В кръг

В събота бях на пред-премиерата на новия филм на българския режисьор Стефан Командарев: „В кръг“. По-известни предишни негови филми са: „Пансион за кучета“ (2000), „Светът е голям и спасение дебне от всякъде“ (2008), „Съдилището“ (2014) и „Посоки“ (2017).

Режисьорът беше така добър да остане след прожекцията, за да отговори на въпросите на зрителите в залата. Обсъждаха се както специфичните снимачни техники, така и различните драматургични подходи. Общо взето, бях най-големият лаик сред присъстващите, което си е нормално за пред-премиера. Намирах се там единствено по фенски причини.

За мен „Посоки“ е един от най-добрите български филми, правени напоследък. Което значи, че отидох на пред-премиерата на новия филм на Командарев с абсолютно завишени очаквания. И си тръгнах напълно удовлетворен! Хората на изкуството рискуват много, когато направят едно добро произведение и само две години по-късно излязат пред публиката с ново. Да си вдигнеш летвата сам и после да не успееш да я прескочиш е може би най-жестокият начин да се прецакаш като творец. Публиката гарантирано ще подходи с големи очаквания към новото ти произведение. Командарев е надскочил себе си в случая. За пореден път.

Няколко думи за филма: ще видите отново част от актьорския състав на „Посоки“, но този път, вместо софийските бакшиши, в кадър попадат софийските ченгета. Очаква ви една напрегната нощна смяна с патрулиращите по столичните улици полицаи, доста повече и по-свеж хумор, отколкото имаше в „Посоки“, но и много по-жестока драма. Драмедито винаги е труден жанр, имайте го предвид, а продукцията отново е нискобюджетна, което само издига режисьора допълнително в очите ми, като зрител.

В ролите: Асен Блатечки, Васил Василев–Зуека, Герасим Георгиев–Геро, Николай Урумов, Павел Поппандов, Анастасия Ингилизова и др.

Филмът излиза по кината на осми ноември, отидете и го гледайте! Ще ми благодарите по-късно.

Тихомир Димитров 

 

„Подчинение“ на Мишел Уелбек

Изт: Хеликон 

Харесвам Уелбек, защото е утопист-анти-утопист. Макар неговите утопии да са предимно социални, темите за песимистичното бъдеще, пост-апокалиптичната самота и деформираната реалност на настоящето са широко застъпени в тях. Героите на Уелбек са самотни дори в напълно функциониращото западно общество. Става дума за главните герои. Сами затварят преградите между себе си и другите. Вродените недостатъци само им помагат. Придобитите пороци в опит за бягство от реалността – също.

Но Уелбек не е жесток автор, той не мрази главните си герои. Напротив, опитва се достоверно да ни опише живеенето на тази планета през техните очи. С всичките предизвикателства и драми, които само един социален ауткаст би преживял.

Мрачен е със сигурност. Човек, който кръщава романа си „Подчинение“ няма как да е клоун. Той е натоварващ. Интелектуален. Натоварващо-интелектуален. Благословена Франция е свалена от пиедестала на „страната на любовта“ и заместена с „мрачна бюрократична държава“, – както се изразява авторът в романа „Платформата“, цитирам по памет.

„Подчинение“ описва една имагинерна Франция, ситуирана в непосредственото бъдеще, която бавно, но необратимо се превръща в мюсюлманска държава.

Кофти новина за лидерката на феминистките в университета, но дали е чак толкова лоша за самотно изолирания и социално остракиран преподавател по литература, който е в депресия, защото е изгубил единствената си любов? Емигрирала е заедно с родителите си от Париж в Израел. Завинаги.

Не му ли дължи някаква компенсация тази нова система, която го е лишила от най-голямото благо? От благото да обича? Компенсация във вид на увеличена заплата, законен брак с до четири съпруги и т.н.?

Останалото ще прочетете в „Подчинение“ на Мишел Уелбек…

Тихомир Димитров 

„Зимно пътуване“ на Амели Нотомб

Изт: Colibri 

Има редица автори, които чувствам близки по стил. Някои са толкова близки и, същевременно, толкова напред, че не мога да ги стигна! Справят се по-добре от мен в предаването на богато съдържание в кратък обем, изграждат по-достоверни сюжети, създават по-реалистични герои, диалозите им са убиец. Сравнението с такива писатели ме мотивира да изчиствам и прецизирам текстовете си с повече старание, да се вманиачавам в детайлите до в-нърд-яване, да разказвам с лекота, по-простичко, без излишен багаж.

Един от тези писатели е Амели Нотомб. „Зимно пътуване“ е първата книга, която прочетох от нея. Другите също не разочорават. Не мога да кажа, че са по-добри или по-лоши. Поддържа се едно постоянно високо ниво.

Някои читатели споделиха в личен контакт, че моите два романа в една книга можели да се разтегнат до 400-500 страници. Поне. Бързината в действието ги фрустрирала. Богатството на сюжета се нуждаело от повече обем. Искали да се наслаждават с дни на съдържанието, всеки ден по-малко, а не така наведнъж – да ти се завие свят от изненадващите обрати! Аз, обаче, им възразих. Казах им, че ако можех, щях да „напъхам“ историята в два пъти по-малко от сегашните 236 страници обем. Да разкажа за катастрофата още по-увлекателно, с още повече напрежение. Концентрирано напрежение. Както би го направила Амели Нотомб.

Нейните книги са като хранителните таблетки за космонавти – гълташ хапчето и то бавно започва да се разтваря в теб. Да нараства, докато те засити изцяло. За няколко дни, в които постоянно се връщаш към прочетения роман. Асимилираш го бавно. Откриваш нови идеи. Ситуациите в живота ти напомнят за героите и сюжетите в него. Минаваш различни пасажи или направо цялата книга отново.

Такъв роман е „Зимно пътуване“ на Амели Нотомб.

Изкушавам се да спретна кратко резюме на съдържанието, но ще се въздържа. Няма да направя по-привлекателен един блестящо написан текст с личната си интерпретация за него.

Просто ще трябва да ми се доверите.

Имам опит с тези неща…

Тихомир Димитров 

„Колекционерът“ на Джон Фаулз

Чета много, което си е истинско задължение за един писател, но го правя с кеф. Уви, рядко попадам на съвременен роман, който да ме зарадва едновременно с интересен сюжет (като читател) и с авторски майсторлък (като писател). Да, има много вълнуващи сюжети, но изпълнението в повечето случаи куца. 99% от романите, които минават през нощното ми шкафче или смартфона не оставят траен спомен, нито пробуждат онази благородна завист, която те кара да се усъвършенстваш, да знаеш, че можеш повече, без да подражаваш като папагал…

Просто човек се учи цял живот. От един можеш да взаимстваш майсторлъка в изграждането на динамичен диалог, от друг – качествените описания, от трети – преплитането на сюжетните линии, обратите и неочаквания край, от четвърти – поддържането на напрежение, от пети – реализма в изграждането на героите и т.н. За целта се налага да четеш и „между редовете“. Именно така се изгражда собствен стил.

Ако някой писател ме впечатли не само с интересния си сюжет, но и с авторския си майсторлък, задължително „минавам“ книгата поне още веднъж, този път с „изследователска цел“. Внимавам върху техниката. Част от събрания по този начин опит споделих в Хигиената на творческото писане – лекция с упражнения и примери, която съм изнасял неколкократно офлайн пред различна аудитория.

Тук ще ви споделя някои от заглавията, които заслужават внимание и като сюжет, и като майсторлък.

„Колекционерът“ е дебютен роман на Джон Фаулз и трябва да кажа, че макар моят собствен никак да не е лош, с удоволствие бих написал нещо с такава лекота и с такъв заряд. Десет години по-късно все още не считам, че съм достигнал до нивото на дебюта на мистър Фаулз, лека му пръст! Но държа вечното му наследство в ръцете си и нямам никакви намерения да не взема всичко най-ценно, като урок, от този брилянтен роман.

За какво става въпрос? Ами, един самотен чиновник, пълен интроверт и малко „нърд“ по днешните стандарти, е безумно влюбен в едно красиво и талантливо момиче, което живее точно срещу неговата кантора. Той сам поставя себе си извън категорията на прекрасната дама и дори не се опитва да я заговори, но затова пък тайничко се нарежда зад нея на опашката, за да наблюдава спуснатите ѝ коси, да усеща аромата на тялото ѝ и други такива сталкърски неща. А, да, освен самотен, човекът е и още девствен, но дори не смее да помечтае за секс с обекта на своето възхищение, това е прекалено вулгарно! По-скоро си я представя като негова дългогодишна съпруга, с която имат щастлив брак и заедно колекционират картини, посрещат изискани гости в уютния си дом и т.н.

В интерес на истината, героят на Фуалз никак не е вулгарен. Не е типичният извратеняк. Просто е скучен. И грозен. Знае, че няма шанс да спечели симпатията на това прелестно същество, дори ако постави доживотните си спестявания в краката му. Тя предпочита да излиза със странни художници или с яки момчета, притежаващи спортен автомобил, а той нито разбира от изкуство, нито се вълнува от автомобили, нито има намерение да развива някакъв афинитет към области, които въобще не го интересуват. Интересува го само и единствено Тя – недостижимата!

През свободното си време колекционира редки пеперуди, но в колекцията му липсва най-големият трофей…

Той наблюдава момичето постоянно, знае всичко за семейните ѝ проблеми, за алкохолизма на майка ѝ, за мекушавостта на баща ѝ, знае за нейните надежди и стремежи, ревнува, когато я вижда в компанията на други мъже. До мига, в който тя печели стипендия и заминава да учи за художник в Лондон. Така окончателно разбива самотното сърце на своя девствен обожател, без дори да подозира това…

Но съдбата е щедра и към него. Той неочаквано печели прилична сума от лотарията. Късметът му позволява да предприеме онова, което, според собствените му разсъждения, би направил всеки на неговото място, стига да разполагаше с достратъчно свободно време и с достатъчно свободни пари. С останалото няма да ви развалям кефа.

Послепис:

Изображението горе е от най-старото издание на „Абагар“ (1992). Просто не успях да намеря качествено изображение с корицата на по-новото, от издателство „Рата“ (2006). Има го в наличност в store.bg  Желая Ви приятни мигове с „Колекционерът“!

Тихомир Димитров 

 

Рая отвъд голямата вода

Внимание, ревюто съдържа спойлери, които нямa да ви развалят кефа от книгата!

Уморена от изневерите на своя съпруг и от постоянните скандали вкъщи, 35-годишната Рая заминава за САЩ да дири щастието. Готова е на всичко, дори да остави сина си в Родината за неизвестен период от време. И без това детето е поверено на грижите на баба му. Свикнало е да живее там, далеч от виковете и крясъците на мама и тати, даже му харесва. Освободена от ролята на съпруга и майка, Рая потегля към новото начало отвъд „голямата вода” на Запад.

Тя лети над континенти и океани не само на крилете на пътническия самолет (за първи път в живота ѝ се случва), но също така и на крилете на любовта – към харизматичния Андрей, който е спечелил сърцето ѝ по време на скорошното си летуване в България. Именно по негова покана Рая се озовава в Лос Анджелис с двегодишна виза и право на шестмесечен непрекъснат престой.

Документите не ѝ позволяват да работи легално, тя няма пари, но какво от това? Преди всичко Рая иска да потъне в обятията на любимия, изминала е целия този път до тук за това. Америка е далеч от фикс идея, единствената причина да бъде на американска земя е Андрей. Ако той живееше в Мозамбик, тя щеше да го последва и там. Заедно ще решават проблемите, един по един, любовта може всичко, нали?

Още на летището в L.A. Рая разбира колко много е сбъркала в преценката си за своя „домакин”. Посреща я съвсем друг Андрей: хладен и пресметлив, егоистичен и доминиращ комплексар, патологичен лъжец, пияница и курвар, човек с „бездънен” морал, който не само, че я захвърля на произвола на съдбата да се оправя сама и без пари в огромния чужд град, но проявява физическа агресия, вербален и емоционален садизъм към нея без видими причини. Превръща се в спънка за всеки неин порив към самостоятелност. Изизксва пълно подчинение.

Накратко, държи се с нея като с парцал.

Въпреки шока от преживяното разочарование, Рая непрекъснато е готова да му даде втори, пети, десети шанс, да му прости, ражда всякакви оправдания в главата си за неадекватното му поведение, мисли за него в малките часове на нощта, внушава си, че го обича, чака да се сети за нея, търси го по телефона, привързана е към него. Продължава да е привлечена емоционално, физически, сексуално…

Принудена е да работи като слугиня, чистачка, детегледачка и болногледачка, за да се издържа. Тъй като няма къде да живее, Рая буквално е затворена в дома на нелегалните си работодатели и срещу минимнално заплащане сменя памперсите на безпомощни старци с психични отклонения. Шест дни в седмицата, 24 часа в денонощието е на разположение с парцал в ръка. Пускат я да излиза само в неделя.

Нищо от това не успява да я сломи, напротив – Рая става борбена натура, открива скритата мъдрост в житейските предизвикателства и започва да развива характер. Единствената ѝ слабост е мерзавецът, който е причина тя да бъде в това положение. Андрей не излиза от ума ѝ. Тя така и не зарязва надеждата си за споделени чувства с арогантния тип, който изпитва удоволствие от това да я гледа как се мъчи, как страда, да я мачка и унижава, понякога дори публично. Шамарите не закъсняват.

Разкъсвана между Чикаго и Лос Анджелис, Рая попада в изолираното общество на български емигранти, които се женят помежду си, организират си български партита с много алкохол, изневеряват си помежду си, правят си мръсни номера (често и с удоволствие), помагат си (рядко и срещу заплашане), търпят нещастните си бракове, живеят като съквартиранти с половинките си, защото не могат да си позволят да се разведат, бачкат каквото им попадне и, като цяло, водят един доста скотски (в духовно отношение) живот, въпреки че са по-добре с парите, отколкото ако бяха в Пирдоп. Например. Ама само донякъде. Пирдоп не може да „предложи” отчуждението, стреса и високата издръжка на живот, които им „сервира“ американският мегаполис. В Америка дори „времето е пари“, особено когато имаш малко и от двете…

Ставайки свидетел на толкова много дисфункционални бракове и водена от личния си опит, Рая стига до извода, че който е измислил „това нещо” (има се предвид брака) е глупак, а който го е наложил като правило е направо садист.

Рая е привлекателна жена с позитивен характер. Има изкушаваща външност. Енигматична е. Не говори много и умее да се адаптира бързо. Добре прикрива чувствата си. Повечето българи се стремят към компанията на „новото попълнение” от Родината. Нейният външен вид не оставя безразлични нито мъжете, нито жените, с които я среща животът на емигрант. Мъжете я боготворят (с изключение на Андрей), а жените ѝ завиждат или направо се страхуват от нея.

Всички мъже, които познава (с изключение на Андрей) са готови да легнат в локвата, за да може тя да стъпи върху тях и да не си изцапа подметките на евтините гуменки – сервилни са до безкрайност – безгръбначни същества, склонни щедро да дават, без нищо да получават в замяна, само и само да са до нея. Най-жалък от тях е Хари – 65 годишен рогоносец, зарязан от жена си заради друг мъж. Хари е успял да се адаптира към средата и е натрупал малко състояние, но знае, че няма шанс с 35 годишната хубавица и е готов да ѝ служи като роб, стига тя да му подари поне още една минутка от „безценното” си време, поне още малко липса на физическа взаимност, поне още малко дразнене без опция за интимност – срещу многобройните му подаръци, услуги, унижения и поклони…

Но познайте какво? В главата ѝ е само Андрей! Другите мъже съществуват единствено, когато могат да бъдат полезни с нещо за нея, после внезапно изчезват от светогледа на вторачената в пъпа си жена, обсебена от всевъзможните Ню Ейдж заблуди на епохата, в която живее. Андрей, обаче, е „различен”. Той дори с юмруците си не може да я държи твърде дълго на разстояние. Тя отново ще се върне и ще плаче за още. Разумът ще се дърпа. Сърцето ще побеждава.

В тази книга видях перфектното литературно описание на женския мазохизъм, който те кара да копнееш по единственото, което не можеш да притежаваш, за да презираш всичко останало, което ти се поднася на тепсия. Да разглеждаш живота само през контрастите на собствената емоционалност, без да разбираш истинската мотивация на хората около теб. Адаптивна и пробивна в работата, в личния си живот героинята лесно се превръща в жертва или в неволен манипулатор. Например, често бърка сексуалната фрустрация на колебливите си ухажори с приятелство и взаимност, а услугите им, които зле прикриват една-единствена цел – с прояви на благородство. Да ти изневерят и да те пребият – виж, това вече е „любов“… Животът на свободната, млада и привлекателна жена във феминизирания западен свят, който поставя толкова богата илюзия за избор в краката ѝ е истински ад, в който тя е единственият дявол – непробиваем затвор, в който тя е единственият надзирател / ключар.

А садистът винаги е добре дошъл там…

Изключително добре поднесени ситуации, сцени, бурни диалози, много действие. Близо четиристотин страници кеф! Един чудесен роман! Учуден съм от факта, че е дебютен за автора. Отдавна не бях чел съвременна българска проза с такъв интерес. Героите са толкова реалистични! Със сигурност поне част от персонажите в романа са заимствани от реалния живот, ако не всичките. И не се притеснявайте, разкрих ви само 10 % от сюжета. Останалото си заслужава една безсънна нощ. Можете да си поръчате книгата директно от автора на имейл: plovdivchanka (маймунка) abv (точка) bg

Тихомир Димитров 

Няколко ревюта от блогъри

Изт: Sunflower Student Movement, Taiwan (Artemas Liu CC 2.0) 

Преди време споделих първи впечателния от читатели за новата ми книга с два романа.

Блогърите са съвсем друга бира. Доста по-критични. Най-малкото, това са хора, които се занимават професионално с литература.

Някои от тях са написали повече книги от теб. Други са чели повече книги от теб. На трети това им е работата. Представям ви и трите категории.

Александър Кръстев:

Аз чета 

„И тук се вижда разликата от останалите самопубликуващи автори – корица на високо ниво, чудесен печат (по-добър и от на повечето големи издателства, сериозно), адекватна коректорска намеса, ексклузивна дистрибуция – всички онези неща, от които selfie-тата* обикновено спестяват.

Обичам авторите, които уважават своите читатели.

* selfie – жаргонен израз за самопубликуващ автор, който предпочита да види книгата си отпечатана колкото може по-скоро, вместо да се постарае да създаде завършен продукт.“

Пълен текст на ревюто: тук.

Бранимир Събев:

The Dark Corner 

„Аварията“ на практика е стартирала живота си от един разказ на Тишо – „Когато токът спря“ от „33 любовни истории“. Тишо се е хванал и е дописал продължението, което е добре, мен и тогава този разказ ми висеше недовършен някъде в безтегловност. Сега е патрон! И, каква точно е идеята?

Главния герой Адам е на път да се ожени за богаташка щерка, но проблема е, че е срещнал преди това красивата художничка Юлия. Зарязва парите, кариерата и сигурния живот и се хвърля с главата напред в истинската любов, което го прави свободен, но му навлича и проблеми: безпаричие, глад, а накрая и Юлия му бие шута. И точно оттук започва истинското, същината на романа, интересната част.

Проблеми на двата романа – четат се бързо и увлекателно, тъкмо ти стане интересно вземат, че свършат“.

Пълен текст на ревюто: тук.

Георги Грънчаров:

Библиотеката 

„Два романа в едно книжно тяло, а всяка корица е предна. Как ви се струва това, а? Мен ме обърка в началото, докато не осъзнах колко свързани в действителност са двата романа и как трудно можем да говорим за тях самостоятелно. Историята е една, затова и „опаковката“ е съвсем логична. Като стана дума за „опаковката“, книгата впечатлява с художественото решение за двете корици – твърде рядко срещано при български автори, разчитащи на себе си и без сериозен издателски гръб.

Всичко обаче си идва на мястото, когато обърнете книгата и отворите продължението „Ново небе и нова Земя“. Там именно постапокалиптичните пейзажи отстъпват място на чистата фантастика и идеята на Тишо блясва с пълна сила“.

Пълен текст на ревюто: тук.

Само да отбележа, че не, не е без сериозен издателски гръб. Издателство „Илия Вълчев“ е име, което тепърва ще чувате. Просто имах късмета да проработя с тях „когато се наливаха основите“. Както морално-физически, така и пропорционално-статистически…

Книгата отсъства от книжарниците и единственият начин да получите копие е директно от автора. Където и да се намирате по света.

Не забравяйте, че книгата винаги е достъпен, при това уместен подарък!

Колко често подарявате книга с повече от един роман?

И колко често тя съдържа послание от писателя лично за неговия читател?

Със заявката на всяко копие подкрепяте един независим български писател и идеята за независима българска литература въобще!

Тихомир Димитров

Две добри книги

 

Следя развитието на Бранимир Събев като автор отдавна, ммм, почти от самото начало всъщност. Писал съм вече ревюта за неговото Хоро от гарвани през лятото на 2010-та и за Човекът, който обичаше Стивън Кинг през лятото на 2012-та. Не сме се срещали на живо, но го харесвам като автор, че и като човек, т.е предполагам, че като човек, пиещ бира (или абсент) в някоя сумрачна кръчма бих го харесал много. Защото би бил чудесен събеседник, според мен. Съдя по кратките онлайн диалози, които сме водили през годините. А и как няма да ти е интересен един автор на съвременни фентъзи, фантастични и хорър разкази, кажете ми? Колко такива хора познавате?

Бранимир е майстор в жанра къс разказ. За мен бе изключително интересно да наблюдавам как се развива с годините: техника, диалози, сюжет, описания, герои, всичко върви напред и нагоре. Самият той признава, че е прочел всеизвестните книги на тема „Как се пишат книги“ и, за разлика от повечето хора, които са ги прочели, е приложил наученото от тях на практика. Естествено, централна роля в колекцията от ръководства за писатели играе „библията“ на Стивън Кинг: За писането – мемоарите на занаята, от която аз също съм взел много. Това бяха най-добре инвестираните десет лева в живота ми (старото издание струваше толкова).

Та, доста неща ни свързват с Бранимир: Кралят (The King), любовта към фантастиката, към хоръра (като братовчед на фантастиката), дори към сходни идеи, които срещам в разказите му и издават общи интереси, споделени сюжетни мечти. Затова нямах търпение да разгърна „Априлска жътва“ и „Пустинния скорпион“ – две от новите му книги, които някак бяха минали покрай мен, бях ги пропуснал по невнимание.

Еми, чудесно се e справил Бранимир! Понякога е доста непредвидим. Например: доброто сладко момиченце може изведнъж да бъде заклано от някой неподозиран, уж положителен до този момент, герой. Или разкъсано от гнусно чудовище – при това съвсем изненадващо – точно, когато читателят си мисли, че всичко ще завърши с мед и рози… На мен лично ми харесва този подход. Няма сигурност, братче! Не се вкопчваш в героите, колкото и да са ти симпатични. Дори най-добрите и положителните от тях не са застраховани срещу злочестията, а ако има истински безсмъртни герои в разказите на Бранимир, то по-добре е да не ги срещаш след залез слънце. С някои малки изключения. Примерно юнака, дето си гледа дракон в задния двор и живее с две булки под един покрив на семейни начала, него можеш да го срещнеш в селската кръчма след залез слънце. На него нито жените ще му се карат, че пие до късно и по много, нито кръчмарят ще му поиска вересията, нито ще го хокат после вкъщи, че е забравил да разходи дракона и да го нахрани преди да излезе. Защото момъкът е на 800 години и не му минават вече тия…

Другото, което ми направи чудесно впечатление в двата сборника е, че авторът си поставя сложна писателска задача: хваща някой изтъркан до баналност сюжет, да речем за момъка и ламята, за граф Дракула или за училищните престрелки в Америка, след което прави нещо съвсем ново, оригинално, свежо и необичайно от този сюжет. Повярвайте ми, не е лесно, когато си 728-ият поред автор, седнал да твори над идеята за Влад Тепеш Набучвателя или над ритуалите на тайни общества, свързани с човешки жертвоприношения.

Третото, което ми направи чудесно впечатление е, че разказите ме накараха да се разсмея на няколко пъти в сюжети, които предполагат всичко друго, но не и чувство за хумор. Абе, да правиш хорър и да караш читателя ту да се киска нервно, ту да поглежда към прозореца, докато заспива на светната нощна лампа, си е цяло постижение. Стиловото разнообразие също е важно. Тъкмо приключиш зловеща приказка за възрастни деца с фолклорен елемент и хоп – пренасяш се веднага на бойното поле на пост-апокалиптичен военен екшън, изпъстрен от съвременен цинизъм и от визионерски прозрения за близкото бъдеще…

Няма да ви разказвам повече за съдържанието на двата сборника, за да не ви разваля кефа от личната среща с тях.

Вземете и ги прочетете тези книги.

Фейсбук страницата на Бранимир.

Благодаря за вниманието!

Тихомир Димитров

Behold: екип Макарата

Омръзнало ми е да занимавам този блог със себе си, с моето творчество и с онова незначително „аз“. Търся всяка възможност да пиша за вдъхновенията на други хора, а сега тази възможност ми се откри в лицето на екип „Макарата“. Запознахме се покрай експеримента им да направят светеща в тъмното тениска с кориците на двата ми последни романа. Попитах ги няколко ориентировъчни въпроса, на които те отговориха доста напоително. Маниашко е, ако се зачетете, защото тези хора буквално преливат от идеи. Ето ги:

1. Кои сте вие?

Макарата се роди като обща идея на мен – Ели Стайкова, Димитър Стайков (е, малко по-късно двамата се оженихме) и на един наш приятел Миро в началото на януари тази година. Искахме да продаваме свои неща онлайн. Те двамата обожават да работят с дърво, а аз искам да правя ръчно щампиран текстил и изделия за дома от него. И на тримата това ни е по-скоро хоби, защото Миро например управлява влак, Митко също е в системата на БДЖ, а аз дълги години се подвизавах като моден дизайнер и пишех статии в различни онлайн издания от време на време. Името го измислихме в един разговор по скайп на по бира. Митко шкуреше и работеше с оберфрезата по една дървена макара, защото искаше да я превърне в красива маса. Бъзикахме го, че може да сложи и едно тайно отделение на нея, за да може мъжете да си крият ракийката, ако жената
започне да им се кара 🙂 С Миро обисляхме различни кратки имена, но по-едно време на мен ми стана доста смешно, защото оберфрезата си е шумна машинка, а и Митко не се вълнуваше особено как ще се кръстим. Плеснах се по челото по едно време – защо пък да не се казваме „Макарата“, в този момент го докарах малко ала Нютон под ябълката. И така всъщност регистрирахме онлайн магазин с името www.makarata.com.

2. Защо ми се струва, че нещо празнее?

Все още нямаме качени продукти за продажба, защото на мен пак ми хрумна страхотна идея. Защо и други интересни автори да не продават през нашия онлайн магазин? Създадохме екип, като броят на членовете в екипа варира, но се стремим да добавяме нови имена. Много скоро ще поканим и други интересни автори да се присъдинят към нас, защото секцията ни „Текстил“ и „Дърво“ са горе-долу добре оформени, но ни се иска да имаме и секции като „Стъкло“, „Керамика“, „Глина“, „Детски кът“ и други. Хората в екипа не са само автори, които желаят да продават свои неща през онлайн магазина, а също и наши учители и вдъхновители, сътрудници по работата с клиенти и доставки, писатели и редактори на текстове, собственици на свои онлайн и офлайн малки бизнеси, подобни на нашия, поддръжка на сайтове или пък съвсем млади хора, които работят в музикалната сфера back stage в повечето случаи. Подготвяме се и си партнираме с една-две малки компании за много музика и клипове в тубата, където ще разкажем с видео как работим и се забавляваме, но това ще стане в един по-късен етап. Наистина не ми е удобно да кажа имената на един-двама, защото това са доста хора – към днешна дата сме около 40 човека, а някои нямат профили в Интернет и се подвизават като Анонимен. Всеки от тях е специалист в своята област и наистина работи с хъс и сърце. Имаме например и консултанти по отношение на художествена визия, на иновации, писатели и редактори на текстове също. Не мога да се спра на няколко от тях, които да представляват работата на целия екип. Пък и те, ако сами преценят ще ви бъдат представени скоро, не само със своята работа, но и като личности.

3. Кажи малко повече за светещите тениски?

В момента работим и експериментираме с фотолуминисцентни пигменти, които са пантентовани в Англия, а и разработваме прехвърляне на изображения върху дърво и текстил също. Доста работа ни чака, не е само да издялкаме нещо или да ушием една-две покривки за маса, но и да стартираме онлайн магазина. Оптимизираме все още и работата с екипа, и работата по експерименти с иновативни техники и продукти, които да съчетаем с българските традиционни техники и материали.

4. Човек може да се побърка! Опиши ми накратко с какво точно се занимавате?

Работим в сферата на интериорния и екстериорен дизайн. Стремим се да съчетаем българското, което носим в себе си с новите технологии. Защото искаме да стъпим на нашите традиции, на българското и да го съчетаем с настъпващите вече на пазара уникални и много футуристични на моменти идеи. Ще се опитаме да продаваме през онлайн магазина, както типични традиционни предмети и украси за дома, изработени от „стари“? майстори, така и иновативни продукти. Които със сигурност ще са свеж акцент и допълнение към всеки интериор или двор 🙂

5. Как се справяте с всичко това?

Ами работим с природните ни богатства, защото природата е по-добър творец от нас. Обожаваме текстила, стъклото, дървото, глината и доста други материали. Иновациите идват главно от чужбина, като първата от тях е свързана с откритите от нас патентовани пигменти и производните им продукти. Тези пигменти поемат слънчевата светлина и я отдават нощем. Тоест получаваме едно безконтактно светене – няма нужда от кабели, от контакти, от USB-та, от ЧЕЗ също. Пигментите се предлагат на хора като нас, които ги използват за по-дребни проекти. Например имаме идея за изработим красива, светеща в нежно зелено дървена масичка, едно светещо на мълнии пано за стена, защо не и светещи пердета примерно? Детска играчка също може би, която да свети в тъмното, защото някои деца ги е страх, когато мама загаси осветлението и зомбитата започнат да излизат от гардероба. Поне дъщеря ми, която е почти на седем е така и точно тази идея ни хрумна покрай нея.

6. Защо сте се нагърбили с толкова много неща?

Мотивираме се да го правим, защото една част от нас вече живеят или са в процес на преместване в чужбина. Виждаме, че там изключително много се тачат ръчно изработените неща. Скоро бяхме с Митко в Дубровник и придобих ясна представа за това, защото там хървадската култура те очаква зад всеки ъгъл, а в стария град всеки ден има специален базар, който е безплатен за участващите и продаващи свои неща хендмейдъри, както и на всяка крачка срещаш усмихнати хора, които ти продават свои плетени на една кука неща или везани покривки за маса. Пламена Димитрова, която е част от екипа и живее в Италия сподели, че и там е така. Галя Недева пък скоро се мести да живее в Англия и разказа подобни истории. Имам приятел във Франция, който ни консултира в насока изобретения – той казва, че и там е така. А защо в България
не се е случват подобни инициативи? Защо и ние да не направим същото тук на местна почва? Кое ни пречи? Доста често мисля по този въпрос и вътрешно се ядосвам, но според мен си струва да се работи в насока утвърждаване на български традиционни техники и работа с тях. Искам с времето не само да ги продаваме, но и да се заиграем с тях, да експериментираме смело и… най-вече да ги предадем на своите деца.

7. Имате ли някакво специално послание?

Нека се гордеем, че сме българи! Нека се радваме на българските традиции и уникалните красоти, създадени от българските майстори. Нека ги пренесм в своя дом по някакъв начин – дори и с лек декоративен щрих у дома, но те да присъстват. И нека научим нашите деца да работят с глината, текстила, керамиката и дървото, защото ако не ги научим ние – няма кой 🙂

8. Как изглежда потенциалната ви аудитория?

Правим го за всеки, който иска да намери нещо за себе си и своя дом при нас. Знаем, че пазарът е залят с мебели и декорации за дома и градината, но работим в насока на традиционни предложения от майстори, които имат свои работилници в известни старинни и запазени градове на България. Все още не мога да споделя подробности, защото преговорите тепърва педстоят. Но да, работим в тази насока. Също така, за да стане по-интересно се заиграваме, експериментираме и вграждаме новите технолии, там където е уместно и ще се получи красиво в традиционните български материали. За сега с Митко и Миро сме поканили за участие в нашия онлайн магазин автори като Антон Урдажиев, Георги Андрейчев, Пламена Димитрова, Галя Недева и … доста други, които очаквам да потвърдят скоро. Повечето от тях работят в своята сфера и могат да продават и през нашия онлайн магазин. Те ще бъдат представени със своето име, със своята марка, със своето лого на сайта ни. Затова всъщност ние сме екип – защото няколко автора се обединяваме в една обща идея.

9. Къде сте базирани всъщност?

За сега мислим да продаваме само онлайн през магазина на екип Макарата, както и през Facebook разбира се. Офлайн локации като екип нямаме, но някои от членовете на екипа ни имат свои магазинчета и ателиета в Капана/Пловдив, в София например, в Италия, а скоро надяваме се в Лондон и някъде из Франция. Всичко това е work in progress, така че новини за нови локации, освен онлайн, ще пускаме в нашия профил във фейсбук и в блога ни, който може да следите през онлайн магазина.

10. Кога намирате време за всичко това?

За сега със сигурност, Тишо, ще те допълним с наша светеща в тъмото тениска тази вечер. Правим го само и единствено като твои фенове, защото ти от години раздаваш най-ценния си труд абсолютно безплатно на всички нас, които искаме да те четем. Не си спомням до сега да съм дала и един лев за твой роман. И много ще се радвам, ако можем да ти се отблагодарим с наша тениска. Това е нашият подърк за теб и нашето Благодаря ти!

11. Моля! Тениската е супер, ще ме накарате да проходя  на дискотека отново. Кажи сега за Революшъна?

На 16.06.2016 от 19 часа стартира и дълго подготвяният R_EVOLUTION на Орлов мост в София. Доста смело кандидаствахме с нашия проект LIGHT in ME, който представихме на организаторите на 17-ти май. Искахме да станем част от новата революционна вълна, която се задава. Тя всъщност е поредната вълна и в момента се чувстваме като сърфисти, носещи се по гребена й. Много е хубаво, че организаторите харесаха една от трите ни рокли, които се съдържаха в презентацията и на 13-ти потвърдиха, че ще бъдем и ние част от събитието. Както виждаш отне ни доста време, но работихме здраво като групата текстил на Макарата, която събрах се състоеше от 7 човека, намиращи се на различни места из България и в Европа. От 10-ти май до 17-ти май, когато трябваше да предадем презентацията, работихме денонощно, но се справихме в срок.

Презентацията ни LIGHT in ME може да видите тук.

Да ти споделя, че Мила Стоева и Елена Янкова например бяха част от тази група – аз тогава със смях я кръстих „Седморката на Блейк“. И те двете ни вдъхновиха изключително много със своето присъствие и работа през годините. С нас са дори и днес, защото са ни гръб и опора до самото представяне. А знаеш ли, че всъщност последната рокля, с която кандидаствахме на R_EVOLUTION-а я измисли и нарисува моята дъщеря? През тези три дни тя ни е слушала внимателно какво си говорим с групата в чата и по телефона и просто ми донесе своята скица. Ооо, тя имаше още доста идеи! За това говорим – ако ние работим със сърце и душа, нашите деца ни гледат и слушат. Те попиват бързо, доста по-креативни и освободени са от нас и представи си – наистина са свръх оригинални. Аз само мога да се уча от дъщеря си, а и всички родители са
така всъщност. Повече са събитията може да намерите на нашия фейс профил, а снимки от мястото на събитието и след това също ще бъдат качвани там.

А много скоро очаквайте новини и от работилници, в които участваме докато тече One Design Week в Пловдив. Предстои и една страхотна седмична работилница с преподавател д-р Мила Стоева и асистент Елена Янкова в с.Яковци. Събитието ще се проведе в периода 17-24 юли, но местата са ограничени. Сега е момента да попитате за участие и да се включите, защото ще е наистина невероятна седмица с тях двете, гарантирам.

12. Кой ви помага?

Ами за сега официални наши партньори са PaladimHandmade, като често се чуваме с Митко от Паладим. Не само заради светещите пигменти, защото без да сме се наговаряли ги купихме едновременно, но от две различни места. Доста забавно беше, когато пристигнаха нашите пудри и в същия ден си отворих мейла и видях писмо от Митко, как е намерил невероятни светещи в тъмното неща 🙂 Нашите са поръчка от Англия, за сега ще задържим в тайна с коя компания там точно работим. Англичаните се оказаха много по-добри в това, което са патентовали и сега работим с техните продукти. Поддържаме постоянна вразка по мейл и през фейса, защото си партнираме в намирането на различни приложения на техния патент. Оказа се, че нашия екип е абсолютен иноватор според тях – въобще на никой техен клиент не им беше хрумнало да
пробва техни продукти върху текстил 🙂 В същото време специално за твоята тениска и за събитието R_EVOLUTION открихме тук в България интересен представител, който има огромно разнообразие от светещи в тъмното продукти. От него закупихме нашите светещи бои за текстил и често се чуваме със собственика на бизнеса по телефона, защото и той много се радва и вдъхновява от нашата работа. Всъщност приложението на светещите в тъмното бои, пигменти, луминофори, свързватели и смоли е безкрайно разнообразно. Може би скоро ще ви представим едни хора, които рисуват с аерограф коли и мотори, и доста други.

 

Да споделяш изобилието

Карайки все по „коловоза“ на живота, който е избрал, човек понякога забравя, че съществуват и други „коловози“. Че има цяла „железопътна мрежа“ от различни възможности. От всякакви алтернативи. Сред тях са и онези житейски избори, които напускат „утъпканата пътека“ на уютния ни градски бит. Всъщност, човек разбира колко удобни са градовете едва след като ги напусне, но тогава разбира и колко са ограничаващи.

България е държава с традиции в земеделието, нали така? А колко от вашите познати си вадят хляба от земята? С двете си ръце? Нека позная: ако сте на възраст между 18 и 45 години и живеете в някой от градовете с над 60 000 души население, отговорът е „нула“. Или се броят на пръстите на едната ви ръка. Дори да не съм прав, съпоставете ги с броя на хората, които търкат стола в някой офис. Говоря само за вашите познати. Сравнението не е много в полза на първата категория, нали?

Сега, аз не твърдя, че това е избор, който би проработил при всеки. За мен лично не би проработил, тъй като съм с две леви ръце, а земеделските ми познания са буквално нищожни. Отделно, бялата ми кожа не позволява да се пържа под слънцето на полето. За мен това би било равносилно на самоубийство. Дори на плажа ходя облечен, с чадър и с 50-ти фактор под мишница. Въпреки това примерът на хората, тръгнали по съвсем различен път от моя, винаги ме е вдъхновявал. Сега ще ви разкажа за трима от тях: Ани, Стоян и бебето Дарика.

Още преди да се появи Дарика двамата правят странния, за повечето от нас, избор да заменят Добрич с Добри дол. Не се местят, примерно, в Пловдив или в София, или в голямата, необятна страна „Чужбина“, какъвто е естественият избор на всеки четвърти млад българин. Вместо това, те отиват да живеят в Първомайско село с население не повече от сто човека, където с помощта на много труд и на общия им приятел Сашо, успяват да превърнат един запустял двор в райска градина. Кръщават я „Зелената порта“. Към един по-добър живот? Скоро от истинската райска градина при тях слиза и дъщеричката им Дария.

Ани и Стоян твърдят, че следват пермакултурните принципи не само в отглеждането на зеленчуците, но и в живота си като цяло. Лично аз не съм запознат какво може да означава това, тъй като не съм запознат и с пермакултурните принципи. По принцип. Но идеята е, че ако отидеш да живееш на село, трябва да си вадиш хляба от земята, а не да търсиш wi-fi из Родопите, за да си завършиш проекта например. Или да си напишеш романа. Последното ми се е случвало, обаче аз не отидох да живея на село, не се установих „сред природата“, просто избягах съвсем за малко от града. Докато Ани и Стоян са избягали за постоянно и съвсем насериозно.

Първата работа на човек без въображение би била да си представи живота им като този на своите баба и дядо от село едно време. Защото всички си имаме баба и дяло от село. Или си имахме едно време. Или поне по-късметлиите от нас си имаха – тези с щастливото детство, за които „Синьо лято“ не е само спомен от синия екран. Определено ежедневието на Ани и Стоян има общи черти с традиционната представа, тоест цапат си ръцете постоянно и честичко се навеждат над своите култури, но това им харесва, не го правят по принуда, освен това са заобиколени от приятели и доброволци, които идват да им помагат от цял свят. Не срещу заплащане, а срещу здравословна храна и срещу привилегията са споделят техния начин на живот. Да сложат на масата това, което са извадили от земята с пот на челото. Представяте ли си докъде се простира представата за екзотика в наши дни? Спомням си как навремето се мръщех, когато ме изпращаха при баба и при дядо на село. Да им помагам. Да се цапам. Беше нещо средно между наказание и принуда. Предпочитах да си седя вкъщи пред телевизора и да гледам „Милион и едно желания“. Или да играя на фунийки пред блока. Въпреки това най-сладките ми спомени от детството са именно прекараните при баба и при дядо на село. Представяте ли си, ако ме кефеше да го правя, ако ходех по собствено желание?

За да се издържат Ани и Стоян, поне доколкото знам, продават био продуктите си на приятели и познати в градовете, като редовно участват и на Фермерския пазар в Пловдив, след което оставят каквото не са продали от зарзаватите в клуб „Нещото“ за свободно споделяне. Изкарват щайгите отвън и всеки може да си вземе марули, репички или каквото е останало друго. Безплатно. Като при комунизма. Само се закачам. Да, раздават излишъците от качествените си био храни безплатно и, всъщност, правят най-естественото нещо на света – споделят изобилието, с което ги е затрупала природата. Ех, представяте ли си, ако всички правехме така?

Щеше ли да има гладни, отчаяни, бездомни и самотни хора тогава? Та кой няма излишъци за споделяне? Нима днес не ни се намират две-три излишни добри думи за някой копнеещ човешки контакт и разбиране? Нима 50-те стотинки в джоба ни не са цяло състояние за просещия сирак на тротоара? Нима нямаме излишен съвет за неопитния, който върви по нашия път и повтаря същите грешки? Нима ни липсват 45 секунди да спрем и да бутнем закъсалия шофьор на пътя?

Просто исках да споделя с вас, че съществуват и други „коловози“. Че има цяла „железопътна мрежа“ от различни възможности. От всякакви алтернативи. Исках да го припомня – на себе си и на вас, за да не го забравяме, докато си караме по „утъпкания път“ на избрания от нас най-лесен и безболезнен начин на съществуване. Да не забравяме, че нищо, което притежаваме, не ни принадлежи. Затова, разумно би било да се наслаждаваме на своите излишъци, но и да ги споделяме.

Посетете Зелената порта във фейсбук, а защо не и на живо, ако имате път към Пловдивско…

Сродни публикации:

Срамота и предразсъдъци

Теория на просперитета

Нещо интересно

Тихомир Димитров