Писателският блог на Тишо

юни 14, 2013

Как да си организираме пътуване с ниска цена?

SPNC

Първоначално мислех да озаглавя тази статия „CouchSurfing vs HostelWorld“, но двете, всъщност, не си противоречат, а чудесно се допълват. Oсвен това, има и трети елемент, който е неизбежен – самолетните билети. Затова реших да обединя опита си в самостоятелно организираните пътувания с ниска цена и, преди настъпването на летния / отпускарски / туристически сезон, да ви дам няколко полезни препоръки.

Когато пиша статии от рода „Как да…”, аз винаги се ръководя от един прост, но основополагащ принцип – трябва задължително да съм минал през тези неща, да съм се сблъсквал многократно с тях, да съм си „чупил главата“, да съм си взел съответните поуки, да съм ги съпоставил с опита и впечатленията на други хора, да съм си направил съответните изводи, да е минало известно време и, от разстояние на времето, тези изводи / поуки все още да ми изглеждат правилни / коректни/ действащи / полезни.

Какво значи „пътуване с ниска цена?” Ами и тук принципът отново е доста прост. Съответното пътуване, с всички разходи в него, включително: настаняване, самолетни билети, храна, алкохол, пазаруване, придвижване и джобни да не надвишава цената на един месец престой в София, в т.ч. парното, тока, квартирата, такситата, маршрутките, градския транспорт, храната, алкохола, джобните и прочие „пера” от бюджета на малкия човек, принуден да живее в големия град. Накратко, самостоятелно организираното пътуване с ниска цена е онази разходка в чужбина, за която няма да платиш повече от нетната си месечна заплата.

А, да, има и още едно изискване – продължителността да е минимум една седмица.

На този принцип бяха организирани пътуванията ми в:

Камино де Сантяго (Испания) – месец и нещо;
Амстердам (Холандия) – почти десет дни;
Берлин (Германия) – почти десет дни.

Хърватска беше самостоятелно организирана, но на четири колела. Малта  и Гърция си бяха чиста проба организиран, масов туризъм, а в Египет  бях на гости при дългогодишни приятели, така че не се брои… Пък и не навсякъде имаш приятели и не навсякъде можеш да отидеш на четири колела, тоест най-добрият вариант (плюс най-евтиният и най-бързият) е да се лети.

Такааа. Наближава летният отпускарски сезон, искаш почивката си да я изкараш някъде навън, за разнообразие. Предполага се и, че имаш бюджет за издръжката на един човек в Софето, т.е едни хиляда точки примерно. Но може и по-малко.

Поставям няколко предварителни условия. Самостоятелно организираните пътувания с ниска цена ИЗКЛЮЧВАТ следното:

– Ставане от компютъра, за да ги организираш;
– Повече от два часа за организацията;
– Елементи на страх и мизерия при настаняването;
– Компромис с качеството или количеството на храната;
– Компромис с хигиената;
– Въздържание от алкохол, заради икономии;
– Въздържание от нощен живот, заради икономии;
– Въздържание от хранене в ресторант, заради икономии;
– Въздържание от джиткане свободно из дестинацията, заради икономии;
– Въздържание от пазаруване, заради икономии;
– Броене на стотинки от джобните, защото не стигат.

Не, напротив. Идеята на самостоятелно организираните пътувания с ниска цена е такава, че да се почувстваш като бял човек, т.е да си спокоен, да харчиш умерено и паричките да ти стигнат за всичко. Как става това? Ето как:

Самостоятелно организираните пътувания с ниска цена (СПНЦ) имат няколко елемента, в следната последователност: 1/ полет 2/ настаняване и 3/ на място. Трябва да ги организираш в същата последователност, за да станат нещата. Обезателно първо фиксираш датите на полета, после резервираш настаняването и чак накрая започваш да мислиш за поведението си, като турист, на място.

Полет

LowCost компаниите са само един от вариантите. Не бива да забравяме, че редовните авиокомпании понякога пускат оферти / промоции, които бият по цена ниско тарифните авиолинии, а пътуването с редовен полет си има своите предимства: получаваш безплатен сандвич, вино, бира, кафе или чай. Получаваш запазено място (до прозореца). И повече права, като потребител. А, да, щях да забравя – тоалетната също е безплатна. Защото има нискотарифни авиокомпании, които и за пишкането на 10 000 метра височина ще ти поискат доплащане. Така че, не се фокусирай само върху нискотарифните авиолинии. „Цаката” на СПНЦ е другаде. Тя се нарича гъвкавост.

Ето един прост пример: Да речем, че искаш на всяка цена да отидеш само и единствено в дестинация Х. Е, да де, ама само полетът ти дотам и обратно е 2/3 от бюджета. Има два варианта: или плащаш за небесния автобус и се лишаваш от всички други, по-приятни неща, когато пристигнеш. Или просто си избираш друга дестинация! Има сигурно десетки интересни места в Европа и стотици по света, където си заслужава да отиде човек. Има и авиокомпании, които са готови да те транспортират до там за цената на едно ходене в кварталната кръчма или по-евтино от бензина до морето. Така че, гъвкавост му е майката! Та нали затова си турист, човече! Нямаш бизнес срещи, не те очакват преговори, не отиваш да подписваш договори, не гониш никакви срокове. Какво значение има дали ще си махнеш главата в точка А или в точка Б? Целта е да излезеш от страната и да видиш малко свят, но най-важното – да не си притеснен с парите.

Е, ако на всяка цена държиш да отидеш точно, ама само и единствено в дестинация Х, то тогава пак има варианти: единият от тях е да разкараш жена си. Само се закачам. Не, вариантът е да си наясно кога ще пътуваш и, ако е през лятото на следващата година, примерно, да започнеш да търсиш самолетни билети още в края на това лято. Друг вариант няма.

Откъде да купя билети?

– От самия сайт на авиокомпанията
– От интернет посредник или туристическа агенция онлайн
– От туроператор онлайн

Пазаруването на билет директно от авиокомпанията ти спестява едни десет евро надценка, които посредникът може да си калкулира отгоре. Но има и известни несъвършенства: трябва да ръчкаш из сайтовете на десетки авиокомпании, докато си намериш подходящия полет. Така че надценката, ако я има, в повечето случаи си заслужава. Аз лично използвам вече няколко пъти услугите на Usit Colours. Търсачката им е добра и обединява реалните оферти на десетки авиокомпании, като идеята е да получиш „моментна” картина на възможно най-евтините полети до избраната от теб дестинация, в избрания от теб период. Разбира се, ако не си претенциозен, може и просто да прегледаш докъде, аджеба, ще се намери авиокомпания, която да те транспортира за едни 50 лв, примерно. Друго предимство на Usit Colours: може да се плаща с дебитна и кредитна карта. Веднъж платих с дебитна карта по телефона. Не им правя реклама и не са ми платили за тази публикация. Просто съм доволен от обслужването. Затова всеки път, когато реша да ходя някъде търсенето ми започва със сайта на Usit Colours.

Пазаруването на билет от туроператор е друг възможен вариант. Туроператорите предлагат основно all-inclusive ваканции, но има и една харабия, наречена last minute offer. Има и сайтове, посветени изцяло на това. Просто напиши last minute offers в Google. Идеята е, че с last minute offer може да получиш и полет, и настаняване, и три пъти хранене на ден срещу много, ама много ниска цена, а когато пристигнеш на място, вече само от теб зависи дали ще се оставиш да те мъкнат като животно по забележителности или ще си джиткаш айляшката, където прецениш, когато прецениш. Без групата. По-важното е, че ще си имаш легло, често в сносен хотел, където ще те очаква и дежурното хапване по три пъти на ден, плюс безплатен алкохол. Last minute offer не означава задължително тръгване в последната минута, но пак се изисква известна гъвкавост. Примерно, вчера не си знаел изобщо къде ще ходиш, а днес вече знаеш, че след два дни летиш за еди-къде-си.

Настаняване

Такаааа. Вече си резервирал полет и знаеш от кога до кога ще си там. Ако не си намерил last minute offer, настаняването също зависи от теб. Вариантите са няколко: хотел, хостел, частна квартира или на гости. Последният е абсолютно безплатен. Тук влизат в употреба моите любими „инсрументи” за настаняване: Hostelworld и Couchsurfing.

Идеята на каучсърфинга е да отидеш на гости у много добър приятел в чужбина, където и да е по света, с единствената разлика, че никога не сте се виждали преди, не се познавате и до вчера дори не си знаел, че този човек съществува.

Не е толкова лесно, колкото звучи. Изисква се известна предварителна подготовка. Давам я в следната последователност:

Първо си регистрираш профил. Безплатно е, все едно правиш регистрация в ABV. После се постарай профила ти да е пълен. Подбери си хубаво снимките, качи повече, за да виждат хората, че си реален, разкажи им къде си ходил, какви езици знаеш, къде искаш да отидеш, какви хобита и интереси имаш, каква музика слушаш, какви умения притежаваш. Сподели повече за себе си. Абе, попълни всички графи. Направи го качествено, бъди искрен и, въобще, опитай да представиш своя милост в реалистична светлина. Все пак, целта е на живо да срещнеш хората, които ще го четат този профил. Ако има сериозни разминавания между профила и личността, която стои зад него, ще има и негативни препоръки от тези, които са го забелязали, а това директно прекратява възможността ти да използваш и занапред този вариант на интересно, разнообразно, качествено и безплатно настаняване по света.

Важно уточнение: каучсърфингът не е обмяна на визити, т.е можеш или само да пътуваш, или само да настаняваш гости, ако искаш. А може и двете, като връщането на гостоприемство е по твой избор и в никакъв случай не е задължително.

Каучсърфингът не е и безплатен хотел. Целта е да се надушиш с „твоите хора” по света, за да бъде настаняването приятно както за теб, така и за тях. Чети профилите внимателно и прави лични, персонализирани запитвания, базирани на прочетеното.

Примерно човекът, който ни подслони в Берлин се занимаваше с електронни книги, беше „на моя акъл” и на моята възраст, имахме доста сходни интереси и теми на разговор, знаехме едни и същи езици. Така стана възможно не само да получа безплатни ключове за апартамент в центъра на Берлин, но и да има с кого да си говоря, кой да ме ориентира, от чие вино да пия и в чия кухня да цапам, докато се опитвам да сготвя специалитет.

След като имаш вече качествено попълнен профил, препоръчително (но не и задължително) е да си направиш айдентити и локейшън чек. Това значи да докажеш на общността, че наистина си този, за когото се представяш и, че наистина си от там, откъдето твърдиш, че си. За целта, първо плащаш дарение (малко повече от десет долара), личната ти информация се блокира, за да не можеш да я променяш и по обикновена поща получаваш картичка, съдържаща идентификационен код, който трябва да въведеш в сайта. Веднага след това профилчето ти светва в зелено. Тоест, веднъж през банката са ти проверили самоличността и, още веднъж, през пощата, са ти проверили местонахождението. Така че, вероятността да си крадец, сериен убиец или изнасилвач намалява. Хората имат повече основания да ти вярват. Пък и да си, в сайта вече знаят всичко за теб и първата им работа е да съобщят на полицията, така че си лесно откриваем в случай на нужда…

След като се верифицираш е хубаво да потърсиш приятели, които също имат профили там. Разменете си приятелство, напишете си по една добра препоръка един за друг. Това допълнително увеличава доверието и ти позволява по-пълно да се възползваш от  възможностите на този вариант за безплатно настаняване. След като си свършил всичко това, остава да си намериш домакин в мястото, за което летиш. Преглеждай профилите внимателно. Седем пъти чети и един път – пиши. Постарай се запитванията ти да не са копи-пейст, а да са съобразени с информацията в профила на потенциалния домакин. И да са искрени. Не се сърди, ако ти отказват настаняване. Всеки има правото да отказва и никой не ти е длъжен с нищо. Все пак, ти искаш да се натресеш у тях, нали така? Хората може да имат други планове. Всичко е на добра воля и нищо не става на сила. Може да получиш гостоприемство само за част от периода, може да получиш и за целия. Не спирай да опитваш.

Когато пристигнеш на място, дръж се като добър гостенин. Не разрушавай къщата на домакина. Пази чисто. Съобразявай се с правилата за пушене, домашни любимци, бебета и прочие. Не притеснявай с нищо. Все пак, ти си на почивка, а те обикновено са на работа по същото време. Не изисквай. Нищо не пречи да измиеш чиниите, примерно, след като сте се наяли, да подариш шише домашна ракия или някакъв дребен сувенир.

Недостатъкът на каучсърфинга е, че може да ти вържат тенекия, а може и изобщо да не успееш да си намериш домакин. Затова почни търсенето от рано. Изпращай персонализирани запитвания до конкретни домакини в избраното от теб място, но се огледай и за съседни, по-малки населени места. Често транспортът от/до тях е добре организиран, редовен и евтин. Нищо, че ще дадеш някой лев за билети, нали не плащаш за хотел?! Пък и хората в по-малките населени места получават по-малко запитвания и са по-склонни да посрещат гости, отколкото жителите на големия мегаполис. Друг трик е да допълниш  персоналните запитвания с обяви в групи, свързани с дестинацията, за която летиш. Групите ги посещават много хора и повечето от тях са местни. Пиши кой си, за какво се бориш и кога точно пристигаш. Нищо чудно някой сам да реши да те покани у тях, без дори да си му изпратил запитване.

Hostelworld е другият вариант за настаняване, но той не е безплатен. Предимството е, че е доста евтин. Примерно, самостоятелна стая за двама, доста широка, чиста, удобна и комфортна, на много подходящо място в Берлин, ни излезе по 15 евро за човек, на вечер. Предимството на Hostelworld е и, че не трябва да се съобразяваш с никакви домакини. Имаш ключове и когато искаш излизай, когато искаш се прибирай. Друго съществено предимство е, че този сайт представлява основен източник на гости за хостелите в цял свят, така че като потребител имаш доста права.

Навигацията е добре организирана, бих казал дори интуитивна, за разлика от доста по-тромавия каучсърфинг, а търсачката „плюе” само реални резултати в реално време, при това – съобразени изцяло с предпочитанията ти за място, брой нощувки и цена. Освен това, пътуващите пишат ревюта и поставят оценки по различни показатели на местата, където са отсядали, така че рейтингът и ревютата говорят много. Бих препоръчал да се четат внимателно ревютата. Там си пише всичко.

След като избереш най-подходящото за теб място, като цена, локация и време, правиш резервация, за която предварително се плаща само депозит, а не цялата цена на нощувките. Депозитът е в рамките на десетина процента и вече от политиката на хостела зависи дали ще ти го върнат или не, ако не се появиш. Има безплатен чат съпорт, ако нещо се прецака или срещнеш затруднения с резервацията. Чат съпортът е доста добър, освен това е и денонощен. Повечето хостели приемат само кредитни карти, така че не навсякъде е възможно да платиш с дебитна. Това също го пише в описанията, обаче. Номерът и тук е повече да се чете.

Доплащането за нощувките става на място, често при самото настаняване. Ако си чел внимателно описанията и ревютата, има малка вероятност да сбъркаш. Ако си бил нетърпелив, обаче, воден само от идеята за икономии, може да попаднеш, примерно, в католически хостел, където гасят лампите в осем вечерта и не те пускат да излизаш никъде след това, няма момичета, пиенето на алкохол е абсолютно забранено, както и разговорите на висок глас. За разлика от вечерната молитва, която е задължителна. И всичко това, примерно, в центъра на Амстердам! Тъй като съм начетено момче, аз си избрах хостел с денонощен достъп, с бирария в партера и с пушалня за джойнт, при смесен режим за настаняване, т.е мъже и жени в една стая, което гарантира интересни преживявания, само по себе си. Повече за приключенията ми там: „Един писател в Амстердам”.

На място

И така, без да ставаш от компютъра, в рамките на два часа вече си резервирал самолетен билет, имаш и къде да отседнеш. Остава само да стегнеш куфарите. Ще резюмирам няколко съвета за по-пълноценно изживяване на място, от гледна точка на парите, защото знаеш, че „теслата е остра, голяма и от нея спасение няма, няма, няма”. Особено ако попадаш в категорията на неориентирания соц. турист, където със сигурност попадаш, щом си прочел всичко до тук. 🙂 Ето няколко препоръки как да се оръсиш по-малко за първоначалната ориентация:

Никога не взимай такси, което е парирано точно срещу входа на летището. Такова поведение гарантира неприятни изненади с цената, които не са в твоя полза, защото да ограбват туристите обичат не само българските бакшиши, това е любимото занимание на бакшишите от цял свят. Почти всички летища в Европа и повечето по света имат организиран градски транспорт, който да ги обслужва. Отиваш направо на „Информация” и питаш кое-къде-как. Е, да, може да се случи да кацнеш посред нощ и да няма градски транспорт, да не те чака никой и таксито да е единствената ти алтернатива. Почти всички летища в Европа и повечето по света имат офиси на таксиметрови компании или автомат, от който да си повикаш такси. Е, да, ще ти вземат сигурно нещичко за услугата, но поне знаеш, че пътуваш с лицензирана компания и, че възможността да платиш многократно повече от обичайното е сведена до минимум. Същите препоръки важат и за таксита, паркирани по най-, ама най-оборотните и посещавани туристически забележителности. Брадвата ти е, практически, гарантирана, така че по-добре си вдигни телефона и се обади на местното „1280”.

Ползвай дневни или седмични карти за градски транспорт. Обикновено излизат десетки пъти по-евтино от самостоятелното купуване на билети за всяко пътуване. Ако сте четири или повече човека, поинтересувайте се от възможността за групови отстъпки. Ако сте студенти, носете си студентите книжки или картите за намаления. Същото важи за посещенията на музеи, кина, театри, опери, зоологически градини, аква паркове и т.н.

Хостелите обикновено раздават безплатни туристически карти. Петте евро за карта или хартиен гид по-добре ги „инвестирай” в местното Кей Еф Си или в МадДоналд’с, ако обичаш да похапваш джънк. Ако отсядаш в частен дом, то домакинът сигурно е местен и сигурно ще те информира за всички трикове в родния му град. Това е още едно от предимствата на каучсърфинга. На много места се предлагат безплатни туристически обиколки из града с велосипед или пеша, попитай в най-близкия младежки хостел.

Недей да си броиш стотинките. Да се чувстваш мизерник е противопоказно за качествения туризъм. Спестил си толкова много от самолетни билети и от настаняване, сега е времето да му отпуснеш края! Вечеряй в ресторант, иди на клуб и на бар, напазарувай си сувенири, дрешки, подаръци… Просто мини няколко крачки в страни от възможно най-централните, най-посещаваните и най-оборотните туристически улици и се огледай наоколо. Цените там са в пъти по-ниски, а предлаганите стоки или услуги са същите.

Обменяй пари само в банка. Избягвай чейндж-бюра и никога не купувай нищо, ама нищо, особено пък валута, от непознат човек на улицата.

Чети повече, преди да заминеш. Ето сега, например, тази статия ти спести няколко стотин евро. Приемам благодарности във вид различен, включително и под формата на: туристически сувенири, алкохол, безплатни услуги и пари в брой. Хехе, само се закачам. Но няма да върна ентусиастите. Защо да го правя?

Приятно пътуване, дорогие читатели!

Тихомир Димитров

май 31, 2013

Берлин и неговите трудови хора

Вместо въведение

Причината за безцелни пътувания поне веднъж в годината някъде извън страната (виж секция ПЪТЕПИСИ) е, че съм регистрирал почти физическата нужда човек да си показва носа зад граница от време на време, за да подиша чист въздух, извън „оранжерията”, в която е спарено и мирише на: политици, самосъжаление, негодувание, ниско самочувствие, национални комплекси, оплаквания, африкански заплати, безработица, корупция, разочарование, емигриращи млади, изтичане на мозъци, злоба, завист и презрение. Не, че българите сме кофти „стока”. Не, че не ме кефи да живея в България. Тук просто има доста хора, които „вода газят – жадни ходят”, т.е родили са се в Рая, но предпочитат да си го превърнат в Ад. Постигат го с непрекъснатото си хленчене, чрез самосъжаление, мрънкане и песимизъм, до такава степен превърнати в навик, че изглеждат почти като вродени. А не са. Тези хора изобщо не разбират, че с мислите, думите и делата си, подобно на растенията в оранжерия, превръщат общия въздух, който дишаме всички, в задушен парник за онези, които предпочитат да НЕ чувстват, мислят и живеят по този начин. Бягството, разбира се, не е решение, нито емиграцията, защото човек не може да избяга от собствената си сянка – където и да отиде спаренякът, пак ще си остане спареняк. Кариерата, забогатяването или осъждането на някой политик за корупция също няма да решат проблема, защото той не се крие някъде навън, в заобикалящата ни среда, а е дълбоко позициониран вътре в нас, в собствената ни глава, т.е в представите, нагласите и очакванията ни за света, а решението му е колкото простичко и елементарно, толкова и непостижимо за мнозина, тъй като зависи, в крайна сметка, от свободната им воля. А не можеш да откажеш блусаря от меланхолията на блуса – той диша / живее от и за драмата, той се храни с нея. Не можеш да откажеш болника от хрoничната болест, която толкова много обича. Без нея няма да има кой да му сменя гърнето, кой да му бърше задника, да му носи храна в леглото, да се грижи за него, да му обръща внимание, но най-важното – без нея повече няма да има кой да го съжалява. Това е неговият избор. Той, за себе си, е прав, но аз, за да си съхраня психиката, се нуждая поне веднъж годишно да излизам от „парника” и да си припомням, че има и места, където не е прието да се живее така, по този начин – блусарски. Ако ви интересува как лично се справям с парника, докато съм тук – пишете ми на мейла и ще ви кажа. Имам си изграден практически метод за целта, който работи безотказно, но го споделям само с хора, които действително ИСКАТ да знаят, а не с всеки. Затварям малката скоба и минавам директно към пътеписа.

Посоката, моля!

Идеята първоначално беше да се ходи в Мадрид. Възроди се по време на едно напиване в градниката на Седмочисленици с наша позната от там, която за пореден път ни покани на гости. После обаче се оказа, че цените на самолетните билети до испанската столица значитлено са се повишили от последния път, когато бях там. Пък и 2009 не е чак толкова назад във времето, че да ми се приходи отново. Взехме философско решение. Състоеше се от мента, бира, Мастъркард и отворен лаптоп в зеленината край гребната база в Пловдив, където оствихме на съдбата да определи посоката, т.е рзцъкахме докъде са най-изгодните полети през идните дни. Две малки менти и една бира по-късно вече бяхме с резервации за Берлин, отиване и връщане, двама души, 160 европари общо. Да живей Бългерия Еър!

Настаняването

Логиката на самоорганизираните пътувания е следната: първо си избираш посока, после си купуваш билет и чак тогава започаш да търсиш нощувки. Решихме да смесим два популярни лоу-кост метода за самостоятелно организиране на алтернативни пътувания, за които ще пиша по-късно в отделен пътепис, а.к.а Hostelworld и Сouchsurfing. Благодарение на това, само още 160 европари по-късно вече имахме подсигурени цели осем нощувки в Берлин, при това без да правим никакви компромиси с настаняването, т.е без елементи на мизерия, а както се оказа по-късно, дори с елементи на лекичък, едва доловим, стилистичен и интелектуален лукс, но за това пак по-късно. Тук темата ни е „Берлин и неговите трудови хора”, както бях обещал, но с уговорката, че няма да има никакви трудови хора, защото освен нетипично добро за мястото / сезона време, уцелихме и серия от почивни / празнични дни, изпълнени с карнавали, рицарски турнири и всенародни веселби. Късметлията, където и да отиде, пак си остава късметлия или always bring the weather with you. Хубаво е да се заиграваш със сезоните. Така, както човек може да удължи лятото в Гърция, така може и да проточи пролетта си в страна като Германия. Акацията тук вече прецъфтяваше, когато се „върнахме” при бясно чуруликащите птички сред избухналите в бяло дървета.

Полетът

Не знам дали заради бурните ветрове над София или заради темперамента на пилота, но имам чувството, че „небесният автобус” се управляваше като пернишки голф: неочаквани маневри, треперещ корпус, резки наклонявания ту в ляво, ту в дясно и много турбуленция. Е, не беше чак като „Капитан Хосе”, т.е виждал съм и по-лошо, но определено по време на полета се чувствах свински. Може би причината беше във втората бутилка джин, която се изкуших да купя от нон-стопа в София вечерта, преди да отлетим, както и в логично съкратения, некачествен сън след това. С облекчение записах още едно страховито пътуване в дневника с полети, където, слава Богу, броят на излитанията все още се равнява на броя на кацанията.

Първи впечатления

Първите ми впечатления, естествено, бяха от летището (Тегел) в Берлин. Както от тематичната скулптура:

така и от хвърлените навсякъде фасове, включително в зоната с надпис „Non-smoking area”. Самото летище наподобява българска провинциална аерогара от годините на соц-а и няма да излъжа, ако заявя, че София към момента има много, ама много по-модерно, по-красиво и по-авангардно летище от Тегел в Берлин. Мръсотията и фасовете също не могат да се сравняват. У нас просто ги няма. Все още…

Ориентацията

Недостатъкът на самостоятелно организираните пътувания е, че никой не те чака в точката на пристигане, била тя ареогара, гара или автогара, никой не те транспортира до мястото на настаняване и, въобще, няма кой да се погрижи за теб. Изсипан си някъде и трябва да се оправяш сам, а това в непознат град с близо 4 милиона души население невинаги е лесна задача. Но пък създава приключенски елемент. От теб се изисква да пристигнеш навреме, за да си защитиш резервацията, но можеш да разчиташ само на разваления си немски и на предишен опит в предишни пътувания, което, оказа се, върши нелоша работа. От летището до самата кула на Берлин, около която се намират популярният булевард Унтер ден Линден (под липите), популярният Аликзандърплац и още куп популярни забележителности се оказа, че пътува един-единствен рейс, носещ табелата TXL. Трансферът ни струваше по-малко от 5 евро и само 1/2 час по-късно вече се чудехме с карти в ръцете какъв транспорт да хванем от площада до хотела, за да не изпуснем часа си за настаняване. Времето изтичаше неумолимо, а минувачите бяха все учтиви хора, но не попаднахме на нито един местен, който да ни ориентира. Очевидно объркването ми е личало по куфара на колелца, картата в ръка, раницата на гърба и кахърната физиономия, защото един усмихнат чичико, минавайки покрай мен, ми пожела: Good luck! Просто ей така! За кураж! И късметът подейства. Спрях с разваления си немски млад берлинчанин, който веднага превключи на перфектен английски, извади си смартфона и ни даде най-бързия маршрут с метрото до желания адрес.

Goldmarie

Казвам „хотела”, защото това не е точно класически хостел, разбирай: кревати на два етажа и 15 души в една стая с обща баня. Истински късмет беше, че след изнурително ровене в Hostelworld успях да запазя стая за двама, при това за цели пет нощувки, в един от популярните с нощния си живот квартали на Берлин, близо до центъра, само срещу 15 евро за човек на вечер. И то в последния момент! Разбира се, очаквах всякакви изненади, защото същата цена, че и по-висока, можеш да получиш за нощувка в обща спалня, на легло 16, горе в дясно, под мастурбиращия арабин, както показва предишният ми опит. Да не говоря колко неподходящо е такова настаняване за двама. Настъпи решителният момент, в който забих ключа в ключалката, отворих вратата и с присвито сърце заразглеждах обстановката, която щеше да се превърне в новия ни дом през идната седмица. Оказа се чиста и просторна стая, с висок таван и френски прозорци, гледащи към тихо вътрешно дворче, с огромно, меко, удобно легло по средата, застлано с бели чаршафи, кърпи, меки завивки и всичко, както си трябва. Обзавеждането не беше нищо особено, но имаше най-необходимото: гардероб със закачалки, големи нощни шкафчета, на които да изсипеш всичко, за да ти е винаги под ръка, но без да се разпилява по земята, артистични нощни лампи за четене, маса и столове за хранене. Плюс много, много свободно пространство, където да си разхвърляш багажа. Липсваха само хладилникът и телевизорчето-марка-менте, което различаваше това място от класическата двойна стая в три-звезден хотел на поне три пъти по-висока цена и два пъти по-малка квадратура. Опитът от предишни пътувания си каза думата, бях сключил добра сделка. Единственият „недостатък” беше условието „обща баня”, но се оказа, че в съседство има още три бани, а стаите на нашия етаж не бяха заети, ето защо, реално ползвахме две бани с тоалетна, достатъчно чисти и удобни, за да си правим тоалета по едно и също време сутринта, без да си пречим и да губим излишно време.

С велосипед из Берлин

Още преди да тръгнем си бях наумил, че ще обиколим забележителностите на града с велосипед. От една страна, бях привлечен от разкошните му паркови алеи, които бях виждал при предишното ми посещение през 2001 година, от друга – Берлин е третият град в Европа, номиниран като най-удобен за велосипедисти, след Копенхаген и Амстердам. Вече се бях шлял с колело из първите два, трябваше да опитам и третия. Оказа се, че точно срещу хотела дават колелета под наем (роди ме, мамо, с късмет…), срещу десет евро на човек, за 24 часа, без депозити, кредитни карти и излишни формалности. Подписваш, плащаш, качваш се и бягаш. Избрахме си класически градски байкове: с кошничка, с широки, меки, удобни седалки, с тънки и високи гуми, с контричка, комфортен волан и седем вътрешни скорости – идеален транспорт за град, в който единствените неравности са изкуствено натрупаните хълмчета от развалини, почистени след войната, превърнали се в зелени могили из парковете. Велосипедистите разполагат със собствени сфетофари и собствени, двупосочни алеи, но като цяло карат навсякъде – както по тротоарите сред пешеходците, така и сред колите. Берлин е известен с широките си булеварди, така че място за всички има и не се чувствах толкова стресиран да участвам в движението, колкото в Амстердам например. Използвахме велосипедния ден, за да обиколим мейнстрийм забележителностите: Аликзандърплац, през който се изнизват десет хиляди минувачи на всеки кръгъл час, кулата, булеварда с липите (доста опърпани, между другото), катедралата, музея, паметника на жертвите от войната, университета, Бранденбургската врата, стария парламент, новия парламент, авангардната архитектура, централната гара, разкошния парк Tiergarten, в който сред буковата зеленина необезпокоявани щъкат лисици, зайци, катерички и какички, а в езерата плуват лебеди, паметника на съветския войн, с неуместните танкове, паркирани сред зеленината, златната статуя на Виктория, която носталгично ми напомни за несъществуващия вече Love Parade, на който така и не се наканих да отида, докато все още го имаше…Дишахме пост-модернистична архитектура в Potsdamer Platz, ядохме гевреци, ходихме на откриването на индийски ресторант, слушахме джаз при симпатична двойка улични музиканти на нашата възраст, пихме бири, снимахме графити, остатъците от стената, облекчавахме се в парка и в градските тоалетни, които са нещо средно между Разградска дискотека и опикан, футуристичен подлез с асансьорна музичка и автоматично почистване… Загубихме се в града, намерихме посоката, после пак се загубихме и пак я намерихме – така чак до полунощ, когато уморени вързахме колелетата в антрето на хотела. Със сигурност пеш нямаше да можем да обиколим толкова много места за един ден. Ето малка галерийка, ако ви е интересно. Кликвайте върху избораженията за увеличения им размер:

        

Чисто и подредено, като в клиника?!

Това са думите, които сме свикнали да чуваме от класическия български гастарбайтер, отишъл до Германия, за да бачка или да внася опели от там. Те може да се отнасят до останалата част на страната, но със сигурност не важат за Берлин. Няколко нещица ми направиха силно впечатление:

– Никой не спазва правилата, от типа: не газете тревата, не прескачайте загражденията, забранено е за игра на топка и тем подобни.

– Пушенето на обществени места е забранено, но забраната не я спазва почти никой. В повечето бистра, ресторанти, барове и заведения имаше пепелници. В България сме по-големи католици от папата, явно…

– Гражданите не си правят труда да събират акото на кученцата, които разхождат из парка. Или поне по-възрастните не го правят. Разбрах, че по-младите имат по-хигиенични навици в това отношение, което сигурно се дължи на факта, че голяма част от свободното си време същите тези млади го прекарват, пийеки бира и пушейки джойнт, излегнати върху същите тези поляни, върху които акат кученцата.

– Дори в Амстердам не видях толкова много хора да пушат спокойно хашиш и марихуана по улиците – необезпокоявани от никого, дори във видимото присъствие на полицаи.

– Изпиваш си бирата и я оставяш буквално където ти падне – на пейката, до телефонната будка, извън кошчето за боклук, на булеварда. Има цяла армия от безработни, които се препитават със събирането и предаването на амбалаж за вторични суровини. Обръщаш се и бутилката вече я няма. Като си оставяш свободно бирите навсякъде не само, че не пречиш и не правиш лошо впечатление, но дори извършваш благотворителност, помагайки на закъсалите емигранти да си изкарват прехраната.

– Има бездомни хора, но бездомни кучета няма. Контролът върху скитничеството е доста сериозен и трудно можеш да видиш спящи по пейките хора, както е в центъра на София, а помияр не видях нито един, колкото и да търсех. Явно и кучетата, и скитниците ги прибират някъде нощем. Къде точно, така и не разбрах. Но през деня просяците и скитниците са навсякъде, за разлика от помиярите. Нямаше нито един! Обясниха ми, че тук хората обожават помиярите и не държат кучето им да е нито младо, нито „марково”. Приютите едва смогват да намират достатъчно кучета за кандидат-осиновителите, дори си внасят от България.

– Няма проблем да се изпикаеш в парка, на улицата, на спирката, навсякъде, въпреки че има достатъчно
самопочистващи се градски тоалетни с музичка и пригодени за инвалиди. Предполагам, че това е вторичен ефект от масовото пиене на бира, от всички, по цял ден.

– Не е неприлично да се разхождаш с шише бира или шише твърд алкохол в ръка по улицата. Никой няма да те помисли за алкохолик, пройдоха, пияница, разбойник. Всички го правят…особено туристите.

– Пълно е с боклуци и с фасове, но най-вече в „артистичните” квартали Нойкьолн и Фридрихсхайн, които обитавах. Пълно е и с имигранти, включително български, което някак обяснява нещата.

– Хората са любезни, възпитани и учтиви с непознати. Извиняват се дори, когато ги блъснеш с колелото в парка. Почти не можах да си упражня немския, защото всички преминават веднага на английски, след като разберат, че си чужденец. По-младите говорят английски свободно и за общуване с тях немски не ти трябва. Същото не се отнася до по-възрастните, особено ветераните от войната…

– Берлин е шарен, глобален, мулти-културен, толерантен и различен от Германия. Всеки път, когато споделях едно от горните впечатления с местен, получавах една и съща реакция в отговор – повдигане на рамене и равнодушното: „Берлин!”

Карнавал на културите

Имахме късмета да попаднем в града по време на едно от масовите събития, наречено „Карнавал на културите”. Дължим удоволствието на Алекс, с когото се запознах покрай блога и на приятелката му Мюриел, с която живеят заедно в Берлин. Бяха любезни, гостоприемни, симпатични и учтиви с нас – достатъчно добри, за да отделят няколко дни от свободното си време, за да ни разведат навсякъде, включително и на карнавала на културите. Последният се състоеше от невероятно мащабен битак за хенд-мейд неща, пръснат из огромна площ, с десетки сглобяеми сергии, музикални сцени, барове, пърформанси и щандове за екзотична кухня. Предлагаше се дори истински абсент. Последният ден карнавалът завършва с целодневно шествие по улиците, на което се изреждат 75 различни сцени: всяка от тях със своята музика, песни, танци, униформи, костюми, акробатични номера и артистични изпълнения. Кратка галерийка, ако ви е интересно. Кликнете върху
избораженията за увеличения им размер:

        

Рицарски фест

Благодарение на Алекс и Мюриел успяхме не само да се ориентираме чудесно из града, но и да отидем заедно с тях до съседното градче Потсдам, където станахме свидетели на рицарски фестивал: отново хендмейд, „средновековен макдоналдс”, бутафорни битки между облечени в ризници мъже, автентични занаятчийници, реалистични облекла, сцена със средновековна музика, детски театър с представления на тема средновековни приказки и какво ли още не. Самото градче (Потсдам) е очарователно, ако не обръща човек внимание на колосалните архитектурни соц-недоразумения, като например намиращите се точно една до друга сгради в центъра:

  

Ето и малко снимки от рицарския фест:

      

На гости у непознат

Последните три нощувки бяха запазени за първото ни каучсърфинг изживяване, т.е напуснахме хотела и се настанихме на гости у напълно непознат. Човекът работи като издател на, забележете, електронни книги, живее в изискан, артистично обзаведен апартамент точно на един хвърлей пеш от хотела (стана случайно) и беше достатъчно любезен да ни предостави комфортна стая, с удобен за четене люлеещ се стол, добра библиотека, напълно оборудвана кухня и собствена баня, плюс ключове да влизаме и да излизаме когато си пожелаем. Първата вечер ни заведе на бири в любимия си бар – дас Филмкафе – бутиково кинце с бар на партерния етаж, а последната вечер се опитах да разруша кухнята у тях, готвейки специалитет, който поляхме с две бутилки испанско вино от личната му колекция. Повече за каучсърфинга в отделен пътепис, тъй като тоя, гледам, стана вече доста дълъг.

Изводи и препоръки:

Летете с България Еър. Излиза по-евтино от автобуса, няма смисъл да правите резервация много дни предварително, промоцията важи за цялото лято, има редовни полети всяка седмица, излита се и се каца в удобно време, през светлата част от деня, самолетите са малки, но комфортни, разстоянието се преодолява само за два часа, обслужват ви красиви и надменни български стюардеси, получавате сух сандвич с шунка и кашкавал от тях, плюс чаша бира или вино, кафе или чай, разрешава се екстра багаж (за собствениците на клубна карта) и всичко си е както подобава. Не мога да кажа, че компанията отстъпва по нещо на австрийските, италианските или други европейски авиолинии, с които съм летял, с изключение на цената на билета до Берлин.

Придвижване из града: с велосипед и с градски транспорт. Изкушените да използват такси ще попаднат на чисто нов мерцедес, управляван от турски бакшиш, с „гъвкава” ценова политика спрямо чуждестранния турист и може да се почувстват все едно са се качили при Китодар в онзи скеч. Разбира се, това не се отнася до отседналите в 5 звездни хотели, които предлагат трансфер от летищата, поверен на таксиметрови компании, с които имат договор, но ние не бяхме в 5 звезден хотел и бяхме предупредени да избягваме жълтите S-класи, паркирани по най-оборотните туристически места из града. Не си купувайте билети за еднократно пътуване, които струват две евро и половина. По-добре си вземете целодневни карти, важат за цялата система на градския транспорт, за всички зони, до три часа сутринта на следващия ден и струват седем евро, а с тях може да се ходи навсякъде, дори до съседите градчета и села. Велосипеди под наем се дават на повечето места за 24 часа, за три дни или за 5 дни и колкото по-дълго ги ползваш, толкова по-малко плащаш. Можете да ги превозвате и с градския транспорт. Берлин е идеален за велосипедисти, с добре изградена вело-мрежа и разкошни паркови алеи, равнинен е и е голям по площ, но велосипедът, освен мобилност, самостоятелност и бързина, предлага идеален фитнес баланс за изядените вурстчета и за изпитите тонове бира. Ако искате да разгледате основните забележителности, качете се на автобуси 100 или 200 от Аликзандърплац, двуетажни са, подобно на туристическите автобуси, минават през всички мейнстрийм забележителности и предлагат възможност за снимки, а с тях спестявате доста от организираните сайтсиинг обиколки с автобус. Друг удобен вариант е да се ползва рингбана – кръговото движение на влакове, въртящи се по затворен кръг около центъра, в двете посоки, от които човек може да слиза и да се качва навсякъде, за да разгледа различните квартали. Номерата са 41 и 42. Редовни са и забележителностите, плюс разкошните паркове и градинки са близо до спирките.

Хапване и пийване. Най-добрата марка бира е местната: берлинер, с всичките й разновидности, според вкуса. Разбира се, бирените маниаци ще се изкушат да опитат и огромното разнообразие немски бири, които се предлагат навсякъде, но бъдете готови за плодови, сладко-кисели, безалкохолни и всякакъв друг вид изненади. Внимавайте с немското червено вино и с миризливите сирена. Не, че са лоши, но може да се окаже, че съвсем не са ви по вкуса. Наденички и вурстчета се продават навсякъде, в малко хлебче и обилно залети с Хайнц кетчуп, срещу 2 евро на калпак. Грабването на закуска, тип кифла или сандвич, от някоя будка, плюс безакохолно, струва 5-10 евро за двама, натъпкването до козирката с джънк фууд от популярните световни марки или от азиатската и арабската кухня излиза до 20 евро за двама, заедно с напитките. Първо, второ и трето в бистро с обслужване за двама варира между 20 и 50 евро, в зависимост от това колко сте жадни, а вечерята в изискан ресторант с бели покривки може да ви струва от 50-100 евро до плюс безкрайност (за двама), в зависимост от лимита на кредитната ви карта. Дори за пластмасовите прибори по сергиите се спира депозит за амбалаж, така че, ако ядете и пиете бира на крак в някой парк или на фестивал, както правехме ние, връщайте си халбите и приборите там, откъдето сте ги взели, за да си получите депозита обратно.

Забележителности, нощен живот и култура. Много са. Следете местните безплатни списания, тип „Програмата” и „Една седмица в София”, за да се ориентирате относно ди-джей партита, кина, представления, театри, опера, галерии, фестивали и музеи. Българският „Тилт” в момента жъне големи успехи из берлинските кинозали и ревютата за него са повече от прекрасни. Не пропускайте да си резервирате час и половина разходка из подземията на Берлин, включваща старите нацистки бункери, бомбоубежища и артефакти от Втората световна война.

Очаквайте още:

Couchsurfing vs Hostelworld

и

Berlin vs Sofia

Абонирайте се за блога, за да получавате новите статии директно на мейла.

Тихомир Димитров 

ноември 9, 2011

Един писател в Амстердам – четвърта част

Кварталът на червените фенери, сам по себе си, е туристическа забележителност. Повечето хора идват тук само, за да разгледат. Преобладават самотните, загорели, мъже, естествено, но човек може да види и младежи, дошли с приятелките си, възрастни двойки, семейни компании, весели студенти, даже групи с деца. Групите с деца ги развеждат през деня, когато броят на „нощните пеперуди” е значително по-малък. Нещастните тийнейджъри не могат да влизат в кръчмите и в кофи шоповете, а учителките гледат да ги преведат набързо по най-прекия път, за да не се застояват много пред витрините с голите каки. Голямото оживление настъпва нощем.

Самият „квартал” се състои от няколко тесни улички, разположени около една църква. На това място са събрани стотици представителки на най-древната професия, като повечето от тях са доста приятни за окото. Преобладават младите, стройни тела на източно-европейки: словакини, чехкини, унгарки, рускини, украинки, литовки, молдовки, българки и румънки, но имаше всичко, за всякакъв вкус. Едно високо чудовище с пола и адамова ябълка се обърна към мен с думите:

„Скъпи, влез да те поглезя малко.”

„Как да вляза, като не знам дали си мъжко или женско?”, – поинтересувах се аз.

„Влез и ще ти покажа!”

Бях на разходка с един австралиец от хостела през онази вечер и той направи следния коментар:

„Значи, дай ми 50 евро и бръкни под „елхата” да си извадиш „коледния подарък”. Пък да видим дали ще ти хареса! Това ли е офертата?”

Побързахме да отминем, преди да сме ядосали прекалено много човека с полата и адамовата ябълка. Изглеждаше по-корав и от двама ни.

Но, да се върнем в нощта, когато самотен и пиян тръгнах да обикалям с ясното намерение да тествам някоя от апетитните славянки зад витрините.

Разходката из червените фенери се състои в бавно мъкнене с тълпа от загорели мъжища, която на всяка крачка спира, за да разглежда мадамите. Освен да разглежда, тълпата спира и, за да се договаря с тях. Или просто да обмени някой лаф на тема „чичко доктор”. Въздухът е толкова гъст от събралия се тестостерон, че трябва да си пробиваш път с лакти напред. Каките също не стоят мирно в своите кабинки: дращят загадъчно с маникюрчета по стъклото, като истински вампирчета от роман на Стивън Кинг; кълчат се във всякакви пози и показват ту стегнато бедро, ту розово зърно, а когато се застоиш по-дълго пред някоя от тях отварят вратата, за да те поканят вътре. По-настоятелните направо те дърпат за ръката.

Можеш да се пазариш спокойно за цената. Разбрах, че най-стройните и красиви славянки не са по-скъпи от двеста килограмовите негърки, от възрастните лелички с катинар, от мъжете в къси поли и от „строгите господарки”. Трябват ти някъде около 50 евро за „standart suck and fuck”, което значи, че максимум 15 минути по-късно излизаш на улицата с омекнали колене, а момичето не си маха дори сутиена. Всички „екстри” извън тази услуга са въпрос на договорка и влияят върху цената.

Самите стаички са доста мизерни. Представляват помещение два на два, облицовано в плочки, като баня, имат тясна мивка с ясно предназначение и гол матрак в дъното, с  високо трикрако столче по средата – точно срещу витрината. По-„луксозните” помещения разполагат с гримьорна за момичето, собствена баня и тоалетна, такива неща…

Възможно е да станеш свидетел на всякакви сцени, докато се влачиш по уличките със загорялата тълпа. Спираш на всяка крачка, тъй като колоната отпред също спира. Част от уличките са не повече от половин метър широки. Удобен момент да те напляскат с бутафорен камшик по задника, защото няма накъде да мърдаш, притиснат в навалицата; да се заприказваш с някое от прелестните създания, които не са чак толкова настъпателни (и да разбереш, че е българка); да видиш как загрижен татко от Италия плаща за сефтето на 16 годишния си син и т.н. Общо взето, голям купон.

Единственото, което не трябва да правиш, е да снимаш. Има голяма вероятност да останеш без фотоапарат. Първо ти вдигат скандал, после от нищото се появява някой младеж, който ти отнема фотоапарата и го изхвърля директно в канала.  А може и през крехкия ти екран да премине остър, 13 сантиметров ток. Бях предупреден за тези неща и предвидливо си бях оставил апарата в хостела.

Препоръчвам ти да посетиш червените фенери дори, ако не си фен на секс-туризма. Препоръчвам ти да го направиш дори, ако си жена. Сама или с любимия, няма значение, просто винаги има какво да видиш там. Това е основната туристическа забележителност в Амстердам и единствената нощем. Към изброените неща трябва да добавим още еротичните театри със сцени на живо, играчките в секс шоповете, които учудват дори хора със сравнително богато въображение като мен, десетките кръчми, барове и кофи шоповете, уличните музиканти и разноцветната, глобална тълпа.

Номерът на китайката

Направих две обиколки, за да си харесам момиче. Поговорих с онези от тях, които ми бяха направили впечатление, даже получих предложение за отстъпка от наш’та мома. Но, колкото и да ми се искаше, идеята, че ще вляза в мизерната стаичка, ще се съблека и ще започна да се потя буквално на улицата, ми идваше малко противна. Вече започвах да губя всякаква надежда, когато пред очите ми се изпречи табела с надпис „Най-добрият тайландски масаж в Амстердам”. Натиснах звънеца. Отвори ми нисичко, симпатично девойче от азиатски произход, облечено в копринен халат, с две дървени клечки в косата и снежно бяла хавлия в ръка.

Предложи ми да разгледам менюто, докато чакам. Последното включваше: „тантрически масаж”, „еротичен масаж”, „чувствен масаж”, „масаж тяло в тяло” и още десетина такива екстри, като само терапевтичният масаж, предназначен за спортисти, не предполагаше да има някакъв „щастлив край”. По-късно разбрах, че това също е въпрос на договорка.

„Доста културен вариант” – помислих си аз, – „тихичко е вътре, чистичко и спокойно, далеч от екзалтираната тълпа по улиците. Може да се отпусне човек!”. Пък и една от дестинациите в списъка ми с пътуванията е Тайланд. Малко „суха тренировка” нямаше да ми бъде излишна.

Е, „тренировката” не се оказа суха, особено в частта „тяло в тяло”, което си е чисто е**не, ако питате мен. Поне две тубички масажен гел попиха в кожата ми, а момичето се оказа китайка. Заради „номера на китайката” се върнах отново и на следващата вечер. Просто европейките не ги могат тези неща. Тайланд мина доста по-напред в списъка и сега вече е дебело подчертан.

Знам, че моралистите сигурно се възмущават, но вижте какво: това си е  фалшив морал! На мнение съм, че туристът е едно доста елементарно същество, с три повърхностни желания, като яденето и пиенето са първите две от тях, а музеите и туристическите забележителности въобще не попадат в списъка. Те са бонус към обиколката. Колкото по-лесен и законен начин предложиш на туриста да задоволи повърхностните си, но истински желания, толкова повече парички ще издрънчат в касичката ти. Така се прави туризъм. Без висок морал и с мисъл за клиента. „Високият морал”, приложен  в туристическата индустрия, означава само едно: по-малко пари на глава от населението. Туристите са еднакви. Навсякъде по света.

Площад „Дам”

се превърна в любимото ми място. Достатъчно широк е, но не гигантски. Пълен е с народ, но уравновесен и спокоен в същото време. Първичните ми туристически нужди вече бяха задоволени. Обиколил бях повечето места, които си заслужаваше да се обиколят, кеша го бях преполовил. Дойде ред да си почина малко. Да поживея в Амстердам. Реших да прекарам един цял ден в съзерцание на площада.

Интересното на площад „Дам” е, че можеш да видиш всякакви образи, дошли от цял свят. Можеш да станеш свидетел на най-различни сцени. Едно наистина космополитно място.

Редовно се изнасят представления срещу музея „Мадам Тюсо”. От тук минава и основният трафик на града. Това е едно от малкото места, където можеш да видиш и местните, примесени с туристите, за да усетиш ритъма на този млад, енергичен, добре облечен град.

Станах свидетел на ефективността на холандската полиция. От едно магазинче по улица „Дам” се разнесе аларма. Някакво момче беше свило нещо и бягаше през площада, без да се обръща назад. Продавачът излезе до вратата, колкото да го напсува на арабски и се прибра обратно вътре. Интересното е, че никой от гражданите и гостите на града не се опита да хване крадеца, нито дори да му подложи крак. А най-интересното е, че двама полицаи на велосипеди съвсем безучастно наблюдаваха всичко това. Крадецът се опита да изчезне в една от тесните улички в самия край на площада, но точно тогава, сякаш от небитието, пред него изскочи полицейска кола. Патрулката закова толкова рязко, че той дори не я видя – блъсна се в нея, претърколи се през капака и падна от другата страна. Полицаят отвори вратата и го парализира с електрически пистолет. От уличката излязоха още двама униформени, този път на коне, скочиха от седлата и го закопчаха с белезници. После всички изчезнаха някъде. Животът на площада си продължи: улични музиканти и артисти, хора, усмивки, снимки за спомен.

По-късно забелязах стотиците камери с надпис POLICE, разположени из града. Няма защо да те гонят при положение, че виждат всяка твоя крачка и следят всяко твое движение. Просто излизат и те хващат, когато най-малко очакваш. Така работи полицията в Амстердам. След като веднъж ми направиха забележка да не се напушвам на публично място (и ме заплашиха със солена глоба при повторно нарушение), аз спрях да го правя, тъй като вече знаех, че наблюдават и мен. Много неща са разрешени в този град, но правилата се спазват стриктно и цари желязна дисциплина.

Видях още как скъпи лимузини спират пред диамантения център и как възрастни господа в костюми купуват на младите си любовници бижута за хиляди евро. Видях как привечер онези момичета, които не можеш да ги снимаш в кабинките нощем, отиват на работа, облечени в „служебното си облекло”, загърнати с шлифер и качени на велосипед в убийствено високи токчета.
.
Видях весели фото модели да се радват на слънцето и да обсъждат подробности от последната фото сесия, която са направили вчера. Падаха си по фотографа, но подозираха, че е гей.

Видях мимове, гълтачи на мечове, бардове с китара и въртящи десет обръча едновременно циркови артисти. Видях симпатични „просяци”, които събираха пари за билет към дома, тъй като бяха изхарчили всичко по време на медения си месец в Европа. Снимах ги, поговорихме си за нещата от живота и за сватбените ритуали в Канада, изпихме по няколко бири, седнали върху тротоара.

Видях група от 30-ина русокоси момичета, които изнасяха танцови представления на площада, след което се пръскаха изпотени по стълбите пред монумента, да пийнат водичка и да си починат  малко преди следващия танц – за радост на туристите, които не спираха да ги снимат и да се закачат с тях.

Над целия този глъч се носеше камбанен звън и прелитаха ята от гълъби – не просто камбанен звън, а мелодия от камбани – бавна и меланхолична, напомняща за вечността. Протестантските църкви сякаш припяваха старата латинска поговорка: „Помни, че си смъртен”. А един уличен музикант им пригласяше с флейтата си. „И ние бяхме като вас” – така пише на входа на Самоковските гробища. „И ние бяхме като вас” – припомняше ми песента на камбаните в небето над Амстердам.

Един писател в Амстердам

Следващите два дни реших да ги „инвестирам” в писане: на пейка в разкошния парк, върху стълбите пред монумента на площад „Дам”, в някое от десетките уютни бистра, разположени край каналите в историческия център. Не носех техника. Трябваше да си купя химикал и тефтер за целта. Намерих чудесен бележник в една будка за вестници, но химикали там не се продаваха. Обиколих квартала, в който живеех, но за мое голямо учудване разбрах, че тук обикновени книжарници няма. Имаше само порно книжарници. Купих си светещ химикал-вибратор, решен в червено. Голям сувенир! Жалко, че го изтървах в един канал и не можах да си го взема у дома. Не можах дори да го снимам. Горният му край завършваше с палаво силиконово езиче, предназначено за клиторна стимулация. С долния му край изписах над сто страници: два еротични разказа с фетиш елементи на английски език, малко наброски за този пътепис и разни философски „прозрения”. Част от тези неща сигурно ще ги набера на клавиатура някой ден, за да ги споделя със света. Другите ще останат само хубав спомен. При всички случаи, обаче, Амстердам е едно от най-добрите места за писане, където съм бил до сега.

Номерът на китаеца

В последния ден успях да се изложа пред чужденците. Харесах си масичка в една квартална кръчма. На нея имаше още двама души, които пиеха бира и разговаряха на английски. Единият беше типичен американец – толкова типичен, че на челото му все едно пишеше „United States of America”. Другият беше типичен китаец. На неговото чело, пък, видях да пише: „There are 9 million bicycles in Beijing”. Акцентът също го потвърждаваше. Бях си оставил куфарите на съхранение в хостела и чаках да минат няколко часа, за да се кача на самолета за София. Запълвах времето с пиене на бира и пушене на хашиш. Исках да прелетя континента размазан този път, за да видя какво наистина е способна да ми причини параноята. Нямах намерение, обаче, да нося нищо нелегално у дома, затова гледах да „наваксам” преди да тръгна. Последното вече е основателен страх. Човек трябва да се научи да прави разлика между параноята и основателния страх. Щателният обиск, на който ме подложиха още на летището в Амстердам, потвърди тезата ми за основателния страх. Що се отнася до спокойния полет към къщи, той само ми доказва, че страхът от летене е една глупава параноя. По-опасно е да отидеш за цигари до кварталния магазин с колата. Но, да се върнем в кръчмата при китаеца и американеца.

Седнах и дружелюбно се представих кой съм, откъде съм, после заключих на глас, че  това място е просто чудесно – ето, на една маса сме се събрали хора от цели три континента! Китаецът се намръщи и каза, че той също е от Америка. Няколко минути по-късно вече бяхме само двамата и активно се сприятелявахме. Първоначалната ми издънка стана причина да се опознаем по-добре.

Разказа ми, че нарочно е избрал полет с 6 часа престой в Амстердам. Жена му била на летището. Оставил я да бърше сополите на болната им дъщеря, а той слязъл до центъра с такси, за да опита от всичко. „Трябва да се напия, да се напуша, да си купя гъби и да разбера къде, по дяволите, се намират момичетата. Имам само два часа за целта! Можеш ли да ми помогнеш?”

Ето, че дойде ред да използвам опита и знанията, които бях натрупал през последната седмица, за помогна на един добър американски гражданин. Съчиних импровизиран маршрут из града, който включваше всичко, от което този човек се нуждаеше, за рекордно кратко време и на възможно най-добрата цена.

В замяна получих покана да му отида на гости в Сейнт Луис и оригинално пакетче дъвки “Wrigley’s”. „Share a little piece of America!”. В последната част от този пътепис ще споделя някои полезни съвети и с вас.

Следва продължение

Тихомир Димитров

октомври 20, 2011

Един писател в Амстердам – част трета

Перфектната английска градина

Така може да се нарече Vondelpark, намиращ се в западната част на града. Разкошни, дълги алеи, ярко зелени тревни площи, по които се търкалят хора, задължителните патици и лебеди в езерата, интересна барокова архитектура наднича зад храстите. Едно такова спокойствие цари навсякъде.

Седнах на пейка да си почина. До мен имаше някакъв чичко, който започна да си свива цигара. С тютюн. Хвърли и няколко трохи tobacco booster вътре, колкото да не е без хич. Попитах го откъде мога да си наема велосипед. Паркът ми се стори прекалено голям, за да го обикалям пеш, а и вече усещах неприятното щипене по ходилата, предизвикано от чисто новите пришки. От Камино знаех, че това не води до нищо добро.

„Откъде да знам, аз съм местен. Никога не ми се е налагало да наемам велосипед” – отвърна ми чичкото.

„Има логика” – помислих си аз.

После се сетих за талончетата с намаления, които носех у мен. Оказа се, че имам такова  и за велосипеди под наем. Обаче трябваше да се връщам чак в центъра. Реших да го отложа за следващия ден.

Започваше да става студено и май вече беше време да се прибирам. Първо трябваше да се наям. Бях гладен като…турист, който цял ден е обикалял без цел и без посока.

Амстердам е столицата на джънка

Трудно се намира нещо свястно за хапване. Два дни на KFC, Burger King и местните сандвичи с картофки и горчица са напълно достатъчни, за да спечеш. Имах нужда от течна храна, която да „отпуши системата”.

Нямаше да откажа, примерно, комбинация от топло шкембенце и пилешка кавърмица, но чак в София по-късно разбрах, че имало български ресторант в Амстердам.

Единственото по-смислено решение се оказа мърлявото китайско ресторантче срещу хостела. Готвеха обилно и беше вкусно, при това – на съвсем достъпни цени. „Проблемът с изхранването е решен” – зарадвах се аз, – „английска закуска в хостела,  някой сандвич на обяд, вечеря в китайския и си готов!”

А сега оставаше да си отспя! Бях тотален парцал.

Прибрах се в хостела с ясното намерение да припадна рано, но в стаята ми се заформяше нещо като импровизиран купон. Бутилка „Джони” и два стека „Хайнекен” бяха достатъчни, за да ни държат будни до полунощ.

Студентчетата от хостела

Нямаше да се спи, значи, щеше да се социализира. Имах удоволствието да се запозная на светло с мацката, която така хубаво свършваше предишната вечер, на леглото до мен. Готино парче от Кипър. Беше дошла с ясното намерение да емигрира в Амстердам, но се ядосваше, че навсякъде й предлагат само оферти за работа, свързани със секс.

Станах свидетел на следния разговор между нея и един отворен Ню Йоркчанин, тип „гимми файв, мен”:

„Сама ли си тук?” – попита.

„Да, сама съм” – отговори му тя.

„Снощи те видях да си лягаш с едно момче.”

„А, този ли? Вече забравих за него. Той си замина.”

Четири часа по-късно отново я слушах как свършва. Само че на друго легло. Някъде горе, в дясно.

Но пък щеше да си намери работа момичето, това беше сигурно.

На третата вечер я опъна един италианец.

Така и не разбрах как успява да вади само огладени панталони с ръб, чисти ризи и безупречни сака от малкия си туристически сак. Много спретнато момче.

Онази се отнасяше с него като с някакъв спонсор. Караше го непрекъснато да й купува разни неща, да я води по ресторанти и да я забавлява, щото нямала пари, а да стои по цял ден в стаята й било скучно.

Определено щеше да си намери работа. Изискваше се само натиск и търпение. Поне спестих пари за билет от еротичен театър, нали, щото в хостелчето си беше безплатно шоуто, а и продължаваше много повече от 15 минути всяка вечер.

В стаята с 14 легла хората идваха и си отиваха ежедневно. Май бях единственият, останал за по-дълго. Цели осем дни!

Установих множество леки, повърхностни контакти. Една вечер сте заедно, на другия ден те излитат за някъде и ти знаеш, че повече няма да ги видиш, докато са живи. Това значително улеснява комуникацията.

Най-готини, естествено, бяха испанците. За пореден път се убедих колко много приличат на нас по манталитет – весели, мързеливи, не им се работи, но си падат по живота. На безработицата гледат със смесени чувства – едновременно с облекчение и като проблем, от който могат вечно да се оплакват. Появи се симпатична двойка момче и момиче, особено момичето. Бяха от Ла Коруня. Открихме много общи теми за разговор в пушалнята на хостела: Галисия, Сантяго се Компостела, Камино.

Мъжът й наблюдаваше нашия диалог с интерес и се напушваше мълчаливо, като от време на време ми подаваше бонга, да си дръпна и аз.

В комбинация с малкото уиски и бира, които ми бяха останали от снощи, испанката взе да ми изглежда все по-привлекателна – с дългата си до кръста, къдрава, черна коса и с мастилено-кафевите си очи. Мъжът й каза, че отива да си ляга и ме остави сам в компанията на това прекрасно, южно, нахилено същество.

„След всичко, което си преживял по Камино, как може да дойдеш тук? Харесва ли ти Син Сити?” – поинтересува се тя.

„Да, харесва ми, при това – много. За да отречеш плътските удоволствия, първо трябва да ги опознаеш, а това значи да им се посветиш изцяло. Не се сещам за по-подходящо място от Амстердам” – взех да философствам аз.

„Хайде да разгледаме Червените фенери!”

Нощта беше млада и изцяло на наше разположение. Научих я да пее „Испанко черна, курво неверна…” на български език. В замяна получих няколко целувки на пейката до един канал, под настоятелния поглед на апетитна проститутка от азиатски произход, седнала на високо трикрако столче по бельо – във витрината срещу нас.

Предложи да „измислим” нещо. Заедно. С нейния мъж. Отдавна искали да пробват с трети човек. Наложи се да откажа. Идеята за тройка в стая с 11 зрители никак не ми  се понрави.

„Човек съжалява повече за нещата, които не е направил в този живот, отколкото за нещата, които е направил” – обади се гузната ми съвест.

„Да си гледаш работата!” – отвърнах й аз.

Музеите

На другия ден реших да го раздавам културен и да посетя няколко музея, да си направя туристическа обиколка с лодка по каналите и да покарам малко колело из тесните улички на Амстердам. Паркът също ме привличаше неимоверно.

Посетих три музея: “Sex Museum”, “Hash and Hemp Museum” и “The Torture Museum”.

Мадам Тюсо, Ван Гог и Къщата на Ане Франк ги оставих за следващото посещение.

За сметка на това, обаче, си направих разходка до завода на „Хайнекен” и си отпих от любимата ми прясна бира – без консерванти.

Обиколката с лодка беше скучна, тъпа и кратка. Но струваше цели 20 евро. Имаше добри предложения за нощни плавания с романтична вечеря, което е чудесна идея, ако си сбъркал да заведеш приятелка / съпруга в града на разврата.

Успях да си взема и велосипед. Придвижването в трафика се оказа истинско предизвикателство. Голям адреналин, докато успееш да стигнеш до парка. На 4 сантиметра от лакътя ти преминава трамвай, а в насрещното фучат летящите холандци. Нямаш право на грешки.

Взех си голямо, удобно, градско колело, с тънки, високи гуми, рамка и крачна спирачка. Истинско удоволствие беше да се рея по безкрайните алеи в парка с него. Миризливото пакетче с надпис „100% Sativa” в джоба ми също допринесе за удоволствието. Имах голям късмет да се наслаждавам на прекрасно, слънчево време през всичките дни.

Но започвах да усещам все по-силно натиска на нагона. Момичето от Кипър и испанката си бяха заминали. С тях безплатните оферти за публично опозоряване в хостела се изчерпваха. Оставаше ми само да „инвестирам” онези 100 евро, които грижливо си бях закътал специално за целта. Живеех на 50 метра от „Червените фенери”, все пак!

Тревицата, обаче, ти придава мек и овчедушен характер. Превръща те в пасивен наблюдател. За да тръгнеш по жени, се нуждаеш от малко повече дух и агресия. Алкохолът върши чудесна работа за целта. Оставих пакетчето в куфара, та да не ме изкушава, взех си продължителен душ, облякох си чисти дрешки и към девет вечерта заседнах в бара на хостела, за да „заредя”, преди да изляза.

Четири големи уискита и четири бири по-късно чух индиецът зад бара да казва:

„Цял живот съм работил по баровете, но досега не бях виждал човек да изпие толкова много алкохол и да продължава да говори смислено и нормално.”

„Аз пък цял живот съм пил по баровете и то – в южната част на Европа”.

Платих сметката, която не надвишаваше подобна почерпка в центъра на София. С тази разлика, че индиецът получаваше 1500 евро на месец, за да ми сервира „Джони Уокър” на цена шест лева. И наемът му в историческия център на Амстердам се доближаваше до този на екс-квартирата на „Цар Симеон”. Изводите си ги правете сами…

С леко замътен поглед излязох навън. Нощта беше топла и пренаселена, както винаги, а настроението ми – изцяло в синхрон с нея. Вече се ориентирах лесно в обстановката. Стигнах до магазина за кондоми и от там забих на дясно – озовах се право в сърцето на лабиринта от тесни улички, където на всяка крачка от двете ти страни „изскачат” апетитни какички по бельо, седнали на високите си столчета, зад осветените в розово и синьо прозрачни врати.

Следва продължение

Тихомир Димитров

октомври 13, 2011

Един писател в Амстердам – част първа

Решението

Бутилка бяло вино, пластмасова карта с надпис „Visa” и отворен лаптоп – това е всичко, от което се нуждае човек, за да отиде в Амстердам.

На другия ден имах лек махмурлук и тежкото усещане, че ще пътувам на север – нямаше как, бях си платил.

Директни лоу-кост полети от София до Амстердам няма. Можеш да пътуваш като бял човек с нормална авиокомпания или да правиш комбинация с евтини полети от други места в Европа, но този вариант излиза по-скъпо, според мен.

Австрийските авиолинии предлагат сравнително евтини билети до Холандия, като единственото неудобство е, че трябва да сменяш полет във Виена. Престоят е само половин час – колкото да си счупиш краката от бързане в търсене на терминала по непознатото летище, да минеш паспортната проверка и да се качиш на борда последен,  запъхтян, с изплезен език.

Пътуването

Беше страшничко. И интересно, в същото време. Още при излитането самолетът се наклони над „Тримата глупаци” в Младост и се опита да падне. В „Максим” бях чел, че най-страшното е не турбуленцията, а когато настъпи пълна тишина. Тогава двигателите „заспиват” и остава само шумът от триенето на въздуха в корпуса на металната „птичка”. Останалото го върши гравитацията. Може би си внушавам, защото прекалявам с „Нешънъл Джиографик”, но виенето на турбините ме зарадва повече, отколкото бих се зарадвал на шестица от тотото.

Издигнахме се високо над облаците в Мордор и отгоре ни посрещна великолепният залез – удобно наместен в илюминатора точно срещу зажаднелите ми за фотони очи. Беше прекрасно!

„Когато приключите със сънгейзинга, хер, бихте ли искали да ви сервирам вечерята?” – попита стюардесата на чист немски език. Хубаво е, че знам немски. Хубаво е, също така, че приличам на немец. Всъщност, единствено у нас се чувствам като емигрант…

Кимнах одобрително с глава, което за тях е точно обратното и после трябваше да си искам чашата с вино и безвкусния сандвич допълнително.

Семейство българи седяха до мен. Те също си мислеха, че съм немец в началото. Бяха от София, но живееха във Виена. Поговорих си с тях на немски, после изведнъж смених на местен диалект и за пореден път се насладих на изненадата и почудата, които предизвиквам винаги, когато, подведени от червената ми брада, от русата ми коса и от познанията ми по чужд език, барманите у нас започнат да ми надписват сметката. Забавно е да си емигрант в собствената си страна…

Във Виена бях последният, който се качи на самолета. Успях да стигна до терминала навреме, но митничарите се заядоха с парфюма, който непредвидливо бях оставил в ръчния си багаж. Ма не било парфюм, ма що му била желязна капачката, ма дай сега лабораторен анализ и така нататък. Предложиха да ми върнат само шишенцето. Обясних им, че 99% от дизайна на „Ив Сен Лоран” е съсредоточен именно в желязната капачка и без нея целият ефект от шишенцето се губи. Казах им, също така, че ще им го оставя, ако ми дадат 50 евро и, че за трети път чувам името си по високоговорителите с предупреждението, че забавям полета. Пуснаха ме да мина.

За мое облекчение този път получих място до привлекателна млада дама от Полша. Четеше книга с неразбираемо заглавие на холандски език и аз много исках да я заговоря, но се чудех как, без да ставам досаден. Докато нощната й лампичка не започна да мига и накрая съвсем се повреди. Тя прие това за лоша поличба, успоредно с факта, че седеше на място номер 13а. Каза ми, че подготвя стажанти за европейските институции в Хага и, че работата й е свързана с много пътувания. Обичала да лети със самолет, харесвала носталгията на летищата и т.н, но по време на един кофти трип над океана видяла кислородните маски да излизат два пъти и този полет окончателно я пречупил.

„Наслаждавахме” се на безвкусна салата в картонена кутия – чудесен повод да правиш нещо с ръцете си, докато споделяш най-интимни страхове, уроци и житейски тайни с напълно непознат човек. Носеше разкошна сватбена халка и беше доволна от факта, че току що се връща от меден месец в далечна, екзотична страна, който приключил с изненадващ шопинг тур из Виена, при най-добрата й приятелка – подарък от любящия съпруг. Онзи я чакал с нетърпение на летището в Амстердам.

За пореден път се убедих, че красивите, интелигентни момичета са: А/ заети или Б/ излизат скъпо, но определено си струват, ако можеш да си ги позволиш. Или поне така предполагам. Всъщност, единственото, което ни свързваше тогава беше смътното усещане, че лошото време навън и фаталният номер 13 не са за добро.

Падна ми се ролята на „безстрашния” джентълмен, който трябваше да я успокоява, докато друсаше най-много. Обясних й, че смъртта, всъщност, е само началото и, че няма от какво толкова да се притеснява, защото, ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш, нали…За моя изненада тя продължи да стиска ръката ми здраво и непрекъснато ми повтаряше да не спирам да говоря. Когато колесникът най-после докосна пистата, получих красива усмивка, приятелска целувка по бузата и едно сърдечно „благодаря”.

Разбрах, че в страха си не е чула нито дума от философските ми разсъждения на тема „това е само началото” и, че монотонното ми бърборене е успяло да й подейства успокояващо. Взехме си багажите и се разделихме завинаги. Аз поех към касите на летищната гара, а тя – към посрещачите, където я очакваше усмихнатият младоженец.

Хостелът

Как да е успях да си хвана правилния влак за Централната гара, но за малко да изпусна спирката, ако не бяха две по-тъмни от нощта момчета, с расти до кръста, които ми обясниха, че трябва да слизам. Казаха ми, също така, че мароканският хашиш е най-добър, а единственото нещо, което си струва да пушиш в кофи-шоповете е сативата, защото съдържала 100% THC. Но се намирала по-трудно и струвала два пъти повече от останалите треви. На изпроводяк чух нещо, което щях да чувам много пъти през идните дни:

“Enjoy Amsterdam!”

За пореден път бях на гарата на непознат град, късно през нощта, с карта в ръка, оглеждайки се за насоките към хостел, който трябваше да е някъде измамно близо до мен. Просто в инструкциите бяха пропуснали да отбележат строителните площадки на гарата, провирането през които обърка всичко. Поех в изцяло грешна посока и близо час дърпах куфара, опитвайки се да избягвам летящите холандци на велосипеди, ролери, рикши, скейтове, вело-таксита и мотопеди, които фучаха край мен, без да се оглеждат. Те винаги са с предимство, дори спрямо пешеходците – още нещо, за което не ме бяха предупредили.

В един момент умората надделя и реших да попитам случаен минувач, докато по улиците все още се срещаха такива. Оказа се младеж в мрачно настроение, който бързаше да се прибере. По всичко личеше, че току що са го били – имаше силно подути лилави белези по цялото лице. Нямаше към когото друг да се обърна, затова му показах принтираната карта и го помолих да ми обясни къде точно се намирам. Каза, че съм на майната си, далеч извън принтираното, но имало лесен начин да стигна до хостела, тъй като бил “точно срещу гарата”. Последваха кратки инструкции, “Enjoy Amsterdam!” и пичът потъна в една от тесните къщички наоколо.

В 2 сутринта бях на рецепцията на хостела. Минава се през уютна кръчма в антрето и после се изкачваш по най-стръмните и опасни стъпала към спалните помещения. Предстоеше тепърва да свиквам с това. Тук навсякъде стълбите са такива, а състоянието на туристите е доста неадекватно през повечето време. Твърде опасна комбинация! Реших, че момчето може и да не са го били, а да е паднало по стълбите, само че наистина. В Амстердам това се случва по-често по кръчмите и хотелите, отколкото в полицейските участъци.

Хубаво е човек да има лоши очаквания. Те му позволяват да се радва и на най-малките неща. Бях направил ред компромиси с резервацията, тъй като исках хем да съм в центъра, хем нощувките да ми излязат евтино. В замяна очаквах стая с 18 хъркащи пръча, аромат на крака, паразити в леглото и най-лошите тоалетни в града.

Оказаха се само 14 места, при това – смесени, момчета и момичета, с удобни, широки матраци, чисти завивки, сигурни метални шкафове за личния багаж и доста прилични бани. Аудиторията на International Youth Hostel “Meeting Point” е между 18 и 25. Всички са студенти и през повечето време цари голям купон, но в нощта на моето пристигане младежите вече си бяха по леглата.

Пробвах и аз да поспя, но не ми се получи, тъй като арабинът над мен реши да си удари чекия, която продължи повече от половин час и клатеше конструкцията на двете легла едновременно. Малко по-късно в спалнята се прибраха момче и момиче, видимо пияни, които, уж дискретно, започнаха да се любят на съседната койка.

Слязох долу в бара. Изпих два наливни „Хайнекена”, за да се успокоя. Отпуснаха ме биричките, бяха прекрасни на вкус. Реших да се заговоря с някой от младежите, насядали по масите, но не стана, тъй като всички бяха заети да тъпчат огромни бонгове с най-различни треви и вече приличаха на зомбита. Тогава излязох навън, за кратка разходка на чист въздух.

Озовах се в сърцето на Содом и Гомор! Четири сутринта, блъсканица от народ по улиците, денонощни барове, дискотеки, стриптийз клубове, пийп шоута, еротични театри, секс-шопове, кофи-шопове, порно кабинки, ресторанти, кръчми, изложба на белю с живи модели от всички раси зад стъклени витрини, салони за масаж, караокета, улични музиканти, емигранти, весели хора от цял свят…

Представете си софийската улица „Цар Симеон”, но с много по-поддържани фасади и с много повече подозрителни типове на квадратен метър. Не можах да се стресна, тъй като съм живял цели шест месеца на ул. „Цар Симеон”. Дори ми стана едно такова приятно от фамилиарното усещане за „даунтаун“. Беше започнало да ми липсва.

Едва към пет сутринта лудницата взе да стихва. В пет и нещо измиха улиците, изметоха подовете, лъснаха бар-плотовете, смениха персонала и заведенията отвориха наново.

Получих стабилна английска закуска в хостела срещу 2 евро и 50 цента. В спалнята вече никой не мастурбираше, никой не правеше секс, всички хъркаха. Легнах си за няколко часа, колкото да събера малко енергия за опознавателния тур, който ми предстоеше.

Следва продължение

Тихомир Димитров