Писателският блог на Тишо

юни 7, 2012

Щом и по хляба го пишат вече…

Щом и по хляба го пишат вече, значи светът действително се променя.

А хлябът, както знаем, е важен за народа.

Благодаря на Таня Джекова за прекрасното вдъхновение!

Ето го пълният текст на етикета:

„От години човек чете и търси книги за силата на Мисълта, за силата на Подсъзнанието, книги за Любовта, как да опознае Себе си и Истината за света.

След всичко това, човек би трябвало да е силен, знаещ, безкрайно търпелив и обичащ.

Не харесвам всичко, което открих в Себе си.
Със сигурност можеше да изглеждам и по-добре.
Би трябвало да изпитвам повече толерантност и любов и да отделям повече време за близки и приятели.
Мисля, че когато го правя, защото Трябва или защото така са ни Учили, това е всъщност моето Его – този хищен стар другар.

Реших.

Приемам се такъв, какъвто ме е създала Вселената.
Давам Доброта, защото Искам, а не защото Трябва.
И Благодаря.
Понеже ми харесва на Земята, ще си оставя невзети уроци, за да ме пратят пак обратно и пак в България.
Навсякъде другаде би ми било скучно.“

Еми, поздравявам авторите на идеята и авторите на текста, които и да са те! Без тях тук вече щеше да е станало с една идея по-скучно.

Тихомир Димитров

май 7, 2009

Не се вживявай прекалено в живота

Имал съм моменти на кристална яснота, в които всичко, ама абсолютно всичко на този свят ми става ясно за части от секундата, после картината изчезва, чеша се по главата и се питам: „кво беши?”

Не знам дали е самовнушение или просветление, но е яко. Предполагам, че мозъкът си играе някакви игрички с нас. Предполагам, че не съм единствен, защото много хора си задават въпроси: Какво правя тук? Необходимо ли е да страдам? Каква е причината за това или онова събитие? Каква е ролята на този или онзи човек? Къде ще ме изведе пътят? Накъде отива светът?

„Който търси – намира”. Моментите на просветление са резултат от непрестанното търсене, типично за всеки от нас. Искам да запазя поне частичка от знанието, което интуицията ни разкрива с леко приповдигане на завесата.

Подготвен съм за такива моменти и, когато се случат, подхождам спокойно и съсредоточено. Знам, че не мога да ги задържа, но поне мога да опитам. Искам да  запомня част от онова, което по принцип всички знаем. Само че сме го забравили…някъде около края на първата година след раждането си…

Запомнянето се получава чрез фокус на вниманието. Потопен в среда на абсолютното знание, ти си информиран за всичко и всички. Да, ама не наведнъж. Достатъчно е да насочиш вниманието си към определен сюжет / тема / въпрос, за да разбереш цялата истина за него. Имаш ограничено време. Хубаво е да си подготвен, за даможеш да реагираш следващия път, когато ти „просветне”.

„Просветването” се случва най-неочаквано и винаги по различен начин – понякога е резултат от болезнен сутрешен махмурлук или сериозно напушване с много силна трева, друг път завесата се вдига по време на най-обикновен разговор с приятели или колеги в службата, докато шофираш, чатиш или си бъркаш в носа. Но усещането винаги е еднакво – като изумително дежа вю, което ти казва как си стигнал дотук и какво точно предстои да се случи.

Нерационално звучи, но ако си подготвен с конкретен въпрос, който живо те интересува, имаш няколкото стотни от секундата за достъп до Централния сървър, които са ти напълно достатъчни да разбереш всичко, което искаш да знаеш.

Целта на тази статия е чрез несъвършените средства на човешкия език да се опитам да споделя отговора на един от въпросите, който получих.

И така, аз съм доста емоционален човек. Лесно се впечатлявам. Забелязвам детайлите. Имам супер интензивно въображение, плюс невероятно продуктивна мисъл. Както пеят мацките от „Антибиотика”: „само тема ми дай”. Очевидно страдам и от липса на излишна скромност.

Предполагам, че тези качества са ми нужни, за да мога да пиша. Те са едновременно моят дар и моето проклятие. Ще ме извинявате, ама прекалено чувствителните хора трудно понасят обида, лъжа, нелоялно отношение, изневяра, грубиянско поведение, прояви на ниска култура, просташко държание, агресия, несправедливост и лош език. А ежедневието прелива от такива неща.

С други думи, аз бях готов да скоча в почти всеки варел с кипящи лайна, който ми се изпречеше на пътя. Просто не можех да остана безразличен към несъвършенствата на света. Готов бях да участвам в най-безсмисления дуел, защото бях тъп идеалист. Винаги носех шпагата си добре наточена и тялото/душата ми бяха вечно покрити с пресни рани.

Говоря в минало време, тъй като престанах да бъда тъп идеалист. Останах си само идеалист. След като получих Отговора.

Въпросът изобщо не е интересен в случая, той е дребнав и злободневен. По-важен е отговорът: „Не се вживявай прекалено в живота.”

Ще се опитам да обобщя:
Прекаленото трудолюбие води до стрес и преумора.
Прекаленият мързел води до деградация.
Прекалената любов води до самоунищожение.
Прекалената омраза – също.
„Прекален светец и Богу не е драг” …

Идеята е да не се вживяваш прекалено много в нещата, които ти се случват, защото животът, в крайна сметка, е само една шибана игра. Дори за миг да забравиш това и вече си готов да скочиш с главата надолу в следващия казан с нечистотии, който се задава по пътя. A казани има много.

Ние сме затворници на собствените си мисли и емоции. Изградили сме си клетка с диамантени стени, от която няма измъкване, братче. И колкото повече се вживяваме в дадена ситуация, толкова по-тясна става клетката.

Помни, че винаги, навсякъде и по всяко време ти си абсолютно свободен! Това е „конституционно” право номер едно, гарантирано ти от Бога. Ти и единствено ти решаваш доколко ще се потопиш в дадена емоция / ситуация и доколко – не.

Представи си, че се намираш на ръба на плувен басейн. Кое е първото нещо, което правиш? Топваш големия пръст на крака, за да видиш дали температурата на водата те устройва, нали така? Не влизаш до уши да провериш.

Нищо не ти пречи да прилагаш същата техника и спрямо всяка житейска ситуация. Абсолютно всяка. Пробваш дали обстоятелствата ти носят положителни емоции (водата е приятно топла) или само отрицателни емоции (баси студения, шибан басейн). И според условията – скачаш. Или отиваш до бара и си поръчваш скоч, докато другите зъзнат…

Моят съвет е да не се вживяваш прекалено в живота. И да бъдеш скептичен. Съмнявай се във всичко. Дори в прекалено топлия басейн, пълен с 18 годишни ученички (мускулести пичове, излезли от списание, ако си жена). Защото пътят към Ада твърде често е постлан с дори намерения…

Тихомир Димитров