Писателският блог на Тишо

декември 7, 2012

21.12.12 – Национален ден без оплаквания

petak

Изт: memegenerator.net

Няма да умрете.

Колкото и да мразите света, за съжаление (предимно ваше), той няма да свърши.

Ще продължи и през 2013-та година.

И през 2014-та.

И през 333 450-та.

Толкова сме незначителни, толкова малограмотно-преходни, че гневът на съвременния човек към статуквото може да се сравни единствено с пукването на балонче от гейзер в Йелоустоун. Ако балончетата от Йелоустоун умееха да пишат книги, всеки ден щяха да издават томове със заглавия за края на света. И щяха да се пукат от кеф. Понеже там, под тях, именно там клокочи, ври и кипи краят на света.

Но, за наше съжаление (предимно ваше, понеже няма съществена разлика между двете понятия), той, краят, леко се поотлага. С едни, хмммм…няколко стотин хиляди години?

Които са колкото мигването на окото, което ви/ни наблюдава.

И се чуди кога най-после ще поумнеем.

Истинската драма от 22 декември 2012 година ще бъде махмурлукът.

Махмурлукът от ди енд ъф да уорлд партито.

Когато всички ние ще се напием „като за последно“.

Пак и отново.

Понеже си го можем това – да живеем „като за последно“.

И да оцеляваме поотделно.

Превърнало се е в извратена черта от националния ни характер.

Тук всеки ден изглежда като последен.

И затова е толкова празнично!

В един-единствен ден, на 21.12.12, целият свят ще заприлича на нас (или на вас).

Поне за малко.

Няма да умрете.

Колкото и да мразите света, за ваше съжаление, той ще продължи да живее.

А вие ще продължите да ревете и да се оплаквате от живота.

На 22.12.12 ще бъдете същите, каквито бяхте и на 19-ти.

Мрънкачи.

Тук, дори да спечелиш от лотарията, продължаваш да ревеш и да се оплакваш.

Така повелява извратената черта от националния характер.

Какъв е смисълът да свършва нещо, което дори не е започвало?

Та ние/вие дори не сме/сте започвали да живеем още…

Животът е радост.

Извадете си главите от пясъците, братя!

И погледнете светлината.

Стига сте хленчили.

Таксиметровият шофьор хленчи.

Чиновникът се оплаква.

Държавникът е недоволен.

Бизнесменът протестира.

Тук, дори да спечелиш от лотарията, продължаваш да ревеш и да се оплакваш.

От живота.

Така повелява извратената черта от националния характер.

А не забелязвате ли сходство между вътрешното състояние и външната среда, в която живеем?

Не прилича ли на някакъв ревлив, създаден от мрънкачи хаос?

Предимно в психически план, защото, дори и богати, повечето то нас / вас са си ревливци (и мрънкачи) по природа?

Бедните поне си имат оправдание.

Но то не е нещото, което ще ги измъкне от бедността.

Нито пък е нещото, което ще изведе богатия от състоянието на скот. По душа.

Трябват ни около 333450 години, за да се превърнем в аристократи по дух и по материя.

С тази скорост на „развитие“.

А моето „проклятие“ е следното:

Ще си ги изживеете.

Всичките.

Минута по минута.

Секунда по секунда.

И час по час.

За да го постигнете.

Само спрете да мрънкате, че 333450 години „черта от характера“ и на вечно немигащото око може да му се сторят много.

Току виж премигнало и решило да ви/ни дръпне шалтера.

Тогава вече НЯМА да има от какво да се оплакваме.

Защото вас, оплаквачите, няма да ви има.

Нас няма да ни има.

А сега, докато ни има, да постъпим странно, неетично, изумено, дори артистично:

Да разчупим шаблона!

Да прегърнем живота!

Да се порадваме на 2-те стотинки в пазвата, вместо да намразим 2-та лева в чуждия джоб!

Поне веднъж.

Става ли?

За Бога, хора, поне на 21.12.12 спрете да се оплаквате, да мрънкате и да се държите като баби на седянка, независимо от обществено положение, ранг или дебелина на портфейла! Превърнало се е в по-силен навик от смукателния рефлекс при пеленачетата дори!

Ако си позволите да наблюдавате себе си отстрани ще забележите колко грозно, странно, смешно, неестествено и жалко е всичко това.

Ако си позволите да наблюдавате другите нации ще забележите, че само в този уникален, единствен по рода си и специфичен ден, те всички ще заприличат на нас.

Но само в този ден.

Официално обявявам 21.12 за национален ден без оплаквания.

Можете ли да се присъедините?

Можете, ама друг път!

Опитайте и ще разберете, че оплакването ви отнема около 20 часа на денонощие.

Защото през останалите 8 часа се предполага, че спите.

Освен, ако не се оплаквате и на сън.

Толкова сме задобрели в мрънкането, че сигурно и това го можем вече – да се оплакваме от живота на сън.

Стига, да му се не види!

Спрете като просто спрете да го правите!

Беше едно хубаво оплакване.

Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров

 

февруари 20, 2008

Скромността краси простака

Християнството учи: „Когато ти ударят плесник, обърни другата буза“. Много забавно е как повечето хора възприемат този израз – като проява на скромност, едва ли не. Ще трябва да ги разочаровам. Първо, Християнството е една от най-войнстващите религии в света и като такава е разорило не е една и две световни, имперски суперсили. Текстовете в Библията са кодирани, имат двойснтвен смисъл и не бива да се възприемат буквално. Те носят белезите и на епохата, в която са писани – една брутална епоха, когато е било нормална гледка, като се прибираш от неделния пикник в града, от двете страни на пътя, вместо дървета, да стърчат дървени кръстове с разпнати голи хора, умиращи в адска агония върху тях.

Епохата на „човек за човека е вълк“ означава да убиеш, за да продължип да живееш. И ако ранното християнство проповядва мир и братство, това едва ли може да се каже за Инквизицията, Кръстоносните походи, Контра-реформацията, Лова на вещици и всички зверства на късното Християнство. Ето защо, макар и да вярвам в Бога, аз не вярвам в Църквата. Каквото попадне в човешки ръце, винаги се опорочава. Дори вярата.

Смисълът на фразата „когато ти ударят плесник, обърни другата буза“ също е опорочен. Това изречение идва от епохата на робовладелския строй, когато най-малкото, но и най-често наказание за роба от страна на господаря му е било шамар през лицето. Прието е било робите да се шамаросват с опакото на ръката, защото плесник с цяла длан означава да посегнеш на равен и да си готов да си понесеш последствията. Робите се бият с опакото на ръката. От тях се очаква само едно последствие – безусловно подчинение. Обръщайки другата буза робът заявява на господаря си: „а сега ме удари като равен“ или „аз отказвам да се подчиня“. Ето колко грешно е тълкуван изразът.

През комунизма пък ни учиха, че трябва да си скромен комформист и да вярваш на колектива повече, отколкото вярваш на себе си. Така в българското общество се зароди едно лицемерие, което е доста смешно, евтино и прозрачно. Смешно е, като те канят на вечеря да откажеш, а после да изплюскаш две пориции и да си сипеш допълнително. Смешно е, когато ти предлагат пари да се дърпаш на думи и да тъпчеш в джоба: „а, не, ама моля ви се“ говори устата, а ръчичките прибират. Смешно е да обвиняваш някой, че се приемал насериозно. Смешно и лицемерно. Ще ви кажа защо. Защото всеки се приема насериозно.

Забърках се в напразна дискусия с хора, които започнаха на стаден принцип да ме мразят, без да съм им давал повод за това, но измежду плявата и бурените на словесните им нападки успях да открия нещо много ценно. Това е обвинението, че Тишо се възприемал насериозно. Така е, пичове. Но да ви светна и на още една малка тайна – вие също се възприемате насериозно. А скормността краси простака.

Лицемерно е да обвиняваш някого в действия и думи, на които подражаваш. И за да не бъда голословен, замисли се, когато разглеждаш групови снимки, където я има и твоята мутра, не се ли вторачваш първо в нея? Не, ама да. Защото тестовете показват, че в 100% от случаите човек поглежда първо към себе си. Да не се възприемаш насериозно означава да не възприемаш насериозно своите собствени мисли и чувства, цели и амбиции, вярвания и убеджения, демек – да не съществуваш като личност. Да нямаш „Аз“.

Азът се формира още в ранна детска възраст, много преди да станеш голям всезнайко и да обвиняваш непознати хора в интернет, че се възриемали насериозно. Имам една новина: аз обичам, мразя, вярвам и се съмнявам, помагам и вредя съвсем насериозно. Както всеки друг човек. Но мен не ме е срам да си го призная. Когато ме поканят на вечеря, аз се наяждам с кеф и после благодаря на домакина за вкусната гозба. Той за това ме е понаил – да се наядем. Когато пък ми дават пари, които заслужавам, аз ги прибирам и просто благодаря за тях, без да се дърпам като магаре на мост. Когато някой съвсем непровокирано изспие словесната си пикоч върху мен или тврочеството ми, аз го възприемам насериозно и не се зъбя с усмивка. Губи ми се чувството за хумор. Защото хуморът за чужда сметка е кофти нещо. А скомността краси простака. Think about it.

Тихомир Димитров