Писателският блог на Тишо

ноември 24, 2011

Един писател в Амстердам. Изроди и препоръки

Предишните глави на пътеписа можете да намерите тук:

Един писател в Амстердам – част първа

Един писател в Амстердам – част втора

Един писател в Амстердам – част трета

Един писател в Амстердам – четвърта част

Стигнахме до изродите и препоръките (не е печатна грешка), които всеки писател трябва да си направи от ходенето до Амстердам, а и не само. Мисля, че имат общочовешко предназначение:

Транспорт

От София до Амстердам се стига най-лесно с директен полет. Няма лоу-кост оферти, но Austrian Airlines пускат изгодни билети от време на време, стига да следи човек. Купих си билета от Usit Colours – добра резервационна система, приема всякакви карти, включително и български дебитни карти, може дори да платиш по телефона с тях. Естествено, винаги съществува вариантът да летиш лоу кост до някой друг град в Европа и от там да си хванеш влака за Амстердам, но това е по-сложният вариант, изисква повече планиране и съвсем не е сигурно, че ще излезе по-евтино. Austrian летят директно, двупосочно, с бърза смяна във Виена. За приключенията по летищата, за бързането, за страховете и приятната компания по време на полета четете в първа част на пътеписа. От летището има директна жп връзка с Централна гара – разположена е в сърцето на града и служи като важен ориентир за всичко.

Настаняване

Хостелите са хубав, евтин и удобен вариант за настаняване, но не е препоръчително да се спираш на тях, ако имаш по-високи претенции. Срещу десеторна цена можеш да се настаниш в почти всеки хотел. Аз използвах Hostelworld, както винаги, и останах доволен от обслужването. Всеки обект е с подробно описание, снимки, карта, инструкции за пристигане от гарата, мнения на потребителите и прочие. Има денонощна чат подръжка, което е голямо предимство, ако системата откаже някое плащане. Не че се случва редовно, просто малко хостели в Амстердам приемат дебитни карти. Имайте си една Visa Credit или Master Credit под ръка, за всеки случай.

Четете внимателно описанията на хостелите: правила за настаняване, вечерен час и прочие. Може да се окажете в строг пансион с религиозни правила и ред, с норми на поведение и куп ограничения, а можете да си резервирате легло и в стая с 15 човека, момчета и момичета заедно, без вечерен час, с кръчма на партерния етаж, отворен денонощно, без забалежки относно вдигането на шум. Аз избрах втория вариант.

Ревютата на други потребители ще ви информират относно: хигиената, наличността или липсата на гризачи (дървеници), нрава на управителите, любезността на персонала и така нататък. Абе, пише си всичко, стига да има кой да чете. Сайтът събира само капаро, доплащането става на място, най-често в брой.

Аз избрах International Youth Hostel Мeeting Point. Разположен е в историческия център и всичко там си беше О.К. Нощувките са между 20 и 30 евро, но най-хубавото е, че където и да ходиш, винаги си близо до вас. Хостелът е на две крачки от Черевените фенери, в самото начало на Warmoestraat – една от най-оживените туристически улици в централен Амстердам. Всички говорят английски, има достатъчно обозначителни табели, общо взето, трудно е да се изгуби човек.

Придвижване

Пеш или с велосипед. Колоездачите са царете на трафика. Имат добре изградена вело инфраструктура, с две платна, собствена маркировка и сигнализация. Навсякъде са с предимство, включително и пред пешеходците. Градът е равен, разстоянията са достъпни и това го прави изключително приятен за обикаляне с велосипед – основното транспортно средство в Амстердам. Можеш да си наемеш колело за няколко часа или за едно денонощие от всяко магазинче в центъра, но по-добре си купи колело, ако смяташ да не слизаш от седалката. После лесно ще го продадеш. Тук колелета винаги се търсят. Поради тази причина и много се крадат. Преобладават семплите модели: с удобна седалка, тясно кормило, високи гуми, без скорости и с контра. Перфектният градски велосипед. Цената на старо е между 20 и 40 евро, наемът за едно денонощие – също. Става да се ходи навсякъде и пеш, стига да не те мързи. Аз комбинирах двата варианта.

Забележителности

Амстердам не е класически град, пълен със забележителности. Но е доста специален: заради каналите, плаващите къщи, архитектурата, атмосферата, всичко…Липсват само грандиозните монументи, което не е чак толкова лошо. Тук всико е тясно. Холандия има население два пъти по-голямо от България, което живее на територия два пъти по-малка от нашата и воюва за всяка педя земя с водата. Страната е под морското равнище, неслучайно и викат Нидерландия („Ниската земя”). Както казваше един приятел: „тези първи ще заминат при потопа”. Дано да не излезе прав. По принцип.

Липсата на грандиозни монументи се обяснява с тясното пространство и с „плаващата” почва, върху която е изградено всичко това, доколкото знам – върху пресушени блата. Каналите не миришат и се почистват редовно. Служат като главна транспортна артерия. Гледайте да не си изтървете фотоапарата в тях.

Най-голямата забележителност за мен беше липсата на пердета, но можете да се насладите и на музеите: Музея на мъченията, Музея на хашиша и марихуаната, Секс музея, Къщата на Ане Франк, Пивоварната на Хайнекен, Мадам Тюсо, Музея на Ван Гог и прочие. По каналите се организират разходки с туристически корабчета. Нещо като градски транспорт на супер завишена цена, единствено нощните плавания за двама, с романтична вечеря и музика на борда си струват.

Интересна забележителност, естествено, са и „червените фенери” – забележителност, с която можете да правите секс, ако имате мерак и 50 евро джобни, а можете да се подложите и на класически тайландски масаж с „щастлив край”. Аз избрах втория вариант. За „номера на китайката” и за други нощни приключения в този странен квартал четете в четвърта част на пътеписа.

Площад „Дам”

Колоритно място, където хората са по-атрактивни от забележителностите. Обожавам градски площади и този определено ми стана един от любимите. Можеш да видиш всякакви странни неща, ситуации, събития и лица. Атмосферата е неповторима. Целият град сякаш минава на ревю пред теб, докато ти кротко си хапваш в някое от бистрата наоколо или дискретно пушиш джойнт, седнал на стълбите пред монумента, точно срещу диамантения център. Последното може да ти струва неприятна сума в евро, защото пушенето на публични места е забранено и камерите са навсякъде.

Кофи шоповете

Ако искаш да се напушиш като хората, трябва да отидеш в кофи шоп. Има ги на всяка крачка в центъра, но из другите квартали са по-евтини. Ще ти предложат богато меню с хашиш и марихуана, които са напълно законни за лична употреба в Холандия. Повечето места не толерират пушенето на тютюн и пиенето на алкохол, но има кофи шопове, в които сервират наливна бира и човек спокойно може да си запали дори обикновена цигара.

Бирата

е много добра, наливната струва повече от бутилираната, защото е доста по-качествена и има съвсем различен вкус. Аз лично попаднах в рая – любимата ми комерсиална марка е „Хайнекен”, така или иначе, навсякъде можех да й се наслаждавам прясна, включително и в пивоварната на производителя.

Холандците

също са забележителност, сами по себе си. Широко скроени и отворени към чужденците хора, но обслужването им не е на много високо ниво. Персоналът е любезен и резервиран. Всички холандци говорят перфектно английски. Емигрантите са им се качили на главата отдавна и, заедно с туристите, допринасят много за пренаселения град. Местните приемат това с търпение, защото касичките им дрънчат постоянно и в резултат никой не получава под 1500 евро месечно. Холандците не си слагат пердета, можеш да наблюдаваш какво се случва в къщите и училищата им, в публичните сгради и т.н. Възможните причини за това са описани във втора част на пътеписа. Консумират леки наркотици умерено. Част от местните твърдят, че на 18 спират да пушат, защото вече е разрешено, други цял живот си организират семейни напушвания с техните веднъж седмично, да речем: в петък вечер. Обичат да пият алкохол и алкохолът е на достъпни цени в Амстердам, които се доближават до софийските барове.

Забавления и нощен живот

Туристите се радват на изключително богат и разнообразен нощен живот в централен Амстердам: барове, ресторанти, бистра, кофи шопове, кръчми, караокета, музикални клубове, партита, кина и секс театри. Разположени са сравнително близко едно до друго и работят почти денонощно. Има изроди, които ще ви заговорят на улицата, за да ви продадат нещо нелегално, но бързо се махат, ако ги разкарате с по-категоричен тон. Камерите са навсякъде. Това сериозно ги притеснява. Разбира се, последното съвсем не означава, че няма да си счупите главата в нощен Амстердам. Най-лесно е да го направите по някое от тесните и стръмни стълбища, които са навсякъде. Широки, удобни стъпала тук просто няма. Асансьори също липсват в центъра, защото сградите са на 3-4 етажа и част от тях са строени преди същия брой столетия.

Храната

за нетърпеливия и вечно напушен турист се състои от: KFC, Burger King, McDonald’s, Subway и останалите известни марки джънк. Аз също обичам да хрупкам пикантни крилца от време на време, но гледам да не е повече от веднъж месечно. Намерих спасение в китайските ресторантчета, които приготвят сравнително евтино и бързо течна храна. От холандците не можеш да очакваш добра кухня така, както не можеш да я очакваш и от германците. Имат традиция в шоколада и приготвянето на риба, навсякъде правят добра наглийска закуска, но това е всичко. Наденичката с горчица, дежурният хот-дог и домашно приготвеният сандвич са предпочитаният фаст фууд за местните, в KFC, Burger King, McDonald’s и Subway тъпчат предимно чужденците. Почти всяко бистро или ресторант предлага хубав стек с прясна бира, но това отново е всичко. По-интересните ястия са в китайските, индийските и другите екзотични ресторанти, даже разбрах, че имало българска кухня в Амстердам, но не можах да я открия.

Безплатни забавления:

Писане в тефтер на тротоара, обикаляне пеш, снимане на лица, хора и събития по улиците, разглеждане на витрини, зад които човек може да види всичко: от модни стоки, през уютна семейна атмосфера, до привлекателни момичета по бельо, пушене на джойнт чрез муфтене в кофи шоп, возене на безплатния ферибот, разходка из парка и много други…

Сигурно съм пропуснал важни изроди и препоръки, затова четете I Amsterdam – най-известният сайт за ориентиране из града.

Тихомир Димитров

ноември 9, 2011

Един писател в Амстердам – четвърта част

Кварталът на червените фенери, сам по себе си, е туристическа забележителност. Повечето хора идват тук само, за да разгледат. Преобладават самотните, загорели, мъже, естествено, но човек може да види и младежи, дошли с приятелките си, възрастни двойки, семейни компании, весели студенти, даже групи с деца. Групите с деца ги развеждат през деня, когато броят на „нощните пеперуди” е значително по-малък. Нещастните тийнейджъри не могат да влизат в кръчмите и в кофи шоповете, а учителките гледат да ги преведат набързо по най-прекия път, за да не се застояват много пред витрините с голите каки. Голямото оживление настъпва нощем.

Самият „квартал” се състои от няколко тесни улички, разположени около една църква. На това място са събрани стотици представителки на най-древната професия, като повечето от тях са доста приятни за окото. Преобладават младите, стройни тела на източно-европейки: словакини, чехкини, унгарки, рускини, украинки, литовки, молдовки, българки и румънки, но имаше всичко, за всякакъв вкус. Едно високо чудовище с пола и адамова ябълка се обърна към мен с думите:

„Скъпи, влез да те поглезя малко.”

„Как да вляза, като не знам дали си мъжко или женско?”, – поинтересувах се аз.

„Влез и ще ти покажа!”

Бях на разходка с един австралиец от хостела през онази вечер и той направи следния коментар:

„Значи, дай ми 50 евро и бръкни под „елхата” да си извадиш „коледния подарък”. Пък да видим дали ще ти хареса! Това ли е офертата?”

Побързахме да отминем, преди да сме ядосали прекалено много човека с полата и адамовата ябълка. Изглеждаше по-корав и от двама ни.

Но, да се върнем в нощта, когато самотен и пиян тръгнах да обикалям с ясното намерение да тествам някоя от апетитните славянки зад витрините.

Разходката из червените фенери се състои в бавно мъкнене с тълпа от загорели мъжища, която на всяка крачка спира, за да разглежда мадамите. Освен да разглежда, тълпата спира и, за да се договаря с тях. Или просто да обмени някой лаф на тема „чичко доктор”. Въздухът е толкова гъст от събралия се тестостерон, че трябва да си пробиваш път с лакти напред. Каките също не стоят мирно в своите кабинки: дращят загадъчно с маникюрчета по стъклото, като истински вампирчета от роман на Стивън Кинг; кълчат се във всякакви пози и показват ту стегнато бедро, ту розово зърно, а когато се застоиш по-дълго пред някоя от тях отварят вратата, за да те поканят вътре. По-настоятелните направо те дърпат за ръката.

Можеш да се пазариш спокойно за цената. Разбрах, че най-стройните и красиви славянки не са по-скъпи от двеста килограмовите негърки, от възрастните лелички с катинар, от мъжете в къси поли и от „строгите господарки”. Трябват ти някъде около 50 евро за „standart suck and fuck”, което значи, че максимум 15 минути по-късно излизаш на улицата с омекнали колене, а момичето не си маха дори сутиена. Всички „екстри” извън тази услуга са въпрос на договорка и влияят върху цената.

Самите стаички са доста мизерни. Представляват помещение два на два, облицовано в плочки, като баня, имат тясна мивка с ясно предназначение и гол матрак в дъното, с  високо трикрако столче по средата – точно срещу витрината. По-„луксозните” помещения разполагат с гримьорна за момичето, собствена баня и тоалетна, такива неща…

Възможно е да станеш свидетел на всякакви сцени, докато се влачиш по уличките със загорялата тълпа. Спираш на всяка крачка, тъй като колоната отпред също спира. Част от уличките са не повече от половин метър широки. Удобен момент да те напляскат с бутафорен камшик по задника, защото няма накъде да мърдаш, притиснат в навалицата; да се заприказваш с някое от прелестните създания, които не са чак толкова настъпателни (и да разбереш, че е българка); да видиш как загрижен татко от Италия плаща за сефтето на 16 годишния си син и т.н. Общо взето, голям купон.

Единственото, което не трябва да правиш, е да снимаш. Има голяма вероятност да останеш без фотоапарат. Първо ти вдигат скандал, после от нищото се появява някой младеж, който ти отнема фотоапарата и го изхвърля директно в канала.  А може и през крехкия ти екран да премине остър, 13 сантиметров ток. Бях предупреден за тези неща и предвидливо си бях оставил апарата в хостела.

Препоръчвам ти да посетиш червените фенери дори, ако не си фен на секс-туризма. Препоръчвам ти да го направиш дори, ако си жена. Сама или с любимия, няма значение, просто винаги има какво да видиш там. Това е основната туристическа забележителност в Амстердам и единствената нощем. Към изброените неща трябва да добавим още еротичните театри със сцени на живо, играчките в секс шоповете, които учудват дори хора със сравнително богато въображение като мен, десетките кръчми, барове и кофи шоповете, уличните музиканти и разноцветната, глобална тълпа.

Номерът на китайката

Направих две обиколки, за да си харесам момиче. Поговорих с онези от тях, които ми бяха направили впечатление, даже получих предложение за отстъпка от наш’та мома. Но, колкото и да ми се искаше, идеята, че ще вляза в мизерната стаичка, ще се съблека и ще започна да се потя буквално на улицата, ми идваше малко противна. Вече започвах да губя всякаква надежда, когато пред очите ми се изпречи табела с надпис „Най-добрият тайландски масаж в Амстердам”. Натиснах звънеца. Отвори ми нисичко, симпатично девойче от азиатски произход, облечено в копринен халат, с две дървени клечки в косата и снежно бяла хавлия в ръка.

Предложи ми да разгледам менюто, докато чакам. Последното включваше: „тантрически масаж”, „еротичен масаж”, „чувствен масаж”, „масаж тяло в тяло” и още десетина такива екстри, като само терапевтичният масаж, предназначен за спортисти, не предполагаше да има някакъв „щастлив край”. По-късно разбрах, че това също е въпрос на договорка.

„Доста културен вариант” – помислих си аз, – „тихичко е вътре, чистичко и спокойно, далеч от екзалтираната тълпа по улиците. Може да се отпусне човек!”. Пък и една от дестинациите в списъка ми с пътуванията е Тайланд. Малко „суха тренировка” нямаше да ми бъде излишна.

Е, „тренировката” не се оказа суха, особено в частта „тяло в тяло”, което си е чисто е**не, ако питате мен. Поне две тубички масажен гел попиха в кожата ми, а момичето се оказа китайка. Заради „номера на китайката” се върнах отново и на следващата вечер. Просто европейките не ги могат тези неща. Тайланд мина доста по-напред в списъка и сега вече е дебело подчертан.

Знам, че моралистите сигурно се възмущават, но вижте какво: това си е  фалшив морал! На мнение съм, че туристът е едно доста елементарно същество, с три повърхностни желания, като яденето и пиенето са първите две от тях, а музеите и туристическите забележителности въобще не попадат в списъка. Те са бонус към обиколката. Колкото по-лесен и законен начин предложиш на туриста да задоволи повърхностните си, но истински желания, толкова повече парички ще издрънчат в касичката ти. Така се прави туризъм. Без висок морал и с мисъл за клиента. „Високият морал”, приложен  в туристическата индустрия, означава само едно: по-малко пари на глава от населението. Туристите са еднакви. Навсякъде по света.

Площад „Дам”

се превърна в любимото ми място. Достатъчно широк е, но не гигантски. Пълен е с народ, но уравновесен и спокоен в същото време. Първичните ми туристически нужди вече бяха задоволени. Обиколил бях повечето места, които си заслужаваше да се обиколят, кеша го бях преполовил. Дойде ред да си почина малко. Да поживея в Амстердам. Реших да прекарам един цял ден в съзерцание на площада.

Интересното на площад „Дам” е, че можеш да видиш всякакви образи, дошли от цял свят. Можеш да станеш свидетел на най-различни сцени. Едно наистина космополитно място.

Редовно се изнасят представления срещу музея „Мадам Тюсо”. От тук минава и основният трафик на града. Това е едно от малкото места, където можеш да видиш и местните, примесени с туристите, за да усетиш ритъма на този млад, енергичен, добре облечен град.

Станах свидетел на ефективността на холандската полиция. От едно магазинче по улица „Дам” се разнесе аларма. Някакво момче беше свило нещо и бягаше през площада, без да се обръща назад. Продавачът излезе до вратата, колкото да го напсува на арабски и се прибра обратно вътре. Интересното е, че никой от гражданите и гостите на града не се опита да хване крадеца, нито дори да му подложи крак. А най-интересното е, че двама полицаи на велосипеди съвсем безучастно наблюдаваха всичко това. Крадецът се опита да изчезне в една от тесните улички в самия край на площада, но точно тогава, сякаш от небитието, пред него изскочи полицейска кола. Патрулката закова толкова рязко, че той дори не я видя – блъсна се в нея, претърколи се през капака и падна от другата страна. Полицаят отвори вратата и го парализира с електрически пистолет. От уличката излязоха още двама униформени, този път на коне, скочиха от седлата и го закопчаха с белезници. После всички изчезнаха някъде. Животът на площада си продължи: улични музиканти и артисти, хора, усмивки, снимки за спомен.

По-късно забелязах стотиците камери с надпис POLICE, разположени из града. Няма защо да те гонят при положение, че виждат всяка твоя крачка и следят всяко твое движение. Просто излизат и те хващат, когато най-малко очакваш. Така работи полицията в Амстердам. След като веднъж ми направиха забележка да не се напушвам на публично място (и ме заплашиха със солена глоба при повторно нарушение), аз спрях да го правя, тъй като вече знаех, че наблюдават и мен. Много неща са разрешени в този град, но правилата се спазват стриктно и цари желязна дисциплина.

Видях още как скъпи лимузини спират пред диамантения център и как възрастни господа в костюми купуват на младите си любовници бижута за хиляди евро. Видях как привечер онези момичета, които не можеш да ги снимаш в кабинките нощем, отиват на работа, облечени в „служебното си облекло”, загърнати с шлифер и качени на велосипед в убийствено високи токчета.
.
Видях весели фото модели да се радват на слънцето и да обсъждат подробности от последната фото сесия, която са направили вчера. Падаха си по фотографа, но подозираха, че е гей.

Видях мимове, гълтачи на мечове, бардове с китара и въртящи десет обръча едновременно циркови артисти. Видях симпатични „просяци”, които събираха пари за билет към дома, тъй като бяха изхарчили всичко по време на медения си месец в Европа. Снимах ги, поговорихме си за нещата от живота и за сватбените ритуали в Канада, изпихме по няколко бири, седнали върху тротоара.

Видях група от 30-ина русокоси момичета, които изнасяха танцови представления на площада, след което се пръскаха изпотени по стълбите пред монумента, да пийнат водичка и да си починат  малко преди следващия танц – за радост на туристите, които не спираха да ги снимат и да се закачат с тях.

Над целия този глъч се носеше камбанен звън и прелитаха ята от гълъби – не просто камбанен звън, а мелодия от камбани – бавна и меланхолична, напомняща за вечността. Протестантските църкви сякаш припяваха старата латинска поговорка: „Помни, че си смъртен”. А един уличен музикант им пригласяше с флейтата си. „И ние бяхме като вас” – така пише на входа на Самоковските гробища. „И ние бяхме като вас” – припомняше ми песента на камбаните в небето над Амстердам.

Един писател в Амстердам

Следващите два дни реших да ги „инвестирам” в писане: на пейка в разкошния парк, върху стълбите пред монумента на площад „Дам”, в някое от десетките уютни бистра, разположени край каналите в историческия център. Не носех техника. Трябваше да си купя химикал и тефтер за целта. Намерих чудесен бележник в една будка за вестници, но химикали там не се продаваха. Обиколих квартала, в който живеех, но за мое голямо учудване разбрах, че тук обикновени книжарници няма. Имаше само порно книжарници. Купих си светещ химикал-вибратор, решен в червено. Голям сувенир! Жалко, че го изтървах в един канал и не можах да си го взема у дома. Не можах дори да го снимам. Горният му край завършваше с палаво силиконово езиче, предназначено за клиторна стимулация. С долния му край изписах над сто страници: два еротични разказа с фетиш елементи на английски език, малко наброски за този пътепис и разни философски „прозрения”. Част от тези неща сигурно ще ги набера на клавиатура някой ден, за да ги споделя със света. Другите ще останат само хубав спомен. При всички случаи, обаче, Амстердам е едно от най-добрите места за писане, където съм бил до сега.

Номерът на китаеца

В последния ден успях да се изложа пред чужденците. Харесах си масичка в една квартална кръчма. На нея имаше още двама души, които пиеха бира и разговаряха на английски. Единият беше типичен американец – толкова типичен, че на челото му все едно пишеше „United States of America”. Другият беше типичен китаец. На неговото чело, пък, видях да пише: „There are 9 million bicycles in Beijing”. Акцентът също го потвърждаваше. Бях си оставил куфарите на съхранение в хостела и чаках да минат няколко часа, за да се кача на самолета за София. Запълвах времето с пиене на бира и пушене на хашиш. Исках да прелетя континента размазан този път, за да видя какво наистина е способна да ми причини параноята. Нямах намерение, обаче, да нося нищо нелегално у дома, затова гледах да „наваксам” преди да тръгна. Последното вече е основателен страх. Човек трябва да се научи да прави разлика между параноята и основателния страх. Щателният обиск, на който ме подложиха още на летището в Амстердам, потвърди тезата ми за основателния страх. Що се отнася до спокойния полет към къщи, той само ми доказва, че страхът от летене е една глупава параноя. По-опасно е да отидеш за цигари до кварталния магазин с колата. Но, да се върнем в кръчмата при китаеца и американеца.

Седнах и дружелюбно се представих кой съм, откъде съм, после заключих на глас, че  това място е просто чудесно – ето, на една маса сме се събрали хора от цели три континента! Китаецът се намръщи и каза, че той също е от Америка. Няколко минути по-късно вече бяхме само двамата и активно се сприятелявахме. Първоначалната ми издънка стана причина да се опознаем по-добре.

Разказа ми, че нарочно е избрал полет с 6 часа престой в Амстердам. Жена му била на летището. Оставил я да бърше сополите на болната им дъщеря, а той слязъл до центъра с такси, за да опита от всичко. „Трябва да се напия, да се напуша, да си купя гъби и да разбера къде, по дяволите, се намират момичетата. Имам само два часа за целта! Можеш ли да ми помогнеш?”

Ето, че дойде ред да използвам опита и знанията, които бях натрупал през последната седмица, за помогна на един добър американски гражданин. Съчиних импровизиран маршрут из града, който включваше всичко, от което този човек се нуждаеше, за рекордно кратко време и на възможно най-добрата цена.

В замяна получих покана да му отида на гости в Сейнт Луис и оригинално пакетче дъвки “Wrigley’s”. „Share a little piece of America!”. В последната част от този пътепис ще споделя някои полезни съвети и с вас.

Следва продължение

Тихомир Димитров

октомври 20, 2011

Един писател в Амстердам – част трета

Перфектната английска градина

Така може да се нарече Vondelpark, намиращ се в западната част на града. Разкошни, дълги алеи, ярко зелени тревни площи, по които се търкалят хора, задължителните патици и лебеди в езерата, интересна барокова архитектура наднича зад храстите. Едно такова спокойствие цари навсякъде.

Седнах на пейка да си почина. До мен имаше някакъв чичко, който започна да си свива цигара. С тютюн. Хвърли и няколко трохи tobacco booster вътре, колкото да не е без хич. Попитах го откъде мога да си наема велосипед. Паркът ми се стори прекалено голям, за да го обикалям пеш, а и вече усещах неприятното щипене по ходилата, предизвикано от чисто новите пришки. От Камино знаех, че това не води до нищо добро.

„Откъде да знам, аз съм местен. Никога не ми се е налагало да наемам велосипед” – отвърна ми чичкото.

„Има логика” – помислих си аз.

После се сетих за талончетата с намаления, които носех у мен. Оказа се, че имам такова  и за велосипеди под наем. Обаче трябваше да се връщам чак в центъра. Реших да го отложа за следващия ден.

Започваше да става студено и май вече беше време да се прибирам. Първо трябваше да се наям. Бях гладен като…турист, който цял ден е обикалял без цел и без посока.

Амстердам е столицата на джънка

Трудно се намира нещо свястно за хапване. Два дни на KFC, Burger King и местните сандвичи с картофки и горчица са напълно достатъчни, за да спечеш. Имах нужда от течна храна, която да „отпуши системата”.

Нямаше да откажа, примерно, комбинация от топло шкембенце и пилешка кавърмица, но чак в София по-късно разбрах, че имало български ресторант в Амстердам.

Единственото по-смислено решение се оказа мърлявото китайско ресторантче срещу хостела. Готвеха обилно и беше вкусно, при това – на съвсем достъпни цени. „Проблемът с изхранването е решен” – зарадвах се аз, – „английска закуска в хостела,  някой сандвич на обяд, вечеря в китайския и си готов!”

А сега оставаше да си отспя! Бях тотален парцал.

Прибрах се в хостела с ясното намерение да припадна рано, но в стаята ми се заформяше нещо като импровизиран купон. Бутилка „Джони” и два стека „Хайнекен” бяха достатъчни, за да ни държат будни до полунощ.

Студентчетата от хостела

Нямаше да се спи, значи, щеше да се социализира. Имах удоволствието да се запозная на светло с мацката, която така хубаво свършваше предишната вечер, на леглото до мен. Готино парче от Кипър. Беше дошла с ясното намерение да емигрира в Амстердам, но се ядосваше, че навсякъде й предлагат само оферти за работа, свързани със секс.

Станах свидетел на следния разговор между нея и един отворен Ню Йоркчанин, тип „гимми файв, мен”:

„Сама ли си тук?” – попита.

„Да, сама съм” – отговори му тя.

„Снощи те видях да си лягаш с едно момче.”

„А, този ли? Вече забравих за него. Той си замина.”

Четири часа по-късно отново я слушах как свършва. Само че на друго легло. Някъде горе, в дясно.

Но пък щеше да си намери работа момичето, това беше сигурно.

На третата вечер я опъна един италианец.

Така и не разбрах как успява да вади само огладени панталони с ръб, чисти ризи и безупречни сака от малкия си туристически сак. Много спретнато момче.

Онази се отнасяше с него като с някакъв спонсор. Караше го непрекъснато да й купува разни неща, да я води по ресторанти и да я забавлява, щото нямала пари, а да стои по цял ден в стаята й било скучно.

Определено щеше да си намери работа. Изискваше се само натиск и търпение. Поне спестих пари за билет от еротичен театър, нали, щото в хостелчето си беше безплатно шоуто, а и продължаваше много повече от 15 минути всяка вечер.

В стаята с 14 легла хората идваха и си отиваха ежедневно. Май бях единственият, останал за по-дълго. Цели осем дни!

Установих множество леки, повърхностни контакти. Една вечер сте заедно, на другия ден те излитат за някъде и ти знаеш, че повече няма да ги видиш, докато са живи. Това значително улеснява комуникацията.

Най-готини, естествено, бяха испанците. За пореден път се убедих колко много приличат на нас по манталитет – весели, мързеливи, не им се работи, но си падат по живота. На безработицата гледат със смесени чувства – едновременно с облекчение и като проблем, от който могат вечно да се оплакват. Появи се симпатична двойка момче и момиче, особено момичето. Бяха от Ла Коруня. Открихме много общи теми за разговор в пушалнята на хостела: Галисия, Сантяго се Компостела, Камино.

Мъжът й наблюдаваше нашия диалог с интерес и се напушваше мълчаливо, като от време на време ми подаваше бонга, да си дръпна и аз.

В комбинация с малкото уиски и бира, които ми бяха останали от снощи, испанката взе да ми изглежда все по-привлекателна – с дългата си до кръста, къдрава, черна коса и с мастилено-кафевите си очи. Мъжът й каза, че отива да си ляга и ме остави сам в компанията на това прекрасно, южно, нахилено същество.

„След всичко, което си преживял по Камино, как може да дойдеш тук? Харесва ли ти Син Сити?” – поинтересува се тя.

„Да, харесва ми, при това – много. За да отречеш плътските удоволствия, първо трябва да ги опознаеш, а това значи да им се посветиш изцяло. Не се сещам за по-подходящо място от Амстердам” – взех да философствам аз.

„Хайде да разгледаме Червените фенери!”

Нощта беше млада и изцяло на наше разположение. Научих я да пее „Испанко черна, курво неверна…” на български език. В замяна получих няколко целувки на пейката до един канал, под настоятелния поглед на апетитна проститутка от азиатски произход, седнала на високо трикрако столче по бельо – във витрината срещу нас.

Предложи да „измислим” нещо. Заедно. С нейния мъж. Отдавна искали да пробват с трети човек. Наложи се да откажа. Идеята за тройка в стая с 11 зрители никак не ми  се понрави.

„Човек съжалява повече за нещата, които не е направил в този живот, отколкото за нещата, които е направил” – обади се гузната ми съвест.

„Да си гледаш работата!” – отвърнах й аз.

Музеите

На другия ден реших да го раздавам културен и да посетя няколко музея, да си направя туристическа обиколка с лодка по каналите и да покарам малко колело из тесните улички на Амстердам. Паркът също ме привличаше неимоверно.

Посетих три музея: “Sex Museum”, “Hash and Hemp Museum” и “The Torture Museum”.

Мадам Тюсо, Ван Гог и Къщата на Ане Франк ги оставих за следващото посещение.

За сметка на това, обаче, си направих разходка до завода на „Хайнекен” и си отпих от любимата ми прясна бира – без консерванти.

Обиколката с лодка беше скучна, тъпа и кратка. Но струваше цели 20 евро. Имаше добри предложения за нощни плавания с романтична вечеря, което е чудесна идея, ако си сбъркал да заведеш приятелка / съпруга в града на разврата.

Успях да си взема и велосипед. Придвижването в трафика се оказа истинско предизвикателство. Голям адреналин, докато успееш да стигнеш до парка. На 4 сантиметра от лакътя ти преминава трамвай, а в насрещното фучат летящите холандци. Нямаш право на грешки.

Взех си голямо, удобно, градско колело, с тънки, високи гуми, рамка и крачна спирачка. Истинско удоволствие беше да се рея по безкрайните алеи в парка с него. Миризливото пакетче с надпис „100% Sativa” в джоба ми също допринесе за удоволствието. Имах голям късмет да се наслаждавам на прекрасно, слънчево време през всичките дни.

Но започвах да усещам все по-силно натиска на нагона. Момичето от Кипър и испанката си бяха заминали. С тях безплатните оферти за публично опозоряване в хостела се изчерпваха. Оставаше ми само да „инвестирам” онези 100 евро, които грижливо си бях закътал специално за целта. Живеех на 50 метра от „Червените фенери”, все пак!

Тревицата, обаче, ти придава мек и овчедушен характер. Превръща те в пасивен наблюдател. За да тръгнеш по жени, се нуждаеш от малко повече дух и агресия. Алкохолът върши чудесна работа за целта. Оставих пакетчето в куфара, та да не ме изкушава, взех си продължителен душ, облякох си чисти дрешки и към девет вечерта заседнах в бара на хостела, за да „заредя”, преди да изляза.

Четири големи уискита и четири бири по-късно чух индиецът зад бара да казва:

„Цял живот съм работил по баровете, но досега не бях виждал човек да изпие толкова много алкохол и да продължава да говори смислено и нормално.”

„Аз пък цял живот съм пил по баровете и то – в южната част на Европа”.

Платих сметката, която не надвишаваше подобна почерпка в центъра на София. С тази разлика, че индиецът получаваше 1500 евро на месец, за да ми сервира „Джони Уокър” на цена шест лева. И наемът му в историческия център на Амстердам се доближаваше до този на екс-квартирата на „Цар Симеон”. Изводите си ги правете сами…

С леко замътен поглед излязох навън. Нощта беше топла и пренаселена, както винаги, а настроението ми – изцяло в синхрон с нея. Вече се ориентирах лесно в обстановката. Стигнах до магазина за кондоми и от там забих на дясно – озовах се право в сърцето на лабиринта от тесни улички, където на всяка крачка от двете ти страни „изскачат” апетитни какички по бельо, седнали на високите си столчета, зад осветените в розово и синьо прозрачни врати.

Следва продължение

Тихомир Димитров

октомври 17, 2011

Един писател в Амстердам – част втора

Сутрешното кафе

ми се случи чак в 11 на обяд. Уютната кръчмичка на хостела имаше още по-уютна зала за пушене, с панорамен изглед към един от централните канали, в който гордо плаваха лебеди. Интересно как тези животни оцеляваха между стоиците туристически корабчета, яхти, моторници, баржи и всякакви други плавателни съдове, които бръмчаха покрай тях.

Още щом ме видя да се показвам на прозореца, един от лебедите доплава до основите на къщата от 1803 година, в която се намираше хостелът и любопитно протегна шията си нагоре.

„Това е най-големият наркоман”, – отбеляза американецът, когото заварих в пушалнята – „много обича да пасе трева. Направо полудява след това”.

„Приятно ми е, казвам се Тишо” – представих се аз.

„Аз съм царят на бонговете” – отговори ми той. И, сякаш за да потвърди думите си, хвана един от „служебните” бонгове, наредени край стената, напълни го, запали…и си махна главата.

С това разговорът ни приключи.

Любезно отказах подаденото ми „димящо дуло” с аргумента, че е малко раничко, пък и смятам да остана поне още седем дни, така че ще имам време да се порадвам на всички забранени вкъщи удоволствия, които  предлага „Син Сити”.

Видях, че на стената са окачени различни талони с намаления за местните туристически забележителности. Откъснах си няколко листчета и поех на „опознавателен” тур.

Да се изгубиш в Амстердам

Целта ми беше да се изгубя в Амстердам. Оказа се фасулска работа: завиваш на ляво, после на дясно, после три пъти в ляво, четири пъти в дясно, пресичаш няколко кръстовища, минаваш по мост над няколко канала, забравяш откъде си дошъл и си готов…вече можеш да се наслаждаваш на града спокойно, необезпокояван от планове и географски посоки.

Улицата, на която бях отседнал, водеше директно към централния площад „Дам” и беше пълна с изумени търговски обекти, освен десетките кръчми и кофи-шопове, разбира се. Силно впечатление ми направиха три от местата, в които се спрях, за да разгледам по-подробно.

Първото  беше магазин с разнообразни продукти от листата на кока. Напълно законен, при това – с касови апарати, лиценз на стената, опаковки за подаръци и прочие. Поколебах се между „Колумбийска вода” и „Кокаинови дъвки”, но накрая си взех от дъвките, при това – с 5% намаление. Нали имах талон. После разбрах, че съм постъпил правилно, защото „Колумбийската вода” струваше десет пъти повече, а цялата тази история с листата от кока се оказа тъпа зарибявка за малоумни туристи като мен.

Втората ми спирка беше пред стъклена витрина с надпис „NYSE”, зад която имаше облечени в бели ризи и черни вратовръзки брокери, които активно говореха по телефона и се взираха в по три монитора едновременно, поставени пред всеки от тях. Влязох в най-близкото кафене, за да усетя „атмосферата на Уолстрийт”.

На съседната маса седеше избръснат до синьо мъж, на видима възраст около 40, много делови, издокаран в ефектно дизайнерско сако, риза с широка яка и каубойски ботуши. Лъхаше на скъп парфюм. Раменете му притискаха мобилни телефони в двете уши, а ръцете му шареха по клавиатурата на лаптопа пред него. От време на време отпиваше от  изстиналия си чай. Говореше нещо неразбираемо на холандски, но беше видимо изнервен от ситуацията.

„Дал Джоунс, взел Джоунс” – помислих си аз и поръчах кафе. Каква беше изненадата ми само, когато онзи тръшна двата телефона, затвори капака на лаптопа, изкара от вътрешния си джоб една огромна цигара, пълна с марихуана, запали я и се напуши като г*з. Трябваше ми известно време, за да свикна с мисълта, че в този град тревата е почти толкова популярна, колкото кафето в Истанбул, да речем.

Видимо изпуснал парата (или парата), онзи се обърна към мен и ме попита откъде съм.

Казах му, че съм от България.

„Аааа, Стойков, Бербатов, евтина пиячка и лесни момичета!” – зарадва се той.

Уви, точно с това сме известни в Холандия. И с мутрите, които живеят в Амстердам. Почти не видях возило за над 100 000 евро, от което да не се чува „Води ме в някоя квартална кръчма” или някой друг евтин дериват. „Родна реч, омайна, сладка!” Мисля, че не бива да се сърдим на холандците, задето не ни щат в Шенген.

Реших да не се заприказвам с изумения дилър и продължих нататък.

Третата ми спирка беше в специализиран магазин за кондоми, където видях презервативи, в които спокойно може да се напъха човешки крак или ръка. Обясниха ми, че са за животни, но ги купували предимно хора. И малко от тях били животновъди. В крайна сметка, не ти трябват кондоми, за да въдиш животни, нали така? Правеха тестове за издържливост на различни модели и марки презервативи, като ги пълнеха с вода и ги оставяха да висят, за видят кога ще се спукат или ще потекат.  Имаше всякакви картички / сувенири на тема: „презервативи”, „секс” и „секс с презервативи”. Нищо не си взех. Дори да исках да пробвам ласките на някоя от момите зад стъклените витрини, в интернет бях чел , че си имат служебни презервативи. Всъщност, купуваха ги точно от този магазин. Там се разклоняваше една малка, тясна уличка, която водеше право в сърцето на лабиринта от стаички с прозрачни стени и полуголи момичета, за които ще пиша по-късно в този пътепис.

После се озовах на площад „Дам”. Превърна се в едно от любимите ми места, на което предстоеше да прекарам много часове в размисъл и водене на записки през идните дни.

От там забих на някъде и само след половин час вече бях постигнал целта си – изгубих се в Амстердам.

Живот като отворена книга

Има много впечатляващи неща в старата столица на Холандия, но това, което ме впечатли най-много беше липсата на пердета, щори и завеси в целия град. Виждаш как животът си тече пред очите ти. Просто очарователно!

Вървиш и поглеждаш на дясно: разхвърляно легло с омачкани чаршафи, книга на нощното шкафче, вратата на банята е открехната, почти можеш да различиш силуета на каката в потното огледало върху стената.

Поглеждаш на ляво: ученици в униформи изучават английски език, седнали в класната стая. Подминаваш ги, в съседната сграда мъж и жена обядват с бутилка вино, в съседната – младеж пише нещо на компютър, в съседната друг се приготвя да излезе на разходка с кучето, след това се озоваваш в кухнята на неголям ресторант, където кипи трескава работа, зад съседния прозорец две девойки свиват масивен джойнт.

Навсякъде из Амстердам, а  предполагам и в другите градове на Холандия, няма пердета. Всъщност има, защото тук живеят доста емигранти, но пердетата са по-скоро изключение. Яко е, че виждаш мебелите на хората, заглавията на книгите по домашните им библиотеки, битовата техника, домашните любимци, домашните навици, всичко. Забележително! Живот като отворена книга!

Има две теории за това положение на нещата. Не знам доколко са верни, но ще ви ги споделя и двете:

Първата е, че когато моряците отплавали към далечни страни, оставяли жените си на контрола на обществото. Благоверната показвала честността си като махала пердетата и демонстрирала пред всички, че е сама и, че с нетърпение чака любимия да се върне (и да донесе малко кеш). Днес тази „традиция” се е извратила леко. „Благоверната” продължава да чака зад стъкло без завеси някой мъж да донесе малко кеш, но всеки случаен минувач може да се вживее в ролята на моряка и да дръпне перденцето на произволна витрина по „Червените фенери”.

Втората теория гласи, че холандците били задължени да показват цялото си имущество в миналото, за да може данъчният, докато си плава по канала, набързо да направи опис, без да му се налага да слиза и да чука по вратите, пък и да не го бият. Предполагам, че това пак има нещо общо с „Червените фенери”. Какичките демонстрират, че са останали само по бели гащи. В буквалния смисъл на думата.

Но ще се върнем на „Червените фенери” по-късно.

Ай смоук онли ганджа, ман!

Уморих се да ходя и отново ми се допи кафе. Мушнах се в първото кафене, седнах зад бар-плота и барманката ми подаде дълго меню с различни сортове треви.

„Ама аз такова, дошъл само за едно кафе”, взех да се оправдавам. Чак ми стана смешно. Оказа се, че съм попаднал в култовия кофи-шоп „BlueBird“. Определено е място с атмосфера. Поръчах си и кафе. Не ми се бързаше да излизам отново по улиците. Краката ме боляха от ходене. Дойде време да опитам от местните специалитети. Май бях единственият не-напушен турист в града. Това трябваше да се поправи.

Мушнах се в стаичката за пушачи, където заварих афроамериканец с раста до кръста (често срещано явление в Амстердам). Беше много начерпен и много разговорлив. Научих доста за културата на Сенегал от него. Например, че когато се ожениш, жена ти цял живот се грижи за майка ти. Тя се превръща в нещо като втората й майка. Дори понякога толкова много се привързвали една към друга, че ако младите се разведат, бившата остава да живее при майката, а мъжът си търси ново място под слънцето. Нашият човек от зор беше избягал чак в Холандия. Аз пък му разказах за българските свекърви.

Голям смях падна. Постепенно разбрах, че хобито му е да виси по цял ден в „BlueBird“ и да муфти туристите. Почерпих го с удоволствие, нали бях в прекрасно настроение. В замяна научих биографиите на целия персонал на заведението, на собственика, на редовните посетители, на нежеланите гости. Голяма клюкарка се оказа тоя сенегалец.

Предложих му един Chesterfield.

О, ай смоук онли ганджа, ман! – отказа ми той с широка усмивка, разкриваща два реда порцеланово бели зъби.

Следва продължение

Тихомир Димитров

октомври 13, 2011

Един писател в Амстердам – част първа

Решението

Бутилка бяло вино, пластмасова карта с надпис „Visa” и отворен лаптоп – това е всичко, от което се нуждае човек, за да отиде в Амстердам.

На другия ден имах лек махмурлук и тежкото усещане, че ще пътувам на север – нямаше как, бях си платил.

Директни лоу-кост полети от София до Амстердам няма. Можеш да пътуваш като бял човек с нормална авиокомпания или да правиш комбинация с евтини полети от други места в Европа, но този вариант излиза по-скъпо, според мен.

Австрийските авиолинии предлагат сравнително евтини билети до Холандия, като единственото неудобство е, че трябва да сменяш полет във Виена. Престоят е само половин час – колкото да си счупиш краката от бързане в търсене на терминала по непознатото летище, да минеш паспортната проверка и да се качиш на борда последен,  запъхтян, с изплезен език.

Пътуването

Беше страшничко. И интересно, в същото време. Още при излитането самолетът се наклони над „Тримата глупаци” в Младост и се опита да падне. В „Максим” бях чел, че най-страшното е не турбуленцията, а когато настъпи пълна тишина. Тогава двигателите „заспиват” и остава само шумът от триенето на въздуха в корпуса на металната „птичка”. Останалото го върши гравитацията. Може би си внушавам, защото прекалявам с „Нешънъл Джиографик”, но виенето на турбините ме зарадва повече, отколкото бих се зарадвал на шестица от тотото.

Издигнахме се високо над облаците в Мордор и отгоре ни посрещна великолепният залез – удобно наместен в илюминатора точно срещу зажаднелите ми за фотони очи. Беше прекрасно!

„Когато приключите със сънгейзинга, хер, бихте ли искали да ви сервирам вечерята?” – попита стюардесата на чист немски език. Хубаво е, че знам немски. Хубаво е, също така, че приличам на немец. Всъщност, единствено у нас се чувствам като емигрант…

Кимнах одобрително с глава, което за тях е точно обратното и после трябваше да си искам чашата с вино и безвкусния сандвич допълнително.

Семейство българи седяха до мен. Те също си мислеха, че съм немец в началото. Бяха от София, но живееха във Виена. Поговорих си с тях на немски, после изведнъж смених на местен диалект и за пореден път се насладих на изненадата и почудата, които предизвиквам винаги, когато, подведени от червената ми брада, от русата ми коса и от познанията ми по чужд език, барманите у нас започнат да ми надписват сметката. Забавно е да си емигрант в собствената си страна…

Във Виена бях последният, който се качи на самолета. Успях да стигна до терминала навреме, но митничарите се заядоха с парфюма, който непредвидливо бях оставил в ръчния си багаж. Ма не било парфюм, ма що му била желязна капачката, ма дай сега лабораторен анализ и така нататък. Предложиха да ми върнат само шишенцето. Обясних им, че 99% от дизайна на „Ив Сен Лоран” е съсредоточен именно в желязната капачка и без нея целият ефект от шишенцето се губи. Казах им, също така, че ще им го оставя, ако ми дадат 50 евро и, че за трети път чувам името си по високоговорителите с предупреждението, че забавям полета. Пуснаха ме да мина.

За мое облекчение този път получих място до привлекателна млада дама от Полша. Четеше книга с неразбираемо заглавие на холандски език и аз много исках да я заговоря, но се чудех как, без да ставам досаден. Докато нощната й лампичка не започна да мига и накрая съвсем се повреди. Тя прие това за лоша поличба, успоредно с факта, че седеше на място номер 13а. Каза ми, че подготвя стажанти за европейските институции в Хага и, че работата й е свързана с много пътувания. Обичала да лети със самолет, харесвала носталгията на летищата и т.н, но по време на един кофти трип над океана видяла кислородните маски да излизат два пъти и този полет окончателно я пречупил.

„Наслаждавахме” се на безвкусна салата в картонена кутия – чудесен повод да правиш нещо с ръцете си, докато споделяш най-интимни страхове, уроци и житейски тайни с напълно непознат човек. Носеше разкошна сватбена халка и беше доволна от факта, че току що се връща от меден месец в далечна, екзотична страна, който приключил с изненадващ шопинг тур из Виена, при най-добрата й приятелка – подарък от любящия съпруг. Онзи я чакал с нетърпение на летището в Амстердам.

За пореден път се убедих, че красивите, интелигентни момичета са: А/ заети или Б/ излизат скъпо, но определено си струват, ако можеш да си ги позволиш. Или поне така предполагам. Всъщност, единственото, което ни свързваше тогава беше смътното усещане, че лошото време навън и фаталният номер 13 не са за добро.

Падна ми се ролята на „безстрашния” джентълмен, който трябваше да я успокоява, докато друсаше най-много. Обясних й, че смъртта, всъщност, е само началото и, че няма от какво толкова да се притеснява, защото, ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш, нали…За моя изненада тя продължи да стиска ръката ми здраво и непрекъснато ми повтаряше да не спирам да говоря. Когато колесникът най-после докосна пистата, получих красива усмивка, приятелска целувка по бузата и едно сърдечно „благодаря”.

Разбрах, че в страха си не е чула нито дума от философските ми разсъждения на тема „това е само началото” и, че монотонното ми бърборене е успяло да й подейства успокояващо. Взехме си багажите и се разделихме завинаги. Аз поех към касите на летищната гара, а тя – към посрещачите, където я очакваше усмихнатият младоженец.

Хостелът

Как да е успях да си хвана правилния влак за Централната гара, но за малко да изпусна спирката, ако не бяха две по-тъмни от нощта момчета, с расти до кръста, които ми обясниха, че трябва да слизам. Казаха ми, също така, че мароканският хашиш е най-добър, а единственото нещо, което си струва да пушиш в кофи-шоповете е сативата, защото съдържала 100% THC. Но се намирала по-трудно и струвала два пъти повече от останалите треви. На изпроводяк чух нещо, което щях да чувам много пъти през идните дни:

“Enjoy Amsterdam!”

За пореден път бях на гарата на непознат град, късно през нощта, с карта в ръка, оглеждайки се за насоките към хостел, който трябваше да е някъде измамно близо до мен. Просто в инструкциите бяха пропуснали да отбележат строителните площадки на гарата, провирането през които обърка всичко. Поех в изцяло грешна посока и близо час дърпах куфара, опитвайки се да избягвам летящите холандци на велосипеди, ролери, рикши, скейтове, вело-таксита и мотопеди, които фучаха край мен, без да се оглеждат. Те винаги са с предимство, дори спрямо пешеходците – още нещо, за което не ме бяха предупредили.

В един момент умората надделя и реших да попитам случаен минувач, докато по улиците все още се срещаха такива. Оказа се младеж в мрачно настроение, който бързаше да се прибере. По всичко личеше, че току що са го били – имаше силно подути лилави белези по цялото лице. Нямаше към когото друг да се обърна, затова му показах принтираната карта и го помолих да ми обясни къде точно се намирам. Каза, че съм на майната си, далеч извън принтираното, но имало лесен начин да стигна до хостела, тъй като бил “точно срещу гарата”. Последваха кратки инструкции, “Enjoy Amsterdam!” и пичът потъна в една от тесните къщички наоколо.

В 2 сутринта бях на рецепцията на хостела. Минава се през уютна кръчма в антрето и после се изкачваш по най-стръмните и опасни стъпала към спалните помещения. Предстоеше тепърва да свиквам с това. Тук навсякъде стълбите са такива, а състоянието на туристите е доста неадекватно през повечето време. Твърде опасна комбинация! Реших, че момчето може и да не са го били, а да е паднало по стълбите, само че наистина. В Амстердам това се случва по-често по кръчмите и хотелите, отколкото в полицейските участъци.

Хубаво е човек да има лоши очаквания. Те му позволяват да се радва и на най-малките неща. Бях направил ред компромиси с резервацията, тъй като исках хем да съм в центъра, хем нощувките да ми излязат евтино. В замяна очаквах стая с 18 хъркащи пръча, аромат на крака, паразити в леглото и най-лошите тоалетни в града.

Оказаха се само 14 места, при това – смесени, момчета и момичета, с удобни, широки матраци, чисти завивки, сигурни метални шкафове за личния багаж и доста прилични бани. Аудиторията на International Youth Hostel “Meeting Point” е между 18 и 25. Всички са студенти и през повечето време цари голям купон, но в нощта на моето пристигане младежите вече си бяха по леглата.

Пробвах и аз да поспя, но не ми се получи, тъй като арабинът над мен реши да си удари чекия, която продължи повече от половин час и клатеше конструкцията на двете легла едновременно. Малко по-късно в спалнята се прибраха момче и момиче, видимо пияни, които, уж дискретно, започнаха да се любят на съседната койка.

Слязох долу в бара. Изпих два наливни „Хайнекена”, за да се успокоя. Отпуснаха ме биричките, бяха прекрасни на вкус. Реших да се заговоря с някой от младежите, насядали по масите, но не стана, тъй като всички бяха заети да тъпчат огромни бонгове с най-различни треви и вече приличаха на зомбита. Тогава излязох навън, за кратка разходка на чист въздух.

Озовах се в сърцето на Содом и Гомор! Четири сутринта, блъсканица от народ по улиците, денонощни барове, дискотеки, стриптийз клубове, пийп шоута, еротични театри, секс-шопове, кофи-шопове, порно кабинки, ресторанти, кръчми, изложба на белю с живи модели от всички раси зад стъклени витрини, салони за масаж, караокета, улични музиканти, емигранти, весели хора от цял свят…

Представете си софийската улица „Цар Симеон”, но с много по-поддържани фасади и с много повече подозрителни типове на квадратен метър. Не можах да се стресна, тъй като съм живял цели шест месеца на ул. „Цар Симеон”. Дори ми стана едно такова приятно от фамилиарното усещане за „даунтаун“. Беше започнало да ми липсва.

Едва към пет сутринта лудницата взе да стихва. В пет и нещо измиха улиците, изметоха подовете, лъснаха бар-плотовете, смениха персонала и заведенията отвориха наново.

Получих стабилна английска закуска в хостела срещу 2 евро и 50 цента. В спалнята вече никой не мастурбираше, никой не правеше секс, всички хъркаха. Легнах си за няколко часа, колкото да събера малко енергия за опознавателния тур, който ми предстоеше.

Следва продължение

Тихомир Димитров

май 18, 2011

ПО ПЪТЯ КЪМ САНТЯГО

Петстотин километра до Атлантика пеша и поне петстотин хиляди километра навътре към себе си…

Обединих пътеписите за Камино, които публикувах наскоро тук, в малка е-книга.

Така не ви се налага да скролвате напред-назад из обратната хронологичност на блога.

Пък и е по-прегледно – всичко на едно място.

Добавил съм три „бонус“ истории: една легенда, разказана в лек, хумористичен стил, едно мистично преживяване по истински случай и един поетичен завършек, под формата на разказ.

Не липсват практически съвети за онези, които ще поемат към Сантяго.

Те са в целия текст, не само накрая.

Сложил съм и разни други неща.

Предлагам свободен достъп до цялото съдържание на книгата, както винаги, защото не обичам да поставям бариери между това, което правя и този, за когото го правя, а именно – теб, читателят – ти, който четеш този текст в момента.

Ти наистина си ми важен!

И предпочитам думите ми да са подкрепени от дела:

Пълен достъп до съдържанието на PDF (отваря се в нов прозорец)

Безплатен достъп до книгата имаш още и на FB2, EPUB, SFB и TXT формат, благодарение на Читанка.

Buen Camino!

Тихомир Димитров

май 10, 2011

По Пътя към Сантяго: Практически съвети

Връзката София – Мадрид – София е чудесно уредена. Летят както редовни, така и нискотарифни авиолинии. Пътуването с влак до Испания е по-скъпо и сложно за организиране, но можете да се поинтересувате как стоят нещата в ж.п бюро „Рила”, ако ви се занимава и непременно държите да пътувате с влак. Пътуването с автобус до Испания е истинска лудост, според мен. Испания се намира на другия край на континента. Tрябва да го „прoпълзиш” целия, за да стигнеш до там. Отделно, това е гигатнстка държава. Не зная колко струват автобусните билети, но аз летях и то по най-скъпия начин – еднопосочно. На отиване платих 80 лева (билет, летишни такси, застраховки, багаж, всичко), на връщане – 120. Нискотарифните полети ги обявяват когато си искат, а цените се менят непрекъснато. Но пък линията е редовна и човек има разнообразие от дати, между които да избира. Логиката е, че колкото по-рано си купиш билет, толкова по-евтино излиза. Моите билети ги резервирах една седмица по-рано. Плащането става с дебитна / кредитна карта онлайн – директно в сайта на авиокомпанията. За предпочитане е картата да носи логото на Visa или MasterCard. Естествено, можеш да си купиш билет и от касата на летището в брой, но крайно време е да се присъединиш към 21-ви век.

Нискотарифните билети са електронни. Всичко, което получаваш, е едно номерче, което трябва да съобщиш на чек-ина. На връщане си го записах върху кутията за цигари. Видях, че системата действа и се доверих изцяло на процеса. В случай, че пътуваш само с ръчен багаж, може да платиш няколко евро допълнително за електронен чек-ин. Така отиваш директно на терминала, без да чакаш опашки. Естествено, трябва ти и документ за самоличност. С лична карта можеш да пътуваш навсякъде из ЕС.

Нискотарифните полети са най-интелигентният, удобен и евтин начин да стигнеш до Мадрид. Столицата е далеч от Пътя към Сантяго, но предлага куп алтернативи за транспорт до там:

1/ Рент-а-кар услугите са сравними с тези в България, като цени, стига да не си претенциозен шофьор. Но трябва да имаш кредитна карта;

2/ От Мадрид пътуват редовни автобуси до всички по-големи градове по Камино. Повечето търгват от автогара Avenida de America;

3/ Можеш да пътуваш на стоп или да влезеш в някой сайт за споделени пътувания и да си разделите горивото към избраната от теб дестинагия с други хора;

4/ Може да пътуваш и с влак. Излиза малко по-скъпо;

5/ Но можеш да отидеш и пеша. Нали си дошъл да вървиш стотици километри пеша, така или иначе? Хехе, шегувам се.

За престоя в Мадрид е необходимо предварително да си резервираш стая в хотел или легло в хостел. Хостелите също предлагат самостоятелни стаи, но на по-висока цена. И не всички. Цените на хостелите в Мадрид, като цяло, са ниски, защото предлагането е огромно. Аз отседнах в идеалния център срещу 11 евро на вечер. Препоръчвам hostelworld.com. Има огромно разнообразие от хостели, с резервационна система, снимки, подробни описания и адекватни ревюта от посетители. Предплаща се само депозит. В случай, че си изтръвеш полета или закъснееш, не губиш почти нищо. Но не бива да допускаш грешката да пристигаш в Мадрид без предварителна резервация, както направих аз на връщане от Сантяго. Четири часа обикалях по хотели и хостели и никъде не намерих свободни места. Накаря се подлосних при един мошеник, който ми взе 50 евро за стаичка метър на два, в изключително долнопробен хотел с една звезда.

За ходенето ти трябват удобни обувки. Обикновени маратонки вършат чудесна работа, но си вземи два чифта, за да ги редуваш. Така излизат по-малко пришки и е по-хигиенично. Отделно, имаш резервен чифт, ако единият се скъса. Не ти трябват специални туристически обувки. Моят най-добър избор бяха сандалки Geox, които продължавам да нося и до днес. Неслучайно всички статуи на пилигирими по Пътя са обути в сандали. Краката дишат и, ако подметката е достатъчно мека, нямаш проблем да вървиш стотици километри с тях. Нямаш проблем и да ги намокриш, ако завали дъжд. Естесвено, трябват ти закрити обувки за планината. Там става студено и само през лятото не вали сняг.

Най-удобните сезони за вървене по Камино са пролет и есен. През лятото има най-много поклонници, заради ваканциите, но тогава жегата е просто убийствена. Аз успях на няколко пъти да слънчасам през март, не зная как издържат хората през август. В Испания жегата е сравнима с тази в Северна Африка. Зная, защото съм прекарал част от детството си в Африка. Нищо, че Камино е в северната част на страната. Пак е горещо. Слънцезащитният крем с висок фактор и пончото / дъждобранът са просто задължителни. През зимата може да натрупа сняг и някои от пътеките да станат непроходими. Освен това, багажът, който мъкнеш през лятото е един, а през зимата – съвсем друг.

Раницата е всичко, което притежаваш. В нея се побира цялото ти имущество по време на прехода. Със сигурност ще потеглиш с твърде много излишни неща, но след като им робуваш достатъчно дълго и умората се превърне в изнемога, ще изхвърлиш / подариш повечето от тях. Аз поех с 15-16 килограмова раница, която още на втория ден олекна до 8 килограма. В нея оставих само най-необходимото: дрехи, бельо, чорапи, хавлии и лекарства. Нито повече, нито по-малко. Всичко останало си купувах по Пътя.

Цените са сравними с тези в България, специално за хранителните стоки. За останалите неща също, но равностойността на някои стоки / услуги в евро се равнява на тази в лева у нас. Храната е много достъпна. В повечето ресторанти има „меню на деня”, което е доста обилно и върви между 8 и 12 евро на човек, като нерядко в цената влиза и бутилка трапезно вино. Шопинг маниаците ще се радват на истински намаления по оживените търговски улици и в моловете, където са представени всички световни марки. Няма нужда да си мъкнеш покупките на гърба. Използвай пощите, за да ги изпратиш до крайната дестинация, откъдето ще летиш обратно или ги изпрати директно в България.

Нощувките по Пътя са евтини за нискобюджетния пилигирм. През 2009-та година варираха между 5 и 8 евро в областта Кастилия и Леон и бяха твърдо три евро навсякъде в областта Галисия. Това важи само за albergue (refugio), предназначени единствено за поклонници. В тях не можеш да останеш повече от една вечер, освен ако не си болен. Задължително получаваш дата и печат, че си минал от там – за спомен и, за да докажеш в Сантяго, че наистина си вървял по Пътя пеша. Естесвено, може да измамиш себе си, като обикаляш с автомобил и спиш евтино на всеки 20-30 километра, но какъв е смисълът? Трябва ти поклоннически паспорт – най-обикновена книжка, подобна на тази от Стоте национални туристически обекта у нас. Във всеки туристически информационен център по Пътя и във всяко albergue ще те ориентират как да си извадиш такъв. Повечето от служителите на albergue-тата са доброволци и не получават заплащане за труда си, така че не се отнасяй към тях като с обслужващ персонал. Тези хора са главната и единствена причина поклонниците да имат достъпен подслон във всяко населено място. Условията в повечето albergue-та са доста приемливи, да не кажа – приятни. Осигурени са всички удобства: самостоятелни душ кабини, добре оборудвана кухня, автоматична пералня с монети, чисто спално бельо, легла и завивики. Навсякъде има одеала, така че няма нужда да мъкнеш спален чувал. После ще ми благодариш за това. Храната може да си я осигуриш сам, но питай домакините дали не предлагат вечеря. Така срещу 4-5 евро на човек можете да получите и топла храна, ако се съберете повече хора. Другият вариант е да си сготвиш нещо сам или с компания. Изпробвал съм всички варианти. Всичките стават. Нощувките не са с предварителна резервация – оставаш там, където има място. В повечето градчета, дори в селата понякога, има повече от едно albergue. Навалицата е най-голяма през лятото.

Съществува и друг вид настаняване, естествено. Хостелите са по-скъпи, отколкото в Мадрид, защото липсва такова голямо предлагане. Хотелите са само в по-големите градове и вървят, горе-долу, така: 50 евро за три звезди, като за всяка следваща звезда умножаваш минимум по две. Това, естествено, е твърде относителна информация, датирана е към 2009-та година и важи за най-масовите, амортизирани хотели. Нощувките в елитните вериги или в историческите резиденции са по-скъпи. Няма нищо по-хубаво от това да се порадваш на малко лукс от време на време, а защо не и през цялото време, но купонът, като цяло, е в albergue-тата.  Там се събират дори хората, които ползват апър клас акомодейшън, за да не са сами. Там се пие виното, там се случват любовните истории и социалните контакти, ама истинските, не като тези във Фейсбук. Естесвено, може да спиш и на палатка, но това значи двойно повече багаж.

Навигацията по Камино е лесна. Съществуват различни указателни табели. Следваш стрелките и толкова. Ако се изгубиш, все някой ще те върне обратно в „правия път”. Издадени са тонове пътеводители с детайлни описания на всички забележителности по Пътя. Досадно ми е да чета такива неща, защото предпочитам да преживея всичко без предварителна нагласа. Все пак зная, че има хора, които не разсъждават по същия начин, затова потърсете някой от световните туристически гидове за Камино.  Български гид все още не съм виждал, но ако има – посочете го тук, за да улесните хората, които решат да поемат към Сантяго.

В Сантяго де Компостела ще ви издадат документ, че сте извървели Камино. Полага се на всеки, който е изминал поне 100 км пеша или 200 км с велосипед, но за велосипедистите не съм сигурен. Шеговито наричам документа „Индулгенция”, защото не разбирам нищо от латинския текст, изписан върху симулацията на пергамент. Току виж се оказало точно такова. За всички успешно пристигнали поклонници се извършва празнична литургия в катедралата на Сантяго. Ще ви споменат поименно, заедно с националността, откъде сте тръгнали и кога сте пристигнали. Литургията е много красива, както и златният орган, който я придружава. Най-впечатляващо, обаче, е огромното кандило, което размахват накрая – окачено е на въже, дъгло десетки метри, задвижва се с ръчна сила и хвърчи по цялата дължина на катедралата. След литургията прегръщаш статуята на Сантяго и отиваш да пиеш бири. Току що си завършил първото си истинско поклонение. Много хора се връщат отново и отново, защото всеки Път е различен. И всеки път е различно. Buen Camino!

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

май 3, 2011

По Пътя към Сантяго: Изпитанието

Купих си нови трекинг обувки преди да замина: Gri Sport, италиански, от средно високия прайс таг, непромокаеми, „дишащи”, предназначени за продължителен преход по неравен терен или за изкачване на планини в умерени условия. Оказаха се изкючително здрави – ползвам ги до днес. Но такива обувки са твърди и, преди да предприемеш дълъг преход с тях, е хубаво да ги „поразтъпчеш” малко. Аз направих точно обратното – обух ги в София и се опитах да стигна чак до Сантяго с тях. Но не успях.

Първо се появиха съвсем малки пришки по ходилата, които са напълно нормални за човек, който върви средно по 30 километра на ден. После пришките ставаха големи, пукаха се и на тяхно място излизаха нови – още по-големи. Въпреки внимателната хигиена и грижите, които полагах за ходилата си, пришките се превръщаха в рани. Явно инфекцията е влязла по-навътре, разпространила се е по-нагоре и един ден прасецът ми се поду като балон.

Тъкмо пристигах в красивия град Леон. Природата получаваше „оргазъм” около мен: плодните дръвчета цъфтяха в бяло, жужаха п(т)ички и пчелички, беше пролет, но в душата ми цареше мрак. Страхувах се, че точно тук, в средата на Пътя, ще приключи моята авантюра. Бях като малката русалка – всяка крачка значеше болка – остра, режеща болка. Нямаше как да вървя с този крак още 250 километра.

Спомних си една отвратителна книга, която бях чел преди време, казваше се „Градината на мъките” – действието се развива в средовековен китайски затвор, където осъдените са подложени на жестоки изтезания и умират в агония сред приказно красиви цветя. За да бъде страданието им още по-голямо! Най-кофти е да си болен през ваканцията, когато другите се забавляват…

С такива мрачни мисли влязох в медицинския център. Казаха ми, че прегледът ще струва 80 евро. Лечението се плаща отделно. Връчиха ми лист с доста неприятни цифри. Показах си туристическата застраховка. Информираха ме, че това парче хартия, общо взето, важи само за спешни случаи. Или за „репатриране” – ако умреш, да пренесат тялото ти безплатно у дома. Не покривало стандартни прегледи. Случаят изобщо не бил спешен. Освен това, работели само със здравната каса. Не им се занимаваше с излишна бюрокрация, един вид. Получиха най-сочната българска псувня, след което им разказах легендата за чумата и хората, които са отказвали помощ на пилигримите през Средновековието. После съжалявах за думите си, но няма как да
върнеш времето назад.

Положението ставаше все по-зле. Повече от физическия дискомфорт ме притесняваше мисълта, че ще си тръгна победен. Ще се разделя с приятелите, които срещнах по Пътя, няма да преживея вълнуващите мигове и няма да видя интересните места, които тепърва предстоят. Няма да вкуся радостта на победата. Ще прекарам дни и часове в самообвинения по автогари, летища, автобуси и самолети, с възплаен крак, който се влошава непрекъснато. Към лошия, но неизбежен край на тази инфекция трябваше да прибавя и всички душевни терзания, които щях да си причиня сам. Беше непоносимо! Неприемливо! Трябваше да измисля
нещо…

Довлякох се до една открита сладкарница и с пот върху челото и се тръшнах на стола. Поръчах кола-кола, шоколадова торта и кафе. Нуждаех се от допълнително енергия. Събух обувката, запретнах крачол и започнах да разглеждам „пораженията”. Наблюдавах ги като блондинка – двигател на лек автомобил. С мълчаливо неразбиране. Тогава за пореден път на помощ ми се притече един от ангелите на Камино.

Този път дойде под формата на пълна и усмихната, изключително жизнерадостна леличка. Седна при мен и заговори на испански. Вече схващах това-онова, включително и новините по телевизията, дори се улавях, че понякога разбирам цели изречения в пресата. Това се дължеше на привикването на слуха ми към местната реч, на малкия разговорник, който носех в джоба си и на трите латински езика, които знам. Те също имат значение. Особено френския. Та, седна ангелчето при мен и ми заговори на испански:

Каза ми, че работи като сестра в медицински център (може би същия, който бях проклел, нямаше как да разбера със сигурност) и, че всеки ден при нея идват хора със същото заболяване. Познавала го много добре. Нямало нищо страшно. Не било необходимо да си доктор, за да поставиш диагнозата: „Тендинит”. Възпаление на сухожилието, което може да свърши с операция, ако не се лекува.

Поисках химикал от сервитьорката и върху салфетка в сладкарницата моят ангел ми написа рецепта, придружена от подробно описание как трябва да се гълтат лекарствата за вътрешното възпаление и как трябва да третирам външните рани до пълното им възстановяване. Попитах я колко време ще отнеме всичко това. Каза ми, че поне три дни трябва да си почивам и да не натоварвам крака – само леки разходки, но без раница и тежки обувки – по джапанки и на бос крак. Трябва да се храня здрвословно, да ям много плодове и да релаксирам. И ще стана като нов.

Веднага пресметнах, че това са минимум 300 евро за хотел. Сякаш прочела мислите ми, женичката написа адрес върху салфетката, където да потърся подслон. Там щели да се погрижат за мен. Безплатно. Можело да остана колкото си искам, дори щели да ме нахранят, ако имам нужда. Така попаднах в женски католически манастир.

Огромна желязна халка върху петнадесет метрова дървена порта в готически стил. Почуках три пъти. От малко прозорче се показа главата на „Батман” – сещате се – онзи тъп виц, в който синчето на мутрата пребива монахиня, защото му се прави на Батман. Не му е мястото тук, но и тогава не беше. Ама се сетих за него. И ми стана смешно. Много смешно. Едва се сдържах да не избухна в смях. Монахинята все едно излизаше от филмите на Луи дьо Финес.

Показах й подутия си крак. Нямаше нужда от излишни обяснения. Тежките порти се разтвориха и аз се озовах в красивия вътрешен двор на манастира. Настаниха ме в общата спалня, където имаше и други пилигрими, освен мен. Показаха ми къде са душовете, пералните, кухнята, имаше и компютър с интернет, ако искам да си проверя пощата. Трябваше да платя 4 евро за първата нощувка и, ако не съм по-добре на следващия ден, можех да разчитам на гостоприемството на манастира. Предложиха ми храна. Казах им, че не съм закъсал толкова, просто нямам излишни пари за хотел. Всичко, което искам, е да продължа по Пътя към Сантяго. Пожелаха ми приятно възстановяване. Нямало смисъл да бързам за никъде – да си почивам и да се наслаждавам на град Леон, щял да ми хареса. Пък каквото пожелаел Господ, това щяло да стане. Щели да се молят за мен. Тогава все още не знаех, че възнамеряват буквално да го направят и то – в мое присъствие. Имаше само едно условие – не успея ли да се прибера преди осем, тежките порти на манастира се заключват и оставам на улицата до сутринта. Никакви дискотеки, един вид. „Все пак си дошъл да се лекуваш, глупако!” – смъмрих се наум.

През деня посетих катедралата на Леон. Катедралите са впечталяващи сгради, но има нещо зловещо в тях. Вътре свиреха на цигулка. Пееше църковен хор. Беше прохладно. Застанах под Разпятието, разположено на 20-30 метра над главата ми и тържествено дадох обещание, че ако кракът ми оздравее, няма да си купувам повече цигари. Чак до Сантяго. Това беше причината по-късно да мина на тютюн. Нищо не бях обещавал за тютюна. Тъпо парче съм си аз…

Прибрах се в осем без пет. Точно за вечерната молитва. Когато живееш в манастир, вечерната молитва е задължителна. Вкараха ни в органовата зала, където хор от монахини в продължение на един час пя молитви за здравето на пилигримите. Благословиха ни поименно, за да успеем да стигнем до Сантяго без произшествия. Когато органът засвири, аз се просълзих. Никога не съм си представял топлата и човешка страна на католическата църква. Особено в Испания. Винаги съм я свързвал с Инквизицията. Но тези хора бяха преди всичко християни. Почувствах ги близки. Четях молитивите, които пееха, преведени на английски в молитвеник, изготвен специално за такива като мен.

На следващия ден усетих леко подобрение. Отокът спадна, раничките започнаха да хващат коричка, болката отшумяваше.  Реших да остана още два дни. За всеки случай. Част от приятелите ми продължиха напред, а зад мен бяха само Пам и Джим, които също изоставаха поради заболяване. Натигнаха ме в Лион. Когато имаха възможност, те отсядаха в по-приличните хотели. Точно до манастира имаше такъв. Беше собственост на църквата – стерилно чист, просторен и тих, с бели стени, върху които висяха огромни разпятия и платна в дебели рамки. По ъглите „дебнеха” манекени в рицарски доспехи. Червени пътеки и килими навсякъде. Обслужващият персонал беше само от мъже, облечени в строги черни костюми с бели якички. Вдигането на шум беше забранено. Говоренето на висок глас – също. В този пет звезден хотел цареше тягостна тишина, за разлика от манастира в съседство, където младежи простираха дрехите си на двора, играеха баскетбол и се смееха. Но моите приятели ме поканиха на закуска преди да отпътуваме. Не само, че продължих, но и вече не бях сам. Камино отново ми даде всичко, от което се нуждаех.

След тази случка окончателно смених туристическото „оборудване”. Влзох в бутик на Geox и платих 140 евро за най-добрите спортни сандали. Обувките останаха закачени на пръчката ми чак до Сантяго.

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

април 26, 2011

По Пътя към Сантяго: Ангели и чудеса

По Пътя към Сантяго се случват чудеса и човек може да срещне ангели. Веднъж, докато медитирах в готическа катедрала и слушах органа с настръхнала кожа, нещо ме докосна по рамото. Отоворих очи и пред себе си видях един Ангел: Анхел Домингез, 40+ годишен, родом от Мадрид, собственик на развъдник за ловджийски кучета и много горд с факта, че някога е бил част от свитата на Н.В. Краля. „Всички са се събрали в една кръчма наблизо и те чакат” – каза ми той – „идвай, преди да са свършили местата”. Анхел е симпатичен дърдорко – от хората, които идват да ти предадат нагледен урок, че не бива да приказваш твърде много, ако не искаш да ставаш досаден. Отново ще си говорим за него по-късно в този пътепис.

Извън шегата, Камино действително е различно място. Някои твърдят, че следва проекцията на Млечния път върху земята. От ЮНЕСКО, пък, са обявили целия маршрут за световно историческо и културно наследство. Според легендата, от тук е минал най-неуспешният ученик на Исус – св. Яков, който е бил гонен и пребиван от местните, които не са искали да приемат християнството. Чувайки за подвизите на Петър и Павел по света, той запитал Христос в молитва защо и на него не му се е паднало да обърне към вярата хиляди души като тях, а само няколко човека. Отговорът бил красноречив: тези няколко човека са по-важни от тълпите, покръстени от другите апостоли, защото именно от тук християнството някога ще се разпространи по целия свят. Днес градът Сантяго де Компостела е кръстен на апостол Яков.

Извън преданията, Камино действително е различно място. Точно тук се научих да правя разлика между желания и предпочитания, мечти и намерения. Желанията са нещо, което непрекъснато те измъчва. Предпочитанията са нещо, което избираш пред друго, без да ти е чак толкова важно. И задължително го получаваш. Мечтите са нещо, което винаги отлагаш във времето, а намеренията са нещо, върху което работиш в момента. Камино материализира предпочитанията и намеренията, но ако другаде „материализацията” отнема седмици, месеци или години, тук тя се случва за минути, часове или дни. Ето няколко интересни примера:

Когато носиш цялото си имущество на гърба, всеки грам е от значение. Водата е сред малкото неща, от които не можеш да се лишиш. Здравословната консумация се върти около пет литра на ден, в зависимост от организма, т.е пиеш много вода и задължително я мъкнеш навсякъде със себе си. Добре, ама бутилка от литър и половина тежи точно три пъти повече от бутилка от половин литър, когато е пълна. В началото се разхождах с две бутилки от литър и половина, за всеки случай. Това прави три килограма багаж допълнително към останалите десет, които и без това ми разказваха играта. Може да звучи малко, но след 35 километра вървене с 13 кг на гърба съвсем не ти се струват малко. Забелязах, обаче, че свърши ли ми водичката, моментално намирам я чешмичка, я ресторантче, я някоя ферма, където мога да „презаредя“. Престраших се и замених големите бутилки с една малка. Багажът ми олекна с два килограма и половина или близо 20% от общата маса! Щом се доверих на този процес, а именно – на предпочитанието да нося по-малко багаж, нямаше случай, в който шишенцето ми да свърши и да не се препъна в някоя чешма.

Друга интересна Камино – синхроничност са хората, които те насочват по Пътя, когато се изгубиш. Както вече знаем, Пътят е добре маркиран със стрелки и табели, но се случва в някое селце или град човек да мине по страничните улички в търсене на забележителности или нещо за хапване и после да хаби пот в напразни усилия, докато отново намери стрелките. Интересното в случая беше, че дори в най-обезлюдените местности винаги се намираше мъж, жена или някое животно, което да ме насочи в правилната посока.

Друг интересен случай – веднъж супер много ми се допи бира. Нямаше човек на планетата, който да е по-жаден за бира от мен. И зад завоя намерих крайпътна бирария. Нормално ли е това? По Камино всичко е нормално.

До такава степен се доверих на предпочитанията и намеренията, които почти веднага се превръщаха във факт, че започнах да правя нещо като магии. Намерих едно стъклено топче – досущ като лимките, с които си играехме на пясъчника пред блока в детството. Превърнах го в моето „магическо” топче. Появеше ли се ново намерение или предпочитание у мен, аз изпълнявах мъничък ритуал: потърквах лимката в шепи, за да се затопли, после тихичко й прошепвах намерението или предпочитанието си. Три пъти. И я прибирах в джоба. Още преди слънцето да е залязло получавах всичко, което съм си наумил. Естествено, нямаше как да стана невидим, да спечеля от лотарията или да се превърна в най-търсения мъж на планетата, защото това са неща, които граничат по-скоро с мечтите и желанията, отколкото с намеренията и предпочитанията. Последните са действия, които извършваш сам. Хората и обстоятелствата по Пътя само ти помагат. Ама ти помагат МНОГО. Като се прибрах в България „магическото топче” спря да действа. Вече ми липсваше убеждението, че то помага да превръщам намеренията и предпочитанията си в дела.

От метафизична гледна точка, интерес представляват и сънищата. Всички пилигрими споделяха, че вечер сънуват ярки, многоцветни, запомнящи се сънища – дори тези, които не сънуват по принцип. Може би се дължи на умората, не знам, но за съжаление съм твърде слаб в тълкуването на сънища. Така и не разбрах какво се опитва да ми каже Млечният път, докато хъркам и не позволявам на останалите пилигирими в спалнята да си почиват.

Веднъж, съвсем неочаквано, дясната дръжка на раницата ми се скъса. Вървях по горска пътека и около мен нямаше жива душа. Предстояха ми още 15 километра до крайната дестинация за деня. Беше невъзможно да влача товара толкова дълго с една ръка. Прерових багажа в търсене на нещо, с което да отстраня повредата. Не намерих нищо подходящо. Тогава седнах върху раницата и зачаках. След не повече от десет минути по Пътя се появи слаб и усмихнат човечец, който се поинтересува дали може да ми помогне с нещо. Обясних му какъв е проблемът и той веднага извади от джоба си канап, с който сръчно поправи „щетата”. „Човече, ти си истински ангел!” – казах му аз. Съгласи се с мен. Тогава се запознах с Анхел.

Немалко пилигрими ще се съгласят с мен, че Камино е причина да се изправиш пред някои от страховете, които трябва да предолееш. Реших един ден да повървя малко бос – за разнообразие. Движех се по прашна, затоплена от слънцето пътека и беше истинско удоволствие да усещам земята под босите си крака. Но едно мрачно предчувствие ме накара да се замисля дали в Испания няма отровни змии и колко гадно би било, ако прекарам остатъка от ваканцията си на системи в болницата, вместо с веселите си другари по Пътя. Започнах да  гледам къде стъпвам. Буквално няколко секунди по-късно видях от прахта да стърчат шиповете на пепелянка. Цялата се беше заровила в червеникавата пръст и нямаше начин да я забележи човек, освен ако не се взира супер внимателно. Докоснах я със сопата и тя се сви на кълбо в нападателна поза. Избутах я от пътеката, за да не пострада някой друг ентусиазиран босоходец като мен. Веднага си обух тежките туристически обувки и бодро закрачих напред.

В едно село ме пресрещна глутница кучета – високи като магарета хрътки. Водачът им носеше в устата си кокошка, която все още мърдаше с крила. Просто стояха и ме наблюдаваха. Нахвърлеха ли се върху мен, със сигурност щяха да ме разкъсат. Наблизо нямаше никой. Бягството и страхът са лоши съветници в такъв случай. Трябва да се правиш, че не ти пука. Събрах целия си кураж и тръгнах право към глутницата. Кучетата се разделиха на две – налагаше ми се да мина по пътеката точно между тях. Направих го, като избягвах да ги поглеждам в очите и здраво стисках сопата. Не че щеше да помогне, но поне ми вдъхваше малко кураж. Чух само леко ръмжене. Огледах се едва след стотина метра. Отново бях сам. Всичко беше наред. Въздъхнах и облекчено запалих цигара. Току що се бях преборил с един от най-големите си страхове.

Високо в планината, малко преди селцето О Себрейро, внезапно излезе буря. Задуха вятър, слънцето притъмня, по билото се изкачи черен облак и замириса на озон. Трябваше да бягам до хижата, подгонен от тътена на светкавиците. Тичах лек като перце, въпреки че цял ден бях изкачвал планина. После минаха два часа, докато адреналинът ми спадне. А точно преди бурята мислех, че нямам повече сили…

На другия ден, по време на спускането, заваля сняг. Скучаех и реших да затананикам някоя хубава българска песен. Избрах „Вей ми ветре” на Исихия. Изпях я супер фалшиво, но от сърце. Задуха такъв вятър, че прогони всички облаци и пред очите ми се откри чудесна панорама към областта Галисия.

Всеки човек, вървял по Камино, може да разкаже подобни неща. Някои не вярват дори в очевадното, а други търсят знамения във всичко. Истината е, че самият Живот е едно голямо Чудо. Трябва да се наслаждаваме на всяка секунда от него, с или без намесата на свръхестествени сили.

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

« Предишна страницаСледваща страница »