Писателският блог на Тишо

юли 26, 2017

На море през девет планини в десета

Котор

Точно както в България почти всеки град е „столица” на нещо, така и по западното крайбрежие на Балканите почти няма град, който да не е „Перлата на Адриатика”. Котор е една от тези „перли”, наред с Дубровник, Будва, Макарска и т.н. Намира се в дъното на най-южния фиорд на планетата – тесен и дълбок залив, който се проврира като смок навътре в сушата, измежду километри отвесни планински зъбери, навели чела от двете му страни, подобно на сърдити великани, за които е трудно човек да избере подходящо описание с думи. Самата страна се нарича Черна гора. В превод „гора” значи планина, но точно както Черно море не е съвсем черно на цвят, така и тук наименованието на планината има по-скоро символично значение. Страшните зъбери, зловещите пропасти и зашеметяващите отвеси категорично са концентрирани в западната част на Балканския полуостров. За сравнение, старопланинските джендеми и рилската „пустош” изглеждат като разходка до „Алеко” през уикенда. И зад всички тези ужасяващи кошмари на вертиго-гения, през девет планини в десета, се намира едно хубаво море.

Разстоянието от София до Котор е някакви си 600 километра плюс малко отгоре, но си ги представете по следния начин: завой след завой, след завой, след завой, след завой, и така общо 16 часа клатене по близо 10 000 завоя. Не съм ги броил точно, може и да са много повече… Носете си хапчета за повръщане.

Възможните маршрути са няколко: през две граници (България – Сърбия и Сърбия – Черна гора), през три граници (България – Македония, Македония – Косово и Косово – Черна гора, съответно България  – Сърбия, Сърбия – Косово, Косово – Черна Гора) или през четири граници (България – Македония, Македония – Албания, Албания – Косово и Косово – Черна гора).

Недостатъците на всички останали маршрути, освен първия, са много: червени паспорти, допълнителни застраховки, винетки, пътни такси и прочие. През Сърбия си пътувате директно с личната карта, дори няма да ви поискат зелена карта за автомобила на границата, винетка няма, а магистралната такса е едно евро и половина. Останалите маршрути са каръшки. Ако разполагате с достатъчно време и сте решили да нощувате във всяка отделна държава си струва, но нашата „база” беше в Котор и се водихме от принципа „Колкото по-малко бариери, толкова по-добре”. За справка, на сръбската граница чакахме 4 часа в задръстване, представете си, ако имаше още три-четири „бариери” по пътя…

Дори преминаването през Сърбия, обаче, не е еднозначно. Можете да се залутате из селата около Копаоник, много са живописни, но ще си изтъркате задниците в седалките от лашкане по петокласни планински пътища, ще се „обесите” на коланите и ще си изповръщате червата от друсане по завои с много-много-много дупки, а можете да минете и по първокласните пътища, които заобикалят планините, удължавайки пътя за сметка на комфорта. Тъй като пробвахме двата варианта на отиване и на връщане, ако трябва да повторя това пътуване, бих заложил и двата си тестиса на маршрута: София – Ниш – Крушевац – Кралево – Нови пазар – Подгорица – Котор.

Самият Котор е една миниатюра на Дубровник. Говоря за стария град: тесни улички с висящо на сянка пране, мраморни площади, изтъркани до блясък от сандалите на световния туристически поток, бели фасади, зелени капаци, кипариси и палми; хостел до хостел, миризма на прясно запален хашиш и пържени яйца, брадясли младежи и девойки с небръснати крака – посланици на „развитите държави” – насядали в кафенета, наблъскани из клаустрофобичните пресечки до антикварни магазини, ресторантчета, пълни с пияни туристи бистра, сергии с китайски сувенири, стари камбанарии, котки, опасани в бръшлян задни дворчета, тихи безистени, църкви, каменни стъпала и могъщи крепостни стени…

Гигантските круизни кораби навлизат със сирена в тесния залив, „паркират” точно на 29 метра от входа на стария град и ежедневно изсипват световния туристически поток на три порции. Правят го сутрин, обед и вечер. Бях настанен в апартхотел точно на отсрещната страна на залива и можех да наблюдавам всичко това с чаша отлежало вино в едната ръка и със стар военен бинокъл в другата.

Ако смятате, че като сте отишли на море през девет планини в десета, ще можете да отидете и на плаж, жестоко се заблуждавате. Или поне няма да намерите място, което да отговаря дори на един процент от представата ви за „плаж” в родината. Котор ще ви предложи едни сенчести палмови градинки с нарочно излети бетонни плочи, върху които има пейки и бутилки от предишната пиянска вечер, точно до контейнерите за смет, до някой паркинг или на самото шосе, а оттам по каменни стълби ще можете да се натопите в утайката на дълбокия залив, където се събират всички канали на града и само на стотина метра от вас се разминават 13-етажни кораби.

Котор не е никаква „перла” извън стария си град. „Блясъкът” му се потъмнява от улици без тротоари (изключително тесни и с натоварен трафик, така че си в постоянна „схема” с преминаващите в двете посоки автомобили), изоставени хотели от Титово време (на пъпа на града), занемарени паркинги с използвани кондоми, използвани спринцовки и използвана тоалетна хартия (също на пъпа на града), порутени сгради, „изкормени” рибарски лодки, захвърлени на брега, обезлюдени къщи с буренясали вътрешни дворове, съмнителни пресечки, нахални комари, сърдити хора, рушащи се фасади, изгнили комини от стари соц-ком фабрики, казина с мутро-бароков имидж и други балкански мизерии.

Прави впечатление, че макар Черна гора да не е членка на ЕС, което поставя шенген и еврозоната в една, уж, по-отдалечена перспектива, за която ние тук все още се редим „на опашка”, то еврото отдавна вече е национална валута на страната. Явно са ни „прередили” по някакъв начин. На опашката. Естествено, като балканци, ние трябва да знаем, че опашките са само за балъците. Минималната заплата в Черна гора е между 300 и 500 евро на месец. Цените са с една идея по-високи от българските, но трябва да се има предвид и туристическата „брадва”. В сравнение със Сърбия, Монтенегро изглежда като добре уредена държава.

Дубровник

Докато не отидеш в Хърватска. Всичко се променя още от границата. Пътищата стават смолисто-черни, гладки, с ярко-жълта пееща маркировка и много, вадещи очите дори и през деня, светлоотразяващи знаци. Къщичките наоколо придобиват съвсем италиански вид, с добре поддържан райграс и с автоматични пръскачки в градините, с табели „остар пес” по оградите, следвани от приказно осветени тунели през планините, от места за почивка край пътищата (одморище), екипирани с цветни пързалки, пясъчници, поляни за пикник, барбекюта, супермаркети и пълна липса на фасове, плюс други боклуци по земята, следвани от хубави и разумно построени градове, в които няма начин да се изгубиш, защото всички табели са на четири езика. И всичко това на фона на Адриатическото крайбрежие.

Отделно, гражданите на ЕС получават „облекчаващ” SMS, който ги уведомява, че отново са си „у дома”, че всички разговори се таксуват по тарифите на „родния” им оператор, все едно няма никакъв роуминг, че един мегабайт трафик вече не струва 15 лева без ДДС, а колкото си се разбрал с Мтел, че изходящите повиквания не са вече 7 лева, а входящите 3 и т.н. Човек за малко наистина да се почувства като у дома! Само дето „у дома” не е толкова подредено. И те хваща яд по тази причина.

За първи път бях в Хърватска преди десет години и от тогава съм влюбен в нея. Дубровник е само на два часа път от Котор, с чакането по границата. Истинско престъпление е да не го посетиш, след като вече си прехвърлил деветте планини и най-после си стигнал до морето зад десетата.

Е, има си и неудобства. Например, паркирането в Дубровник бих го поверил на най-големия си враг, ако имах такъв. Независимо дали ще спреш досами крепостната стена в Стария град или на два-три километра нагоре по баирите, винаги ше платиш между 5 и 6 евро на час. Местата за паркиране се намират изключително трудно, както през уикендите, така и през делиничните дни, всичките са платени и, въпреки това, заемането им гарантира поне половин час лутане из трафика по тесните улички нагоре-надолу (всичките еднопосочни) и оглеждане като бухал, докато най-накрая си готов да благодариш на Господ, че си намерил не много удобно място в гората на четири километра от Стария град, където също ще платиш една българска надница на час, за да си оставиш колата. Съветът ми е да се напъхате в първия подземен паркинг, който ви се изпречи на пътя и да се надявате, че имат свободни места. Бъхтенето по баирите на връщане, с пот на челото, в жегата, след изтощителната обиколка из винаги слънчевия Дубровник, така или иначе, е неизбежно. Просто си носете вода. Носете си и куни, защото почти никъде не приемат евро. Особено в местата за плащане на паркинга. Курсът в чейндж бюрото на Стария град едва ли е най-справедливият, който можете да намерите и, докато обменяте валута, за да си платите паркинга с полу-електронната им система, има голяма вероятност вече да товарят возилото ви на паяка, за което ще платите още една минимална българска месечна заплата (като глоба). Знам, че подобни сравнения са тъпи, но паркирането в София продължава да струва межу 50 цента и едно евро на час, а Дубровник не е дори столица…

Дубровник привлича с перфектната си реставрация и със зашеметяващата си история. За гледките да не говорим. Дори сте абсолютно бос(а) по трите въпроса, пак ви насърчавам да го посетите, заради мащабите, архитектурата, и оживлението. Можете просто са седнете на една от мраморните пейки и да наблюдавате тълпата. Пред очите ви, докато си гризете фунийката на сметановия сладолед, ще премине целият свят. Ако сте фотограф, няма да устоите на изкушението да опънете статива и да правите портрети. Цял ден. Просто не забравяйте за колата.

На връщане се отбихме през Дубровнишката ривиера на плаж. Очаквах нещо престижно, оказа се просто комплекс от изоставени хотели, гигатнтски хотели от Титово време, с формата на обърната пирамида, изпочупени, разядени от стихиите, като в пост-апокалиптичен сюжет. С някакво извинение за плаж помежду им: тесен каменист бряг и много чисто море с още по-каменисто дъно. През краката ми мина змийче, което преследваше пасаж от сребристи рибки. Имаше и морски таралежи.

Будва

е „перлата” на Черногорското крайбрежие – курорт, който много прилича на Златни пясъци. Обаче трябва да махнете златните пясъци. И да добавите връх Мусала за фон. Все пак сте отишли на море през девет планини в десета! Плажовете са отвратителни: каменисти, неудобни, тесни, претъпкани, с твърде много фасове по брега и твърде много гниещи водорасли във водата, която беше топла, мръсна и непрозрачна до степен, в която имаш чувството, че плуваш в някаква китайска супа и съвсем скоро ще те поднесат на чуждестранните гости. Иначе всичко друго си е като в Златни пясъци: руските лагерници, пияните англичани, кичът по сергиите, надуваемите замъци, всичко.

Извод и умопомрачения:

Като цяло разходката до Западните Балкани ми се отрази отрезвяващо. Не, че изтрезнявах често, докато не шофирах, просто разбрах, че имам привилегията да съм роден на много по-хубаво, по-разнообразно и по-малко взискателно място. Във всяко едно отношение. Обаче ви насърчавам да поемете „по стъпките на писателя”. Гледките са внушаващи. Този пътепис няма снимки. Реших да не ви развалям визуалния кеф от разходката, ако решите да го направите.

Bon Voyage!

Тихомир Димитров 

май 25, 2016

Как НЕ се прави пътепис

qrgbwebwe

Изт: onajunket.com

Гълтам всякакви пътеписи с голямо удоволствие. Чета ги в печатни издания, чета ги онлайн, чета пътеписи, където намеря… Сигурно няма ден, който да не започва поне с един пътепис в тоалетната сутрин (на смартфона). И да не завършва с втори в леглото вечер (за предпочитане – на хартия). Освен това много обичам да пътувам и, също така, да пиша пътеписи. Правил съм книги-пътеписи, дълги пътеписи, кратки пътеписи, средни пътеписи, всякакви пътеписи…

От толкова много пътеписи мисля, че най-после разбрах как НЕ се прави пътепис.

Ще наблегна само на баналностите, които често се повтарят, за да ги избягвате:

Станахме в пет сутринта. Къде са паспортите? Ужас, детето има температура…

На никого, ама на НИКОГО не му пука за битовите ви неудобства и проблеми. Целта на всяко пътуване е да ти създаде известен дискомфорт, който да те извади от рутината на ежедневието. Хората затова обичат да пътуват. Ако съм отворил пътеписа ти за Венеция, примерно, то е защото искам да видя Венеция през твоите очи, дори вече да съм ходил там, а не защото ме интересува какво си ял и дали си акал, преди да пристигнеш на място. Започвайте направо с дестинацията.

Полетът ни се забави с три часа, нелюбезната жена зад гишето ни се накара, а кафето на летището беше ужасно. 

Бе на кого му пука? Ти си просто един от стотиците милиони пътници, които днес ще се придвижат от точка А до точка Б по земното кълбо чрез въздушен, воден или сухоземен транпорт. Ако си бежанец, който за малко не се е удавил край бреговете на Италия, става да споделиш. Ако си свалил стюардесата – също. Ама ти си просто един скучен турист. Поредният. Започвайте направо с дестинацията, да му се не види!

Там ядохме X,Y и Z. Беше много вкусно! Препоръчваме.

Нека да се разберем по един важен въпрос: в първо лице множествено число („ние”) имат правото да се изказват само: а) бременните жени, б) царските особи, в) папата и г) хората с глисти. Това не е чак толкова важно. По-важното е, че няма как да споделите вкусовите си рецептори с читателя посредством текст. Снимането на храната също не помага. Да, може да споделите един-единствен местен деликатес, който сте опитали и е нещо неземно, но 99% от пътеписите напоследък са за плюскане и само 1% се концентрират върху дестинацията. Започнете направо с дестинацията.

Снимките: Аз пред замък. Аз пред статуята на едикойси. Аз пред езерото в парка и зад мен – лебед.

Мислите ли, че украсявате замъка? Че му придавате някаква допълнителна стойност? Ами парка? Дали статуята на едикойси става по-значима от това, че вие сте решили да застанете пред нея, подобно на всички останали единици от стадото, наречено „туристически поток”? Наблегнете на дестинацията! Вашия пътепис хората ще го четат заради мястото, а не заради вас… Собствените (авто)портрети може да си ги запазите за най-близките в семейството. Гарантирано и на тях ще им писне, но поне ще се правят, че им е интересно – все пак сте роднини.

Подробностите за хотела. Колко широка е банята. Къде се намира асансьорът…

Всички хотели по света си приличат. Настаняването може да бъде любопитен фрагмент от пътеписа ви само ако гостувате на местни, които предлагат съвсем различен поглед върху дестинацията, от гледна точка на хора, които вече живеят там, при това – отдавна. Техният бит за читателя ще бъде интересен. Примерно, отивате в Хавана да живеете при кубинско семейство в стара къща от колониалната епоха. Споделяте ежедневните битови грижи и неволи на семейството, да речем – къпете се заедно от бидон в двора, защото няма вода. Или участвате в производството на домашен ром. Помагате им да си ремонтират старата „Чайка” с подръчни материали. Научавате се да свирите на китара. Приготвяте ястия по домашни рецепти, които не ги знае дори le chef в най-оборотния кубински ресторант в Ню Йорк. Танцувате на улицата заедно под дъжда. Тогава да. Но масовият туристически ол-инклузив пакет е по-изтъркан дори от изтривалката пред входа на родния ви дом – на никого не му пука.

Тонове суха информация за забележителностите, която читателят може и сам да си намери в интернет. Ако му е интересно…

Даже да не сте пейстнали инфото най-нагло, какъв е смисълът? Разкажете своето лично субективно преживяване! Историята на Айфеловата кула не е нито лично, нито субективно преживяване. Сложете един линк за по-любопитните и продължавайте нататък… Освен ако не можете да преразкажете историята в хумористичен стил, например. Тогава вече е друго.

Три милиона снимки на детето ви пред някакъв фонтан:

Бабите ще плачат от умиление със сигурност, но не и вашият читател. Той ще се разплаче от скука в най-добрия случай. Напразно си мислите, че хората by default харесват деца. Това не е вярно! Хората by default са егоисти. Те харесват своите деца. И вие не правите изключение от това правило…

Още подробности за храната в хотела:

Навсякъде сервират бъркани яйца за закуска. Ако сте отседнали в място, където нощувката се равнява на средната надница за града, държавата или района, със сигурност няма какво ново / интересно да споделите. Ако сте били в Риц и сте си поръчали по румсървис хайвер от белуга, докато чакате да ви внесат роял в хола на кралския апартамент, защото на гости ще идва сър Елтън Джон, тогава вече е друго…

Снимки на местната валута:

Обикновено показват пачка супер обезценени банкноти, разпръснати върху масата, с която можеш да си купиш максимум кутия цигари. Вижте: „Тонове суха информация, която читателят може и сам да си намери в интернет” по-горе.

Пиянски снимки:

Напили сте се в чужина? Ехаа! Ама верно ли? При това на Нова година? Колко оригинално!

Информация за най-тъпите развлечения, взети направо от туристическата брошура:

Например: колко струва разходката с корабче по канала, колко време продължава, откъде точно тръгва, разписанието му и т.н. Не, че е лошо, просто издава липса на въображение.

„Перифразиране” на местните цени в лева:

Кафенце за 14 лв и чайче за десет? Еми, целият град сигурно разчита на доходите от туризъм. Има причина местните да получават за ден колкото изкарвате на месец в България. Това всички го знаем. Освен това знаем, че в Швейцария е скъпо, а в Бангладеш – евтиния. Просто не е интересно.

Размазани снимки с лошо качество:

В аматьорското порно, пардон – в аматьорските пътеписи напоследък снимковият материал сериозно преобладава над неграмотно написания текст, като обем. Само по себе си това е лошо. Още по-лошо е, когато снимките не стават за гледане, защото не се вижда нищо на тях. „Авторът”, който вкарва максимум по едно изречение с пояснения между некадърните си фотографии и допуска по 16 правописни грешки на ред, сигурно си мисли, че спазва правилото: „едно изображение струва колкото хиляда думи”, но в неговия случай то струва точно колкото 1000 думи без единицата в началото…

Текст, пълен с правописни грешки:

Всеки има правото да се изказва в интернет, но това все още не значи, че е способен да премине успешно матурата за седми клас…

Кратък речник на чуждите думи, най-вече: „обичам те” и „наздраве”.

Ще ви открия една малка тайна: сочната псувня е за предпочитане, понеже я няма в разговорника.

Купища детайли за туроператора и за скучните допълнителни екскурзии, които предлага:

Отново един линк ще бъде напълно достатъчен. Ако чак ТОЛКОВА държите да споделите.

Снимки на закупени евтини сувенири от някоя сергия:

Евтините туристически сувенири в цял свят си приличат подобно на тризвездните ол-инклузив хотели. Банални са до притъпяване.

Елементарна транспортна логистика:

Колко струва билетчето за градския транспорт, картата за деня и т.н. Бас хващам, че има ценоразпис на място. Всеки, като пристигне, може да се ориентира. Ако не знае, ще пита. Виж, в случай, че сте пътували с кучешки впряг през полярната нощ или сте взели хеликоптер / ледоразбивач на стоп, тогава вече има с какво да зарадвате своите читатели.

„Премеждия”, които всъщност не са никакви премеждия:

Например, ударили сте си малкия пръст на крака. На кого му пука?

Подробна информация за хора, които читателите не познават:

Ако сте обядвали в президентския дворец на някой диктатор, след като ви е поканил на екзекуция на политическите си врагове, определено има какво да споделите с читателите. За личността на вашия домакин. Ще ни бъде интересно да разберем даже какъв цвят са били салфетките върху масата за хранене. Но, ако сте били на семинар с „оригинален” водещ или ви е развеждал смешен, смахнат екскурзовод из някакви руини, едва ли можете да убедите аудиторията си какво невероятно чувство за хумор е притежавал.

Бай Ганьовски номера:

Икономисали сте 5 евро? Минали сте гратис в метрото и даже не са ви поискали билетчето за проверка? Пресичате улиците на червено? Браво на вас! А сега можете да изтриете целия пътепис и никога повече да не ни занимавате със своята посредственост. Когато нещо се среща толкова често, то не е интересно, интересни са само изключенията, за сметка на правилото. А целта на всеки пътепис е точно такава – да бъде интересен.

Информация, която всички знаем:

Че в Дубай има закрита снежна пързалка. Че из Венеция се придвижват с лодки по каналите. Че Рим е „вечният град”. Тези неща всеки ги знае. Губите своето време, губите и времето на читателите, за да им докажете, че сте поредното клише, лишено от всякакво въображение. Всъщност, целта ви е просто да се изфукате, че сте били там, нали? На никого не му пука, приятели!

Дребен алъш-вериш:

Купили сте за две евро някакъв боклук, който преди това е бил обявен за десет евро на сергия в Мароко? Еваларка! Метнали са ви при всички случаи, защото това им е работата. Нали не смятате, че сега някой ще ви наеме за контрактор в международна компания, впечатлен от вашите умения да „преговаряте” с уличните търговци в страна, където дори не знаете езика?

Местните не са чували за България, но знаят кой е „Стоичков”?

Бас хващам, че знаят и кой е Марадона…

Ще спра до тук, за да не се депресирате максимално, спомняйки си последните няколко пътеписа, които сте публикували в интернет. Споко, моите не се различават съществено от вашите. Просто споделям малко личен опит.

Тихомир Димитров

февруари 12, 2016

Лесно ли се пише роман?

adfbadbsdb

Изт: venturegalleries.com

Познавам хора, за които да напишеш роман е житейска цел. Една от големите. Осмислящите живота. Като да отидеш на поклонение. Да скочиш с парашут. Да станеш известен. Да спечелиш от лотарията. Да преспиш с манекенка. Да обиколиш света. Цел, която непрекъснато отлагат.

Всъщност, нещата са доста по-прости и, дори, бих казал – злободневни. Писането е като храненето. Апетитът идва с яденето. Трикът е просто да започнеш.

Лично аз дълги години мечтаех да напиша роман. Докато бях ученик и после студент драсках разни къси разказчета. За удоволствие. Не ги споделях с много хора. Принтирах си ги и ги събирах в една папка, която разнасях със себе си от квартира на квартира. Междувременно започнах да публикувам статии в периодичния печат. Първата беше за садо-мазохизма, кратка хумористична биография на Алфонс Донатиен Маркиз дьо Сад и Волфганг Ритер фон Захер-Мазох – двама аристократи, стигнали до крайности в своето безделие. Публикуваха „House of Pain“ в единственото тогава мъжко списание у нас – „Клуб М“. Беше през далечната 1998 година. Държах в ръцете си броя и не можех да повярвам. Най-после бях написал нещо, което други хора ще прочетат! И ми платиха хонорар за удоволствието!

Бях зарибен.

Последваха множество статии във вестници и списания, предимно в лайфстайл издания, пътеписи тук-таме, както и икономически анализи за сп. „Мениджър“. Веднъж дори ми дадоха тема на броя. Пробвах се и като телевизионен сценарист. Съвсем за кратко. Обичах майтапите в офиса на „Сблъсък“ при Иван и Андрей, но ми се наложи да замина за Африка. На една сватба. И те решиха да не ме изчакат. Все пак, в опашката на конкурса зад мен имаше още 500 кандидата… Пък и заплащането не беше кой знае какво. Така се разделихме. Лично аз останах с добри впечатления. Щеше да дойде време, когато отново щях да пропиша за периодичния печат, отново щях да правя разни къси сценарии, дори щях да си точа перото като телевизионен критик и копирайтър, щях да създам един от първите в България лични писателски блогове и така нататък, но тогава единствената ми болка беше, че все още не бях дръзнал да напиша роман. Смятах, че е нещо прекалено сложно и възвишено, нещо прекално ангажиращо и обсебващо, нещо твърде голямо, за да посмея дори да започна с мисленето върху реализацията му.

До една лятна ваканция, в която се оказа, че имах прекалено много свободно време и абсолютно нищо за правене.

Започнах да тракам поредното разказче върху клавиатурата. Ставаше дума за жена, която може да прави с мъжете каквото си пожелае и го прави, защото може. Подобно на всички красавици и Даниела беше неуверена в себе си, но слабостта, която проявяваха мъжете към нея, само заради младостта и външния й вид, начинът, по който я качваха на пиедестал, всичко това, в комбинация с превъзходния и интелект, я караше едновременно да озлобява и да злоупоребява с властта си над тях, и тя постепенно си изгради цял „харем“. В него имаше от интересни по-интересни личности: като започнем от насмъркания с кокаин мутро-барон, минем през вечно напушения художник и стигнем до нърда, който доброволно се беше превърнал в неин роб / изтривалка. Добавете към „сметката“ наследственото богаташче, лошото момче, което има проблеми със закона, плюс няколко странични персонажа, вземете за фон агресивната атмосфера на българския преход, включете в действието двете й надменни, но хващащи окото приятелки, с които заедно „обяздват“ нощния живот на столицата и ще получите чудесен разказ в стил „чик-лит“.

Възникна обаче един проблем.

Разказът стана прекалено дълъг. Въобще не му се виждаше краят. Да не говорим, че героите започнаха да се държат по свой си начин, който напълно изненадваше дори самия мен, като техен създател. Исках да сложа точката, но нямаше да е честно. Към мен. Любопитен бях какво ще стане по-нататък. Животът започна да ми поднася ситуации, които репликираха сцени от сюжета и подсказваха тяхното продължение. Добре, казах си, значи това ще е новела. Но и за новела стана прекално дълго. Зад ъгъла непрекъснато изскачаха нови герои, нови сюжетни линии изненадващо се вплитаха в повествованието и всичко това се нуждаеше от развитие, от разяснение, от пояснение, от продължение…

Мамка му – разбрах един ден. – В момента пиша първия си роман!

spravedlivost - korica

Така се роди „Справедливост за всички“. Ще го намерите в категорията ДЕБЮТЕН РОМАН.

Наивно изпратих ръкописа на няколко издателства, с тайната задна мисъл, че ще стана милионер, но не получих окуражителни отговори. Всъщност, не получих никакви отговори. Докато не ми писаха от „ЛИК“, че ако съм същият идиот, който е оспамил нета с малоумното си признание „Еротичната автобиография на Тихомир Димитров“ са готови да се замислят сериозно върху публикуването на дебютния ми роман. Не се окъпах в пари, но вече бях издаден автор. „Баси якото!“ – казах си тогава.

Втория роман го започнах съвсем преднамерено с мисълта да бъде роман. Имах идея за сюжет, който нямаше как да се побере в обема на къс разказ. Имах идея и за основните герои. Нямах идея само как ще свърши накрая. И, когато заплетох нишките до мястото, от което нямах идея как ще продължи историята по-нататък се оказа, че продължавам да нямам идея… Главният ми герой беше извършил глобално престъпление със сериозни последствия за живота на много хора и исках да го измъкна от кашата, която сам беше забъркал. Прекално го харесвах, за да изгние в затвора или да му свети маслото някой потърпевш. Обаче всички хрумки звучаха скучно и нагласено. Не ми излизаше от главата това продължение просто…

До деня, в който се качих на един от онези очукани софийски рейсове, спомняте ли си ги – с „хармониката“ по средата? И на стадион „Васил Левски“ не видях собствения си двойник. Приликата беше умопотресаваща: същата възраст, същата къса прическа, същата фигура, същият червен катинар, същите очилца, същата походка, стойка и изражение на лицето дори! Дишането ми спря, когато го мернах в тълпата на спирката, а той взе, че се качи на същия рейс. И седна точно срещу мен – от другата страна на „хармониката“. Не ме забеляза известно време, защото беше зает да разговаря с придружителката си – мацка в рокерска фланелка, преметнала през врата си каишката на дебел фотоапарат. В един момент тя случайно погледна към мен. Изражението на лицето й беше: priceless. Момичето дискретно кимна с глава на събеседника си в посока към мен и тогава погледите на двама души, напълно еднакви във физическо отношение, се преплетоха.

Не посмях да отида и да го заговоря. Но вече имах решение за сюжетния си проблем. Слязох на следващата спирка, за да избягам от неловкото положение с втренчено съзерцаващия ме двойник, качих се на едно такси и след няколко седмици се роди „Душа назаем“:

dusha - korica

Има я в Читанка.

Сетне години наред писах всичко друго, с изключение на романи: есета, статии, пътеписи, разкази, ревюта, популярни заблуди и какво ли още не… Родиха се следните „величави“ произведения:

33_lady

Ще ги намерите безплатно на този адрес.

prikazki-korica

В съавторство с водещи гурута от бранша. Ще ги намерите безплатно на този адрес.

prosperiteta - korica

Сборник надъхващи есета. Можете да ги намерите събрани ето тук.

santyago - korica

От Испанското посолство ми дължат сериозен хонорар за стотиците хора, които извървяха „Камино“ след въпросния пътепис. Ако ви е интересно, ще го намерите безплатно на този адрес.

jelania - korica

Първата ми „Ню Ейдж“ книга. Ето кратък анонс.

И много, много други неща, Един писател в Амстердам, да речем. Давам го само за пример като по-дългичък пътепис сред всички останали.

Добре, ама започна да ми липсва удовоствието от написването на роман. Така, в един прекрасен ден през 2015-та година е роди:

avariqta - korica

Ще я намерите безплатно на този адрес (в PDF) и на този (в epub. fb2 и .mobi формат).

Това бе поредната ми „свалка“ с научната фантастика, ако мога така да се изразя. Тя не продължи дълго, защото и двамата си бяхме хвърлили око от известно време насам. Абе, направо си се взехме накрая. Последното най-ясно си пролича в „Ново небе и нова земя“ – продължението на „Аварията“, което ще бъде интересно само за хората, прочели „Аварията“, естесвено. Ще разберете как да се сдобиете с „Ново небе…“ на финалната страница от „Аварията“. В момента събирам пари, за да издам двутомника на хартия. Ако имате два-три бона излишни, свържете се с мен. Години наред ще ви споменавам (публично) навсякъде и с добро срещу няколко шекела.

Завършвам с това, че не е лесно да се пише роман. Напротив – интересно е. Остава само да започнеш един ден. После „апетитът си идва с яденето“.

Тихомир Димитров 

октомври 17, 2013

В прегръдките на спящия вулкан

Остров Санторин отдавна присъстваше в списъка с местата, които искам да пипна, да видя, да вкуся и да помириша фърст пърсън, три де. Е, отдавна, отдавна, колко да е отдавна? Покрай участието ми в онзи конкурс за пътешественици през февруари  сериозно се бях надъхал, че наистина ме чака околосветско, та седнах и направих един списък с дестинациите, откъдето предпочитам то да минава. Нахвърлих в пауърпоийнт по няколко снимки на всяко от местата, плюс кратко текстово описание на нещата, които ме привличат там. Конкурса не можах да го спечеля, въпреки безрезервната помощ, която получих от приятели и читатели тогава, но списъкът си остана. И сега върши чудесна работа като инструмент за творческа реализация от типа „замени желанията с предпочитанията и мечтите с намерения” (следва кратко ню ейдж оклонение – моля ню ейдж скептиците да го прескочат).

Мечтите са нещо, което непрекъснато отлагаме. В съзнанието ни те живеят вечно в един бъдещ момент и точно заради това си остават завинаги там. Човек може да опита от живота само в настоящето. От тази гледна точка, мечтите са опасна работа – нищо, че цял живот са ни учили да им се възхищаваме. Те са нещото, което много искаме, но непрекъснато отлагаме и това води до ужасна фрустрация. Когато ги замениш с намерения, всичко се променя. Намерението е нещо, върху което вече работиш, при това – от вчера.

Така например, дълги години мечтаех да отида „на ергенлък и на пашалък” в Амстердам, но все не ми достигаха или времето, или средствата. В един момент просто си купих билет, запазих си хостел в квартала на червените фенери и се озовах там, т.е реализирах едно човешко намерение с реални, прагматични стъпки, а мечтата отиде по дяволите, където й е мястото.

Камино също си мечтаех да извървя с години. Когато през 2009 година кризата ме раздели с рекламната агенция, в която работех тогава, се появиха чудесните условия, плюс достатъчно свободно време за целта, с което мечтата прерасна в намерение, върху което реално вече действах – обикалях за раница и спортни обувки из Женския пазар, правех си застраховки и резервирах билети онлайн. След което изкарах една прекрасна пролет в Испания. Мечтата се превърна в спомен.

Същото важи и за околосветското пътешествие. На мнение съм, че човек трябва да обиколи планетата поне веднъж, докато е жив. Разликата е в това, че не мечтая да обиколя планетата, а имам съвсем реалното намерение да го направя. И вече го правя. За по-малко от година две от дестинациите в списъка „паднаха”. За Берлин можете да прочете тук. Втората е Санторини, за която ще пиша след малко. Разбира се, следват и по-далечни места, но никой не е казал, че трябва да се случват наведнъж или, че ще се случат точно по баналния начин, по който сме свикнали да си представяме едно околосветско пътешествие – грабваш си багажа и две години странстваш из непознати земи и култури. Това е изтощително. Лишава те от удоволствието на всяко пътуване, а именно – прибирането у дома. Нямам нищо против околосветското да продължи и десет години. Нямам нищо против, ако трябва, да го взема на „хапки”, да имам достатъчно време след всяко пътуване, за да „смеля” преживяванията, да мога да ги споделя с вас, да си отпочина, да оценя красотата на родното си място, да се занимавам и с други неща, освен с пътуване, да се подготвя внимателно за осъществяването на следващото намерение и така нататък…

По-важното е, че съм склонен да „инвестирам” и последната си стотинка в пътувания, а тъй като основният ми „актив” са фантазията и въображението, не виждам по-добър начин да ги „захранвам” от този. Пък и климатът става все по-отровен с всеки изминал ден тук и смятам всяко показване на носа извън страната за полезна психотерапия… Но да се върнем към т. нар „ню ейдж отклонение”:

Вече разбрахме защо мечтите трябва да се сменят с намерения. Ако заменим и желанията с предпочитания, има голяма вероятност те да се превърнат в спомени, вместо завинаги да си останат в един бъдещ момент.

Желанията издават липса. Човек обикновено желае нещо, което няма. Сигурен съм, че човек иска здраве, само когато се разболее, че се стреми фанатично към парите, само когато обеднее. И така нататък… Това е изцяло в реда на нещата, с изключение на факта, че самото усещане за липса произвежда още повече липси. Има голямо значение какво си пишем по блоговете, какво споделяме с близките, какво мислим, говорим, искаме и мечтаем на думи, но още по-голямо значение има
как се чувстваме в момента. Чувството за липса ще ни довлече още повече липси в бъдеще и поради тази причина желанията трябва да се заменят с предпочитания. Веднъж завинаги трябва да се заменят с предпочитания!

Предпочитанието ти дава възможност да „искаш” от една по-„доволна” перспектива, а повярвайте ми, Съдбата обича доволните и предпочита да дарява основно тях. Така например, добре ми е и с дядовата усуканица, но, ако има възможност, бих пийнал едно френско коняче. Тъп пример, знам, но показателен. Добре съм си и с екзкурзиите в Европа от време на време, които вече са евтини, плюс това лесно достъпни, но не бих отказал да прекарам няколко месеца из Карибския басейн или в Индия. И ще се възползвам от първата възможност да го направя. Доволен съм от перспективата да обиколя планетата и за десетилетие, според скромните ми възможности и според ограниченията на човешкия ми ум, но бих предпочел, ако се намери чалъм, да разходя задника си около глобуса и наведнъж. И сигурно ще се намери чалъм. По-трудно е да смениш колата с по-яка, ако не обичаш старата трошка, която караш в момента. По-трудно е да смениш работата с по-добре платена, ако си неблагодарен и не обичаш достатъчно тази, която вече имаш в момента. Но никой не те спира да предпочетеш едното пред другото.

Предпочитам в момента да прекратя това ню ейдж отклонение и имам намерението да ви поразходя из прегръдките на спящия вулкан в Санторини. Поуката е: заменете желанията с предпочитания и мечтите с намерения. Тогава нещата ще започнат да ви се получават. Ако се нуждаете от допълнителни „аргументи“, може би ще харесате още „Сбъдването на желания – някои практически аспекти”.

Вулканът

1  2

Изт: thewatchers.adorraeli.com

Допреди 3600 години на това място се е издигала висока островна планина. Никой не знае колко точно висока е била, но някои историци твърдят, че е надвишавала с 3 километра морското равнище. В един момент планината просто се е взривила. Причината е супер-вулкан, довел до заличаването на процъфтяващата тогава Критско-минойска цивилизация и до появата на първите митове за Атлантида. Изригването е забелязано от представители на всички съществуващи тогава древни култури по Средиземноморието, а отломки от хиляди кубични километри земна маса, вряща кал, разтопени скали и лава са намерени навсякъде по крайбрежието на Средиземно море.

Чудовищно цунами е помело де-що цивилизация, живот и култура са кипели тогава из цикладските острови в Егейско море. Предполага се, че о-в Крит, намиращ се в непосредствена близост, е бил пометен от зловещa вълна, висока стотици  метри, а киселинните дъждове са продължавали с месеци, докато унищожат и последните запаси от храна. Велик е гневът на боговете!

На мястото на взривената планина се е образувала огромна кипяща дупка с неизвестна дълбочина, която постепенно се е запълнила с морска вода. Полуразрушените стени на морския кратер днес формират архипелаг Санторини, заемащ полукръгла форма около калдерата („казана“). По върховете на стръмните отвеси около казана започва да никне (като пърхот или за по-романтичните – като сняг) типичната цикладска архитектура:

довела до появата на редица модерни курорти в наши дни,

където нощувките започват от 50-100 и могат да стигнат до 900 евро на вечер, че и отгоре… Любимо място за наблюдение на залеза, за предложения за брак, за меден месец и за фотографи, пред чиито обективи в мистичната тишина на спящия вулкан по залез се мотаят световно известни фотомодели.

Тераформация в действие

В средата на калдерата, с течение на времето, се появява нов вулкан – Неа Камени – много по-„културен” от стария. Още от Римско време насам той периодично си изригва, произвеждайки нова земя, но без да застрашава жителите на острова. От последното му изригване през средата на миналия век дори има актуални снимки:

3

Изт: deskarati.com

Всичко на острова е доминирано от вулкана. Плажовете са черни или червени на цвят, а пясъкът е рядкост. Преобладават облите вулканични камъчета, които тракат и се търкат едно в друго с всяка следваща вълна, докато накрая не се превърнат в ситни песъчинки. Земята на Санторини е млада и е в процес на активна тераформация, което създава част от очарованието на този остров. Дори пясъкът е в „процес на производство”. По самия вулкан човек също може да се разходи. Горе димят зелени изпарения от сяра и отровни химикали, излизащи от недрата на земята с 800 градуса температура.

Докато катериш вулкана, под краката ти се усеща топлина, а наоколо цари лунен пейзаж – „компания” на катранено черните вулканични скали прави единствено безмилостното слънце, което може да ти смъкне кожата и през февруари. Част от развлечението за туристите включва къпане в залив до кратера, където бълбукат топли подводни извори. Влязох да плувам с бяла фланелка, за да се предпазя от слънцето и излязох с червена, заради желязото, отделяно от вулканичните извори.

Ранните процеси на тераформация и периодичната активност на вулкана правят така, че в морето да няма миди, рядко минават и пасажи от риба, но покрай тях човек може да наблюдава ята от делфини, които неуморно преследват своята плячка. Водата е чиста, с видимост до десетина метра. Брегът е каменист и много бързо става дълбоко. В непосредствена близост до една от вертикалните стени на главния остров Тера („Земя”) има потопен туристически кораб, аварирал преди време, който лежи на около двеста метра дълбочина и е само на 30-ина метра от брега.

Никой не може да определи колко точно е дълбока калдерата, заради сеизмичната и вулканична дейност, които непрекъснато менят топографията на морското дъно, а има и подводни тунели, които криволичат надолу, слизайки чак до лавата. Заради острите камъни и отровните морски таралежи, които живеят по тях, препоръчително е в морето да се влиза само с обувки за плуване. Продават се навсякъде из острова за 8-10 евро.

Днес вулканът не е нито угаснал, нито активен, а има статута на дремещ вулкан. Непрекъснато е под наблюдение с най-модерни средства и апаратура. Учените смятат, че разполагат с поне десет дни за евакуиране на туристите и на местното население (около 15 500 души, според Уикипедия, ако се появяват признаци за предстоящо изригване. Може би така са смятали и учените от Минойската ера…

Гледките

Мястото е толкова романтично, че дори да снимаш на посоки със затворени очи, пак стават картички за пет евро, както обичахме да се шегуваме с останалите туристи. Поради тази причина Санторини е любима дестинация за модните фотографи и за техните еднометрови вариообективи. Не може да се каже дали главозамайващата красота на отвесните панорами към калдерата подсилват женското обаяние или просто мъжествеността на спящия вулкан, като фон, чудесно го допълва, но при всички случаи по света рядко се намират места с толкова подходящи локации за цъкане на панорамни снимки от типа „аз и морето”.

Гледането на залези също е едно от любимите занимания на туристите, а най-подходящото място за целта е градчето Ия, с неговите тесни, криволичещи между къщичките в стил „планетата Татуин” пътечки, проходчета, луксозни спа комплексчета, миниатюрни църквички и тераси с цветя, надвесени над калдерата, с гледка към потъващото в морето слънце зад спящия вулкан. Всички, като дойдат на Санторини, стават сън-гейзъри. Подарих си и аз един залез с бутилка „Метакса“ под ръка:

и дори успях да го „скицирам“:

Брегът е висок няколко стотин метра и скалите на места са отвесни, а наклонът им надвишава 90 градуса. Единственият начин гостите на острова да се изкачат от пристанището до равното горе, в миналото е бил върху гърба на магаре. Представете си напудрените контеси от 19-ти век (туристи тогава са били само аристократите), качени с дългите си рокли, с белите чадърчета и с цветните си ветрила върху гърба на потно, инатливо, гръцко магаре. Това удоволствие е съхранено и до днес. За любопитните то струва само 5 евро:

и неслучайно се предлага само в едната посока, тъй като опиталите рядко искат да повторят. Миризмата, казват, е ужасна, а днес съществуват всякакви по-модерни форми за транспорт, в това число: с лифт, с автобус, с такси, с рент-а-кар или върху бъги, наето още при слизането от кораба на пристанището. Като стана дума за кораби, в пристанището, което иначе е доста клаустрофобично, имаше „паркирани” големи зверове:

Придвижване от и до Санторини

Нямахме късмета да се повозим на такова чудовище, но пък осем часовото плаване от Атина през островите на юг, до Санторин, беше достатъчно приятно и с грамадния кораб на Blue Star Ferries. Заради по-ниската скорост успяхме да направим доста снимки, да се попечем на слънце, да поспим, да почетем книжки, да се помотаем из палубите, да ни продуха морският вятър, да се напием, да изтрезнеем, пак да се напием и пак да изтрезнеем… Фериботите, които обслужват редовните линии между столицата и цикладските острови са оборудвани с редица удобства, които правят осем часовото плаване сравнително поносимо и, дори бих казал, приятно. Има собствени каюти срещу доплащане, зали за спане с комфортни кресла, видео екрани, ресторанти Goody’s, flocafe, бар, безжичен интернет и всякакви условия плаването да протече разнообразно, за да минава времето по-леко. Ако не страдате от морска болест, препоръчвам именно този начин да се доберете до острова от Атина. До Атина, пък, най-бързо ще ви закарат чартърите на България Еър. Няма нужда да се влачите по пътищата 12 часа с кола или с автобус от София, нито ще ви излезе по-евтино.

Заради високите цени в тази луксозна дестинация, може би най-доброто решение си остава организираната екскурзия с туроператор, колкото и да ги избягвам. Естествено, ще ви затрупат с предложения за всякакви допълнителни екскурзии по време на престоя ви там, но след като вече сте се уредили с евтин транспорт и достъпен хотел чрез туроператора, никой не ви задължава да се вързвате и на допълнителните оферти. Ние се вързахме на няколко и почти съжалихме, заради непрекъснатото бързане, бутане, преброяване и, въобще, позабравеното усещане за „пионерски лагер”.

Придвижване из острова

Далеч по-добрата алтернатива е да си наемете рент-а-кар. Цените се въртят около 30 евро за денонощие, островът никак не е голям и с безплатна карта под ръка можете да го обиколите целия, дори само за един ден, като отделите на всяко място толкова време, колкото на вас ви се иска, без да слушате непрекъснато обвинения, че цялата група отново чака само вас, защото се мотаете (нали сте турист, да го ***, „работата” на туристите е да се мотаят) и, че вечно вие сте този, който закъснява.

За любителите на офроуда има джипове и бъгита под наем. Друга чудесна алтернатива за свободно придвижване из острова, без във врата ви да диша екскурзовод, е да използвате добре развитата мрежа на градския транспорт – покрива целия остров, през лятото работи почти денонощно и билетчетата са едно евро плюс малко отгоре, в зависимост от дестинацията, а единственото, което трябва да знаете е, че за да стигнете от една точка до друга, в повечето случаи минавате през столицата, където сменяте автобуса на централното за целия остров обръщало.

Такситата не са подходящо решение, както във всяка добре развита световна туристическа дестинация, а ходенето пеш е затруднено от неравния терен, но ако обичате движението, нелош начин да обиколите за няколко дни целия остров е да си наемете мотопед. Не съм сигурен дали местните качват на стоп, защото не съм пробвал…

Настаняване и храна

Съществуват различни места за настаняване според дълбочината на джоба. Настанихме се в свестен три звезден хотел на 150 метра от плажа. Беше десетократно по-добър от „пет звездната” дупка, където пренощувахме транзит в Атина. Въпреки това, като обслужване и по любезност персоналът изоставаше дори от хотелите по българското Черноморие, колкото и невероятно да звучи това. Персоналът мразеше туристите, работата и себе си, а на бармана дори му излезе прякор „сърдитият барман”. Храната беше вкусна, макар и не твърде разнообразна, но предимството на ол-инклузива е, че не мислиш за тези неща и разполагаш с всичкото време да се мотаеш наоколо, а когато и да се прибереш в хотела, винаги те чака прясно сготвена, топла храна, плюс ол-инклиузив бар с разредени напитки и сърдит барман.

По-лукосзният вариант е да се настаниш на място с панорамна гледка към калдерата, срещу което, естествено, за една нощ ще платиш колкото за цяла седмица в обикновените хотели:

Туристическите градчета са пълни със спретнати кафенета и ресторанти, като правилото е, че ако седнеш на гледка, плащаш 100% отгоре заради гледката, а ако просто си гладен, можеш да хапнеш вкусна средиземноморска храна някъде по бистрата из тесните улички, които са само на пет метра от панорамните места:

и след това да си вземеш от магазинчето 500 милилитра „Меткаса” от 5 звезди за пет евро и спокойно да се опънеш някъде да гледаш залеза…заедно с тълпите туристи. С повече любопитство се намират и по-уединени места, естествено. Още едно предимство да си организираш екскурзиите сам, а не да зависиш от групата е, че със сигурност ти остава свободно време да се мотаеш и да преоткриваш местата, където не водят стада от чужденци с фотоапарати.

Виното

Санторини е известен производител на вино. Разбирането на местните за „почва” са пръснатите из равните места по острова камъни… Лозите рядко стигат на височина до коляното, а добивът е изключително малък, но за сметка на това лозя има навсякъде и местните успяват да произведат доста хубаво вино. Лично аз най-много харесах десертните вина. Бялото е за предпочитане пред червеното сред останалите, но не съм специалист, за да препоръчвам определена марка, а и винената снобария е субективно изживяване, така че па вкус и па цвет тавариших нет… При всички случаи е добре да си хвърлите в багажа поне една бутилка за спомен. Цените са приемливи. Добрите вина не надвишават 10-ина евро, но има и отлежали бутилки за ценители с трицифрен етикет. Повечето производители предлагат дегустация на място за индивидуалния турист и, разбира се, винени турове за тълпите от азиатци с фотоапарти.

Други очарования

Сред очарованията на острова, освен прекрасните панорами, са и множеството арт галерийки, спретнатите ателиенца и магазинчета за ръчно изработени сувенири, които добре вървят тук и се срещат навсякъде из острова:

Поклонническият туризъм също е доста развит. На острова с площ приблизително 70 квадратни километра има над 350 църкви, църквички, параклисчета, манастири и православни храмове, по-известни от които са Света Ирина („Санта Ирина”, откъдето идва и името на острова – Санторини), чудодейната икона на Богородица, новата църква на свети Козма и Дамян, манастирът, разположен върху най-високата точка на острова, малката църквичка, която през част от времето е под вода и много други свещени за хората места по тази изпълнена с енергия, млада, вулканична земя.

На връщане успяхме да отделим един цял ден за Атина, дори се видяхме с приятели там. Имах удоволствието да развея крачоли из Агората – мястото, на което се е родила пряката демокрация в Античността. Що се отнася до съвременните разбирания за „власт на народа” (демос – кратос), както казва един приятел: „Представителната демокрация е все едно някой друг да си ляга с жена ти от твое име и с твоята заплата да й купува скъпи подаръци. Алтернативата, естествено, е да си свършиш работата сам, но за целта трябват и време, и усилия, абе – превръща си се в ангажимент…“

Още пътеписи – в категорията ПЪТЕПИСИ. И скролвайте надолу…

Тихомир Димитров

май 31, 2013

Берлин и неговите трудови хора

Вместо въведение

Причината за безцелни пътувания поне веднъж в годината някъде извън страната (виж секция ПЪТЕПИСИ) е, че съм регистрирал почти физическата нужда човек да си показва носа зад граница от време на време, за да подиша чист въздух, извън „оранжерията”, в която е спарено и мирише на: политици, самосъжаление, негодувание, ниско самочувствие, национални комплекси, оплаквания, африкански заплати, безработица, корупция, разочарование, емигриращи млади, изтичане на мозъци, злоба, завист и презрение. Не, че българите сме кофти „стока”. Не, че не ме кефи да живея в България. Тук просто има доста хора, които „вода газят – жадни ходят”, т.е родили са се в Рая, но предпочитат да си го превърнат в Ад. Постигат го с непрекъснатото си хленчене, чрез самосъжаление, мрънкане и песимизъм, до такава степен превърнати в навик, че изглеждат почти като вродени. А не са. Тези хора изобщо не разбират, че с мислите, думите и делата си, подобно на растенията в оранжерия, превръщат общия въздух, който дишаме всички, в задушен парник за онези, които предпочитат да НЕ чувстват, мислят и живеят по този начин. Бягството, разбира се, не е решение, нито емиграцията, защото човек не може да избяга от собствената си сянка – където и да отиде спаренякът, пак ще си остане спареняк. Кариерата, забогатяването или осъждането на някой политик за корупция също няма да решат проблема, защото той не се крие някъде навън, в заобикалящата ни среда, а е дълбоко позициониран вътре в нас, в собствената ни глава, т.е в представите, нагласите и очакванията ни за света, а решението му е колкото простичко и елементарно, толкова и непостижимо за мнозина, тъй като зависи, в крайна сметка, от свободната им воля. А не можеш да откажеш блусаря от меланхолията на блуса – той диша / живее от и за драмата, той се храни с нея. Не можеш да откажеш болника от хрoничната болест, която толкова много обича. Без нея няма да има кой да му сменя гърнето, кой да му бърше задника, да му носи храна в леглото, да се грижи за него, да му обръща внимание, но най-важното – без нея повече няма да има кой да го съжалява. Това е неговият избор. Той, за себе си, е прав, но аз, за да си съхраня психиката, се нуждая поне веднъж годишно да излизам от „парника” и да си припомням, че има и места, където не е прието да се живее така, по този начин – блусарски. Ако ви интересува как лично се справям с парника, докато съм тук – пишете ми на мейла и ще ви кажа. Имам си изграден практически метод за целта, който работи безотказно, но го споделям само с хора, които действително ИСКАТ да знаят, а не с всеки. Затварям малката скоба и минавам директно към пътеписа.

Посоката, моля!

Идеята първоначално беше да се ходи в Мадрид. Възроди се по време на едно напиване в градниката на Седмочисленици с наша позната от там, която за пореден път ни покани на гости. После обаче се оказа, че цените на самолетните билети до испанската столица значитлено са се повишили от последния път, когато бях там. Пък и 2009 не е чак толкова назад във времето, че да ми се приходи отново. Взехме философско решение. Състоеше се от мента, бира, Мастъркард и отворен лаптоп в зеленината край гребната база в Пловдив, където оствихме на съдбата да определи посоката, т.е рзцъкахме докъде са най-изгодните полети през идните дни. Две малки менти и една бира по-късно вече бяхме с резервации за Берлин, отиване и връщане, двама души, 160 европари общо. Да живей Бългерия Еър!

Настаняването

Логиката на самоорганизираните пътувания е следната: първо си избираш посока, после си купуваш билет и чак тогава започаш да търсиш нощувки. Решихме да смесим два популярни лоу-кост метода за самостоятелно организиране на алтернативни пътувания, за които ще пиша по-късно в отделен пътепис, а.к.а Hostelworld и Сouchsurfing. Благодарение на това, само още 160 европари по-късно вече имахме подсигурени цели осем нощувки в Берлин, при това без да правим никакви компромиси с настаняването, т.е без елементи на мизерия, а както се оказа по-късно, дори с елементи на лекичък, едва доловим, стилистичен и интелектуален лукс, но за това пак по-късно. Тук темата ни е „Берлин и неговите трудови хора”, както бях обещал, но с уговорката, че няма да има никакви трудови хора, защото освен нетипично добро за мястото / сезона време, уцелихме и серия от почивни / празнични дни, изпълнени с карнавали, рицарски турнири и всенародни веселби. Късметлията, където и да отиде, пак си остава късметлия или always bring the weather with you. Хубаво е да се заиграваш със сезоните. Така, както човек може да удължи лятото в Гърция, така може и да проточи пролетта си в страна като Германия. Акацията тук вече прецъфтяваше, когато се „върнахме” при бясно чуруликащите птички сред избухналите в бяло дървета.

Полетът

Не знам дали заради бурните ветрове над София или заради темперамента на пилота, но имам чувството, че „небесният автобус” се управляваше като пернишки голф: неочаквани маневри, треперещ корпус, резки наклонявания ту в ляво, ту в дясно и много турбуленция. Е, не беше чак като „Капитан Хосе”, т.е виждал съм и по-лошо, но определено по време на полета се чувствах свински. Може би причината беше във втората бутилка джин, която се изкуших да купя от нон-стопа в София вечерта, преди да отлетим, както и в логично съкратения, некачествен сън след това. С облекчение записах още едно страховито пътуване в дневника с полети, където, слава Богу, броят на излитанията все още се равнява на броя на кацанията.

Първи впечатления

Първите ми впечатления, естествено, бяха от летището (Тегел) в Берлин. Както от тематичната скулптура:

така и от хвърлените навсякъде фасове, включително в зоната с надпис „Non-smoking area”. Самото летище наподобява българска провинциална аерогара от годините на соц-а и няма да излъжа, ако заявя, че София към момента има много, ама много по-модерно, по-красиво и по-авангардно летище от Тегел в Берлин. Мръсотията и фасовете също не могат да се сравняват. У нас просто ги няма. Все още…

Ориентацията

Недостатъкът на самостоятелно организираните пътувания е, че никой не те чака в точката на пристигане, била тя ареогара, гара или автогара, никой не те транспортира до мястото на настаняване и, въобще, няма кой да се погрижи за теб. Изсипан си някъде и трябва да се оправяш сам, а това в непознат град с близо 4 милиона души население невинаги е лесна задача. Но пък създава приключенски елемент. От теб се изисква да пристигнеш навреме, за да си защитиш резервацията, но можеш да разчиташ само на разваления си немски и на предишен опит в предишни пътувания, което, оказа се, върши нелоша работа. От летището до самата кула на Берлин, около която се намират популярният булевард Унтер ден Линден (под липите), популярният Аликзандърплац и още куп популярни забележителности се оказа, че пътува един-единствен рейс, носещ табелата TXL. Трансферът ни струваше по-малко от 5 евро и само 1/2 час по-късно вече се чудехме с карти в ръцете какъв транспорт да хванем от площада до хотела, за да не изпуснем часа си за настаняване. Времето изтичаше неумолимо, а минувачите бяха все учтиви хора, но не попаднахме на нито един местен, който да ни ориентира. Очевидно объркването ми е личало по куфара на колелца, картата в ръка, раницата на гърба и кахърната физиономия, защото един усмихнат чичико, минавайки покрай мен, ми пожела: Good luck! Просто ей така! За кураж! И късметът подейства. Спрях с разваления си немски млад берлинчанин, който веднага превключи на перфектен английски, извади си смартфона и ни даде най-бързия маршрут с метрото до желания адрес.

Goldmarie

Казвам „хотела”, защото това не е точно класически хостел, разбирай: кревати на два етажа и 15 души в една стая с обща баня. Истински късмет беше, че след изнурително ровене в Hostelworld успях да запазя стая за двама, при това за цели пет нощувки, в един от популярните с нощния си живот квартали на Берлин, близо до центъра, само срещу 15 евро за човек на вечер. И то в последния момент! Разбира се, очаквах всякакви изненади, защото същата цена, че и по-висока, можеш да получиш за нощувка в обща спалня, на легло 16, горе в дясно, под мастурбиращия арабин, както показва предишният ми опит. Да не говоря колко неподходящо е такова настаняване за двама. Настъпи решителният момент, в който забих ключа в ключалката, отворих вратата и с присвито сърце заразглеждах обстановката, която щеше да се превърне в новия ни дом през идната седмица. Оказа се чиста и просторна стая, с висок таван и френски прозорци, гледащи към тихо вътрешно дворче, с огромно, меко, удобно легло по средата, застлано с бели чаршафи, кърпи, меки завивки и всичко, както си трябва. Обзавеждането не беше нищо особено, но имаше най-необходимото: гардероб със закачалки, големи нощни шкафчета, на които да изсипеш всичко, за да ти е винаги под ръка, но без да се разпилява по земята, артистични нощни лампи за четене, маса и столове за хранене. Плюс много, много свободно пространство, където да си разхвърляш багажа. Липсваха само хладилникът и телевизорчето-марка-менте, което различаваше това място от класическата двойна стая в три-звезден хотел на поне три пъти по-висока цена и два пъти по-малка квадратура. Опитът от предишни пътувания си каза думата, бях сключил добра сделка. Единственият „недостатък” беше условието „обща баня”, но се оказа, че в съседство има още три бани, а стаите на нашия етаж не бяха заети, ето защо, реално ползвахме две бани с тоалетна, достатъчно чисти и удобни, за да си правим тоалета по едно и също време сутринта, без да си пречим и да губим излишно време.

С велосипед из Берлин

Още преди да тръгнем си бях наумил, че ще обиколим забележителностите на града с велосипед. От една страна, бях привлечен от разкошните му паркови алеи, които бях виждал при предишното ми посещение през 2001 година, от друга – Берлин е третият град в Европа, номиниран като най-удобен за велосипедисти, след Копенхаген и Амстердам. Вече се бях шлял с колело из първите два, трябваше да опитам и третия. Оказа се, че точно срещу хотела дават колелета под наем (роди ме, мамо, с късмет…), срещу десет евро на човек, за 24 часа, без депозити, кредитни карти и излишни формалности. Подписваш, плащаш, качваш се и бягаш. Избрахме си класически градски байкове: с кошничка, с широки, меки, удобни седалки, с тънки и високи гуми, с контричка, комфортен волан и седем вътрешни скорости – идеален транспорт за град, в който единствените неравности са изкуствено натрупаните хълмчета от развалини, почистени след войната, превърнали се в зелени могили из парковете. Велосипедистите разполагат със собствени сфетофари и собствени, двупосочни алеи, но като цяло карат навсякъде – както по тротоарите сред пешеходците, така и сред колите. Берлин е известен с широките си булеварди, така че място за всички има и не се чувствах толкова стресиран да участвам в движението, колкото в Амстердам например. Използвахме велосипедния ден, за да обиколим мейнстрийм забележителностите: Аликзандърплац, през който се изнизват десет хиляди минувачи на всеки кръгъл час, кулата, булеварда с липите (доста опърпани, между другото), катедралата, музея, паметника на жертвите от войната, университета, Бранденбургската врата, стария парламент, новия парламент, авангардната архитектура, централната гара, разкошния парк Tiergarten, в който сред буковата зеленина необезпокоявани щъкат лисици, зайци, катерички и какички, а в езерата плуват лебеди, паметника на съветския войн, с неуместните танкове, паркирани сред зеленината, златната статуя на Виктория, която носталгично ми напомни за несъществуващия вече Love Parade, на който така и не се наканих да отида, докато все още го имаше…Дишахме пост-модернистична архитектура в Potsdamer Platz, ядохме гевреци, ходихме на откриването на индийски ресторант, слушахме джаз при симпатична двойка улични музиканти на нашата възраст, пихме бири, снимахме графити, остатъците от стената, облекчавахме се в парка и в градските тоалетни, които са нещо средно между Разградска дискотека и опикан, футуристичен подлез с асансьорна музичка и автоматично почистване… Загубихме се в града, намерихме посоката, после пак се загубихме и пак я намерихме – така чак до полунощ, когато уморени вързахме колелетата в антрето на хотела. Със сигурност пеш нямаше да можем да обиколим толкова много места за един ден. Ето малка галерийка, ако ви е интересно. Кликвайте върху избораженията за увеличения им размер:

        

Чисто и подредено, като в клиника?!

Това са думите, които сме свикнали да чуваме от класическия български гастарбайтер, отишъл до Германия, за да бачка или да внася опели от там. Те може да се отнасят до останалата част на страната, но със сигурност не важат за Берлин. Няколко нещица ми направиха силно впечатление:

– Никой не спазва правилата, от типа: не газете тревата, не прескачайте загражденията, забранено е за игра на топка и тем подобни.

– Пушенето на обществени места е забранено, но забраната не я спазва почти никой. В повечето бистра, ресторанти, барове и заведения имаше пепелници. В България сме по-големи католици от папата, явно…

– Гражданите не си правят труда да събират акото на кученцата, които разхождат из парка. Или поне по-възрастните не го правят. Разбрах, че по-младите имат по-хигиенични навици в това отношение, което сигурно се дължи на факта, че голяма част от свободното си време същите тези млади го прекарват, пийеки бира и пушейки джойнт, излегнати върху същите тези поляни, върху които акат кученцата.

– Дори в Амстердам не видях толкова много хора да пушат спокойно хашиш и марихуана по улиците – необезпокоявани от никого, дори във видимото присъствие на полицаи.

– Изпиваш си бирата и я оставяш буквално където ти падне – на пейката, до телефонната будка, извън кошчето за боклук, на булеварда. Има цяла армия от безработни, които се препитават със събирането и предаването на амбалаж за вторични суровини. Обръщаш се и бутилката вече я няма. Като си оставяш свободно бирите навсякъде не само, че не пречиш и не правиш лошо впечатление, но дори извършваш благотворителност, помагайки на закъсалите емигранти да си изкарват прехраната.

– Има бездомни хора, но бездомни кучета няма. Контролът върху скитничеството е доста сериозен и трудно можеш да видиш спящи по пейките хора, както е в центъра на София, а помияр не видях нито един, колкото и да търсех. Явно и кучетата, и скитниците ги прибират някъде нощем. Къде точно, така и не разбрах. Но през деня просяците и скитниците са навсякъде, за разлика от помиярите. Нямаше нито един! Обясниха ми, че тук хората обожават помиярите и не държат кучето им да е нито младо, нито „марково”. Приютите едва смогват да намират достатъчно кучета за кандидат-осиновителите, дори си внасят от България.

– Няма проблем да се изпикаеш в парка, на улицата, на спирката, навсякъде, въпреки че има достатъчно
самопочистващи се градски тоалетни с музичка и пригодени за инвалиди. Предполагам, че това е вторичен ефект от масовото пиене на бира, от всички, по цял ден.

– Не е неприлично да се разхождаш с шише бира или шише твърд алкохол в ръка по улицата. Никой няма да те помисли за алкохолик, пройдоха, пияница, разбойник. Всички го правят…особено туристите.

– Пълно е с боклуци и с фасове, но най-вече в „артистичните” квартали Нойкьолн и Фридрихсхайн, които обитавах. Пълно е и с имигранти, включително български, което някак обяснява нещата.

– Хората са любезни, възпитани и учтиви с непознати. Извиняват се дори, когато ги блъснеш с колелото в парка. Почти не можах да си упражня немския, защото всички преминават веднага на английски, след като разберат, че си чужденец. По-младите говорят английски свободно и за общуване с тях немски не ти трябва. Същото не се отнася до по-възрастните, особено ветераните от войната…

– Берлин е шарен, глобален, мулти-културен, толерантен и различен от Германия. Всеки път, когато споделях едно от горните впечатления с местен, получавах една и съща реакция в отговор – повдигане на рамене и равнодушното: „Берлин!”

Карнавал на културите

Имахме късмета да попаднем в града по време на едно от масовите събития, наречено „Карнавал на културите”. Дължим удоволствието на Алекс, с когото се запознах покрай блога и на приятелката му Мюриел, с която живеят заедно в Берлин. Бяха любезни, гостоприемни, симпатични и учтиви с нас – достатъчно добри, за да отделят няколко дни от свободното си време, за да ни разведат навсякъде, включително и на карнавала на културите. Последният се състоеше от невероятно мащабен битак за хенд-мейд неща, пръснат из огромна площ, с десетки сглобяеми сергии, музикални сцени, барове, пърформанси и щандове за екзотична кухня. Предлагаше се дори истински абсент. Последният ден карнавалът завършва с целодневно шествие по улиците, на което се изреждат 75 различни сцени: всяка от тях със своята музика, песни, танци, униформи, костюми, акробатични номера и артистични изпълнения. Кратка галерийка, ако ви е интересно. Кликнете върху
избораженията за увеличения им размер:

        

Рицарски фест

Благодарение на Алекс и Мюриел успяхме не само да се ориентираме чудесно из града, но и да отидем заедно с тях до съседното градче Потсдам, където станахме свидетели на рицарски фестивал: отново хендмейд, „средновековен макдоналдс”, бутафорни битки между облечени в ризници мъже, автентични занаятчийници, реалистични облекла, сцена със средновековна музика, детски театър с представления на тема средновековни приказки и какво ли още не. Самото градче (Потсдам) е очарователно, ако не обръща човек внимание на колосалните архитектурни соц-недоразумения, като например намиращите се точно една до друга сгради в центъра:

  

Ето и малко снимки от рицарския фест:

      

На гости у непознат

Последните три нощувки бяха запазени за първото ни каучсърфинг изживяване, т.е напуснахме хотела и се настанихме на гости у напълно непознат. Човекът работи като издател на, забележете, електронни книги, живее в изискан, артистично обзаведен апартамент точно на един хвърлей пеш от хотела (стана случайно) и беше достатъчно любезен да ни предостави комфортна стая, с удобен за четене люлеещ се стол, добра библиотека, напълно оборудвана кухня и собствена баня, плюс ключове да влизаме и да излизаме когато си пожелаем. Първата вечер ни заведе на бири в любимия си бар – дас Филмкафе – бутиково кинце с бар на партерния етаж, а последната вечер се опитах да разруша кухнята у тях, готвейки специалитет, който поляхме с две бутилки испанско вино от личната му колекция. Повече за каучсърфинга в отделен пътепис, тъй като тоя, гледам, стана вече доста дълъг.

Изводи и препоръки:

Летете с България Еър. Излиза по-евтино от автобуса, няма смисъл да правите резервация много дни предварително, промоцията важи за цялото лято, има редовни полети всяка седмица, излита се и се каца в удобно време, през светлата част от деня, самолетите са малки, но комфортни, разстоянието се преодолява само за два часа, обслужват ви красиви и надменни български стюардеси, получавате сух сандвич с шунка и кашкавал от тях, плюс чаша бира или вино, кафе или чай, разрешава се екстра багаж (за собствениците на клубна карта) и всичко си е както подобава. Не мога да кажа, че компанията отстъпва по нещо на австрийските, италианските или други европейски авиолинии, с които съм летял, с изключение на цената на билета до Берлин.

Придвижване из града: с велосипед и с градски транспорт. Изкушените да използват такси ще попаднат на чисто нов мерцедес, управляван от турски бакшиш, с „гъвкава” ценова политика спрямо чуждестранния турист и може да се почувстват все едно са се качили при Китодар в онзи скеч. Разбира се, това не се отнася до отседналите в 5 звездни хотели, които предлагат трансфер от летищата, поверен на таксиметрови компании, с които имат договор, но ние не бяхме в 5 звезден хотел и бяхме предупредени да избягваме жълтите S-класи, паркирани по най-оборотните туристически места из града. Не си купувайте билети за еднократно пътуване, които струват две евро и половина. По-добре си вземете целодневни карти, важат за цялата система на градския транспорт, за всички зони, до три часа сутринта на следващия ден и струват седем евро, а с тях може да се ходи навсякъде, дори до съседите градчета и села. Велосипеди под наем се дават на повечето места за 24 часа, за три дни или за 5 дни и колкото по-дълго ги ползваш, толкова по-малко плащаш. Можете да ги превозвате и с градския транспорт. Берлин е идеален за велосипедисти, с добре изградена вело-мрежа и разкошни паркови алеи, равнинен е и е голям по площ, но велосипедът, освен мобилност, самостоятелност и бързина, предлага идеален фитнес баланс за изядените вурстчета и за изпитите тонове бира. Ако искате да разгледате основните забележителности, качете се на автобуси 100 или 200 от Аликзандърплац, двуетажни са, подобно на туристическите автобуси, минават през всички мейнстрийм забележителности и предлагат възможност за снимки, а с тях спестявате доста от организираните сайтсиинг обиколки с автобус. Друг удобен вариант е да се ползва рингбана – кръговото движение на влакове, въртящи се по затворен кръг около центъра, в двете посоки, от които човек може да слиза и да се качва навсякъде, за да разгледа различните квартали. Номерата са 41 и 42. Редовни са и забележителностите, плюс разкошните паркове и градинки са близо до спирките.

Хапване и пийване. Най-добрата марка бира е местната: берлинер, с всичките й разновидности, според вкуса. Разбира се, бирените маниаци ще се изкушат да опитат и огромното разнообразие немски бири, които се предлагат навсякъде, но бъдете готови за плодови, сладко-кисели, безалкохолни и всякакъв друг вид изненади. Внимавайте с немското червено вино и с миризливите сирена. Не, че са лоши, но може да се окаже, че съвсем не са ви по вкуса. Наденички и вурстчета се продават навсякъде, в малко хлебче и обилно залети с Хайнц кетчуп, срещу 2 евро на калпак. Грабването на закуска, тип кифла или сандвич, от някоя будка, плюс безакохолно, струва 5-10 евро за двама, натъпкването до козирката с джънк фууд от популярните световни марки или от азиатската и арабската кухня излиза до 20 евро за двама, заедно с напитките. Първо, второ и трето в бистро с обслужване за двама варира между 20 и 50 евро, в зависимост от това колко сте жадни, а вечерята в изискан ресторант с бели покривки може да ви струва от 50-100 евро до плюс безкрайност (за двама), в зависимост от лимита на кредитната ви карта. Дори за пластмасовите прибори по сергиите се спира депозит за амбалаж, така че, ако ядете и пиете бира на крак в някой парк или на фестивал, както правехме ние, връщайте си халбите и приборите там, откъдето сте ги взели, за да си получите депозита обратно.

Забележителности, нощен живот и култура. Много са. Следете местните безплатни списания, тип „Програмата” и „Една седмица в София”, за да се ориентирате относно ди-джей партита, кина, представления, театри, опера, галерии, фестивали и музеи. Българският „Тилт” в момента жъне големи успехи из берлинските кинозали и ревютата за него са повече от прекрасни. Не пропускайте да си резервирате час и половина разходка из подземията на Берлин, включваща старите нацистки бункери, бомбоубежища и артефакти от Втората световна война.

Очаквайте още:

Couchsurfing vs Hostelworld

и

Berlin vs Sofia

Абонирайте се за блога, за да получавате новите статии директно на мейла.

Тихомир Димитров 

май 29, 2013

Faces of Berlin

Засега само снимки (автор: моя милост и ДжиДжи).

Text cumming soon… 🙂

 

Очаквайте скоро:

Берлин и неговите трудови хора

София vs Берлин

и

Couchsurfing vs Hostelworld

Абонирайте се за блога да не изтървете нещо…

Тихомир Димитров

 

февруари 16, 2013

За околосветското, конкурса, приятелството, блогърите, машината за СПАМ и други интересни неща…

Yoda

Имам да ви разказвам една интересна история.

Някои от вас със сигурност вече знаят, че съвсем наскоро кандидатствах в един известен конкурс. Наградата е oколосветско пътешествие: набират се блогъри и пътеписци, които нямат нищо против да обикалят света за сметка на спонсорите и да отразяват пътешествието си в блог. Заплатата за това, че шест месеца си захранвал аудиторията с текстове, видео и снимки от шест различни континента, е 50 000 долара. Освен, че поемат всички разноски по пътуванията, организаторите отпускат и едни десет хиляди долара джобни. Звучи прималиво, нали? И аз така си помислих!

Приятел ми подхвърли линка и се зачетох с интерес.

Оказа се, че всичко, което трябва да направя, е кратко три минутно видео, плюс малък блог-пост (тип-пътепис), в комбинация с три снимки. Piece of cake! – рекох си аз. И се залових за работа:

В началото беше видеото

Имам нула секунди опит в правенето на видео, с изключение на дебилни домашни филми, естествено, ама те не са за пред хора. Не разполагам с техника, с изключение на малката сапунерка, която, обаче, е въоръжена с достатъчно памет и разделителна способност, за да направи една аматьорска видео камера напълно излишна. И, освен това, се прибира в джоба. По отношение на монтажа съм сто процента бос. Не съм помирисвал дори софтуер за редактиране на видео, камо ли някога да съм виждал такъв. Отдалеч. Тоест, не мога да „залепя” две елементарни „парчета” заедно, да не говорим за някакви „ефекти”, за работа по звук, картина, контраст, резолюция и така нататък…

Всичко това направи задачата доста „интересна”. Когато имаш само сапунерка, нямаш екип и няма дори човек, който да ти я държи, с възможността да натискаш единствено копчето on и off, от теб се изисква: a/ да заснемеш цялото видео наведнъж, защото нямаш право на никакви грешки – нали не можеш да редактираш след това; б/ да не си клатиш главата, да не се пипаш по носа и да не се правиш на маймуна; в/ да се държиш естествено, а не да сричаш като първокласник; г/ да не си забравяш репликите в никакъв случай; д/ да не правиш глупави паузи, като ъъъ, когато си забравиш репликите; д/ светлината да ти е добре, лицето ти да се вижда, да не си в сянка, да не си в контражур; е/ да няма излишни шумове около теб – като вятъра, докато си на покрива на някоя сграда или като комшията, който си пуска бургията точно, когато правиш 481-вия дубъл и най-после е взело съвсем лекичко да ти се получава… ж/да не се пипаш и по ухото, всъщност, да не се пипаш никъде з/да намериш какво точно да ги правиш тези крайници, които през цялото време, докато снимаш, ти пречат и/ да се държиш така, сякаш хладното, безчувствено око на камерата е най-добрият ти приятел.

И така нататък…

Катерих се по покриви, записвах, докато шофирам, изтървах сапунерката многократно, презареждах я 100 пъти, снимах в светли, тъмни, облачни и дъждовни дни; използвах ту зловещи панелки, ту природна гледка за фон. Записвах у дома, записвах и навън. Пробвах какво ли не.

На артистите никак не им е лесно да знаете! Открих, че у мен дреме един посредствен артист, който дори за 50 000 долара не съм склонен да развивам, а не знам как се справят онези, истинските артисти, срещу 500-600 лв в театъра…Трябва наистина да си роден с това. Необходимо е да си обичаш занаята.

Видеото ми отне 4-5 дни, в които развих дълбок респект към колегите от артистичната гилдия. И от кино индустрията. Накрая се получи нещо средно глупаво и малоумно, като монолог в стая, облечен с фанелката на Йода, понеже организаторите са писали, че не е необходимо да си Лукас, за да им изпратиш клип, достатъчно е само да си личи, че си го правил специално за конкурса, а не е от домашния ти архив. И да сложиш „шапката” на състезанието отпред. Ходих специално до Варна, за да монтира двете парчета един приятел, тъй като вече си бях заразил компютъра с 400 вируса, докато експериментирах безуспешно с всякакъв вид безплатен софтуер за видео редактиране. Нали ви казвам, че хич не ме бива в това! Абсолютно съм бос.

Пътеписът (и подбора на три снимки) ми отне общо десет минути. Ето, че кандидатурата ми беше готова! Оставаше само да кача всичко в сайта, като внимавам да не объркам нещо, защото после няма връщане назад, а възможност за редактиране липсва. И да помоля приятелите да гласуват за мен през социалките. Според регламента, пет финалиста се определят от журито, а другите пет – от гласовете на аудиторията.

Машината за СПАМ

Хората са си създали една перфектна машина за СПАМ, където всеки участник спами всичко живо наоколо, за да се придвижи една крачка напред към финалистите, от които само един ще замине.

Гласува се през социалките, а най-интересното е, че поставянето на линк върху стената на фейсбук група също се брои като отделен глас. А, да, трябва да се поставят и банери. Колкото повече, толкова по-добре! Че накъде сме без банери?

„Машината за СПАМ работи перфектно”, казах си аз, но освен, че нямах профил във фейсбук (и, въобще, в никаква социалка, откакто реших да го живея този живот наистина, а не пред монитора на компютъра), аз нямах и кой знае какъв шанс в класацията, защото други кандидати вече бяха натрупали хиляди гласове преди мен. Прегледах им блоговете. Тези хора се бяха вманиачили съвсем не на шега!

Затова помолих само най-близките си роднини, приятели, съмишленици и фенове да ударят по едно рамо, за да видя как точно работи въпросното гласуване. Поисках от тях да налазят фейсбук групите си с линка от кандидатурата, да нацъкат „гласувам” през профила си в социалките и дори да поставят банери върху техните сайтове, ако не възразяват. Изпратих няколко мейла. И зачаках отговори…

Приятелите

Очаквах само най-лошото. Упреци от рода: „Видя ли сега, като си изтри фейсбук профила, колко е важен!”, „Спамър!”, „Малоумник!”,”Нахалник!”, „Ти луд ли си бе?” и така нататък. Очаквах забележки, че досаждам, критика към посредственото ми видео, дори малко завист и нежелание някой да се занимава точно с това и точно така…заради мен.

Очевидно не си познавам хората добре, защото очакванията ми не се оправдаха. Получи се точно обратното: всички гласуваха с профилите си в социалките, дори разпратиха линка на приятели, за да гласуват и те. Оспамиха си фейсбук акаунтите, напускаха линка по мейли, скайпове и го пействаха на стените на различни групи. Дори поставиха банери, без да чакат втора покана. Специални благодарности на:

Дневниците на един дзен-лунатик, VIZIONA, Жоро, Майк Рам, Стефан Русев, Григор Гачев, Пещерата на неандерталеца и Фрешмаркет.бг А, да, щях да забравя съ-авторите ми от книгата „Сто маркетинг приказки„. Сигурно пропускам някого…Както и да е. Въпросът е, че хората, вместо да ме напсуват, да ме наругаят, да ме изпъдят, да се направят на луди или просто да се вбесят, те взеха, че ме подкрепиха. По всякакъв начин! Повечето направиха всичко, което поисках от тях, а някои даже малко отгоре.

Набързо събрах стотина-двеста гласа.

Това до известна степен ме окуражи. Ако не харесат малоумното ми видео, което е твърде вероятно, то поне имам шанса да вляза в списъка с финалистите чрез аудиторията, за да им покажа на живо какъв пътешественик, блогър и пътеписец съм аз, хехе – мислех си въодушевено. Стига да се постарая. Стига да оспамя света! И се размечтах. Дори нахвърлих маршрута на околосветското в един пауърпойнт, с малко текст и картинки…А гласовете продължаваха да валят.

Изтрезняването

То дойде с един късен, среднощен имейл, изпратен ми от един от основателите на сайта, който явно живее на другия край на планетата. Не си позволявам да копирам лична кореспонденция, но накратко, писа ми следното (сериозно перифразирам):

Тишо, много добре стоиш в обектива (за пътеписа нито дума), ама дай да вземем да сменим това видео с някое друго, а? Включи малко повече от дестинацията, за която говориш. Снимай я. Направи ново видео. Това не е лошо, ама с него си точно за никъде, щото, колкото и души да гласуват за теб, победителя, в крайна сметка, го определяме ние…

Казано, естествено, в далеч по-любезен, делови тон. И със съвсем различни думи. Но смисълът беше съшият.

Изтръпнах от мисълта, че ще ми отнеме още 4-5 дни, за да направя нещо, което едва ли ще надхвърли по качество онова, което вече бях сътворил с триста зора, но мисълта, че ако не го сторя, то тогава видеото, в което бях инвестирал скромния си „потенциал” и доверието на приятели е обречено, това вече направо ме вбеси. А и не само. Пичът обеща да запазя гласовете си, обаче проблемът ми вече беше друг:

Нали нямаше да се правим на Спилбърг? Нали търсехме човек, а не туристическа дестинация? Нали щяхме да правим блог, а не филм? Нали щяхме да пишем? Защо тогава не чух и дума за пътеписа? Нали нямало да се занимава победителят с видео, имало си специален екип за целта? Защо тогава са ви моите „видео скилс”? Нали „стоя добре в обектива”? Не е ли точно това целта? Ами хората, които гласуват? Ще им отнемем видеото, за което вече са гласували и ще им пробутаме ново, но ще им запазим гласовете, така ли? Ами, ако те не са съгласни? Знам, че може би нямат никакво значение за вас, но за мен тези хора са важни. Не мога си играя така лесно със свободната им воля и с желанието им да ме подкрепят. Все пак, щом са гласували за този клип, значи са го гледали и дори, евентуално, са го харесали. Иначе нямаше да го изплющят на стената на профила си във фейсбук, а това е единственият начин да се гласува. Сега искате да запазим гласовете им и да сменим видеото, така ли? А нали в общите условия пишеше, че участникът не трябва да променя нищо по кандидатурата?

И, въобще, какви са тези лични имейли? Какви ли уговорки текат с останалите участници, за които не знам? Губи ми се сериозно мотивацията да играя по този начин. Без вдъхновение не мога дори до тоалетната да отида, камо ли да заснема нов клип, който ще ви хареса. И чак сега ли се сетихте? Като поех ангажимент към себе си и към хората, на чието мнение / подкрепа / одобрение държа? Защо не ми казахте по-рано, че клипът не става? Защо не ми казахте още в самото начало? Когато се регистрирах? Тогава беше лесно да го сменя. Не мислите ли, че сега вече е малко късно?

Зададох тези въпроси. Естествено, по съвсем дипломатичен начин, на учтив английски език, в добре обмислено и сдържано послание, интелигентно написано, без излишни емоции, в три различни имейла. Получи се нещо като опит за комуникация с боса от сайта, в която той се държа като робот. Независимо какви аргументи излагах, той си знаеше своето: ново видео, ново видео, ново видео. Искаме си новото видео. Гласове. Ще запазиш своите гласове. Но си искаме новото видео. Аз пък помислих, че нещо специално ме е харесал и затова е решил да ми удари едно рамо.

Хе хе.

Тенк ю вери мъч, че така разкошно ми убихте ентусиазма, сър!

Съветвам ви да пишете по-рядко на своите участници преди финала.

Или, ако ще го правите, пишете им овреме, както се изразяваме ние тук, в България, тоест: още, когато се регистрират. А не, когато вече са се хванали да играят на хорото. Това стратегическо изчакване от ваша страна нещо съвсем не ми е по вкуса.

Накратко, този имейл можех да го получа и по-рано.

Благодаря, все пак, че ми писахте сега.

По-добре късно, отколкото прекалено късно!

Отговорът, който получих беше:

Пак заповядай.

На човека наистина му е през оная работа!

С това завършва моето „околосветско” приключение.

Благодаря ви за подкрепата и за доверието! Страхувам се, че май не го оправдах. Но какво от това? Важното е машината за СПАМ да работи…

Поуката

Цялата тази история, естествено, си има и някаква поука. Излязох малко в парка да се поразходя, за да ми се избистри главата, изпуших няколко цигари и, поглеждайки назад към преживяното разбрах, че всъщност съм спечелил нещичко от това! Заслужаваше си да го преживея! Какво точно спечелих ли? Ето какво:

Разбрах кои са хората, на които мога да разчитам, ако наистина ми се наложи и кои – не. Човек обикновено дори идея си няма. Това е безценно!

Разбрах, че откакто нямам акаунт там, фейсбук още повече са го „развалили”. Превърнал се е в някакво блато. Потребителите все по-трудно се ориентират, включително и тези, с които седяхме заедно пред мониторите да спамим. Разбрах също, че там и занапред ще ги очакват все по-малко евтини удоволствия, под формата на клюки, и все повече спам…Разбрах, че единственото предназначение на клюкарника е таргетираната рекламна комуникация, а не да те свързва с приятели, както беше в началото. Жалко, че е изграден само от живи, дишащи хора! Очевидно брандовете са по-важни от хората…

Рабрах, че блоговете бяха, са и ще си останат нещо много специално. Освен начин за споделяне и комуникация, те се превърнаха и в общества, отворени за хора без ранг, но съвсем близки по интереси, които участват непринудено, а доверието им е взаимно и оправдано. Затова нещата там винаги се получават. Качествено. Десет пъти по-яко е да си имаш блог, отколкото място в рекламен кошер.

Поупражнявах си малко английския – писмено и говоримо – както в деловата кореспонденция, така и в графата „пътувам”. Това никога не е излишно…

Преживях мечтата си за околосветско пътешествие. Приближих се още по-близо до нея. Дори вече си имам детайлен, прекрасно очертан и описан със снимки маршрут. Рано или късно ще дойде един момент, в който ще стана от този стол, ще изключа монитора и ще тръгна да обикалям света. Със ли без обещанията на хора от другия край на планетата. А вие, благодарение на блога ми, ще бъдете навсякъде заедно с мен…

Получи се егати матряла! 🙂

Благодаря и на организаторите, че изтриха кандидатурата ми веднага, щом ги помолих. Знаейки, че  вече нямам никакъв шанс с това видео, не исках повече да обнадеждавам / подвеждам / досаждам на близки и познати с присъствието си там…А за ново, по-добро видео, ми липсват както време плюс умения, така и желание плюс мотивация точно в момента. Защото изчезна вярата в обещанието, което се пропагандира, че можеш да заминеш на околосветско с подкрепата на някаква аудитория. Не можеш. Това зависи от субективната оценка на няколко човека, а останалото е чист спам.

Изчезна и вярата в обещанието, че дори мобилен телефон ще ти бъде достатъчен, за да заснемеш подходящото видео. Няма да ти е достатъчен. Хората си искат професионален материал, безплатен, при това, който и да им го рекламираш безплатно след това.  Нещо, което не мога да им дам. Подведен от условията на конкурса, нямаше изобщо да се запиша, ако знаех това. В нета сигурно има доста конкурси за видео монтажисти, режисьори и продуценти, в които не участвам…

Запишете си примера в тетрадките по маркетинг. Е, беше ми интересно и забавно да участвам. Надявам се на вас – също. Дадох всичко от себе си, дори малко отгоре. Но не съм способен да дам повече.

И това премина…

Да заповяда следващото предизвикателство!

Тихомир Димитров

май 8, 2012

Спомени от Рая

„Дяволът е в детайла”

Рая е интересен човек. Има икономическо образование. Работила е като „зомби на поточната линия в Кока-Кола”, като сервитьорка, зад касата на Бургер Кинг (отвъд океана), живяла е в Америка. Пише и издава електронни книги. Има блог за лични финанси. Дава уроци по танци. Публикувана е в GetRichSlowly и TheForbes. Дори веднъж вече е успявала да фалира, което за мен значи, че разбира и от бизнес.

Блогът на Рая за лични финанси е в списъка ми с „Блогове, които чета” отдавна, но не бях се навъртал скоро и вчера „по случйност” реших да навакасам с пропуснатото. Интересно, само два часа по-късно получих имейл от нея с молба да представя книгата й „Едно лято в Америка. Бизнес уроци и мемоари”.

Реших, че в цялата работа няма нищо случайно и моментално се съгласих. Изгълтах текста на един дъх – наистина чудесно четиво – откровено написано и…едно такова искрено и миличко ти става, докато го четеш, защото хем личи самоиронията на автора в описанието на съвсем делнични, дори битови проблеми, които само от дистанцията на времето изглеждат като такива, хем има лек сарказъм, добре подправено е с чувство за хумор и, едновременно с това, е доста сантиментално.

Отделно, много е полезна книжката откъм уроците, които предлага. Най-полезна е за хората, занимаващи се хотелиерство като семеен бизнес. Сервира им тънкостите от един добре изпипан занаят наготово. „Дяволът е в детайла”, казва Рая. Книгата е пълна с детайли от практиката на един успешен бизнес модел. Те са дяволски важни за хората от „индустрията на гостопримеството” и често биват единствената причина да имате или да нямате гости в семейния ви хотел. Книгата е полезна и за студентите, които се канят всеки момент да заминат за САЩ на бригада. Голям, хм,…престой ви чака там! 🙂

Спечели ме, също така, заради добре преплетените житейски, приключенски, емоционални, финансови и лични уроци, които е донесло това пътуване. Направена е дисекция на американската душа през очите на един млад българин. Както става обикновено в живота, нищо не съществува отделно от цялото. Всичко е доста преплетено.

Абе, личи си, че е писано с кеф. Подобен кеф изпитвах, докато пишех „По Пътя към Сантяго”. Ние, графоманите, ги усещаме тези неща. После кефът се прехвърля върху читателя. Ако не си работил с удоволствие по книгата, няма да доставиш удовоствие и на читателя.

Накратко, книгата на Рая е приятна и различна. Бих казал дори – симпатична. Един от хубавите пътеписи по действителен случай, ако мога така да го нарека, които съм чел напоследък. Но най-вече различна. Сами ще се убедите в това.

Авторката, обаче, също е интересна личност, затова я помолих да ми даде кратко интервю, с което аз и вие, тримата читатели на този блог, да се запознаем заедно с нея. Нека тя самата ни разкаже повече за себе си – в първо лице, единствено число:

Т: Привет, Рая. Предстои да ти задам доста тъпи, но директни въпроси, за което предварително те моля да ме извиниш.

Р: Тишо, опасявам се, че ти нямаш капацитета да задаваш тъпи въпроси. Явно не ти е там силата. 🙂 Благодаря за хубавия отзив за книгата и за поканата за интервю!

Т: Моля. Да започнем с това: от близо четири милиарда теми, между които човек е свободен да избира, когато започва да списва блог, защото точно „Лични финанси”?

Р: Учителят ми по математика казваше: “Обяснявайте теоремите на другите. Така ги обяснявате и на себе си.”. Преди две години бях затънала в заеми. Започнах да търся информация на тема Лични финанси и попаднах на thesimpledollar.com. Този блог промени живота ми! После си казах – абе защо няма такова нещо на български? Защо няма нищо за личните финанси в българските условия? Това + думите на учителя ми + нуждата ми от писане = kadebg.com.

Т: Супер. Сега вече разбрах. Но богатите хора твърдят, че не бива да взимаш финансови съвети на хора, които са по-зле с парите от теб. Ти с какво точно можеш да помогнеш на заможните граждани? На какво ще ги научиш? Само личен опит ли споделяш или съчетаваш и прочетеното / наученото в книги от успели хора?

Р: На по-богатите от мен не мога да помогна. Моят блог е за обикновените хора – такива като мен, които не са израснали в семейство на бизнесмени. Които не се оправят добре с парите. Или които искат да имат допълнителен доход, но не знаят как. На тези хора АЗ мога да помогна повече, отколкото някой като Кийосаки.  Защото аз съм млад човек, живея в България, от обикновено семейство съм… и знам какво е. Съгласна съм, че не трябва да търсиш съветите на хора с по-малко пари от теб. Логично е да се учиш от някой по-добър от теб. “Книги от успели хора” като цяло ме дразнят. Много от тях са ала-бала, общи приказки. Примерно “Тайната” (на която доколкото знам си фен). Но харесвам Larry Winget като автор, Ramit Sethi. Споделям личен опит, за което отнасям и много злобарщина. Най-често злобарщината е: “ти какво разбираш, нито имаш бизнес, нито си богата, за каква се мислиш да даваш акъл на хората, аз разбирам повече от тебе!” На такива отговарям – заповядай, напиши каквото знаеш и ще го пусна. Досега никой нищо не ми е пратил. 🙂 Има обаче разлика между злобарщина и критика. Като не си прав, не си прав.

Т: Кои хора са успели, според теб?

Р: Които са щастливи и, които са помогнали на други хора.

Т: Разкажи ми повече за момента, в който фалира. Надявам се да ти е за пръв и последен път, де, но сигурен съм, че ти си научила доста от него. Какви са поуките? Какви бяха твоите „бизнес уроци и мемораи” на картко? На какво те научи фалитът?

Р: Всъщност нямаше точно “фалит”. Да, имаше груби грешки – високи очаквания, излишни разходи – но главните причини бяха лични. Имаше един голям удар за мен, а месец-два по-късно и за съдружника ми. Бизнесът беше HR агенция в София. Най-важната поука: нещата не стават като в книгите на Кийосаки 🙂

Т: Лесно ли излезе от блатото после? Как си стъпи на краката?

Р: Ужасно беше. Хаос! 2010-та беше най-трудната година от живота ми. Към финансовите проблеми се прибавиха и много други, лични. Как се оправих – с много воля. Имах един приоритет: да си върна заемите. Тогава нямаше как да мисля за увеличаване на приходите, затова ограничих разходите до минимум. Носех си ядене от вкъщи, пиех кафе от бурканче от най-евтиното, изкарах зимата с едни черни маратонки за 15лв, които се бяха скъсали на кутретата, цяла година носих един чифт дънки. Не си купувах чорапи, шиех си старите. Къпех се със сапун от 25ст, взимах най-евтината паста за зъби… Даже спрях цигарите. Сега някой като ми
пише – “Рая, ама как да спестявам, няма от какво да спестявам” – айде не на мен тия.

Т: Вярваш ли в задгробния живот?

Р: Не бих казала, че вярвам. По-скоро се надявам, че има някаква форма на… че нещо остава от духа и след края на физическия живот. Не ме интересува какво ще стане с мен след края на играта, но докато съм тук ми е по-лесно да се надявам, че хората, които обичам, не са ме напуснали завинаги.

Т: Питам, защото съм на мнение, че среден път няма – или остава нещо от съзнанието след това или нищо: Del + Shift и толкоз. Ако, все пак, си позволим да допсунем първото, то вярвам, че животът, който сме водили тук, на земята, ни предлага някакво „наследство”. Тъй като е ясно, че не можем да си вземем нито имотите, нито вилите, нито активните и пасивни доходи отвъд, пък и очевидно не помним, че сме живели преди, значи единственото „наследство”, което остава, са някакви качества на духа. Какви трайни и положителни качества на духа ти помогна да изградиш у себе си онова лято в Америка? Какво е твоето „наследство” от там?

Р: Че кой си иска имотите и вилите? Щастието не е в предметите, а в хората. Америка – ако съм знаела какво ме чака, сигурно нямаше да замина. Добре, че не съм знаела 🙂 Но, за да отговоря добре на този ти въпрос, ще трябва цяла книга да напиша. 🙂

Т: Ти пишеш чудесно. Трябва да се радваш, че получаваш такъв комплимент от писател. Никому неизвестен, но все пак – писател. На нас ни се свидят подобни комплименти. Кога откри интереса към словото? Как започна всичко? Кога заговори графоманчето в теб? Тук искам да подчертая, че думата „графоман” също е комплимент, според мен, тъй като Ан Райс, Джоан Роулинг и Стивън Кинг също са графомани. Последният, с най-високите хонорари, нееднократно си го признава. Пък и графоманията, все пак, е за предпочитане пред уплахата от белия лист хартия.

Р: Ооо, радвам се, как! (“Никому неизвестен” ?! Хайде-хайде… нали цели трима читатели имаш?) 🙂 Това е с трима повече от мойте. 🙂 Прав си, че на хората им се свидят комплиментите. По-приятно е да злобееш. Любимата ми приказка напоследък е “Иска се пот, за да свършиш работата, но за да критикуваш – и малко слюнка стига.” Първия ми спомен за писането е от 4-ти клас, когато писах нещо за Трети март. Тотално погрешно от историческа гледна точка. 🙂 Но пък много образно.  Стивън Кинг е голяма работа. Слагам го до Балзак, Клавел и Стайнбек.

Т: Какво мислиш за мулти-левъл маркетинга? Ама честно!

Р: Една голяма глупост. Илюзия за мързеливи хора. Успяваш само на принципа “прееби другарче”. Но гледам да не го коментирам с хора, които вече се занимават с това. Опитвам се да разубеждавам тези, които се канят да започнат.

Т: Ако трябва да дадеш само един съвет на читателите по отношение на личните им финанси, но най-важният, какъв ще е той? В едно изречение?

Р: Да спестяват, защото спестяванията са капитал.

Т: Следва най-тъпият въпрос: Може ли човек да се издържа само с писане в България? Под „писане” имам предвид единствено книги и художествена литература. Ако отговорът е да – как става това? Дай някакви полезни съвети.

Р: Ти кажи 🙂 Аз мисля, че не може. Пазарът е малък, хората избират бира пред книга, а може би и нямаме достатъчно добри автори – нямаме традиции. Но ако български автор се прочуе в чужбина, това ще промени нещата.

Т: Кои са успелите писатели в България?

Р: Нямам идея.

Т: Какво е числото на годишния им доход, според теб? Ако си позволим да налучкваме слепешката?

Р: Нямам идея. 2000-3000 лв на година от книги, максимум. Не знам.

Т: Пожелавам ти един ден приходаната част от бюджета ти в графа „Лични финанси” да изглежда така: 1/ доходи от лихви, 2/ доходи от наеми, 3/ дивиденти, 4/ ренти, 5/ авторски права. Въпросът ми, обаче, е: Как ще изглежда разходната част? Какво ще ги правиш всичките тези пари, за които не ти се налага да работиш? И какво, по дяволите, ще го правиш всичкото това свободно време? На какво смяташ да го посветиш?

Р: Уха! Дай боже, да ти се връща! 🙂 Времето – писане и танци. Парите – ще пътувам да се запозная с всички хора, на които се възхищавам. Ще им платя да ми отделят 1 час от времето си.

Т: Част от книгите ти се разпространяват безплатно, друга част се продават в електронен вариант. Една мисъл не спира да ме гложди: българите са свикнали да не плащат дори за филмите, музиката и софтуера, които потребяват. Дават ли наистина пари за файл под формата на книга?

Р: Безплатна е мини-книжката за лични финанси. Направих я, защото в нея са основните неща за личните финанси, събрани накуп. Някои ги има и в блога ми, обаче представи си следната ситуация: твой приятел има проблеми с парите. Едно е да му кажеш – “я вземи разгледай тоя сайт”, друго е – “на ти тая книжка, там има всичко, и не е голяма – 50 страници”. Това, според мен, е оптималния вариант да помогнеш на приятел. Това, че е малка, е предимство. Пък вече, ако човекът се заинтересува – има и сайтове, и книги, много има по темата. Естествено, книжката е и реклама на блога. Дават ли българите пари за електронна книга? Да. Предполагам, че после я пращат и на приятели – не ми пречи. Само да не цъфне в някой торент тракер. 🙂

Т: Като стана дума, какво мислиш по въпроса за компютърното пиратство? Трябва ли да се борим с безплатното разпространение на съдържание или трябва да измислим изцяло нова форма за разпространение на интелектуални продукти онлайн? Каква ще бъде тя? Каква е твоята визия по този въпрос? Има ли ситуация, в която всички печелят?

Р: Пиратството е подло. Но няма да се реши с лов на вещици и заплахи. Съгласна съм с теб, че просто трябва удобна система и по-умерени цени. Системата…без торент тракери за платените авторски продукти. Оправданието “ма ние не можем да следим всички” – ами като не можете, спрете си сайта. Или намерете начин. Оправданието “ма това ми ограничава свободата” – не, не ти я ограничава. Има мейл, има дискове за записване. Така хората пак могат да споделят, просто с по-разумен брой хора. Едно е да запишеш един филм на 10-20 човека, друго е да го качиш за МИЛИОНИ да го теглят. И разбира се, трябва да има ЛЕГАЛНА система за удобно сваляне и плащане. Също трябва да има по-ниска цена за интернет филмите, защото там не се плащат пари на кината. Не може един аршин за доматите, а друг за интелектуалните продукти.

Т: Много ми беше приятно да ти досаждам с малоумните си въпроси. Надявам се да не ги намираш за прекално лични и се радвам, че се „запознахме” с теб – аз и тримата читатели на моя блог, хехе. Само успехи ти желая занапред и продължавай с добрата работа, която вършиш!

Р: И на мен ми беше приятно 🙂 Благодаря за подкрепата. Продължавай и ти!

Тихомир Димитров

януари 10, 2012

Крепост в средата на Средиземно море

Местоположение

Местоположението е това, което прави Малта уникален остров. Намира се в средата на Средиземно море, по чиито брегове от хилядолетия изгряват и залязват могъщи империи. Това прави острова привлекателен за контролиране на цялото море и, през не малка част от човешката история, на цялата съществуваща цивилизация.

Малтийският архипелаг се състои от три острова, подредени по големина: Малта, Гозо и Комино. Третият е необитаем. Намират се южно от северозападните брегове на Африка, където морето мие бреговете на Тунис, Алжир и Мароко. Това подсказва, че влажният средиземноморски климат тук означава безпощадно слънце през лятото и лепкава жега, но през зимата островът е един малък рай, където можеш да избягаш от европейските преспи и заледявания.

Средна температура от около 15 градуса, чести, но слаби превалявания, изобилие от слънце и чист морски въздух – това може да очаква туристът от Малта през зимата.

По документи малката държавица е част от Европейския съюз, но реално се намира върху Африканската континентална плоча. Близостта на двата континента далеч под повърхността на морето е причината за сериозни трусове в миналото, които са успявали да разрушат дори дебелите зидове на средновековните крепости върху острова. Това, обаче, не намалява популярността му в очите на различните завоеватели и мореплаватели.

История

Историята е това, което прави Малта изключително популярна. Тя, от своя страна, се дължи на местоположението, а без двете тук нямаше да има богата островна държава, a само голи камънаци, изложени на вятъра и прибоя.

Историята за Малта е всичко. Учените все още не знаят откъде са дошли първите заселници, с примитивните си лодки, доплавали тук преди повече от 7000 години. Оставили са култови комплекси, по-възрастни от Стоунхендж. За матриархалното устройство на тяхното общество говори популярната каменна статуетка на жената с дебелите бедра, която символизира Богинята – майка или култа към плодородието на Майката – земя. Намерени са още доста артефакти, които свидетелстват за големия културен напредък на неизвестната праисторическа цивилизация. Никой не знае как се е затрила тази цивилизация, нито къде е отишла, след като е напуснала острова. Предполага се катаклизъм от някакъв вид: суша, земетресение или наводнение.

После дълго време островът пустее. През 800 г. пр. н.е го посещават финикийците, които си устройват колония тук. Близо 300 години авторите на кеша си живеят като царе на острова, необезпокоявани от никого, защото са единствените смели мореплаватели на своята епоха,
дръзнали да напуснат плитките крайбрежни води и да стигнат чак до западните атлантически брегове на Африка и днешна Испания, преплувайки цялото Средиземно море по дължина. Естествено, архипелагът им идва „дюшеш” точно в средата на маршрута – идеалното място за  почивка, за товарене и разтоварване на корабите, за прегрупиране на стоките по различни търговски маршрути и така нататък.

С това, обаче, мирните години на Малта приключват. През 480 г пр.н.е островът е окупиран от флота на Кратаген, а след пуническите войни на
него стъпва  безкомпромисният сандал на Римската империя, който успява да заобиколи цялото Средиземно море и римляните не случайно го наричат „Маре Ностро”, демек: „нашето си море”. Архипелагът е под римска власт от 218 г. пр.н.е до 395 г. сл.не.е, когато, съвсем логично, тук се настаняват пратениците на Византийския император.

През 60-та година от Новата ера апостол Павел пътува по море към Рим, но буря изхвърля кораба му на малтийския бряг. Всички членове на екипажа оцеляват след жестокото корабокрушение, а местните рибари, на които попадат, се оказват гостоприемни хорица. Напалват им огън, за да се сгреят и изсушат след неприятната ситуация. Докато хвърля съчки в огъня, една от тях се раздвижва и апостолът се оказва с пепелянка в ръка, която не може да отлепи от дланта си. След като най-после успява да тръсне влечугото в огъня и моряците, и местните са убедени, че с Учителя е свършено, но Апостол Павел се оказва без ухапвания по ръката и това чудо кара местните да го приемат за пратеник на Бог.

Няколко месеца той проповядва на острова и по чудотворен начин лекува населението на Малта. Успява да изцели дори бащата на римския губернатор, който става християнин, след като вижда чудото с очите си. С това делото на апостола тук е приключено и от тогава до днес, вече близо 2000 години, Малта е крепост на християнската вяра.

Византийците са изтласкани от сарацините, които през 870 година превръщат мястото в арабски рай. Противно на всеобщите очаквания, арабите носят със себе си високо развита цивилизация, писменост и култура. Близо 200 години управляват острова в мир, като наблягат предимно на риболова, търговията и земеделието. Открити са множество средновековни  рационализации в аграрния сектор, които далеч изпреварват постиженията на западната култура от това време. Вечен спомен от сарацините е и малтийският език. От екскурзоводите разбрах, че той е много близък до ливанския и други арабски езици. Писмеността, обаче, си остава на латински, религията също не търпи изменение. Малта мирише на Алжир, където съм прекарал част от детството си, но вместо „Алах Уакбар” под небето се носи звънът на камбани.

През 1090 година на острова пристигат озлобените, тежко въоръжени нормански рицари, които изпепеляват всичко арабско и налагат със сила европейските средновековни порядки на местното население. Те включват строго йерархична феодална система, донесена от континента. Появяват се първите местни благородници. Развиват се занаятите. Изкуството и търговията процъфтяват. Ражда се средновековният град. На площадите весело се редуват всенародни пирове с жестоки екзекуции, надвикват се шарлатани и търговци от цял свят. Така Малта окончателно става част от културата на Стария континент.

През следващите няколко столетия архипелагът попада в ръцете на различни дворове и европейски династии, на които не им пука особено за него. Заети с междуособици и дворцови интриги, те го подаряват, купуват, наследяват и разменят помежду си, без да се интересуват какво точно се случва там. А там се случва обичайното за средновековна Европа – шепа благородници придобиват всички имоти, блага, земи и оръдия на труда, плюс цялата политическа власт, превръщат простолюдието във феодални роби, затварят се зад дебели крепостни стени и дори започват да претендират за някаква автономия пред Европа. Тая работа, обаче, няма как да стане без одобрението на мастит европейски монарх или феодал, тъй като по документи островът продължава да е част от „портфолиото” на някой континентален земевладелец.

В крайна сметка, Малта се оказва под контрола на сицилианския владетел, който пък е васал на небезизвестния испански монарх Чарлз Пети. Тоест, Малта официално вече принадлежи на Испанската колониална империя през 16-ти век. Горе-долу по същото време рицарите-хоспиталиери от Ордена на св. Йоан били изхвърлени позорно от последното си убежище на о-в Родос, след като изгубили кръстоносния поход и, подгонени от турския султан, непрекъснато врънкали европейските монарси да им дадат някакво парче земя, на което да се установят.

Така през 1530 година тук идва орденът на св. Йоан, с благословията на Чарлс Пети,  по-известен като император на Свещената римска империя. От рицарите той изисква  символичен наем за острова – по един сокол на година. След няколко десетилетия в Малта пристига и добрата стара Инквизиция, която развива неприятния навик да наказва само местните с публично бесене, бичуване и унижения, докато рицарите плащат единствено глоба, ако нещо се издънят.

От строители на болници и покровители на бедните, хоспиталиерите сe превръщат в един от най-добре организираните и тежко въоръжени ордени през Средновековието. Немалка роля за това изиграват и Кръстоносните походи. Естествено, от всичко печели най-много католическата църква, която забранява на рицарите да се женят и да имат деца по съвсем комерсиални причини. Всички произлизат от богати европейски семейства и цялото им наследство, под формата на титли, земи, замъци, крепостни селяни, лозя, пари в брой, оръжия, доспехи и скъпоценности отиват право в хазната на църквата след тяхната смърт.

Харабията на рицарите, обаче, не продължава дълго. През 1565 година им се налага отново да срещнат своя стар неприятел в лицето на Сюлейман Великолепни, който смята да ги изрита и от Малта, след като веднъж е успял да им бие шута от Родос преди време.

Всъщност, султанът не се заяжда просто ей така, от гео-стратегически интереси или от имперски амбиции. Още като млад завоевател той им позволява да напуснат владенията му без бой, с всичките си скъпоценности и светини, стига да обещаят, че повече няма да плячкосват търговските му кораби и да се нахвърлят върху де-що османски плавателен съд видят в морето.

Добре, ама след като получават острова като подарък, рицарите разбират, че освен производство на сол и няколко вида тропически плодове, това място е толкова бедно, че не може да задоволи дори потребностите на местното население от храна и вода, камо ли разточителния блясък на благородническия лайфстал. Ето защо, отдалите се на бедност, послушание и целомъдрие, въоръжени до зъби християни решават да възобновят грабителските си походи по море. Все пак, в Библията пише: „Не пожелавай жената, осела и роба на ближния”. Не се споменава нищо за кораба му. Пък и по време на Кръстоносните походи заповедите „не кради” и „не убивай” сякаш са  по-скоро изключение, отколкото правило.

Разярен от нарушаването на джентълменското споразумение от страна на рицарите, султанът пристига с цялата си военна мощ, за да им разкаже играта. И е прав, според мен. Така се стига до Великата обсада на Малта през 1565 година. Битката е кървава и продължителна, но накрая рицарите успяват да удържат победа, не без помощта на Сицилия, която им изпраща помощ по море.

Осъзнали стратегическото значение на острова, западноевропейските владетели се обединяват под ръководството на Папата, за да укрепят мястото и да го превърнат в непревземаема крепост за вечни времена. Монарсите един след друг се надпреварват да изпращат строителни материали, работници, архитекти, пари и ноу-хау, за да се включат в изграждането на островната крепост, предназначена да държи цялото Средиземноморие под контрола на западната цивилизация и Римо-католическата власт.

Така се раждат архитектурните шедьоври, на които сме свидетели днес. Всъщност, столицата на Малта е първият изцяло планиран град в Европа – с канализация, отводнителна и напоителна система, със сметосъбиране и изкуствена архитектурна климатизация, предвидени още през 16 век в чертежите на видния италиански архитект Лапарели.

Като всяко общество, достигнало до своя културен, икономически и политически апогей, рицарите от Малта също започват да деградират в морално отношение. „Единственият път от върха е надолу“. Послушанието, бедността и целомъдрието отстъпват на желанието да се строят все по-големи и все по-разкошни дворци, с все по-богато обзавеждане. Идва ред на пиянството, на хазарта и безразборния секс, заедно с непрекъснатите рицарски дуели, като естествен резултат от всичко това.

Когато през 1798 година Наполеон пристига с флота си, рицарите от Малтийския орден нямат вече нито желание, нито средства да му се противопоставят. Освен това, половината се оказват французи. След обезглавяването на родната аристокрация у дома, паричките от ренти изведнъж секват и френските благородници в Малта предпочитат да  минат на страната на Наполеон, вместо да се правят на герои. Така най-стратегическата и най-добре укрепената крепост на Европа минава в ръцете на ситния генерал без нито един изстрел.

Той се възползва от това като типичен колонизатор – започва да разграбва богатствата на разкошните църкви, базилики, катедрали и обществени сгради, за да финансира египетската си кампания. Освен това вдига данъците, което идва малко в повече на местните и не благородниците, а селяните от Малта се вдигат на въоръжен бунт срещу Н.В Алчния император. Малкият френски гарнизон прекарва известно време под обсада зад високите крепостни стени, които е превзел без бой и накрая е принуден да отстъпи под натиска на Английската корона, която точно в този момент решава да изпрати могъщия си флот, за да „помогне” на „братския” малтийски народ.

Това не пречи през 1919 година местните отново да се вдигнат на бунт, този път срещу английските „освободители”, които се съгласяват да им дадат частична автономия. Оставени на самоуправление, малтийците се хващат за гърлата. Следва период на глад, войни и политическа нестабилност, който продължава от 1930-та до 1939-та година. Като капак, през Втората Световна Война Мусолини решава да е*е мамата на острова с непрекъснатите си бомбардировки от Сицилия. За пореден път нечие Хипер Его от континента идва да остави топлата си купчинка тук, за спомен на местните, но този път купчинката идва по въздух, а не по море. Какво да правиш, технологии! Науката се развива, все пак. За разлика от съзнанието.

След ВСВ самоуправлението на Малта е възстановено, а през 1964 година страната официално получава своята независимост. Започва бурното развитие на туристическата индустрия, заради огромното историческо и архитектурно наследство, оставено на толкова малка по площ територия.

През 1974-та Малта официално се обявява за република, а през 1979-та последният британски войник напуска острова. През 2004-та година страната е приета като пълноправем член на ЕС и дори успява да влезе в евро зоната малко след това. Днес Малта е най-дребната и най-гъсто населената държава в Европа, с население от 400 000 души.

Икономика

В икономическо отношение Малта настига средно европейските равнища, което е похвално за един гол остров, който не успява да задоволи дори собствените си потребности от храна и вода, разчита единствено на вноса, за да оцелява, зависи изцяло от туризма и нарича капковото напояване на парцели от полу-камениста почва „земеделие”.

Да се чудиш как средната заплата там клони към 1000 евро, а ние, с нашите девет планини зелени, с нашата 1300 годишна история и с нашите стотици километри брегова ивица, изградена от ситен фин пясък не само, че бедстваме икономически от десетилетия насам, без да сме водили никакви войни, но и се опитваме да трансформираме една от най-плодородните почви на света в газово сметище.

Заради високия жизнен стандарт много българи са се преместили да живеят в Малта – от туристически работници, до висококвалифицирани кадри, като лекари, архитекти и адвокати. Малтийските пристанища са пълни с лъскави яхти от цял свят, в курортите кипи целогодишна туристическа дейност, а престъпността и безработицата са сведени до минимум. Повечето малтийци са собственици на домовете, в които живеят.

Език и култура

Подобно на Турция и Гърция, Малта е традиционна туристическа дестинация за българина, който обича да се подвизава там и като турист, освен като емигрант. Още първата вечер попаднахме в ресторант, собственост на българи, в който работеха само българи и румънци. Има голяма вероятност да се оправите на български, дори да не знаете никакви чужди езици, защото българите буквално са навсякъде – като започнем от продавачите в магазина, минем през сервитьорите в ресторанта и стигнем до собствениците на най-мазните яхти в пристанищата. Иначе официалните езици са два: малтийски и английски.

Първият е абсолютно неразбираем, освен за завършилите арабска филология. Изписва се с латински букви, но пак е трудно да се разчете. За щастие всеки, ама абсолютно всеки малтиец говори ако не перфектен, то поне средно поносим английски. Италианският също е доста разпространен, заради близостта на Сицилия, като френският и българският също не бива да се подценяват. Движението навсякъде е в ляво – наследство от англичаните.

Културата на малтийците е безразборна, хаотична смесица от Ориент и Западна цивилизация – резултат от всички събития, описани по-горе в „История”. Трудно можеш да различиш един местен от глобалния турист по простата причина, че местните нямат характерно излъчване, нито типични черти на лицето или цвят на кожата и косата – те варират от червен катинар, руса коса и зелени очи на норвежец, до матова кожа и маслинено черни очи на сарацин. Ето защо, на повечето места, където местните използват намаления, е възможно да ви попитат дали имате малтийски паспорт.

Религията е почти 100% католическа. Островитяните се гордеят със своите 365 църкви, базилики и катедрали – по една за всеки ден от годината. Църквата има огромно влияние в обществения живот. Архитектурата е много специфична за хора, които се интересуват от тези неща. Извън туристическите места, градовете и селата носят аромата на подправки и духа на бавния живот в Алжир, Тунис и Мароко, в съчетание с европейския колониален стил и усещането за провинциална Италия, Франция или Испания.

Обедната сиеста от няколко часа е задължителна. Работи се предимно от 9 до 12 и от 3 до 8 вечерта. Всички в Малта се познават. Чух неприятни слухове за множеството бракове между роднини, което е обичайно за едно малко островно общество, където католицизмът в продължение на столетия забранява разводите и аборта. Съвсем скоро разводите са били официално разрешени и сега най-модерното нещо в Малта е да се разведеш. Малтийците правят семейства или прекалено рано, след като навършат пълнолетие, заради бременността сред тийнейджърите, забраната на аборта и официалната политика на църквата да не се прави секс преди брака, или прекалено късно, някъде около 40-те. Все по-популярни стават и браковете с чужденци. Тук хората са свикнали с чужденците. Принудени са да ги търпят още от 800 г. пр. н. е.

Отношението към туриста е любезно и приятно. Тукашният манталитет е мек, лесно се установяват чисто човешки връзки с местните. По тъгата в очите им съдя, че животът на острова, като цяло, май е доста скучен, ако изключим наплива от туристи, на които всички държат своето благосъстояние. Все още има няколко стотин живи представители на рицарския орден и на местната аристокрация, които през годините така и не успяват да се побратимят, но постигат хладно и мълчаливо съжителство, в името на общото благо.

Успях да разговарям с истинска бенедиктинска монахния. Това красиво като ангел същество, с руси коси и ярко зелени очи, е подарило младостта си  на най-строгия монашески орден в света. Доколкото разбрах от гида, монахините в нейния орден продължават да спазват строгите порядки на Средновековието. Нямат право да напускат крепостните стени дори след смъртта – телата им се погребват в манастира. Цял живот прекарват в молитви и в грижи за градината. Монахинята, с която разговарях, беше една от най-красивите жени, които съм срещал, въпреки забрадката и дългите дрехи. Когато си тръгвах, й махнах за сбогом. В нейното „Good bye” имаше дълбока, нечовешка печал.

Кухня

В средата на Средиземно море кухнята, естествено, е средиземноморска. Но глупавият турист спокойно може да се натъпче в Макдоналд’с или да си поръча по телефона кофа от KFC. Малтийските ястия имат специфичен вкус. Бих го окачествил като «интересен». Това значи, че  едва ли ще се харесат на хора, които не обичат да експериментират с небцето. За тях си остават добрите стари италиански специалитети, които тук са достатъчно добре разпространени. Виното е добро, опитах различни етикети, но при всички случаи съм пил и по-качествени вина. Предимството му е, че се намира (сервира) навсякъде и е сравнително евтино. Вечеря в ресторант излиза между 8 и 20 евро на човек, ако не сте прекалено гладни и жадни и, ако не се целите в най-високия клас заведения. Много разпространена е английската закуска, което не бива да ни учудва при положение, че колите са с десен волан и карат в лявото платно. Има голямо разнообразие от морски деликатеси: миди, скариди, октопод и всякакви средиземноморски дарове, плюс купища риба. Местните се гордеят с улова на риба тон.

Настаняване и обслужване

Основно хотели и апартаменти под наем, но има и частни луксозни вили с панорамна гледка за туристите, които разполагат с по-високи доходи. За постоянно живеене можете да се настаните както в мизерна колониална развалина, така и в модерен европейски жилищен комплекс. Всичко зависи от заплатата, която получавате. Обслужването не е по-добро от това в България, дори бих казал, че е по-лошо. И няма как иначе при положение, че най-вероятно и сервитьорът, и барманът, и готвачът в заведението са българи, получили подготовката си на Златни пясъци и дошли тук единствено заради по-високата надница. Трудът се заплаща по часово и има голямо текучество. Доколкото разбрах, май само държавните служители разчитат на фиксирано работно време и на твърд месечен доход. Ако работиш ниско квалифициран труд по осем часа на ден, спокойно ще си плащаш квартирата и храната. Но толкоз.  Цените са високи, заради туристическата брадва. Целият остров е една голяма„Албена”, където литър минерална вода ти го продават на рецепцията в хотела срещу 2 евро и 50 цента (водата от чешмата не става за пиене). Трудно е да се намерят малките дюкянчета, където пазаруват местните. Заврени са в най-отдалечените кътчета на най- тесните улички. Там два литра минерална вода струват 50 цента. Това говори за размера на туристическата брадва. Четири звезди в Малта се равняват на българските три, а персоналът е любезен, но ленив и дори, бих казал, леко немарлив, сигурно заради африканското слънце.

Придвижване

В никакъв случай с такси, освен ако не искате да платите за прибиране до хотела толкова, колкото плащате за целия си престой в него. Ако случайно се качите на такси, задължително договорете цената предварително. Колите под наем са на разумни цени. Предлагат се без шофьор или с шофьор, но на по-висока цена, плюс бакшиш, което е удобен вариант, защото много чужденци се притесняват от шофиране в лявото платно с десен волан. Уличките са тесни, а трафикът е достатъчно напрегнат, за да ви се изправят косите. Водачите спират на пешеходци, но не са особено толерантни един към друг. Винаги бързат и по манталитет приличат на италианските шофьори.

Градският транспорт е може би най-лесният и най-разумният, ако не и най-удобният вариант за придвижване. Автобусната мрежа е прекрасно организирана, обикаля редовно и обслужва целия остров. Може да се ходи навсякъде с нея. Има разредени нощни линии върху по-популярните маршрути. Автобусите са чисто нови. Само срещу две евро и шестдесет цента ще се сдобиете с целодневен билет, с който можете да пътувате навсякъде и да сменяте колкото си искате превозни средства. Билетите се купуват директно от шофьора и се показват пак на шофьора за проверка при качване. Представляват касова бележка, която не се гледа много внимателно, но ако ви хванат в измама ще имате проблеми с полицията. Няма смисъл от цигански номера при положение, че градският транспорт е по-евтин от този в София и буквално покрива територията на цялата държава. Между Малта и Гозо пътува редовен ферибот, който превозва пътници и коли на разумни цени. Положението с градския транспорт на Гозо е същото, каквото е в Малта.

Забележителности

История, архитектура и природни чудеса в Малта колкото щеш. Няма да ги изброявам тук, защото целта на пътуването ви, все пак, е да се запознаете лично с тях. Като най-добър пътеводител препоръчвам Malta & Gozo in Your Pocket, автор Joe Fenech Soler, издателство Blue Guide Books. Това е луксозна книжка джобен формат, с цветно съдържание и гланцирани страници. Има увлекателно написан текст и снимки, плюс достатъчно полезна туристическа информация. Общо взето – всичко, което ви трябва да знаете за Малта. Струва само 2.99 евро. Ще я намерите в по-големите книжарници.  Разбира се, пътеводители се продават навсякъде и в най-различни форми, но това е the best of the best за човек, който разбира от книги.

Забавления и нощен живот

Молове и шопинг центрове за любителите на маркови стоки, както и всякакви стандартни туристически зарибявки: водни ски, сърф, конски впрягове, двуетажни автобуси за панорамни обиколки и така нататък. Дайвингът е много популярен спорт в Малта. Има добре заредени магазини за водолазна техника и екипировка. Съществува изобилие от инструктори и школи за напреднали и начинаещи гмуркачи. Организират се групови и индивидуални гмуркания с инструктор от сушата или от плавателен съд. Водата е чиста – вижда се на 30 метра разстояние при добро време. Обектите са много. По дъното има достатъчно потънали самолети и кораби, най-вече от Втората световна война, но местните са се погрижили да потопят и допълнителни туристически обекти, за разнообразие. Най-забележителни са подводните пещери, които стигат до размера на спортна зала и в тях може да се плува спокойно. Водите около Малта са богати на животински и растителни видове, някои от които са ендемити, т.е срещат се единствено тук. Предлагат се и нощни гмуркания с акцент върху подводното био разнообразие.

Клубната сцена е добре развита. Съществуват достатъчно примамки за туристите. Партитата са ориентирани към по-младата аудитория. Предлага се основно диско, денс и хаус музика от популярни ди джеи, гостуващи от цял свят. Има достатъчно интересни места. Най-оживено става около полунощ, но по закон клубовете затварят в 4 сутринта и това малко разваля купона. Афтър партитата се случват предимно по плажните барове през лятото. Доколкото разбрах, няма дневен парти клуб. Улиците са безопасни за разходка по тъмно, но все пак не е препоръчително да се мотаеш напълно сам, ако си чужденец, независимо дали си мъж или жена. Концентратите са скъпи.

Изроди и препоръки

Не ви препоръчвам да си купувате предварително организирани екскурзии от туроператора, тъй като човек с автобус и сам може да разгледа много повече места, да е много по-спокоен и да плати много по-малко, отколкото ако участва в група с екскурзовод. Няма да споменавам името на туроператора, който ни погоди куп неудобства по време на пътуването, защото съм готин. А и спечелих безплатна почивка от томболата в самолета на връщане. Годината започва с подаръци. Това е хубаво. Пожелавам на всички една великолепна 2012-та година!

Тихомир Димитров

Следваща страница »