Писателският блог на Тишо

януари 16, 2010

Една добра книга

„Скъпи, изрежи ми гръбнака, извади го,
стрий го на малки молекули и натори цветята ми.
Те ме обичат, те ще разберат”


Обикновено подхождам към сборник с разкази като към меню в ресторант – избирам  заглавия, харесвам си най-доброто и връщам менюто. Този път започнах от началото („Самота”) и не можах да спра до края. Потопих се в ролята на Наблюдателя:

„Ето ме, седя тази нощ в този град, обитаван от още 15 милиона човешки души, и съм сам. Прекрасно усещане, което влиза през ръцете ми, пълзи по костите и се впива в пъпа. Да.”

Текстът на Кънев е рязък и бърз, динамичен като боксов шампион на ринга – нахвърля се още преди ударът на гонга да е отшумял, притиска с удари в кръста, нокаутира и си тръгва. Оставя те да дишаш тежко на пода, без излишни обяснения.

„Ех, майстор Моше, казал, ти едно сако шиеш за пет седмици, а вашият Господ Бог е направил целия свят само за шест дни”

Евреинът го погледнал, въздъхнал едва чуто и отвърнал:

 

„Да, и виж какво стана с него.”

Кънев е пост-модернистичен философ. Историите му са като живота – итински и непредвидими, случват се просто ей така, без видима причина, после внезапно свършват, а погледът търси още в празното поле под последния абзац…

„Математиката на живота се случва там, където Айнщайн плаче, а Бил Гейтс се моли на своя зелен Бог”

Зад думите му е скрита зловеща тайна – някакво обещание за обреченост. Блед вампир в изискани дрехи – пленителен със своята неизвестност. Сочна мръвка за болното човешко въображение.

„Часовниците мълчат обидени, защото знаят, че измерват само и единствено себе си, стрелките мълчаливо се настъпват и се разделят”

Вниманието на читателя нерядко се концентрира върху прехода от ден към нощ. Залезите представляват акцент, а краката на момичетата са винаги „топли”. И тъпчат директно в мозъка. Преходът ден-нощ обещава нещо значимо.

„Слънцето вече се спускаше над дърветата и превръщаше короните им в оранжеви захарни памуци”

Видях пластмасовата култура на Америка през очите на европейския поет. Защото, уважаеми, мястото, което наричам свой „дом” винаги е било и ще си остане Европа. Ратифицирането на един договор не порменя с нищо този факт.

„Дойде типичната сервитьорка. Руса, слаба, с бележник в ръка и ухиелна. Тук всички са усмихнати. Имах чувството, че ако се усмихне само още малко, горната част на главата й ще се кътурне назад”

Хареса ми себеусещането на писателя, представено в един-единствен ред:

„Думите идват и си отиват, и аз се опитвам да ги уловя. Аз съм капан за думите.”

Аз също.

Сборникът е като диск с хубава музика. Купуваш го случайно и после ти става любим. Защото в него липсва Сингълът, оправдаващ съществуването на всички останали. „Парчетата” на Кънев са еднакво добри. Повечето – разкази с неочакван край. Уважавам този подход. Трябва да си наистина добра курва, за да оставиш партньора си възбуден и недовършен, без да те намрази. Същото се отнася и за добрия писател.

„Жените са същите като родителите си. Прехвърлят върху най-близкия си човек своите несъществени планове и се чувстват обидени, когато не желаеш или не се опитваш да ги постигнеш”

Самотата и отчуждението на различния. Живеем в свят на страданието. Онзи, който си позволи да надигне глава и да стане различен, получава за награда самота плюс бонус – отчуждение. Омраза, породена от страха на другите да не би случайно да станат като него – свободен.

„Да, а и вече знам защо писателите поставят името си на края на творбите си. Не защото те са ги писали, а защото никой друг не е.”

Една добра книга.

Тихомир Димитров