Писателският блог на Тишо

октомври 22, 2016

Няколко кадъра от срещата с читатели в София

000

001

002

003

004

005

006

008

009

Книгата НЕ се разпространява в книжарниците. Можете да получите копие с автограф единствено от автора. Където и да се намирате по света. Подробностите са ТУК. Благодаря на всички, които дойдоха да се видим на живо!

Тихомир Димитров

септември 6, 2015

Новостите в селфи-интервю

xgjfxg

Изт: 1920adnan @ deviantart

Реших да ъпдейтна този блог, но не банално, от рода на: бях тук, пих чай, много ме хвана мастиката, аааа, баси залеза, глей, глей, глей кво ферари, братле, ми ламбото видя ли го, ей то ноо хуу в гърция, ве, мен, ай следващия път в турция, ти беше ли на спирита, лек, да, ама снимките ми станаха размазани в тъмното, обаче излъчват емоция…всички бичат айляк. И така нататък, и така нататък… Говоря за пост-ваканционния „спам“, с който ни заливат блоговете.

Всеки ден милиарди души си снимат физиономиите, които дори не могат да говорят (имам предвид снимките), значи може един човек да си направи селфи, само че без джипег, а на текст, като интервю.

А ти проблем ли виде?

Не.

Хареса ли ти новото лого на гугъл?

Не.

Е как така, бе? Гледай кво е изичистенко, дизайнерско, хипстърско, олд-скуул, оригинално!

Почитател съм на бранда „Гугъл” и направо ми се къса сърцето, когато трябва да кажа, че нещо, произлязло от тях, не ми харесва, но съм по-голям почитател на истината и истината е, че новото лого на гугъл не ми харесва. Даже знам отговора на следващия ти въпрос.

Който е?

Защо?

Какво защо?

Следващият ти въпрос беше „Защо?”

Да, де, ама защо „Какво?”

Както и да е, да продължим с „новостите”…

Какво мислиш за бежанската вълна?

Мисля, че е неприятно да отидеш на работа и да завариш офиса си сринат до основи, а когато се прибереш у дома да видиш, че къщата ти, също така, някой междувременно я е взривил. И синът ти е бил там. Не е отишъл на лекции, защото в неговото крило от университета се стреля. Какъвто и да си, хубав или лош, в тази ситуация ще си грабнеш шапката и ще отидеш да търсиш живот другаде. При труповете, в канавката, няма живот… Искам да разсъждаваш по този начин за „бежанската вълна”. Тя не е някакъв процес без лице, тя е хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди човешки трагедии, всяка от тях със съвсем ярка, осезаема индивидуалност и отчайваща хуманитарна криза, като глобален процес…

Добре, добре, стига, дай да си говорим за по-весели неща…

Например?

Например, как изкара лятото?

В гледане на новини за „бежанската вълна”, хехе.

Да, бе! Аре сега сериозно!

Ми, бях на един-два фестивала в планината, „развързах” новия си роман „Аварията” онлайн, хапаха ме комари, пак снимах залеза, бях и на море, летните махмурлуци са по-тежки от зимните, но за сметка на това денят е по-дълъг и така нататък… Изкарах лятото като всеки нормален човек.

Дефинирай „нормален”?

Предпочитам да дефинирам „човек”.

Уфф, добре, ама по-сбитичко този път, мкей?

Мкей.

Айде давай!

Какво да давам? Бе вие само да взимате знаете, бе! На мен кой ще ми даде, питам: КОЙ?

Пак се разлигави. Продължавам да очаквам дефиницията за „човек”.

Млекопитаещо с необичайно развит интелект, което променя средата, вместо да се адаптира към нея.

Това ли е?

Това е!

Имах предвид, това ли е всичко?

За повече информация можеш да попиташ дъ уорлдуайд уеб.

Да, бе! ОК, друго нещо новичко?

Имах усещането, че интервюиращият трябва да води разговора…

Добре, де, добре. Чакай да помисля… Хм, ето, хванах те на тясно: ЗАЩО спря да пишеш в блога?

Ние от колко време се познаваме?

Нали аз тук задaвах въпросите?

Само водиш разговора. И защо имаш това право? Защото се познаваме. А от колко време се познаваме?

Нали е селфи-интервю, много ясно, че се познаваме от…самото начало.

И, като се познаваме толкова отдавна, ти не можа ли да измислиш по-тъп въпрос?

Моля?

Примерно въпрос, на който НЕ знаеш отговора.

Аз НЕ знам защо спря да пишеш в блога, ти ще ми кажеш…

Ми защото бях зает с писане на нов роман, ето защо!

Ахаа, четох го. Много кратък излезе…

Много кратък, my ass! Отне ми една година да го напиша.

А обеща продължението само за след няколко месеца, нали?

Да, но само за тези, които успяха да стигнат до последната страница…

Изясни се!

Много добре знаеш за какво става въпрос.

Да се върнем към новостите… Нещо ново, така, не заби ли това лято?

Не, с все със същата жена съм си. Очевидно има способността да се променя всеки ден. Даже порното съм намалил.

Що?

Щото после идва ненормалник като теб и пита: „Защо ти е толкова кратък романът? Защо спря да пишеш в блога?” Сешисе?

Сигурно се шегуваш.

Естествено, че се шегувам! Не сме дошли тук, за да си говорим за порно, нали?

Може би не. Тогава, кажи ми, като изтънчен деятел в областта на културата, какво ново на литературния фронт?

Ми то не е фронт, ама хайде. Очаквам с нетърпение премиерата на „Как се пише?” – това е книгата на Павлина Върбанова, която се нави да бъде редактор на новия ми роман. В нея пише как се пише. В буквалния смисъл на думата. Очаквам я като полезно четиво, а не като пазарна сензация. Ще я представят на седми септември, в седем часа, в пешеходния подлез на НДК.

Ти ще ходиш ли?

Не.

Няма да правя директни аналогии с порното, но все пак ми се иска да попитам „Защо?”

Защото имам каучсърфъри.

Това някакво ново заболяване ли е?

Не. Всъщност, да. Ако можеш да придадеш положителен смисъл на думата „заболяване”.

Човече, наистина трябва да спреш порното!

Не се предвземай!

Добре, добре. А не се ли умори да хостваш вече?

Три-четири-пет хоста като ти се изредят един след друг (не в смисъла, който ти влагаш в тази дума) наистина се превръща в ангажимент. Трябва да се правят паузи.

Амин! Ще запазя минутка мълчание.

Нямаме цяла минута!

И защо?

Защото губим ценното време на читателя.

Имаш предвид във фейса ли?

Нямам фейс!

Е, как така?

Ми така! Когато имах видях, че читателите се интересуват повече от това къде си се напил снощи и с кого си се снимал, отколкото от това какво си написал…

Верно ли бе?

Верно.

Ами популярността? Споделяния, лайкове, теб такива неща не те ли интересуват?

Няма да отговоря на този провокативен въпрос!

Айде, де, то само с въпроси без отговори, какво интервю ще излезе?

Селфи-интервю.

И това е вярно, ама все пак, не съжаляваш ли, че си заличи фейсбук акаунта?

Съжалявам само, че не го направих по-рано.

Ще отговаряш за тези скверни слова!

Дам, пред Всевишния Бог на Социалките един ден, сигурно. Но не и пред теб. Между другото, заличих си профила преди шест години. И от тогава популярността ми в „Клюкарника” само расте, вместо да спада. Просто не ми се налага да се занимавам лично с тези неща – правят го читателите вместо мен.

Ех, ама колко хитро, а? Един вид „аутсорсинг”?

Аутсорсинг щеше да бъде, ако имахме производствени процеси, продуктови линии и кол-центрове за след-продажбено обслужване. Аз споделям свободно онлайн. Примерно, не ти струва нищо, за да четеш това шизофренично интервю. Опитай се да „аутсорсваш” идеи с нулева печалба, ако ти стиска!

Мога, да!

Това са думи на Димчо, не плагиатствай!

Кой е Димчо?

Любимият ми варненски рапър.

Дай нещо от него.

Първото, което ми идва на ума: https://www.youtube.com/watch?v=VnhuSMgV42s

Това хич не е ново!

Знам.

Що ми го пробутваш тогава?

Щото ми е любимото на dim4ou.

Нали интервюто се казваше „Новости”, все пак?

За амазонските племена и таблетът е новост.

Те няма къде да го включат там.

Къде?

В джунглата. Амазонските племена живеят покрай една голяма река, която бъка от пирани, гледат да не си изтърват дивеча в нея, за да не им го оръфат пираните до кокал на секундата… И носят сламени гащи, вместо бельо.

Много документални филми гледаш.

Така е. Ето защо знам, че няма къде да си включиш таблета в джунглата.

Не и ако си носиш допълнителни батерии.

Ти кога за последно си сменя батерията на таблета в амазонската джунгла?

Аз нямам таблет.

Нямаш фейсбук, нямаш таблет, какво друго нямаш?

Напоследък нямам търпение.

Да довършиш продължението на романа ли?

Не, да си говоря с идиоти като теб.

Край! Започнахме да се обиждаме, ще ти задам политически въпрос: Какво мислиш за предстояшите избори?

Мисля, че кандидатите се интересуват само от процентите и от нищо повече.

Защо така мислиш?

Защото само за това говорят по телевизията.

И кво ще ги правят тези проценти?

Ще си ги мерят и ще си ги сравняват с другите кандидати.

ОК, смяташ ли да емигрираш от България?

Бях хвърлил око на Берлин, ама май доста хора ме изпревариха.

Имаш предвид бежанците ли?

Не само. И Георги Господинов, например.

Какъв си ти, че да се сравняваш с Георги Господинов?

Не се сравнявам, просто върху визитките и на двама ни пише „писател”.

Ти нямаш визитка!

Напротив, имам!

Не ме лъжи, свършиха ти преди година, а после така и не си разпечата нови. И слава богу! Смешно е да се наричаш „писател”.

Да, аз за това не се наричам писател. Наричам се „тишо”. В гугъл излизам преди мъжа на Венета Райкова даже. 🙂

Пак излъга.

Провери като напишеш „тишо” в гугъл под грозното им ново лого. С български букви. Аз за това нямам визитка. Казвам на хората просто да въведат 4 букви в търсачката и да кликнат върху най-близкия резултат…

Технологиите намаляват хартията?

Технологиите увеличават хартията. Преди да се появят имейлите, имаше 200 папки по-малко в офиса, съдържащи разпечатки от имейли.

Значи нищо не си постигнал!

Придвижвам се навсякъде пеша или с велосипед. Не притежавам личен автомобил. А между градовете пътувам с влак. Сигурен съм, че вредните емисии от задника ми са многократно по-щадящи атмосферата от тези на хора, който обикалят света със самолет, за да участват в екологични конференции… И от тези на всеки самостоятелен шофьор в софийското задръстване, например. Когато живеех там обичах да ги „изпреварвам” с трамвая.

Не ставаш за еколог. Дори не се опитваш да вникнеш в дълбочината на проблемите.

Наистина не ставам за еколог. Това лято, например, платих „такса смет” за място, където не бях стъпвал от години…

Аха, значи ще критикуваме системата! Какво мислиш за увеличението на тока с 20 процента тогава?

Става ли да ти отговоря с виц?

Става!

Слушай тогава. В едно заведение се събрали трима бивши съученици. Да полеят старата дружба. Да си припомнят веселите времена от гимназията. Междувременно единият се издигнал до митничар, другият работел в данъчното, а третият глобявал в качеството си на инспектор от Агенцията по труда. Яли, пили и се веселили, а накрая дошла сметката. Очевдино доста са яли или с по-скъпи питиета са се веселили, защото сметката възлизала на цели 600 лв. Почнал да ахка и да пъшка данъчният, казал: „Ама да не е станала някаква грешка тук? Айде сега да не се проверяваме: вързани ли са ви апаратите към НАП, изрядни ли са ви декларациите, дайте да помислим как може да се намали с малко?”. Върнал се сервитьорът, след кратка беседа със собственика на заведението. Новата сметка била 300 лв. Погледнал я онзи от инспекцията по труда, зачудил се дали всички служители имат трудови договори, дали пък не им се плаща на черно, в бели пликчета, в края на месеца, попитал как се отчитат бакшишите в касата и така нататък… Върнал се отново сервитьорът, след още една кратка беседа със собственика, и им донесъл сметка за 50 лв. Двамата с удоволствие я връчили на своя приятел – митничаря. Последният наблюдавал известно време сумата, почесъл се по главата и казал: „Еми, петдесет лева – петдесет! Щом само толкова могат да отделят хората, ще ги взема”.

Кое му беше смешното на този виц?

Знам и по-смешни.

Ще ги оставим за друг път!

Някакви последни въпроси?

Какво мислиш за акитата по Южното Черноморие?

Ходя само на Северното.

И аз също.

Ето още нещо, по което си приличаме…

Тихомир Димитров 

Сродни публикации:

Един леееко шизофреничен пост

октомври 15, 2012

Йо-йо-йо!

Не съм чел още книгата, но взаимствам директно от статията на Жоро  в „Библиотеката“:

Уви много малко може да бъде направено срещу човешката глупост в комбинация с човешката завист, мислите си вие, въздъхвате и повдигате рамене. Но не сте прави. Много може да се направи. Може да се направи всичко. А то, е**ти, е едно-единствено нещо. Трябва само да се оте*е всичко. Да се оте*е всичко, свързващо ви с тази или друга реалност от идиоти, стереотипи, традиции и клишета. Мислете за тази реалност като за левия си крачол, а за другата, истинската, като за десния. Единственото, което трябва да направите, е да си го преместите от левия в десния. Толкова е просто”.

Цитатът, естествено, е от Ивайло Борисов, а.к.а pro_01 или просто – pro.

Логично, след първата му книга с лаконичното заглавие „01“, окачествена незнайно защо като „неприличен роман“, следва и втората – „02“ –  този път – „екзистенциален роман“.

Може да са приумици на автора или на издателя, не знам, но на мене тоя автор ми е любим.

От „дезинето“ му се вдъхнових още едно време. И си направих блог. Въобще не знаех в какъв филм се забърквам.

Обаче ми харесваше идеята да си имам място, от което да сипя присъди и да критикувам злободневната простотия без никакви задръжки.

Естествено, времената си текат, нещата се менят – блоговете ни се промениха, ние също се променихме, може би остаряваме вече, не знам. Е, все още ме пишат към „младите автори“, затова предпочитам „изтрезняване“ пред „остаряване“.

Започваш да изтрезняваш от глупости, когато прескочиш трийсетака. Зарязваш доста лъжи, защото просто разбираш, че не ти трябват вече. Разбираш, че не ти носят нищо, а само изискват от теб. Разбираш, че си повярвал в тях по една доста банална причина – повтаряли са ти ги като папагал. И са те превърнали в папагал без собствено мнение. Обаче „шоуто“ винаги е за твоя сметка! И номерата на разни еснафи спират да минават пред теб. Прозираш през лъжите. Виждаш кухото намерение на нещо кухо, което се опитва да придобие форма, като се нахрани…с теб.  И с твоята вяра в „утрешния ден“. Стига в днешния да си платиш сметката. Цялата сметка. Включително и на този, който се храни с теб… Иска ти се повечето хора да са така – да откъснат глави от телевизора поне за малко и да започнат да ги използват за това, за което са предназначени…

Ивайло, обаче, успя да съхрани онази си привлекателна черта да бъде циничен, безкомпромисен, вулгарен, но и да звучи интелигентно едновременно с това – да те кара да се замислиш дори, когато те псува на майка.

Всяка нова публикация в блога му е празник за мен, а новината за цяла книга е направо като мешана скара за прегладнял пес. Буквално съм озверял, след 01, за още една доза от ивайловите простоийки. В хубавия смисъл на думата.

Текат ми лигите. Нямам търпение да се запозная с по-нататъшните приключения на новобогаташа Бене и с бесните констатации за Простия Човек от Народа (ПЧН).

Премиерата е след няколко дни в „Сунгинг хол“. Елате да се видим там.

Тихомир Димитров

декември 5, 2011

Каза тя. И е права!

Пристигнах с леко закъснение на премиерата в София, но все пак си намерих удобно местенце в аудиторията и дори успях да (се) изложа публично (с) мнение по един от дискутираните въпроси. Когато най-после докопах микрофона.

На книжна премиера и в телевизионно студио думата не се дава, тя се взима. Имам опит и с двете. Просто трябва да си достатъчно търпелив, за да изслушваш останалите. Те също са важни.

По време на дискусията възникна основателен въпрос, цитирам свободно:

Ако действително нашите мисли, нагласи, убеждения и предпочитания определят съдбата ни, тогава как да спрем да произвеждаме съдба, която не харесваме?

Идеята ми беше да спомена ключовата дума „реагиране“, защото съзнанието винаги твори действителност, дори когато реагира на действителността. Но може и да твори самостоятелно, по собствен избор, без да реагира на външните обстоятелства.

Тоест, ние имаме пълната свобода да избираме мисли, нагласи, убеждения и предпочитания, които формират живота ни, но, сещате се, убийствата по телевизора малко ни пречат да се фокусираме. Удавени сме в негативна информация, заливат ни с помия отвсякъде и това ни разсейва. Влияе върху начина, по който се чувстваме, мислим и говорим. Масмедиите поднасят истината, но не цялата истина. Те поднасят само грозната част от истината. Подбират уродливи парченца от действителността и ни ги сервират за вечеря. Сякаш малко сме страдали преди това! Точно сега хората нямат нужда от ботуш, който допълнително да натиска главите им надолу, в блатото, дори когато почиват…

Но свободата си стои. Тя просто чака да бъде докосната, да се възползваш от нея. За целта, трябва да спреш да се държиш като самолет на автопилот, да хванеш руля и да не реагираш по навик. Когато ти кажат обидна дума, примерно, ти имаш два варианта: 1/ да се обидиш по навик (да го приемеш лично) или 2/ да се възползваш от свободата да не реагираш по навик и да не го приемеш лично, дори да благодариш на човека за това, че с отношението си ти помага да разбереш доста неща. За себе си и за него. Пробвай. Никой не е умрял от прилагането на втория вариант. Но има загинали от прилагането на първия. Дори велики поети сред тях…

На премиерата успях най-после да стисна ръката на Димитър Божанов, с когото все се разминаваме по такива мероприятия. Причината е, че той ходи на почти всички от тях, а аз – на почти никакви.

Посетих премиерата на Роси, защото харесвам авторката, наблюдавам блога й отдавна и мисля, че полага реални усилия да помага на читателите си в тези, хм, „трудни“, времена.

Слагам кавички, защото са трудни, ако избереш да повярваш, че са трудни, нали така? Това не те прави по-лош човек или по-неразвита в духовно отношение личност. Просто те чакат трудни времена. Елементарно е!

Воля.

Свободна воля.

Да реагирам или не?

Това са ключовите думички.

Иначе, книгата на Роси е доста богата на съдържание. Щедро информативна, бих казал. За българските автори в този жанр е тесничко, понеже световните бестселъри вече са извадили на бял свят по-съществените истини преди тях. Проблемът, обаче, е, че малко хора в България са ги чели.

Роси има опит в работата с проблемите на други хора: от доброволческия си труд към телефона на доверието, както и от консултациите, които дава онлайн.

Тя има уникален подход, текстовете й са лесни за четене, обсъждат реални ситуации, в които попада всеки от нас, почти всеки ден. Книгата прави резюме и на мъдростта, завещана от световни имена, като Лао Дзъ, Вадим Зеланд и Екхард Толе. Тези автори, несъмнено, са повлияли и на мен. Цитатите им са сложени по правилните места, за да подчертаят тезите на авторката или да ги разширят, пък и да дадат насоки към други, по-интересни четива, ако „менюто“ ви се състои само от бруталните всекидневници. Дори да е така, никога не е късно да започнете да се променяте. Кога може да е прекалено късно за щастието?

Отговорете си на тези въпроси: Харесвате ли живота, който водите сега? Напълно удовлетворени ли сте от него? Ако отговорът е „ДА“, тогава нямате нужда от промяна. Просто помагайте на останалите. Но силно се съмнявам, че е „ДА“. И силно се съмнявам, че помагате, дори да мислите, че е „ДА“…

Без да обиждам авторката, бих я нарекъл „професионално кошче за душевни отпадъци“, тъй като тя е сред малкото хора, които нямат нищо против да изслушват чуждите проблеми, дори се опитват да помогнат с каквото могат. Сама нарича себе си „психолог по душа“, което, колкото и тривиално да звучи, аз го вярвам, защото всички хора от моята зодия са такива. Роси има и професионален опит зад гърба си, та думите й не са само голо твърдение. Според мен, тя наистина може да решава проблеми, макар и не всички.

Книгата й представлява добра отправна точка за тези, които все по-осезателно чувстват, че се нуждаят от промяна. Че светът наоколо не е точно това, което ни представят или онова, което изглежда, че е.  Че съществува много по-дълбока истина и много по-дълбока свобода.

Съществува дъното на айсберга, а ние виждаме само върха. Тази масивна свобода и тази дълбока истина чакат сами да се докоснем до тях. По собствена воля. Книги като „Ти си промяната“ дават полезни съвети как може да стане това.

Харесвам „Колибри“, задето се осмелиха да подкрепят един български автор по тези въпроси, а 12-те лева наистина си струват. Това са две малки уискита в по-добрите барове, все пак…

Доколкото знам, книгата може да се поръчва от личния блог на авторката. Ще я намерите и в по-големите книжарници.

За да не бъда само положителен, ето някои критики:

Например, прекалено задушно беше в залата. След събитието имах чувството, че излизам от сауна. Представянето продължи прекалено дълго. Не бива да се говори толкова много. Все пак, хората са дошли, за да прочетат. Сами. На тези от нас, които бяхме прави, не ни беше приятно. И, да, нямаше бяло вино, което да облекчава болката в ставите, хехе.

Но това са „бели кахъри“. Съдържанито винаги е по-важно от формата, а книгата на Роси изглежда добре и като форма: хубава хартия, елегантен печат.

„Бъди промяната, която искаш да видиш в света“, съветва Махатма Ганди. Роси твърди, че ти вече си промяната. И е права.

Приятно четене!

Тихомир Димитров

декември 6, 2010

Роди се „Червеният оранж“

Мартин Радилов е актьор в театър „София” и мой дългогодишен приятел.

Имаме една обща страст – писането, макар жанрово и стилово да се разминаваме като „Аполо 13” и Луната.

Позволявам си да споделя какво казах на презентацията на третата му книга този уикенд в София, защото мисля, че колкото и бутиков да е „Червеният оранж”, все пак не бива да го пазим в тайна:

Когато с теб не се разходихне в парка – театралния ад, нямаше самолети и люлки, малки добавки и jazz dream. Ти вървеше, аз вървяк, пианистът танцуваше танго в лондонския дъжд – инсталиран там някъде, между alanse bar и църковното метро.

– Подайте ми червения оранж, сестра скалпел! Другото е чисто месо…

Това са заглавията от книгата на Марти. Разказите му звучат по същия начин. Критиката сигурно ще ги постави в жанра между съвременната гротеска и абсурдизма, но мен повече ме вълнува съдържанието, отколкото формата.

А то „хваща”.

Хваща като амфетаминова депресия.

Хваща те съвсем неподготвен.

Хваща те за врата.

Артистично и изцяло в негов стил, Марти подава ръката на разказвач, но качиш ли се на влакчето, тогава става страшно – логиката, сюжетът, всичко тръгва надолу, пропада като развален асансьор, и се разбива в мазето на мрачното ти подсъзнание –  там, където държиш отпадъци от собствения си живот – добре пазени малки, мръсни тайни и страхове, между които лазят мишки и съмнения.

–    Ей, татко, ще ме заведеш ли до детската площадка? Моля те! Знам, че трябва да стигна до там. Поне веднъж.
–    Сера ти на широкополата шапка. Не. Няма да те заведа. …- и детето охкайки, пресече, но не стигна до детската площадка. Асфалтът бе прибран в ковчега…

Казвам се Тихомир Димитров и на визитката ми пише „писател”, но съм тук изцяло в качеството си на приятел. Преди две години стоях на същата тази сцена и се червях от срам, когато заедно с Марти представяхме моята „Душа назаем”. По пътя на „случайните съвпадения”, две години по-късно, аз отново стоя на същата сцена, пред толкова много артисти в публиката, където ми е мястото, и отново се червя. Не от срам. От благородна завист.

Артистите нека излязат на сцената! Тази, и на сцената на живота също да излязат…

Аз отивам в публиката, където принадлежа. И мога само да ръкопляскам!

Да ви е честит „Червеният оранж”, скъпи приятели!

Книгата е предназначена само за ценители и можете да се сдобиете с копие единствено от автора й на: Martin Radilov @ Facebook

Тихомир Димитров

%d блогъра харесват това: