Писателският блог на Тишо

септември 26, 2014

Как изкарах лятната ваканция – текст

Още няколко кадъра: ТУК (отваря се в нов прозорец).

1/ Климатът

Спука се да вали. Направо се издъни. И на морето, и в планината, навсякъде се редуваха жега, дъжд, кал. Жега. Дъжд. Кал. И пак: жега, дъжд, кал. Такова „пикливо“ лято не съм имал от десетилетия. Питам се на какво ли вътрешно неразоложение у нас, хората, се дължи? Разминах се на косъм от наводненията, в които пострадаха хора, имущество, земи. Станах свидетел на тъжно налягалите жита по полето – нещо, което ще удари най-бедните по джоба през настъпващата зима. Естествено, във всеки недостатък се крие и известно преимущество. За мен то беше, че посягах по-рядко към 50-ия фактор, отколкото към пастата си за зъби това лято. Облаците пощадиха крехката ми, бяла кожа.

2/ Морето

Успях да надхитря климата и си откраднах цели седем слънчеви дни във Варвара. Пътувахме много на стоп, ядохме, пихме и се веселихме. Къпахме се голи в морето. Знаете как е. После и там заваля. Не ходя често по Южното Черноморие, защото си имам Северно. Пъпът ми е хвърлен някъде отвъд нос Калиакра – по 40 километровата плажна ивица, която се влива в Румъния. По скалите на Тюленово и Камен бряг. В къмпинг „Космос“. На потъналия кораб в Крапец. Във Варвара се озовах заради сватба. Уникално местенце – хареса ми, с изключение на кръчмите – скъпи и претенциозни – без никакво покритие в обслужването. Все едно си на гости – чакаш домакините да се набутат и да ти сервират нещо за ядене. Обаче си плащаш. Девет лева за содена питка? Предполагам, че за Флоренция и Милано е нещо нормално, но не и в мръсната дупка, където надникът на нещастния човечец, който ти я носи, сигурно също е толкоз… Без мен следващият път.

3/ Планината

ме призова със своите фестивали: Уйек Ъп, Узана Поляна и други… Като изключим калта, имаше какво да приюти човек в душичката си и там. Среднощните трансове в Родопите са си удоволствие за ценители…

4/ Градът

Смених го. „Временните положения“ са най-постоянното нещо в живота ми. Засега става.

5/ Протестите и Политиката

Слагам ги в една категория, защото това са двете Проститутки с главно „П“ от живота на съвременния българин. Не, че протестиращите проституират (макар някои от тях също да го правят). Целият народ проституира за няколко пимпа и за богатите им клиенти от олигархията. Чудя се, има ли някакъв начин поне интелигентните хора да им го начукат – да направят някакъв бойкот – безшумен, безкръвен, тарикатски и оригинален, така че всеки да си получи заслуженото… Ще видим. Господ забавя, но не забравя. Незнайно защо все още има тарикати, които си мислят, че само те представляват изключение от правилото за вечно възстановяващия се, вселенски баланс. Междувременно, протестите се изродиха в купон и в място за социални срещи. Лично аз ги поразредих – протестите, а не купоните и социалните срещи. Причината? Ами, ако някой реши да се разбогатее като продаде страната си на чуждестранни концесионери със съмнителни намерения и доказано опасни практики в добивната индустрия, например, или, да гепи кинтите от общата касичка и да избяга в чужбина, той/тя ще го направи и без моето позволение. Крякането по улиците е акт на безсилие. Някои го наричат „активизиране на гражданското обество“ – прах в очите, според мен. Нуждаем се от пряка демокрация. Сега. Референдумите са естественото продължение на фалиралата във всяко отношение система на политическото представителство. Не ми вярвате ли? Ще поживеете и ще видите… Другата алтернатива е насилието, но се надявам да излезем далеч по умерени (и далеч по-страхливи) от останалите славянски народи – нещо, в което имаме доказано богат опит.

6/ Масмедиите

Предпочитам да се занимавам с тях само, когато ми дължат хонорар. Но те нямат време за дреболии в момента. Прекалено заети са с усвояването на шест цифрени суми, които аз и другите данъкоплатци им даваме под формата на партийни субсидии, за да могат различни симпатяги да ни убеждават (за наша сметка) колко хубаво ще е да ни клецат отново на тротоара. Продължаваме да сме най-скараното, лъгано, разединено и бедно племе в Европа – факт, който сериозно започва да ми лази по нервите. Усетих, че масмедиите имат пръст в тази работа и им отрязах достъпа до личния си живот. Сега вечерите ми изглеждат различно: шах, карти или четене на книга в леглото. Всеки ден „изяждам“ по един нов роман. Такива занимания държат ума буден, вместо да го приспиват, както става с гледането на телевизия. Установих, че масово се прекалява с гледането на телевизия у нас. Не, че с алкохола също не се прекалява масово, но той поне идва с махмурлук, който ти показва, че нещо си сгрешил. А после си отива. Докато махмурлукът от препиването с лъжи, наречено „промивка на мозъци“, трае вече 30 години. И води до сериозни психически увреждания. Отстрани хората, които стават и лягат с телевизора, изглеждат като социопати на ръба на нервна криза. Извинявай, ако си един от тях. Спри кабелната за месец и ще усетиш разликата. Нуждаем се и от изрезняване. Сега.

7/ Романът

Започнах писането на нова книга. Както може би знаете, поставил съм си за цел да превърна новелата „Когато токът спря“  в пълнокръвен, дистопичен, пост-апокалиптичен роман. Добре върви. Историята се разгръща, заедно с хилядите възможности, които всеки избор на героите предоставя, докато оживяват в ръцете ти. Като Пинокио! Това кара авторите да се чувстват подобно на дете в сладкарница – кое сладко да си избера? Ще помедитирам още няколко месеца върху този въпрос.

8/ Сватбите

Присъствах на цели две сватби това лято. Не мога да разбера дали хората го правят, за да задоволят някаква вътрешна потребност или го правят, защото всички така правят, не мога и да се напъвам повече над този въпрос. Когато споделих пред баща ми, че ходенето по сватби ми се превръща в нещо като бачкане, той каза, че трябвало да съм щастлив, защото било сигурен знак, че още съм млад: „Като спрат да те канят на сватби, започват да те канят на погребения“. Не бях поглеждал на нещата от тази перспектива…

9/ Пътешествията

Не успях да си покажа носа извън страната това лято, но за сметка на това я обиколих цялата. Многократно.

10/ Влаковете

За целта си изкарах карта за намаление с БДЖ. Струва само 50 точки и ти носи 50% намаление. Избива се още на третия трип. Пътуването с влак продължава да е най-безопасното и евтино придвижване из страната, при това – с тоалетна, въпреки колосалните гафове в системата и смрадливите й кенефи. Разписанията, например, са нещо като пожелание за служителите на компанията. Никой не ги спазва. Предполагам, че няма и никакви санкции. Закъснения от ранга на 200 минути са нещо, което не трябва да ви учудва. Не, че са ежедневие, но час-два си се считат направо за „в нормата“. Носете си винаги топли дрехи, храна, вода, нещо за четене, някакъв алкохол, шоколад, ако може и одеала, докато пътувате с влак. Не се знае колко време ще прекарате в него. И още един безплатен съвет – мокрите кърпички са направо задължителни! За компенсация на всичката тази мизерия получавате странни и интересни събеседници, приятни гледки, изгреви, а понякога и залези, възможности за пушене по време на дългите и чести престои заради изчакване на друг влак, които никога не са отразени в разписанието; получавате и самата „услуга“, заради която съществува компанията, а именно – транспортиране. Срещу пет евро от Варна до София няма какво повече да желаете…

11/ В обобщение

Абе, като се замисля, май добре си изкарах лятната ваканция. Грипът за малко не ме довърши през август и това е единственият ми „черен“ спомен. Всичко друго може да се приеме и като на шега. А ти? Как прекара лятната ваканция, скъпи читателю / уважаема читателко?

Тихомир Димитров 

март 9, 2009

Пътят към Сантяго

Реших да извървя Камино. Това е най-импулсивното и най-необмисленото решение в живота ми. Имам вътрешната увереност, обаче, че няма да бъде най-грешното.

Пък и да прекарам част от пролетта в Испания ми изглежда страхотна идея.

Трябва да се откъсна от средата си за малко и да сменя перспективата.

Затова тръгвам сам. Другото ще го оставя на Пътя. Послушах няколко от пилгримите, които вече са ходили и реших да зарежа всичките си очаквания на аерогарата. Заминавам с еднопосочен билет и дори не знам кога точно ще се върна.

Възнамерявам да следвам  максимата на Стив Джобс по Пътя: “Stay foolish and hungry”.

Нека обстоятелствата да ме изненадват, стига съм ги изненадвал аз 🙂

Мога само да обещая страхотен пътепис, когато се върна, живот и здраве!

Останалото да го решава Съдбата.

Както казва един приятел американец: „Когато си на Камино е лесно. Имаш цел. Следваш Пътя. Въпросът е какво следваш след Камино?”

Този въпрос има само един правилен отговор: собствените си мечти.

Надявам се отдавна вече да съм на правилния Път…

Тихомир Димитров

октомври 22, 2007

Другата страна на Лондон

Още един third person пътепис. Другата страна на Лондон или така, както я видя Калоян Янков.  Приятно четене:

„Един колега днес спомена, че искал да се премести в някой голям град със световна известност като … Лондон, примерно. Понеже аз бях там миналата седмица и днес определено няма да ми дойде вдъхновението за работа, реших да напиша няколко реда за другата страна на Лондон и нещата, за които никой не пише. Не очаквай да ти разкажа колко хубава е Темза и колко стъклена е Канари Уорф (Canary Wharf, най-високата сграда в Европа).
За една седмица, успях да видя много неща – туристическите атракции (на които няма да обръщам внимание, имаш Гугъл), живота на гастарбайтера, студентския купон, засядане в метрото с изнервени работници, закъсняващи за работа, дори присъствах на 2 интервюта за получаване на национален осигурителен номер за self employment, без дори да си имам представа за какво става дума.
Преди да замина бях се разровил из „нета” за пътеписи, статии и блогове и това, което повечето хора си мислят и пишат за Лондон е свързано единствено с лъскавия и шарен център – Тауър Бридж, Биг Бен, осветени бизнес сгради с футуристичен дизайн и подобните им там забележителности. Да, така е по центъра – затрупан с усмихнати туристи (като мене), който се снимат по 5 пъти от 6 различни ъгъла (!) на всяка по-интересна сграда или паметник, ей така за спомен и после разказват (но не така, като мене) колко супер готин е Лондон и мечтаят един ден да работят там и да изкарват много пари (примерно по 6 паунда на час).
За 6 паунда на час може да си сигурен, че ще живееш с още 3-ма в стая в някое гето и ще пътуваш към час до работа с автобус, метро, влак, метро и автобус, заедно с останалите тарамбуки от квартала. На работа най-вероятно ще се налага да разпознаваш колежките по цвета на очите, тъй като религията им позволява да бъдат облечени само като нинджи. Ако си добър с мистрията и работиш на строеж, очите ще ги гледаш вечер след работа по телевизията (ако все още имаш сили … и Интернет). Егати живота.
 
Ако още не ти е ясно какво искам да кажа – ами Лондон е измежду най-големите талибански градове. Ако не вярваш, погледни Уикипедия и прочети внимателно данните за населението към далечната 2001 – 31% от „гражданите“ са родени извън ЕС, 12% са индийци, пакистанци и бангладешци, 11% са черни. Това са регистрираните, сега прибави и тия, който са преплували океана с гума от трактор и цифрите стават страшни, далеч над представата ми за европейски град, който се води и център на световната икономика и външна политика. А това не е първото сити, което посещавам.
Да кажем, че си бяла якичка (на работа носиш риза, а не син халат) и имаш по-големи изисквания към живота, то за да я караш нормално в Лондон, трябва да изкарваш много пари, ама наистина много. Толкова много, че да си позволиш самостоятелно жилище в хубав квартал, чиято цена спокойно достига 4 цифри. За да разпуснеш в някой клуб в края на седмицата, трябва да заделиш не малко бюджет както за пословично скъпия алкохол, така и за такси, тъй като на метрото изненадващо му спират тока към 2400 часа, а среднощните приключения със случайни автобуси могат да бъдат истински трилър.
За да избегнеш в пиковите часове претъпканото като софийска маршрутка лондонско метро, ти трябва кола. С десен волан. И да се научиш да караш в насрещното, да ползваш кръговото движение по часовниковата стрелка и да разбереш, че най-лявата лента на магистралата не е за да си тестваш колата, а е аварийна. В Лондон никъде не се паркира безплатно, дори и пред вас. Трябва да платиш, колко точно не разбрах, за това първо иди до съответните органи и провери. Внимавай да не са някъде по центъра, че там автоматично те снима пътна камера, разчита номера и очаква от теб да платиш 8 паунда до 2200 часа (без да броя паркирането) и ако закъснееш с плащането стават 50! Абе я си хвани метрото!
 
Метрото в Лондон се чупи почти всеки ден. След като 1 линия липсваше цял уикенд и вместо нея можеше да се използват автобуси (което добавяше 20-30 минути към трипа), то като заседнеш в тунела, нямаш много възможности освен да си засечеш погледа няколко пъти с черен съмнителен тип с виснали дънки, жълт ланец и татуировка на врата, все едно току що е участвал в клип на 50 сентс или да се заслушаш по новия албум на DJ  Айрат ал Гнанамуруген, ехтящ от слушалките на тюрбана 3 реда по-назад. И докато някои решаваха судоку-то от безплатния метро вестник, аз си мислих дали проблемът на метрото не може да се оправи като съберат всичките им там инженери, на едно място и ги върнат обратно в Бойконур. Време е да слизам. Закъснях с 30-на минути. Но не всеки може да е така точен като англичаните, в крайна сметка.
На слизане от вагона, мил женски глас ме предупреждава за дупката между влака и перона, след като някой архитект от Шри Ланка е измерил грешно ширината на тунела. Така е на почти всяка спирка. Даже вече като си влизам в спалнята проверявам за дупка между стаята и коридора. Британците обичат да решават част от организационните си проблеми като слагат много табели и ти дават указания за всичко, което ми дава известно спокойствие и смелост да тръгна сам още на 2-рия ден. Я да пуснем един лондончанин в София и да му кажем да стигне от Люлин 7 до Младост 4 като пропуснем да споменем, че метрото свършва на центъра. Така че спокойно можеш да отскочиш до центъра за една бира, дори и сам да си.
Бирата е по-евтина … да кажем от Швеция и струва около 2-3 паунда. Пъбовете миришат на алкохол, много ясно, но не миришат чак така като тия в Чехия – на алкохол, пот, чесън и цигари. Британците са направили нещо хубаво като да забранят пушенето на всички закрити обществени места – били библиотеки или кръчми. Информативно за пушачите, кутия цигари струва над 5 паунда. Честито! Барманите са любезни и след като помолих един от тях да ми предложи някаква традиционна английска (lager) бира, той учтиво ми поднесе малка чашка да дегустирам английския битер (bitter), преди да си поръчам. Поръчах си. Повторих.
Като излизаш от бара трябва да внимаваш на коя страна се оглеждаш първо преди да  пресечеш улицата, въпреки че в началото на всяка пешеходна пътека са ти написали Look Left (погледни наляво) или Look Right (погледни надясно). Процесът на пресичане е както следва: натискаш бутона за пешеходци, светва надпис „чакай”; чакаш; като ти омръзне и намериш дупка между поредицата автомобили, пресичаш на червено; светва зелено и прави колона от чакащи нищото коли. И да не ти пука, че 17 камери те снимаха докато пресичаше неправилно, така или иначе всички го правят.
 
Британските власти са инвестирали над 220 милиона паунда за да инсталират 10 524 охранителни камери из града, с който се опитват до някъде да гарантират сигурността на живущите, но статистиката на министерството на вътрешните работи показва, че 80% от престъпленията все още остават неразкрити. Предлагам да сложат още няколко хиляди камери в домовете на лондончани, като парите лесно избият с SMS гласуване за изгонване на всички участници обратно към трастиковите плантации.

Сега ще те заведа в едно общежитие на London Metropolitan University, където за щастие е купонът по случай новата учебна година. Там се запознах с норвежки, французойки (някой много зле) и американки (много зле). Една от последните говореше подобно на пловдивчани, но вместо майна казваше “oh my god” (господи) и допълваше „I am not a slut” (не съм уличница), което очевидно щеше да бъде, ако изобщо някой я искаше. Коефициентът и на интелигентност беше корен квадратен от стайната температура и умножен по 100 даваше телесната и маса като малка. Норвежките се познаваха по късия ръкав през Октомври, но незнайно къде изчезнаха твърде рано. Нищо. Аз се прибрах с няколко чифта белезници, който даваха със всяка поръчана бира, за да можеш да си закопчаеш бутилката за китката. Сигурно норвежките не са могли да се справят с разкопчаването.

Летището е толкова голямо, че на табелите до посоченото място пише и времето, за което може да се стигне – примерно 12 минути от скенера за проверка за взривни устройства скрити под зъбния камък на пътниците до ръкава, който води към самолета. А който знае добре английски се качва на влакчето, което обикаля из терминала.
Две неща не успях да направя – да изчакам опашката на Окото на Лондон (London Eye), от където (ако не вали) да видя града от 135 м височина и да посетя един от най-известните денс клубове – Ministry of Sound.
Но ще се върна.
Bye, bye, London.
По дяволите, пак беше облачно. “
 
Калоян Янков