В оборот

Изт: БНБ 

Аз съм стара, изтъркана от употреба петолевка. Нека ви разкажа какво ми се случи днес:

Сутринта един брадясал студент-махмурлия се оспа за важен изпит и ме извади от омачканото си портмоне, за да ме даде на един таксиметров шофьор.

Шофьорът също беше брадясал. Той ме отърка нежно в грубата си, твърда брада (нямаше да го прави, ако знаеше колко микроби пренасям) и ме сложи в кожена чантичка на кръста си, при други стари, изтъркани от употреба петолевки. Имаше и няколко омачкани десетачки.

След малко ме извадиха от кожената чантичка и ме подадоха на дебела лелка в бяла престилка зад талашитен тезгах. Тя ме пое с мазните си пръсти и ме хвърли в талашитено чекмедже при други мои посестрими. В замяна таксиметровият шофьор получи баница, две пирожки, един айрян и някакво ресто.

Не след дълго дебелите мазни пръсти на лелката ме извадиха от талашитеното чекемдже, за да ме предадат на други, още по-мазни, този път мъжки пръсти, срещу което леличката получи тънка найлонова торбичка с един голям дюнер вътре в нея, загърнат с лепкава, полупрозрачна хартия и придружен от две квадратни салфетки.

В дюнерджийниците е горещо и прехвърча вряло олио, което допълнително ме съсипва! Знам го от личен опит. Попадала съм многократно в такива хранителни заведения. Добре, че преди да продължи работата си зад тезгяха, дюнерджията излезе да си купи цигари. Така се озовах в далеч по-луксозната и разпускаща атмосфера на будка за алкохол, кафе и цигари. Прибраха ме в касата преди да успя да се насладя на обстановката. Там видях истински, чисто нови петдесетачки! Дори мисля, че зърнах една блестяща стотачка!

След три минути ме върнаха като ресто на любезна млада дама с дълги руси коси, вързани на опашка, с къси дънкови панталонки и дълги прави крака, завършващи в чисто нови бели маратонки. Въпросната дама ме прибра в задния джоб на въпросните дънкови панталонки и си отвори енергийната напитка на автобусната спирка до въпросната будка.

След десет минути седна върху мен и ме притиска така половин час! Добре, че между мен и миризливата изкуствена кожа на седалката от градския транспорт имаше поне някаква преграда, макар и само тънко парче денимов плат!

След като мъчението най-после приключи, момичето слезе от автобуса и се озова в някакъв парк. Усетих веднага по-чистия въздух, шумът от булеварда остана някъде зад нас… Чуваше се само равномерното й дишане. Мускулите на стегнатия й задник се свиваха и отпускаха върху носа ми. Мислено благодарих на Бога на петолевките, че новата ми притежателка се къпе редовно!

После тя заговори с някакво момче. И ме смени за дебел джойнт. Първоначално се изненадах, че стойността ми се е покачила, но веднага си дадох сметка, че тя сигурно е използвала и личния си чар в трансакцията.

Младежът ме размени срещу две бири на дървено барче в градския парк, след което бързо се озовах в малките, нещадящи ръчички на пискливо дете, което ме занесе като ресто на баща си, който му беше купил сладолед. За мое успокоение детето не придоби пълни права върху тялото ми и баща му си ме прибра в мек кожен портфейл, при десетина спретнати десетачки.

Рядко разговаряме по време на такива случайни срещи, макар да сме притиснати лице в лице или гръб в гръб, или лице в гръб… Пък и заради номинала си десетолевките смятат, че е недостойно да разговарят с окъсани петолевки като нас. Щях да ги питам аз, ако ни бяха затворили в някой буркан! До морето в Гърция щяха да измрат от скука или да бъдат принудени да се опознаем като роднини.

Чувала съм от други петолевки, прекарали няколко месеца в буркан, че са успявали да се сприятелят дори с надменни двайсетачки! Тъмнината и теснотията не предлагали кой знае какво разнообразие, времето минавало по-леко в разговори и в обмяна на лични, понякога дори интимни, тайни, бяха споделили петолевките в касата на едно чейндж бюро. Мечтата им да отидат на море така и не се бе сбъднала. Надяваха се следващия им притежател да избере българското Черноморие.

Господинът с мекия кожен портфейл ме предаде на продавачка в квартален цветарски магазин, срещу което получи малка саксия с някакво растение, което сигурно щеше да отнесе у дома при съпругата си.

От цветарския магазин се озовах директно в кварталната бакалия, където ме размениха срещу две парчета наденица и самун бял хляб.

Привечер бакалинът ме обмени срещу лотариен билет в поредната будка за цигари и алкохол, откъдето ме върнаха като ресто на същия студент, който закъсняваше за изпит сутринта. От разговора по телефона с майка му разбрах, че го е взел.

Надявах се да не попадна отново върху твърдата брада на някой таксиметров щофьор, но опасенията ми се оказаха напразни. Студентът ме остави в малка книжарница, заедно с три-четири мои сестри, където прекарахме нощта.

Аз съм стара, изтъркана от употреба петолевка и това беше само един ден от моя живот, при това – от най-спокойните! Нямате представа какво е по рок фестивалите през лятото…

Да, поизтърках се допълнително, по лъскавата ми някога външност се добавиха още петна от пот, епидермис, готварска мазнина и непознати бактерии, но всичко това няма значение, защото аз оценявам важната си роля в обществото!

Ако бях прекарала деня си в някой буркан, през същия този ден един студент нямаше да се яви навреме за важен изпит, един таксиметров шофьор нямаше да закуси баничка с айрян, една лакома женичка нямаше да се натъпче с дюнер, един дюнерджия нямаше да си купи цигари, една мацка нямаше да пие редбул и да пуши джойнт, един младеж щеше да се ЛИШИ от две бири в парка, едно пискливо детенце – от сладолед, една домакиня – от евтино цвете в саксия, една цветарка – от наденица и хляб, един бакалин – от надеждата да забогатее внезапно, а на всичкото отгоре и студентът щеше да остане без учебник накрая!

Ето колко важно е да си в Оборот!

Тихомир Димитров 

Професор Андреев и машината на времето

Разказът е публикуван в сп. „Антимовски хан“ с работно заглавие „Професор Андреев“. Приятно четене:

П О Н Е Д Е Л Н И К

снимка: ladystyler.com

Професор Андреев се провираше из тесните калдъръмени улички в центъра по посока към института. Реши да седне в любимото си кафене на площада, както правеше всяка сутрин, преди да отиде на работа. Не беше суеверен, но смяташе за лош вкус да наруши традицията – особено днес, когато му предстоеше толкова важен експеримент. Именно на този ден той и асистентът му възнамеряваха най-после да извършат Прехвърлянето – не теоретично, не под формата на дълъг 30 страници алгоритъм, не като математическо моделиране или сложни физични изчисления, с каквито се бе занимавал през последните 26 години, а съвсем действително, истинско и реално Прехвърляне.

Поръча си задължителното дълго кафе със сода и сутрешния вестник, след което се загледа в документацията. Тези моменти на усамотение му даваха възможност да се съсредоточи, да организира мисловно предстоящия си ден в лабораторията и да нахвърли задачите в тефтера, който винаги носеше у себе си. Така по-късно нямаше да му се налага да ги помни и можеше да насочва цялото си внимание върху детайлите. А те не бяха малко. Пък и му доставяше удоволствие да задрасква задачите като изпълнени в края на деня. С линийка и с тънък химикал, за да могат да се четат. От поколенията. В крайна сметка, това беше и дневникът на научния му прогрес. Стъпка по стъпка. Ден по ден. „Всяко голямо пътуване започва с една малка крачка.” Неговото беше започнало преди две десетилетия и половина, когато основаха института с една-единствена цел – да стигнат до днешното Прехвърляне. Успееха ли, не само градчето, но и страната щяха да си извоюват световна популярност. Лабораторията му щеше да привлече невиждани средства, екипът му щеше да се прочуе. Името му щеше да остане в историята. Но, за да се случи всичко това, нещата трябваше да бъдат изпипани в детайли.

Професор Андреев се зае за пореден път да проверява изчисленията. Изчисленията бяха точни. Прегледа ги няколко пъти, преди да затвори голямата папка с документи, в която се намираха и разрешителните от Общината.

Професор Андреев отпи от кафето си и посегна към сутрешния вестник. Върху заглавната страница на видимо място беше отпечатано обявлението, поръчано от него самия по телефона, в което се съобщаваше, че електрозахранването ще да бъде прекъснато между 12 и 1 часа на обяд в квартала около площада. Прехвърлянето изискваше доста енергия.

Институтът се извиняваше предварително на гражданите и на гостите на града за причиненото неудобство и уверяваше, че до края на обедната почивка нормалното електроподаване към всички абонати ще бъде възстановено. Пожарната команда беше в готовност да реагира светкавично на сигнали за възникнали пожари в резултат от къси съединения. Гражданите се предупреждаваха да изключат компютрите, телевизорите си и другата техника от мрежата в посочения времеви интервал.

Докато четеше оскъдната на сензации местна преса (целта на експеримента се пазеше в строга тайна), професор Андреев неволно чу разговора, който се водеше на съседната маса в кафенето. Там седяха двама мъже в сини работнически унформи, които тъкмо бяха приключили със закуската и спореха кой от тях е наред да плати сметката. Накрая решиха да хвърлят монета. Спечели този, който седеше по-близо до професора и се „закани” да купи бирите в края на работния ден, за да не се чувства прецакан колегата му. Другият остави парите на масата и двамата се отправиха към строителното скеле в центъра на площада. Бригадата им се занимаваше с реставрацията на фонтана, който се издигаше точно срещу бялата фасада на провинциалния университет, която обгръщаше площада от двете му страни с формата на полукръг.

Професорът опитваше да се съсредоточи отново върху вестника, когато чу силно подсвиркване. Вдигна поглед. Единият от работниците (този, който беше платил сметката) се закачаше с красива студентка, развяла дългите си, загорели от слънцето бедра изпод къса лятна рокличка, седнала върху седалката на стар, класически велосипед.

Момичето не обърна никакво внимание на работника. Насочи се към университета. Точно пред нея велоалеята се разделяше на две – заобикаляше фонтана от ляво и отдясно, за да стане отново едно цяло преди входа на университета. Професор Андреев се зачуди от коя страна ще избере да мине студентката. Момичето заобиколи фонтана от лявата му страна. „Статистически вероятността е 50%” – прошепна си професорът под мустак – „също като вероятността грубиянът да плати сметката, а не неговият приятел. Но в квантовата физика те едновременно плащат сметката, а момичето успява някак да мине и от двете страни на фонтана…”.

Хрумна му интересна идея и той задраска в тефтера си.

* * *

„Стаята” – така наричаха празното помещение, което бяха запечатали херметически още пред 26 години, когато Институтът се нанасяше в сградата. Единственото предназначение на „Стаята” беше да дочака мига на евентуалното Прехвърляне. И ето, че този миг беше настъпил.

Професор Андреев доближи лице до сферичния люк в средата на блиндираната врата. Само гол паркет и нищо повече! „Стаята” беше празна. Отново. Умишлено правеха експериментите през деня, тъй като разчитаха на естествената светлина, която проникваше през бронирания, дебел две педи прозорец върху южната стена. Да разчитат на изкуствено осветление означаваше да разхерметизират редовно помещението, за да поддържат инсталацията, а това можеше да повлияе върху чистотата на експеримента. Никой и нищо не беше влизало в „Стаята” през последните 26 години…

– Сигурен ли си, че координатите са точни? – попита професорът.

Младият му асистент се загледа съсредоточено в екрана на компютъра си.

– Проверихме ги сто пъти, няма грешка, шефе!

– Станиславе, ако продължим още няколко дни да спираме тока в централната част на града всеки ден по обяд, от Общината ще ни отрежат най-накрая, а спонсорите само това чакат, за да се убедят, че е крайно време да ни спрат финансирането! Тогава и двамата с теб оставаме на улицата. И камерата наистина ли е празна?

– Нали я проверихте със собствените си очи! – настоя асистентът.

Професорът намести очилата си с показалец и погледна в „Стаята” отново…

снимка: torpedocroatia.blogspot.bg/

Случваше се нещо странно. Преди малко най-после бяха осъществили първото Прехвърляне, за което институтът се подготвяше цели 26 години. Със Станислав използваха обикновен кибрит от пет стотинки за обект на експеримента. Предварително бяха почистили само барута от клечките, за да избегнат риска от потенциално възпламеняване, а и да могат да го различават от всеки друг кибрит на света. Освен голи клечки, този, специалният, носеше и печата на лабораторията. Не бяха сигурни какво точно се случва по време на Прехвърлянето. Можеха само да гадаят според теоретичните модели, които сами бяха създали.

Първоначално се зарадваха, дори бяха готови да отворят шампанското, което държаха в хладилника за специални поводи, а поводът наистина беше специален – кибритът го нямаше в камерата за Прехвърляне. Пуф, беше изчезнал! Да дематериализираш физически обект не беше малко постижение в науката. Само заради това щяха да им удължат финансирането. Дори можеха и някоя награда да спечелят. Но кибритът го нямаше и в „Стаята”. А трябваше да бъде там! И не само това – трябваше да се е озовал там точно 24 часа по-рано – в неделя на обяд, когато до лабораторията не се допускаше никого. През уикенда дежуреше въоръжена охрана. Нямаше грешка в данните. Нямаше следи от опити за проникване в „Стаята”. Нямаше и кибрит. Нито в камерата за Прехвърляне, нито в херметизираното помещение.

В Т О Р Н И К

снимка: en.wiktionary.org

За експеримента във вторник пожертваха стар, евтин ръчен часовник. Тъкмо щяха да проверят дали фината механика продължава да работи след Прехвърлянето. Обектът отново изчезна в камерата и отново не се появи в „Стаята”.

– Може би имаме работа с един от парадоксите – каза асистентът. – Ако действително сме прехвърлили обекта назад във времето, а после сме го намерили, това значи, че неизбежно трябва да го прехвърлим отново обратно по същото време. С точност до секундата. А това няма как да стане, тъй като ние поглеждаме в „Стаята” след експеримента. Може би затова не откриваме нищо…

– Станиславе, парадоксът си е парадокс, но още по-парадоксалното е, че нещо изчезва без следа, не мислиш ли? Щом го няма тук, значи е някъде другаде! Енергията никога не се губи.

– Да, дори не ми се мисли колко ще е сметката за електроенергия в края на месеца – поклати глава асистентът.

– Това няма да ни спре точно сега, когато сме на финалната права. Утре ще направим трето превхвърляне! – каза решително професор Андреев.

С Р Я Д А

снимка: tallhill.com

За третото прехвърляне използваха жив обект – лабораторен плъх. Гризачът изчезна от камерата и не се появи в „Стаята”. Нямаше го!

От Общината започнаха да им препращат писмата на недоволни ресторантьори и хотелиери, които се оплакваха, че прексъването на електрозахранването всеки ден по обяд води до загуби в туризма. Чиновниците ги предупреждаваха, че търпението на гражданите е започнало да се изчерпва.

От Енергото пък им искаха банкови гаранции за огромните суми, с които лабораторията задлъжняваше всеки ден. Заплашваха, че в противен случай ще им спрат тока. Тези хора дори нямаха представа какъв експеримент се извършваше в малкия им провинциален град!

Професор Андреев отговори чрез обявление във вестника, че опитите ще продължат най-късно до петък. Молеше гражданите за още малко търпение, предупреждаваше ги да си изключват уредите между дванадесет и един часа на обяд и обещаваше, че лабораторните експерименти ще приключат в края на седмицата, независимо дали ще доведат до очаквания резултат или не. Напомняше също, че градът и туризмът ще спечелят много, ако лабораторията пожъне успех.

Спонсорите с неохота осигуриха банковата гаранция, но от своя страна заплашиха професор Андреев, че този път наистина ще му спрат финансирането, ако не им дадеше откритието, за което се подготвяше вече 26 години и, в което бяха инвестирали милиони…

Ч Е Т В Ъ Р Т Ъ К

снимка: at.blogs.wm.edu

– Три, две, едно! – Станислав натисна ентър върху клавиатурата на компютъра си.

Камерата за прехвърляне, голяма колкото стандартна хотелска душ кабина, потрепери на мястото си. Вибрациите постепенно се успокоиха. Уредите показваха спад в напрежението. След няколко минути стана безопасно да я отворят.

С огромен интерес и Станислав, и професор Андреев погледнаха вътре. Старият настолен компютър го нямаше. Затичаха се към „Стаята”. Погледнаха през сферичния люк в средата на тежката, блиндирана врата – първо ученият, после и неговият асистент. Нямаше го и там! Професорът удари ядосано по вратата с отворена длан. Тежката стомана пое плесника му с глухо „туп”.

– Значи не е от масата на обекта – въздъхна Станислав.

– Каквито и промени да правим, нищо не става! Само сметката за ток расте. Това прехвърляне ще ни струва 30 бона повече от вчерашното! Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Станислав никога не беше чувал шефа си да използва вулгарни изрази по-рано. Беше изтънчен човек с изискани маниери, пред чийто интелект асистентът му се прекланяше. Сега му приличаше на луд професор. В буквалния смисъл. Бузите му бяха зачервени от ярост. Очите му се въртяха в орбитите зад дебелите стъкла на очилата. От устата му излизаха още псувни и заплахи без адресат. Потеше се обилно. Ученият просто не беше на себе си от безсилие и от гняв.

След като се поуспокои малко, професор Андреев каза с пресипнал глас:

– Да приключваме за днес! Имам важни задачи в града след обяд. После ще работя до късно в кабинета у дома. Ти също няма да спиш тази нощ. Искам да прегледаш всички изчисления отново! Цялата документация по проекта от последните две десетилетия и половина! На сутринта ще се видим тук – ела рано, към шест. Трябва ни повече време, за да се подготвим за финалното Прехвърляне. Очаквам да носиш доклад с октритите несъответствия и, въобще, с всичко, което ти дойде на ума! Заложили сме главите си, Станиславе. Видя писмата от спонсорите, от общината и от кредиторите. Връщане назад няма! – след тези думи професор Андреев излезе от лабораторията веднага, сякаш бързаше за важна среща, без дори да каже „довиждане” на своя асистент.

П Е Т Ъ К

снимка: sophlylaughing.blogspot.com

– Сигурен ли сте в това, което говорите, професоре? – гласът на Станислав трепереше от страх и от притеснение. Към тях се прибавяше и една непозната за младия асистент тъга – сякаш беше на път да изгуби добър приятел. Всички тези чувства контрастираха рязко с ведрото лятно утро, което настъпваше навън.

– Няма друг начин! – отсече професорът. – Ако се проваля сега, ще трябва да се пенсионирам и да потъна в забвение. Отделих половината си живот на този експеримент! Няма да мога да понеса срама. А с твоята академична кариера е свършено! Затънали сме в дългове. И освен това…

– Но решението, което взимате, не премахва тези проблеми, дори напротив – създава нови! Въобще не ми се мисли за правната страна на въпроса.

– Слушай ме внимателно, без да ме прекъсваш! – професор Андреев намести с показалец очилата върху носа си. Правеше го винаги, когато беше изнервен. Или го притискаха крайните срокове: – Помислил съм за всичко – той извади от кожената си чанта три папки и ги постави върху масата между тях. Едната беше червена на цвят, другата синя, а третата – кафява. След което продължи:

– Изготвил съм подробен научен доклад за извършените експерименти тази седмица. Намира се в червената папка. В кафявата папка е моето завещание. Придружено е от нотариално заверено пълномощно, с което ти прехвърлям пълните авторски права върху направените от мен открития от ден нула до сега. Плюс всички патенти. Плюс правата за публикуване на доклада. Единствени бенефициенти по завещанието сте ти и моите родители. За тях остават къщата, колата и личните ми принадлежности, плюс дребна сума в брой, а ти получаваш лабораторията, заедно с цялото оборудване. Надявам се все пак да спасиш нещо от кредиторите, след като обявим фалит. В синята папка са писмата до родители, роднини, приятели, колеги и близки, които те моля да разпратиш, ако не ме намериш в „Стаята” след Прехвърлянето днес. Или, ако ме намериш мъртъв… Или луд. В крайна сметка тези неща отиват някъде, но един Бог знае в какво състояние пристигат там. Готов ли си за всичко това?

– Това въпрос ли е или просто заповед? – тихичко попита асистентът.

– Прав си, не беше въпрос! – ухили се насила професор Андреев.

– А помислихте ли за себе си? Какво ще правите, когато се озовете там? Където и да е това? Ако оцелеете изобщо при Прехвърлянето?

– Помислил съм за всичко, както ти казах.

Професор Андреев пъхна ръка в джоба на панталона си. В него имаше малка хартийка, сгъната на две, върху която бяха изписани шестте печеливши числа от последния тираж на тотото в четвъртък. За всеки случай ги беше запомнил и наизуст. Нищо не се знаеше…

Двамата учени потънаха в мълчание.

Птичките пееха навън. Вятърът си играеше със завесата през отворената врата на балкона, който гледаше право към малкия централен площад. Стъпките на най-раннобудните граждани отекваха върху паважа. Поемаха ги крилата на университетската сграда и кънтенето им се усливаше многократно в бетонния полукръг. Реставрираният фонтан шумеше весело. Първите слънчеви лъчи се показаха над покрива на отсрещното университетско крило и оцветиха кабинета на професора в ярко оранжево.

Станислав си погледна часовника. Беше шест и половина сутринта. До Прехвърлянето оставаха само пет часа и половина. Дали щяха да успеят да си кажат всичко до тогава? Имаше странното усещане, че присъства на последното свиждане с осъден на смърт роднина, чиято екзекуция предстои още същия ден, а не че след малко ще стане свидетел на най-големия научен експеримент в живота си, при това – с човешко същество като експериментален обект! Отново се притесни за своята собствена роля в опита и попита:

– Ами, ако ме обвинят в пасивно съучастничество? По закон ни е забранено да използваме хора за Прехвърлянето, дори мисля, че съм задължен да ви попреча да извършите това, което сте намислил!

– Спокойно, погрижил съм се и за това! – отвърна професорът – Първо, във всички документи еднозначно е написано, че извършвам експеримента сам, по собствено убеждение и желание, без върху мен да е оказан натиск или чуждо влияние, че съм в напълно трезво състояние, в отлично съзнание, в присъствието на нотариус, дори има бележка от психиатрията, успях и оттам да мина вчера след обяд; пише също, че съм предприел експеримента собственоръчно, без знанието и помощта на моите колеги от института, дори против тяхното евентуално несъгласие, в което съм убеден.

– Но…

– Казах ти да не ме прекъснваш, Станиславе!

Асистентът само кимна гузно с глава. Професорът продължи:

– Осигурил съм ти алиби. В писмото до старите ми родители, които за щастие все още са с всичкия си, изрично настоявам да свидетелстват пред властите, че двамата с теб снощи до късно сме работили в кабинета у дома, останал си да спиш на канапето ми, спал си до обяд, а когато си се събудил, мен вече ме е нямало. Обядвал си с тях, изпили сте бутилка-две вино и едва в късния следобед си се отправил към лабораторията. Настоявам, след като прочетат и запомнят детайлите, да изгорят писмото, което съм сигурен, че те ще направят, а записващите устройства в лабораторията са изключени. Охраната не идва през седмицата, така че няма кой да ги заподозре в лъжа. Просто трябва да потвърдиш тяхната версия.

– Професоре, настоявам да промените решението си! В противен случай съм длъжен да ви попреча да извършите това! – Станислав се опита да прозвучи убедително, дори леко заплашително, но в реакцията на шефа си не видя никаква следа от колебание:

– Ако ми попречиш, ще те отстраня от лабораторията по законния път и ще извърша експеримента сам. Но тогава може нещо да се обърка. По-добре остани тук и ми помогни с каквото можеш! – след кратка пауза професорът добави:

– Всъщност, това не е заповед, а молба от стар приятел. От днес вече официално не съм ти работодател.

* * *

Професор Андреев пристъпи в камерата за Прехвърляне и я затвори веднага след себе си. Не искаше да гледа повече разплаканата физиономия на Станислав. Надяваше се само чувствата да не размътят мозъка му в последния момент! Асистентът трябваше да нагласи времевия диапазон за по-дълго от обичайното. Щяха да извършат Прехвърлянето на същите координати, тоест в „Стаята”, но този път не двадесет и четири, а сто и два часа назад! Целта им беше ранното понеделнишко утро. Професорът се прекръсти и зачака…

Кабината потрепери. Той усети как подът под краката му започва да се тресе. Ситни вибрации минаха през цялото му тяло. Зъбите в устата му затракаха неудържимо. Принуди се да ги стисне здраво, за да не ги счупи. Изведнъж нещо изпука. И всичко потъна в бяло. Все едно някой беше взривил барутната светкавица на старомоден фотоапарат право в лицето му.

П О Н Е Д Е Л Н И К

снимка: wallpaperup.com

Постепенно зрението му започна да се възвръща. Развълнуван, професор Андреев се огледа наоколо. Намираше се в „Стаята”! Но тя нямаше нищо общо с това, което наричаха „Стаята” в института. Липсваха блиндираната врата и дебелият брониран прозорец. На тяхно място зееха отвори, през които духаше вятър. Значи нямаше да му трябват тежките ключове за отваряне на помещението отвътре, които 26 години бяха лежали в сейфа на лабораторията и, които едва преди малко беше закачил на колана си – точно преди Прехвърлянето. „Преди малко? Не, би трябвало да е след четири дни и половина!” – поправи се професор Андреев. И продължи да разглежда „Стаята” с любопитство.

Стените бяха покрити с мухъл. Между гредите на покрива видя угасващите звезди на изсветляващото утринно небе. Паркетът, който бяха поставили точно преди да запечатат херметично помещението преди две десетилетия и половина, беше изчезнал. Неговото място заемаше стар, прокъсан линолеум, който беше толкова изгнил, че жълтият му цвят едва личеше под натрупаната върху него мръсотия. Тук-таме из ъглите се забелязваха миши изпражнения.

„Дали пък не са от гризача, който прехвърлихме?” – запита се професор Андреев. Но бързо се сети, че нямаше как да е лабораторният плъх. Той беше пътувал само 24 часа назад от сряда, т.е в най-добрия случай щеше да се озове тук на следващия ден /вторник/ по обяд! Огледа се за евтиния ръчен часовник, който бяха изпратили във вторник. Не, часовникът щеше да пристигне чак на обяд в понеделник! Евентуално. Кибритът, обаче, трябваше да е пристигнал още в неделя. Провери цялото помещение, сантиметър по сантиметър, но не откри нищо, което дори бегло да наподобяваше кибрит.

Професор Андреев докосна една от стените. Голямо парче мазилка се отрони под допира на пръстите му. Нямаше какво да прави повече тук! Не изглеждаше никак безопасно. Тръгна към изхода.

Пристъпи навън, през квадратния отвор в стената, където трябваше да има тежка, стоманена врата. И замалко не извика от ужас! През широка дупка в пода на коридора се виждаше долният етаж. От краищата на дупката стърчаха разкривени арматури. Професор Андреев прескочи дупката, използвайки инерцията на собственото си тяло, олюля се на един крак от другата й страна, обърна се с лице към дупката и опря гръб върху отсрещната стена на коридора. Сърцето му биеше лудо.

Изчака да се успокои, след което заразглежда останалата част от лабораторията. Продължи по коридора като внимаваше къде стъпва. Не само от „Стаята”, но и от останалото оборудване нямаше никаква следа! Намираше се в сграда, която е изоставена на произвола на стихиите. Изглеждаше точно така, както я бяха заварили преди 26 години, когато се нанасяха тук с лабораторията, преди институтът да започне да реставрира втория етаж, за да изгради модерното съоръжение. Изглеждаше дори по-зле. Нима се беше прехвърлил цели две десетилетия и половина назад във времето?

Професор Андреев слезе предпазливо по изпотрошените стъпала, които водеха до приземния етаж и не след дълго се озова на добре познатия му централен площад.

Другото крило на университета изгледжаше непроменено. Високият фонтан в средата на площада бе ограден от строително скеле. Очевидно реставрацията бе започнала, но все още не беше приключила. Значи, все пак, се намираше в правилния понеделник! И в правилната епоха! Освен това, забеляза чисто новата велоалея, която се раздвояваше около фонтана. Нямаше как да е попаднал с години назад във времето! Насочи се право към кафенето от другата страна на площада, което също изглеждаше непроменено.

Седна на традиционното си място, поръча задължителното дълго кафе със сода и сутрешния вестник. Веднага щом му го донесоха погледна датата и окончателно се убеди, че това е правилният понеделник! Значи беше успял да извърши прехвърляне на човешко същество цели сто и два часа назад във времето! Чувстваше се напълно невредим и, макар все още да бе твърде рано за заключения, май не забелязваше никакви странични ефекти от Прехвърлянето.

Ефектите бяха другаде. Например сервитьорката. Тя беше същата, но не го позна или поне се направи, че не го познава. Сервира му с любезната дистанция, с която обикновено обслужваше туристите. Във вестника липсваше обявлението за предстоящия експеримент, нямаше ги предупрежденията за очакваното прекъсване на електричеството. На тяхното място бяха отпечатани традиционните за провинциалното градче скучни новини. Професор Андреев отпи от кафето и се зачете с огромен интерес в тях.

Докато проследяваше оскъдната на сензации местна преса и правеше своите мислени сравнения (установи, че кмет на града е същият изкуфял стар глупак), професор Андреев неволно чу разговора, който се водеше на съседната маса. Там седяха същите онези двама мъже в сини работнически униформи, които тъкмо бяха приключили със закуската и спореха кой от тях е наред да плати сметката. Накрая решиха да хвърлят монета. Спечели този, който седеше по-близо до професора и се „закани” да купи бирите в края на работния ден, за да не се чувства прецакан колегата му. Другият остави парите на масата и двамата се отправиха към строителното скеле в центъра на площада, където бригадата им се занимаваше с реставрацията на фонтана. Студентката с дългите бедра и късата рокличка не закъсня да се появи върху стария си класически велосипед. Единият от работниците (този, който беше платил сметката) подсвирна на красивото момиче, което не му обърна никакво внимание и се насочи по велоалеята към университета.

снимка: ladystyler.com

Професор Андреев наблюдаваше студентката в захлас. Не, той не се впечатляваше от гладките й бедра, придобили чудесен тен под милувките на горещите летни слънчеви дни. По-скоро следеше с нарастващ интерес от коя страна на фонтана ще мине собственичкта им този път. И тя мина отдясно!

Професор Андреев извика сервитьорката, припряно плати сметката, стана, грабна сутрешния вестник, сложи го под мишница и се запровира из тесните калдъръмени улички в центъра по посока към дома на своите родители, с които делеше един покрив.

На вратата го очакваше зловеща изненада. Видя некролог на баща си. Указваше 40 дни от смъртта му. След известно колебание, което му беше необходимо, за да осмисли новината, ученият натисна звънеца и чу добре позната мелодия. Светлото петно в средата на шпионката изчезна. Майка му попита:

– Кой е?

„Боже, нима не ме познава?!”

– Махайте се, не купувам нищо от улични търговци! Срамно е да притеснявате хората по домовете им толкова рано! – каза тя през вратата.

На професора му хрумна идея. Наложи си да се усмихне насила пред лицето на покойния си баща, което го гледаше от снимката на некролога, опита да овладее гласа си, за да не трепери и с най-любезния тон, на който беше способен, заговори:

– Госпожо, извинете ме за безпокойството, наистина е рано… Аз не съм уличен търговец. Ученик и колега съм на мъжа ви. Дойдох да изкажа своите съболезнования. Едва вчера научих новината и побързах да хвана нощния влак, наистина бяхме много близки с него. Ще ме пуснете ли да вляза?

– Разкарайте се веднага или ще повикам полиция! – развика се майка му от другата страна на вратата – Не съм ви виждала преди, ако бяхте приятел на мъжа ми, щях да ви познавам! Напълни се светът с мошеници! И все старите хора гледат да излъжат. За последен път ви предупреждавам, ако не се махнете, ще се обадя в полицията. Вече набирам спешния номер!

– Нямаше ли да бъде интересно, ако… – каза професор Андреев. – Така започваше всяка своя лекция мъжът ви. Той беше гениален математик, визионер и откривател! Но остана неразбран. От него съм научил всичко за свойствата на време-пространството. Работя упорито върху идеите му…

От другата страна на вратата цареше мълчание. Професор Андреев продължи:

– Ние наистина се познавахме добре. Съвместната работа ни сближи. Бръснеше се винаги във вторник, в четвърътк и в събота. Никога не даваше пари в понеделник. Обичаше да твърди, че в неделя дори Господ почива, затова оставяше недовършените си дела за следващата седмица, колкото и неотложни задачи да имаше. Ставаше рано, лягаше късно, пушеше много, но не пиеше никога. Разказваше вицове, на които само той се смееше. Обичаше кафето си с една бучка захар, без мляко и сметана.

– Откъде знаете всичко това? – попита майка му.

– Казах ви, от съвместната ни работа, аз съм негов ученик и приятел. Сближихме се преди 26 години, когато той окончателно изостави проучванията си върху времеви-пространствения континиум и ми завеща труда на своя живот – да го продължа, ако искам, на своя глава. Точно така се изразяваше: „Работи, ако искаш, но на твоя глава!” Все още ли се съмнявате?

Ключът се завъртя в бравата. Резето щракна. Вратата се отвоври. Професор Андреев видя разплаканото лице на майка си:

– Моля ви, заповядайте! Прощавайте за грубото отношение, знаете в какви времена живеем…

– Няма нищо, благодаря ви, че проявихте разбиране!

Искаше му се да я прегърне, да я успокои, да й каже кой е, но така само щеше да я уплаши. От погледа й разбра, че тя действително го виждаше за първи път! Вместо да се отпусне в обятията й, професор Андреев неуверено пристъпи прага на апартамента, който цял живот беше наричал свой собствен дом.

Майка му го покани в хола и го попита дали иска нещо за пиене. Той се настани върху дивана и за малко да откаже, но после му хрумна нещо и заяви, че една чаша горещо кафе би му се отразила чудесно след „нощното пътуване”. Знаеше, че й отнема цяла вечност да приготви кафето. Възрастната жена отиде в кухнята и се зае със задачата, а той с любопитство заразглежда хола.

Мебелите бяха същите, каквито ги помнеше. Или поне повечето от тях. Имаше някои незначителни размествания. Вместо с гръб към прозореца, например, телевизорът стоеше поставен върху стъклена масичка пред голямата библиотека. Загледа се в изданията по лавиците. Дори книгите бяха същите! Подредени бяха по различен начин, тук-таме се мяркаха непознати заглавия, но повечето отговаряха едно към едно на неговия спомен. Загледа се в семейните портрети. Майка му и баща му като младоженци. Познаваше тази снимка в детайли. Черно-бели фотографии от различни ваканции. Всичко си беше по старому, но него го нямаше на нито една от фотографиите! Нито като бебе, нито като ученик, липсваше дори омразната снимка от казармата, на която майка му толкова много държеше. Нямаше ги и фотографиите с колегите му от института…

Чу стъпки да приближават и бързо седна обратно на дивана. Майка му внесе добре познатата медна табла с добре познатия му сервиз за кафе и добре познатата правоъгълна захарница, в която задължително имаше бели бучки захар.

* * *

Разговаряха известно време с носталгия за баща му. Професор Андреев упорито поддържаше версията, че е негов стар приятел и ученик. Излъга няколко пъти, че работи в голяма столична лаборатория, където по случайност е разбрал за смъртта му от общ колега. В един момент не се сдържа и попита:

– Извинявам се, че така рязко променям темата, но с професора никога не сме засягали този въпрос – вие имате ли деца?

Разбра, че след дълги опити са се отказали заради заболяване, което е направило невъзможно майка му да забременее повторно. А първият път се е наложило да направи аборт заради тежка контузия.

– Сигурно ви е притеснено сега, когато сте напълно сама?

– Все ще се оправя някак, на мен какво ми трябва вече? – въздъхна майка му. – Пенсията ми за нищо не достига, но добре, че са роднините и приятелите да помагат в трудни времена. А и бившите колеги на мъжа ми… Всички те го обожават, точно като вас! Много се радвам да видя какъв умен и талантлив ученик е успял да възпита във ваше лице. Странно, че никога не е споменавал името ви, но сигурно защото избягваяхме вкъщи да говорим по работа…

„Няма как да е споменавал името, което току-що съчиних” – помисли си професор Андреев, погледна си часовника и се изправи:

– Ами, май вече е време да си ходя. Съжалявам още веднъж за загубата на съпруга ви! Може би ще ви погостувам отново, ако нямате нищо против. Съвсем скоро очаквам да ме изпратят на дългосрочна командировка във вашия град. Искат да основем клон на института тук. В дясното крило на университета – онова, което от години стои занемарено.

– Каква чудесна новина! – усмихна се майка му – Винаги сте добре дошъл у нас, дано само да не ви досадя със спомените за мъжа ми. Откакто си отиде, все за него мисля и говоря!

– За мен ще бъде удоволствие – каза професор Андреев, – чувствам го много по-близък, отколкото можете да си представите…

– Обадете се задължително, когато дойдете пак – каза майка му на вратата, преди да затвори.

Беше по-скоро молба, отколкото покана. Молбата на самотник за капчица човешко внимание.

– О, да – професор Андреев бръкна в джоба на панталона си и извади сгънато на две парченце хартия. – За малко щях да забравя! Бихте ли ми направили една дребна услуга? Тук са изписани числата от тотото, които исках да пусна за тиража в четвъртък, но понеже заминавам на кратка почивка сред природата, май няма да успея да ги подам. Още е рано, а автобусът ми тръгва след малко. Освен това, тото-пунктът май не работи в понеделник. Ще успеете ли да ги подадете вместо мен? Само не забравяйте – за тиража в четвъртък! Обещавам, ако спечеля, задължително да поделя печалбата си с вас!

– С удоволствие ще подам числата – взе бележката майка му. – Желая ви приятна почивка, със сигурност я заслужавате! Имате уморен вид. Може би работите много. Също като покойния ми съпруг.

– Уви, за съжаление, така е! Благодаря ви за гостоприемството и до скоро! – професор Андреев махна с ръка. Едва сдръжаше сълзите в очите си. Обърна гръб на майка си и заслиза по стълбите, без да поглежда назад.

Ч Е Т В Ъ Р Т Ъ К

снимка: fieldnotesfromfatherhood.com

Професор Андреев пиеше бира с хижаря в една забутана планинска хижа. Сърбеше го кожата от слънчевото изгаряне, което бе получил по време на разходката из чукарите през изминалия ден, но едновременно с това се чувстваше освежен и сякаш започваше да привиква с новия-стар свят, в който беше попаднал. Пък и наистина се нуждаеше от почивка! Чистият горски въздух му се отразяваше прекрасно.

Хижарят разказваше поредната ловджийска история, когато нещо в малкото телевизорче, което висеше от тавана на импровизираната механа, привлече вниманието на професора.

Теглеха числата от тотото.

Знаеше ги наизуст.

Паднаха се пет от тях.

„Нищо, пак не е зле като за начало!” – помисли си професор Андреев, опипа тефтера, който винаги носеше в задния джоб на панталона си и доволен се заслуша отново в разказите на хижаря.

Тихомир Димитров

Pret-a-porter

Изт: paper4pc.com

– Здравейте, аз съм Хари-портър, къде искате да Ви Хари-портирам?

– Ами, на някое по-хубаво място!

– Моля уточнете „по-хубаво“. Информацията се обработва…

– Телепортирайте ме възможно най-далеч от тук!

– Гео-локализацията е установена. Най-далеч от тук се намират Северният полюс и Южният полюс. Информацията се обработва…

– Почакайте, нямах това предвид!

– Не разполагам с пред-вид на Вашия под-вид. Ще Ви Хари-портирам възможно най-далеч от тук. Изчисляване на маршрута…

– Спрете, спрете! Не искам да ходя на Северния полюс!

– Чудесно! Защото Южният полюс е по-далеч. С няколко сантиметра. Изпращам заявка за Хари-портиране…

– Прекратете процедурата! Искам да изляза! Веднага!

– Процедурата е прекратена. Прехвърлянето е успешно. Можете да излезете. Добре дошли на Южния полюс!

– Върнете ме обратно! Това е някакво недоразумение!

– Благодарим Ви, че избрахте да пътувате с Хари-портър! „Винаги навреме, където си желан!“. За да се свържете с оператор, моля изберете #1…

– #1

– Здравейте, благодарим Ви, че избрахте телефонната централа на Хари-портър! „Винаги навреме, където си желан!“. За да подобрим обслужването на своите клиенти, ние сме длъжни да Ви съобщим, че по време на този разговор теле-метричните Ви данни ще бъдат свалени, заедно с пръстов отпечатък и подкожна ДНК. Възможно е ретина-анализ да бъде извършен по време на разговора, както и запис на гласовите Ви данни…

– Спасете ме от тук!

– В момента всички оператори са заети. Моля опитайте отново.

– #1

– Здравейте, благодарим Ви, че избрахте телефонната централа на Хари-портър! „Винаги навреме, където си желан!“. За да подобрим обслужването на своите клиенти, ние сме длъжни да Ви съобщим, че по време на този разговор теле-метричните Ви данни ще бъдат свалени, заедно с пръстов отпечатък и подкожна ДНК. Възможно е ретина-анализ да бъде извършен по време на разговора, както и запис на гласовите Ви данни…

– Не мога да плувам!

– Искате да се научите да плувате? Хари-портър винаги е там, където е желан! Пренасочване към отдел абонаменти…

– Помощ! Давя се! Студено е! Не си чувствам краката!

– Привет, ние имаме чудесно решение за Вашия проблем! Хари-портър винаги е там, където е желан! За инсталиране на протеза „същият, както преди“, моля изберете #1, за консултация с имплантиращ лекар-робот, моля изберете #2…

– #1

– Здравейте, благодарим Ви, че избрахте имплантите на Хари-портър! „Винаги желан, както и преди!“. За да подобрим обслужването на своите клиенти, ние сме длъжни да Ви уведомим, че по време на този разговор теле-метричните Ви данни ще бъдат свалени, заедно с пръстов отпечатък и подкожна ДНК. Възможно е ретина-анализ да бъде извършен по време на разговора, както и запис на гласовите Ви данни…

– Свършено е с мен…

– Само Вие си мислите, че е така! С Мотивационните семинари на Хари-портър Вие ще преоткриете себе си и ще реорганизирате невероятния си потенциал!

– Помогнете ми!

– Именно за това сме тук! Хари-портър е винаги там, където е желан! За да подадете жалба към обществена или гражданска институция, моля изберете #1…

– Нещо ме докосна по крака!

– Имате чувство за хумор? Добре дошли в дома на Хари-портър-шегаджията! Веднъж Хари-портър го докоснало нещо по крака. Каква е то? А/ Давя се!, Б/Помощ!, В/Студено е! Г/ Гошо, стига, нали се разбрахме още на абсолвентската?

– Пада ми батерията! Мисля, че си намокрих Хари-порта! По дяволите, нещо ме дръпна за крака току-що!

– Пада Ви другият път! За да продължите тази шега, моля изберете #1, за да влезете в директория „мокри сънища“, моля изберете #2, за „подръпвания“ изберете #3, за „близки срещи от трети вид“ изберете #4…

– Влезе ми вода в носа. Дрехите ми тежат. Студено е. Помощ. Умирам.

– Имате нужда от нови дрехи? Прет-а-портър е винаги с Вас – там, където сте най-желан! Изберете от уникалните модни линии с авантюристичен дизайн..

– Здраейте, Прет-а-портър консултант на телефона, слушам Ви?

– Телепортирайте ме обратно! Незабавно! Стана ужасна грешка!

– Грешката в гардероба никога не е фатална, господине! Винаги има място за подобрение! Но всичко извира отвътре-навън. Нека да започнем с един елементарен въпрос: Какви бяха Вашите отношения с майка Ви в детството? А с баща Ви?

Тихомир Димитров

Две добри книги

 

Следя развитието на Бранимир Събев като автор отдавна, ммм, почти от самото начало всъщност. Писал съм вече ревюта за неговото Хоро от гарвани през лятото на 2010-та и за Човекът, който обичаше Стивън Кинг през лятото на 2012-та. Не сме се срещали на живо, но го харесвам като автор, че и като човек, т.е предполагам, че като човек, пиещ бира (или абсент) в някоя сумрачна кръчма бих го харесал много. Защото би бил чудесен събеседник, според мен. Съдя по кратките онлайн диалози, които сме водили през годините. А и как няма да ти е интересен един автор на съвременни фентъзи, фантастични и хорър разкази, кажете ми? Колко такива хора познавате?

Бранимир е майстор в жанра къс разказ. За мен бе изключително интересно да наблюдавам как се развива с годините: техника, диалози, сюжет, описания, герои, всичко върви напред и нагоре. Самият той признава, че е прочел всеизвестните книги на тема „Как се пишат книги“ и, за разлика от повечето хора, които са ги прочели, е приложил наученото от тях на практика. Естествено, централна роля в колекцията от ръководства за писатели играе „библията“ на Стивън Кинг: За писането – мемоарите на занаята, от която аз също съм взел много. Това бяха най-добре инвестираните десет лева в живота ми (старото издание струваше толкова).

Та, доста неща ни свързват с Бранимир: Кралят (The King), любовта към фантастиката, към хоръра (като братовчед на фантастиката), дори към сходни идеи, които срещам в разказите му и издават общи интереси, споделени сюжетни мечти. Затова нямах търпение да разгърна „Априлска жътва“ и „Пустинния скорпион“ – две от новите му книги, които някак бяха минали покрай мен, бях ги пропуснал по невнимание.

Еми, чудесно се e справил Бранимир! Понякога е доста непредвидим. Например: доброто сладко момиченце може изведнъж да бъде заклано от някой неподозиран, уж положителен до този момент, герой. Или разкъсано от гнусно чудовище – при това съвсем изненадващо – точно, когато читателят си мисли, че всичко ще завърши с мед и рози… На мен лично ми харесва този подход. Няма сигурност, братче! Не се вкопчваш в героите, колкото и да са ти симпатични. Дори най-добрите и положителните от тях не са застраховани срещу злочестията, а ако има истински безсмъртни герои в разказите на Бранимир, то по-добре е да не ги срещаш след залез слънце. С някои малки изключения. Примерно юнака, дето си гледа дракон в задния двор и живее с две булки под един покрив на семейни начала, него можеш да го срещнеш в селската кръчма след залез слънце. На него нито жените ще му се карат, че пие до късно и по много, нито кръчмарят ще му поиска вересията, нито ще го хокат после вкъщи, че е забравил да разходи дракона и да го нахрани преди да излезе. Защото момъкът е на 800 години и не му минават вече тия…

Другото, което ми направи чудесно впечатление в двата сборника е, че авторът си поставя сложна писателска задача: хваща някой изтъркан до баналност сюжет, да речем за момъка и ламята, за граф Дракула или за училищните престрелки в Америка, след което прави нещо съвсем ново, оригинално, свежо и необичайно от този сюжет. Повярвайте ми, не е лесно, когато си 728-ият поред автор, седнал да твори над идеята за Влад Тепеш Набучвателя или над ритуалите на тайни общества, свързани с човешки жертвоприношения.

Третото, което ми направи чудесно впечатление е, че разказите ме накараха да се разсмея на няколко пъти в сюжети, които предполагат всичко друго, но не и чувство за хумор. Абе, да правиш хорър и да караш читателя ту да се киска нервно, ту да поглежда към прозореца, докато заспива на светната нощна лампа, си е цяло постижение. Стиловото разнообразие също е важно. Тъкмо приключиш зловеща приказка за възрастни деца с фолклорен елемент и хоп – пренасяш се веднага на бойното поле на пост-апокалиптичен военен екшън, изпъстрен от съвременен цинизъм и от визионерски прозрения за близкото бъдеще…

Няма да ви разказвам повече за съдържанието на двата сборника, за да не ви разваля кефа от личната среща с тях.

Вземете и ги прочетете тези книги.

Фейсбук страницата на Бранимир.

Благодаря за вниманието!

Тихомир Димитров

Как НЕ се прави пътепис

Изт: onajunket.com

Гълтам всякакви пътеписи с голямо удоволствие. Чета ги в печатни издания, чета ги онлайн, чета пътеписи, където намеря… Сигурно няма ден, който да не започва поне с един пътепис в тоалетната сутрин (на смартфона). И да не завършва с втори в леглото вечер (за предпочитане – на хартия). Освен това много обичам да пътувам и, също така, да пиша пътеписи. Правил съм книги-пътеписи, дълги пътеписи, кратки пътеписи, средни пътеписи, всякакви пътеписи…

От толкова много пътеписи мисля, че най-после разбрах как НЕ се прави пътепис.

Ще наблегна само на баналностите, които често се повтарят, за да ги избягвате:

Станахме в пет сутринта. Къде са паспортите? Ужас, детето има температура…

На никого, ама на НИКОГО не му пука за битовите ви неудобства и проблеми. Целта на всяко пътуване е да ти създаде известен дискомфорт, който да те извади от рутината на ежедневието. Хората затова обичат да пътуват. Ако съм отворил пътеписа ти за Венеция, примерно, то е защото искам да видя Венеция през твоите очи, дори вече да съм ходил там, а не защото ме интересува какво си ял и дали си акал, преди да пристигнеш на място. Започвайте направо с дестинацията.

Полетът ни се забави с три часа, нелюбезната жена зад гишето ни се накара, а кафето на летището беше ужасно. 

Бе на кого му пука? Ти си просто един от стотиците милиони пътници, които днес ще се придвижат от точка А до точка Б по земното кълбо чрез въздушен, воден или сухоземен транпорт. Ако си бежанец, който за малко не се е удавил край бреговете на Италия, става да споделиш. Ако си свалил стюардесата – също. Ама ти си просто един скучен турист. Поредният. Започвайте направо с дестинацията, да му се не види!

Там ядохме X,Y и Z. Беше много вкусно! Препоръчваме.

Нека да се разберем по един важен въпрос: в първо лице множествено число („ние”) имат правото да се изказват само: а) бременните жени, б) царските особи, в) папата и г) хората с глисти. Това не е чак толкова важно. По-важното е, че няма как да споделите вкусовите си рецептори с читателя посредством текст. Снимането на храната също не помага. Да, може да споделите един-единствен местен деликатес, който сте опитали и е нещо неземно, но 99% от пътеписите напоследък са за плюскане и само 1% се концентрират върху дестинацията. Започнете направо с дестинацията.

Снимките: Аз пред замък. Аз пред статуята на едикойси. Аз пред езерото в парка и зад мен – лебед.

Мислите ли, че украсявате замъка? Че му придавате някаква допълнителна стойност? Ами парка? Дали статуята на едикойси става по-значима от това, че вие сте решили да застанете пред нея, подобно на всички останали единици от стадото, наречено „туристически поток”? Наблегнете на дестинацията! Вашия пътепис хората ще го четат заради мястото, а не заради вас… Собствените (авто)портрети може да си ги запазите за най-близките в семейството. Гарантирано и на тях ще им писне, но поне ще се правят, че им е интересно – все пак сте роднини.

Подробностите за хотела. Колко широка е банята. Къде се намира асансьорът…

Всички хотели по света си приличат. Настаняването може да бъде любопитен фрагмент от пътеписа ви само ако гостувате на местни, които предлагат съвсем различен поглед върху дестинацията, от гледна точка на хора, които вече живеят там, при това – отдавна. Техният бит за читателя ще бъде интересен. Примерно, отивате в Хавана да живеете при кубинско семейство в стара къща от колониалната епоха. Споделяте ежедневните битови грижи и неволи на семейството, да речем – къпете се заедно от бидон в двора, защото няма вода. Или участвате в производството на домашен ром. Помагате им да си ремонтират старата „Чайка” с подръчни материали. Научавате се да свирите на китара. Приготвяте ястия по домашни рецепти, които не ги знае дори le chef в най-оборотния кубински ресторант в Ню Йорк. Танцувате на улицата заедно под дъжда. Тогава да. Но масовият туристически ол-инклузив пакет е по-изтъркан дори от изтривалката пред входа на родния ви дом – на никого не му пука.

Тонове суха информация за забележителностите, която читателят може и сам да си намери в интернет. Ако му е интересно…

Даже да не сте пейстнали инфото най-нагло, какъв е смисълът? Разкажете своето лично субективно преживяване! Историята на Айфеловата кула не е нито лично, нито субективно преживяване. Сложете един линк за по-любопитните и продължавайте нататък… Освен ако не можете да преразкажете историята в хумористичен стил, например. Тогава вече е друго.

Три милиона снимки на детето ви пред някакъв фонтан:

Бабите ще плачат от умиление със сигурност, но не и вашият читател. Той ще се разплаче от скука в най-добрия случай. Напразно си мислите, че хората by default харесват деца. Това не е вярно! Хората by default са егоисти. Те харесват своите деца. И вие не правите изключение от това правило…

Още подробности за храната в хотела:

Навсякъде сервират бъркани яйца за закуска. Ако сте отседнали в място, където нощувката се равнява на средната надница за града, държавата или района, със сигурност няма какво ново / интересно да споделите. Ако сте били в Риц и сте си поръчали по румсървис хайвер от белуга, докато чакате да ви внесат роял в хола на кралския апартамент, защото на гости ще идва сър Елтън Джон, тогава вече е друго…

Снимки на местната валута:

Обикновено показват пачка супер обезценени банкноти, разпръснати върху масата, с която можеш да си купиш максимум кутия цигари. Вижте: „Тонове суха информация, която читателят може и сам да си намери в интернет” по-горе.

Пиянски снимки:

Напили сте се в чужина? Ехаа! Ама верно ли? При това на Нова година? Колко оригинално!

Информация за най-тъпите развлечения, взети направо от туристическата брошура:

Например: колко струва разходката с корабче по канала, колко време продължава, откъде точно тръгва, разписанието му и т.н. Не, че е лошо, просто издава липса на въображение.

„Перифразиране” на местните цени в лева:

Кафенце за 14 лв и чайче за десет? Еми, целият град сигурно разчита на доходите от туризъм. Има причина местните да получават за ден колкото изкарвате на месец в България. Това всички го знаем. Освен това знаем, че в Швейцария е скъпо, а в Бангладеш – евтиния. Просто не е интересно.

Размазани снимки с лошо качество:

В аматьорското порно, пардон – в аматьорските пътеписи напоследък снимковият материал сериозно преобладава над неграмотно написания текст, като обем. Само по себе си това е лошо. Още по-лошо е, когато снимките не стават за гледане, защото не се вижда нищо на тях. „Авторът”, който вкарва максимум по едно изречение с пояснения между некадърните си фотографии и допуска по 16 правописни грешки на ред, сигурно си мисли, че спазва правилото: „едно изображение струва колкото хиляда думи”, но в неговия случай то струва точно колкото 1000 думи без единицата в началото…

Текст, пълен с правописни грешки:

Всеки има правото да се изказва в интернет, но това все още не значи, че е способен да премине успешно матурата за седми клас…

Кратък речник на чуждите думи, най-вече: „обичам те” и „наздраве”.

Ще ви открия една малка тайна: сочната псувня е за предпочитане, понеже я няма в разговорника.

Купища детайли за туроператора и за скучните допълнителни екскурзии, които предлага:

Отново един линк ще бъде напълно достатъчен. Ако чак ТОЛКОВА държите да споделите.

Снимки на закупени евтини сувенири от някоя сергия:

Евтините туристически сувенири в цял свят си приличат подобно на тризвездните ол-инклузив хотели. Банални са до притъпяване.

Елементарна транспортна логистика:

Колко струва билетчето за градския транспорт, картата за деня и т.н. Бас хващам, че има ценоразпис на място. Всеки, като пристигне, може да се ориентира. Ако не знае, ще пита. Виж, в случай, че сте пътували с кучешки впряг през полярната нощ или сте взели хеликоптер / ледоразбивач на стоп, тогава вече има с какво да зарадвате своите читатели.

„Премеждия”, които всъщност не са никакви премеждия:

Например, ударили сте си малкия пръст на крака. На кого му пука?

Подробна информация за хора, които читателите не познават:

Ако сте обядвали в президентския дворец на някой диктатор, след като ви е поканил на екзекуция на политическите си врагове, определено има какво да споделите с читателите. За личността на вашия домакин. Ще ни бъде интересно да разберем даже какъв цвят са били салфетките върху масата за хранене. Но, ако сте били на семинар с „оригинален” водещ или ви е развеждал смешен, смахнат екскурзовод из някакви руини, едва ли можете да убедите аудиторията си какво невероятно чувство за хумор е притежавал.

Бай Ганьовски номера:

Икономисали сте 5 евро? Минали сте гратис в метрото и даже не са ви поискали билетчето за проверка? Пресичате улиците на червено? Браво на вас! А сега можете да изтриете целия пътепис и никога повече да не ни занимавате със своята посредственост. Когато нещо се среща толкова често, то не е интересно, интересни са само изключенията, за сметка на правилото. А целта на всеки пътепис е точно такава – да бъде интересен.

Информация, която всички знаем:

Че в Дубай има закрита снежна пързалка. Че из Венеция се придвижват с лодки по каналите. Че Рим е „вечният град”. Тези неща всеки ги знае. Губите своето време, губите и времето на читателите, за да им докажете, че сте поредното клише, лишено от всякакво въображение. Всъщност, целта ви е просто да се изфукате, че сте били там, нали? На никого не му пука, приятели!

Дребен алъш-вериш:

Купили сте за две евро някакъв боклук, който преди това е бил обявен за десет евро на сергия в Мароко? Еваларка! Метнали са ви при всички случаи, защото това им е работата. Нали не смятате, че сега някой ще ви наеме за контрактор в международна компания, впечатлен от вашите умения да „преговаряте” с уличните търговци в страна, където дори не знаете езика?

Местните не са чували за България, но знаят кой е „Стоичков”?

Бас хващам, че знаят и кой е Марадона…

Ще спра до тук, за да не се депресирате максимално, спомняйки си последните няколко пътеписа, които сте публикували в интернет. Споко, моите не се различават съществено от вашите. Просто споделям малко личен опит.

Тихомир Димитров

Мъжете са лесни

Изт: the-dating-genie.com

В началото подходих наивно към сайтовете за запознанства. Мислех, че ще ми помогнат да си намеря приятелка. Как я докарах до това положение ли? Ами, много лесно: гаджето ми избяга с чужденец, приключи следването и купонът свърши! Знаете как е: от работа вкъщи, от вкъщи – на работа. Социалният кръг се стеснява и накрая оставаш сам. Повечето ти приятели са семейни. Липсва среда, липсва и възможност за нови връзки. Остават само сайтовете за запознанства, а те са пълни със самотници като теб.

Та, в началото подходих наивно. Регистрирах профил, качих няколко снимки, описах се достоверно и зачаках. Нищо. От близо 30 000 жени в десет сайта за запознанство нито една не пожела да ме заговори. „Окей – реших аз – сигурно е като в реалния живот. Мъжът трябва да направи първата крачка.” Прекарах дни наред в разглеждане на женски профили. Чувствах се като дете в сладкарница. Внимателно подбирах дамите, на които да изпратя съобщение. Бях изискан, възпитан и мил в обръщението си. Написах близо 200 уникални писма. И зачаках. Отново нищо. Никоя не ми отговори. Дали не бях прекалено нетърпелив?

Започнах да изпращам съобщения само на момичета, които са онлайн, за да съм сигурен, че ги получават в реално време. Стигна се до размяната на две-три реплики и толкоз. Това беше резултат от близо едномесечен труд! Побеснях. Съотношението мъже към жени в сайтовете за запознанство сериозно надделяваше в полза на мъжете. За да привлека вниманието на женската аудитория, трябваше да сменя „имиджа”. И го направих.

Изтрих профилите навсякъде. Избрах най-неизвестната австралийска агенция за фотомодели. Свалих портфолиото на най-неизвестния австралийски манекен. Редактирах снимките с фотошоп, за да изглеждат като любителски. В новите профили писах, че съм син на разведени родители – баща англичанин и майка рускиня. Излъгах, че прекарвам половината си време в Лондон, където имам собствен апартамент, а другата половина в Москва и Петербург, където помагам на майка ми в управлението на рекламната й агенция.

Подбрах 30-те топ мацки в сайта. Изпратих им едно и също съобщение. Още не бях привършил с копи-пейста, когато отговорите заваляха.

Близо две седмици се забавлявах да въртя около малкото си пръстче най-алчните курви в нета. Бях щедър на обещания: предлагах им да ги разходя из Лондон, изкушавах ги със скъпи подаръци, модна кариера и живот сред елита. Игнорирах всяка на момента, в който приемеше нещата твърде сериозно. Прекарвах цели нощи в чатене. Дадох пълна свобода на творческото си въображение. В един момент ми писна. Разбрах, че трябва да се превърна в човека от профила, ако искам да си намеря приятелка – такава, която да става за показване. С други думи, нямах никакъв шанс!

Тогава се превърнах в „жена”. За пореден път изтрих всички профили и създадох нови. Бях научил достатъчно за поведението на жените онлайн. Реших да се възползвам от новите си знания. Качих примамваща галерия и обещаващо резюме. Е, този път буквално ме заляха от съобщения! Всеки път, когато влизах в някой от профилите, заварвах тонове писма: от загорели чекиджии, мускулести „батковци” с Бе-Ем-Ве-та, съмнителни „бизнесмени”, порно актьори и обикновени воайори. Така се запознах със Сахиб. В сайтовете за запознанства има много индийци, които копнеят за бяла плът. Именно те са най-лесни.

Сахиб беше разведен адвокат. Говореше зле английски, имаше малък опит с интернет, голям нагон и пилешки мозък. Супер наивно копеле! Разигравах го близо три седмици. Изпращах му още и още снимки от „личния” си архив. Пишехме си часове наред за неговия истински и за моя измислен живот.

Дойде неизбежният момент, в който трябваше да се чуем по телефона. Спешно се нуждаех от женски глас! Сестра ми първоначално отказа да съдейства. Нарече ме „идиот”, но срещу сто лева промени мнението си на 180 градуса. Изведнъж се превърнах в „гений”. Обещах й още толкова, ако изиграе ролята добре. Накарах я да прочете логовете от чата, за да е подготвена. Купих предплатена сим карта и една вечер той се обади.

Говориха близо два часа! Сахиб налапа стръвта заедно с въдицата! Вече нямаше съмнение, че жената на мечтите му е истинска! Превърнах се в заплаха за човечеството – красавица с интелект. За нещастие на индиеца „красавицата” беше „обещана” на друг. Строгият й баща не търпеше никакви възражения! И Сахиб предложи да ме „спаси”. Изрази желание да докаже сериозността на намеренията си чрез скъп подарък.

Естествено, нямаше как да ми го прати у дома, заради „строгия баща”, затова му дадох номера на пощенска кутия, която регистрирах в съвсем друг град. Получих дискретна кутийка, в която се мъдреше златен годежен пръстен с диамант и успях да го продам за 2000 долара! Последваха още подаръци. Месец по-късно дойде пластика с няколко хилядарки. Пин-кода получих по имейл. Парите трябваше да ми послужат да организирам бягството си от България, да купя самолетен билет и да замина за Индия, където Сахиб вече стягаше нов дом за европейската си жена. Ежедневно ми изпращаше снимки от жилището с изглед към морето и любовни стихове. Никой нямаше да попречи на „любовта” ни!

За нула време щях да се превърна в милионер!

Та Сахиб беше само един от многото!

Сега излежавам ефективна присъда. Виновна е алчността – моята и тази на сестра ми. Като разбра, че не мога без нея, тя започна да ме изнудва. Стоте лева, които получаваше за разговорите с индиеца, вече не бяха достатъчни. Разбрахме се да делим плячката 50 на 50. Междувременно „зарибихме” и други мъже – самотни турци, американци, араби, англичани. Сестра ми спря да ходи на работа, защото изкарваше повече от телефонни разговори у дома.

За съжаление, реших да премълча един от малките подаръци на Сахиб, но тя разбра и направо пощуря! Скарахме се жестоко. Реши да послуша „гузната си съвест” и отново се върна на работа. Остави ме сам с цялата бъркотия. На всичкото отгоре пратила имейл на Сахиб, разкриващ истината за измамата. Той позвънил на българското посолство в неговата страна, оттам се свързали с тукашните власти и куките ме закопчаха, докато водех интервюта по скайп с жени, които имат приятен глас. За надомна работа с висок доход. Сестра ми получи условна присъда за съучастие. Натопи ме и си спаси задника.

Най-тъпото е, че в затвора нямаме интернет. Времето тече бавно и всеки ден изоставам по малко от новостите. На едно свиждане ми обясниха за невероятните възможности на социалните мрежи, които постепенно измествали сайтовете за запознанства. Когато изляза оттук мисля да започна всичко отначало!

Но този път ще организирам нещата перфектно и ще стигна далеч. Сега разполагам с много време за размисъл. Веки ден получавам нови идеи, които внимателно си записвам. Пъзелът се намества парче по парче в главата ми. Така посрещам утрото с усмивка! Междувременно сестра ми замина за Индия и се омъжи за Сахиб. Индийците никога не се отказват! Тъпа кучка. Така й се пада.

Късият разказ е жанр в художествената литература, което ще рече, че героите и сюжетът му са плод на авторското въображение. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. 

Тихомир Димитров 

Жан

Изт: benheine.deviantart.com

ЖАН живееше на шестия етаж в пететажна постройка. Това, че обитава несъществуващ етаж изобщо не го притесняваше. За него много неща на този свят бяха несъществуващи. За сметка на това, обаче, Жан притежаваше недостижими за другите умения. Той владееше 15 езика, 300 компютърни програми и можеше да прави около 200 магии. Най-много се гордееше с умението си да внушава мисли на хората и да общува с животните. Умението да лети Жан използваше рядко, защото се страхуваше от височини.

Много хора биха завидели на човек като него, но вместо да се възползва от всеобхватния си потенциал, Жан водеше скромен и уединен живот. През повечето време си стоеше у дома, на шестия етаж в пететажната постройка, колекционираше пощенски марки и обичаше да чете. Четеше всичко: книги, вестници, списания, каквото му попаднеше в ръцете.

От време на време излизаше на кафе с най-добрия си приятел Николай, известен още като Ники–Сто, заради стоте му прераждания. Ники беше единственият човек в тази страна и може би в целия свят, който помнеше всичките си предишни животи. Можеше да ги докаже с документи. Надарен с много добра памет, Ники–Сто разказваше на Жан в продължение на часове за интересни случки от миналото, които бяха преживели заедно, но Жан не ги помнеше, за разлика от Ники.

Според приятеля му винаги се бяха раждали по едно и също време и винаги се бяха сближавали още като деца. Жан беше напълно съгласен със своя другар. В първия миг, в който се запознаха, го обзе странното усещане, че отдавна не са се виждали и, че имат толкова много да си разказват…

Това, което обърка скучния живот на Жан, беше Радостина. Запознаха се на нейния 33-ти й рожден, на който го заведе Ники–Сто. Радостина беше родена на девети септември 1999 г., дори името й беше с девет букви. Тя живееше в квартал “Св. Троица”, блок 333, трети вход, на третия етаж. Радостина се шегуваше, че любимото й число е три, но в училище получавала само шестици, а повече от тройката обичала само девятката. Точно три пъти повече я обичала.

В любовта им с Жан нямаше нищо случайно, като се има предвид, че той носеше трибуквено име. Влюбиха се от пръв поглед и Радостина реши, че това е мъжът на живота й, макар Ники–Сто също да й харесваше – заради трибуквения псевдоним. Жан и Радостина бяха заедно, като гаджета, съвсем кратко. На третия месец се сгодиха, на шестия се ожениха, а на деветия се роди първото им дете – Симеон Иванов Радостинов – според новите изисквания на брачния кодекс мъжките рожби носеха фамилното име на майка си, а женските – на баща си.

Радостина мечтаеше за три деца, като се колебаеше дали да са момченца или момиченца. Жан й предложи да имат шест деца – три момченца и три момиченца. Тъкмо щяха да се появяват на всеки девет месеца и така щяха да поддържат цикъла на семейното щастие. Ето защо двамата си наеха сурогатна майка, а гените заченаха при известния генетик, молекулярен инженер и метафизик – д-р Генешки.

За да подсигури новото си семейство, Жан се отказа за малко от скучните занимания вкъщи и се посвети изцяло на търговията. С безкрайния си талант той можеше да изкарва пари практически от всичко. Забогатя доста бързо. Регистрира офшорна компания, зае се с борсово посредничество и брокерска дейност. Разори няколко казина. Спря на третата година, когато вече имаше достатъчно, за да не му се налага да работи повече, докато е жив. Продаде бизнеса на един съмнителен тип, който търгуваше с човешки души в интернет, но това по никакъв начин не смути Жан, защото онзи му предложи добра цена.

Радвайки се на бързо растящото си благосъстояние, младото семейство се разшири и стана горд собственик на целия шести етаж от пететажния мезонет, както и на още шест имота в столицата – по един за всяко от бъдещите им деца.

Родителите на Радостина много харесваха Жан, защото беше умно и скромно момче. Своите родители той не помнеше и въобще не беше сигурен дали има такива, както не беше сигурен и на колко години е всъщност.

Съвсем в реда на нещата си беше много хора да завиждат на младото семейство за просперитета, но това не можеше да помрачи щастието на Жан, дори напротив – с дребен трик той превръщаше омразата и завистта в материя, така че всеки път, когато кажеше на някой завистлив комшия, че възнамерява да си купи нова кола, ако комшията му завидеше от сърце, той мигом получаваше колата. Продаваше я и парите слагаше в банката. У дома носеше предимно книги.

Възпитанието на малките бе поверил изцяло на съпругата си. За да могат да пътуват и да опознават света, Жан се погрижи в банковата й сметка винаги да има точно 999 долара, независимо колко тегли и кога.

Това положение на нещата можеше да продължи дълго, ако не бяха внезапните проблеми, които сполетяха Жан. В един момент той стана ужасно параноичен. Гонеше го непрекъснат страх – едно натрапчиво усещане, че нещо не е наред, че нещо може да се случи всеки момент и да настъпи тотална бъркотия.

Психиатрите не успяха да му помогнат. В мислите им Жан видя, че нямат абсолютно никаква идея за какво говорят, независимо от броя на дипломите, които висяха по стените на кабинетите им. Все по-често го болеше глава и тези ужасни мигрени го водеха до подтискащото чувство, че умира, макар да не знаеше с абсолютна сигурност дали това е възможно.

Всичко продължи до мрачния следобед, в който двамата с красивата му съпруга седяха на канапето пред телевизора и гледаха репортажи от първия контакт с извънземните. След няколко месеца мъчителни преговори Световното правителство отказа да се предаде и изстреля ракети по кораба-майка, една от които – българско производство.

Пришълците отговориха с имплозивен заряд, причиняващ изкривявания във време-пространството и дисфункция на причинно-следствения континиум.

На другия ден Жан вече не се оплакваше от болки в главата. С нетърпение излезе от сламената колиба, за да види дали вълците не са отмъкнали някоя овчица през нощта. Отдъхна си едва, когато се увери, че цялото стадо е налице. Скоро трябваше да прибави още едно топче към броеницата. Възнамеряваше да купи нова овца от града. Освежен от утрото, Жан разпали лулата си и запуши, загледан в красивата ливада, която танцуваше пред него, подухвана от вятъра. Зад морето от зеленина се издигаха високи планини. Въпреки че беше лято, по върховете им все още имаше сняг. В приповдигнато настроение Жан се упъти към съседната колиба, където спеше най-добрият му приятел Николаос. Събуди го и заедно подкараха стадата на паша.

Тихомир Димитров 

Разговор с Архангела

Бушуваше се oкеанът
Красив за боговете
За смъртните опасен
Притихнал бе човекът
Там до бреговете
С погледа си ясен

Ето го и него – носът над Атлантика. Последното парче земя. Finsterre… Краят на света. Поклонникът седна. Целуна тояжката и внимателно я постави до себе си. Десетки метри по-надолу стихията налиташе върху брега, но след всяка следваща вълна скалите се подаваха все по-високо над водата. Имаше отлив. И Луната горе, устремена към хоризонта, дърпаше морето след себе си.

Какво ли не преживя по Пътя! Мускулите му заякнаха като корабни въжета. Ръцете и врата му се опекоха на слънцето и вятъра в планините. Мазолите му станаха твърди като кост. Вече нямаше нужда от сандали – можеше да стъпва бос върху острите камъни. А и сандалите му отдавна бяха скъсани…

Притихна, заслушан в прибоя. Потъна в спомени за разбойниците, които се опитаха да го убият. За вълците, които се опитаха да го разкъсат. Благодари в сърцето си на монасите, които го подслониха и на рицарите, които го защитиха. Извади индулгенцията, връчена му от епископа в Сантяго. Целуна я. Скри я обратно в пазвата – близо до сърцето.

Загледа се в безкрая. Самотен остров воюваше с ветровете недалеч от брега. Мъртвите течения сякаш отмиваха болката, натрупана в ставите му. Облекчаваха умората, събрана по Пътя. Един голям гущер излезе изпод камъка. Огледа се. И влезе обратно. Такива като него идваха често тук. Окъсани и дрипави. Млади и стари.

Поклонникът стана, приближи бездната и запрати тоягата в небитието. Повече нямаше да му служи. Свършила си беше работата. Гонила беше кучетата. Плашила беше бандитите. Подпирала го беше по стръмните пътеки назад, в планините, където се срещнаха за пръв път. Където тя избра него, за да я пренесе до Великото море. Сега бяха свободни от задълженията си един към друг. Всеки трябваше да продължи по Пътя си сам.

Отправи молитва на благодарност към небесния Закрилник затуй, че го беше опазил жив. Благодари Му за безценните уроци и напътствия, за прекрасните съвети. Архангел Гавраил – Вестителят, Пазителят на небесните тайни, Повелителят на Луната и Водата беше негов приятел и защитник от малък. Често разговаряха с думи прости и ясни – тъй, че дори той, неукият, да може да Го разбере. Понякога в съня му се явяваше, но понякога и буден Го слушаше да говори с езика на Любовта. Помагаше му в беда. Утешаваше го в трудни моменти.

Поклонникът вярваше безпрекословно в Гавраил. Искаше му се тъй добре да познава и Бога. Затуй беше тръгнал по Пътя. А ето, че се намираше в самия му край и Бог продължаваше да бъде невидим за него. Загледан в Луната над откритото море, поклонникът каза:

– Гавраиле, тук ли си?

– Няма по-подходящо място за среща с мен. И по-подходящ начин от благодарността. Винаги, когато погледнеш към небесата, аз поглеждам обратно към теб. Защото ние никога не сме били разделени. Тук съм. Говори.

– Знаеш, тръгнах по Пътя в търсене на Бога, а ето, че вече съм в края му и никъде не Го виждам. Искам да ти задам един въпрос.

– Още преди да си ме питал, аз ще ти отговоря! Защото Господ е моята сила и Той живее вечно у теб, както у мен. Ти отдавна вече го виждаш. Дори сега Той е пред очите ти в целия Си блясък, но може би все още не знаеш това. Питай. И ще разбереш.

– Вярвам безрезервно в Теб, Гавраиле! Винаги си ме подкрепял и закрилял, за което съм Ти безкрайно благодарен! Но намирам Бог за твърде далечен. Искам да те питам, щом вече сме изградили връзка, щом познавам толкова могъщо същество като Теб, което може да мести огромни маси вода пред очите ми далеч към хоризонта, щом толкова блестящо светиш, тъй че всеки път да мога да те виждам, повдигна ли взор към небесата, щом е тъй, не ми ли стига в краткия живот, отреден ми тук, на земята, да се осланям единствено на Теб? Да отправям молитвите си само към Теб? И да не занимавам Бог с тревогите си, защото Той е твърде непонятен за мен, а Ти си ми толкова близък и сърдечен другар?

– Скъпи човече! Братко мой! Ангеле небесен! Мога да премествам водните маси и да светя в небето, защото аз съм светилото и аз участвах в създаването на водата. Всеки прилив и отлив на великия океан, който виждаш с очите си, е едно мое вдишване и едно мое издишване. Но чуй това, което ще ти кажа. И го запомни добре!

– Слушам, целият съм в слух! Напрегнати са сетивата ми до край за скъпоценната Ти мъдрост!

– Последният път, когато Господ издиша, Той създаде Вселената. И всичко в нея. С последното си дихание Той създаде теб и мен. Рано или късно, Той ще ни прибере обратно при себе си – там, където принадлежим. И в Космоса ще има ни звук, ни светлина. Но преди това ще минат милиони години и ти вече няма да си тук, за да го видиш с очите си. Не и във формата, в която разговаряш с мен сега. Аз вдишвам и издишвам всеки Божи ден. И всяка нощ изгрявам в небосклона. Затуй трябва да отправяш молитвите си към Бога. Защото колкото по-къси са денят и нощта в сравнение с Вечността, толкова по-силен ще да бъде отговорът на молитвата ти, отправена директно към Източника…

Очите на поклонника се насълзиха. Плачеше от любов и благодарност. Значи усилията му не бяха напразни! Значи ненапразно кожата му беше почерняла от слънцето и нозете му се бяха превърнали в копита. Колкото и рани да бележеха тялото му, колкото и болка да прикриеше дрехата му, всички те щяха да са недостатъчни за великата отплата, която получи.

– А ти, защо се усъмни? – прошепна гласът от морето.

Задуха вятър. Луната се скри зад гъсти облаци. Стана тъмно и студено. Поклонникът тръгна обратно към сушата. Наблизо имаше рибарско селище. Чакаше го дълъг път обратно към вкъщи. Трябваше да си намери място, където да преспи тази нощ, да събере сили, да отдъхне. Преди да поеме обратно по Пътя.

Тихомир Димитров 

Трябва да умреш, ако ти кажа

Изт: valera098.deviantart.com

Парите бяха преведени. Доволен, Алекс затвори лаптопа, напълни чашата с уиски до горе и застана пред широкия панорамен прозорец. Градът пулсираше в краката му.

Нощното небе сипеше дъжд – студен, есенен дъжд. Харесваше меланхолията в цялата панорама. Харесваше и дебелия мокет на хотелската стая, стъпалата му потъваха удобно в него. Обичаше добре свършената работа, навреме платения хонорар, малцовия вкус на уискито, допира на памучната хавлия и петзвездния лукс. Някой почука. „Сигурно е тя – помисли си – доста е подранила!”

Извади пистолета, махна предпазителя и застана отстрани до вратата. Заглушителят сочеше към тавана. Изчака.

– Рум сървис, поръчали сте лед, господине!

Отвори вратата, грабна металната кофа с лед, набута петдесетачка в ръцете на служителя и му хлопна вратата под носа. Остави оръжието на нощното шкафче. Глътна половин чаша на екс. Допълни я с шепа лед.

Точно след един час на вратата се почука отново. Този път нямаше съмнение, че е тя. Скри пистолета и отвори. Момичето изцяло покриваше описанието на агенцията: висока, с едри скули, черна коса и стройно тяло.

– Заповядай! – каза.

– Вие сте г-н Пен, нали? Стая 1905? 20 часа?

– Няма грешка. На правилното място си, бейби! Влизай, чувствай се като у дома!

– Благодаря! – усмихнаха му се два реда бели зъби.

– Нещо за пиене?

– Мерси, не пия по време на работа. Бих искала да оправим формалностите първо.

– Разбира се – той посегна към портмонето. – 1800 долара за цяла нощ, нали така?

– Правилно.

Извади 2500 долара и ги постави в ръката й.

– Благодаря! – усмихна му се вежливо тя. – Казвам се Катина.

– Алекс.

– Тъй като ще прекараме нощта заедно, може би все пак ще ви правя компания за едно питие. Ако не възразявате, естествено!

– В никакъв случай. Имам скоч, но мога да поръчам и нещо по-леко. Шампанско?

– Скочът е О.К.

Казаха си „наздраве” и тя съблече дългия, черен шлифер. Остави го на земята. Алекс се загледа в перфектното й тяло, в скъпото й, полупрозрачно бельо, в лачените обувки на висок ток. Истинска награда за добре свършената работа!

– Красива си!

– Благодаря! Непрекъснато ми го казват, но от устата на сладур като теб звучи приятно.

– Аха!

– Обслужваме всякакви клиенти, знаеш, но рядко ми се случва да прекарам нощта с културен, внимателен и добре сложен хубавец.

– Това на всичките си клиенти ли го разправяш?

– Глупости! Разбира се, че не! Как така се оказа сам в хотелската стая, Алекс? Изглеждаш ми като магнит за жените.

– Така ли мислиш? – Алекс наля допълнително скоч в чашите и след кратка пауза продължи:

– В командировка съм. Изкарах малко кеш и реших да отпразнувам победата. С теб!

– Иха! Да пием за победата тогава!

– Наздраве!

– Наздраве!

– Какво работиш, ако не е тайна? – попита тя.

– Всъщност е тайна. Трябва да умреш, ако ти кажа – ухили се той.

– Е, добре, в такъв случай не искам да знам.

Той я прегърна и нежно започна да целува добре оформените й гърди.

– Живанши? – предположи.

– По всичко личи, че си имаме познавач!

Ръката й бръкна под хавлията, хвана вече твърдия му пенис и започна да си играе с него. Дишането му се учести. Оставиха чашите на нощното шкафче. Започнаха да се събличат. Помоли я да остане по жартиери, но да махне обувките.

Любиха се няколко пъти. Гледаха телевизия. Говориха си за дребните неща от живота. Поръчаха среднощна закуска и пак гледаха телевизия. Доизпиха бутилката. Тя му предложи един последен оргазъм – като бонус за хубавата вечер. Дори каза, че ще му разреши да й свърши в устата. Естествено, с презерватив. Той отказа. Беше изтощен.

Лежеше в леглото по корем, а Катина го галеше с дългите си коси по гърба. Оставаха им още два часа заедно.

– Знаеш ли, размислих за това, което ми каза снощи – започна тя.

– Кое по-точно?

– Че трябва да умра, ако разбера какво правиш.

– И?

– Ами, готова съм да платя цената.

Той се обърна по гръб и я изгледа сериозно в очите:

– Аз не се шегувах, скъпа!

– Аз също не се шегувам. Нямам какво да губя. Дължа петдесет хиляди на един главорез и разполагам само с два дни, за да оправя нещата. Предпочитам ти да свършиш работата, вместо неговите мутри, които няма да са толкова внимателни като теб.

– Как се забърка в тази каша?

– Дълга история. Но стореното е непоправимо.

– Защо не избягаш?

– Детето ми е заключено при него. Петгодишната ми дъщеря! Е, ще го направиш ли? Ти знаеш как да го направиш, нали, Алекс?

– Това ми е работата.

– Знаех си.

– Как се досети?

– Имала съм такива клиенти и преди. Издава ви всичко – поведението, начина ви на говорене, изражението, езика на тялото, всичко. Само вие си мислите, че сте непроницаеми. Сигурно криеш оръжието си някъде наблизо?

– Всъщност, да. Пистолетът ми стои зареден в нощното шкафче. Трябват ми само две секунди, за да ти пръсна главата.

– Искаш ли да ми покажеш?

– Не работя безплатно, скъпа. Едва ли можеш да си го позволиш. Освен това, не посягам на жени и на деца. Имам си принципи. А и не мога да повярвам, че си готова да зарежеш детето в ръцете на някакъв гангстер. Ще я превърне в проститутка, като теб. Дори по-лошо. Може да я изнасили и убие.

– Ако избягам ще убие и двете ни. Каква е разликата?

– Права си. Няма разлика. Кажи ми нещо повече за този човек?

Катина му разказа подробно как е емигрирала с майка си преди години, която малко по-късно починала. Катина започнала да работи като проститутка, за да се издържа и забременяла от бившия си сводник. Очистил го местен организатор на залози, рекет и търговия с крадени бижута. Убил го заради неплатен дълг – близо двеста хиляди долара. Така тя станала негова собственост и трябвало да работи, за да му върне парите. Дъщеря й служела като залог – позволявал им да се виждат само веднъж месечно – срещу съответната „вноска”. Иначе се грижел добре за детето. Купувал й хубави дрехи. Наел бавачка да й преподава уроци. Поставеният срок изтичал след два дни и тя не се съмнявала, че изродът ще посегне на дъщеря й, а после и на нея, ако не си получи парите. Имала още 50 000 долара да връща.

– Каква част от парите успя да събереш? – попита Алекс.

– Близо двадесет хиляди, но няма откъде да взема останалите тридесет бона за два дни.

– Защо не го помолиш за отсрочка? Всеки би предпочел да изчака за останалото, вместо да си цапа ръцете с убийство на дете.

– Вече няколко пъти исках отсрочка. Този път съм загазила.

– Знае ли някой, че си тук?

– Мисля, че не. Няма нужда да ме следи. Дъщеря ми е при него!

– Срещу половината от твоите двадесет бона ще реша проблема, скъпа! Но искам да оправим формалностите първо. Знаеш как е! – намигна й той.

Четири часа по-късно Алекс се върна в хотелската стая с плик, в който имаше точно десет хиляди долара – в употребявани банкноти. Разполагаше с описание на рекетьора, с разположението на офиса му, каква охрана ползва, къде ходи, кога яде – знаеше всичко, което му трябваше да знае. Опакова си багажа, пъхна пистолета под колана и излезе. Плати на рецепцията в брой. Помоли да му повикат такси към летището. Пътьом каза на шофьора да се отбие през квартала.

В страничната уличка, точно както тя му беше обяснила, имаше метална врата и един дебелак пушеше цигара пред нея. Свали го с изстрел в челото. Мина през дългия коридор и стигна до вратата в дъното. Зад нея се намираше билярдната зала, откъдето метално стълбище водеше надолу към офиса на Главния. Там държаха момичето. Трябваше да е тук – колата му беше паркирана отпред.

Алекс ритна вратата на билярдната зала, без да влиза. И без да се показва. Хвърли две гранати вътре, една след друга. Легна по очи на земята, с ръце върху ушите. Панически викове. Силна експлозия. После още една. Пълна тишина. В опушеното помещение не остана жив човек.

Слезе по металното стълбище и веднага откри офиса. До него имаше кенеф. Вратата на кенефа беше отворена. Някакъв мъж клечеше на пода, върху плочките, гащите му бяха смъкнати. Ръцете му бяха на тила. Ревеше и трепереше от страх. Мърмореше си нещо под носа. Застреля го. И влезе в офиса.

Завари двама души вътре. Босът държеше момиченцето в лявата си ръка, с дясната притискаше револвер до слепоочието му. Отстрани имаше някакъв мъж с насочено към Алекс оръжие. Стреля първо в пистолета, после в главата. Трупът остави червена диря, докато се свличаше по стената. Момиченцето се разпищя. Алекс каза на Главния:

– Ако я убиеш, ще умреш. Бавно. Ако я пуснеш, ще живееш, но с прострелян крак. За да не ме проследиш. Избирай! Имаш две секунди на разположение.

Онзи се опита да насочи револвера към него, но светлината в очите му угасна, след като последният куршум от пълнителя на Алекс го улучи в носа. Момиченцето плачеше. Алекс му подаде ръка:

– Хайде, миличка, ела с мен! Майка ти чака горе. Няма от какво да се страхуваш, аз съм от добрите. Дойдох да те освободя.

Момиченцето отказа да се подчини, затова той го вдигна, метна го през рамо и го понесе през коридорите навън. Там ги чакаше Катина, беше пристигнала точно в уречения час.

– Не зная как да ти се отблагодаря! Ти спаси живота на детето ми! – плачеше Катина. Целуваше, прегръщаше и милваше момиченцето.

– Аз зная – спокойно отвърна Алекс. – Ще ти звънна след няколко дни. Дръж телефона си включен! А сега изчезвай оттук. Може да стане опасно.

Още преди тя да успее да му отговори, той хвърли пистолета в най-близката кофа за боклук, пусна ръкавиците в съседната, обърна й гръб, излезе на главната улица и се качи обратно в таксито:

– Извинявай за закъснението! Исках да намеря подарък на годеницата ми по случай рождения й ден. Продължаваме към летището!

– Няма проблеми, сър! Рожденните дни са хубаво нещо! – отвърна делово шофьорът и настъпи газта.

Полетът обратно към вкъщи беше скучен. Прекара го в четене на вестници и в сън. Кацна късно през нощта. Прибра се по малките улички, с бейзболна шапка на главата. Влезе през задния вход. В хола го чакаше Тим – неговият двойник, облечен в собствените му дрехи. Излежаваше се върху канапето и гледаше телевизия.

– Как мина? – попита го Тим.

– Чудесно! – отвърна Алекс, бръкна в пътническата чанта и извади плика с омачканите банкноти. Хвърли го на масата. – Това е за теб.

Тим извади парите от хартиената торба, преброи ги внимателно и погледна към Алекс учуден:

– Тук има десет хиляди долара! Много повече, отколкото ми дължиш.

– Приеми го като компенсация по случай раздялата ни. Повече няма да имам нужда от теб!

– Но, Алекс, аз направих всичко както трябва – ходих в казиното, после залагах на коне, вчера стоях до късно в бара. Още ме боли главата. Разговарях с половината ти приятели.

– Причината не е в теб, не се притеснявай – успокои го Алекс. – Случи се нещо непредвидено и реших да прекратя кариерата си на наемен убиец. Ще се оженя, ще имам деца и ще започна нормална работа. Което значи, че повече няма да имам нужда от теб. А сега бързо, преобличай се и изчезвай! Остава малко време до изгрева. Мини през задния вход и гледай да не се набиваш на очи! Напусни града възможно най-бързо. И забрави, че ме познаваш! Ако някога решиш да се разприказваш помни, че и двамата сме в играта като съучастници, но аз имам повече да губя от теб. Няма да стигнеш дори до съдебната зала. Имам хора навсякъде.

– Да, да, разбира се, излишно се притесняваш. Гроб съм! Пък и получих достатъчно през последните няколко години, за да си държа устата затворена. Много повече, отколкото щях да спестя от учителската си заплата. Просто малко ме учудва спонтанното ти решение.

– Срещнах една жена. Мисля, че съм влюбен. Знаеш как е.

– Ти? Влюбен? Не мога да повярвам!

– Аз също съм човек, Тим!

– Правилно, извинявай! Не исках да прозвучи така. Ако все пак някога си промениш решението, да знаеш, че съм на разположение.

– Много рядко си променям решението. А сега изчезвай, преди да съм решил да задържа тези десет бона за себе си. Нямаш представа какво преживях заради тях.

– Окей, окей, тръгвам веднага. Не бъди толкова груб! Мислех, че през всичките тези години сме станали приятели. Очевидно съм грешал! – Тим започна да се преоблича.

– Аз нямам приятели. Професията ми не го позволява.

– Е, добре, тогава. Значи наистина е време да смениш професията. Желая ти успех!

Алекс се просна уморен върху канапето и само изгледа двойника си злобно, без да каже нищо.

– Сбогом, партньоре!

– Сбогом! Заключи врата след себе си. После унищожи ключа. Гледай да не се набиваш на очи.

Тим излезе на улицата. Бързаше да се прибере вкъщи, при жена си и при децата си, далеч от този кръвопиец, който само за няколко години го беше направил богат. Единственото му задължение беше да го „замества”, докато Алекс пътуваше „в командировка” и се подвизаваше под фалшива самоличност.

От Тим се изискваше да излиза на публични места, да носи неговите дрехи, да използва неговите документи, да плаща с кредитната му карта, да говори като него, да се държи като него, да харчи парите му и да създава алиби. В замяна получаваше тлъст хонорар в брой за всяко свое посещение. Без данъци и такси.

Истинско чудо беше, че остана жив! Мигът на раздялата го притесняваше още от самото начало, когато двамата се запознаха в един интернет форум. Е, оказа се най-успешният ден в живота на Тим!

Колата го чакаше на далечен, усамотен паркинг, извън града. Прегледа я внимателно за експлозиви, преди да се качи. „Човек не може да бъде сигурен в тези времена!”

Врътна ключа и потегли към вкъщи. Пусна си радиото.

Сутрешните шоута започваха. Алекс изгледа новините и прогнозата за времето с половин око, после заспа.

Сънува Катина и малкото й, разплакано момиченце. Беше крайно време да сложи край на самотата, да!

Тихомир Димитров