Писателският блог на Тишо

февруари 24, 2014

Причината на всички проблеми

doble_trouble

Снимка: Wikipedia 

„Причината на всички проблеми“ или „Double Trouble“ от Mr. Nobody, още един гостуващ автор:

Причината на всички проблеми може да бъде само една:
И тя е убеждението и съпътстващото го усещане, че сме нещо, което е истинско и живее в истински свят.

Това убеждение може да предизвика невероятно реалистично преживяване, изпълнено с безброй нюанси.
Но винаги носи със себе си и проблеми.
И проблемът е, че съществото е убедено, че е нещо истинско и живее в истински свят, отделен от него. Съществото също е убедено, че има свободна воля и избор, че прави и решава.

Също е убедено, че е родено и ще умре, че има начало и край.
Така възниква параноята. Тя се подсилва още повече от илюзорното чувство за избор и воля. Те пък носят със себе си вина, страх от грешки, прекомерно премисляне и какво ли още не.

Но палитрата от преживявяния не е изпълнена само с неприятни такива. Колкото са неприятните, толкова са и приятните – техните противоположности. Чувство на успех и загуба, правилен ход и грешен такъв, високо постижение и ниско, прозорливо и нехайно, красиво и грозно, бяло и черно…

Тъй като усеща дискомфорта от тази игра, и на този етап е напълно убедено, че има независима свободна воля и избор, съществото търси решение на този дискомфорт във всякакви аспекти. Всичко, което временно намалява дискомфорта, става обект на прекомерно преследване: пари, секс, опиати, сигурност, успех, признателност, приемственост, одобрение и … неща да искаш в този свят 🙂

Но каквото и да се постигне и получи, то няма да накара дискомфорта да изчезне напълно. Това е неговата абсолютна трагедия.

Единствено озарението, че всичко е сън и няма разделение слага край на играта.

В такъв момент съществото разбира, че всичко е реално и нереално:

Реално е защото наистина се появява.

Нереално е защото е само временен образ – холограма.

Също разбира, че то не е нещо реално и отделно от други реални неща. Съществото разбира, че няма нищо друго освен него. Разбира, че то, всъщност, е живината, в която всичко се появява. Естествен ефект е да се взриви от щастие и любов, защото разбира, че е вечно и вижда на какво е способно. Осъзнава, че е способно на всичко.

Разбира, че не е истински човек в истински свят, а ултимативният магьосник, който рисува всичко.

След подобно преживяване, убеждението, че е отделен индивид със собствена воля може да се завърне и съществото да си помисли, че е постигнало нещо, и може да помогне на „останалите“ да го постигнат – вижда се като просветлено. Но всъщност попада в стария капан и продължава да преживява, че е нещо реално, което съществува във времето и пространството.

Танцът между двете реалности може да продължава известно време, докато се разсеят всякакви съмнения. Накрая илюзията за отделеност напълно се разбулва и става ясно, че никога не имало истинско разделение, никога не е имало някой, който да прави нещо. Никога не е имало истинска отделна личност със свободен избор и воля.

Винаги е било само живина – единствена и неразделна.
Вечно съществуваща, безформена и безцелна.
Божествено красива и божествено интелигентна.
И няма нищо друго освен нея.

Не винаги обаче е лесно това да бъде прието.

Все пак играта е божествено добра и илюзията за отделеност се поддържа от божествен механизъм.

В човешкото преживяване обикновено присъстват 7 групи сетивност: гледане, мирис, звук, вкус, допир, чувства, мисли. Чрез тези 7 групи сетива се симулира супер реалистично преживяване на истинска отделна личност, със своя истинска независима воля и избор, живееща в отделен от нея истински свят.

Но винаги е било и винаги ще бъде:
Това.
Няма нищо друго.
Божественият танц в действие.
Абсолютът вкусва себе си.

Текст: Mr. Nobody

януари 10, 2013

Ненормално е да си сам?

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

„Хората са недоверчиви към мъже, които от определена възраст нагоре ходят на почивка сами”

(Мишел Уелбек, Платформата)

След определена възраст на хората, които са сами, започва да се гледа с лошо око. Или по-точно – с подозрение. Да не кажа: с презрение. Подозрително и „ненормално” е да си сам, да ходиш на почивка сам, да се забавляваш самостоятелно, да не те чака никой у дома (с точилка в ръка)…

На жените им се лепва етикет „стара мома“ или „шафрантия“, а на мъжете се гледа като на обществено опасни сексуални маниаци. Или им се приписват титлите „коцкар“ и „стар ерген”, които също не са точно комплимент…

Има нещо нередно в това да си сам, поне в очите на зомбираната, лишена от самостоятелност в мисленето, приспана от заблуди тълпа.

Нищо, че самотата може да НЕ е избор на тези мъже и жени. Нищо, че може да са загубили любимия си човек в катастрофа, примерно, може да не са прежалили старата си любов все още и в сърцата им да няма място за друг, може да не са готови за нова връзка, може да имат съвсем адекватно основание за своята самота…

А може просто и така да са решили. Да им е по-добре в момента така. Самотата може да е резултат от техния осъзнат избор – избор, който човек прави, когато отхвърли неприятната заблуда, че когато си сам, ти по някакъв начин си „половинка”, а не „цял”. И само друг човек, също толкова несъвършен като теб, може да те направи „цял”.

Когато се събереш с друг, също толкова несъвършен като теб, вие ставате две половинки, а не едно цяло.

Но защо несъвършен? Защото несъвършен е човекът, който прави глупостта да постави щастието си в ръцете на друг. Да търси доказателства, че е обичан. Той, него да го обичат, забелязвате ли егоизма?

Несъвършенство е да се подпираш на „патерицата” на чуждото одобрение, за да можеш да си позволиш да бъдеш щастлив.

Несъвършенство е да не можеш да съществуваш без чуждото одобрение, признание, разрешение…

Глупаво е да подаряваш любовта си на друг, преди да заобичаш себе си.

Ами този друг, нали той / тя също има свободна воля? Какво ще стане, ако реши да задържи подареното за себе си и да не ти го върне обратно? Несподелена любов. Защото това, което подаряваш с намерение да ти  го върнат е заем, а не точно любов.

Какво ще стане, ако другият реши да подари подареното на трети човек? Изневяра. Защото това, което подаряваш с инструкции за употреба е експлоатация, а не точно любов. Корпорацията ще ви „подари” лаптоп и мобилен телефон с инструкции за употреба. Не и човекът, който ви обича.

Все мъка, несправедливост и прочие страдания за хората, които не са се научили да ходят на два крака, а се подпират върху „патериците” на общественото или, въобще, на чуждото одобрение / признание. За какво ми е вашето признание, ако то ме прави нещастен?

Има, разбира се, много варианти, които оправдават самотата в очите на другите, на обществото. Но те не са за завиждане:

Например, да си затрупан с работа и да нямаш време за семейство. Tова е оправдана самота. Службата ти да не го позволява. Тогава е нормално да си сам. Да си болен, сакат, ранен или да имаш някакъв недъг. Тогава може. Приемливо е да си сам.

Общото между всички тези варианти е, че задължително трябва да си принуден, трябва да страдаш, да си лишен от някаква възможност, присъща на „нормалните хора“, за да е „оправдана“ твоята самота. И, макар обществото да я оправдава, това не значи, че ще спре да гледа на теб със съжаление, дори бих казал – с прикрито отвращение…

При младите хора самотата не е проблем, но при жените и мъжете над определена възраст обществото превръща самотата им (волна или неволна) в истински ад. Самите им семейства, най-близките им хора превръщат самотата им в ад.

Според мен, трябва да прекарваш по-малко време с хора, които по документи са ти близки, но по дела и думи те изпращат в ада. И да посветиш това време на хора, които те приемат такъв, какъвто си, какъвто си решил да бъдеш или по стечение на обстоятелствата си станал. В момента.

Тъпо е да си недоволен от изборите или от съдбата на някой друг, не мислите ли? Тъпо е да не ги одобряваш. Тогава ти не заслужаваш нито времето, нито уважението, нито любовта, нито признателността на този някой друг…И не можеш да ги очакваш от него.

Всъщност, човек може да бъде щастлив и абсолютно сам – по собствен избор или не. Човек се ражда и умира сам. Той винаги е самостоятелен, самодостатъчен, завършен, съвършен, напълно цял. Проблемът е, че не  го знае. Проблемът е, че не вярва в това. Не вярват и другите, на чието одобрение разчитаме, за да бъдем щастливи…

Тоест, халтави са ни патериците.

Можеш да бъдеш щастлив без някой друг да потвърждава / да одобрява това. Проблемът е, че не го знаеш. Проблемът е, че докато се чувстваш „половинка“, когато си сам, никога няма да станеш „цял”, когато си с някой друг. Ако си самостоятелен и завършен сега, с друг човек ще станете двама, а не грозното „цяло“, съшито от две „половинки“.

Две е повече от едно.

Има разлика между самотата и уединението. Самотата е принуда, която обществото ужким одобрява, но всъщност презира, защото се страхува от нея, докато уединението е резултат от свободния избор на индивида.

Човек има потребност от лично пространство и от самота. Вкопчването в другия, опитите да го променим, приемането му за даденост, това са резултатите от повечето връзки между двата пола, независимо дали ще бъдат облечени в договор като брак или не. Това е ключът към страданието. Страдаш, когато не правиш нещо „като хората“.

Има разлика между обичането на някого и неговото притежаване, между това да обичаш и да искаш да променяш обекта на своята егоистична „любов”, да се нуждаеш от него / нея, за да се почувстваш ти по-добре: по-цялостен, по-завършен, доволен, съвършен – ти, а не той / тя, когото / която ужким обичаш. Това не е любов, това е подчертан ЕГОЦЕНТРИЗЪМ.

Да обичаш значи да приемаш, значи да подаряваш всичко, включително и свобода. Значи чуждото щастие да е по-важно за теб от твоето собствено…

Ненормално е да си сам? Помислете пак. Не-цивилизовано е да вярваш в тази заблуда, поне според мен. Следват още заблуди. Stay tuned.

Тихомир Димитров

декември 17, 2011

Светът не се нуждае от ремонт

Изт: sofreshandsogreen.com

Желая ви, още тази сутрин, да постъпите с недоволството според закона на любовта, да му кажете, че е седнало на чужд стол и да му дадете неговия.

/Учителят Петър Дънов, „За постоянната благодарност“/

Светът определено не се нуждае от ремонт. Ние също сме в покой, но…има две неща, които ни пречат да го усетим този покой. Това са умът и емоциите. Големият „куфар“ и голямото сърце! Пречат не, защото има схема, в която трябва да ни е зле, а защото има схема, в която притежаваме съвършени инструменти, които използваме като диваци.

В крайна сметка, как би реагирал един дивак, ако намери скалпел? Би го забил в окото на съседния дивак или би прерязал гърлото му, за да присвои колибата, добитъка и дивачката, ето как. Докато опитният хирург би извършил прецизна операция.

Цялата драма идва от там, че инструментите, които са ни дадени, са перфектни по подразбиране. И еволюцията от „дивака“ до „хирурга“ отнема малко повече време. Но инструментите няма да станат по-тъпи, за да паснат на нашето развитие. Ние трябва да се развием до там, че да ги използваме по предназначение.

Такива инструменти са големият ум и голямото сърце. Мислите и чувствата. Същите, които ни пречат да видим, че светът не се нуждае от ремонт, че всичко си е по местата.

Добре, ама когато започнеш да раздаваш подобни идеи, отчаяни хора започват да те питат: КАКВО ТРЯБВА ДА НАПРАВЯ, ЗА ДА ЗАЖИВЕЯ В ПОКОЙ? И първото нещо, което забелязваш, първото наистина неприятно нещо е, че тези хора, освен отчаяни, са и доста АГРЕСИВНИ. Ако не им кажеш КАКВО ТОЧНО ТРЯБВА ДА НАПРАВЯТ. Почти като дивака с острия скалпел в ръка.

Виж, аз не те смятам за дивак, нито мисля, че имаш скалпел, с който възнамеряваш да нараниш някого. Но ще ти кажа какво трябва (или по-скоро можеш) да направиш, за да почувстваш комфорта още сега – на нивото, на което се намираш в момента. То не е по-високо или по-ниско от моето. И аз съм въоръжен с остър, прецизен скалпел, който не зная какво да го правя. И аз живея в същата епоха. Но мога да „изрежа“ някои заблуди, ей така – за удоволствие. Освен това смятам, че комфортът е възможен и на нашето ниво, преди да сме станали „хирурзи“. Особено ако клъцнем внимателно тук-таме. Все пак, хирург се става с кълцане. Само учебниците не стигат. Нещата са много прости:

Големият куфар върху раменете ни има само две честоти, на които може да работи. Това са честотата на изобилието и честотата на оскъдицата. Условно ще ги нарека така. Това са две форми на багаж, които могат да се съберат в един и същ куфар, но по различно време. Налага се да избираш между тях. Във всеки отделен момент. А изборът сериозно влияе върху качеството ти на живот. Момент по момент го променя. „Капка по капка вир става“. Във всеки отделен момент ти правиш избор дали да се настроиш на честотата на оскъдицата или на честотата на изобилието.

Какво побира куфарът на оскъдицата?

Дори да се събуди върху планина от пари, той пак може да се почувства беден. Един-два милиона сигурно ви оправят като парички за цял живот, но може да срещнете Ричард Брансън на някой коктейл и да прецените, че ви трябват милиарди. Или просто да го гледате по телевизията…Така е, когато си настроен на честотата на оскъдицата. Така е, когато си бедняк по душа. Парите не могат да те „оправят“. Оскъдицата е твоята природа. Съсредоточаваш се върху нещата, които нямаш, върху тези, които ти липсват, а не върху онези, които притежаваш в изобилие.

И няма измъкване, братче! Винаги ще има нещо, което да ти липсва. Даже да го компенсираш, веднага ще се появи друго, което да го замести. Може да поискаш да си абсолютен монарх, примерно, ако притежаваш милиардите на Брансън. Може да поискаш личен остров. А защо не континент? Та човекът си има дирижабли и космически кораби! Защо да ги нямаш и ти? Защо не? Обаче акцентът е върху НЯМАШ. И там е грешката. Все нещо няма да е наред, докато си на тази честота!

Всъщност, излъгах, ще бъде, но когато умреш. Номерът е да го постигнеш преди това.

Става въпрос за честотата на изобилието. Въпрос на съзнателен избор е. Във всеки отделен момент. Момент по момент, цял живот. „Капка по капка вир става“.

Какво побира куфарът на изобилието?

Ами, той се събужда в бидон-вила и все пак оценява, че му е останала една цигара от снощи. Знам, това е доста демотивиращ пример, затова ще използвам себе си. Събуждам се в легло персон и половина и не са ми останали никакви цигари от снощи. Обаче се радвам, че все пак съм жив. Това е първото нещо, което мога да регистрирам, докато си търся очилата. Те, както винаги, са или под гърба ми, или под радиатора. И в двата случая съм благодарен, че ги намирам здрави, защото отново мога да виждам ясно наоколо. После се обличам, мия си зъбите (имам зъби, не е ли прекрасно? други хора си нямат!) и тичам към магазина за Camel.
Чудесно, магазинът е толкова близо до нас, а продавачката е толкова усмихната днес! Даже имам пари да си купя цигари! Други хора си нямат. На тях им се налага да ходят по десет часа на ден във фабриката за 500 лв на месец, а аз мога да изкарам същите пари като си седя на топло пред лаптопа и пия уиски със сода.

И, все пак, мога да съжалявам, че не съм женен за фотомодел. Примерно. Че нямам трилиони, че пред къщата ми не е спряно Мазерати, хеликоптер или друг вид екстраваганца на транспортната индустрия.

Схващате ли накъде бия?

Да забелязваш само нещата, които имаш и да ги регистрираш. Да си признателен за тях, не непрекъснато да циклиш върху нещата, които нямаш. Да не се вживяваш в липсите, един вид. Ми, вживей се в наличностите по-добре! Къде по-култивирано поведение е това. Не като „дивака“ в началото. Но пак трябва да внимаваш със скалпела, защото си остава остър. Във всеки един момент. Почнеш ли да измисляш причини, за да се оплакваш, почнеш ли да негодуваш, веднага ще се порежеш. Може да порежеш и някой друг.

Знаете ли колко много причини имам аз да се оплаквам? Десет прераждания няма да ми стигнат, за да ви ги изброя всичките…

Ще започна с най-елементарните: не съм женен за азиатски супер модел, нито една от книгите ми не е световен бестселър и не съм ултра богат. Пред входа ми липсва праркирано Мазерати. Дори не притежавам собствен самолет! И още не съм обиколил света! А това е само началото…Следващите 800 години в оплаквания мисля да ви ги спестя, защото вие сигурно си имате по-сериозни проблеми от мен. Може, примерно, да нямате зъби. И вашият скалпел да е по-остър от моя. Внимавайте само да не си го забиете в окото. Защото съществува и друг фактор, който определя качеството на живот:

Това е голямото сърце. При него светът също е дуалистичен: ЛЮБОВ и СТРАХ. Всички останали емоции са деривати на Любовта и на Страха. Например: радостта, веселието, ентусиазмът, вдъхновението, това са деривати на Любовта. Не на онази любов, тип „нуждая се от теб“, а на Любовта тип „изобилие“, в която имам всичко, от което се нуждая в момента, напълно задоволен съм и мога само да раздавам. Искам само да раздавам, без нищо да променям. Такава Любов движи композиторите на великите произведения, откривателите на великите изобретения и най-устойчиво забогатяващите хора в света.

Примери за деривати на Страха са: завистта, стремежът към оцеляване, новините по телевизията, песимизмът, усещането, че трябва да се махнеш от тук на всяка цена, недоволството, притеснението за утрешния ден, въобще – нещата, които оставят горчилка в устата и не те карат да се чувстваш точно добре – обратното на ентусиазма, на радостта, на вдъхновението, на оптимизма, на лекото сърце…Това са дериватите на страха. Страхът е липса на Любов.

Как действа вибрацията на Любовта?

Мотивира те с ентусиазъм, с радост, с вдъхновение, с останалите деривати. Кара те да се чувстваш добре. Правиш нещата за удоволствие, а не по принуда, от страх, че ще оцелееш трудно…Например, ако работиш нещо, което презираш, но с него ще изкараш достатъчно кинти, за да си платиш ипотеката  (наема, ще изхраниш семейството, ще вържеш двата края) това е дериват на страха. Страхуваш се за твоето оцеляване! И много лесно ще се провалиш. В тази сфера със сигурност ще срещнеш хора, които са десет пъти по-добри от теб, защото правят нещата с желание, действат със замах, мотивира ги радостта, имат хъс, демек – много повече ги кефи да се занимават от теб. Знам го от личен опит. Просто няма как да се състезаваш с тях.

Винаги, каквито и решения да взимате, моля ви, правете си безплатна консултация със сърцето и с главата преди това. Какви мисли произвежда умът ми и от какво са мотивирани те? Какви емоции стоят зад тях? Дали е Любов или Страх? А някой от многобройните им деривати? Дали мислите ви са насочени към признателност за нещата, които вече имате или страдат от липса на неща, които все още нямате? Недостигът ли ви ръководи или сте „чирак“ на изобилието? Драпате ли за нещо?

Ако все още имате два крака и се чудите какво значи „изобилие“ при положение, че живеете под световния праг не бедността, отрежете си двата крака и сравнете десетте разлики! Просто има един милиард неща, за които да сте признателни, ако решите, дори да сте най-изпадналият човек на света! И точно това е пътят за измъкване от блатото. Вижте, светът е КЕФ. Природата е доста богата. Личи й отвсякъде. Всичко в нея е създадено с кеф, с размах, с умопомрачителна щедрост. Затова естествен закон е, че стойностните неща се постигат със спокойствие и радост. Можете да променяте само когато сте абсолютно центрирани в спокойствието и радостта, иначе казано – в Любовта. Изнервеният човек не може да променя нищо. Не и към по-добро.

Гарантирам ви, че всички начинания, които са мотивирани от страха (и многобройните му деривати) са обречени на провал в дългосрочен план! Просто това е вибрацията на страха. Тя не може да генерира успехи в дългосрочен план. Може, но тези успехи винаги са свързани със страдание и имат само временен характер. Страхът винаги иска още страх, а оскъдицата търси своите недоимъци. Тя има нужда от липси. Страхът и оскъдицата не могат да се „хранят“ с изобилие и радост, защото вибрацията им е различна. Misery likes company.

Знам, цял живот са ви учили как оцеляването е най-голямата ви грижа, но съм убеден, че с такава нагласа най-много да постигнете „панелка“ и „москвич“ в съвременния им вариант, при това – на изплащане. Просто УСПЯВАНЕТО включва в себе си и ОЦЕЛЯВАНЕТО по подразбиране, а обратното съвсем не е вярно. Ако ще си поставяте някаква цел, нека тя да е „успяването“ вместо „оцеляването“, моля ви! Нека то да ви бъде цел. Постигането на целта „оцеляване“ включва само това – оцеляване и нищо повече.

Дългосрочни успехи се постигат по-лесно с любов, страст, радост, ентусиазъм и леко сърце. При това се постигат с кеф. Краткосрочно оцеляване е възможно да се постигне единствено с робство на Страха и неговите деривати. Как ще надминеш онзи, който лети върху крилете на радостта, докато ти пълзиш след него, окован във веригите на страха? Така не действа емоцията на любовта. Така не работи съзнанието за просперитет.

Сега вече имате начин да си правите безплатна диагностика всеки път, когато помислите, че светът се нуждае от ремонт. Спрете и си задайте следните въпроси: Страхът ли мотивира моите действия (емоции) или Любовта (и многобройните й деривати)? От позицията на изобилието ли разсъждавам в момента или от позицията на липсата, на недостига взимам своето решение? Признателен ли съм? В чия „армия“ служа? В армията на Любовта или в армията на Страха? Страхът за оцеляването ли е моят пряк командир или радостта от самото начинание? Виждам ли милионите неща, за които мога да благодаря или виждам само тези, за които мога да страдам и да се оплаквам, че ми липсват? Накратко, обръщам ли повече вниамние на нещата, които имам, отколкото на нещата, които нямам?

Това важи за всеки отделен момент. Няма лош момент за безплатна диагностика по тези въпроси. „Капка по капка вир става“. Момент по момент – цял живот.

Да избереш да служиш на Любовта като емоция (и нейните деривати) и на изобилието като мисъл (и неговите деривати) означава да подобриш сериозно качеството си на живот, особено ако го превърнеш в навик. Означава да извършиш прецизна операция с инструментите, които са ти дадени. Светът не се нуждае от ремонт. Ти и аз се нуждаем от ремонт. Колкото по-рано започнем, толкова по-добре!

Тихомир Димитров