ново, по-високо равнище на духовен и материален просперитет, защото не е тайна, че всяка религия проповядва само добро. Казват, че без вяра науката е безсилна, а без наука вярата е сляпа. Тази дилема няма да съществува след сто години. Знам, че звучи малко утопично, но какъв е другият вариант? Трета световна война и/или тотална технологична тирания (ТТТ)? Thank you, but no, thanks!

Тихомир Димитров

ноември 27, 2007

Светът след 100 години. Еп. 1: Епохата на Водолея

„Астролозите вярват, че на всеки 2000 години небесният ред се сменя и това води до големи промени на земята. Епохата на Рибите била белязана от насилие и доминирана от християнството. Тази епоха върви към своя край през 2000-та година, след което ще настъпи епохата на Водолея, която ще се характеризира с любов, светлина и задоволяване на дълбоката духовна жажда на човечеството”
Всичко на този свят е свързано, включително и нашите гледни точки за бъдещето. Обединени, те може би дори го създават. Смятам да си начеша езика по няколко въпроса, които силно ме вълнуват напоследък, а именно: как ще изглежда светът след сто години, какви ще са неговите нрави, обичаи, технологии и хора? Обичам футуристичното мислене и това, което ще напиша не е нито прогноза, нито диагноза, а просто едно лично виждане: комбинация от опит, знания, усещания и капка шесто чувство за вкус. Ще бъда кратък и съдържателен, но ще ми бъде много любопитно да погледна бъдещето и през твоите очи.

Епохата на Водолея най-общо означава Промяна. Прекалено дълга е религиозната и окултната страна на въпроса. Дънов казваше, че след 200 години хората ще бъдат красиви и с високо чело, няма да страдат от никакви болести, бракът ще изчезне като институция и хората ще се придвижват от една точка на земното кълбо до друга много бързо. Цитатът е свободен. Църквата си има своята теория за Новата ера, астролозите вярват в нова зодиакална промяна за цялата планета, шарлатаните пишат книжки, обещаващи по-добър живот в бъдещето като компенсация за сегашния шит, след което изкарват милиони…… Така че гледните точки за Епохата на Водолея са много. Това, което ги обединява, е едно: всички те очакват промяна към по-добро.

Според мен, Промяната ще се случи. Масово просветление действително ще има, хората действително ще са по-красиви и по-здрави от сега, бракът действително ще изчезне и хората наистина ще пътуват много бързо около света, но прекият виновник за това няма да е намесата Свише, а глобалната икономика, базирана на непрекъснат растеж, високите технологии, генетиката и медицината. За мен бъдещето след 100 години е бъдещето на медицината.

В момента човечеството трескаво играе на карти с Природата и вече е успяло да свали повечето от нейните скрити козове, като до пълното подреждане на мозайката по въпроса „как е създаден човек” остава съвсем малко и тогава биологичният вид ще започне да се променя сам, според собствените си предпочитания.

Какво би си пожелал всеки от нас, ако имаше магическа пръчица? Вечно здраве, красота и богатство, естествено. Точно това е, което човечеството ще осигури на себе си с помощта на технологиите като плюс, а не като водородни бомби.

След сто години хората ще бъдат по-умни, по-красиви, по-здрави и по-богати от нас. Може би ще трябва да се поограничат в раждаемостта, но за сметка на това всяка душа, която получи „входна виза” за тази планета ще се появява в перфектно изградена от генетиката опаковка: за дълъг и комфортен живот.

Ето това е Епохата на водолея според мен.

Тихомир Димитров

май 17, 2007

Покръстването

Вчера сутринта ми се случи интересно съвпадение. Енея ме попита дали съм кръстен в и тъкмо докато й обяснявах по icq как това е станало в един коптски манастир в египетската пустиня, от списание „Одисей” ми се обадиха, за да ме попитат имам ли нещо против да участвам в радио предаване по RFI, където да разкажа повече за египетските манастири – тема на скорошен пътепис, който публикувах в „Одисей”. Понякога се учудвам на съвпаденията. И тъй като мисля, че е малко вероятно да чуеш историята по радиото днес между 11 и 11.30, пък и не знам с колко ефирно време ще разполагам, за да разкажа всичко, което ми се върти в главата, реших да публикувам цялата история тук – в блога.

Беше лятото на 1990 година. Възползвайки се от благините на демокрацията и вдигането на бариерите, семейството ми реши да посети за първи път дългогодишните ни приятели в Египет, които са копти, т.е – египетски  православни Християни. Пирамидите обаче не бяха най-интересното нещо, което ми се случи там.
Пътувахме от Александрия към Кайро, по прашна магистрала минаваща през нищото, когато  спукахме гума. След малко спукахме и резервната. Ако си мислиш, че през август в София е горещо, трябва да видиш колко е горещо през юли в пустинята. Наложи се да спрем случаен автомобил на стоп и домакинът ни замина с него към Кайро за нови гуми, а ние останахме скрити в сянката на един билборд на Marlboro край пътя, където термометърът показваше само…45 градуса, тъй като нямаше място за всички в колата. След по-малко от пет минути по прашния пустинен път като излязъл от кадър на филм се появи египетски свещеник в расо. Предложи ни да отидем с него в манастира, който се намира наблизо, за да утолим жаждата си и да се скрием на сянка. Така за пръв път попаднах в светата обител на коптските отшелници. Монасите ни посрещнаха като истински Християни  – нагостиха ни на скромната си трапеза с боб и зеленчуци, дадоха ни прясна кладенчова вода за пиене и от дума на дума стана въпрос дали сме кръстени в православната вяра. Още в момента, в който им казахме, че сме от България, преводачът ни – отец Берсум, френски свещеник, по-късно превърнал се  в представител на коптската общност във Франция, възкликна: „О, ама вие сте комунисти, предполагам, че със сигурност не сте кръстени”. Последва двучасова литургия, през която аз и семейството ми пристъпихме в лоното на църквата. Не искаха да ни вземат нито лев, за което. Казаха ни, че това е задължение на всеки мисионер. Искам да поставя специално ударение на факта, че отшелничеството и манастирите като такива са били изобретени именно тук –  в Египет. Самият манастир, в който бях покръстен и името на чийто създател нося като духовно име – „Св. Бишой”, е един от най-древните християнски манастири в света, по принцип. Там пазят тялото на светеца от 4 век, за което се носят легенди, че е нетленно. Допирал съм се до саркофага и действително от него струяха благовонни ухания, но той естествено беше капсулиран. През цялото време изпитвах странното усещане, че някой ме наблюдава. На въпроса на моите родители защо не показват тялото, щом е нетленно, та това си е цяло чудо, монасите отговориха, че истинската вяра не се нуждае от доказателства и, че чудесата се случват само там, където има вяра, а не доказателства за тях.
Биографията на Св. Бишой е доста интересна. Този египетски Иван Рилски е потърсил уединение в пустинята преди 16 века, за да избяга от суетата на ежедневието и да се отдаде на любовта си към Бога. Постепенно обаче се превърнал в търсен за съвети и наставления учител и при него дошли да живеят много други хора. Така се появил манастирът „Св Бишой” (на снимката горе). Отдаденият на отшелничество и аскетизъм монах, обаче, не искал да става част от новата суета, която се оформяла него, затова се изолирал в една скална ниша в манастира, над която имало гълъбарник и прекарвал цялото си време там в пост и молитви, като от външния свят приемал само вода, а прехраната си поверил на небесата – поглъщал семенцата, сламчиците и трохичките, изпускани от гълъбите, живеещи над него. Любовта на този отшелник към Бога била толкова голяма, че той искал да прекарва цялото денонощие в молитва, без да спи, като за целта връзвал дългите си коси на една кука, висяща от тавана и заставал на колене. Отпуснело ли се тялото му напред или настрани, изкушено от прегръдките на съня, подръпването за косата го събуждало и го връщало към дълбоката му медитация.
Легендата гласи, че приживе Св. Бишой се е докосвал три пъти до Христос, поради което тялото му до ден днешен е нетленно. Първият път Христос го изпитал, явявайки се като странстващ пътник, който поискал подслон в манастира. Манастирите никога не отказвали храна и вода на случайните минувачи, но те спускали дарението си през бойниците на високите кули, тъй като освен духовен храм, манастирите по това време са били и крепости, ревниво пазени от нападенията на мародерите. Светецът, обаче, се смилил над уморения пътник, отворил тежките врати и подслонил великия си Гост. Вторият път Христос изпитал отшелника, представяйки му се като прокажен в пустинята, който молел минувачите да го пренесат до близкия оазис, тъй като умирал от жажда под палещите лъчи на слънцето. Без да се замисли нито за миг, светецът се навел и качил прокажения на гърба си. Третият път Христос се явил пред Свети Бишой в истинския си образ и го дарил с Просветление, като му казал, че заради това, че три пъти е повярвал в Неговата сила и три пъти се е докосвал до Него, тялото му ще бъде вечно нетленно и ще се превърне в източник на изцеление за вярващите столетия след смъртта му.
Днес всичко това може да звучи налудничаво и дори нелепо, но помните ли какво казаха египетските монаси  – вярата не се нуждае от доказателства. Тя е сила сама по себе си. Египет е пълен с мистични места, носещи спомена за далечните години, когато християнството е започвало да се разпространява по света като млада религия. Самите копти са съхранили морала на ранното християнство в най-чист вид: тяхната църква е близка до църквата такава, каквато са я създавали първите апостоли – скромна, смирена и без излишна помпозност, уповаваща се единствено на вярата в Бога.

Тихомир Димитров

Следваща страница »