Писателският блог на Тишо

декември 22, 2015

Намрази постъпката, вместо себе си, защото твоят път продължава…

gnsdgndfj

Изт: theunboundedspirit.com

Щом четеш тези редове, значи твоят път със сигурност продължава, скъпи приятелю! Стъпка по стъпка. Върху грешната Земя.

Всъщност, в нея няма нищо грешно. Или сгрешено. Нито в теб. Напротив, перфектно си пасвате. И бас хващам, че сте създадени един за друг! Със Земята. Но не и с постъпките, които те карат да се чувстваш зле. Тях би трябвало да намразиш. Вместо себе си.

Защото Пътят продължава. Без съмнение. Крачка по крачка. Стъпка по стъпка. По-често болезнена, отколкото радостна. Но с всяка крачка и с всяка (по)стъпка учиш.

Говоря за постъпките, с които не се гордеем особено – не се гордеем дотолкова, че да намразим себе си.

Излъгал си, намрази лъжата, вместо да мразиш себе си! Не смятам, че така ще спреш да лъжеш, просто следващият път ще има една пауза в съзнанието ти, преди да излъжеш отново. Ще има една омраза, която по изключение, веднъж в живота ти, ще изиграе положителна роля. Като спирачка. Като бариера.

Откраднал си, намрази кражбата! В затвора е пълно с честни крадци, а най-големите от тях са на свобода. И двете категории, обаче, не мразят кражбата. Копнеят за нея. Различават се само по това дали са ги хванали. Ти няма защо да се страхуваш, че ще те хванат, защото сам(а) си се хванал(а). И няма къде да избягаш. От себе си. Но да мразиш крадеца е вредно. Намрази кражбата, вместо това! Защото твоят път продължава. Само така ще продължиш и ти.

Обидил си, сигурно по невнимание. Знам колко лесно е после да обиждаш себе си, че си сгрешил(а)! Не е трябвало да казваш това или онова. Не му било мястото, не му било времето. Забрави ги тия неща! Не можеш да промениш миналото! Има само една грешка, която можеш да допуснеш и тя е да намразиш себе си. Защото си обидил(а) някого. Намрази обиждането вместо това!

Убил си, намрази убийството, а не убиеца! Сега ще кажеш: ама аз не съм убивал(а)! Сигурно е така, защото си мислиш, че само човешкият живот има някаква стойност. Подлагал(а) ли си някога животно на евтаназия? Врабчета оставяли ли са кървави следи върху предното стъкло на бързо летящия ти автомобил? Има ли много петна от мушици там? Блъскал(а) ли си бездомни кучета или котки? Минавал(а) ли си през мъртвите им тела? А дали бяха умрели? Сигурен съм, че не си ги проверявал(а) със стетоскоп. Хербализирал(а) ли си буболечки в училище? Дисектирал(а) ли си жаба в осми клас? Слагал(а) ли си отрова за мишки? Ако отговорът на поне един от тези въпроси е ДА, значи си убиец!

Аз също попадам в тази категория!

Но мразя убийството. Мразя го дотолкова, че онази спирачка / пауза / бариера в съзнанието ми пречи да смачкам досадна муха или комар, например! Това би било по-лесният начин, но омразата ми към постъпката е по-силна даже и от мързела. Откакто мразя убийството, се старая да улавям досадните гадини по най-деликатния начин и после да ги изхвърлям на свобода, като им причиням колкото се може по-малко страдания. Трудно е, защото ръцете ми са големи. Веднъж скъсах крачето на един паяк в процеса и замалко да намразя себе си. После си припомних, че това не е правилният начин. Вместо да мразя себе си, намразих късането на крака. Независимо дали става дума за паяци или за хора! Защото не мога да ги залепя след това. Но не мразя себе си, не. Моят път продължава. Твоят път също продължава, скъпи приятелю!

Това е Коледният ми подарък към теб:

Намрази постъпката, вместо себе си, защото твоят път продължава…

А, да, и това:

Весели празници!

Тихомир Димитров 

януари 7, 2013

Живеем в патриархат?

ewdfbdsbf

„Откакто е излязъл от жената, мъжът непрекъснато се опитва да се напъха обратно в нея“

(Любен Дилов-син)

Твърдението, че живеем в патриархат е доста популярна заблуда, защото сме свикнали с нея. Жените имат неограничена, почти абсолютна власт над мъжете, независимо дали го знаят или не, независимо дали го приемат или не. Отричането на този факт няма да промени с нищо нещата. Той е причината жените да бъдат потискани, малтретирани и ограничавани през вековете. Правено е от страх. В основата на всичко стои страхът – страхът на мъжа от естествената власт на жената: като майка на неговите деца, като единствената му алтернатива за възпроизводство, като източник на неговия собствен живот, като „ахилесовата пета” в непоносимо твърдоглавия му стремеж към нежния пол, заложен генетично от природата.

Страхът и агресията, както знаем, са двете страни на една и съща монета. За психолозите те дори са синоними. Това обяснява агресивността на мъжа към жената в продължение на хилядолетия. Заблудата, че живеем в патриархат, от своя страна, е опит да се прикрие действителността – истинското състояние на нещата. Тя е метод за контрол и форма на самоизмама с цел манипулация, породена от страх. Страхът и агресията са двете страни на една и съща монета.

Възползвайки се от физическото си превъзходство и мотивирани от своя страх, мъжете доминират физически над жените и проявяват агресия към тях, за да прикрият страха си, че всъщност са по-слабият пол. Правят го още като деца, съвсем инстинктивно, докато опъват ластиците на своите съученички или ги дърпат за плитките в голямото междучасие. Различното, непознатото, то винаги буди страх.

Властта на жената над мъжа е почти абсолютна. Но тя не е насилствена и принудителна, както законите в патриархалното общество – до един субективни и относителни.  Ще ги познаете по това, че непрекъснато се променят, докато властта на жената е вечна и неизменна. Тя е „почти абсолютна“, защото борави с  абсолютното оръжие на любовта.

Майката е централна фигура в живота на всеки мъж. Тя е едновременно авторитет, обект на обожание, източник на безкористна любов, фигура с почти божествен статус. Нейното превъзходство в сърцето на мъжа може да бъде заето само и единствено от друга жена: най-често любимата (съпругата, приятелката), но също така и от сестрата или дъщерята: „момиченцето на татко“ или по-малката, беззащитна жена.

Нека си направим хипотетичен експеримент:

Взимаме за експеримента един средно статистически мъж и една средностатистическа жена, т.е: нито красиви, нито грозни, средни на ръст, от средната класа по доходи, с прилични обноски и приемливо поведение в обществото. Предлагаме им голяма парична награда, ако успеят да си осигурят сексуален партньор за една нощ, но при условие, че не го познават от преди, не използват физическо насилие, заплаха или изнудване и не предлагат директно пари срещу секс. Тоест, целта им е да съблазнят произволен партньор от другия пол, разчитайки само на личните си качества и на външния си вид, за да спечелят наградата.

В най-добрия случай мъжът ще трябва (по някакъв начин) да си плати, най-малкото с цената на личното си достойнство, докато се унижава пред непознати жени в бара. Ще ги черпи и те пак може да не му пуснат. Или ще съблазни неотговаряща на статуса му партньорка, с много добре изразен катинар, само и само да вземе паричната награда.

В най-лошия случай на жената ще й бъде платено – чрез директно предложение или под формата на безплатни коктейли, вечеря в ресторант и т.н. При всички случаи, тя ще има по-богат избор от своя конкурент. Няма да й се наложи да спи с хипопотам, за да прибере парите. Достатъчно е да се облече предизвикателно, да седне сама в някое заведение и да чака – кандидатите ще пристигнат сами, а тя дори ще има избор с кой от тях да си тръгне.

Кой, според вас, дърпа конците тогава? Този, който си плаща или го унижават, за да получи внимание / одобрение или този, на когото плащат и пред когото се унижават, за да получат неговото внимание / одобрение?

Истината, която стои зад популярната заблуда, че живеем в патриархат е следната: от край време ролята на мъжа е да осигурява прехраната на жената, да гарантира нейната сигурност и защита, да вдига тежкото вместо нея, да върши мръсната работа и да се стреми тя да избере точно него за плода в утробата си, вместо някой друг, който се справя по-добре с гореописаните задачи.

Поставен в тази неизгодна позиция, воден от своето невежество, слабост и страх, мъжът не вижда друг „полезен ход”, освен да ограничи максимално контактите на жена си с потенциални конкуренти, затваряйки я принудително в харем с кастрирани пазачи или у дома – „боса, бременна и пред мивката“, докато ходи на война вместо нея или бачка като вол, за да осигурява прехраната на цялото семейство. Именно така се ражда мъжкото потисничество през вековете. Именно така се ражда и тенденцията Адам да живее по-кратко от Ева. Както виждаме, от невежеството губят всички, а страхът е лош съветник.

Рицарството, обноските, джентълменското отношение към дамите и благородническото поведение, които толкова много се ценят в западната цивилизация (като символ на възпитание и добър произход) са най-голямото доказателство за второстепенното място на мъжа в обществото и за подчинената му роля спрямо жената.

Той просто е силно заменим. Мъжът може да умре на фронта и няма да липсва на своите конкуренти, но ако тя умре на фронта, цели генеалогични линии от родословното дърво ще изчезнат. Всеки втори би се съгласил да заеме мястото на загиналия в защитаването, в осигуряването на прехраната, във вдигането на тежко и т.н., а при физически по-привлекателна партньорка всеки първи би се съгласил…

Мъжът е силно заменим, приемете това.

Но да се върнем към нашите, не чак толкова романтични и рицарски, „демократични” времена. Да погледнем семейството – тази „клетка на съвременното общество”. Жените определят какъв цвят ще да бъдат плочките в банята и тапетите в спалнята, къде ще учат децата и как ще се възпитават, кой е поканен в техния (иначе „общ“) дом и кой не е, как да бъде обзаведен холът, къде ще се ходи на почивка, с какви приятели е хубаво да се виждаш и с какви – не; жените имат финалната дума при избора на семейния автомобил, те разпределят семейния бюджет (дори когато не работят), обличат мъжете си в подходящите дрехи, управляват домакинството и възпитават децата. Това ако не е власт, кажете ми какво, по дяволите, е?

Естествено, само богатите мъже и красивите жени имат право на избор сред по-голям брой потенциални партньори, но ако мъжът се нуждае от допълнителни атрибути, като власт, пари и влияние в обществото, за да избира, то жената се нуждае единствено от естествената си природа, за да прави същото. Тоест, мъжът избира само, когато си плаща, а жената избира винаги. „Дори гола, една жена винаги има какво да даде на един мъж“ (лаф от баща ми).  🙂

Повечето жени съвсем не са наясно с абсолютната власт, която притежават. Отделно, възпитавани са да вярват, че живеят в патриархат. Но, дори да знаят, жените няма да спечелят нищо от това, че ще поискат да злоупотребят с властта си. В най-лошия случай, те се излагат на опасност от физическо насилие, а в най-добрия ще превъзпитат мъжете си така, както пожелаят, но няма да са доволни от резултата, защото истината е, че жените харесват необуздани, трудни за опитомяване мъже. Подчиненият мъж е лишен от всякакви предизвикателства, а от там и от всякаква привлекателност. Подчинените, моделирани според предпочитанията на своите партньорки мъже са презрени както от самите им партньорки, така и от останалите мъже…

Жените няма да спечелят нищо от злоупотребата с властта си, защото тя е естествена сила, неподкупна за ума, който единствен може да взима решения за манипулация и злоупотреба. Нека не забравяме, че любовта е основната сила, която стои в основите на женското превъзходство, в неговото естествено състояние, ако може да се говори за такова, без да навлизаме в допълнителни заблуди. А любовта е не-насилствена, за разлика от ума. Тя е мъдра, но не взема решения за превъзходство. Тя е всеопрощаваща, всеобхватна и въоръжена само с добри намерения. Тя просто Е – могъща като самото Съзидание. Любовта не търпи злоупотреби. Срещу естествените закони на природата не може да се върви…

Така че, мили дами, радвайте се на дадеността, която имате! И бъдете нащрек за ума си – той по всяко време може да реши да злоупотреби с естествената ви природа, като предизвика едновременно страдание и у вас, и у вашия партньор. Както вече знаем, страданията са единственият сигурен показател за отклонение от съзнателния път и за потъване обратно в заблудите на егото…Щом страдате, значи не правите нещо като хората. И никой никога не е виновен за вашите страдания – те произлизат от липсата на съзнание у самите вас – от това, че сте избрали да вярвате в илюзиите на ума, вместо да следвате истината, която ви се посочва интуитивно.

Страданията са сигурен показател, че сме се отклонили от Пътя на духа, който е добре „павиран” и сме потънали обратно в калните пътеки на егото. Една от тези пътеки е заблудата, че живеем в патриархат. Повярвали сме в куп такива заблуди, само защото са ни ги повтаряли достатъчно. От нас, обаче, зависи дали ще продължим да им вярваме сега, когато вече знаем или ще прегърнем естествената си природа.

Прегърнете естествената си природа като жени, обичайте мъжете си им позволете да ви „служат“.  Те ще са повече от щастливи доброволно да вдигат тежкото вместо вас, да ви предоставят мястото си в трамвая, да ви обичат и защитават, да пазят дома ви, да вършат мръсната работа, да осигуряват вашия комфорт и прехрана, само и само да получат шанса измежду всички други да изберете точно тях. Ако мислите, че нещо друго мотивира мъжете да купуват поршета и да строят небостъргачи, жестоко се лъжете. Мотивира ги единствено по-голямата вероятност да изберете тях, вместо някой друг.

А междувременно  сте свободни да правите каквото пожелаете…Може да построите дори по-високи небостъргачи от тях. Просто проверявайте редовно ума си така, както проверявате компютъра си за вируси. Дали някоя заблуда не е седнала зад волана на собствения ви живот вместо вас? Това, в което вярвате, от личен опит ли го знаете или сте повярвали, само защото ви го е казал някой друг?

Тихомир Димитров

P.S

През последните година и половина – две мъкнех навсякъде със себе си един тефтер, докато пътувах. Носех го в раницата, обикаляйки из кътчетата на родината, взех го и на екскурзиите до Амстердам и Малта, за които също може да прочетете в този блог (раздел „Пътеписи”). Воден от принципа „Човек е човек, когато е на път”, аз наблюдавах внимателно какво се случва около мен и още по-внимателно си записвах на ръка в омачкания тефтер. Целта ми беше да събера онези популярни заблуди, които формират действителността, в която живеем – не само българската, но и човешката, по принцип. Става дума за лъжите, в които сме повярвали автоматично, без да проверяваме или да разсъждаваме, само защото са ни ги повтаряли достатъчно пъти – без да вникваме в есенцията на живота и карайки я по инерция, един вид. Защото така е по-лесно… Списъкът стана доста дълъг, затова реших да огранича наблюденията си само до най-популярните заблуди, доминиращи в съзнанието на  съвременния човек. Първоначално мислех да напиша и да издам книга със заглавие „Някои популярни заблуди”, но в последствие реших да ги споделя с вас под формата на безплатни публикации в този блог. Абонирайте се за RSS-фийда на блога или щракнете върху „Абонамент по имейл” от линковете най-горе, в дясно, за да не пропуснете някоя от интересните публикации, които предстоят…Желая ви осъзната 2013-та година!

август 22, 2011

Теория на просперитета

Натиск и търпение. Трябват само натиск и търпение. 

/Стивън Кинг, Изкуплението Шоушенк/

Написал съм толкова много текстове за духовно развитие и личностно усъвършенстване, че спокойно мога да издам поредния селф-хелп наръчник. Няма да го направя, защото съм уморен от селф-хелп наръчници.

Уморява ме дори само идеята да публикувам книга и да очаквам възнаграждение за знания, които не ми принадлежат. Те просто минават през мен. Навлизат в света чрез широко отворената ми уста. Непрекъснато използвам този блог като учебник и сам прилагам неща, за които вече съм писал. С известно закъснение във времето и с голямо учудване от резултатите (в положителния смисъл).

Подобни текстове обикновено се раждат сами, под натиска на интуицията. Бързат да излязат, докато все още са „топли“. Зарязвам всичко и сядам да пиша веднага, без много-много да му мисля. После винаги разбирам, че някой някъде е трябвало да ги прочете – точно в този момент и точно във вида, в който са поднесени.

Направих си труда да подбера най-добрите заглавия, които подтикват към действие. Озаглавих ги „Теория на просперитета“, защото практиката зависи единствено от теб. На този свят има шест милиарда души и шест милиарда персонални решения, но всички те следват едни и същ принцип. Това е природният Закон на изобилието. Опит за обяснението му е тази колекция. А резултат от разбирането му ще бъде твоят личен просперитет. Никой не е изключение от правилото. „Трябват само натиск и търпение“.

Приятно четене (текстовете се отварят в нов прозорец):

За един пробит долар или теория на просперитета 

Съмнявай се в неуспеха. Търси сигурни доказателства за неговата невъзможност. Не завиждай, раздавай се умно и помни, че всичко е игра. Размерът няма значение, защото винаги печелиш, когато губиш, а ръка, която дава, никога не обеднява.

Предизвикателствата по Пътя 

Фанатик съм на тема духовен = материален просперитет. Мисля, че да избираш между двете е крайно ограничаващо. Освен това мисля, че е тъпо. Не може да живееш „осъзнато“, ако нямаш пари да си платиш тока. Да, има мъдреци, които живеят на свещи, но при тях е резултат от избор, а не от икономическа принуда. Рано или късно ще решиш да се заемеш със себе си и ще потърсиш решения, които да променят живота ти към по-добро. Ще ти се явят такива решения, защото „който търси – намира“, а посоката винаги е само една – нагоре. „Каквото повикало, такова се обадило“ и „външното прилича на вътрешното“, но забележи – промяната трябва да започне от вътре. „Бъди промяната, която искаш да видиш в света“ – съветва Майка Тереза. Аз бих добавил само, че няма да успееш да промениш света. По-лесно е да промениш себе си. Ето и част от предизвикателствата, които ще срещнеш по Пътя.

Удобни ли са ти патериците? 

Един нечовечен пост и

Един човечен пост 

За компенсация 🙂

Сбъдването на желания – някои практически аспекти 

Точно така: практическо ръководство по сбъдване на желания! Какво повече му трябва на човек? Виж какво.

Моето малко гениално откритие! 

Чети и ще разбереш.

Луксът на 21 век 

Почти всеки дом вече има вана, а ягоди и шампанско почти всеки може да си позволи. Въпросът е да намериш време, за да им се насладиш. Луксът на 21 век е времето. Свободата се измерва с времето, което можеш да отделиш на себе си. За важните неща. А светът е само огледало на вътрешния ти мир. Мир – в буквалния смисъл на думата.

Проклятието на щастливеца 

Нека „проклятието“ и „щастливеца“ да се четат в кавички…

Хубав живот 

Питам се: „Какво е хубав живот?“ и си отговарям сам, като абсолютен шизофреник. Отговарям си, обаче, какво той не е. За да стигнем заедно до усещането за Good Life.

Бъдещето е сега! 

За мен и за теб може би изгледжа различно, но никой не е обещавал, че ще сънуваме един и същ сън. Няма значение какво сънуваме, всъщност. Хубави и лоши сънища няма. Има значение само дали ще успеем да се пробудим в съня.

Да постигнем изобилието с даване 

Това есе се радва на голям интерес от страна на читателите. Оказа се доста полезно. Доведе до написването на това:

Да постигнем изобилието с даване – капаните 

това:

За щедрите бедняци и богатите скръндзи 

и това:

Третият път към изобилието 

Последното се оказа най-полезно от всички…

На добър час!

Тихомир Димитров

ноември 30, 2009

Пътят на състраданието

Сигурно има начин да живеем правилно. Под  ”правилно” аз разбирам: в съгласие със себе си. Под „правилно“ аз разбирам: щастливо. Има голяма вероятност този начин да е създаден заедно с човека, да е въплътен  в него, да е „кодиран”  в базовите настройки на човешкия ген.

Едва ли Начинът зависи от вещите, които трупаме, защото идваме на този свят чисто голи, без никакви притежания.

Едва ли зависи от знанията, които колекционираме, защото се раждаме лишени от познание.

Едва ли зависи от семейното ни положение. Та ние можем да се размножаваме и без да се обвързваме. Правили сме го близо един милиони години. Продължаваме да го правим  и  днес.

Едва ли зависи от религиозните ни вярвания, защото десетки хиляди богове дойдоха и си отидоха, откакто ни има. Не искам да обидя дълбоко вярващите християни, будисти, мюсюлмани или евреи, но искам да им припомня, че индианските шамани и жреците на Озирис са били точно толкова предани на религията си, колкото тях.

Дали щастието зависи от отношенията ни с другите хора? Едва ли! Та те могат да ни направят еднакво щастливи или нещастни, стига да искат. Стига да им позволим.

От какво зависи тогава? Трябва да има някакви принципи, някакъв критерий за добро и зло. Дали сме оставени на тази планета напълно без надзор? Абсолютно всичко ли ни е позволено? Ако беше така, щяхме да се избиваме, да крадем и да отмъщаваме без скрупули.

Момент!

Скрупули.

Значи има регулиращ механизъм.

Това е нашата Съвест.

Човек се ражда свободен от знания, притежания, религия и емоционална обвързаност, но се ражда със съвест.
Бях стигнал до този извод сам, когато в ръцете ми „случайно” попадна една превъзходна книга: „Шлифоващият диаманти” на Геше Майкъл Роуч – будист, който слиза от манастира и отива в града, за да натрупа състояние в диамантения бизнес, започвайки от абсолютната нула. Автобиографичната му книга доказва с хиляди конкретни примери, че добродетелите важат дори в наглед „безмилостния” свят на големите пари.

Всъщност, те важат навсякъде.

От него научих, че Буда е говорил за края на своето учение още в зората на създаването му. От него научих, че
светът, хората, обстоятелствата, събитията и предметите са напълно неутрални по своята същност. „Божествената пустота” на битието никога не е била толкова достъпно обяснявана.

Роуч говори за „потенциала” на нещата, който можем да използваме, за да ги превърнем в добри или лоши, според собствените ни нагласи. Нагласите се формират в резултат от предишен опит и човек е склонен да генерализира: „Това, което е вярно за мен, е вярно за всички. Знам го от личен опит!”

Не е така.

Предполагам, че за повечето от нас шамарът си остава шамар – болно, неловко, обидно преживяване. Но има едни хора, които плащат по 500 долара на час, за да им бият шамари. Шамарът е скъпо струващо удоволствие за тях. Ако мазохизмът може да обясни поведението им, тогава кой и какво ще обясни факта, че дори най-зловещите диктатори са били обичани, дори – обожавани, приживе?  Не само от заблудените маси, но и от хора, които са знаели всичко за ужасните им престъпления!

Личните нагласи и обществените ценности се менят според настроението и културата на епохата. Природата на нещата остава безразлична към тях. Ала ние не оставаме безразлични към Природата на нещата. Затова човекоядството в едни общества е привилегия, в други – табу.

Явно всичко зависи от нас.

Тогава кой е правилният път? Има ли правилен път?

Има!

Картата и компасът за откриването му се крият в джобовете на Съвестта, която ни „награждава” с позитивни усещания винаги, когато постъпим правилно и ни „наказва” с негативни емоции всеки път, когато сгрешим. Според Роуч ефектът се усилва, ако съзнателно подбираме мисли, действия и думи, които са „правилни”. Навикът днес изгражда трайни убеждения и мисловни нагласи, които допринасят за това как ще се чувстваме утре.

„Каквото посееш, това ще пожънеш”.

Ето защо, няма как да станеш човекоядец просто ей така, ако досега не си хапвал хора с дълбоко вкорененото
убеждение, че това е правилно.

Да, но тук отново се връщаме към изначалните понятия за добро и зло.

Вярно е, че мозъкът упражнява контрол върху емоциите, според това дали действаме в синхрон с личните си убеждения или работим срещу тях. Обаче кръстоносците са убивали с вяра, че служат на Бога. Инквизиторите са изтезавали с вяра, че спасяват душата.

Не бива да бъркаме вярата, продукт на разума, със Съвестта.

Съвестта е онзи дълбоко вкоренен първоначален „код”, който контролира човека в неговата привидно абсолютна свобода. Съвестта знае кое е добро и кое – зло. Тя ни говори постоянно и може да надвика дори Разума. Тя знае, че да изтръгваш голи женски гърди с нажежени клещи и да убиваш хора заради религията им не е съвсем правилно.

Ако работиш против Съвестта, рано или късно ще загубиш първо спокойствието, после съня и най-накрая дори – разума си. Все инструменти, които ползваш, за да вършиш „бели”.

Щастието е невъзможно извън Съвестта.

Едно от имената на Будизма е „Пътят на състраданието”.

В книгата си Майкъл Роуч препоръчва да бъдем щедри, услужливи, усмихнати и състрадателни днес, за да живеем щастливо и да постигаме целите си утре. Препоръчва ни да го правим нарочно и съзнателно да подбираме такива поведенчески модели. Подобно на други учители той твърди, че месец, месец и половина е напълно достатъчен период за подмяна на всякаква нагласа. Ако човек е постоянен.

„Опитайте”, съветва ни един успял в материално и духовно отношение човек. „…в най-лошия случай ще бъдете щедри, услужливи, усмихнати и състрадателни в продължение на няколко седмици”

Няма нищо за губене, наистина.

Тихомир Димитров

март 9, 2009

Пътят към Сантяго

Реших да извървя Камино. Това е най-импулсивното и най-необмисленото решение в живота ми. Имам вътрешната увереност, обаче, че няма да бъде най-грешното.

Пък и да прекарам част от пролетта в Испания ми изглежда страхотна идея.

Трябва да се откъсна от средата си за малко и да сменя перспективата.

Затова тръгвам сам. Другото ще го оставя на Пътя. Послушах няколко от пилгримите, които вече са ходили и реших да зарежа всичките си очаквания на аерогарата. Заминавам с еднопосочен билет и дори не знам кога точно ще се върна.

Възнамерявам да следвам  максимата на Стив Джобс по Пътя: “Stay foolish and hungry”.

Нека обстоятелствата да ме изненадват, стига съм ги изненадвал аз 🙂

Мога само да обещая страхотен пътепис, когато се върна, живот и здраве!

Останалото да го решава Съдбата.

Както казва един приятел американец: „Когато си на Камино е лесно. Имаш цел. Следваш Пътя. Въпросът е какво следваш след Камино?”

Този въпрос има само един правилен отговор: собствените си мечти.

Надявам се отдавна вече да съм на правилния Път…

Тихомир Димитров

юни 24, 2008

Срещи с читателя

“Човек е човек, когато е на път”

И когато се научи да казва “не”, но това е тема на друг разговор…

Та така, оставих перото в мастилницата, духнах свещта и тръгнах из страната да си разпространявам творческите идеи. Един модерен Паисий на 21 век. Човек с мисия. Не знам обаче как Будителят се е оправял без компютър, интернет и двигатели с вътрешно горене. Предполагам, че за това делото му е подвиг. Защото е трудно. Моето си беше чист ентъртейнмънт. На всичкото отгоре нямаше кого да пробуждам, тъй като навсякъде, откъдето минах, срещнах само будни и интелигентни хора. Мисията ми щеше да бъде невъзможна без тяхната помощ.

Всяко пътуване те учи на нещо ново. От срещите с читателя аз разбрах едно – клишетата: “в България липсва културен живот” и “вече никой не чете книги” са долна лъжа. Човек трудно може да се включи в  културния афиш дори на по-малките градове. Който не ми вярва – да опита. Друг е въпросът, че подобни мероприятия по принцип имат бутиков характер, демек – хората са подбрани. И понеже съм далеч от фолк сцената, този факт ме кара да се чувствам добре. Литературата не е за всеки. А ако някой се оплаква, че българската литература не става за четене, ще му дам един съвет – да седне и да напише нещо, което става.

Но стига приказки извън темата.

Премиерата на “Душа назаем” беше в София. И по-точно: в читалище “Славянска беседа”. Имах късмета да попадна на хора в лицето на Петър Райжеков и Доля Иванова – президент и секретар на читалището, които направиха събитието възможно. Заварихме детска изложба, което си беше яко, защото шарените и слънчеви илюстрации на дечицата силно контрастираха  с мрачния, антиутопичен сюжет на книгата.

Официалната част мина стегнато и, надявам се, интересно. От личен опит знам, че ако се заседиш повече от 15 минути на сцената , хората започват да се отегчават. Освен ако нямаш да им съобщаваш нещо наистина много важно. А понеже аз нямах какво чак толкова да съобщавам, освен че съм написал книга, побързах да освободя място за Марти Радилов  – актьор от театър “София” и добър приятел. Мисля, че публиката го възприе добре. Човекът показа как се прави блиц импровизация (имаше на разположение точно пет минути, за да се подготви преди шоуто). Успя да изкриви (в хубавия смисъл на думата) главния ми герой през неговата си лична, артистична, абсурдно-хумористична призма, а преди да слезе от сцената ни остави една много важна поука: “Ето така животът ти го начуква навсякъде, отвсякъде и по всяко време.” Тенкс, Марти.

Жалко, че Иво Маев, който трябваше да представи книгата от позицията на човек на словото, когото уважавам, отлетя за Америка още същия ден, на непредвидена командировка. Беше написал страхотна рецензия и аз помолих жена му да я прочете вместо него. Силвето направи огромна саможертва в името на изкуството – успя да дойде навреме, въпреки трафика, дъжда и почти новороденото си бебе. Та, най-малкият човек в залата беше едва на три седмици и първото му социално мероприятие на тази планета се оказа премиера на книга, с която са се родили на една и съща дата. Интересно съвпадение. Мерси, Силве, такива неща не се забравят.

След официалната част имах удоволствието да се запозная с куп нови хора и с някои читатели на този блог, каквато беше целта. Имена няма да споменавам, че да не взема да пропусна някой и да ми се разсърди. Най-интересното, както винаги, беше в коридорите, до местата за пушене, където с блогърската мафия  и с фамилията имахме възможност да си поговорим за нещата от живота такива, каквито са. Афтър-партито у нас няма да го споменавам, защото там вече напускаме пределите на културата… Една интересна личност се запечата в съзнанието ми след тази вечер и това беше Влади.

Едва дочаках да стане 11-ти, та да дойде време за срещата с читателите във Варна. Не за друго, ами лятото на морето, както можеш да се досетиш, атмосферата е винаги някак, хм, ами доста по-отпускарска.

Отново попаднах на правилните хора и на правилното място в лицето на Любомир Божков  и неговата уникална кафе- книжарница “Лавандула”  – притегателен център на варненския културен ъндърграунд. Представянето мина в абсолютно неформална атмосфера, като най-интересните разговори, естествено, се водеха около бара.

Разполагахме с всички технически средства за визуализация на сюжета. Аз лично съм на мнение, че е крайно време литературните  премиери да  спрат да  бъдат единствено сухи четения, каквато е традицията, и хвърлям ръкавица в лицето на другите, по-образни изкуства, като киното и театъра, да направят нещо по въпроса. Дал съм си графичната заявка, един вид. Остава да видим дали има някой в самолета и кой кара влака…

Разбира се, не мога да не благодаря на Весо – друг важен субект от кръга “Лавандула”, който написа уникално есе върху книгата, без дори да се познаваме и без никакви предварителни уговорки. От него научих нещо, което няма да забравя: “Най-голямата лъжа на Дявола е, че не съществува”. Очевдино Весо умее не само да чете, но и да пише “между редовете”.

Съвсем неочаквано, но навреме и на място в презентацията се включи Отец Стоян – изключително образован и духовен мъж, който определено имаше какво да каже по въпроса за сделките с Дявола.

Атанас Махлелиев, пък, се погрижи на Душата да й стане готино, защото тя, горката, много обича, докато пие уиски на бара, да слуша жива музичка, ама много. Особено джазец.

За пореден път изпитах тръпка от срещата с никнеймове на живо. Впечатлението ми, че през блога на Тишо наминават предимно по-културни и интелигентни хора, се затвърди. Че и готини. Нищо не може да замени живия контакт, дори през 21 век.

Афтърът мина по плажните барове. Изкарахме си, меко казано, добре. Дадох си сметка, че лятото най-после започна, мамка му! Този път наистина.

А, да, видях се с Елица. Long time no see. Беше ми много приятно.

По странно стечение на обстоятелствата стана така, че срещата с читатели в Добрич  се падна на петък 13-ти. Доста тематично.

Роднят град се оказа изключително гостоприемен и посрещането беше по-топло от всякога, но за това не е виновен самият град като такъв, виновни са двама души конкретно – поетът Сашо Серафимов и литераторът Драгомил Георгиев – водещи фигури в Сдружението на писателите – хора с ерудиция и опит, които удрят по едно здраво рамо на младото писателче в дългия му творчески път. Благодаря ви от сърце!

Благодаря и на художника Стелиян Хаджиев – другият човек от фамилията, който е посветил живота си на изкуството. Той ми показа нагледно как се съчетават цветове и как вниманието към детайла може да направи чудеса от едни, на пръв поглед най-обикновени, хранителни продукти. Прибавяме и флейтистката Роси, за да стигнем до извода, че да – в Добрич знаят как се представя книга и определено не им е за първи път.

Имах удоволствието да се запозная с младите таланти от литературния клуб – отличничките Мила и Мила, които освен хубави деца, са и деца, родени с късмет, защото им се пише и защото са попаднали в ръцете на един от може би най-добрите литератори в страната – Драгомил. Видях в очичките им да свети пламъчето на твореца – онази искрица лудост, която в комбинация с умерена доза интеллект е задължителна съставка, за да се превърнеш в истински рицар на духа – ако не те мързи и ако имаш добър учител, който да те води по пътя.

Пропуснах само да ги предупредя, че писателите също си имат своите пороци и да внимават, но те, предполагам, сами ще се убедят в това един ден, ако вече не знаят.

Още не бях се освестил напълно от културния живот в Добрич и вече трябваше да пътувам за следващата среща с читателите в Бургас. От прекалено много култура започва да те боли главата. Не знам как издържат музикантите, когато тръгнат на турне. Добре, че като човек на словото от теб се изисква само да мълчиш, да пиеш умерено и да гледаш умно. То каквото имаш за казване, нали, вече си го написал.

Гостоприемно ни посрещнаха в галерия «Богориди», на ул. Богориди – представително място на пъпа на града. Публиката беше камерна, но любопитна и добре подбрана. Човекът в средата, между другото,  е вдъхновител на един от героите в “Справедливост за всички”. Но ние се бяхме събрали, за да си говорим за “Душа назаем”.  Много благодаря на Златина – очарователна и екстровертна персона, която също нямах честта да познавам предварително, затова че представи книгата ми по толкова увлекателен начин.

Мисля, че на тема “Бургаски вечери” се е пяло и пило достатъчно преди мен, за да не ми се налага да те занимавам с подробности около афтъра. Останах в Бургас два дни, за да си почина. Домакините бяха много любезни. От Даниел и Зорница научих, че на поркането в Бургас му се вика „църкане“.

Next on the agenda – Каварна

Оказа се, че в града на метъла има място и за литература. Мястото се нарича Арт-кафе “Ретро” и доколкото знам, преди мен оттам са минали доста големи имена от писателския занаят. Което си е съвсем в реда на нещата, защото а) собственикът Краси гледа изключително професионално на това, което прави и б) Manowar, Whitesnake и Sepultura  минаха през Каварна, че някакви писатели ли няма да минат.

Представихме книгата заедно с редакторката ми – Стефка Стефанова, която по съвместителство също живее в града на метъла. Видях се с Мария, с която пък съвсем доскоро деляхме един покрив в София. Вечерта приключи с хапване на рибни специалитети до брега на морето, в компанията на много приятни хора. На съседната маса имаше саудитски шейх. Какво правеше там, не знам. Сигурно е недоволен от факта, че не разрешиха да се строи арабски курорт в скалите до нос Калиакра.

Обиколката ми завърши в Стара Загора, по-точно на Старозагорските бани, където традиционно се провежда събранието на българския фантастичен фендъм – “Таласъмия”, вече осем поредни години.

Озовах се там заради Димитър Стефанов, който беше така любезен не само да ме покани на събитието, но и да ме включи в програмата като лектор. Успях да организирам импровизирана беседа на теми: “Как Интернет променя съдбите на хората” и “Светът след 30 години”. Присъстваха индивиди с развинтено въображение (много ясно, нали всички са фантасти) и за втората тема разчитах предимно на тях, та да ми помогнат да изградим действащ образ  на света след 30 години. Получи се интересна дискусия и още преди да успея да стана досаден, побързах да изчезна към Стара Загора, за да разгледам града. Убедих се, че готиният манталитет на старозагорци не е мит. Благодаря на Биляна и на съпруга й за хубавия обяд. Наистина нямаше нужда, но се радвам, че най-после успяхме да се видим офлайн.

Запознах се с много интересни хора на Таласъмията – писатели, издатели и любители на фантастиката – все люде, с които имаме доста общи интереси. Една от най-колоритните личности определено беше Генерала. Имам усещането, че пътищата ни ще се пресичат и занапред.

Последната вечер, след като свърши награждаването на финалистите от годишния конкурс, от терасата на стаята забелязах два интересни факта: 1) импровизираният ми щанд се беше превърнал в нещо като детска градина (доста символично) и  2) агънцето се беше опекло. Уикендът приключи с пиене на ракия и “Мафия” до късни доби, с китари и песни край лагерния огън. Някой се беше сетил да вземе и заря.

Тръгнах си от Стара Загора с нови приятели, с куп интересни книжки под мишница и с приятното усещане за  общуване със сродни души.

Да, лятото наистина започна. Какво по-хубаво от това?

Тихомир Димитров