Писателският блог на Тишо

август 26, 2017

Рая отвъд голямата вода

Внимание, ревюто съдържа спойлери, които нямa да ви развалят кефа от книгата!

Уморена от изневерите на своя съпруг и от постоянните скандали вкъщи, 35-годишната Рая заминава за САЩ да дири щастието. Готова е на всичко, дори да остави сина си в Родината за неизвестен период от време. И без това детето е поверено на грижите на баба му. Свикнало е да живее там, далеч от виковете и крясъците на мама и тати, даже му харесва. Освободена от ролята на съпруга и майка, Рая потегля към новото начало отвъд „голямата вода” на Запад.

Тя лети над континенти и океани не само на крилете на пътническия самолет (за първи път в живота ѝ се случва), но също така и на крилете на любовта – към харизматичния Андрей, който е спечелил сърцето ѝ по време на скорошното си летуване в България. Именно по негова покана Рая се озовава в Лос Анджелис с двегодишна виза и право на шестмесечен непрекъснат престой.

Документите не ѝ позволяват да работи легално, тя няма пари, но какво от това? Преди всичко Рая иска да потъне в обятията на любимия, изминала е целия този път до тук за това. Америка е далеч от фикс идея, единствената причина да бъде на американска земя е Андрей. Ако той живееше в Мозамбик, тя щеше да го последва и там. Заедно ще решават проблемите, един по един, любовта може всичко, нали?

Още на летището в L.A. Рая разбира колко много е сбъркала в преценката си за своя „домакин”. Посреща я съвсем друг Андрей: хладен и пресметлив, егоистичен и доминиращ комплексар, патологичен лъжец, пияница и курвар, човек с „бездънен” морал, който не само, че я захвърля на произвола на съдбата да се оправя сама и без пари в огромния чужд град, но проявява физическа агресия, вербален и емоционален садизъм към нея без видими причини. Превръща се в спънка за всеки неин порив към самостоятелност. Изизксва пълно подчинение.

Накратко, държи се с нея като с парцал.

Въпреки шока от преживяното разочарование, Рая непрекъснато е готова да му даде втори, пети, десети шанс, да му прости, ражда всякакви оправдания в главата си за неадекватното му поведение, мисли за него в малките часове на нощта, внушава си, че го обича, чака да се сети за нея, търси го по телефона, привързана е към него. Продължава да е привлечена емоционално, физически, сексуално…

Принудена е да работи като слугиня, чистачка, детегледачка и болногледачка, за да се издържа. Тъй като няма къде да живее, Рая буквално е затворена в дома на нелегалните си работодатели и срещу минимнално заплащане сменя памперсите на безпомощни старци с психични отклонения. Шест дни в седмицата, 24 часа в денонощието е на разположение с парцал в ръка. Пускат я да излиза само в неделя.

Нищо от това не успява да я сломи, напротив – Рая става борбена натура, открива скритата мъдрост в житейските предизвикателства и започва да развива характер. Единствената ѝ слабост е мерзавецът, който е причина тя да бъде в това положение. Андрей не излиза от ума ѝ. Тя така и не зарязва надеждата си за споделени чувства с арогантния тип, който изпитва удоволствие от това да я гледа как се мъчи, как страда, да я мачка и унижава, понякога дори публично. Шамарите не закъсняват.

Разкъсвана между Чикаго и Лос Анджелис, Рая попада в изолираното общество на български емигранти, които се женят помежду си, организират си български партита с много алкохол, изневеряват си помежду си, правят си мръсни номера (често и с удоволствие), помагат си (рядко и срещу заплашане), търпят нещастните си бракове, живеят като съквартиранти с половинките си, защото не могат да си позволят да се разведат, бачкат каквото им попадне и, като цяло, водят един доста скотски (в духовно отношение) живот, въпреки че са по-добре с парите, отколкото ако бяха в Пирдоп. Например. Ама само донякъде. Пирдоп не може да „предложи” отчуждението, стреса и високата издръжка на живот, които им „сервира“ американският мегаполис. В Америка дори „времето е пари“, особено когато имаш малко и от двете…

Ставайки свидетел на толкова много дисфункционални бракове и водена от личния си опит, Рая стига до извода, че който е измислил „това нещо” (има се предвид брака) е глупак, а който го е наложил като правило е направо садист.

Рая е привлекателна жена с позитивен характер. Има изкушаваща външност. Енигматична е. Не говори много и умее да се адаптира бързо. Добре прикрива чувствата си. Повечето българи се стремят към компанията на „новото попълнение” от Родината. Нейният външен вид не оставя безразлични нито мъжете, нито жените, с които я среща животът на емигрант. Мъжете я боготворят (с изключение на Андрей), а жените ѝ завиждат или направо се страхуват от нея.

Всички мъже, които познава (с изключение на Андрей) са готови да легнат в локвата, за да може тя да стъпи върху тях и да не си изцапа подметките на евтините гуменки – сервилни са до безкрайност – безгръбначни същества, склонни щедро да дават, без нищо да получават в замяна, само и само да са до нея. Най-жалък от тях е Хари – 65 годишен рогоносец, зарязан от жена си заради друг мъж. Хари е успял да се адаптира към средата и е натрупал малко състояние, но знае, че няма шанс с 35 годишната хубавица и е готов да ѝ служи като роб, стига тя да му подари поне още една минутка от „безценното” си време, поне още малко липса на физическа взаимност, поне още малко дразнене без опция за интимност – срещу многобройните му подаръци, услуги, унижения и поклони…

Но познайте какво? В главата ѝ е само Андрей! Другите мъже съществуват единствено, когато могат да бъдат полезни с нещо за нея, после внезапно изчезват от светогледа на вторачената в пъпа си жена, обсебена от всевъзможните Ню Ейдж заблуди на епохата, в която живее. Андрей, обаче, е „различен”. Той дори с юмруците си не може да я държи твърде дълго на разстояние. Тя отново ще се върне и ще плаче за още. Разумът ще се дърпа. Сърцето ще побеждава.

В тази книга видях перфектното литературно описание на женския мазохизъм, който те кара да копнееш по единственото, което не можеш да притежаваш, за да презираш всичко останало, което ти се поднася на тепсия. Да разглеждаш живота само през контрастите на собствената емоционалност, без да разбираш истинската мотивация на хората около теб. Адаптивна и пробивна в работата, в личния си живот героинята лесно се превръща в жертва или в неволен манипулатор. Например, често бърка сексуалната фрустрация на колебливите си ухажори с приятелство и взаимност, а услугите им, които зле прикриват една-единствена цел – с прояви на благородство. Да ти изневерят и да те пребият – виж, това вече е „любов“… Животът на свободната, млада и привлекателна жена във феминизирания западен свят, който поставя толкова богата илюзия за избор в краката ѝ е истински ад, в който тя е единственият дявол – непробиваем затвор, в който тя е единственият надзирател / ключар.

А садистът винаги е добре дошъл там…

Изключително добре поднесени ситуации, сцени, бурни диалози, много действие. Близо четиристотин страници кеф! Един чудесен роман! Учуден съм от факта, че е дебютен за автора. Отдавна не бях чел съвременна българска проза с такъв интерес. Героите са толкова реалистични! Със сигурност поне част от персонажите в романа са заимствани от реалния живот, ако не всичките. И не се притеснявайте, разкрих ви само 10 % от сюжета. Останалото си заслужава една безсънна нощ. Можете да си поръчате книгата директно от автора на имейл: plovdivchanka (маймунка) abv (точка) bg

Тихомир Димитров 

Advertisements

декември 3, 2016

Няколко ревюта от блогъри

vnmdvdfh

Изт: Sunflower Student Movement, Taiwan (Artemas Liu CC 2.0

Преди време споделих първи впечателния от читатели за новата ми книга с два романа.

Блогърите са съвсем друга бира. Доста по-критични. Най-малкото, това са хора, които се занимават професионално с литература.

Някои от тях са написали повече книги от теб. Други са чели повече книги от теб. На трети това им е работата. Представям ви и трите категории.

Александър Кръстев:

alex

Аз чета 

И тук се вижда разликата от останалите самопубликуващи автори – корица на високо ниво, чудесен печат (по-добър и от на повечето големи издателства, сериозно), адекватна коректорска намеса, ексклузивна дистрибуция – всички онези неща, от които selfie-тата* обикновено спестяват.

Обичам авторите, които уважават своите читатели.

* selfie – жаргонен израз за самопубликуващ автор, който предпочита да види книгата си отпечатана колкото може по-скоро, вместо да се постарае да създаде завършен продукт.“

Пълен текст на ревюто: тук.

Бранимир Събев:

branko

The Dark Corner 

„Аварията“ на практика е стартирала живота си от един разказ на Тишо – „Когато токът спря“ от „33 любовни истории“. Тишо се е хванал и е дописал продължението, което е добре, мен и тогава този разказ ми висеше недовършен някъде в безтегловност. Сега е патрон! И, каква точно е идеята?

Главния герой Адам е на път да се ожени за богаташка щерка, но проблема е, че е срещнал преди това красивата художничка Юлия. Зарязва парите, кариерата и сигурния живот и се хвърля с главата напред в истинската любов, което го прави свободен, но му навлича и проблеми: безпаричие, глад, а накрая и Юлия му бие шута. И точно оттук започва истинското, същината на романа, интересната част.

Проблеми на двата романа – четат се бързо и увлекателно, тъкмо ти стане интересно вземат, че свършат“.

Пълен текст на ревюто: тук.

Георги Грънчаров:

joro

Библиотеката 

„Два романа в едно книжно тяло, а всяка корица е предна. Как ви се струва това, а? Мен ме обърка в началото, докато не осъзнах колко свързани в действителност са двата романа и как трудно можем да говорим за тях самостоятелно. Историята е една, затова и „опаковката“ е съвсем логична. Като стана дума за „опаковката“, книгата впечатлява с художественото решение за двете корици – твърде рядко срещано при български автори, разчитащи на себе си и без сериозен издателски гръб.

Всичко обаче си идва на мястото, когато обърнете книгата и отворите продължението „Ново небе и нова Земя“. Там именно постапокалиптичните пейзажи отстъпват място на чистата фантастика и идеята на Тишо блясва с пълна сила“.

Пълен текст на ревюто: тук.

IMG_20160629_165350

Само да отбележа, че не, не е без сериозен издателски гръб. Издателство „Илия Вълчев“ е име, което тепърва ще чувате. Просто имах късмета да проработя с тях „когато се наливаха основите“. Както морално-физически, така и пропорционално-статистически…

Книгата отсъства от книжарниците и единственият начин да получите копие е директно от автора. Където и да се намирате по света.

Не забравяйте, че книгата винаги е достъпен, при това уместен подарък!

Колко често подарявате книга с повече от един роман?

И колко често тя съдържа послание от писателя лично за неговия читател?

Със заявката на всяко копие подкрепяте един независим български писател и идеята за независима българска литература въобще!

Тихомир Димитров

септември 30, 2016

Две добри книги

182063_b 197995_b

Следя развитието на Бранимир Събев като автор отдавна, ммм, почти от самото начало всъщност. Писал съм вече ревюта за неговото Хоро от гарвани през лятото на 2010-та и за Човекът, който обичаше Стивън Кинг през лятото на 2012-та. Не сме се срещали на живо, но го харесвам като автор, че и като човек, т.е предполагам, че като човек, пиещ бира (или абсент) в някоя сумрачна кръчма бих го харесал много. Защото би бил чудесен събеседник, според мен. Съдя по кратките онлайн диалози, които сме водили през годините. А и как няма да ти е интересен един автор на съвременни фентъзи, фантастични и хорър разкази, кажете ми? Колко такива хора познавате?

Бранимир е майстор в жанра къс разказ. За мен бе изключително интересно да наблюдавам как се развива с годините: техника, диалози, сюжет, описания, герои, всичко върви напред и нагоре. Самият той признава, че е прочел всеизвестните книги на тема „Как се пишат книги“ и, за разлика от повечето хора, които са ги прочели, е приложил наученото от тях на практика. Естествено, централна роля в колекцията от ръководства за писатели играе „библията“ на Стивън Кинг: За писането – мемоарите на занаята, от която аз също съм взел много. Това бяха най-добре инвестираните десет лева в живота ми (старото издание струваше толкова).

Та, доста неща ни свързват с Бранимир: Кралят (The King), любовта към фантастиката, към хоръра (като братовчед на фантастиката), дори към сходни идеи, които срещам в разказите му и издават общи интереси, споделени сюжетни мечти. Затова нямах търпение да разгърна „Априлска жътва“ и „Пустинния скорпион“ – две от новите му книги, които някак бяха минали покрай мен, бях ги пропуснал по невнимание.

Еми, чудесно се e справил Бранимир! Понякога е доста непредвидим. Например: доброто сладко момиченце може изведнъж да бъде заклано от някой неподозиран, уж положителен до този момент, герой. Или разкъсано от гнусно чудовище – при това съвсем изненадващо – точно, когато читателят си мисли, че всичко ще завърши с мед и рози… На мен лично ми харесва този подход. Няма сигурност, братче! Не се вкопчваш в героите, колкото и да са ти симпатични. Дори най-добрите и положителните от тях не са застраховани срещу злочестията, а ако има истински безсмъртни герои в разказите на Бранимир, то по-добре е да не ги срещаш след залез слънце. С някои малки изключения. Примерно юнака, дето си гледа дракон в задния двор и живее с две булки под един покрив на семейни начала, него можеш да го срещнеш в селската кръчма след залез слънце. На него нито жените ще му се карат, че пие до късно и по много, нито кръчмарят ще му поиска вересията, нито ще го хокат после вкъщи, че е забравил да разходи дракона и да го нахрани преди да излезе. Защото момъкът е на 800 години и не му минават вече тия…

Другото, което ми направи чудесно впечатление в двата сборника е, че авторът си поставя сложна писателска задача: хваща някой изтъркан до баналност сюжет, да речем за момъка и ламята, за граф Дракула или за училищните престрелки в Америка, след което прави нещо съвсем ново, оригинално, свежо и необичайно от този сюжет. Повярвайте ми, не е лесно, когато си 728-ият поред автор, седнал да твори над идеята за Влад Тепеш Набучвателя или над ритуалите на тайни общества, свързани с човешки жертвоприношения.

Третото, което ми направи чудесно впечатление е, че разказите ме накараха да се разсмея на няколко пъти в сюжети, които предполагат всичко друго, но не и чувство за хумор. Абе, да правиш хорър и да караш читателя ту да се киска нервно, ту да поглежда към прозореца, докато заспива на светната нощна лампа, си е цяло постижение. Стиловото разнообразие също е важно. Тъкмо приключиш зловеща приказка за възрастни деца с фолклорен елемент и хоп – пренасяш се веднага на бойното поле на пост-апокалиптичен военен екшън, изпъстрен от съвременен цинизъм и от визионерски прозрения за близкото бъдеще…

Няма да ви разказвам повече за съдържанието на двата сборника, за да не ви разваля кефа от личната среща с тях.

Вземете и ги прочетете тези книги.

Фейсбук страницата на Бранимир.

Благодаря за вниманието!

Тихомир Димитров

юни 16, 2016

Behold: екип Макарата

avasvasf

Омръзнало ми е да занимавам този блог със себе си, с моето творчество и с онова незначително „аз“. Търся всяка възможност да пиша за вдъхновенията на други хора, а сега тази възможност ми се откри в лицето на екип „Макарата“. Запознахме се покрай експеримента им да направят светеща в тъмното тениска с кориците на двата ми последни романа. Попитах ги няколко ориентировъчни въпроса, на които те отговориха доста напоително. Маниашко е, ако се зачетете, защото тези хора буквално преливат от идеи. Ето ги:

1. Кои сте вие?

Макарата се роди като обща идея на мен – Ели Стайкова, Димитър Стайков (е, малко по-късно двамата се оженихме) и на един наш приятел Миро в началото на януари тази година. Искахме да продаваме свои неща онлайн. Те двамата обожават да работят с дърво, а аз искам да правя ръчно щампиран текстил и изделия за дома от него. И на тримата това ни е по-скоро хоби, защото Миро например управлява влак, Митко също е в системата на БДЖ, а аз дълги години се подвизавах като моден дизайнер и пишех статии в различни онлайн издания от време на време. Името го измислихме в един разговор по скайп на по бира. Митко шкуреше и работеше с оберфрезата по една дървена макара, защото искаше да я превърне в красива маса. Бъзикахме го, че може да сложи и едно тайно отделение на нея, за да може мъжете да си крият ракийката, ако жената
започне да им се кара 🙂 С Миро обисляхме различни кратки имена, но по-едно време на мен ми стана доста смешно, защото оберфрезата си е шумна машинка, а и Митко не се вълнуваше особено как ще се кръстим. Плеснах се по челото по едно време – защо пък да не се казваме „Макарата“, в този момент го докарах малко ала Нютон под ябълката. И така всъщност регистрирахме онлайн магазин с името www.makarata.com.

2. Защо ми се струва, че нещо празнее?

Все още нямаме качени продукти за продажба, защото на мен пак ми хрумна страхотна идея. Защо и други интересни автори да не продават през нашия онлайн магазин? Създадохме екип, като броят на членовете в екипа варира, но се стремим да добавяме нови имена. Много скоро ще поканим и други интересни автори да се присъдинят към нас, защото секцията ни „Текстил“ и „Дърво“ са горе-долу добре оформени, но ни се иска да имаме и секции като „Стъкло“, „Керамика“, „Глина“, „Детски кът“ и други. Хората в екипа не са само автори, които желаят да продават свои неща през онлайн магазина, а също и наши учители и вдъхновители, сътрудници по работата с клиенти и доставки, писатели и редактори на текстове, собственици на свои онлайн и офлайн малки бизнеси, подобни на нашия, поддръжка на сайтове или пък съвсем млади хора, които работят в музикалната сфера back stage в повечето случаи. Подготвяме се и си партнираме с една-две малки компании за много музика и клипове в тубата, където ще разкажем с видео как работим и се забавляваме, но това ще стане в един по-късен етап. Наистина не ми е удобно да кажа имената на един-двама, защото това са доста хора – към днешна дата сме около 40 човека, а някои нямат профили в Интернет и се подвизават като Анонимен. Всеки от тях е специалист в своята област и наистина работи с хъс и сърце. Имаме например и консултанти по отношение на художествена визия, на иновации, писатели и редактори на текстове също. Не мога да се спра на няколко от тях, които да представляват работата на целия екип. Пък и те, ако сами преценят ще ви бъдат представени скоро, не само със своята работа, но и като личности.

3. Кажи малко повече за светещите тениски?

В момента работим и експериментираме с фотолуминисцентни пигменти, които са пантентовани в Англия, а и разработваме прехвърляне на изображения върху дърво и текстил също. Доста работа ни чака, не е само да издялкаме нещо или да ушием една-две покривки за маса, но и да стартираме онлайн магазина. Оптимизираме все още и работата с екипа, и работата по експерименти с иновативни техники и продукти, които да съчетаем с българските традиционни техники и материали.

4. Човек може да се побърка! Опиши ми накратко с какво точно се занимавате?

Работим в сферата на интериорния и екстериорен дизайн. Стремим се да съчетаем българското, което носим в себе си с новите технологии. Защото искаме да стъпим на нашите традиции, на българското и да го съчетаем с настъпващите вече на пазара уникални и много футуристични на моменти идеи. Ще се опитаме да продаваме през онлайн магазина, както типични традиционни предмети и украси за дома, изработени от „стари“? майстори, така и иновативни продукти. Които със сигурност ще са свеж акцент и допълнение към всеки интериор или двор 🙂

5. Как се справяте с всичко това?

Ами работим с природните ни богатства, защото природата е по-добър творец от нас. Обожаваме текстила, стъклото, дървото, глината и доста други материали. Иновациите идват главно от чужбина, като първата от тях е свързана с откритите от нас патентовани пигменти и производните им продукти. Тези пигменти поемат слънчевата светлина и я отдават нощем. Тоест получаваме едно безконтактно светене – няма нужда от кабели, от контакти, от USB-та, от ЧЕЗ също. Пигментите се предлагат на хора като нас, които ги използват за по-дребни проекти. Например имаме идея за изработим красива, светеща в нежно зелено дървена масичка, едно светещо на мълнии пано за стена, защо не и светещи пердета примерно? Детска играчка също може би, която да свети в тъмното, защото някои деца ги е страх, когато мама загаси осветлението и зомбитата започнат да излизат от гардероба. Поне дъщеря ми, която е почти на седем е така и точно тази идея ни хрумна покрай нея.

6. Защо сте се нагърбили с толкова много неща?

Мотивираме се да го правим, защото една част от нас вече живеят или са в процес на преместване в чужбина. Виждаме, че там изключително много се тачат ръчно изработените неща. Скоро бяхме с Митко в Дубровник и придобих ясна представа за това, защото там хървадската култура те очаква зад всеки ъгъл, а в стария град всеки ден има специален базар, който е безплатен за участващите и продаващи свои неща хендмейдъри, както и на всяка крачка срещаш усмихнати хора, които ти продават свои плетени на една кука неща или везани покривки за маса. Пламена Димитрова, която е част от екипа и живее в Италия сподели, че и там е така. Галя Недева пък скоро се мести да живее в Англия и разказа подобни истории. Имам приятел във Франция, който ни консултира в насока изобретения – той казва, че и там е така. А защо в България
не се е случват подобни инициативи? Защо и ние да не направим същото тук на местна почва? Кое ни пречи? Доста често мисля по този въпрос и вътрешно се ядосвам, но според мен си струва да се работи в насока утвърждаване на български традиционни техники и работа с тях. Искам с времето не само да ги продаваме, но и да се заиграем с тях, да експериментираме смело и… най-вече да ги предадем на своите деца.

7. Имате ли някакво специално послание?

Нека се гордеем, че сме българи! Нека се радваме на българските традиции и уникалните красоти, създадени от българските майстори. Нека ги пренесм в своя дом по някакъв начин – дори и с лек декоративен щрих у дома, но те да присъстват. И нека научим нашите деца да работят с глината, текстила, керамиката и дървото, защото ако не ги научим ние – няма кой 🙂

8. Как изглежда потенциалната ви аудитория?

Правим го за всеки, който иска да намери нещо за себе си и своя дом при нас. Знаем, че пазарът е залят с мебели и декорации за дома и градината, но работим в насока на традиционни предложения от майстори, които имат свои работилници в известни старинни и запазени градове на България. Все още не мога да споделя подробности, защото преговорите тепърва педстоят. Но да, работим в тази насока. Също така, за да стане по-интересно се заиграваме, експериментираме и вграждаме новите технолии, там където е уместно и ще се получи красиво в традиционните български материали. За сега с Митко и Миро сме поканили за участие в нашия онлайн магазин автори като Антон Урдажиев, Георги Андрейчев, Пламена Димитрова, Галя Недева и … доста други, които очаквам да потвърдят скоро. Повечето от тях работят в своята сфера и могат да продават и през нашия онлайн магазин. Те ще бъдат представени със своето име, със своята марка, със своето лого на сайта ни. Затова всъщност ние сме екип – защото няколко автора се обединяваме в една обща идея.

9. Къде сте базирани всъщност?

За сега мислим да продаваме само онлайн през магазина на екип Макарата, както и през Facebook разбира се. Офлайн локации като екип нямаме, но някои от членовете на екипа ни имат свои магазинчета и ателиета в Капана/Пловдив, в София например, в Италия, а скоро надяваме се в Лондон и някъде из Франция. Всичко това е work in progress, така че новини за нови локации, освен онлайн, ще пускаме в нашия профил във фейсбук и в блога ни, който може да следите през онлайн магазина.

10. Кога намирате време за всичко това?

За сега със сигурност, Тишо, ще те допълним с наша светеща в тъмото тениска тази вечер. Правим го само и единствено като твои фенове, защото ти от години раздаваш най-ценния си труд абсолютно безплатно на всички нас, които искаме да те четем. Не си спомням до сега да съм дала и един лев за твой роман. И много ще се радвам, ако можем да ти се отблагодарим с наша тениска. Това е нашият подърк за теб и нашето Благодаря ти!

11. Моля! Тениската е супер, ще ме накарате да проходя  на дискотека отново. Кажи сега за Революшъна?

На 16.06.2016 от 19 часа стартира и дълго подготвяният R_EVOLUTION на Орлов мост в София. Доста смело кандидаствахме с нашия проект LIGHT in ME, който представихме на организаторите на 17-ти май. Искахме да станем част от новата революционна вълна, която се задава. Тя всъщност е поредната вълна и в момента се чувстваме като сърфисти, носещи се по гребена й. Много е хубаво, че организаторите харесаха една от трите ни рокли, които се съдържаха в презентацията и на 13-ти потвърдиха, че ще бъдем и ние част от събитието. Както виждаш отне ни доста време, но работихме здраво като групата текстил на Макарата, която събрах се състоеше от 7 човека, намиращи се на различни места из България и в Европа. От 10-ти май до 17-ти май, когато трябваше да предадем презентацията, работихме денонощно, но се справихме в срок.

Презентацията ни LIGHT in ME може да видите тук.

Да ти споделя, че Мила Стоева и Елена Янкова например бяха част от тази група – аз тогава със смях я кръстих „Седморката на Блейк“. И те двете ни вдъхновиха изключително много със своето присъствие и работа през годините. С нас са дори и днес, защото са ни гръб и опора до самото представяне. А знаеш ли, че всъщност последната рокля, с която кандидаствахме на R_EVOLUTION-а я измисли и нарисува моята дъщеря? През тези три дни тя ни е слушала внимателно какво си говорим с групата в чата и по телефона и просто ми донесе своята скица. Ооо, тя имаше още доста идеи! За това говорим – ако ние работим със сърце и душа, нашите деца ни гледат и слушат. Те попиват бързо, доста по-креативни и освободени са от нас и представи си – наистина са свръх оригинални. Аз само мога да се уча от дъщеря си, а и всички родители са
така всъщност. Повече са събитията може да намерите на нашия фейс профил, а снимки от мястото на събитието и след това също ще бъдат качвани там.

А много скоро очаквайте новини и от работилници, в които участваме докато тече One Design Week в Пловдив. Предстои и една страхотна седмична работилница с преподавател д-р Мила Стоева и асистент Елена Янкова в с.Яковци. Събитието ще се проведе в периода 17-24 юли, но местата са ограничени. Сега е момента да попитате за участие и да се включите, защото ще е наистина невероятна седмица с тях двете, гарантирам.

12. Кой ви помага?

Ами за сега официални наши партньори са PaladimHandmade, като често се чуваме с Митко от Паладим. Не само заради светещите пигменти, защото без да сме се наговаряли ги купихме едновременно, но от две различни места. Доста забавно беше, когато пристигнаха нашите пудри и в същия ден си отворих мейла и видях писмо от Митко, как е намерил невероятни светещи в тъмното неща 🙂 Нашите са поръчка от Англия, за сега ще задържим в тайна с коя компания там точно работим. Англичаните се оказаха много по-добри в това, което са патентовали и сега работим с техните продукти. Поддържаме постоянна вразка по мейл и през фейса, защото си партнираме в намирането на различни приложения на техния патент. Оказа се, че нашия екип е абсолютен иноватор според тях – въобще на никой техен клиент не им беше хрумнало да
пробва техни продукти върху текстил 🙂 В същото време специално за твоята тениска и за събитието R_EVOLUTION открихме тук в България интересен представител, който има огромно разнообразие от светещи в тъмното продукти. От него закупихме нашите светещи бои за текстил и често се чуваме със собственика на бизнеса по телефона, защото и той много се радва и вдъхновява от нашата работа. Всъщност приложението на светещите в тъмното бои, пигменти, луминофори, свързватели и смоли е безкрайно разнообразно. Може би скоро ще ви представим едни хора, които рисуват с аерограф коли и мотори, и доста други.

 

юни 1, 2016

Да споделяш изобилието

zelena-porta

Карайки все по „коловоза“ на живота, който е избрал, човек понякога забравя, че съществуват и други „коловози“. Че има цяла „железопътна мрежа“ от различни възможности. От всякакви алтернативи. Сред тях са и онези житейски избори, които напускат „утъпканата пътека“ на уютния ни градски бит. Всъщност, човек разбира колко удобни са градовете едва след като ги напусне, но тогава разбира и колко са ограничаващи.

България е държава с традиции в земеделието, нали така? А колко от вашите познати си вадят хляба от земята? С двете си ръце? Нека позная: ако сте на възраст между 18 и 45 години и живеете в някой от градовете с над 60 000 души население, отговорът е „нула“. Или се броят на пръстите на едната ви ръка. Дори да не съм прав, съпоставете ги с броя на хората, които търкат стола в някой офис. Говоря само за вашите познати. Сравнението не е много в полза на първата категория, нали?

Сега, аз не твърдя, че това е избор, който би проработил при всеки. За мен лично не би проработил, тъй като съм с две леви ръце, а земеделските ми познания са буквално нищожни. Отделно, бялата ми кожа не позволява да се пържа под слънцето на полето. За мен това би било равносилно на самоубийство. Дори на плажа ходя облечен, с чадър и с 50-ти фактор под мишница. Въпреки това примерът на хората, тръгнали по съвсем различен път от моя, винаги ме е вдъхновявал. Сега ще ви разкажа за трима от тях: Ани, Стоян и бебето Дарика.

Още преди да се появи Дарика двамата правят странния, за повечето от нас, избор да заменят Добрич с Добри дол. Не се местят, примерно, в Пловдив или в София, или в голямата, необятна страна „Чужбина“, какъвто е естественият избор на всеки четвърти млад българин. Вместо това, те отиват да живеят в Първомайско село с население не повече от сто човека, където с помощта на много труд и на общия им приятел Сашо, успяват да превърнат един запустял двор в райска градина. Кръщават я „Зелената порта“. Към един по-добър живот? Скоро от истинската райска градина при тях слиза и дъщеричката им Дария.

Ани и Стоян твърдят, че следват пермакултурните принципи не само в отглеждането на зеленчуците, но и в живота си като цяло. Лично аз не съм запознат какво може да означава това, тъй като не съм запознат и с пермакултурните принципи. По принцип. Но идеята е, че ако отидеш да живееш на село, трябва да си вадиш хляба от земята, а не да търсиш wi-fi из Родопите, за да си завършиш проекта например. Или да си напишеш романа. Последното ми се е случвало, обаче аз не отидох да живея на село, не се установих „сред природата“, просто избягах съвсем за малко от града. Докато Ани и Стоян са избягали за постоянно и съвсем насериозно.

Първата работа на човек без въображение би била да си представи живота им като този на своите баба и дядо от село едно време. Защото всички си имаме баба и дяло от село. Или си имахме едно време. Или поне по-късметлиите от нас си имаха – тези с щастливото детство, за които „Синьо лято“ не е само спомен от синия екран. Определено ежедневието на Ани и Стоян има общи черти с традиционната представа, тоест цапат си ръцете постоянно и честичко се навеждат над своите култури, но това им харесва, не го правят по принуда, освен това са заобиколени от приятели и доброволци, които идват да им помагат от цял свят. Не срещу заплащане, а срещу здравословна храна и срещу привилегията са споделят техния начин на живот. Да сложат на масата това, което са извадили от земята с пот на челото. Представяте ли си докъде се простира представата за екзотика в наши дни? Спомням си как навремето се мръщех, когато ме изпращаха при баба и при дядо на село. Да им помагам. Да се цапам. Беше нещо средно между наказание и принуда. Предпочитах да си седя вкъщи пред телевизора и да гледам „Милион и едно желания“. Или да играя на фунийки пред блока. Въпреки това най-сладките ми спомени от детството са именно прекараните при баба и при дядо на село. Представяте ли си, ако ме кефеше да го правя, ако ходех по собствено желание?

За да се издържат Ани и Стоян, поне доколкото знам, продават био продуктите си на приятели и познати в градовете, като редовно участват и на Фермерския пазар в Пловдив, след което оставят каквото не са продали от зарзаватите в клуб „Нещото“ за свободно споделяне. Изкарват щайгите отвън и всеки може да си вземе марули, репички или каквото е останало друго. Безплатно. Като при комунизма. Само се закачам. Да, раздават излишъците от качествените си био храни безплатно и, всъщност, правят най-естественото нещо на света – споделят изобилието, с което ги е затрупала природата. Ех, представяте ли си, ако всички правехме така?

Щеше ли да има гладни, отчаяни, бездомни и самотни хора тогава? Та кой няма излишъци за споделяне? Нима днес не ни се намират две-три излишни добри думи за някой копнеещ човешки контакт и разбиране? Нима 50-те стотинки в джоба ни не са цяло състояние за просещия сирак на тротоара? Нима нямаме излишен съвет за неопитния, който върви по нашия път и повтаря същите грешки? Нима ни липсват 45 секунди да спрем и да бутнем закъсалия шофьор на пътя?

Просто исках да споделя с вас, че съществуват и други „коловози“. Че има цяла „железопътна мрежа“ от различни възможности. От всякакви алтернативи. Исках да го припомня – на себе си и на вас, за да не го забравяме, докато си караме по „утъпкания път“ на избрания от нас най-лесен и безболезнен начин на съществуване. Да не забравяме, че нищо, което притежаваме, не ни принадлежи. Затова, разумно би било да се наслаждаваме на своите излишъци, но и да ги споделяме.

Посетете Зелената порта във фейсбук, а защо не и на живо, ако имате път към Пловдивско…

Сродни публикации:

Срамота и предразсъдъци

Теория на просперитета

Нещо интересно

Тихомир Димитров 

ноември 18, 2015

Спа хотел Селект във Велинград – едно голямо недоразумение

kgjkfjh

Изт: travelo.bg

Хотелът е голям. Сещате се – от онзи тип реновиран соц, който прилича на многоетажните хижи в планината, останали от Татово време. Позападнал и позанемарен е на външен вид, също като тях, но с лъскавите четири звезди отпред на фасадата. Може да се нарече пансион, почивен дом, санаториум или ведомствена станция, но е минал и заминал покрай четиризвездните хотели и съвсем нищичко не е закачил. Сега ще ви разкажа защо:

Първата „червена лампичка“ светна още при настаняването. Пристигнахме на рецепцията в 12:00 и ни посрещнаха с думите: „Раничко сте дошли“. Знаех това предварително, защото си бях направил труда да попитам по мейла в колко часа е настаняването, но ме шокира друго – нямаше „добър ден“, нямаше „добре дошли“, имаше само злорадо задоволство от начина, по който ни съобщиха, че трябва да изчакаме още три часа. Едва по-късно разбах, че тук е прието от рецепцията да се отнасят с клиентите като надзирател с арестант.

Това се потвърди и от факта, че когато настъпи заветният час за регистрация ни отнеха личните карти. Казаха, че ще си ги получим по-късно. Довечера. Или на другия ден. Въртеше ми се в устата да попитам дали няма сега да ни сложат белезници и да ни закачат за парното в коридора, ама реших да не се правя на интересен и си замълчах… Поправете ме, ако греша, но мисля, че само полицейските служители имат правото да ти отнемат документа за самоличност и то – само в ограничени, предвидени от закона случаи. Както и да е. Взех магнитната карта и помъкнах багажа към асансьора.

Следващата кофти изненада беше в коридора. Точно срещу вратата ни се извършваше ремонт. Трябваше да минем през найлон със строителни отпадъци, за да си влезем в стаята, която нямаше нищо общо с просторните, луксозно обзаведени помещения от офертата в грабо. Озовахме се в тесен килер, 4 на 2.5 метра, измерих го лично с рулетката. Не ме питайте защо си нося рулетка, когато съм на почивка, просто беше част от ключодържателя. Вратите на миниатюрния гардероб се отваряха над леглото и в него нямаше нито допълнителни завивики, нито одеяла, трябваше да разчитаме само на тънките постелки върху леглото, а в мръсничката баня, ухаеща на канал, нямаше хавлиени кърпи. Получихме ги чак на другия ден, след доста молби от наша страна. И от страна на други гости в „хотела“. Междувременно трябваше да си трия ръцете в стар, износен халат, който имаше дупка под мишницата и беше с два размера по-малък. Изглеждах нелепо, когато го облякох, за да отида на басейн, но нямах друг избор. Все пак, не си носех кърпа за баня от вкъщи, защото бях направил резервация в четиризвезден хотел…

Спа-центърът, ако може така да се нарече, представляваше сауна и парна баня от най-добрите години на соца, с видими петна от мухъл по стените и по тавана на общите помещения, което се отнасяше и до басейна. Стаята за релакс беше мрачно и разнебитено помещение, в което не посмях да вляза. Самият басейн, голямата гордост на „хотела“, беше рекламиран като „минерален басейн с полуолимпийски размери“. Наложих си да не разсъждавам за хигиената и да пробвам, все пак, да се насладя на престоя.

После дойде ред на вечерята. Храната беше ОК. Имаше четири-пет готвени ястия и това беше всичко. Непрекъснато презареждаха, обаче, така че поне не ни оставиха гладни. Напитките се поръчваха допълнително на сервитьора и цените бяха разумни, но обслужването…може да ти донесат бирата и след като си се нахранил.

Направи ми впечатление, че в бара имаше хладилна витрина със симпатични сладоледени тортички. Няколко часа по-късно позвъних на рецепцията и с целия си наивитет се опитах да поръчам две от тях по телефона. „Надзирателката“ ми отвърна, че това не е рум сървис, да не я търся нея за такива неща и да се обадя в бара. В бара ми вдигна сърдит чичак, който категорично отказа да изпълни поръчката. Заяви ми, че имал клиенти, бил сам зад тезгяха и, ако тръгнел да ми носи тортичките до стаята, на него кой щял да му го наглежда бара, а? Ако някой откраднел бутилка уиски, кой щял да плаща? Завърши с думите: „Ела и ще ти дам“. Отидох и ми даде. Не безплатно, разбира се.

На сутринта тествах „румсървиса“ за втори път, като се опитах да поръчам две кафета по телефона. Вече знаех кой номер да набера, за да избегна „надзирателките“ от рецепцията. От бара ме отрязаха отново. Оказа се, че в „четиризвездния хотел“ румсървис просто няма. Нямаше и хладилник / мини бар в нашата „стая“. Не, че ми беше притрябвал, ама е задължителен, доколкото знам, дори в местата за настаняване с три звезди. Общо взето, ясно е как е получило категоризацията си това туристическо недоразумение, но не е ясно защо изобщо някой ще поиска да си плати, за да прахоса безценни дни и нощи от живота си там.

В продължение на два дни никой не почисти стаята, въпреки че се обадих на рецепцията и оставих табелката с надпис „Моля, почистете стаята“ да виси от външната страна на вратата, докато ни нямаше. Чудесно е да се върнеш освежден от разходка в тесния си килер, набеден за хотелска стая, където да завариш препълнения пепелник на терасата и преливащото кошче за боклук в коридора. Не съм отгледан в дворец и у нас не ми е проблем да си ги свърша тези неща сам, но престоят у нас не струва по сто лева на вечер, при това – с 50% намаление…

Та, може да нямаше рум сървиз, кърпи в банята и почистване на стаята, но за сметка на това имаше ремонти. Освен ремонта, който си течеше дежурно в коридора срещу нашата „стая“, на два пъти се оказахме заключени – веднъж вътре и веднъж извън „стаята“. Първият път бравата просто ми остана в ръцете, докато се опитвах да изляза. Все пак, бяха ме скастрили от румсървиса току що, трябваше да отида и да се обслужа сам. Вечерта пък не успях да се прибера. Магнитната карта отказа. Два пъти слизах до рецепцията, за да мога да получа достъп до „килера“, в който бях настанен. Първият път „препрограмираха“ картата и ми казаха да опитам отново, а ако не стане, да отида пак. Не стана и отидох пак. Вторият път се качих със сърдит майстор, който каза „чакай да си взема стълбата“. Не разбрах защо точно му трябва стълба, но човекът действително си взе стълбата и, след като пробва да отвори с картата безуспешно, просто си бръкна в джоба и ми даде обикновен ключ…

Вместо заключение

Всеки град в България претендира да е „столица“ на нещо и Велинград не прави изключение от това правило. Той се тупа по гърдите с названието „Спа столица на Балканите“. По местната кабеларка тамошните хора си го наричат „курорта“. На практика от „спа“, „столица“ и „Балкани“ спокойно могат да отпаднат първите две и да остане само третото. Сигурен съм в добрите качества на минералните води, но съм сигурен, също така, че местните нямат абсолютно никакъв принос за това. Като тийнейджър група цигани ме замерваше с едри камъни във Велинград, след като не успя да ме хване, за да ме обере и кой знае още какво… Тогава се бях заканил, че никога повече няма да стъпя в този град, но сега, заради офертата в грабо, някак се престраших. Това, което заварих веднага след излизането ми от влака беше „пазарен ден“, тоест битак в стил Кербала: тълпа от съмнителни типове, които продават стари телевизори, пружини, метални рамки за легла, кастфони (грешката е умишлена) и въобще, кой каквито боклуци е успял да извади от „столичния“ си дом, а околко тях каруци си пробиват път сред некъпани сополиви хлапета, които просят стотинки от минувачите и сред младежи по анцузи, които те оглеждат нездравословно от глава до пети. Изобщо, стискаш здраво портмонето под мишница, избягваш да поглеждаш „столичаните“ в очите и мислиш как да се чупиш незабавно, защото си единственият бял, а освен това си и турист. „Хотелът“ беше далеч от центъра и по време на пътуването с разнебитеното такси успях да се насладя на цялата прелест на „Спа столицата на Балканите“: надупчени улици, грозни къщи с неугледни фасади, цепнатини и бурени по тротоарите, боклуци по дворовете, въобще – едно цялостно усещане за подтискаща мизерия и за безперспективна нищета на фона на чудесната горска зеленина.

Прежияването във Велинград доказва силата на Закона за привличането, който гласи, че реалността ти поднася събития, обстоятелства, хора и места, които изцяло отговарят на вътрешната ти нагласа, на очакванията и на убежденията ти, така че не виня никого за това. Сигурен съм, че във Велинград живеят и прекрасни хора, както съм сигурен, че има по-добри хотели от недоразумението, в което бях настанен. НО категорично смятам да спазя още един принцип и той е „всяко чудо до три пъти“, а трети път просто няма да има. За съжаление „Спа столицата на Балканите“ просто не съществува вече на картата за мен…

Тихомир Димитров 

октомври 29, 2015

Как се пише?

asfvasv

Изт: lubov.spisanie.to

Павлина Върбанова беше така добра да поизглади текста в последния ми роман. Фен съм на сайта й Как се пише? от време оно, ползвам го редовно за справка и бях очарован, когато разбрах, че подготвя справочник „…за книжовен, диалогичен и дигитален български“. С едноименното заглавие. На хартия.

Книгата е хорошо като печатно издание, в т.ч. графично оформление и прочие, приятна е за пипане, но по-важно е съдържанието:

А то е диалогично. И достъпно поднесено. С практически примери. От актуалната действителност. Професионалната терминология е сведена до минимум, сещате се: деепричастия, междуметия, страдателен залог… Примерите са за предпочитане, според мен. В „Как се пише?“ има много качествени примери. Подбрани са не по азбучен ред, а според еднаквите грешки, които допускаме всеки ден. Прелиствам книжлето с удоволствие. Още един полезен инструмент. Представянето е в Хеликон:

12118808_1155799777780909_57862064284159574_n

На добър час!

Тихомир Димитров 

октомври 24, 2014

Всевиждащото око на пепелянката

1

Става дума за смартфона на Allview – Viper i. Преди време бях написал ревю за таблет от същата марка. И останах приятно изненадан. Брандът не е много познат у нас. След тествани един таблет и един смартфон вече съм убеден, че заема доста прилично място при съотношението между качество и цена в своя потребителски клас. Разбира се, няма да успея да убедя един iPhone маниак да си купи „окото на пепелянката”, пък и нямам достатъчно технически познания, за да го сторя. Това е едно изцяло потребителско ревю на пълен лаик. Освен това, със зомбита трудно се спори, а още по-трудно се спори с fashion victims без икономическо образование, за които брандовете имат статута на икони. Единственото, което мога да им кажа е, че плащат 3-4 пъти повече не за 3-4 пъти по-добър дивайс, а за 3-4 пъти по-висок рекламен бюджет. Сещате се, че няма как да е за сметка на производителя, нали?

Наближават скорпионските рождени дни, а веднага след тях и Коледа, та, ако сте решили да изпъкнете, подарявайки смартфон, ето ви чудесен начин хем да не си ощетите бюджета, хем да не ви псуват след това. Дори мисля, че ще останат доволни от подаръка. Но да се върнем към смартфона:

4

Първо, телефончето е доста елегантно. Стандартният цвят на капака е черен, което мен ме устройва напълно, а за мацките има разнообразие от бял, син, жълт и розов цвят. Олекотената конструкция е с вътрешна рамка от магнезий, чиято цел е да увеличи здравината, без това да е за сметка на теглото (143 грама). Има 4,7 инчов тъчскрийн дисплей. Корпусът е достатъчно тънък, за да изглежда красиво. Сега нямам линийка да го измеря, нито успях да открия дебелината в продуктовите описания (защото ме мързеше), но е точно колкото цигара Davidoff. 🙂

3

Някои критикуват леко изпъкналата задна камера (осем мегапиксела), а на мен тя ми стои идеално. Въпрос на вкус към дизайна. Прави чудесни снимки и видео, но… само през деня. Естествено, това е нормално за почти всеки смартфон. Нощните кадри са, как да кажа, задоволителни… Тоест, няма на замени джобната ви сапунерка, да не говорим за огромния ви полу-професионален фотоапарат. Носете си и тях в багажа, когато ходите на екскурзия. За всеки случай…

Телефончето идва с добри гумени цилиндрични слушалки – от тези, които се пъхат в ушите и почистват ушната кал, обаче карат всички звуци от околния свят да изчезнат. И значително увеличават удоволствието от мултимедията.

Предната камера е само два мегапиксела – достатъчно е за селфита и за видео разговори (поддържа 3G video calling). „Окото на пепелянката” е въоръжено с мощен фенер, който още не съм проверил за колко време стопява батерията. По-важното е, че върши чудесна работа в тъмното. И през деня. Без него, например, днес нямаше да мога да разбера дали котката е направила беля под леглото или не… Има вграден компас, освен задължителните GPS навигация, гео-тагинг, Гугъл карти и прочие… Не знам дали само мен ме радват такива детски нещица, но фенерчето и компасът са ми любимите екстри в това устройство. За по-малките деца има и няколко готови инсталирани игри.

Като стана дума за батерия, цял ден мултимедийни забавления не успяха да я изтощят. Предполагам, че ако смартфонът се използва по предназначение, а именно: за текстови съобщения, интернет и телефония, няма да има нужда да се зарежда всеки ден. Но това само времето ще покаже. Още е прекалено нов.

Върви под Android 4.2.2 Jellybean. Знам, че тук мненията са крайно противоположни – има си маниаци, има си и порицатели на операционната система. Това, което необремененият потребител (като мен) иска е устройство, което да включи и да започне да използва веднага, то да има целия необходим софтуер за целта и командите му да се изпълняват незабавно. Получих ги трите неща.

Сега, предполагам, че ако бях спец щеше да има за какво да се хвана, ама не съм, пък и паметта на устройството още е празна. Също така предполагам, че напълването й няма да е проблем. CPU-то е четириядрено (1,3 GHz), с 1 GB RAM. Забавлявам се от мисълта, че в джоба си нося процесор с капацитет многократно по-голям от този на изчислителния център, където ни водиха като пионерчета и ни обясняваха, че цялата тази сграда отсреща е „супер компютър”. Има осем гигабайтова флаш памет с възможност за допълнителна карта от още 32 гигабайта (смартфонът, а не изчислителният център). Работи с две сим карти.

Екранът е достатъчно ярък, за да не става невидим в хубав, слънчев ден. Пристига с допълнително защитно фолио, което някои не намират за необходимо да поставят, но още с отговарянето на първото телефонно обаждане, докато закусвах в кварталната баничарница, разбрах, че е задължително. Порових из нета и видях, че някои намират резолюцията на дисплея от 960 по 540 мегапиксела за незадоволителна. Всъщност, спецовете изтъкват това като основен и единствен недостатък на модела. Според един от тях „картината не е много рязка и цветовете не са много наситени, ако ги наблюдавате от близо”. Същото ревю, обаче, намира телефона за „хубав и евтин”, дори така е озаглавена видео презентацията, която можете да гледате във Вибокса, за да се сдобиете с по-професионални впечатления от моите.

2

Едно от предимствата е, че тапетите, темите за дизайна и ефектите са много приятни – хващат окото и са разнообразни. Ако добавим и възможността за смяна на капаците с различен цвят, можете всеки ден да си създавате усещането, че сте с нов телефон, използвайки добре познатата функционалност на стария, без да ви се налага да свиквате с нови менюта и прочие технологични изненади. Приятелките ви кифли със сигурност ще са очаровани – още повече, че така получавате смартфон, който да отговаря и на настроението ви, и на маникюра, и на ботушките или педикюра, в зависимост от сезона, в който се хвалите с хубавия си и евтин смартфон. Естествено, няма да казвате, че е евтин, на кого му пука, ще наблягате само на това, че е хубав! 🙂

И така, стигнахме до най-важният въпрос – въпросът за цената.

В момента се предлага на промоция за 275 лв от DUALSIM

Тихомир Димитров 

юни 27, 2014

Таблет Allview Viva D8 – oпит за ревю

Filed under: РЕВЮТА — asktisho @ 3:27 pm
Tags: , , , ,

tablet
Съгласих се да си поиграя за един месец с таблета и да блогна кратко ревю поради простата причина, че никога не бях пипал таблет през живота си, а любопитството ме човъркаше да видя и Android в действие. От казаното до тук следва, че впечатленията ми са супер непрофесионални, но за сметка на това – 100% автентични и, дето се вика, от пръв поглед, не само от първа ръка.

Започнах от нулата с ръководството, за да подкарам Jellybean-а и да наглася системата по свой образ и подобие. Тоталната обвързаност с Google няма защо да я коментирам, но на операционната система и на хардуера им пиша шестица по шестобалната система за коопърейшъна: машинката нито веднъж не заби, нито веднъж не се забави, нито веднъж не се претовари, колкото и таскове да й набивах, тъчскрийнът работи перфектно, командите се изпълняват незабавно, менютата са интуитивни и красиви, навигацията е бърза, усещането е за пъргавина.

Самата машинка изглежда стилно на външен вид. Тъничка е, а на ширина се побира в дънки със заден джоб, в чантичка-портмоне, в страничните джобове на шорти / панталони тип „комбатки” и т.н. Тоест, става да си го замъкнеш в тоалетната, на пикник в гората или да го вземеш със себе си на плажа. Неудобен е за носене в едната ръка и лесно се изтърва, а лапата ми е голяма – имам, дето се вика, голям шамар. В женска ръчичка е абсурд да се побере! Това го прави леко непрактичен за джи ес ем телефония, а и отстрани изглежда гротескно да натискаш такъв правоъгълник в бузата, още повече ако е намазана с плажно мляко. Kултурният вариант е да се използва bluetooth.

Екранът работи и в портретен, и в ландскейп режим, естествено, но оптималният вариант за ползване е да държиш устройството в двете ръчички хоризонтално, докато шариш с палчета по екрана. Последният не се превръща в абсолютно огледало при силно слънце, което е голямо предимство за мен.

Излезе ми хардуерна чуденка откъде, аджеба, се пъхат сим картата и ес ди картата, тъй като нямаше отбелязани специални слотове за целта върху корпуса на таблета, нямаше инструкции и в ръководството за употреба. Или поне аз не съм чел достатъчно задълбочено… Оказа се, че капачето отзад се отваря, за да стане тая работа:

photo

Наложи се да питам, а не би трябвало. Би било добре тези неща да се поясняват на видимо място в ръководството за употреба…

Батерията издаяни точно 5 часа първия път, при това с максимална експлоатация: гледане на филми, слушане на музика, инсталиране и деинсталиране на програми, човъркане из настройките, рестартиране, многократно включване и изключване, четене на книги, писане на текстове, гледане на снимки, правене на снимки, редактиране на снимки, правене на видео, видео разговори по скайп, слушане на радио, говорене по телефона, писане на ес ем еси, писане и четене на имейли, ровене из социалките, чатене, бразуване из нета, уебкам забавления за възрастни, стрийминг на видео, игране на игри, и т.н.

Нямам база за сравнение и, поради тази причина, не мога да кажа дали таблетът е изключително добър или, съответно, по-добър от някой друг. Произвежда се в Китай, като всички останали. По-важното е, че освен база за сравнение нямам и абсолютно никакви забележки! В продължение на цял месец беше навсякъде с мен и не успя да развали първоначалното добро впечатление.

Цената на Viva D8 е 229 лв. с ДДС: http://www.dualsim.bg/ТАБЛЕТИ-1/allview-viva-D8. На посочения линк ще намерите и техническите характеритики.

Това ревю е приятелска услуга и не е заплатено по никакъв начин, включително и с предметни подаръци или с процент от продажби. Би било добре, когато търсят съдействие от блогъри за ревюта, търговците да подаряват конкретния дивайс, за да имат мотивация блогърите: а/ да публикуват въпросното ревю и б/ да не го изтриват веднага след изтичане на периода, в който са използвали устройството назаем.

Така се прави в цял свят…

Иначе, да, силно препоръчвам! Получавате качествен таблет на цената на една месечна сметка за ток и за парно.

Тихомир Димитров

Следваща страница »