Писателският блог на Тишо

август 26, 2017

Рая отвъд голямата вода

Внимание, ревюто съдържа спойлери, които нямa да ви развалят кефа от книгата!

Уморена от изневерите на своя съпруг и от постоянните скандали вкъщи, 35-годишната Рая заминава за САЩ да дири щастието. Готова е на всичко, дори да остави сина си в Родината за неизвестен период от време. И без това детето е поверено на грижите на баба му. Свикнало е да живее там, далеч от виковете и крясъците на мама и тати, даже му харесва. Освободена от ролята на съпруга и майка, Рая потегля към новото начало отвъд „голямата вода” на Запад.

Тя лети над континенти и океани не само на крилете на пътническия самолет (за първи път в живота ѝ се случва), но също така и на крилете на любовта – към харизматичния Андрей, който е спечелил сърцето ѝ по време на скорошното си летуване в България. Именно по негова покана Рая се озовава в Лос Анджелис с двегодишна виза и право на шестмесечен непрекъснат престой.

Документите не ѝ позволяват да работи легално, тя няма пари, но какво от това? Преди всичко Рая иска да потъне в обятията на любимия, изминала е целия този път до тук за това. Америка е далеч от фикс идея, единствената причина да бъде на американска земя е Андрей. Ако той живееше в Мозамбик, тя щеше да го последва и там. Заедно ще решават проблемите, един по един, любовта може всичко, нали?

Още на летището в L.A. Рая разбира колко много е сбъркала в преценката си за своя „домакин”. Посреща я съвсем друг Андрей: хладен и пресметлив, егоистичен и доминиращ комплексар, патологичен лъжец, пияница и курвар, човек с „бездънен” морал, който не само, че я захвърля на произвола на съдбата да се оправя сама и без пари в огромния чужд град, но проявява физическа агресия, вербален и емоционален садизъм към нея без видими причини. Превръща се в спънка за всеки неин порив към самостоятелност. Изизксва пълно подчинение.

Накратко, държи се с нея като с парцал.

Въпреки шока от преживяното разочарование, Рая непрекъснато е готова да му даде втори, пети, десети шанс, да му прости, ражда всякакви оправдания в главата си за неадекватното му поведение, мисли за него в малките часове на нощта, внушава си, че го обича, чака да се сети за нея, търси го по телефона, привързана е към него. Продължава да е привлечена емоционално, физически, сексуално…

Принудена е да работи като слугиня, чистачка, детегледачка и болногледачка, за да се издържа. Тъй като няма къде да живее, Рая буквално е затворена в дома на нелегалните си работодатели и срещу минимнално заплащане сменя памперсите на безпомощни старци с психични отклонения. Шест дни в седмицата, 24 часа в денонощието е на разположение с парцал в ръка. Пускат я да излиза само в неделя.

Нищо от това не успява да я сломи, напротив – Рая става борбена натура, открива скритата мъдрост в житейските предизвикателства и започва да развива характер. Единствената ѝ слабост е мерзавецът, който е причина тя да бъде в това положение. Андрей не излиза от ума ѝ. Тя така и не зарязва надеждата си за споделени чувства с арогантния тип, който изпитва удоволствие от това да я гледа как се мъчи, как страда, да я мачка и унижава, понякога дори публично. Шамарите не закъсняват.

Разкъсвана между Чикаго и Лос Анджелис, Рая попада в изолираното общество на български емигранти, които се женят помежду си, организират си български партита с много алкохол, изневеряват си помежду си, правят си мръсни номера (често и с удоволствие), помагат си (рядко и срещу заплашане), търпят нещастните си бракове, живеят като съквартиранти с половинките си, защото не могат да си позволят да се разведат, бачкат каквото им попадне и, като цяло, водят един доста скотски (в духовно отношение) живот, въпреки че са по-добре с парите, отколкото ако бяха в Пирдоп. Например. Ама само донякъде. Пирдоп не може да „предложи” отчуждението, стреса и високата издръжка на живот, които им „сервира“ американският мегаполис. В Америка дори „времето е пари“, особено когато имаш малко и от двете…

Ставайки свидетел на толкова много дисфункционални бракове и водена от личния си опит, Рая стига до извода, че който е измислил „това нещо” (има се предвид брака) е глупак, а който го е наложил като правило е направо садист.

Рая е привлекателна жена с позитивен характер. Има изкушаваща външност. Енигматична е. Не говори много и умее да се адаптира бързо. Добре прикрива чувствата си. Повечето българи се стремят към компанията на „новото попълнение” от Родината. Нейният външен вид не оставя безразлични нито мъжете, нито жените, с които я среща животът на емигрант. Мъжете я боготворят (с изключение на Андрей), а жените ѝ завиждат или направо се страхуват от нея.

Всички мъже, които познава (с изключение на Андрей) са готови да легнат в локвата, за да може тя да стъпи върху тях и да не си изцапа подметките на евтините гуменки – сервилни са до безкрайност – безгръбначни същества, склонни щедро да дават, без нищо да получават в замяна, само и само да са до нея. Най-жалък от тях е Хари – 65 годишен рогоносец, зарязан от жена си заради друг мъж. Хари е успял да се адаптира към средата и е натрупал малко състояние, но знае, че няма шанс с 35 годишната хубавица и е готов да ѝ служи като роб, стига тя да му подари поне още една минутка от „безценното” си време, поне още малко липса на физическа взаимност, поне още малко дразнене без опция за интимност – срещу многобройните му подаръци, услуги, унижения и поклони…

Но познайте какво? В главата ѝ е само Андрей! Другите мъже съществуват единствено, когато могат да бъдат полезни с нещо за нея, после внезапно изчезват от светогледа на вторачената в пъпа си жена, обсебена от всевъзможните Ню Ейдж заблуди на епохата, в която живее. Андрей, обаче, е „различен”. Той дори с юмруците си не може да я държи твърде дълго на разстояние. Тя отново ще се върне и ще плаче за още. Разумът ще се дърпа. Сърцето ще побеждава.

В тази книга видях перфектното литературно описание на женския мазохизъм, който те кара да копнееш по единственото, което не можеш да притежаваш, за да презираш всичко останало, което ти се поднася на тепсия. Да разглеждаш живота само през контрастите на собствената емоционалност, без да разбираш истинската мотивация на хората около теб. Адаптивна и пробивна в работата, в личния си живот героинята лесно се превръща в жертва или в неволен манипулатор. Например, често бърка сексуалната фрустрация на колебливите си ухажори с приятелство и взаимност, а услугите им, които зле прикриват една-единствена цел – с прояви на благородство. Да ти изневерят и да те пребият – виж, това вече е „любов“… Животът на свободната, млада и привлекателна жена във феминизирания западен свят, който поставя толкова богата илюзия за избор в краката ѝ е истински ад, в който тя е единственият дявол – непробиваем затвор, в който тя е единственият надзирател / ключар.

А садистът винаги е добре дошъл там…

Изключително добре поднесени ситуации, сцени, бурни диалози, много действие. Близо четиристотин страници кеф! Един чудесен роман! Учуден съм от факта, че е дебютен за автора. Отдавна не бях чел съвременна българска проза с такъв интерес. Героите са толкова реалистични! Със сигурност поне част от персонажите в романа са заимствани от реалния живот, ако не всичките. И не се притеснявайте, разкрих ви само 10 % от сюжета. Останалото си заслужава една безсънна нощ. Можете да си поръчате книгата директно от автора на имейл: plovdivchanka (маймунка) abv (точка) bg

Тихомир Димитров 

Advertisements

септември 30, 2016

Две добри книги

182063_b 197995_b

Следя развитието на Бранимир Събев като автор отдавна, ммм, почти от самото начало всъщност. Писал съм вече ревюта за неговото Хоро от гарвани през лятото на 2010-та и за Човекът, който обичаше Стивън Кинг през лятото на 2012-та. Не сме се срещали на живо, но го харесвам като автор, че и като човек, т.е предполагам, че като човек, пиещ бира (или абсент) в някоя сумрачна кръчма бих го харесал много. Защото би бил чудесен събеседник, според мен. Съдя по кратките онлайн диалози, които сме водили през годините. А и как няма да ти е интересен един автор на съвременни фентъзи, фантастични и хорър разкази, кажете ми? Колко такива хора познавате?

Бранимир е майстор в жанра къс разказ. За мен бе изключително интересно да наблюдавам как се развива с годините: техника, диалози, сюжет, описания, герои, всичко върви напред и нагоре. Самият той признава, че е прочел всеизвестните книги на тема „Как се пишат книги“ и, за разлика от повечето хора, които са ги прочели, е приложил наученото от тях на практика. Естествено, централна роля в колекцията от ръководства за писатели играе „библията“ на Стивън Кинг: За писането – мемоарите на занаята, от която аз също съм взел много. Това бяха най-добре инвестираните десет лева в живота ми (старото издание струваше толкова).

Та, доста неща ни свързват с Бранимир: Кралят (The King), любовта към фантастиката, към хоръра (като братовчед на фантастиката), дори към сходни идеи, които срещам в разказите му и издават общи интереси, споделени сюжетни мечти. Затова нямах търпение да разгърна „Априлска жътва“ и „Пустинния скорпион“ – две от новите му книги, които някак бяха минали покрай мен, бях ги пропуснал по невнимание.

Еми, чудесно се e справил Бранимир! Понякога е доста непредвидим. Например: доброто сладко момиченце може изведнъж да бъде заклано от някой неподозиран, уж положителен до този момент, герой. Или разкъсано от гнусно чудовище – при това съвсем изненадващо – точно, когато читателят си мисли, че всичко ще завърши с мед и рози… На мен лично ми харесва този подход. Няма сигурност, братче! Не се вкопчваш в героите, колкото и да са ти симпатични. Дори най-добрите и положителните от тях не са застраховани срещу злочестията, а ако има истински безсмъртни герои в разказите на Бранимир, то по-добре е да не ги срещаш след залез слънце. С някои малки изключения. Примерно юнака, дето си гледа дракон в задния двор и живее с две булки под един покрив на семейни начала, него можеш да го срещнеш в селската кръчма след залез слънце. На него нито жените ще му се карат, че пие до късно и по много, нито кръчмарят ще му поиска вересията, нито ще го хокат после вкъщи, че е забравил да разходи дракона и да го нахрани преди да излезе. Защото момъкът е на 800 години и не му минават вече тия…

Другото, което ми направи чудесно впечатление в двата сборника е, че авторът си поставя сложна писателска задача: хваща някой изтъркан до баналност сюжет, да речем за момъка и ламята, за граф Дракула или за училищните престрелки в Америка, след което прави нещо съвсем ново, оригинално, свежо и необичайно от този сюжет. Повярвайте ми, не е лесно, когато си 728-ият поред автор, седнал да твори над идеята за Влад Тепеш Набучвателя или над ритуалите на тайни общества, свързани с човешки жертвоприношения.

Третото, което ми направи чудесно впечатление е, че разказите ме накараха да се разсмея на няколко пъти в сюжети, които предполагат всичко друго, но не и чувство за хумор. Абе, да правиш хорър и да караш читателя ту да се киска нервно, ту да поглежда към прозореца, докато заспива на светната нощна лампа, си е цяло постижение. Стиловото разнообразие също е важно. Тъкмо приключиш зловеща приказка за възрастни деца с фолклорен елемент и хоп – пренасяш се веднага на бойното поле на пост-апокалиптичен военен екшън, изпъстрен от съвременен цинизъм и от визионерски прозрения за близкото бъдеще…

Няма да ви разказвам повече за съдържанието на двата сборника, за да не ви разваля кефа от личната среща с тях.

Вземете и ги прочетете тези книги.

Фейсбук страницата на Бранимир.

Благодаря за вниманието!

Тихомир Димитров

февруари 17, 2015

Мъжете са лесни

egb

Изт: the-dating-genie.com

В началото подходих наивно към сайтовете за запознанства. Мислех, че ще ми помогнат да си намеря приятелка. Как я докарах до това положение ли? Ами, много лесно: гаджето ми избяга с чужденец, приключи следването и купонът свърши! Знаете как е: от работа вкъщи, от вкъщи – на работа. Социалният кръг се стеснява и накрая оставаш сам. Повечето ти приятели са семейни. Липсва среда, липсва и възможност за нови връзки. Остават само сайтовете за запознанства, а те са пълни със самотници като теб.

Та, в началото подходих наивно. Регистрирах профил, качих няколко снимки, описах се достоверно и зачаках. Нищо. От близо 30 000 жени в десет сайта за запознанство нито една не пожела да ме заговори. „Окей – реших аз – сигурно е като в реалния живот. Мъжът трябва да направи първата крачка.” Прекарах дни наред в разглеждане на женски профили. Чувствах се като дете в сладкарница. Внимателно подбирах дамите, на които да изпратя съобщение. Бях изискан, възпитан и мил в обръщението си. Написах близо 200 уникални писма. И зачаках. Отново нищо. Никоя не ми отговори. Дали не бях прекалено нетърпелив?

Започнах да изпращам съобщения само на момичета, които са онлайн, за да съм сигурен, че ги получават в реално време. Стигна се до размяната на две-три реплики и толкоз. Това беше резултат от близо едномесечен труд! Побеснях. Съотношението мъже към жени в сайтовете за запознанство сериозно надделяваше в полза на мъжете. За да привлека вниманието на женската аудитория, трябваше да сменя „имиджа”. И го направих.

Изтрих профилите навсякъде. Избрах най-неизвестната австралийска агенция за фотомодели. Свалих портфолиото на най-неизвестния австралийски манекен. Редактирах снимките с фотошоп, за да изглеждат като любителски. В новите профили писах, че съм син на разведени родители – баща англичанин и майка рускиня. Излъгах, че прекарвам половината си време в Лондон, където имам собствен апартамент, а другата половина в Москва и Петербург, където помагам на майка ми в управлението на рекламната й агенция.

Подбрах 30-те топ мацки в сайта. Изпратих им едно и също съобщение. Още не бях привършил с копи-пейста, когато отговорите заваляха.

Близо две седмици се забавлявах да въртя около малкото си пръстче най-алчните курви в нета. Бях щедър на обещания: предлагах им да ги разходя из Лондон, изкушавах ги със скъпи подаръци, модна кариера и живот сред елита. Игнорирах всяка на момента, в който приемеше нещата твърде сериозно. Прекарвах цели нощи в чатене. Дадох пълна свобода на творческото си въображение. В един момент ми писна. Разбрах, че трябва да се превърна в човека от профила, ако искам да си намеря приятелка – такава, която да става за показване. С други думи, нямах никакъв шанс!

Тогава се превърнах в „жена”. За пореден път изтрих всички профили и създадох нови. Бях научил достатъчно за поведението на жените онлайн. Реших да се възползвам от новите си знания. Качих примамваща галерия и обещаващо резюме. Е, този път буквално ме заляха от съобщения! Всеки път, когато влизах в някой от профилите, заварвах тонове писма: от загорели чекиджии, мускулести „батковци” с Бе-Ем-Ве-та, съмнителни „бизнесмени”, порно актьори и обикновени воайори. Така се запознах със Сахиб. В сайтовете за запознанства има много индийци, които копнеят за бяла плът. Именно те са най-лесни.

Сахиб беше разведен адвокат. Говореше зле английски, имаше малък опит с интернет, голям нагон и пилешки мозък. Супер наивно копеле! Разигравах го близо три седмици. Изпращах му още и още снимки от „личния” си архив. Пишехме си часове наред за неговия истински и за моя измислен живот.

Дойде неизбежният момент, в който трябваше да се чуем по телефона. Спешно се нуждаех от женски глас! Сестра ми първоначално отказа да съдейства. Нарече ме „идиот”, но срещу сто лева промени мнението си на 180 градуса. Изведнъж се превърнах в „гений”. Обещах й още толкова, ако изиграе ролята добре. Накарах я да прочете логовете от чата, за да е подготвена. Купих предплатена сим карта и една вечер той се обади.

Говориха близо два часа! Сахиб налапа стръвта заедно с въдицата! Вече нямаше съмнение, че жената на мечтите му е истинска! Превърнах се в заплаха за човечеството – красавица с интелект. За нещастие на индиеца „красавицата” беше „обещана” на друг. Строгият й баща не търпеше никакви възражения! И Сахиб предложи да ме „спаси”. Изрази желание да докаже сериозността на намеренията си чрез скъп подарък.

Естествено, нямаше как да ми го прати у дома, заради „строгия баща”, затова му дадох номера на пощенска кутия, която регистрирах в съвсем друг град. Получих дискретна кутийка, в която се мъдреше златен годежен пръстен с диамант и успях да го продам за 2000 долара! Последваха още подаръци. Месец по-късно дойде пластика с няколко хилядарки. Пин-кода получих по имейл. Парите трябваше да ми послужат да организирам бягството си от България, да купя самолетен билет и да замина за Индия, където Сахиб вече стягаше нов дом за европейската си жена. Ежедневно ми изпращаше снимки от жилището с изглед към морето и любовни стихове. Никой нямаше да попречи на „любовта” ни!

За нула време щях да се превърна в милионер!

Та Сахиб беше само един от многото!

Сега излежавам ефективна присъда. Виновна е алчността – моята и тази на сестра ми. Като разбра, че не мога без нея, тя започна да ме изнудва. Стоте лева, които получаваше за разговорите с индиеца, вече не бяха достатъчни. Разбрахме се да делим плячката 50 на 50. Междувременно „зарибихме” и други мъже – самотни турци, американци, араби, англичани. Сестра ми спря да ходи на работа, защото изкарваше повече от телефонни разговори у дома.

За съжаление, реших да премълча един от малките подаръци на Сахиб, но тя разбра и направо пощуря! Скарахме се жестоко. Реши да послуша „гузната си съвест” и отново се върна на работа. Остави ме сам с цялата бъркотия. На всичкото отгоре пратила имейл на Сахиб, разкриващ истината за измамата. Той позвънил на българското посолство в неговата страна, оттам се свързали с тукашните власти и куките ме закопчаха, докато водех интервюта по скайп с жени, които имат приятен глас. За надомна работа с висок доход. Сестра ми получи условна присъда за съучастие. Натопи ме и си спаси задника.

Най-тъпото е, че в затвора нямаме интернет. Времето тече бавно и всеки ден изоставам по малко от новостите. На едно свиждане ми обясниха за невероятните възможности на социалните мрежи, които постепенно измествали сайтовете за запознанства. Когато изляза оттук мисля да започна всичко отначало!

Но този път ще организирам нещата перфектно и ще стигна далеч. Сега разполагам с много време за размисъл. Веки ден получавам нови идеи, които внимателно си записвам. Пъзелът се намества парче по парче в главата ми. Така посрещам утрото с усмивка! Междувременно сестра ми замина за Индия и се омъжи за Сахиб. Индийците никога не се отказват! Тъпа кучка. Така й се пада.

Късият разказ е жанр в художествената литература, което ще рече, че героите и сюжетът му са плод на авторското въображение. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. 

Тихомир Димитров 

януари 16, 2015

Разговор с Архангела

arch

Бушуваше се oкеанът
Красив за боговете
За смъртните опасен
Притихнал бе човекът
Там до бреговете
С погледа си ясен

Ето го и него – носът над Атлантика. Последното парче земя. Finsterre… Краят на света. Поклонникът седна. Целуна тояжката и внимателно я постави до себе си. Десетки метри по-надолу стихията налиташе върху брега, но след всяка следваща вълна скалите се подаваха все по-високо над водата. Имаше отлив. И Луната горе, устремена към хоризонта, дърпаше морето след себе си.

Какво ли не преживя по Пътя! Мускулите му заякнаха като корабни въжета. Ръцете и врата му се опекоха на слънцето и вятъра в планините. Мазолите му станаха твърди като кост. Вече нямаше нужда от сандали – можеше да стъпва бос върху острите камъни. А и сандалите му отдавна бяха скъсани…

Притихна, заслушан в прибоя. Потъна в спомени за разбойниците, които се опитаха да го убият. За вълците, които се опитаха да го разкъсат. Благодари в сърцето си на монасите, които го подслониха и на рицарите, които го защитиха. Извади индулгенцията, връчена му от епископа в Сантяго. Целуна я. Скри я обратно в пазвата – близо до сърцето.

Загледа се в безкрая. Самотен остров воюваше с ветровете недалеч от брега. Мъртвите течения сякаш отмиваха болката, натрупана в ставите му. Облекчаваха умората, събрана по Пътя. Един голям гущер излезе изпод камъка. Огледа се. И влезе обратно. Такива като него идваха често тук. Окъсани и дрипави. Млади и стари.

Поклонникът стана, приближи бездната и запрати тоягата в небитието. Повече нямаше да му служи. Свършила си беше работата. Гонила беше кучетата. Плашила беше бандитите. Подпирала го беше по стръмните пътеки назад, в планините, където се срещнаха за пръв път. Където тя избра него, за да я пренесе до Великото море. Сега бяха свободни от задълженията си един към друг. Всеки трябваше да продължи по Пътя си сам.

Отправи молитва на благодарност към небесния Закрилник затуй, че го беше опазил жив. Благодари Му за безценните уроци и напътствия, за прекрасните съвети. Архангел Гавраил – Вестителят, Пазителят на небесните тайни, Повелителят на Луната и Водата беше негов приятел и защитник от малък. Често разговаряха с думи прости и ясни – тъй, че дори той, неукият, да може да Го разбере. Понякога в съня му се явяваше, но понякога и буден Го слушаше да говори с езика на Любовта. Помагаше му в беда. Утешаваше го в трудни моменти.

Поклонникът вярваше безпрекословно в Гавраил. Искаше му се тъй добре да познава и Бога. Затуй беше тръгнал по Пътя. А ето, че се намираше в самия му край и Бог продължаваше да бъде невидим за него. Загледан в Луната над откритото море, поклонникът каза:

– Гавраиле, тук ли си?

– Няма по-подходящо място за среща с мен. И по-подходящ начин от благодарността. Винаги, когато погледнеш към небесата, аз поглеждам обратно към теб. Защото ние никога не сме били разделени. Тук съм. Говори.

– Знаеш, тръгнах по Пътя в търсене на Бога, а ето, че вече съм в края му и никъде не Го виждам. Искам да ти задам един въпрос.

– Още преди да си ме питал, аз ще ти отговоря! Защото Господ е моята сила и Той живее вечно у теб, както у мен. Ти отдавна вече го виждаш. Дори сега Той е пред очите ти в целия Си блясък, но може би все още не знаеш това. Питай. И ще разбереш.

– Вярвам безрезервно в Теб, Гавраиле! Винаги си ме подкрепял и закрилял, за което съм Ти безкрайно благодарен! Но намирам Бог за твърде далечен. Искам да те питам, щом вече сме изградили връзка, щом познавам толкова могъщо същество като Теб, което може да мести огромни маси вода пред очите ми далеч към хоризонта, щом толкова блестящо светиш, тъй че всеки път да мога да те виждам, повдигна ли взор към небесата, щом е тъй, не ми ли стига в краткия живот, отреден ми тук, на земята, да се осланям единствено на Теб? Да отправям молитвите си само към Теб? И да не занимавам Бог с тревогите си, защото Той е твърде непонятен за мен, а Ти си ми толкова близък и сърдечен другар?

– Скъпи човече! Братко мой! Ангеле небесен! Мога да премествам водните маси и да светя в небето, защото аз съм светилото и аз участвах в създаването на водата. Всеки прилив и отлив на великия океан, който виждаш с очите си, е едно мое вдишване и едно мое издишване. Но чуй това, което ще ти кажа. И го запомни добре!

– Слушам, целият съм в слух! Напрегнати са сетивата ми до край за скъпоценната Ти мъдрост!

– Последният път, когато Господ издиша, Той създаде Вселената. И всичко в нея. С последното си дихание Той създаде теб и мен. Рано или късно, Той ще ни прибере обратно при себе си – там, където принадлежим. И в Космоса ще има ни звук, ни светлина. Но преди това ще минат милиони години и ти вече няма да си тук, за да го видиш с очите си. Не и във формата, в която разговаряш с мен сега. Аз вдишвам и издишвам всеки Божи ден. И всяка нощ изгрявам в небосклона. Затуй трябва да отправяш молитвите си към Бога. Защото колкото по-къси са денят и нощта в сравнение с Вечността, толкова по-силен ще да бъде отговорът на молитвата ти, отправена директно към Източника…

Очите на поклонника се насълзиха. Плачеше от любов и благодарност. Значи усилията му не бяха напразни! Значи ненапразно кожата му беше почерняла от слънцето и нозете му се бяха превърнали в копита. Колкото и рани да бележеха тялото му, колкото и болка да прикриеше дрехата му, всички те щяха да са недостатъчни за великата отплата, която получи.

– А ти, защо се усъмни? – прошепна гласът от морето.

Задуха вятър. Луната се скри зад гъсти облаци. Стана тъмно и студено. Поклонникът тръгна обратно към сушата. Наблизо имаше рибарско селище. Чакаше го дълъг път обратно към вкъщи. Трябваше да си намери място, където да преспи тази нощ, да събере сили, да отдъхне. Преди да поеме обратно по Пътя.

Тихомир Димитров 

януари 8, 2015

Трябва да умреш, ако ти кажа

1111

Изт: valera098.deviantart.com

Парите бяха преведени. Доволен, Алекс затвори лаптопа, напълни чашата с уиски до горе и застана пред широкия панорамен прозорец. Градът пулсираше в краката му.

Нощното небе сипеше дъжд – студен, есенен дъжд. Харесваше меланхолията в цялата панорама. Харесваше и дебелия мокет на хотелската стая, стъпалата му потъваха удобно в него. Обичаше добре свършената работа, навреме платения хонорар, малцовия вкус на уискито, допира на памучната хавлия и петзвездния лукс. Някой почука. „Сигурно е тя – помисли си – доста е подранила!”

Извади пистолета, махна предпазителя и застана отстрани до вратата. Заглушителят сочеше към тавана. Изчака.

– Рум сървис, поръчали сте лед, господине!

Отвори вратата, грабна металната кофа с лед, набута петдесетачка в ръцете на служителя и му хлопна вратата под носа. Остави оръжието на нощното шкафче. Глътна половин чаша на екс. Допълни я с шепа лед.

Точно след един час на вратата се почука отново. Този път нямаше съмнение, че е тя. Скри пистолета и отвори. Момичето изцяло покриваше описанието на агенцията: висока, с едри скули, черна коса и стройно тяло.

– Заповядай! – каза.

– Вие сте г-н Пен, нали? Стая 1905? 20 часа?

– Няма грешка. На правилното място си, бейби! Влизай, чувствай се като у дома!

– Благодаря! – усмихнаха му се два реда бели зъби.

– Нещо за пиене?

– Мерси, не пия по време на работа. Бих искала да оправим формалностите първо.

– Разбира се – той посегна към портмонето. – 1800 долара за цяла нощ, нали така?

– Правилно.

Извади 2500 долара и ги постави в ръката й.

– Благодаря! – усмихна му се вежливо тя. – Казвам се Катина.

– Алекс.

– Тъй като ще прекараме нощта заедно, може би все пак ще ви правя компания за едно питие. Ако не възразявате, естествено!

– В никакъв случай. Имам скоч, но мога да поръчам и нещо по-леко. Шампанско?

– Скочът е О.К.

Казаха си „наздраве” и тя съблече дългия, черен шлифер. Остави го на земята. Алекс се загледа в перфектното й тяло, в скъпото й, полупрозрачно бельо, в лачените обувки на висок ток. Истинска награда за добре свършената работа!

– Красива си!

– Благодаря! Непрекъснато ми го казват, но от устата на сладур като теб звучи приятно.

– Аха!

– Обслужваме всякакви клиенти, знаеш, но рядко ми се случва да прекарам нощта с културен, внимателен и добре сложен хубавец.

– Това на всичките си клиенти ли го разправяш?

– Глупости! Разбира се, че не! Как така се оказа сам в хотелската стая, Алекс? Изглеждаш ми като магнит за жените.

– Така ли мислиш? – Алекс наля допълнително скоч в чашите и след кратка пауза продължи:

– В командировка съм. Изкарах малко кеш и реших да отпразнувам победата. С теб!

– Иха! Да пием за победата тогава!

– Наздраве!

– Наздраве!

– Какво работиш, ако не е тайна? – попита тя.

– Всъщност е тайна. Трябва да умреш, ако ти кажа – ухили се той.

– Е, добре, в такъв случай не искам да знам.

Той я прегърна и нежно започна да целува добре оформените й гърди.

– Живанши? – предположи.

– По всичко личи, че си имаме познавач!

Ръката й бръкна под хавлията, хвана вече твърдия му пенис и започна да си играе с него. Дишането му се учести. Оставиха чашите на нощното шкафче. Започнаха да се събличат. Помоли я да остане по жартиери, но да махне обувките.

Любиха се няколко пъти. Гледаха телевизия. Говориха си за дребните неща от живота. Поръчаха среднощна закуска и пак гледаха телевизия. Доизпиха бутилката. Тя му предложи един последен оргазъм – като бонус за хубавата вечер. Дори каза, че ще му разреши да й свърши в устата. Естествено, с презерватив. Той отказа. Беше изтощен.

Лежеше в леглото по корем, а Катина го галеше с дългите си коси по гърба. Оставаха им още два часа заедно.

– Знаеш ли, размислих за това, което ми каза снощи – започна тя.

– Кое по-точно?

– Че трябва да умра, ако разбера какво правиш.

– И?

– Ами, готова съм да платя цената.

Той се обърна по гръб и я изгледа сериозно в очите:

– Аз не се шегувах, скъпа!

– Аз също не се шегувам. Нямам какво да губя. Дължа петдесет хиляди на един главорез и разполагам само с два дни, за да оправя нещата. Предпочитам ти да свършиш работата, вместо неговите мутри, които няма да са толкова внимателни като теб.

– Как се забърка в тази каша?

– Дълга история. Но стореното е непоправимо.

– Защо не избягаш?

– Детето ми е заключено при него. Петгодишната ми дъщеря! Е, ще го направиш ли? Ти знаеш как да го направиш, нали, Алекс?

– Това ми е работата.

– Знаех си.

– Как се досети?

– Имала съм такива клиенти и преди. Издава ви всичко – поведението, начина ви на говорене, изражението, езика на тялото, всичко. Само вие си мислите, че сте непроницаеми. Сигурно криеш оръжието си някъде наблизо?

– Всъщност, да. Пистолетът ми стои зареден в нощното шкафче. Трябват ми само две секунди, за да ти пръсна главата.

– Искаш ли да ми покажеш?

– Не работя безплатно, скъпа. Едва ли можеш да си го позволиш. Освен това, не посягам на жени и на деца. Имам си принципи. А и не мога да повярвам, че си готова да зарежеш детето в ръцете на някакъв гангстер. Ще я превърне в проститутка, като теб. Дори по-лошо. Може да я изнасили и убие.

– Ако избягам ще убие и двете ни. Каква е разликата?

– Права си. Няма разлика. Кажи ми нещо повече за този човек?

Катина му разказа подробно как е емигрирала с майка си преди години, която малко по-късно починала. Катина започнала да работи като проститутка, за да се издържа и забременяла от бившия си сводник. Очистил го местен организатор на залози, рекет и търговия с крадени бижута. Убил го заради неплатен дълг – близо двеста хиляди долара. Така тя станала негова собственост и трябвало да работи, за да му върне парите. Дъщеря й служела като залог – позволявал им да се виждат само веднъж месечно – срещу съответната „вноска”. Иначе се грижел добре за детето. Купувал й хубави дрехи. Наел бавачка да й преподава уроци. Поставеният срок изтичал след два дни и тя не се съмнявала, че изродът ще посегне на дъщеря й, а после и на нея, ако не си получи парите. Имала още 50 000 долара да връща.

– Каква част от парите успя да събереш? – попита Алекс.

– Близо двадесет хиляди, но няма откъде да взема останалите тридесет бона за два дни.

– Защо не го помолиш за отсрочка? Всеки би предпочел да изчака за останалото, вместо да си цапа ръцете с убийство на дете.

– Вече няколко пъти исках отсрочка. Този път съм загазила.

– Знае ли някой, че си тук?

– Мисля, че не. Няма нужда да ме следи. Дъщеря ми е при него!

– Срещу половината от твоите двадесет бона ще реша проблема, скъпа! Но искам да оправим формалностите първо. Знаеш как е! – намигна й той.

Четири часа по-късно Алекс се върна в хотелската стая с плик, в който имаше точно десет хиляди долара – в употребявани банкноти. Разполагаше с описание на рекетьора, с разположението на офиса му, каква охрана ползва, къде ходи, кога яде – знаеше всичко, което му трябваше да знае. Опакова си багажа, пъхна пистолета под колана и излезе. Плати на рецепцията в брой. Помоли да му повикат такси към летището. Пътьом каза на шофьора да се отбие през квартала.

В страничната уличка, точно както тя му беше обяснила, имаше метална врата и един дебелак пушеше цигара пред нея. Свали го с изстрел в челото. Мина през дългия коридор и стигна до вратата в дъното. Зад нея се намираше билярдната зала, откъдето метално стълбище водеше надолу към офиса на Главния. Там държаха момичето. Трябваше да е тук – колата му беше паркирана отпред.

Алекс ритна вратата на билярдната зала, без да влиза. И без да се показва. Хвърли две гранати вътре, една след друга. Легна по очи на земята, с ръце върху ушите. Панически викове. Силна експлозия. После още една. Пълна тишина. В опушеното помещение не остана жив човек.

Слезе по металното стълбище и веднага откри офиса. До него имаше кенеф. Вратата на кенефа беше отворена. Някакъв мъж клечеше на пода, върху плочките, гащите му бяха смъкнати. Ръцете му бяха на тила. Ревеше и трепереше от страх. Мърмореше си нещо под носа. Застреля го. И влезе в офиса.

Завари двама души вътре. Босът държеше момиченцето в лявата си ръка, с дясната притискаше револвер до слепоочието му. Отстрани имаше някакъв мъж с насочено към Алекс оръжие. Стреля първо в пистолета, после в главата. Трупът остави червена диря, докато се свличаше по стената. Момиченцето се разпищя. Алекс каза на Главния:

– Ако я убиеш, ще умреш. Бавно. Ако я пуснеш, ще живееш, но с прострелян крак. За да не ме проследиш. Избирай! Имаш две секунди на разположение.

Онзи се опита да насочи револвера към него, но светлината в очите му угасна, след като последният куршум от пълнителя на Алекс го улучи в носа. Момиченцето плачеше. Алекс му подаде ръка:

– Хайде, миличка, ела с мен! Майка ти чака горе. Няма от какво да се страхуваш, аз съм от добрите. Дойдох да те освободя.

Момиченцето отказа да се подчини, затова той го вдигна, метна го през рамо и го понесе през коридорите навън. Там ги чакаше Катина, беше пристигнала точно в уречения час.

– Не зная как да ти се отблагодаря! Ти спаси живота на детето ми! – плачеше Катина. Целуваше, прегръщаше и милваше момиченцето.

– Аз зная – спокойно отвърна Алекс. – Ще ти звънна след няколко дни. Дръж телефона си включен! А сега изчезвай оттук. Може да стане опасно.

Още преди тя да успее да му отговори, той хвърли пистолета в най-близката кофа за боклук, пусна ръкавиците в съседната, обърна й гръб, излезе на главната улица и се качи обратно в таксито:

– Извинявай за закъснението! Исках да намеря подарък на годеницата ми по случай рождения й ден. Продължаваме към летището!

– Няма проблеми, сър! Рожденните дни са хубаво нещо! – отвърна делово шофьорът и настъпи газта.

Полетът обратно към вкъщи беше скучен. Прекара го в четене на вестници и в сън. Кацна късно през нощта. Прибра се по малките улички, с бейзболна шапка на главата. Влезе през задния вход. В хола го чакаше Тим – неговият двойник, облечен в собствените му дрехи. Излежаваше се върху канапето и гледаше телевизия.

– Как мина? – попита го Тим.

– Чудесно! – отвърна Алекс, бръкна в пътническата чанта и извади плика с омачканите банкноти. Хвърли го на масата. – Това е за теб.

Тим извади парите от хартиената торба, преброи ги внимателно и погледна към Алекс учуден:

– Тук има десет хиляди долара! Много повече, отколкото ми дължиш.

– Приеми го като компенсация по случай раздялата ни. Повече няма да имам нужда от теб!

– Но, Алекс, аз направих всичко както трябва – ходих в казиното, после залагах на коне, вчера стоях до късно в бара. Още ме боли главата. Разговарях с половината ти приятели.

– Причината не е в теб, не се притеснявай – успокои го Алекс. – Случи се нещо непредвидено и реших да прекратя кариерата си на наемен убиец. Ще се оженя, ще имам деца и ще започна нормална работа. Което значи, че повече няма да имам нужда от теб. А сега бързо, преобличай се и изчезвай! Остава малко време до изгрева. Мини през задния вход и гледай да не се набиваш на очи! Напусни града възможно най-бързо. И забрави, че ме познаваш! Ако някога решиш да се разприказваш помни, че и двамата сме в играта като съучастници, но аз имам повече да губя от теб. Няма да стигнеш дори до съдебната зала. Имам хора навсякъде.

– Да, да, разбира се, излишно се притесняваш. Гроб съм! Пък и получих достатъчно през последните няколко години, за да си държа устата затворена. Много повече, отколкото щях да спестя от учителската си заплата. Просто малко ме учудва спонтанното ти решение.

– Срещнах една жена. Мисля, че съм влюбен. Знаеш как е.

– Ти? Влюбен? Не мога да повярвам!

– Аз също съм човек, Тим!

– Правилно, извинявай! Не исках да прозвучи така. Ако все пак някога си промениш решението, да знаеш, че съм на разположение.

– Много рядко си променям решението. А сега изчезвай, преди да съм решил да задържа тези десет бона за себе си. Нямаш представа какво преживях заради тях.

– Окей, окей, тръгвам веднага. Не бъди толкова груб! Мислех, че през всичките тези години сме станали приятели. Очевидно съм грешал! – Тим започна да се преоблича.

– Аз нямам приятели. Професията ми не го позволява.

– Е, добре, тогава. Значи наистина е време да смениш професията. Желая ти успех!

Алекс се просна уморен върху канапето и само изгледа двойника си злобно, без да каже нищо.

– Сбогом, партньоре!

– Сбогом! Заключи врата след себе си. После унищожи ключа. Гледай да не се набиваш на очи.

Тим излезе на улицата. Бързаше да се прибере вкъщи, при жена си и при децата си, далеч от този кръвопиец, който само за няколко години го беше направил богат. Единственото му задължение беше да го „замества”, докато Алекс пътуваше „в командировка” и се подвизаваше под фалшива самоличност.

От Тим се изискваше да излиза на публични места, да носи неговите дрехи, да използва неговите документи, да плаща с кредитната му карта, да говори като него, да се държи като него, да харчи парите му и да създава алиби. В замяна получаваше тлъст хонорар в брой за всяко свое посещение. Без данъци и такси.

Истинско чудо беше, че остана жив! Мигът на раздялата го притесняваше още от самото начало, когато двамата се запознаха в един интернет форум. Е, оказа се най-успешният ден в живота на Тим!

Колата го чакаше на далечен, усамотен паркинг, извън града. Прегледа я внимателно за експлозиви, преди да се качи. „Човек не може да бъде сигурен в тези времена!”

Врътна ключа и потегли към вкъщи. Пусна си радиото.

Сутрешните шоута започваха. Алекс изгледа новините и прогнозата за времето с половин око, после заспа.

Сънува Катина и малкото й, разплакано момиченце. Беше крайно време да сложи край на самотата, да!

Тихомир Димитров 

декември 15, 2014

В началото беше Словото

aasdg

Изт: Digital Eye Wallpapers @ sampaikini.com

Преоткрих, дето се вика, „топлата вода”. В началото бях беден журналист на свободна практика, който обикаляше по редакциите и ухажваше медийните босове за дребен хонорар. Имах две издадени книги, но все по-малко хора четяха тогава: в годините на дигитализацията. Старите навици отиваха на кино, в буквалния и в преносния смисъл. Още преди Трансформацията.

Пробвах се като телевизионен сценарист, но не ме взеха, защото нямах достатъчно връзки. Остана ми само киното. След две гладни години успях да продам сценарий, колкото да се наям, но филмът не видя бял свят. Рекламата беше последното ми спасение.

Ето как преоткрих „топлата вода”. Най-добрият начин за един талантлив текстописец да продава текстовете си е рекламата. Формите са кратки, хонорарите – високи. Трябва да измислиш само няколко думички, които да качиш на билборд, примерно. Или една-единствена думичка, като наименование на продукт, тиражиран върху милиони етикети в цял свят. Или кратък сюжет за телевизионна реклама. Успееш ли да пробуташ идеята си през три нива ръководители над тебе, защитиш ли я пред фокус групите и получиш ли одобрението на клиента, ти си човекът! Банковата сметка расте, а докато се прибираш вечер по булевардите навсякъде виждаш собствените си идеи, отпечатани в едър шрифт и обляни в светлина – по върховете на сградите или край пътните артерии. Чуваш ги по радиото. Гледаш ги по телевизията. Има удволетворение от професията, един вид. Виждаш резултатите от труда си. Но най-важното за мен тогава беше, че плащаха добре.

Така успях да си купя къща, кола и да се оженя. Животът щеше да е прекрасен, ако жена ми не беше катастрофирала фатално с чисто новата ми кола, заедно с детето, което носеше в утробата си. После се пропих, заради което ме уволниха от агенцията и банката ми взе ипотекираното жилище, което повече не можех да изплащам.

Отново бях на улицата, самотен и отчаян, а дори нископлатените журналистически среди бяха забравили за мен. Мислех за самоубийство в редките моменти, когато изтрезнявах, затова гледах да не изтрезнявам често. Разбих се от пиене и болестите не закъсняха, а средства за лечение, естествено, нямаше – одавна бях спрял да внасям осигуровки. Животът, в който вече не виждах никакъв смисъл, бавно вървеше надолу по наклона, към неизбежния си край…

Така до момента, в който не ми попадна едно парче от вестник. Исках да завия хляба си в него, но всеки път изчитах заглавията, дори върху старите, омачкани вестници. Професионален дефект от миналото, предполагам. Една американска лаборатория търсеше участници в опасен експеримент. Искаха да тестват революционно научно откритие, което позволява човешката личност и всичките й спомени да бъдат дигитализирани и съхранени за вечни времена, успоредно с достатъчно генетичен материал от тялото, за да може един ден човечеството да произвежда тела, които пасват на съхранените електронни „личности”. Пробваха се, един вид, да запишат човешката душа. Да я превърнат в софтуер. Някога. Евентуално. В далечното бъдеще.

Кандидати за експеримента, естествено, не липсваха. Като започнем от безнадеждно болните пациенти, минем през осъдените на смърт затворници и стигнем до разни его-великани с мания за безсмъртие. Последните се отказваха на мига, щом разберяха, че няма как да оцелеят физически след „записа”. Само от технологиите зависеше дали някога ще „оживееш” изобщо. Под кава форма. И как. Затворниците биваха реабилитирани, а на болните и отчаяните, като мен, изплащаха компенсации, преведени по сметките на техни близки. На нас пари в отвъдното нямаше да ни трябват.

Експериментът изцяло отговаряше на плановете ми за самоубийство, които нямах смелост да осъществя, но предлагаше и шанс за втори живот. Писах на организаторите. След дълга кореспонденция най-после ме одобриха. Изпратиха ми виза, самолетен билет, малко пари за пътуването. Разполагах с две-три седмици, за да се изкъпя, избръсна, да преспя в чисто легло, да се сбогувам с всички и всичко, което ме свързваше с този свят. Като бенефициенти посочих двама мои братовчеди. Нямах останали кой знае колко роднини, за които да се погрижа. Изненадани са били от неочаквания бонус, паднал им от небето, сигурно. Останалите пари завещах на благотворителни цели. И заминах за Америка.

Служителите в лабораторията бяха много любезни с мен. Накараха ме да подпиша куп документи, прекарах няколко месеца в скучни психологически тестове и медицински изследвания. Хранеха ни добре и ни пускаха да се разхождаме из града (под строго наблюдение, естествено). Даваха ни чисти дрехи и спяхме в удобни легла, което мен перфектно ме устройваше. Прекарах последните си дни в относителен комфорт.

Неизбежно, датата на Трансформацията дойде. Сложиха ме в някакъв високотехнологичен „ковчег” и натиснаха някакво копче. Това беше всичко.

Една секунда по-късно отворих очи, за да разбера, че са минали повече от 1000 години. Бях в същото тяло и в същия „ковчег”, но после разбрах, че нито лабораторията, нито „ковчегът”, нито тялото ми имаха нещо общо с предишните. По генетичен път бяха отстранили всички болести, белези и вродени аномалии. Изглеждах с десет години по-млад. И много по-жизнен. Чувствах се прекрасно!

Светът също се беше променил. Населението на планетата наброяваше по-малко от един милиард души, които, общо взето, живееха в охолство. Машините вършеха цялата работа по производството, а човеците се занимаваха с изкуство. Упражаняваха свободни професии, хобита и занаяти. Развиваха науката или се разхождаха чисто голи по цял ден и медитираха. Не беше задължително да работиш. Но, тъй като работата и удоволствието се припокриваха в този нов свят, занимаващите се с нещо получаваха дори още по-висок жизнен стандарт.

Продължителността на живота беше увеличена многократно. С помощта на технологиите, които ме „съживиха”, всеки можеше да удължава жизнения си цикъл колкото пожелаеше. „Услугата” беше безплатна. За мое голямо учудване, част от хората отказваха да се възползват от нея и напускаха този свят доброволно. Дали по религиозни причини, дали от скука. Или от любопиство – да преживеят смъртта в първо лице, единствено число, да продължат напред. Никой вече не се страхуваше от смъртта. Тя беше въпрос на избор.

Болести и престъпност не съществуваха. Премахнати били по генетичен път, много години преди да ме „съживят”. Откакто учените открили гена на състраданието и формулата на съвестта, започнали да ги развиват у всяко новородено. Насилието и войните бяха част от миналото – лош спомен, над който всички се присмиваха. Разбира се, грешки в системата имаше, но заразените с гена на насилието или на завистта биваха неутрализирани от роботите по сигурността, които ги подлагаха на задължителна Трансформация, за да неутрализират дефекта.

В продължение на няколко месеца любезните хора от лабораторията ме запознаваха с новия свят, малко по малко, за да не ми причиняват излишен стрес. Накрая дойде моментът, в който трябваше да се реинтегрирам обратно в обществото. Питаха ме дали искам да „работя”. Тъй като не виждах какво друго може да се прави, аз казах „да”. Но, представяте ли си, каква би била реализацията на човек, свикнал да печата на машина?

Успокоиха ме, че най-важно било желанието да се развиваш и ми припомниха библейската максима: „В началото беше словото”. Оказа се, че Новият свят предлага голямо поле за реализация на хора, които умеят да работят с думи. Рекламите вече не съществуваха. Човек можеше да получи информация за наличните продукти и услуги по телепатичен път. „Копирайтърите”, ако мога така да ги нарека, работеха в развлекателната индустрия. Там те служеха като посредници между инженерите и програмистите, създаващи паралелните реалности, и потребителите на тези реалности.

Тъй като Новият свят не предлагаше кой знае какви възможности за забавление, нито някакви по-сериозни проблеми за разрешаване, хората използваха паралелните реалности, за да обогатяват преживяванията си там. Можеха, например, да разберат какво е да си болен от чума, да се сражаваш в кървави битки, да убиваш съвсем безнаказано и да бъдеш убиван многократно, да пътуваш с експедиции в далечния космос, да участваш в човешката история – всичко това без абсолютно никакъв риск за здравето, в една изцяло контролирана, напълно безопасна и достъпна среда.

Съществуваха много Програми, разбира се, но непрекъснато се пишеха нови. Историята на човечеството беше главен източник на вдъхновение. Почти не остана период, който да не можеше да бъде изживян наново, през „очите” на различните участници в него. Хората искаха или да променят хода на историческите събития, или да преживеят съвсем нови реалности, плод на собственото им въображение.

Минах кратък курс, който имаше за цел да ме запознае със спецификата на това, което вършеха инженерите, програмистите и другите технически специалисти по Програмата. Моята работа беше да опозная потребителя достатъчно добре, заедно със сложната му душевност, да разбера какъв опит има с предишни Програми и да формулирам визията му така, че техниците да успеят възможно най-точно да пресъздадат неговата интерактивна паралелна реалност.

Накратко, превърнах се в разказвач на мечти. И, о, Боже, какво ли не видяха очите ми: галактически войни, космически зарази, насилие над непознати цивилизации, жестоки каторги, рухване на империи, всякакви архетипни преживявания, различни форми на убийство, самоубийство, любов и живот след смъртта – сюжети, в които са включени сетивата, съзнанието и подсъзнанието на потребителя. Луда работа! А в началото беше Словото…

Тихомир Димитров 

декември 3, 2014

Дневниците на похотливия милионер

Този разказ е художествена измислица, т.е плод е на авторско въображение и развинтена фантазия.
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна…

Желая Ви приятно четене:

Дневниците на похотливия милионер: За жените и парите

za_jenite_i_parite
Изт: hertalks.com

Нека обясня каква е връзката между богатството и жените. За повечето от вас тя сигурно е правопропорционална. И знаете ли защо? Защото никога не сте имали истинска жена или истинско богатство до себе си. Дори тези, които живеят в изобилие! Казвам го от личен опит. Познавам повече богати самотници, отколкото самотни богаташи. Каква е разликата? Ами, богатството е състояние на ума, ето каква! Извинете ме за „клишето“, но не точно блясъкът на златото е онова, което привлича дамите. Привлича ги блясъкът в очите, а той е само бегло отражение на блясъка в душата! Още едно „клише“ в кавички, но, хей, дори не си въобразявайте, че можете да използвате тази паразитна думичка преди да сте овладели в дълбочина изисканата елегантност на френския език, ОК?

Накратко, парите не могат да направят един мъж по-привлекателен за жените. Парите са само атрибут, аксесоар, като скъпия часовник. Дебелата банкова сметка е предимство, но не и достатъчно условие, за да се превърнеш от похотлив милионер в задоволен похотлив милионер. Това, което привлича жените, е благосъстоянието на мъжа, изразено чрез неговото самочувствие. Истината е, че повечето мъже със скромни доходи ще подминат жената на мечтите си по улицата, защото вярват, че не я заслужават! Това няма нищо общо с парите.

Можеш да излъчваш аурата на богатството дори когато си материално ощетен, но не можеш да си материално ощетен, когато излъчваш аурата на богатството. Когато си богат по душа! Ако обичаш себе си достатъчно, за да повярваш, че заслужаваш тази жена, тя ще бъде твоя. Независимо от нулите в банковата ти сметка. Нулите са само резултат от приноса ти в играта на благополучието — една от многото награди за самоуважението, което си дръзнал да си позволиш!

Дневниците на похотливия милионер: За първия милион

za_parvia_milion
Изт: blog.pch.com

Повечето хора дори не желаят да говорят за първия си милион. В съвременното общество на култ към недостига това е нормално. Нормално е да мразиш богатите. Вие какво? Да не мислите, че само бедните имат привилегията да мразят богатите? Бедните нямат никакви привилегии! Казвам ви го от личен опит. А богатите повече от всички хора на света мразят себеподобните си. Влюбени са в чувството си за вина. Неслучайно в САЩ върлува страхотна омраза към богатите. Да, американците обичат парите, но мразят хората, които ги притежават. Мразят ги дори повече, отколкото на Балканския полуостров. Защо мислите, че е така? Защото се съсредоточават върху парите като крайна цел, а не като средство за реализация на най-смелите си мечти.

Още на 16-годишна възраст разбрах, че без пари човек е абсолютно безполезен. Не само за себе си, но и за другите. Дори, бих казал, вреден. Точно така, бедността не е порок, но бедният е вреден. Вреден е за здравето си, защото яде некачествена храна, не си купува лекарства и не ходи на лекар, вреден е за приятелите си, защото не може да им помогне в труден момент, вреден е и за човечеството, защото мислите му са съсредоточени в това как да плати сметката си за ток, а не как да изобрети ваксина срещу рака, например. Целият му човешки потенциал е пропилян в мизерията. Впрегнат е в юздите на оцеляването. Знаете ли колко гениални учени са умрели в бедност? Един от тях беше баща ми. Нека ви разкажа повече за него. Така ще хвърля светлина и върху произхода на първия ми милион.

Той беше отдаден на науката. Погълнат от експериментите в лабораторията, баща ми забрави да се грижи за себе си и това му коства живота. Много преди да умре забрави да се грижи и за семейството си. Няма да забравя дългите зимни нощи, в които с майка ми треперехме от студ под родопските одеяла, защото нямаше кой да плати сметката за тока и парното. Няма да забравя и консервите, които убиха баща ми. Ядеше само копърка, за да има пари за скъпите западни трудове, да поддържа абонамента си за скъпите научни списания. Заплатата му на научен сътрудник към БАН стигаше колкото за въпросните абонаменти, за наема и за консерви. Долнопробната храна го уби.

Малко преди „промяната“ с колегите му бяха по пътя на революционно откритие в медицината. С майка ми търпяхме несгодите, защото вярвахме, че имат цел. Един ден името на баща ми щеше да се прочуе по цял свят, а изобретението му щеше да помогне на хиляди хора да си върнат зрението. Най-после щяхме да сме богати, да пътуваме в чужбина, да ни уважават в обществото. Мислехме, че бедността има някаква цел. Тогава разбрах колко важна е науката и колко безцелна е бедността. Дори да направиш революционно откритие, трябва да имаш пари, за да го патентоваш. След десети закриха лабораторията на баща ми поради липса на финансиране. Други хора си присвоиха резултатите от неговия труд. Патентоваха изобретението му и го продадоха в чужбина, а ние с майка ми наследихме само дългове.

На смъртния си одър баща ми разбра, че е живял като глупак, въпреки могъщия си интелект. И ме накара да се закълна, че няма да повторя неговите грешки. „Човек трябва да помисли първо за себе си, преди да успее да помогне на другите“ — каза ми той. И си отиде от този грешен свят.

Така се озовах в положението на 16-годишен полусирак, който трябваше да издържа майка си и да плаща дълговете на баща си, още преди да е навършил пълнолетие. Имах остра нужда от пари, при това много и то — СЕГА! Здравословното състояние на майка ми се влошаваше с всеки изминал ден. Непрекъснато си блъсках главата как да изкарам някой лев, защото парите от стипендията и нейната пенсия по инвалидност не бяха достатъчни дори, за да се храним добре. Продължавахме да вредим на себе си в безизходицата и положението ставаше все по-зле.

Имах купища идеи за бизнес, но не можех да регистрирам фирма, защото нямах паспорт и, разбира се, нямах пари за начален капитал. Прекарвах дните в учене за кандидатстудентските изпити, а нощите — в дежурства като санитар в местната болница. Там с очите си видях как ежедневно немотията отнема своите жертви — болницата нямаше пари за скъпите, неотложни операции, нямаше дори за парно през зимата, а пациентите нямаха пари за лекарства. Резултатът се измерваше в трупове, в стотици пропилени човешки съдби: музиканти, които никога нямаше да зарадват света със своето изкуство, артисти, които никога нямаше да се качат на сцената, студенти, които никога нямаше да завършат, мъже и жени, които никога нямаше да срещнат своята половинка и да създадат поколение. Защото не им достигаха пари за лекарства!

Тогава се заклех, че няма да позволя на бедността да отнеме и моя живот. Нямаше да й се дам толкова лесно! Бях готов на всичко, за да изляза от омагьосания кръг. Когато човек е изправен пред стената и няма какво да губи, той става упорит, амбициозен. Не спира пред нищо. Готов е да посегне и на чуждото, ако се наложи, за да оцелее. Или се предава и губи малкото, което му е останало. Среден път няма. За мен най-решаващ беше денят, в който посетих мама в дома за възрастни хора с увреждания. При едно от свижданията в стаята й видях мишка да се храни от все още недокоснатата й храна. Трябваше на всяка цена да я измъкна от тази кочина, пълна със зарази!

Прибрах се разстроен в студентското общежитие. Добре, че бяха общежитията, защото вече не можехме да си позволим наема на общинското жилище, което се полагаше на баща ми, докато беше жив. Вече бях студент първи курс по медицина, но докато завършех и започнех да практикувам щяха да минат години, а дори в медицинската практика не виждах спасение. Тогава месечната заплата на един лекар се равняваше на 80–90 долара!

Замислих се, че парите не идват с вятъра. Техен източник са другите хора. За да ти дадат част от парите си, трябва да им дадеш нещо, от което се нуждаят. За да ти дадат ГОЛЯМА част от парите си, трябва да им дадеш нещо, от което СИЛНО се нуждаят. Но какво притежава един студент, с майка инвалид и починал баща, от което другите хора да имат нужда? Нищо, освен тялото си! Замислих се дали да не продам някоя „част“ — бъбрек, например. В крайна сметка, човек може да живее с един бъбрек. Но парите, които се предлагаха на черния пазар за такива „стоки“ тогава бяха малко, а нелегалните операции — твърде опасни. Не, баща ми беше жертвал тялото си за медицината и аз се заклех да не повтарям неговите грешки! Оставаше ми само един избор — да излъжа хората, че притежавам това, което им трябва.

В ранните години на „демокрацията“ едни хора натрупаха пари, като излъгаха други хора, че ще им плащат високи лихви. После разни хора излъгаха с приватизацията. После трети излъгаха, че ще направят политически реформи, а четвърти обещаха да „оздравят“ предприятията. И излъгаха. Тогава населението все още имаше спестявания и не знаеше какво да ги прави. Но мошениците знаеха какво да ги правят. На пазара цареше дефицит на стоки и услуги, а най-големият „актив“ в ранните години на „демокрацията“ се оказа лъжата.

В началото бяха лекарствата. Стажът в болницата ми осигуряваше достъп до хора с тежка диагноза и добри спестявания, които се нуждаеха от скъпи лекарства. У нас все още нямаше кой да им ги осигури, дори да можеха да си платят законно. Започнах да събирам пари от тези нещастници с обещанието, че ще им предоставя нужните медикаменти, внос от чужбина. Разбира се, това трябваше да си остане между нас. Фалшифицирах какви ли не разрешителни за внос и различни сертификати, за да мога да оправдая измамата. Лъжех, че познавам богати фармацевтични компании на запад, основани от известни лекари, които помагат на хора в тежко положение от бедстващите страни, като им продават лекарства по-евтино. Вярваха ми, защото баща ми беше учен и преди „реформите“ понякога го изпращаха в командировки отвъд Желязната завеса. Нормално беше да има такива контакти. А търсенето беше огромно и списъкът с „поръчаните“ лекарства растеше. За да печеля време лъжех, че трябва да „запълним квотата“, преди да направим заявка. Това ги караше да „поръчват“ още неща, дори такива, от които нямаха нужда в момента, като аспирина на „Байер“, само и само да напълним „квотата“. За „каталог“ използвах един стар немски справочник за лекарства, открит в чекмеджето на баща ми.

Никога няма да забравя вечерта, в която се прибрах в общежитието с равностойността на девет хиляди долара в брой. Не можех да повярвам на късмета си! Бях открил „златната мина“ — казваш на хората, че имаш това, от което се нуждаят и им взимаш парите веднага! Без излишни въпроси! Това беше „най-успешният“ ден в болницата и вече трябваше да действам, защото недоволството от забавената „пратка“ растеше. Беше въпрос на време пациентите да се разприказват пред лекарския персонал. Вече имах средства и това променяше нещата. Можех да си купя още време. За целта подкупих един от преподавателите във факултета да ми предостави част от „бракуваните“ вносни лекарства, които вече така или иначе се продаваха на черно в страната. Така осигурих реалната „доставка“ на част от „поръчаните“ медикаменти и доверието в мен се повиши. Както и количеството на паричните потоци.

Накрая стигнах момента, в който всички средства за отлагане бяха изчерпани. Имах равностойността на близо сто хиляди долара в брой и никакво доверие в местната валута, нито в банките, които скоро щяха да фалират. Затова сложих парите в една туристическа раница и офейках. Обмених ги по морето срещу валута на твърде неизгоден курс, който имаше предимството, че не ти задават излишни въпроси. Накарах един познат в чужбина да регистрира банкова сметка на свое име, преведох му парите и офейках от страната.

Няколко дни по-късно разбрах, че са ме обявили за национално издирване. Щяха да минат години, преди да стигнат до мен! С моя познат се бяхме разбрали да получи 20% от сумата, ако ми напише поименен чек, който можех да осребря в почти всяка европейска банка. Тогава се научих как да използвам алчността на хората срещу тях. Обещах му половината, ако изтегли парите лично и ми даде другата половина в брой. Немските власти го задържаха няколко седмици, след като вече имах анонимна банкова сметка в Швейцария и все още бях на свобода.

Потопен в изобилието на западния свят, аз започнах да „проглеждам“ за всичко, от което се нуждаеха хората в България. Рано или късно българите щяха да заприличат на местните — затънали в дългове и изтерзани от работа, но тогава все още нямаха дори елементарни неща, като свестни автомобили и добре платена работа. Ето как отново започнах да обещавам на сънародниците си това, от което се нуждаеха най-много: високи доходи и „западен“ стандарт на живот. Регистрирах фирма за трудово посредничество и наех един от бившите ми колеги в университета за мой „представител“ у дома. Работата му беше да провежда интервюта за работа и да събира капаро от квалифицирани специалисти за „обещаваща кариера“ в чужбина.

Нямате представа колко наивни са най-интелигентните хора! Готови са да ипотекират жилищата си и да заложат спестяванията си срещу шанса да получат работа и достойно заплащане, комплект социални осигуровки и работна виза. Но аз вече знаех до какво води алчността и не се поддадох на изкушението да взема максималното, което можех, от тези хора. Целта ми беше да натрупам дълъг списък от „кандидати“ за кратко време, срещу половината от първата им, хипотетична, работна заплата в чужбина. Така, вместо да работя 900 месеца като високоплатен служител „на запад“, аз просто събрах половината въображаеми заплати на 1800 отчаяни лекари, преподаватели, инженери и технолози, които никога нямаше да помиришат дори работна виза. Средствата инвестирахме в парцели и разрешителни за строителство, които използвахме, за да събираме капаро срещу апартаменти „на зелено“. „Продавахме“ ги евтино и забогатявахме бързо. Моят човек в България го арестуваха, но и двамата вече бяхме милионери, а паричките стояха на сигурно място в Швейцария.

Междувременно бях започнал абсолютно законен бизнес с износ на употребявани автомобили за България. Както знаете, в началото на прехода у нас хората се нуждаеха от абсолютно всичко, включително и от качествени коли западно производство, които европейците буквално изхвърляха на безценица по автокъщите, а моите сънародници разграбваха срещу 5–6 пъти по-висока цена — заради липсата на адекватно предлагане у нас и заради множеството митнически формалности в началото. Тъй като вече разполагах с капитал, не ми беше проблем да им осигуря това, от което се нуждаят. Този път — наистина.

Нещата вървяха по мед и масло. Настаних майка ми в комфортен мезонет в покрайнините на София, осигурих й издръжка като на кралица и редовна визитация от частен лекар плюс денонощна грижа от частна медицинска сестра. Всеки месец числото в банковата ми сметка растеше. Автовозите се връщаха празни от родината и „гладни“ за още. Бизнесът се развиваше прекрасно и животът беше хубав, но продължителното изгнаничество беше започнало да ми втръсва и аз копнеех да се върна у дома. Исках отново да бъда свободен да пътувам и бях готов на всичко, за да изляза на чисто, да обърна нова страница в живота. Да платя дълга, който бях натрупал пред обществото. Реших да го направя в деня, в който получих новината за ареста на моя „съдружник“ в България. Наех адвокат, който познаваше правилните хора на правилното място и получаваше тлъст хонорар, за да придвижва рушветите до правилните ръце.

След няколко телефонни разговора ми се изясни, че ако се върна и поема солидарна отговорност за съучастие в общото обвинение по присвояване чрез измама, ако си призная всичко и ако сътруднича на властите в разследването, плюс малък рушвет в рамките една десета от парите, които бях натрупал през последните две години, най-вероятно ще се отърва само с условна присъда и солена глоба. Откажех ли да го направя, моят „съдружник“ щеше да се разприказва и съвсем скоро цяла Европа щеше да отеснее за мен, а правораздаващите органи на запад, както знаете, не са толкова сговорчиви и отстъпчиви, колкото бяха българските по онова време. Накратко, това беше последният ми и единствен шанс да се прибера у дома и да започна „на чисто“.

За съжаление, адвокатът ми се оказа измамник и съвсем скоро се озовах в положението на арестант с надвиснала заплаха от десетгодишна ефективна присъда, запориране на банковите сметки, конфискуване на цялото имущество и над сто милиона лева глоба. Добре че съдиите си оставаха подкупни и без помощта на посредник. Направих пълни самопризнания и получих възможността да подпиша сделка с условна присъда срещу окончателния размер на наложената ми глоба.

Казват, че човек не знае какво печели, когато губи и че съдбата обича смелите. Прави са! Подписах споразумение, с което позволявах на държавата съвсем законно да ме разори. Нямах намерение да прекарам младостта си в затвора. Точно тогава у нас започна масовият фалит на банки и хиперинфлацията. С всеки изминал ден стойността на глобата ми в левове се топеше, а валутните ми спестявания на запад си стояха абсолютно непокътнати и дори се олихвяваха. Можех да си позволя да чакам, защото даже лихвите по глобата не представляваха проблем при тези условия. Инфлацията ги изпреварваше в пъти. Ето как в началото на 97-ма година, когато хората се редяха на опашки за хляб, аз бях абсолютно свободен, напълно реабилитиран от закона и нечестно богат!

Дневниците на похотливия милионер: За истинското богатство

za_istinskoto_bogatstvo
Изт: addicted2success.com

Истинското богатство не се измерва в пари. За „клишетата“ сме се разбрали. Измерва се в самочувствие за изобилие. Колкото повече, толкова повече! Това се отразява и на осанката, и на дрехите, които носиш, на маниера, по който говориш. Само глупаците парадират със своето богатство. Умниците го използват, когато им потрябва. Например, да поръчат шампанско от 350 евро, но да го изпият в компанията на най-красивата жена от вечерта. И да я накарат да забрави за съпруга си. Но за това ще си говорим по-късно.

Парите са инструмент на свободата, ако мога така да се изразя. Майсторът каналджия, като му потрябва някой инструмент, не стои в лайната да се моли за гаечен ключ, а го вади от сервизния колан и решава проблема с него. Така се постъпва и с парите като инструмент на свободата. Има четири вида свобода:

Първата (най-ниската) е, когато работиш за някой друг. Особено в страни, където не ценят човешкия труд. Там ще ти плащат малко и ще ти се присмиват, че ти плащат малко! Губиш всичката си свобода, теглиш кредит и започваш да фалираш всеки месец преди заплата. Готов си на компромиси. Ставаш роб.

Втората степен на икономическа свобода е, когато работиш за себе си. Прецакан си, защото не можеш да спреш да работиш. Изпадаш в кризата на нередовните приходи и постоянните разходи. Губиш част от свободата си, теглиш кредит и започваш да фалираш преди всеки хонорар. Готов си на компромиси. Ставаш роб на много господари. Но това е по-добрият вариант, отколкото да работиш на заплата. Поне можеш да избираш на кого да се продадеш. И за колко…

Третата степен на икономическа свобода е, когато вече наистина работиш за пари. 3000 евро на месец сигурно ти звучат като добра „европейска заплата“, но едва ли могат да се сравнят с удоволствието да изкарваш по 3000 евро на ден! Проблемът е, че се превръщаш в роб на парите. Непрекъснато си зает. Разбирате ли, колкото по-висок е залогът, толкова по-широк е капанът. Прескочиш ли го, минаваш в следващото ниво.

Четвъртата степен на икономическа свобода идва, когато парите започнат да работят за теб. Тук можеш да си позволиш дори да си относително беден. Защото не работиш за всеки лев, а получаваш наеми, рента, отчисления от авторски права, лихви, хонорари, дивиденти и каквото се сетиш, под формата на пасивен доход. Което съвсем не те ограничава да имаш и активни доходи, ако поискаш. Дори разполагаш с повече свободни средства, които да инвестираш. А те не престават да идват. На равни интервали: всеки месец, всяка седмица, всяка година. Дори времето вече работи за теб!

Най-свободните хора не са задължително най-богатите и обратното също е вярно. Един обикновен рентиер, примерно, е по-свободен от един инвеститор, загрижен за капиталовложенията си, който получава инфаркт. Разликата е в качеството на живот. Рентиерът живее по-качествено от инфарктния инвеститор. И му плащат за това, вместо да раздава заплати всеки месец на недоказуемо производствен персонал. Разбира се, най-хубаво е, когато количеството срещне качеството. Великите актьори, спортисти, музиканти, писатели и певци получават хонорари, които се равняват на брутния годишен доход на индустриално предприятие.

И така, след като вече разполагах със солиден актив, можех да се замисля и за пасивни източници на доходи. Имах достатъчно време да мисля, докато икономиката се съвземе, но използвах кризата, за да се докопам до евтини имоти в цялата страна. Реших, че парите отново не могат сами да работят за мен, очевидно трябваше някой друг да ги изкарва, затова се насочих към личности с кауза, които бях сигурен, че ще стигнат докрай в намеренията си. И ще са готови да споделят част от просперитета с мен.

Помогнах на един българин да осъди държавата в Страсбург и получих процент от компенсацията, дадох заем на друг да патентова изобретение в САЩ и получих част от хонорара след продажбата му, купих дялове от частна болница, оборудвах я с техника и започнах да получавам дивиденти. Междувременно, цените се нормализираха, спестяванията на населението се стопиха и аз започнах да раздавам кредити срещу залог. Така придобих още имоти, които ми носеха стабилен доход от наеми.

На 26-годишна възраст вече можех да калкулирам месечните си доходи в стотици хиляди, разделени на пасивни и активни източници, удобно разпределени в различни дейности и сигурно пласирани в различно имущество, което също носеше доходи. Това ме накара да се посветя на най-голямата си мечта: да стана меценат. Започнах редовно да посещавам откривания на изложби и винаги купувах първи картината с най-висока цена. Така правех услуга на художника, защото давах пример на българите, които искаха да приличат на мен. И те се надпреварваха да притежават платната на същия художник в просторните си холове. После, разбира се, художникът ми връщаше парите, а картината оставаше за мен. Превърнах се в колекционер. Посещавах благотворителни вечери и благотворителни балове. Забелязах, че колкото по-щедър ставаш, толкова повече получаваш. И, неизбежно, когато навлезеш в този нов етап от живота, те налазват златотърсачките.

Дневниците на похотливия милионер: За истинската жена

za_istinskata_jena
Изт: fineartamerica.com

Истинската жена няма нищо общо със златотърсачките. Тя е аристократ по душа. Тя знае, че дори само да се родиш като жена е аристократичен факт, но като добавиш интелект, външен вид, добро образование, обноски и произход от богато семейство, ставаш нещо като барон, макар и в личната ти карта да пише „госпожица“ еди-коя-си.

Тези жени са привлекателни, защото имат стил. Приличат много на вица за сянката, която бяга от теб, когато се стремиш към нея, но истинската жена никога не тича след теб, когато й обърнеш гръб, за разлика от сянката. Тя просто казва: „Следващият, моля!“ И се появява друг костюмиран обожател, който може да се окаже по-богат, по-млад и по-добре сложен от теб. Че и по-внимателен. Тогава губиш истинската жена и ти остава само обикновената: майката или слугинята. Слугинята се чука само за пари, а майката се чука едновременно за пари и за деца. Което я прави с една идея по-смислена от слугинята. Но не винаги разполагаш с такава жена. Тя често е заета със съпруг и деца. И посягаш към слугинята. А в нейния образ най-често срещаш златотърсачката — момичето с висока издръжка, шугър бебчето, дъщеричката на татко или принцеската, която се дава под наем, взима скъпо и е с тебе само когато свършваш. Или докато пазарува дрехи от мола с кредитната ти карта, а шофьорът ти й носи торбите.

Тази жена е изкушение за мнозина, защото изглежда добре (и няма как, при положение че инвестира всичко във външния си вид), но малцина могат да си я позволят, защото е по-добър бизнесмен от тях. Всеки мъж, който веднъж си я е позволил, обаче, лесно може да се освободи от нея, като за целта трябва просто да спре да й дава пари. Тогава златотърсачката, за разлика от истинската жена, става невидима за теб. Сменя си телефоните, квартирата, приятеля и колата.

Но истинската жена винаги е там. Дори когато не можеш да си я позволиш. Тя обича да е заобградена от обожатели. Дразни те с ес-ем-еси, изпраща ти по някой имейл от време на време, за да те пита как си. Водиш я на опера не защото е скъпо и не може да си го позволи, а защото си успял да купиш билети за откриването на сезона — нещо, която тя не би могла да ти откаже. Водиш я в Париж не защото иска да види Франция, а защото има апартамент в центъра. Купуваш й кола не защото се нуждае от транспорт, а защото цветът на предишната й е омръзнал. Или не съвпада с новия й тоалет, шит по поръчка, който струва повече от колата.
Срещаш я по партита с други мъже, които в повечето случаи са изискани гейове или платонични приятели, които ползва само за показване, но никога не би чукала. Тя не интимничи пред тебе с тях, за да те дразни. Тя знае, че може да има и двама ви, когато пожелае. Защото е истинска жена.

Дневниците на похотливия милионер: За жените, без които не мога

za_jenite_bez_koito_ne_moga
Изт: examiner.com

Мария („Куртизанката“). Взима две хиляди лева на вечер и излиза само с чужденци. Аз съм единственият българин, който допуска в леглото си. Защото не съм се заразил с „балканския манталитет“, според нея. Годините, прекарани в чужбина, са си казали думата, явно. Мария дори не е истински красива. Няма тяло на богиня, не е млада, нисичка е, има добре оформени, но къси бедра, дори гърдите й са леко увиснали. Но в тази жена е заложена искрица от Господ, която кара мъжете да пощуряват.

Срещнахме се на едно „благотворително“ парти, организирано от модна агенция, чиято цел беше да запознае богати мъже като мен с бедни, но красиви момичета, дошли от провинцията да се чукат за пари. Сред всичките полу-голи „миски“, сервитьорки, барманки и танцьорки, които щъкаха около мен, погледът ми се спря единствено върху Мария. Нещо в нея ме накара да се почувствам като разгонен тийнейджър. Беше в компанията на поредния чужденец, наел я за вечерта. Даде ми номера си. Уговорихме се да й се обадя на следващия ден. И тя дори не си направи труда да симулира оргазъм или да се престори, че й харесва. Питах я: „Как издържаш?“ Каза ми, че мисли за красивите неща, които ще си купи с парите, а не за мъжа, който й ги дава. А мъжете се влюбваха в тъжното й лице, в замечтания й поглед, в дискретния начин, по който умееше да флиртува с тях, оставайки незабелязана за всички останали.

Има нещо животинско във връзката ми с тази жена и едновременно с това — нещо твърде изискано. Тя е олицетворение на фриволната жена с висок интелект — рядко срещана порода и, поради тази причина, изключително търсена. Умните жени ме възбуждат. Мария говори четири езика, пее прекрасно и свири на пиано, освен това обича да рисува. Зарязва те, ако се държиш грубо с нея и ти връща парите. Подбира клиентите си внимателно. Сигурен съм, че повечето от тях са влюбени в студеното й отношение в леглото. Също като мен. В надменния начин, по който ти заявява: „Да, не можеш да ме имаш, дори да притежаваш всичките пари на света! Можеш да си купиш само част от времето ми, колкото ти позволя, но това е миг от вечността.“ Много чужденци идват в София единствено заради нея. Достатъчно богата е, за да си позволи частна охрана, която се грижи за безопасността й дискретно, от разстояние. А разговорите с нея винаги са истинско удоволствие, след като си платил данък на нагона.

Анита („Дивачката“). Двадесет и две годишно цицоресто миньонче, което хапе, скубе и драска с нокти. Може дори да ти се изплюе в лицето. Анита е дете от проблемно семейство. Бащата пребивал майката редовно, тормозел и нея. Казва, че най-щастливият ден в живота й е неговата смърт — карал пиян. Дори не знае къде е погребан. Не са й казали, за да не поругае гроба му.

Заради травмите от детството Анита обича да страда. Получава невероятни оргазми, но е способна да свърши само ако я обиждаш с вулгарни думи, душиш я до посиняване или се отнасяш с нея като с парцал. Настроението й се мени като времето в планината. Понякога е куче на каишка, но изведнъж подивява и започва да се бие. В буквалния смисъл на думата. Единствените „любовни“ белези по тялото ми са оставени от нея. Другите жени ги смятат за „секси“. Аз смятам „дивачката“ за повече от секси! Харесвам я, защото когато съм с нея, все едно съм с няколко различни по характер и темперамент жени едновременно.

Издържам следването й в университета. От време на време й пращам по някой дискретен, но скъп подарък. Виждаме се два-три пъти в годината. Тя си има приятел, който дори не подозира за моето съществуване. Обещал съм да й стана кум, ако реши да се омъжи и да поема всички разноски по сватбата. Искам да компенсирам поне част от нещастното й детство. Тя ми казва, че няма да вземе никой, който не е „одобрен“ от мен. Това са глупости, разбира се, но аз ще „харесам“ всеки, в когото е влюбена, макар да не правя услуга на младежа, защото могат да минат месеци, преди Анита да разкрие истинската си същност. Не мога да я ревнувам. Усещам, че тя не ми принадлежи. Усещам, че не принадлежи на никого. Но искам да бъде щастлива. Макар и временно…

Жана („Нимфоманката“). Жана е висока, кокалеста и руса, като скандинавски модел. Има спокойно излъчване и флегматичен характер. Изглежда незаинтересована. Човек би помислил, че целият свят й е скучен. Докато не я вкара в леглото. Тази жена е толкова пристрастена към секса и към всеки допир, свързан с него, че може да побърка дори най-издръжливия мъж. Трансформацията е фундаментална при нея — никой няма да повярва каква разгонена тигрица се крие зад образа на студенокръвната блондинка. Съгласна е на всичко и винаги е готова да експериментира. Обича нежния, бавен, чувствен секс, едночасовите предварителни игри и масажите, но и бруталното обладаване без предупреждение. Харесва игрите. Разхождала ме е с каишка из хотелската стая и ме е яздила като пони. „Изнасилвал“ съм я брутално. Беше толкова истинско, че в един момент се уплаших да не би наистина да я изнасилвам.

След оргазъм Жана се смее. Продължително и на висок глас. До сълзи. Тя е истинско съкровище за смелия откривател. Точно от този тип жени, за които писах в началото, че няма да посмеете да заговорите на улицата. Защото външният й вид ще ви уплаши. Тя изглежда като модел, работи като модел (на бельо) и се държи като модел — хладно и високомерно. Но проявите ли авантюристичната си натура, започнете ли да я докосвате, вкарате ли я веднъж в леглото, ще разберете, че сте открили „златната мина“ — тази, която всеки мъж си мечтае да намери. За нея няма грозни мъже, ниски или високи, нито бедни и богати. Всичко е позволено, стига веднъж да прескочите границата заедно. Склонна е дори да ви плаща, за да я чукате редовно. Звучи невероятно, нали? Казах ви, че Жана е нимфоманка. Изпада в депресия, ако не получи поне три оргазма до края на деня. Но мъжете се страхуват от нея. Респектират се! Особено българските мъже. Какви смешници!

И Жана е нещастна заради тях. Тъжна и самотна. Няма си дори гадже. Сигурно на това се дължи студеното й лице, безразличното й поведение. Веднъж се забавлявах да гледам отстрани как един мухльо два часа се опитваше да й направи впечатление в известен столичен ресторант. То не бяха комплименти, цветя, не бяха изискани специалитети! Думите му минаваха и заминаваха покрай ушите й, сигурно дори не знаеше как се казва този неин „кавалер“. Изпуши си цигарата и отиде до тоалетната. Пътьом мина покрай мен. Поиска ми огънче. Прошепна ми в ухото, че ще ми „чукне“, ако в дамската тоалетна няма никой. След една минута телефонът затрепери във вътрешния ми джоб. Докарах я до четири оргазма за две минути! Накрая свърших в нея. Без презерватив.

Жана е оперирана и не може да има деца. Редовно ходи на лекар, за да се преглежда. Гинекологът не й взима пари, защото я чука върху „кончето“. Прибрах се вкъщи облекчен и по-късно разбрах, че на мухльото не му се е отворил парашутът. Платил 500 лв. сметка и отишъл да лъска бастуна. Не беше се осмелил дори да я докосне. Нито веднъж през цялата вечер! Сигурно после се е хвалил, че излиза с манекенки. Задник!

Яница („Шугър бебчето“). Запознахме се на яхтата на едно парвеню в Созопол. Беше поканил Яница и приятелките й „за украса“ на рождения си ден. Такива момичета никога не отказват покана за пътешествие с яхта. „Украсата“ обикновено включва „консумация“ — по желание на клиента и почти винаги е безплатна. Причината? Ами, откъде мислите, че шугър бебчетата си намират нови шугър-даденца, а?

Яница е слаба, почти хърбава. И няма как — храни се предимно с моркови. Има стройно тяло, изкуствени гърди, изкуствени мигли, изкуствени нокти, изкуствен тен, натрупан в солариум. Само големите й, зелени очи са естествени.

На партито я видях да си ляга с един доста пиян младеж — близък приятел на рожденика. По-късно разбрах, че не му е станал. Няма как да „джаскаш“ цяла вечер, да изпиеш кофата с шампанско и да очакваш, че ще ти стане. Но мъжката потентност не е приоритет за нея. Яница не обича секса. Може да прекара 5 часа пред огледалото и да изглежда като най-голямата курва на купона, но в леглото е фригидна като сом.

Поканих я на разходка до Гърция с чисто новия ми кабриолет. Ядохме сладолед. Оглеждахме магазините в Солун. Каза ми, че ако искам да й стана „гадже“, трябва да й купя нещо. И, понеже вече си имаше гърди, нос, устни, нотки, мигли и тен, заложих на бижута. Така станахме „гаджета“. Сигурно се чудите какво толкова намирам в нея? Ще ви кажа. Привлича ме лекотата, с която умее да привлича пари — лекотата, с която трансферира богатството от мъжкия към женския пол, без да полага никакви усилия. Освен да поддържа външния си вид, естествено. Такива жени са „за показване“, а не за секс. „Тунинговаш“ я по твой вкус, обличаш я по твой вкус и ходиш да я показваш. Завистта в очите на останалите мъже, особено ниско интелигентните, струва повече от злато.

Направихме околосветско пътешествие заедно. Изкупи половината магазини по пътя. Трябваше да наемем носачи и да купим допълнителни куфари, за да приберем боклуците й у дома! Яница излиза по-скъпо от компаньонка и чука десет пъти по-зле. Но един богат мъж има нужда от човек като нея. Помните ли как се превърнах в колекционер? Селяните трябва да ти завиждат, за да искат да ти подражават. А богатите селяни умират точно за такъв тип жени. Аз ги наричам „чалга принцеси“.

Яница е инвестиция за мен. Избил съм всичките си капиталовложения в нея, че и отгоре, само в скъпи платна. Благодарен съм на медиите, че създават идоли за простаци. „Ооо, тоя я гледай с к’ва мацка се е издокарал — като по телевизията!“ И бам: „Значи аз също трябва да притежавам картини, че да я чукам тая. К’ва кола кара? Аха! Още утре ще си поръчам същата, ама по-новия модел. А тоя костюм откъде го взе, браточка?“ Ето ти визитката: на дилъра, на шивача, на художника. И мерси за комисионата!

Яница знае, че я ползвам като инструмент за изкарване на пари и няма нищо против. Хей, все пак й плащам наема, сметката за телефона, заплатата на домашната прислужница и куп други неща. Сделката е изгодна за двете страни. Тя има само няколко години да вземе от живота всичко, което може, преди да погрознее, преди да изгуби единствения актив, който притежава. А аз най-много от всичко обичам да прибирам парите на глупаците. Това си е джентълменско споразумение!

Елица („Шефката“). Назначих я в компанията ми за управление на недвижима собственост. Издигна се от най-обикновена секретарка до търговски директор. Всички в офиса я мразят. Но се страхуват от нея, защото знаят, че докладва лично на мен. Жените са истински кучета, назначиш ли ги да ти пазят парите. Следят всеки превод дали е пристигнал навреме, всеки наем, как върви реконструкцията на сградите, тормозят наемателите, изнудват майсторите, пазарят се с доставчиците, „оптимизират“ заплатите, пестят от материали, разходи, транспорт. И всичко това, само и само ти да можеш да изкарваш повече! Докато си вееш задника по света! За да може тя да оправдае „високия“ си статус в обществото.

Елица е от онези привлекателни 25-годишни работохолички, които мислят, че правят кариера, защото са завършили университет, а не защото имат хубав задник. И до известна степен са прави. Организираш ли нещата така, че да имат личен интерес от твоя просперитет, с течение на времето се превръщат в истински дракон за служители, доставчици, подизпълнители, клиенти и акционери.

Разбира се, тя никога не отказва поканите ми за секс, макар и след няколко месеца да планира сватба. Причината е не само в парите, уважаеми, а в резултата от парите. Истината е, че тя никъде, никога и по никакъв начин няма да срещне мъж като мен. Нейната среда е различна. Нейните приятели са различни. Те са на заплата. Те правят „кариера“. Те организират тиймбилдинги и семинари. Те ходят на скучни семейни „партита“ и готвят по рецепта от дебели кулинарни книги. Хвалят се с екскурзии до Турция и Гърция през единствените 20 дни в годината, когато са свободни. Те спестяват. Те купуват ипотекирани жилища и бачкат за „повишение“.

Освен че зная как да доставя удоволствие на една жена в леглото и съм понатрупал известен опит, аз по всичко друго също се различавам от тях. Нямаме допирни точки. Тя буквално е омагьосана от начина ми на живот, от размаха, с който изкарвам пари. От това, че управлявам човешки съдби. От поведението ми, дрехите ми, парфюмите ми, от декорацията на жилището ми, дори от многобройните ми любовници е очарована. Все пак, тя не познава друг мъж като мен, а различното винаги е интересно.

Добавете щипка чар за вкус, малко пари (заплатите в България са най-ниските в Европа), една-две вечери в изискан ресторант и отношение на истински джентълмен, и картинката ще ви се изясни. Все пак, най-голямото постижение в живота на Елица е, че от провинцията е успяла да дойде в София, да получи образование, да си намери работа и да стане шеф. Дори е успяла да купи „собствено“ жилище, което ще изплаща с мъжа си, докато остареят. Което я прави още по-зависима от мен.

Милена („Невярната съпруга“). Започна да излиза с мен, за да отмъсти на мъжа си, който изневерявал. И започна да й харесва. Запознахме се по стандартния начин — поисках огънче, попитах я дали мога да седна при нея и тя прие. Наливаше се с водка. Милена е нещо като социален експеримент за мен. Реших да се облека нормално, да отида в нормална кръчма и да видя дали мога да спечеля „нормална“ жена, без задължително да я подкупвам. Тестване на „ловните инстинкти“, един вид. Когато се стигна до професията й казах, че поставям окачени тавани. Забеляза, че ръцете ми са прекалено добре поддържани. Обясних й, че имам фирма за поставяне на окачени тавани (което не беше лъжа). Попитах я какво прави хубавица като нея сама по това време на нощта. След третата голяма водка тя най-после изплю камъчето. Сподели, че е хванала мъжа си в изневяра. И заплака. Утешавах я, докато свърши бутилката. После я закарах в малкия двустаен апартамент, който поддържах в Младост специално за такива случаи. Разви ми болтовете от секс! И двамата установихме, че никога не сме попадали на по-подходящ сексуален партньор. Телата ни бяха просто създадени едно за друго.

Тя се върна при мъжа си, „прости“ му, но продължи да се вижда с мен. На същото място. По същото време. Всяка седмица. И така вече няколко години. Връзката ни е базирана изцяло на оргазми. А нейните са много повече от моите, повярвайте ми! Един добър любовник, за да поддържа темпото, което поддържам аз, трябва да умее да чука и да получава удоволствие от секса, но без да свършва постоянно. С други думи, добрият любовник е загорелият, но издръжлив „работник“. Той събужда древния природен инстинкт у самката да изцеди жизнените му сокове, за да изгуби интерес към другите самки. Но тя не винаги успява и това само допълнително я влудява. Ще разгледаме тази тема по-късно, в „полезни съвети към господата.“

Ана („Алтруистката“). Естествено кестенява украинка. Емигрирала с техните на запад, още докато била малка. Ръководи една от фондациите, чрез които редовно дарявам средства. Тъй като и фирмата, през която дарявам, и фондацията са регистрирани на запад, където даренията се признават за разход и ползват всякакви данъчни преференции, Ана ме облекчава не само физически, но и фискално. Украинките са красиви като гълъбчета, знаете. Тя не прави изключение от това правило. Щедра е както в леглото, така и в живота. Предпочита да използва парите, които изкарва със задника си за благотворителни цели — нейният начин да намери смисъл в „божествената комедия“, предполагам. Изключително изобретателна е в начините, по които може да задоволи един мъж. През леглото й са минали стотици мъже. Обичам да свършвам върху красивото й лице. Но ще спра дотук, за да не ви дразня.

Истинската жена. Ще спестя името й, защото сигурно сте чували за нея от медиите, макар тук тя да не е твърде известна, защото рядко се прибира в България и принципно избягва публичността. Единствената жена, която ме превъзхожда във всяко отношение! Наследила баща си, който е сред хората, разорили държавата, опитала се да поеме контрол над империята му, но не успяла и загубила „почти“ всичко. Останали й „малко“ пари. Малко, малко, близо 100 милиона долара в имоти, акции, луксозни лодки, частен самолет, произведения на изкуството и скъпоценности от всякакъв вид!

Била е в повече страни по света от мен, облича се по-елегантно от мен, знае повече езици от мен, познава по-влиятелни хора от мен, притежава повече имоти от мен, несравнимо по-привлекателна е от мен и, освен всичко друго, е артист по душа. Разбира от изкуство — опера, театър, балет, рисува картини, прави изложби, има ангелски глас и владее няколко музикални инструмента. Пише поезия. Тя е от хората, на които съдбата е дала много, без нищичко да поиска в замяна. Сигурно е страдала в предишните си животи, не знам.

Такива хора обикновено лесно пропадат — пропиват се, продрусват или умират от нелепа болест, още преди да са успели да профукат завареното богатство. Някои от тях се самоубиват, след като го профукат. Такива хора обикновено са нагли и арогантни, невъзпитани и груби. Но тя не е от тях. Тя е скромна, тиха и добра натура. Което не й пречи да има високо до небето самочувствие, но твърде рядко да го показва. Получила е образованието си в престижни швейцарски колежи, била е възпитана и отгледана в дом на партийни функционери, които са имали домашна прислуга, мерцедес и частен шофьор, още преди „демокрацията“ да роди своите смешни парвенюта. Предполагам, че всичко това си е казало думата.

Запознахме се на откриването на една изложба. Бях запленен от държанието й, от аристократизма в движенията й, от невероятно мекия й глас, от високите скули, от прекрасната й, семпла, но изключително скъпа рокля. Тя имаше всичко, което притежава идеалната жена за мен. Няма да крия, че съм един от многото й обожатели. И че нито веднъж не ме е допускала в леглото си. Въпреки приятелството ни, което трае вече няколко години. Може би точно затова съм толкова луд по нея! Защото не мога да я имам! Правете си изводите сами.

В компанията й винаги се чувствам като селянчето, което току-що се е видяло с някой лев. Аз съм представител на буржоазията, а тя — на висшата аристократична класа. Клубовете, в които членува, не допускат всеки, който може да си позволи нечовешката такса. Баща ти също е трябвало да може да си я позволи. Ако мислите, че в България има „елит“ или „хайлайф“, трябва да видите средата, в който се движи тя: министър-председатели, наследствени милиардери, кралски особи, собственици на петролни компании, хората, които управляват света. Пръскал съм огромни суми по нея, въпреки че е много по-богата от мен. Тя никога не отказва скъпи подаръци. Нарича ги „жест на внимание“. Но можеш лесно да я разочароваш с просташкото си поведение. Понякога се чувствам като препарирано насекомо в нейния хербарий — толкова скован и тромав – толкова неук в познанията си по световна литература и по история на изкуството, толкова неуверен в изисканите блюда от „високата кухня“ и странните, дори перверзни сюжети на висшата мода.

Питате се какво прави презадоволен мъж като мен в полите й? Защо тичам след нея, като мога да имам всяка друга на земното кълбо? Не е само нагонът, моят единствен господар, повярвайте ми! Примирил съм се отдавна, че може би никога няма да спя с нея. Но тя е моят входен билет, моята виза към висшето общество, където не принадлежа по произход, но рано или късно ще принадлежа по право. Тя е моят учител по музика и френски, източникът на най-полезните ми бизнес контакти. Тя знае неща, които борсаджиите биха убили, за да научат един ден по-рано. Тя е всичко, което някога съм искал да притежавам и всичко, което някога съм искал да бъда. Тя е перфектната жена!

Дневниците на похотливия милионер: Полезни съвети към дамите

polezni_saveti_kum_damite

Изт: wbdesktopwallpapers.blogspot.com

Създадени сте от природата така, че можете да прекарате живота си в охолство, без да си мръднете пръста. По-привлекателните от вас го знаят, възползват се от този факт, но твърде буквално приемат идеята да не си мърдат пръста за нищо на този свят. Вярно, че около всяка красавица има достатъчно мъже с изплезени езици и тя не трябва да полага усилия, за да ги задържи, но, повярвайте ми, около всеки състоятелен мъж има много повече красавици, които се надпреварват за вниманието му и победата на нито една от тях не е гарантирана, защото в света на състоятелните мъже красотата е преходно качество, като парите. Тука има, тука — няма. А любимата им реплика е: „Толкова много момичета, толкова малко време!“ Кой беше казал, че да си вземеш красива жена е все едно да купиш ливада заради цъфналите пролетни цветя?

Под „състоятелен“ не разбирайте задължително богат, макар последният да е беден само по свой собствен избор. Състоятелен е всеки мъж, който се различава от вашите обожатели, готови да ви поднесат света само защото сте красива. По какво се различава ли? По това, че той действително ще ви го поднесе, за разлика от обожателите. Ако сте си мръднали пръста да бъдете НЕЩО повече от лъскава опаковка.

Това в особено голяма степен важи за България, където красивите жени и комплексираните мъже са много, а количеството е за сметка на качеството. Защо са ви десетки ухажори, като можете да имате само един? Мъжете са злобни и отмъстителни, особено комплексираните мъже, не мислете, че дълго ще поддържате връзка с няколко от тях едновременно. Опасно е за здравето ви! Колкото и да ги сменяте, накрая ще разберете, че всичките са еднакви. Приличат си като две капка вода. Нито един от тях не е в състояние да осмисли живота ви, да ви изкачи до покрива на света. А вие сте уникална, единствена, различна, нали? Вие заслужавате най-доброто! Да, ама не сте. И не заслужавате нищо, докато не си мръднете пръста да станете равностоен партньор на състоятелния мъж.

От вас, мили дами, се изисква малко — много по-малко, отколкото се изисква от него. Той трябва да пребори всички, а вие — само себе си. Мързела и егоизма си трябва да преборите! Няма нужда да трупате милиони и да манипулирате обществото, за разлика от него, няма смисъл да рискувате живота си и да изкачвате човешката пирамида стъпало по стъпало. Като него. Той ще го направи вместо вас. Заради вас. А после ще делите плячката по равно. Трябва само да го прелъстите. Това е предимството на женската природа.

Сигурно смятате за егоистично да се стремите към такива цели, а ви приканвам да преборите егоизма си. Да, ама не е егоистично. Алтруистично е! Бедният човек, както казах в началото, е вреден за себе си, за близките си и за обществото като цяло. Как ще помогнете на хората, ако сте домакиня и майка, ако не излизате от кухнята и се грижите единствено за своето дете? Ако разполагате с ограничен бюджет? Не би ли било по-смислено да имате повече време, да разполагате с повече спокойствие, да боравите с бюджет, който ви позволява да развихрите майчинската си природа в услуга на човечеството? Да допринасяте за каузи, които са много по-големи от самите вас? Докато някой друг печели битките на бойното поле?

Знаете ли как една жена успява да задържи състоятелния мъж, по който въздишат всички останали? Ще ви кажа как: от гледна точка на състоятелния мъж светът е пълен с възможности, с пари и с авантюри. Трябва само да протегне ръка, за да ги вземе. Но вие сте единствената! На земята нямате реплика и поради тази причина той ще иска вас повече от всички останали. Онова място между краката е само относително предимство. Наречете го „първоначален капитал“ в бизнес, където конкуренцията е огромна. От вас зависи да направите уникално всичко останало, което го заобикаля. И не само във физически аспект. Той е просто опаковка. Картината е по-важна от нейната рамка. Истинският завоевател — мъжът, за чието сърце си заслужава да полагате усилия, винаги ще иска да притежава онова, което другите нямат. Вашата мисия е да се превърнете в това нещо. Вашата задача е да станете произведение на изкуството.

Дори не трябва да сте съвършена за целта! Можете просто да бъдете различна. Да задавате модата, вместо да я следвате. Да определяте правилата, вместо да ги спазвате. Винаги, навсякъде и по всяко време да сте различна. Но това не значи да се изрусите, когато другите са чернокоси, да облечете синьо, когато другите носят жълто. Не! Това значи в ума, думите и делата си да бъдете различна.

Учете езици, пътувайте, рискувайте, общувайте и трупайте пари, докато връстничките ви пропиляват младостта си в говорене за връзки, в поддържане на връзки и в разваляне на връзки, само и само да ги заменят с други, още по-безсмислени връзки. С безпочвени мъже. Бъдете самодостатъчна! Поставете себе си, вашите собствени амбиции и интереси в центъра на вселената, а не наличието на мъж до вас!

Обикновеният мъж няма да ви донесе нищо повече от изневяра, когато погрознеете. Сори за израза, но истината боли. А на земята ще се появят още 3 милиарда жени, които ще са по-млади от вас. Рано или късно. Състоятелният мъж ще иска винаги да сте до него, защото избира внимателно и подбира само най-доброто. След като веднъж е оценил същността, а не опаковката, той вечно ще се бори за вас. Ще ви пази като скъпо произведение на изкуството.

Как да се превърнете в такова? Ами, пътувайте по света, докато връстничките ви стоят у дома и слугуват на посредствени мъже, защото ги е страх от самотата, която наричат „любов“. Ходете на езда, спортувайте, измислете си хоби, социализирайте се, трупайте контакти!

Флиртувайте, без задължително да се обвързвате. Подбирайте, без задължително да се лишавате. Давайте винаги на мъжете това, което искат, но им го давайте бавно — хапка по хапка, в противен случай те лесно „преяждат“ и бързо се отегчават. Бъдете непредвидима. Дръжте ги „на нокти“. Действайте обратно на популярните схващания. Станете неочаквана. Можете да го постигнете, като непрекъснато изненадвате себе си, например — да отговорите на покана за среща точно, когато ви чакат за важно интервю. Или да не отидете на среща, но без да давате излишни обяснения. Винаги закъснявайте по малко. Приемайте подаръци, но и отказвайте подаръци. Накарайте мъжете да се чудят как да ви угодят. Впрегнете изследователската им природа и ще имате всичко, за което някога сте мечтали. Желая ви успех, мили дами!

Дневниците на похотливия милионер: Полезни съвети към господата

polezni_saveti_kum_gospodata
Изт: alphamalelifestyle.com

Живеем в несправедлив свят и, ако е вярно, че 20 процента от хората изпиват 80 процента от бирата, то също толкова е вярно, че три процента от мъжете привличат деветдесет процента от жените. Останалите са „на сухо“ или правят компромиси, за да не бъдат самотни. Истинският мъж обаче не се интересува от компромиси. Той действа.

Никой не може да ме убеди, че нещо различно от заложения у нас денонощен, почти фаталистичен стремеж към нежния пол, е в състояние да осмисли живота на един мъж. Сексуалната енергия е нашата движеща сила. Когато поетът пише, той изразява сексуалната си енергия, когато художникът рисува, сексуалната му енергия формира платното, когато инвеститорът прави голяма сделка, тя е продукт на сексуалната му енергия, на завоевателския му дух, на стремежа да изяви себе си като по-способен от другите самци.

Всичко това се случва на подсъзнателно ниво, разбира се. На съзнателно ниво допускаме грешката да мислим, че ако изкарваме достатъчно пари, ако имаме определен външен вид, ако постигнем дадени резултати, жените сами ще дойдат при нас. Това донякъде е вярно, но въпросът е: ще ни харесат ли тези жени? Защото само успелите, богатите и реализираните могат да избират, но правото на избор не е задължителна гаранция за качество на живот.

Сигурен съм, че повечето от вас мечтаят за чисто нов спортен кабриолет с идеята някоя красавица да заеме мястото до шофьора. И тя ще го заеме. Но красавицата може да се окаже празноглава кифла с лоша хигиена и нечувано високо самочувствие или досадница с отвратителен характер и пилешки мозък. Ще ви омръзне да сте заедно само заради кабриолета. Ще я изритате, но на нейното място ще дойде друга, същата, защото вие така привличате жените. Защото така повелява нагонът — вашият денонощен спътник и неразделен другар. Другата ще бъде предишната, но с различни дефекти. Няма съвършени жени, както няма съвършени мъже. Стремежът на жените към лъскави предмети е точно толкова елементарен, колкото и стремежът на мъжете към преходната им красота. Но вие ги привличате с лъскави предмети и те ще продължат да идват, бедни ми глупако! Накрая сигурно ще решите, че жените не струват. Или ще ги поставите на пиедестал, който те не заслужават, още по-бедни ми глупако! Само и само да оправдаете липсата си на амбиция ще изградите пясъчен монумент. Докато не бликне дъжд, който да ви покаже в какво точно се превръщат мечтите…

Състоятелният мъж, уважаеми, не само избира, той умее да казва НЕ. Той знае какво точно търси, знае докъде се простират възможностите му и откъде започват нейните. Състоятелният мъж е това, към което ще се стремите всеки ден, ако искате да имате пълноценна връзка с истинската жена. Сигурно често си задавате въпроса: „Какво искат жените?“ И сигурно често някой глупак ви повтаря, че жените знаят какво искат. Жените много добре знаят какво искат, уважаеми, и точно чрез вас те смятат да го постигнат!

Сигурност и деца, деца и сигурност, колко пъти да ви го повтарям? Има три милиарда жени на планетата и сигурно три милиарда комплекта от предпочитания, но хетеросексуалната, зряла, с функционираща полова система жена копнее само за две неща: сигурност и деца. И вие ще й ги дадете. Няма нужда да ставате милионер за целта. Държавната заплата също е форма на сигурност и с нея също могат да се гледат деца. Но, след като задоволите първобитните си биологични потребности (и нейните), вие ще поискате нещо „по-интересно“. Ще започнете да се оглеждате за истинската жена — онази, която е качила следващото стъпало, като вас, а защо не и едно стъпало над вас. Откриете ли я, ще започнете да я преследвате. Нека ви издам една малка тайна — стремежът е това, което ви носи радост, а не постигането на целта. Харесвате играта, защото сте ловец по природа и мускулатурата ви се нуждае от движение.

Спортувайте по-често, мама му стара! Спортувайте и полагайте грижи за тялото си като за свещен олтар. Това не значи да го епилирате. Давайте му качествена храна, наспивайте го добре, не го тормозете с наркотици и алкохол. Уволнете всички фактори от ежедневието, които ви дразнят, създават ви стресови ситуации или ви карат да се чувствате зле. Така ще можете по-дълго да се наслаждавате на живота и на неговите екстри — жените. Те са създадени специално за вас.

Научете се да изглеждате уверено, носете елегантни дрехи. Спортните облекла са за фитнеса. Никоя красавица няма да хареса мръсните ви кецове. Правете упражнения за задник, а не за гърди. Жените харесват задници. В буквалния и в преносния смисъл на думата. Само вие харесвате гърди. Чистете си мръсното под нотките и ходете на маникюр. Там ще срещнете много жени, както и много гейове. Не мразете гейовете, използвайте ги! Вашият пропуск към женското царство са те. Спечелете гейовете на своя страна и непрекъснато ще имате поток от нови жени, които ще са „обработени“ предварително да ви харесват. Жените вярват на гейовете, защото са мъже. В природата на жената е да вярва на мъжа. Дори когато лъже. Особено когато лъже! Но, освен мъже, те са и най-преданите им „приятелки“! Допуснати са най-близо до дамското сърце! Какво по-хубаво от това да имате верен съюзник, който е платонически влюбен във вас, но десет пъти по-чувствителен и десет пъти по-изкусен в лъжата? И всичките му приятели са жени?

Говорете малко и слушайте много. Всичко, от което се нуждае една жена, понякога, е мъж, който да я изслушва. Естествено, вие знаете много повече, вас ви интересуват много по-смислени теми, но оставете ги за срещата с приятели — тогава няма да има жена, която искате да вкарате в леглото. Никога не оставяйте приятелите си в компанията на жена, която харесвате или вече сте завоювали сексуално. Изневерите се раждат в най-тесния социален кръг, а ревността е нещо, което избягвате.

Докосвайте! Търсете физически контакт! Жените разбират от езика на тялото, тях думите ги объркват. Жените чакат вие да направите първата крачка. Може да излизате с нея от половин година, може да сте наговорили куп глупости, може да сте изхарчили куп пари, но тя пак да не разбере, че имате интимни чувства към нея. Докато не започнете да докосвате тялото й. Тогава всичко се променя. Първото докосване по ръката, най-невинното, обикновено е най-важното! Тя отдавна вече е решила дали ще ви даде шанс като любовник или не, но дори вече да е решила, че ще ви даде, твърде вероятно е все още да се колебае. Вашите докосвания ще я накарат да се задейства. Така ще разбере, че намеренията ви са сериозни. Може да не ви отговори със същото, но не се предавайте! Никога от първия път. Продължавайте да опитвате.

Излезе ли ви с номера, че иска да сте само приятели, не губете кураж! В никакъв случай не я отблъсквайте от себе си! Приемете. Станете най-добрата й „приятелка“, ходете навсякъде с нея, опознайте семейството й, близките й, нейните сестри, приятелки и братовчедки! Започнете да флиртувате с тях. Твърде вероятно е да ви се получи, защото на вас няма да ви пука, а жените повече от всичко на света обичат забранения плод. Помните ли ябълката от Библията? Ревността може да я подтикне към вас, моментното настроение — също. Дори атмосферното налягане е в състояние да промени начина, по който тя гледа на вас. Просто трябва да й дадете достатъчно време. На нея, не на себе си.

Междувременно излизайте с други жени. Забравете приказките за верността. Никой няма да ви награди за това, че сте верен! Ще получите точно обратното. Трябва да построите харем от почитателки, които да са ви на разположение по всяко време на денонощието. Които се познават, мразят и ревнуват помежду си. Така ще се състезават за вас! Красивата жена може да има почти всеки мъж, но изборът й винаги пада върху този, когото не може да има в момента. А най-важното е да се забавлявате, докато трае цялата работа.

Ще издам още една малка тайна — жените усещат, когато в живота ви има други жени. Не буквално, разбира се! На подсъзнателно ниво те разбират, че сте харесван, търсен, ухажван, предпочитан от другите самки, т.е „годен“ за размножителния процес. Природата ги е надарила с това качество, за да осигуряват най-добрия генетичен материал за поколенията. Ето защо, както правилно сте забелязали, ако имате приятелка, ви е много по-лесно да намерите втора, трета, четвърта… Дори бившите започват да ви търсят. Ако сте сам, може да прекарате доста време на сухо… Ето защо само три процента от мъжете привличат деветдесет процента от жените, уважаеми!

Стигнахме и до най-важната част — секса. Научете се да чукате дълго, но без да свършвате. Как? Чрез мастурбация! Това ще ви спести много унижения и провали. Мастурбирайте често, еякулирайте рядко. Така хем ще сте „винаги готов“, хем ще придобиете известни умения да се контролирате. Може дори да стигнете до момента, в който ще изпитате оргазъм с цялото тяло, а не само с главата на пениса, както досега. Китайците са го открили преди хилядолетия!

Откраднете на жените симулирането на оргазъм! Това не е тяхна привилегия! Особено, когато следващата ви приятелка чука на вратата. Направете се, че свършвате, махнете кондома и го загърнете в салфетка, преди тя да се е съвзела достатъчно, за да го види. Помнете, че добрият любовник е загорелият, но старателен и трудолюбив работник, който издържа дълго! Само той е в състояние да достави истински екстаз на партньорката си, а чрез нея — гарантирано и на себе си. Само той е готов за още един рунд по всяко време. Може да я посветите в малката си тайна някой ден, когато станете достатъчно близки. Тогава се забавлявайте с настървените й опити да „изсмуче“ жизнената ви сила. Ще имате истинска тигрица в леглото. Желая ви успех, уважаеми господа!

КРАЙ

Тихомир Димитров

октомври 31, 2014

Ловецът

sfzdsfb

Стара градска къща, на видима възраст около сто години, скрита в клоните на плачещи върби, наведени над тихите, застояли води на канала, в които плуват жълти, есенни листа. Дървени капаци на прозорците. Заковани перпендикулярно греди. Буренясал двор. Трябва да търсиш постройка, за да я видиш в целия този хаос. Перфектното леговище! Зная, че си вътре, но по-важното е ти да не знаеш, че аз съм отвън. Няма следа от пазачи. Рисковано е да идвам точно преди залез, но го правя, за да се убедя за последен път, че все още си тук. Намирам се в една от многото коли, паркирани по твоята улица. Подтискам желанието си да запаля цигара, докато чакам. Миризмата на тютюн може да привлече вниманието ти. Надявам се, че няма да усетиш присъствието ми. Умея да се контролирам. Това е най-доброто ми оръжие. Няма да усетиш тревога или страх да се излъчват от мен. Нито пък ще разбереш, че те наблюдавам. Зная точно кога да спра. Ловецът дебне жертвата, а не обратното.

Входната врата е почти невидима във вечерния сумрак, под сянката на плачещите върби. Чувам скърцане на ръждясали панти. Минаваш бешумно покрай мен. Походката ти е стройна. Кралицата на нощта отново е излязла на лов! Не бива да задържам погледа си прекалено дълго върху гърба ти. Господи, каква фигура! Поглеждам в страни. Дишането ми е уравновесено, пулсът – нормален. Отминаваш и аз отново съм в безопасност.

Мисля си за теб, докато вечерям в колата на паркинга пред McDonald’s. Чудя се дали не „закусваш” в момента. За един от нас двамата това ще е последното ядене. Най-вероятно за теб. Наслади му се добре, мила, защото утре ще бъдеш свободна. Ще го направя. Оковите на материята ще ги премахна от любов, а не защото те мразя.

Прибирам се в квартирата. Наех този апартамент специално заради теб, откакто ти се премести в града. Дори не подозираш, че от няколко месеца те следя. Взимам душ. Лягам да спя. Радио алармата ме буди точно час преди изгрева. Приготвям си „инструментите”: мощен фенер, пистолет със заглушител, мачете, огнехвъргачка и пожарогасител. Желязна щанга за разбиване на врати. Замалко да забравя противогаза. Пъхам всичко в огромния черен сак, мятам го през рамо и излизам. Сигурно тежи половин тон!

Небето е тъмно синьо, когато отново чувам ръждясалите панти да скърцат в мрака под плачещите върби. Търпеливо изчаквам първите слънчеви лъчи. Оглеждам се. Улицата е пуста. Няма минувачи. Градът все още спи. Ти също би трябвало вече да си заспала. Прекосявам буренясалия двор. Пъхам щангата в процепа до бравата и натискам. Вратата се отваря. Значи без излишен шум. Това е хубаво!

Фенерът ми осветява вътрешността на антрето. Паяжини, прах и мухъл. Паянтови стълби водят към мазето. Вратата е отворена. Твърде непредпазливо от твоя страна! Сигурно има някакъв капан. Внимателно поставям крак върху първото стъпало. Прогнилата дървесината изпуква под тежестта на тялото ми. После нищо. Пълна тишина. Осветявам пода на мазето. Две червени очички ме наблюдават от мястото, където свършват стъпалата. Правя още една крачка напред и плъхът изчезва. Чувам го да трополи някъде из далечните краища на мазето.

Утъпкана пръст, поръсена със слама. В краката ми щъкат дребни гризачи. Остра миризма на миши изпражнения. Гол охлюв пълзи по стената. В светлината на фенера паяжините изглеждат като завеси от коприна. Каменният ковчег е в старата ниша, която някога е служила за складиране на въглища през зимата.

Едва успявам да отместя тежкия капак с щангата. Щом си успяла да донесеш това тук сама, без пазачи и носачи, представям си какво можеш да ми сториш с двете си ръце! Сега дългите бели пръсти кротко почиват, събрани върху гърдите. Едва доловимото им повдигане и спускане показва, че дишаш. Кожата ти е тънка, почти прозрачна, а очите ти са затворени. Облечена си в чисти дрехи. Миришеш на хубаво. Красива си. Съвсем скоро ще бъдеш и свободна! Зареждам пистолета. Махам предпазителя. Опирам дулото на заглушителя в челото ти. Не искам да се мъчиш. Ще го направя по най-бързия начин.

Веждите трепват под допира на тежкия метал. Очите започват да се въртят зад затворените клепачи. Знаеш, че вече съм тук, но нищо не можеш да направиш. Не и докато слънцето огрява тази част от планетата. Сигурно си ме чула, още когато приближавах с тихи стъпки през двора, подушила си ме, докато слизах в мазето. Знаела си, че идвам за теб.

Една сълза потича по бузата ти и оставя червена следа.

Натискам спусъка. Трепваш само за миг и тялото ти се отпуска. Главата клюмва в страни. Отделям я с помощта на мачетето. После вадя сърцето. Слагам противогаза и паля трупа с огнехвъргачката. Ако бяхме извън града, щях да подпаля цялата къща. За всеки случай! Остават само пепел и кости. Внимателно изпразвам съдържанието на пожарогасителя в ковчега, преди огънят да е обхванал всичко наоколо. Почиствам черепа ти от саждите и пяната, за да го прибера при инструментите в сака. Няма череп – няма хонорар. Два бели кучешки зъба изпъкват на мястото, където преди малко бяха красивите ти устни. Колко ли бездомни пияници и наркомани са отнесли спомена за сладката целувка от тази устни в гробовете си?

Отново е вечер и на вратата се чука. Предпазливо поглеждам през шпионката. Държа заредения пистолет в дясната си ръка и отключвам с лявата. Тайният куриер е тук.

– В света на светлината бях мрак – питам го за паролата.

– В света на тъмнината ще бъда светлина – отговаря правилно той.

Прибирам пистолета. Отварям. Мълчаливо си разменяме две големи, непрозрачни, найлонови торби. В едната има череп на вампир, а в другата – 33 хиляди долара. Това е наградата ми за добре свършената работа. Заключвам входната врата и влизам в хола, където ме очаква бутилка отлежало уиски. Позволявам си по някое дребно удоволствие след всеки успешен улов. Сипвам си щедро, до горе, без вода и лед.

– Наздраве! – вдигам пълната чаша.

Бледото момиче от другата страна на масата само кимва леко. Очите й са бездънен кладенец.

– Знаех си, че трябваше да подпаля цялата къща!

– Да беше го сторил. Сега вече е късно.

– Вратата към мазето нарочно ли беше отворена?

– Мама искаше да е сигурна, че дойдат ли, ще открият първо нея.

– Майка ти беше умна и красива жена!

– Благодаря! Но ти я уби. И сега ще платиш. Обещавам да е бързо. Както постъпи с мама.

– Може ли преди това да си изпия уискито? – поглеждам въпросително към пълната чаша в ръката ми.

– Имаш цяла нощ на разположение. Налей си още едно.

– Остават за теб – посочвам торбата с парите.

– Не ми трябват. Ще ги получи някой, на когото държиш. От теб зависи кой. Приеми го като право на последно желание.

– Може би сестра ми. Едва свързват двата края с мъжа й… – за момент ме обхваща съмнение – А сигурна ли си, че ще й се размине без целувка за лека нощ или обещание за безсмъртен живот?

– Имаш честната ми дума.

– Как мога да ти вярвам?

– Нямаш друг избор – следва кратка пауза – ще го направя, защото знам, че ти обичаше мама.

Наистина трябваше да подпаля къщата! Или поне да я претърся щателно, преди да напусна. Този пропуск ще ми струва живота. „Малката” ме е проследила чак дотук, през целия град, може би по миризмата, може би водена от страшната интуиция, с която са надарени тези същества. А може и да не съм бил чак толкова незабележим в тихата уличка през последните месеци. Може би тя е искала да си отиде, но е нямала сили да го направи сама. Затова ме е допуснала в леговището…

Бавно изваждам пълнителя и поставям празния пистолет на масата. В знак на добри намерения. Няма смисъл от бягство, нито от съпротива. Не и докато слънцето огрява онази част на планетата…

Тихомир Димитров

септември 23, 2014

Когато токът спря

1

Изт: noshiz.com

Началото на новия ми роман. Продължението се пише в момента:

— Мамо, татко, имаме новина!

Семейната трапеза онемя. Очакваха новината. Подозираха каква е тя, но не смееха да реагират, за да не развалят „изненадата“. Погледите бяха насочени към Фани. Майка й ритна масата от притеснение и събори една чаша. Главата на семейството — Петър Чобанов, изтри крайчеца на устата си с бяла кърпа, наля си допълнително ракия и сложи бучка лед. Зачака. Той също гледаше Фани. Това й подейства като сигнал да продължи:

— С Ади решихме да се женим! Това лято!

Богатото семейство на Петър и Фидосия Чобанови, мажоритарни собственици в „Балкантранс“ АД, най-голямата транспортна компания в Източна Европа — семейството, чиято дъщеря Адам чукаше от 9 години, щеше да му даде благословията си за женитба, а тази благословия му изглеждаше като чувал, пълен с пари. Само преди две седмици „новината“ щеше да звучи радостно и в неговите уши. Дори все още се заблуждаваше, че обича Фани. Но сега, сега вече трябваше да бъде артист и да се преструва.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза Адам.

Фидосия Чобанова скочи от стола си и го прегърна:

— Знаете ли откога чакам този момент, деца! — целуваше ту него, ту дъщеря си. — Крайно време беше! Притеснихме се вече!

Адам харесваше бъдещата си тъща,  даже много. Всъщност, той харесваше цялото семейство. Или поне така смяташе до скоро. Може би тийнейджърската им любов с Фани, която се беше разгоряла на брега на морето преди 9 години, беше прераснала в навик с течение на времето — удобен и приятен навик. Фани се грижеше добре за него — като за любима кукла. Глезеше го като малко дете. А и семейството й го приемаше, въпреки че не беше богат. Те имаха достатъчно за всички. Единственото, което ги интересуваше, бе дъщеря им да бъде щастлива. И да попадне на „свестен човек“. С течение на времето Адам успя да си извоюва тази позиция — на „свястното момче“. Не го направи нарочно, за да се впише в буржоазните им разбирания. Той наистина си беше такъв. До скоро.

— Добре ли обмислихте всичко? — Петър Чобанов отпи от ракията. — Това ще промени много неща — той погледна въпросително Адам.

— Да, сигурни сме, татко! — отговори Фани от името на двамата. — Заедно сме вече 9 години, от три години живеем под един покрив. Обичаме се, това е най-важното! Всичките ни приятели са семейни и някои от тях вече имат деца. Май дойде и нашият ред да узаконим връзката си! — тя целуна Адам по челото, върху което беше избила студена пот.

— Нали, миличък?

— Да, скъпа — помилва я той по гърба.

Развълнувана и едва сдържаща сълзите си от радост, Фидосия повика прислугата, нареди им да отсервират вечерята и покани дъщеря си в зимната градина — да обсъдят „новината“. По женски. След малко изчезна и прислугата. Бизнесменът и бъдещият му зет останаха сами.

— Да отидем в салона — предложи Чобанов.

Въпреки че се познаваха отдавна, Адам така и не успя да скъси дистанцията с този човек. Наричаше го „господине“ или просто „Чобанов“. Основателят на „Балкантранс“ трудно допускаше хора до себе си, което беше нормално за един от най-богатите българи. Адам не можеше да се оплаче от лошо или хладно отношение. Дори напротив, винаги беше добре дошъл в дома на Чобанови, ползваше се с голямо доверие от семейството, радваше се на достъп до най-влиятелните кръгове в държавата заради тях. Но нямаше как да стане истински приятел с Чобанов. Бяха от различни поколения. Принадлежаха към различни светове. Поради тази причина Адам никога не говореше с него за пари. Сега усещаше, че моментът наближава. При така стеклите се обстоятелства разговорът бе станал просто неизбежен. Прислугата познаваше навиците на своя патрон и салонът за пушачи беше готов, когато влязоха. Камината гореше, на масичката пред нея ги очакваше кутия ръчно свити пури Oro del Cibao, поръчани от Доминикана. Правеха им компания две солидни кристални чаши и бутилка коняк „Хенеси“. Двамата мъже се настаниха в дълбоките зелени фотьойли, наляха си коняк и запалиха пури. Напрежението у Адам растеше. Чобанов наруши мълчанието:

— Предполагам, че познаваш дъщеря ми добре. От доста години сте заедно.

Адам кимна в знак на съгласие.

— Знаеш, че семейството ми разполага с известни възможности…

„С 330 милиона възможности“ — помисли си Адам и кимна отново, за да покаже, че слуша с интерес. Чобанов продължи:

— Дъщеря ми е родена в среда, където е лесно да приемеш всичко за даденост. На нея не й се налага да воюва за място под слънцето, както ми се наложи на мен. И, честно да ти кажа, май никога няма да й се наложи! Свикнала е друг да се грижи за нея. Да й осигурява всички удобства.

Адам мълчеше. Чобанов отпи от коняка:

— След като сключите граждански брак този „друг“ ще си ти.

Адам вдигна чашата, за да спечели време, докато се чудеше какво да отговори. Ароматната течност запали хранопровода му и причини експлозия от вкусове в устата:

— Аз мога да се грижа за дъщеря Ви! Отдавна живеем заедно и нищо не ни липсва. Всъщност, Фани не е чак толкова разглезена. Едва ли някога ще прояви интерес към работа или към кариера, но защо да го прави? Имаме си всичко. Изкарвам достатъчно, за да живеем комфортно… не без Вашата помощ, разбира се!

— Радвам се да го чуя! — Чобанов се усмихна. — Адаме, виж, аз съм бизнесмен, обичам точните цифри. Колко печелиш на месец от счетоводната къща? Чисто? Ако не е тайна…

— Нямам никакви тайни от вас, г-н Чобанов.

„Чуваш ли се какво говориш, глупако?“

— Вие до голяма степен помагате за успеха на моя бизнес… което ми напомня да Ви благодаря за връзката с Януш миналия месец. Оказа се един от най-добрите ни клиенти досега.

— Моля! Но да се върнем към въпроса ми. Ако обичаш!

— Между 9 и 12 хиляди лева на месец. Чисто.

— С толкова разполагате като домакинство, така ли?

— Приблизително, да.

— А знаеш ли, че само чашата, която държиш в ръце, струва повече?

— Предполагам — Адам се усмихна насила. — Но нищо не мога да направя по въпроса. Не съм имал същите възможности като…

— Възможностите се дават! — прекъсна го Чобанов. — Те никога не се „имат“.

— Не разбирам?

— На път съм да ти направя предложение. Да умножиш дохода си по десет. Това е близо милион годишно. И е само началото.

— Аз…

— Изслушай ме, преди да кажеш каквото и да било! Един от търговските директори напуска бизнеса тази година. Напуска го по болест. Докторите вече са разписали смъртната му присъда. Трябват му пари и спокойствие, за да се лекува. Не тая особени надежди за възстановяването му, но поне искам да му дам възможност да бъде с близките си възможно най-дълго. И да осигуря семейството му. С останалите акционери ще изкупим дяловете му на преференциална цена, отделно бордът ще отпусне пенсия по болест в размер на няколко милиона лева. Това е всичко, което можем да направим за него. Но някой трябва да заеме мястото му в управлението. Спешно. И е по-добре този някой да бъде вътрешен човек — човек, на когото мога да се доверя. Реших, че щом ще ставаме роднини, този човек можеш да си ти. Помисли добре, преди да ми отговориш. Не бързай! Това е важно решение. Както за теб, така и за мен. Но имай предвид, че такава възможност се дава само веднъж в живота!

Адам отпи от коняка, като се стараеше треперенето на ръката му да остане незабелязано. Чобанов продължи:

— Предполагам, че детайлите също те интересуват. А те са следните: Като начинаещ управител ще получаваш 950 000 лева годишно възнаграждение, с възможност за ревизиране след края на всяка година, в зависимост от резултатите на дружеството и от личния ти принос в тях. Отделно съм готов да ти предложа акции на стойност 18 милиона лева, с които да осигуриш семейството си, дъщеря ми и нейните деца, докато са живи, така че да не зависят повече от мен. Имаш време до понеделник, за да ми отговориш. Внимателно го обмисли!

Адам дръпна от гъстия, ароматен дим. Прекара го през ноздрите си. Въздухът около него се изпълни с пушек. Зави му се свят. Очите му се насълзиха.

— Поласкан съм от доверието и от щедростта Ви, Чобанов! Ще помисля и ще отговоря в понеделник, но имам един въпрос, ако ми позволите?

— Питай, синко! — Чобанов опита да се пошегува. Не му се получи. Никога не му се получаваше.

— Какво ще стане, ако откажа? — попита Адам.

Лицето на мъжа пред него остана непроменено. Чобанов внимателно постави чашата върху стъклената маса и каза:

— Адаме, изградих бизнеса си от нулата. Направих така, че най-близките хора, които работят за мен, също да станат богати. Това е тайната на моя успех. Да не бъдеш егоист! Единственото, което изисквам в замяна, е 100% лоялност към фирмата и пълна отдаденост на работата. Ако приемеш предложението ми, за няколко години ще те направя богат. Но ще лягаш и ще ставаш с проблемите на „Балкантранс“. Ако не приемеш, значи имаш по-добра алтернатива и сам ще трябва да издържаш семейството си. Искам да кажа: напълно сам! Каквото и да решиш ще получиш благословията ми, ако това те интересува. Обичам дъщеря си и виждам, че с теб тя е щастлива. „Да обичаш означава да подаряваш свобода, а не да поставяш окови“, нали така? Чувал съм те да го казваш много пъти.

— „Когато умният човек печели, той прави така, че да спечелят всички. Когато глупакът печели, той прави така, че да загуби спечеленото, а заедно с него да загубят и всички останали!“ Чувал съм ви да го казвате много пъти — отвърна Адам и се усмихна.

Обмяната на любезности разведри двамата мъже. Вдигнаха наздравица и пиха за новото семейство. Малко след това прислугата влезе в салона. Съобщиха, че дамите ги очакват в гостната, където чаят е вече сервиран.

Две седмици по-рано…

Адам отвори очи, обзет от притеснение, че закъснява за работа. Погледна си часовника. Беше едва седем и половина. Отпусна глава върху възглавницата. Нямаше закъде да бърза. Откакто създаде собствен бизнес ходеше на работа когато пожелаеше. „Навикът си е навик — помисли Адам. — Сигурно ще минат години, преди отвикна от параноята, че закъснявам сутрин“. Допуши му се. Посегна към кутията жълт Camel върху нощното шкафче. Беше празна. Стана, облече си костюма, взе чантата със служебния лаптоп и излезе.

Никога не си миеше зъбите, преди да е пил кафе, а не можеше да пие кафе без цигара. Цигарите му бяха свършили. Реши да си купи цигари по пътя, а на сутрешното кафе да се порадва в офиса. Имаше четка за зъби и там. Офисът беше неговият втори дом. Обикновено тръгваше последен, понякога дори след полунощ. Стоеше до късно, но рядко пристигаше толкова рано. Не беше „сутрешен човек“. Вечер мозъкът му работеше по-добре. Спря на паркинга пред „Била“. Реши да купи нещо и за обяд. Пристигнеше ли веднъж, ангажиментите щяха да го погълнат чак до вечерта. Приключваха годината и това беше най-натовареният им период.

Разхождаше се безцелно из магазина. Все още мозъкът му плуваше в онова спокойно и отнесено сутрешно състояние, когато я видя. Беше Тя! Жената от неговите сънища! Жената, която винаги беше чакал, за която винаги беше мечтал. Неговата голяма, скрита тайна. Погребаното му съкровище! Сродната му душа! Онази, която му принадлежеше по право. Жената с голямо Ж.

„О, Боже! — разсъни се внезапно Адам — Значи всичко е вярно! Значи Тя наистина съществува! Изглежда по същия начин! Сънувал съм я толкова много пъти! А дали ще ме познае? Трябва да я заговоря! Трябва да го направя на всяка цена!“ — от сутрешната му летаргия вече нямаше и следа.Как да я заговори? Излизаше от 9 години с Фани, дори мислеха да се женят. Сигурността на връзката буквално го беше скопила. Не вярваше, че „ловният му инстинкт“ ще проработи отново. Беше се примирил с мисълта, че ще остарее с Фани. Сега обаче трябваше да действа! Нямаше да си го прости, ако изтървеше този момент!

Момичето мина покрай него, без да го погледне и се отправи към салатения бар. Адам тръгна след нея. Деляха ги няколко метра. Докато тя избираше салати, той прехвърляше в главата си реплики, с които да я заговори. Струваха му се еднакво тъпи! Ами ако я уплашеше? С недоспалата си физиономия, с лошия си дъх? С невчесаната коса? Ала най-тъпо беше да НЕ я заговори. Тъпо и недопустимо! Трябваше да опита. Трябваше да действа! Цял живот беше чакал този момент. Събра смелост и уверено закрачи към салатения бар.

Толкова се беше засилил, че когато тя се обърна, дочула стъпките му, едва не я блъсна с тялото си.

— Извинете, госпожице!

„Лошо начало! Никога не се започвай с извинения!“

— Познаваме ли се отнякъде? — попита го русокосата хубавица.

— Това беше моята реплика! — усмихна се Адам. Изведнъж му олекна.

— Ами кажи я, де! — подкани го непознатата с ентусиазъм.

Двамата избухнаха в смях. После настъпи тишина. Паниката отново започна да превзема Адам. „Хубаво се получи, но трябва да продължиш! Кажи нещо!“

— Изглеждате ми леко смутен! — изпревари го тя.

— Права сте. Това е защото се чувствам като герой в американски филм. Среща в магазина пред салатения бар.

Тя се огледа наоколо:

— Никога не съм виждала среща пред салатения бар! А гледам много американски филми.

— Аз също!

— Какво също? Не сте виждали среща пред салатения бар или гледате много американски филми?

— Второто.

— Американските филми са глупави! — заключи тя.

— Ето нещо, по което си приличаме. С тях. Искам да кажа, сигурно затова ги харесвам — усмихна се Адам. — Глупави са точно колкото мен.

Опитваше се да не отваря прекалено широко уста, за да не усети момичето, че не си е мил зъбите:

— И освен това са глупави, защото всичко там изглежда толкова нагласено. А това тук е истинско! Нали?

— Вярвате ли в любовта от пръв поглед? — попита тя.

— Вярвам само на очите си — отвърна той.

Адам така и не стъпи в офиса през онзи ден. Не вдигна телефона нито на колегите си, нито на Стефания, нито на по-важните клиенти, от които зависеше бизнесът му. Цял ден прекара в кафенето до „Била“ с жената от сънищата си, която срещна пред салатения бар. Казваше се Юлия. Още преди да научи името й обаче Адам имаше чувството, че много отдавна се познават. Тя — също.

Две седмици по-късно. След вечерята у Чобанови

Фани грееше от щастие. Доволна от перспективата най-после да види себе си в бяла рокля, тя дори не забеляза колко мрачен и потиснат беше Адам. Разпалено му обясняваше за приготовленията, които бяха обсъдили с майка й — кой свещеник щял да ги венчае, в кой манастир щели да настанят, с какви деликатеси щели да ги нагостят.

Адам не чу нито дума. Погълнат от собствените си мисли, той гледаше само напред. На въпроса „Защо мълчиш?“ отговори, че се чувства уморен, че напоследък има доста работа в офиса, че не обича да шофира нощем и, че прави всичко възможно двамата да се приберат невредими у дома. Но му доставя удоволствие да я слуша. И тя продължи…

Колкото и уморен да беше в действителност, Адам не успя да мигне. Въртя се цяла нощ в леглото и стана изнервен към пет. Излезе на терасата. Градът спеше. Преди тази гледка го успокояваше. Осветени в жълто от нощните лампи, кварталните улици и паркираните по тях автомобили създаваха усещане за уют. Сега му изглеждаха чужди. Отчайващо пусти и тъжни. Студеният въздух го превъзбуди. Кожата му настръхна и зъбите му започнаха да тракат. Прибра се на топло. Седна на канапето в кухнята. Стоеше сам в тъмното, без да включва лампата. Чуваше се единствено бученето на хладилника. Изми си лицето и легна върху дивана с очи, вперени в тавана. Небето зад прозореца започна да прелива от черно към тъмно синьо. Адам облече костюм, взе ключовете от колата и излезе.

2
Изт: blogreedgroup.wordpress.com

Дълго обикаля из сутрешните булеварди, заслушан в триенето на гумите върху асфалта. В тихото жужене на двигателя. Отказа се едва, когато слънцето обля високите жилищни сгради първо в оранжево, а после в бяло и сутрешният трафик започна да го притиска отвсякъде. Огледа се. Беше в картала на най-добрия си приятел. Погледна часовника върху таблото. Сигурно щеше да го завари у дома.

Вратата на панелния апартамент се отвори. Посрещна го рошавата глава на Николай. Адам носеше две кафета в пластмасови чаши и найлонова торбичка с баници от закусвалнята до блока.

— Я виж ти! Кой се е сетил да ми дойде на гости! Влизай, човече, влизай, избяга топлото!

— Дано да не бързаш. Искам да поговорим. Ако бързаш, ще те закарам. С колата съм.

Николай се усмихна и прозя едновременно:

— Копеле, аз да не съм бизнесмен като тебе, че непрекъснато да бързам за някъде. Ти май забрави, а? От няколко години съм на свободна практика. Ебаси, наистина не сме се виждали отдавна!

Адам го последва в мрачния коридор.

— Няма да обръщаш внимание на бардака, сори! Обикновено чистя само, когато идва жена, а това се случва веднъж на четири години, хахахаха!

Апартаментът наистина беше разхвърлян. Мърляв и вмирисан. Намираше се в една от онези високи панелни кооперации с олющени фасади, които стърчаха над града като сърдити великани.

Николай беше интелигентно момче с добро образование и остър ум. Можеше много повече от това! Притежаваше луксозен апартамент в центъра преди време. Имаше доходен бизнес и красива приятелка. После „избра свободата“. Никой не разбра мотивите му да зареже всичко, което бе постигнал и да заживее под наем в тази дупка на края на града, където се издържаше от писане на клюки за жълтата преса. Изглеждаше като криза на средната възраст, но Николай беше само на 31. Според собствените му думи, той цял живот бе преследвал мечтите на други хора: на приятелите, на семейството, на учителите от детството, на средата, в която беше израстнал. Разбрал, че не са негови едва, когато ги постигнал всичките. Тогава решил да живее вече за себе си.

Най-недоволна от всички, естествено, беше приятелката му. Свикнала с почивките в чужбина, с удобното жилище и с високите доходи на Николай, тя не прояви особена симпатия към идеите му и първа го напусна. Последваха я приятелите му, за които имиджът, новата кола, кариерата и лъскавата фасада бяха по-важни от споделеното детство. Остана само Адам. Дори с него се виждаха рядко. Николай отказваше предложенията му за финансова помощ с аргумента, че харчи 50 лева седмично за наем, а има четвърт милион в банката. „Откакто продадох апартамента на най-високите цени – точно преди кризата. Само Елена имаше нужда от този хангар, така или иначе. Но тя си отиде.“ Отделно получаваше хонорари. „Малко хора знаят, че в жълтата преса плащат най-добрите хонорари.“

Такъв беше Николай — странен и, дори, може би малко луд в очите на другите, но сам за себе си твърдеше, че е „единственият трезвен човек в натикания до козирката с илюзии свят“. При всички случаи Адам се нуждаеше точно от неговия съвет в момента.

Настаниха се в хола, където липсваше друго обзавеждане, освен малка библиотека, пълна с книги на духовна тематика, ниска масичка с поставен върху нея лаптоп, едно наргиле и няколко нахвърляни по земята водни матрака — наследство от предишния му луксозен начин на живот. Адам се отпусна върху меката повърхност с облекчение. Самотното шофиране и безсънната нощ го бяха изтощили. Николай сервира кафетата и баниците в меден поднос за чай, купен от Женския пазар. Постави го директно върху земята. Закусиха мълчаливо, след което Николай разпали наргилето и подаде мундщука на Адам.

— Опитвам се да ги откажа. От две седмици не съм си купувал цигари, откакто срещнах…

— Някога да съм слагал тютюн в това наргиле, мой? Знаеш ли как му викат арабите?

— Как?

— Викат му „шиша“, като на хашиша. Ваяли са ги от глина едно време, затова наргилетата имат кръгла форма. Тогава арабите още не са познавали тютюна. Спретнали са си перфектния бонг! — Николай дръпна от маркуча и наргилето закъркори.

Въгленчето почервеня. Водата в металния резервоар забълбука кротко. От устата му излезе гъст бял дим и помещението се изпълни с миризмата на изгорял коноп. Пресипналият глас на Николай продължи:

— Чак турците, когато дошли да ги завладяват, им показали, че в наргилето може да се слага и тютюн. — Знаеш ли, че Египет е бил 400 години под турско робство? — отново подаде маркуча на Адам.

Адам го пое с колебание.

— Откъде се снабдяваш? Нали нямаше вече никакви приятели!

— Аз пък не мога да разбера защо всички трябва да сте толкова загрижени! Останал съм без приятели, нямал съм гадже, живеел съм мизерно. Робите не могат да разберат свободния човек. Свободата ги плаши. Не знаят какво да правят с нея. Затова предпочитат да я отрекат, да се отнесат снизходително към свободния, да му се изсмеят в лицето и да я карат по старому, вместо да станат като него. Ама трябват топки за тая работа!

Адам му върна маркуча. Николай се напрегна:

— Ей, ти да не вземеш да ми се обидиш нещо сега! Аз говоря по принцип. Знам, че винаги си ме приемал такъв, какъвто съм.

— Не ти се сърдя, идиот смотан! Но няма да пуша, защото искам съзнанието ми да е чисто. Предстои да взема важно решение, което може би ще промени целия ми живот. Всъщност, точно затова съм тук. Дойдох да ти поискам съвет. А ти май току-що ми го даде, без дори да знаеш какво ще попитам.

— Хехе, така е, защото съм си отворил третото око — Николай дръпна от наргилето. — Не знаеш какво изпускаш, братле! Купих първокласен марокански хеш от един арабин на Женския и го смесих с Мара, за да гори по-лесно. Козът също е голям чук. Айде, сподели какво те води насам, че ми стана интересно… преди да съм си махнал главата тотално.

Адам му разказа всичко — как е предложил на Стефания, за срещата с родителите й, за офертата на Чобанов, за предстоящата сватба, за супермаркета, за салатения бар и за любовта, която беше го връхлетяла като товарен влак точно в най-неподходящия момент от живота му.

— Добре, бе, пич, аз не мога да те разбера тебе. Какво изобщо има да мислиш? Работиш работа, която ти е безразлична. Навремето искаше да ставаш писател, а стана счетоводител. Заради вашите. Сега живееш с жена, която също ти е безразлична, а баща й се опитва да те направи роб! Не ми се сърди, но по-прецакан едва ли някога си бил! Като игнорираме материалната страна на нещата, разбира се. Ако кинтите на баща й могат да те направят щастлив, тогава окей, прав ти път, избери насраните мангизи! Но не могат. Парите купуват само удобства. Щастието идва от другаде. И Съдбата е решила да ти го покаже точно в най-подходящия момент! Изпраща ти човека, когото цял живот си чакал. Тази жена, доколкото разбирам, не само изглежда като богиня, но и ти съдира кожата в леглото. Артистична натура е, със свободни разбирания. Нямам идея какво намира в човек като теб, но, честно да си призная, направо ти завиждам! Де да имах и аз такъв късмет! Художничка, която продава картини на богати пенсионери в Швейцария. Има собствено ателие, където можеш да се настаниш да живееш. Красива, талантлива и необвързана на всичкото отгоре! И освен това е влюбена в теб! А ти все още се чудиш?!

— Но…

— Никакво но!

— Значи ти би зарязал всичко и би заживял с нея, ако беше на моето място, така ли?

— Човече, аз вече съм зарязал всичко!

— По-сложно е, отколкото си мислиш.

— Виж, ще ти го обясня по най-простия начин, за да ме разбереш…

Николай дръпна от маркуча, издиша, закашля се и продължи с насълзени очи:

— Когато се наложи да избираме в този живот, ние го правим, ръководени от две чувства: действаме от позицията на страха или от позицията на любовта. Средно положение няма. Ако избереш да останеш при Фани и семейството й, ще го направиш, защото те е страх. Ако избереш да последваш сърцето си, ще го направиш от любов. Кой, според теб, е правилният избор?

Адам стана, наведе се над най-добрия си приятел, взе лицето му в шепи, целуна го по челото и излезе, без да каже нищо.

* * *

Следващите седмици бяха кошмарни. Заяви на Фани, че иска да поживеят разделени за известно време. Каза й, че трябва да обмисли приоритетите в живота си. Повтори го няколко пъти. Първоначално тя прие всичко за шега. После се разплака. След това му удари шамар. Започна да го заплашва. Накрая тръшна вратата и отиде при баща си.

Излъга всички, че го прави заради себе си, а не заради друга жена. Смяташе, че така ще приемат неизбежното по-лесно, но успя да ги вбеси. Гордите представители на рода Чобанови се обърнаха срещу него. Баща й го заплаши с разорение, а майка й му каза никога повече да не стъпва у тях.

— И забрави за влиятелните си приятели — допълни тя. — Вече можеш да разчиташ само на влиятелни врагове!

Фалитът не го плашеше особено. Дори сам работеше по въпроса. Всеки ден освобождаваше служители, опразваше помещения, продаваше техника и мебели, прехвърляше клиенти на конкуренцията, изплащаше обезщетения. Съвсем скоро се стопиха всичките му спестявания. Но само така можеше да избяга от зависимостта си към Чобанов.

Единственото, което го интересуваше се новото начало. И разкошното тяло на Юлия, разбира се — тяло, в което се губеше с наслада часове наред всяка нощ. Тяло, което го караше да гледа на унизителните дни, изпълнени с тревога и заплахи от високо, като на малоумна детска игра. Запази само колата. Премести се да живее в ателието на Юлия. Запази в тайна новия си адрес и за новия си
начин на живот.

Два месеца по-късно

Адам отвори очи по обяд, както обикновено. Омачканите чаршафи до него бях празни. Юлия ставаше рано. Измъкваше се още в шест и гледаше да не го буди. Взимаше душ и веднага излизаше навън, за да улови утрото с обектива. Цял ден обикаляше по улиците, наблюдаваше хората, гълъбите, фасадите на къщите, изследваше пулса на градския живот и търсеше нови сюжети. Снимаше всичко, което й направеше впечатление, после двамата разглеждаха снимките, обсъждаха ги, пиеха вино, правеха любов, лепяха колажи от натрупаните кадри и така се раждаше вдъхновението за ново платно. Или за серия от нови платна. Картините продаваха на богати европейци.Адам се възхищаваше от таланта й, но богатите рядко дават пари за талант. Интересуваше ги само авторът и неговата, за предпочитане драматична, съдба. Всички галерии, в които Юлия излагаше, получаваха драматични истории, написани от Адам. Въображението и перфектният му английски работеха за нея. Представяше я за раково болна или за нещастно разведена, с дете-инвалид, описваше по-мрачните й платна като резултат от неуспешен опит за самоубийство. Така картините се продаваха по-лесно.

Това нямаше нищо общо с истината, но за да оцеляват в бранша, повечето художници се принуждаваха да лъжат. Това в особено голяма степен важеше за жените с четка в ръка. Юлия не се срамуваше от тези детайли. Приемаше ги като част от занаята и си играеше ролята добре. По-важното за нея беше, че с парите и двамата можеха да живеят нормално, тъй като неговите спестявания отдавна бяха свършили.

Адам най-после се отдаде на истинския си талант — да съчинява истории. Само в литературата намираше спасение, след като разруши целия си досегашен живот. И в Юлия. Двамата бяха сигурни, че дебютният му роман ще пожъне небивал успех. Трябваше му време, за да го довърши, а Юлия нямаше нищо против да му го осигури. След това планираха дълго пътешествие из красотите на Стария континент — нещо като меден месец.

Докато си миеше зъбите, Адам размишляваше върху сюжета. Разполагаше с няколко часа преди Юлия да се прибере. Тя обикновено се връщаше към шест вечерта — уморена, но вдъхновена от заснетото и преживяното. Нямаше търпение да му покаже снимките, да ги обсъдят, да вечерят, после двамата прекарваха блажени часове върху голямото й кръгло легло, любеха се под душа, във ваната, на пода, върху масата за хранене, на кухненския плот. Бяха похотливи и ненаситни, като двойка тийнейджъри, не можеха да се наситят на допира на телата си. Към дванадесет излизаха да се поразходят. Еднакво харесваха спокойствието на нощта, когато колите по улиците оредяваха и пешеходните алеи опустяваха. Градът ги правеше свободни по това време. Имаше твърде малка вероятност да срещнат случайно някой от познатите на Фани. Полунощ беше тяхното пладне.

Уикендите бяха изцяло за творчеството на Юлия. Тя опъваше платната, пръскаше навсякъде инструментите и започваше да работи под звуците на силна музика. Рисуваше цял ден, понякога и в неделя до късния следобяд. Неделната вечер прекарваха заедно на пейка в парка или прегърнати в леглото. Обсъждаха новите си идеи, четяха поезия или просто мълчаха. Адам обичаше да масажира красивото й тяло с часове. Спазваха рутината нарочно, защото им помагаше да канализират енергията си и да бъдат продуктивни. Няма нищо по-деморализиращо от хаоса в абсолютната свобода на ежедневието, окупирано единствено от творчески проекти и плътска наслада. „Режимът“ им позволяваше успешно да напредват с работата. След като завършеше романа щяха да си отдъхнат.

3
Изт: homeschoolhappymess.com

„Монополи“ растеше. Историята ставаше все по-заплетена, героите оживяваха в главата му, започваха да водят свой собствен живот, ставаха реални, а мисълта му течеше гладко. Постоянно му идваха нови идеи как да направи сюжета още по-интересен. Пишеше между пет и десет страници на ден, в зависимост от вдъхновението. Това му отнемаше час-два. После идваше „моментът на пресищане“. Правеше кратка тренировка с уредите за фитнес, струпани в единия край на просторното ателие, взимаше душ, отваряше бира, наместваше се удобно в кожения стол пред монитора и започваше да редактира.

Колкото повече напредваше, толкова повече нови ситуации, персонажи и идеи навлизаха в сюжета му. Всяка нова идея водеше до друга, а принтираните страници върху бюрото се увеличаваха. Тревожеше го мисълта, че романът може да не бъде завършен скоро. Заплашваше да стане прекалено голям. Юлия го подкрепяше и стимулираше творческите му хрумвания. Непрекъснато му повтаряше да не поставя бариери пред себе си. „По-важното е всяка думичка да е на мястото си, всяка сричка да е излязла от теб, във всяка буквичка да виждаш себе си — казваше му тя. — Няма значение колко на брой са думичките.“

„Монополи“ разказваше за 4 деца, които играят на едноименната игра. Вдъхновяваха го спомените от детството, когато Адам и братовчедите му прекарваха дни наред в местене на фигури по картонения квадрат. Сами измисляха нови правила, с които непрекъснато обогатяваха играта: теглеха заеми, инвестираха, съюзяваха се един срещу друг и се разоряваха, правеха си „мръсни номера“, надпреварваха се да изкупуват терени, строяха хотели и казина, изплащаха наеми, забогатяваха и фалираха. Хипнотичният ефект от играта върху детското въображение беше невероятен.

Същото правеха и неговите четирима малки герои, с единствената разлика, че родителите им от време на време проявяваха интерес към тяхната игра. Постепенно възрастните започват да разбират, че съдбите на четиримата играчи удивително съвпадат със съдбите на четирима известни олигарси, които редовно запълват новинарските емисии.

Рорителите се притесняват, че децата им получават вдъхновение от света на големите така, както го отразява малкият екран. Забраняват им да гледат телевизия, но продължават да следят играта. А тя се точи месеци наред, от уикенд на уикенд, по време на традиционните семейни сбирки. За ужас и недоумение на възрастните, съдбата на играчите продължава да следва с изключителна точност живота на магнатите от реалния свят, макар децата отдавна вече да не гледат телевизия.

Родителите стигат до идеята, че го правят тайно. Така се ражда идеята за малък експеримент: заключват приемниците по тавански помещения, освобождават децата за една седмица от училище и ги поставят под „домашен арест“. Целта им е да видят какво ще се случи в играта, която хлапаците продължават с огромно настървение, тъй като вече си имат публика, а освен това не им се налага да ходят и на училище. Оказва се, че не реалните събития диктуват хода на играта, а точно обратното — играта по някакъв начин ги предхожда и влияе върху съдбата на хората от истинския свят. „Монополи“ ставаше все по-интересен…

* * *

Доволен от себе си, Адам затвори капака на лаптопа. Шумът в ключалката беше ясен сигнал, че работата му за деня е приключила. Неговата любима се прибираше! Всеки момент щеше да докосне устните й, да чуе гласа й, да погали косите й. Доизпи бирата на екс и се отпусна в удобния кожен стол. За първи път в живота се чувстваше щастлив. Цялостен. Завършен. Беше влюбен, свободен, изпълен с творческа енергия. Трябваше да изпрати някакъв подарък на Ники! Не, по-добре да му го връчи лично! Дължеше му толкова много! Домъчна му за най-добрия му приятел. Вдигна мобилния и го набра. Парфюмът на Юлия го заля откъм гърба и ръцете й се спуснаха по гърдите му. Горещите й устни започнаха да го целуват.

— Ало — съненият глас на Ники изпука в слушалката.

„Отново се е напушил“ — помисли си Адам.

Шест месеца по-късно

Алуминиевите масички пред будката за кафе и цигари до входа на Николай — това беше мястото, където двамата започнаха да се виждат редовно, след като подновиха отново контакт. Устройваше ги идеално. Адам не искаше да се мотае излишно из центъра — можеше да засече някой от обкръжението на Фани или, не дай Боже, самата Фани. А Ники рядко излизаше от апартамента в панелния небостъргач. Правеше го само, когато отиваше да си купи трева. Той продължаваше да се издържа с писане на клюки за жълтата преса, които съчиняваше сам. Откакто приятелите и жена му го изоставиха, социалните му контакти бяха сведени до минимум. Това, очевидно, не го притесняваше. Но срещите с Адам го ободряваха. „Още един човек избра личното си щастие пред илюзията за същото в главите на другите“. Имаше принос за това и се гордееше с постижението си. Съвсем чистосърдечно се радваше на щастието на Адам — на творческите му стремежи, на процъфтяващата му любов. На това, че изглеждаше като прероден. Адам, от своя страна, го разбираше и беше един от малкото хора, които не го упрекваха за изборите, които беше направил.

— Бира? Аз съм на ред тоя път.

Ники кимна с глава. Адам отиде до фризера и започна да опипва бутилките, за да избере най-студените от тях.

„Нещо не е наред. Задължително трябва да разбера какво не е наред!“ — Николай извади пакет Lexington и започна да свива цигара. Огледа се внимателно. Пусна няколко трохи хашиш в тютюна, облиза хартията, зави цигарата, поднесе огънчето и вдиша от ароматната смес с доволна физиономия. Две потни бутилки „Загорка“ издрънчаха върху алуминиевата масичката пред него. От гърлата им бликаше студена пара. Чукнаха се. Отпиха.

— Юлия е, нали? — попита Николай.

„Никога не приемай жената за даденост, още по-малко нейната любов!“ — напомни си той, но не го сподели със своя приятел. Изглеждаше му достатъчно притеснен и без това. След тежка въздишка Адам заговори:

— Преди няколко седмици изведнъж нещо в нея се промени. Казвал съм ти, че обича да излиза рано, да кръстосва улиците и да прави снимки из града. От ден на ден започна да става все по-затворена в себе си, все по-меланхолична. Сякаш нещо я тревожеше там, навън, докато аз стоях в ателието и пишех като луд. Връщаше се уморена и мълчалива — без снимки, в най-добрия случай с няколко фотографии, а не стотици, както преди. Спря да рисува през уикендите. Това беше тревожен сигнал за мен. Опитах се да разбера какво става, но тя отклоняваше въпросите ми с недомлъвки. Все по-рядко започнахме да правим секс…

Николай го прекъсна:

— Това е нормално. Случва се на всички двойки, не се притеснявай! Като се ожените, ще правите секс дори още по-рядко. В един момент гърнето пресъхва. Изяли сте всичкия мед. Говоря ти от личен опит — усмихна се той.

— Още не си чул най-лошото! — помръкна Адам. — От няколко дни сме разделени. Не зная дали изобщо някога ще се видим отново.

— Копеле! Защо не се обади по-рано? Защо мълчиш като гъз? Мамицата ти, сигурен съм, че ще измислим нещо! Не може една връзка като вашата да свърши просто ей така!

— Не е на Луната. Юлия замина за Индия. Каза ми да не се интересувам от нея, да не я търся. Писа ми, че никога няма да се видим отново. Не и в този живот!

— Нищо не разбирам! — Николай вдигна бутилката. Пресуши половината от съдържанието й на екс. Допуши цигарата, хвърли фаса на земята и го стъпка с крак. Очите му се насълзиха от студената газирана напитка. Оригна се. Сълзите в очите на Адам бяха съвсем истински:

— Откакто поведението й се промени започнах да я подозирам в изневяра и един ден реших да я проследя…

— Само не ми казвай, че си я хванал с друг! — възбуди се Николай. Спря и се замисли се за момент:

— Ами Индия? Какво общо има с Индия всичко това? Да не е избягала с някой друг в Индия?

— Моля те, спри да ме прекъсваш и ще ти разкажа! — проплака Адам. — Затова исках да се видим! Трябваше да споделя с някого. Имам чувството, че умирам. Част от душата ми липсва! Отнесоха я на другия край на света!

Адам млъкна. По бузите му течаха сълзи. Тресеше се на стола в тихи спазми, с наведена глава. Николай съжали, че е напушен точно сега. Хешът беше силен, развеселяваше го, а моментът не беше подходящ… Пресегна се и го тупна по гърба. Не знаеше какво друго да направи. След няколко минути неловко мълчание Николай беше доизпил бирата и гузно наблюдаваше Адам, който сякаш започна да се посъвзема.

— Какво ще кажеш да се качим горе и да ти спретна едно хубаво наргиле, а? Трябва да разпуснеш малко! Сигурен съм, че ще ти помогне!

„Все ми е тая“ — отговори му апатичната физиономия на Адам. С едната ръка Николай взе бирата му от масата, с другата го хвана под лакът и го задърпа нагоре към входа.

Прекараха няколко часа в разговори, пушене, пиене на бира и хапване на хрупкави пикантни крилца от KFC, поръчани по телефона. Малко по-късно поръчаха и пица, а малко по-късно понички и слязоха за още бира. Адам му разказа цялата история в подробности. Отпусна се от хеша. Беше временно. Знаеше, че на другия ден привидното спокойствие ще го изостави и ще трябва да посрещне тъгата и самотата отново, но засега беше О.К. „Ето, Ники преживя същата криза, но вече е О.К. Щом той може, значи мога и аз“ — успокояваше се той.

Разказа му за това как беше проследил Юлия един ден — първо вървеше след нея скрит в тълпата на достатъчно разстояние, за да не го види случайно, а после тя се качи в едно такси и той направи същото. Каза на шофьора да я следва и му пъхна десетачка в ръцете. Юлия слезе пред някаква стара кооперация в центъра. Адам изчака известно време в таксито, преди да излезе. Вратата на входа беше заключена. Натисна няколко звънеца, но никой не му отговори. Затърси с поглед нещо по-особено сред имената, изписани на звънците. Юлия познаваше много артисти, художници, писатели, дори политици. Ако му изневеряваше с някой от тях, името му сигурно щеше да се намира някъде тук. Но не видя известни имена. В блока живееха предимно старци. Входната врата беше облепена с некролози. Имаше и цветни афиши: обяви за хидроизолация, алуминиеви дограми, интернет, кабелна телевизия, работа от дома — стандартните неща. Плюс един голям плакат, който рекламираше поредния индийски гуру, дошъл на посещение в България. Според датите от афиша индиецът все още трябваше да е тук. Някой беше изписал с черен флумастер върху плаката: ет. 4, ап. 12.

Адам записа имената на индиеца в мобилния си телефон и първата му работа, след като се прибра в ателието, беше да потърси в Гугъл. Оказа се един от „вестителите“ — самозвани пророци, които обикалят света и предупреждават за наближаващия му край. Такива напоследък се бяха навъдили много. Според философията на „вестителя“ нямало сигурен начин да избегнеш апокалипсиса по простата причина, че никой на тази планета, дори самият той, не знаел какъв точно апокалипсис предстои, но едно било сигурно — краят на света бил близо и само малка част от населението на земята щяла да успее да се спаси. „Гуруто“ предлагаше спасение едновременно за тялото и за душата. Неговите медитации подготвяли ума за по-лесно навлизане в отвъдното, а практическите му упражнения давали безценен опит, който щял да помогне на потенциалните „строители на Новия свят“ да оцелеят след катастрофата.

Адам разгледа и други сайтове с информация по темата. Индиецът умеел да разпознава кармата на учениците си. Разбирал кой от тях ще оцелее и кой — не. Това, разбира се, ставало чак в края на „обучението“, което продължаваше няколко седмици и струваше две хиляди долара. Малцината „избрани“ имали правото да последват учителя си в околосветското му пътешествие, чиято крайна цел била някаква пещера в Индия, където „избраните“ щели да дочакат Края заедно със своя покровител. В един от форумите пишеше, че необичайно голям брой от „избраните“ се оказвали жени, при това — млади и бездетни, които имали достатъчно фанатична вяра в края на света. Лесно било да ги убедиш в специалната им „мисия“ за продължаване на човешкия род след катастрофата. Местонахождението на пещерата в Индия, естествено, се пазеше в тайна.

Бесен, Адам тръшна капака на лаптопа. Стана и започна да се разхожда из студиото като животно в клетка.

4
Изт: barry.edu

Няколко часа по-късно Юлия се прибра. Отново не беше снимала нищо. Вече дори не се опитваше да го лъже, че снима. На въпроса му какво прави по цял ден отговори, че посещава курс по астрология. Дори обеща да му направи хороскоп. Опитите да я заговори „случайно” по темата за края на света бяха неуспешни. Успя да получи отговор само на един въпрос. Попита я какви умения, според нея, трябва да притежава човек, за да оцелее след апокалипсиса. За негова голяма изненада тя му отвърна със сериозен тон:

— Научи се да стреляш с лък. Лъкът е безшумно оръжие. Подходящ е за лов и за отбрана. Амунициите му никога не свършват. Естествено, онези с автоматите в началото ще излязат по-големи тарикати. Но какво правиш, когато ти свършат патроните в един свят, където никой вече не произвежда патрони?

Нещо в отговора й го накара да изтръпне.

На следващия ден Юлия повече не се прибра. Всичко стана толкова бързо! Търсеше я напразно из целия град. След няколко дни получи имейл от нея, в който тя му съобщаваше, че е далеч от дома, че пътува към Индия и, че това е последният й досег до съвременната цивилизация, която и без това скоро щяла да изчезне. Умоляваше го повече да не я търси. Нямала желание да го вижда отново, а нямало и смисъл. Не и в този живот.

Една година по-късно

Ако човешкият живот може да стигне абсолютното дъно, то Адам се намираше някъде под него. Любовта на живота му си беше отишла така, както се бе появила — внезапно, неочаквано и безразсъдно. Успя да съсипе всичко в името на един блян! След изчезването на Юлия той напълно се вглъби в литературата. Пишеше денонощно, за да държи отчаянието по-далеч.

Успя да завърши огромния си, трагичен роман — стана цели 850 страници. Вложи талант, парче от себе си и най-вече: чудовищна тъга. Получи се силна, убедителна драма. Сюжетът беше на ниво. Изпрати ръкописа до няколко издателства. Върнаха се много добри отзиви. Нямаха търпение да отпечатат „Монополи“, но въпреки това книгата му остана непубликувана. Петър Чобанов се погрижи за това. Погрижи се и той да не започне работа — не и в този град, не и в тази държава. Пипалата на Чобанови бяха навсякъде.

Адам остана без пари и вече не можеше да плаща наема на ателието. Махна се с облекчение. Всичко там му напомняше за Юлия. Премести се да живее при Николай. Вече си приличаха много. Адам стана същия неудачник като него. След раздялата с Фани нямаше много близки. Цели девет години беше градил социални контакти в нейната среда и в средата на нейните родители. Сега му се налагаше да ги избягва. Чобанови вече не съществуваха за него. Любовта оправдаваше всичко това, разбира се, но нищо не можеше да запълни празнотата, която Юлия остави след себе си.

Самота, отчаяние, бедност, болка и тъга. Загуба и самосъжаление, плюс липса на всякаква перспектива — това бяха резултатите от поредицата грешни решения, които бе взел. А можеше да бъде мултимилионер с щастливо семейство, осигурен до края на живота. Можеше да има жена, която го обича. Мразеше се за това! Мразеше и Ники, задето му даде тласък. Живееше у тях, но го презираше.

Повече от всичко Адам ненавиждаше себе си — не толкова заради проваления живот, колкото заради неспособността си да забрави Юлия. Все още я обичаше с цялото си сърце, въпреки чудовищното й предателство. Трудно му беше да приеме факта, че някакъв дебел и брадат индиец е успял да открадне половинката му с лъжи за края на света, да я превърне в една от многото си наложници, да я измъкне от свободния й живот и да я затвори в някаква пещера. Да му я отмъкне под носа! Всичко стана толкова бързо!

Дори не можа да се опита да я задържи. Никога нямаше да си го прости! Никога нямаше да прости на индиеца, но най-важното беше, че никога повече нямаше да види Юлия — неговата прекрасна, слънчева, нежна и артистична Юлия! Тази мисъл го угнетяваше най-много. Прекарваше дните съсипан, в пълно бездействие. Рядко си правеше труда да се нахрани дори. Занемари изцяло външния си вид — така или иначе не излизаше навън, а Николай го търпеше всякакъв.

Постепенно спря да си мие зъбите. Пораснаха му нокти и брада, дъхът му започна да смърди на риба, венците му кървяха, изгуби няколко зъба. Утешенията на най-добрия му приятел не помагаха, нито леките наркотици и алкохола, с които се наливаше постоянно. Приятелството между тях отдавна беше мъртво за Адам. Търпеше Николай заради липсата на друга алтернатива. Изгуби надежда, че с времето болката ще утихне и нещата постепенно ще започнат да се нормализират. С времето нещата ставаха още по-зле.

Една сутрин се събуди с твърдото решение да сложи край на всичко това. Не можеше да търпи повече. Дори страхът от смъртта не беше в състояние да го спре. Нямаше смелост да скочи от деветия етаж, затова излъга Николай, че слиза до магазина. Купи от резервните части до входа здраво въже за теглич, подбра най-високата тръба в коридора на мазето, сплете клуп, качи се върху един стар пластмасов бидон и се обеси.

* * *

Мрак. Влага. Плесен. Нещо се движеше в тъмното. Дращеше и скрибуцаше. Смрад на маза. Миризма на миши изпражнения. ПЛЪХОВЕ! Навсякъде около него и ВЪРХУ него лазеха плъхове. Значи все пак е вярно — самоубийците остават в телата си до пълното им разложение! Без да помръднат! Без да продумат! Усещайки как плътта им се разлага клетка по клетка. Как се издуват от газове. Как червеите снасят яйцата си в очите им. Как плъховете късат от разкапаното им месо. Това беше наказанието за посегателство върху Живота. Божичко, щяха да го изядат жив! Докосваха лицето му с меките си лапички. Усещаше мократа им, настръхнала козина върху устата си. Остра болка прониза палеца на десния му крак. Тънки като топлийки зъби проникнаха в плътта.

Болката го извади от ступора. Изпрати гадината в отсрещния край на коридора с ритник. Гризачът се удари в стената, изсъска и побягна в мрака. Десетки малки лапички шумоляха около него. Лежеше по гръб върху влажния под на мазето, с омотано около врата въже за теглич. Старата ръждясала тръба не беше издържала теглото му.

Стана. Заподскача от крак на крак. Настъпи една от големите мишки, която му отговори с квичене. Хукна да бяга, но се блъсна в тухлена стена. Не виждаше нищо в мрака. Пипнешком затърси пътя към стълбището. Някой беше заключил паянтовата врата на мазето. Плъховете бяха навсякъде около него! Разби вратата с ритник. Побегна навън.

1

Изт: noshiz.com

Излезе от входа, на площадката пред блока. Лъхна го студеният нощен въздух. Махна въжето. Опипа си врата — целият беше протрит и в мехури. Болеше го ужасно. Огледа се. Нещо не беше наред. Нещо съвсем не беше наред!

Първото, което му направи впечатление, бе тишината! Нямаше представа колко е часът, но дори след полунощ в квартала бръмчаха коли и мотори, чуваха се крясъците на пияни компании, околовръстното жужеше наблизо. Сега нямаше никой. Беше толкова тихо, че можеше да чуе ускорения ритъм на сърцето си. Доповръща му се. Ухапаният палец пулсираше. Сърбеше го ожулената кожа по врата. Лактите го боляха. Сигурно ги беше ударил при падането.

Блоковете тънеха в мрак. Сърдитите великани изглеждаха като ослепени. Уличното осветление не работеше. Кварталът беше се превърнал в призрачно подобие на себе си. „Сигурно е някаква голяма авария. Спрели са тока в целия квартал. — Никога не се беше случвало преди. — Съвсем скоро ще го пуснат!“ Адам пое към денонощната аптека. Вървенето го ободри. Зави зад ъгъла.

Не беше подготвен за това, което видя. Целият булевард, докъдето му стигаше погледът, бе покрит с трупове, огряни от лунната светлина. Изглеждаха така, сякаш са паднали, докато вървят. Някои от гражданите стискаха пазарски торби, продуктите им бяха разпилени по асфалта. Между телата имаше трупове и на животни: котки, кучета, плъхове, гарвани, гълъби. Произволно спрени коли навсякъде. Бездиханни шофьори зад волана. Цели семейства лежаха мъртви по седалките в купетата на автомобилите. Във въздуха се носеше смрад на опърлена плът и разтопена пластмаса. Откритите части по лицата и ръцете на труповете бяха в мехури от тежко изгаряне.

Чу стъпки да се приближават към него. Някой идваше отзад. Адам се обърна. Видя четирима мъже да тичат към него. Още преди да успее да ги заговори единият от тях извади нож и го промуши в корема. Другият го свали с юмрук на земята. Пребъркаха джобовете му. Адам виждаше собствената си кръв да тече по асфалта. Намериха само лев и петдесет. Рестото от покупката на въжето. Злобни ругатни. Започнаха да го ритат. Всичко потъна в мрак.

* * *

Тишина. Нещо се движеше в тъмното. Докосваше го. Беше в Ада. Трябваше отново и отново да преживее собствената си смърт…
Отвори очи. Старица, огряна от светлината на свещ. Намираше се в кухнята на някакъв апартамент. Прозорците бяха покрити с одеяла.

— Ш-ш-ш-т! Не се движете! Не издавайте нито звук! Спокойно! Вече сте на сигурно място! В добри ръце сте! Ш-ш-ш-т! — настояваше старицата.

Раздираща болка го преряза в стомаха, мина през гърдите му и експлодира в главата. Отново тъмнина.

* * *

Раните бяха превързани. Марля покриваше врата му. Коремът беше зашит. Дори палецът му беше бинтован. Виждаше размазано. До леглото имаше ниска табуретка, постлана с жълта кърпа за баня. Върху кърпата бяха разположени изцапани с кръв хирургически инструменти. Навън беше ден. Слънчевата светлина се опитваше да проникне между одеялата върху прозореца. Нещо го ужили по ръката. Старицата извади спринцовката, постави я между хирургическите инструменти и го докосна по челото. Тъмнина.

* * *

— Коя сте вие? Какво правите с мен? Какво става тук? Къде съм? Къде е Николай? Жив ли съм? Пуснете ме да си ходя!

Отново беше нощ.

— Може да се чувствате малко дезориентиран. Заради упойката е, скоро ще ви мине — отвърна му старицата.

— Коя сте вие?

— Успокойте се и хапнете нещо. Имате нужда от храна. Ето, забъркала съм ви студена попара.

Тя повдигна главата му и пъхна голяма лъжица попара със захар, масло, сухари и вода в устата му.

— Исках да ви приготвя нещо по-топло, но нямаме ток! Никъде няма ток. Вече сте по-добре, не се тревожете! Състоянието ви се подобрява. Температурата спадна, раните ви заздравяват бързо. Скоро ще станете на крака! Извадихте голям късмет, да знаете! Само не вдигайте шум, моля ви! Опасно е!

Адам усети колко е жаден. Устните му бяха напукани. Опита да се повдигне на лакти, за да изяде попарата по-лесно, но остра болка го сряза в корема. Старицата сгъна възглавницата на две под врата му и продължи да го храни.

— Вода, моля ви, вода! Умирам от жажда!

— Преживяхте едно обесване и едно промушване с нож, няма да ви оставим да умрете от жажда сега я! — усмихна се добронамерено старицата. Подаде му стъклена чаша, пълна с вода.

— Коя дата сме днес? — попита той.

— Минаха четири дни, откакто Ви прибрах у дома, а от раните по врата Ви съдя, че сте опитали да се обесите съвсем скоро преди това.

— Откъде знаете, че съм искал да се обеся?

— Виждала съм трупове на обесени. Освен това, бълнувате много. Помните ли нещо? Разкажете ми какво се случи.

— Не, вие ми разкажете! Коя сте и какво правя тук? Защо се грижите за мен? Кои бяха онези хора? Защо искаха да ме убият? Какво става по улиците? Видях овъглени хора и животни!

— Едно по едно, младежо! Моля Ви, не се напрягайте излишно! Не е полезно за Вас. Всичко ще разберете, спокойно! Само говорете по-тихо, че някой да не ви чуе. Онези типове сигурно още са навън. Пълно е с такива като тях! Поставяте в опасност и двама ни.

— Защо прозорците са покрити с одеяла? Защо няма ток? Коя сте вие? — прошепна Адам.

— Казвам се Богдана Желязкова, приятно ми е! — представи се старицата. Обясни му, че е една от първите жени-хирурзи в България. Имала повече от 40 години стаж в спешното отделение, спасила е хиляди животи, пенсионирали я отдавна, но продължавали да я викат в болницата при по-трудните операции, когато лекарите не достигали.

— Всичко това, разбира се, преди Аварията! Както Ви казах, имате голям късмет! Добре, че ви намерих. Като Ви видях да лежите на улицата бяхте на косъм от смъртта. Положението беше критично — загуба на кръв, множество травми по цялото тяло, инфектирани рани, следи от ухапвания… Не ме питайте как съм успяла да ви довлека у нас. Добре, че живея на първия етаж!

— Кои са хората, които ме нападнаха? Защо се опитаха да ме убият?

— О, сега е пълно с такива! Откакто токът спря няма никакъв ред — нито полиция, нито пожарна, нито жандармерия, няма гражданска защита, нищо! Телефоните не работят, колите не вървят, почти всички са мъртви. Оцелелите са малко и не спазват никакъв закон. Навън цари тотална анархия! По-силните се движат на групи и нападат всеки срещнат, за да го ограбят. Разбиват врати и влизат в апартаменти. Убиват собствениците, ако намерят някой жив, търсят скъпоценности и храна. Плячкосват всичко.
Покрила съм прозорците с одеяла, за да не виждат светлината на свещите нощем. Дори не смея да погледна навън. Това се отнася и за вас. Не се показвайте! Рисковано е. Излагате себе си и мен на голяма опасност!

— Но… какво сте правили навън, когато ме спасихте? Не ви ли беше страх от разбойниците?

— Виж, момче…

— Адам.

— Адаме, пенсията ми е малка и рядко купувам храна за цяла седмица от магазина. Обикновено взимам колкото да изкарам деня. Пък и ходенето до магазина е единственият повод да изляза навън, за да се поразтъпча. Да подишам малко чист въздух. Още преди Аварията бях останала с празен хладилник. Скоро и водата ми свърши. Откакто токът спря нямаме течаща вода. Трябваше да отида до магазина отсреща за провизии, дори това да ми костваше живота. Иначе и двамата да сме умрели от жажда до сега! Но Господ е решил да ме запази — бабичката се прекръсти с поглед нагоре, към окачената над леглото икона на Исус Христос:

5
Изт: jiggleisforjello.com

— Решил е да запази и теб, защото чух стенания на връщане от магазина. Не ме питай как съм те влачила до вкъщи, заедно с водата, сухарите, захарта и маслото – единственото, което успях да намеря в магазина. Вандалите са минали вече от там. Вдигах много шум, но слава Богу, никой не ме чу!

— Спасила си живота ми, благодаря ти, лельо…

— Богдана — напомни му тя.

— Благодаря ти, лельо Богдана! — Адам целуна костеливата й ръка.

— На Господа да благодариш, синко, той те запази! — старицата посочи иконата. — И говори по-тихо, че да не ни прибере веднага обратно при себе си!

— Обещавам, че ще внимавам! — прошепна Адам. — Разкажи ми за Аварията, лельо Богдана! Какво се случи? Какво уби всичките тези хора?

— Слънцето ги уби.

— Слънцето?

— Да, слънцето. Онези, които бяха на тъмно, като теб и мен, те оцеляха. Всички други са мъртви. Не зная дали в този блок има други живи хора, освен нас двамата. Труповете вече се разлагат и по улиците започна да мирише лошо. Скоро ще плъзнат зарази…

— Значи не можем да си подадем носа навън, така ли? Освен по тъмно, когато бродят убийците?

— Не, беше за кратко време. Силно изригване, може би, не знам. Слънцето вече е безопасно. Може да се излиза навън. Само да не бяха разбойниците! Аз бях в мазето по време на Аварията. Чух писъци и трясък на коли, викове за помощ, чупене на стъкла. Замириса на изгорена гума, на разтопен асфалт. Пърлено прасе и варена кокошка знаеш ли как миришат? Ей така миришеха хората, докато горяха! Стана много горещо. После нищо. Токът спря. Водата спря. Телефоните умряха. Плъховете и мишките изпълзяха от дупките, почнаха да налитат. Виждам, че и теб са те изпонахапали. Дано да не те заразят с някоя болест само! Сложих ти ваксина против тетанус, но не разполагам с достатъчно лекарства у дома. Всичко е в ръцете на Бога оттук-нататък, Адаме!

„Всичко е в ръцете на Бога — повтори мислено Адам, загледан в иконата на Исус Христос над леглото. — Може би има някакъв смисъл, все пак! Може би не съм оцелял напразно.“ Една идея го разтресе. Изведнъж се сети за Юлия, за индиеца и за края на света. „Значи гадното копеленце е познало! Значи така изглежда краят на света! Значи Юлия е жива! Някъде там, в планините на Индия, но жива! Та нали беше една от «избраните», нямаше как да не е жива! Не си е направил сметчицата правилно гадният индийски мангал! — Адам се напрегна. — Трябвало е да провери кармата и на мъжете, чиито жени отвлича за продължаване на човешкия род.“ Тлъстата физиономия на индиеца изплува в спомените му. Заедно с деликатните черти на Юлия. Неговата сладка Юлия! Крехката, прекрасна Юлия! Любовта на живота му! „Ще усетиш какво е отмъщение по български, мръснико! Господ забавя, но не забравя!“ — закани се Адам в мисълта си.

В един тежко ранен и опустошен свят, на който беше отказано правото да живее, един тежко ранен и опустошен мъж, който сам си беше отказал това право, повярва в Живота отново. Беше победил на два пъти Смъртта за едно денонощие. Беше излязъл от ада. Беше надживял и Апокалипсиса дори! „Още щом се изправя на крака ще изляза оттук, ще намеря дебелия гуру, ако ще и вдън земя да се е скрил и ще го накарам да си плати за всичко, което ми причини! Ще го убия с двете си ръце! Ще си върна Юлия обратно! Тя е моя! Ние сме родени един за друг!“

Ритници заблъскаха по входната врата. Старицата падна на колене и започна да се моли. Вратата нямаше да издържи дълго. Съвсем скоро щяха да нахлуят в апартамента…

Продължението се пише в момента…

Тихомир Димитров

Следваща страница »