Писателският блог на Тишо

октомври 22, 2016

Няколко кадъра от срещата с читатели в София

000

001

002

003

004

005

006

008

009

Книгата НЕ се разпространява в книжарниците. Можете да получите копие с автограф единствено от автора. Където и да се намирате по света. Подробностите са ТУК. Благодаря на всички, които дойдоха да се видим на живо!

Тихомир Димитров

октомври 29, 2015

Как се пише?

asfvasv

Изт: lubov.spisanie.to

Павлина Върбанова беше така добра да поизглади текста в последния ми роман. Фен съм на сайта й Как се пише? от време оно, ползвам го редовно за справка и бях очарован, когато разбрах, че подготвя справочник „…за книжовен, диалогичен и дигитален български“. С едноименното заглавие. На хартия.

Книгата е хорошо като печатно издание, в т.ч. графично оформление и прочие, приятна е за пипане, но по-важно е съдържанието:

А то е диалогично. И достъпно поднесено. С практически примери. От актуалната действителност. Професионалната терминология е сведена до минимум, сещате се: деепричастия, междуметия, страдателен залог… Примерите са за предпочитане, според мен. В „Как се пише?“ има много качествени примери. Подбрани са не по азбучен ред, а според еднаквите грешки, които допускаме всеки ден. Прелиствам книжлето с удоволствие. Още един полезен инструмент. Представянето е в Хеликон:

12118808_1155799777780909_57862064284159574_n

На добър час!

Тихомир Димитров 

октомври 15, 2012

Йо-йо-йо!

Не съм чел още книгата, но взаимствам директно от статията на Жоро  в „Библиотеката“:

Уви много малко може да бъде направено срещу човешката глупост в комбинация с човешката завист, мислите си вие, въздъхвате и повдигате рамене. Но не сте прави. Много може да се направи. Може да се направи всичко. А то, е**ти, е едно-единствено нещо. Трябва само да се оте*е всичко. Да се оте*е всичко, свързващо ви с тази или друга реалност от идиоти, стереотипи, традиции и клишета. Мислете за тази реалност като за левия си крачол, а за другата, истинската, като за десния. Единственото, което трябва да направите, е да си го преместите от левия в десния. Толкова е просто”.

Цитатът, естествено, е от Ивайло Борисов, а.к.а pro_01 или просто – pro.

Логично, след първата му книга с лаконичното заглавие „01“, окачествена незнайно защо като „неприличен роман“, следва и втората – „02“ –  този път – „екзистенциален роман“.

Може да са приумици на автора или на издателя, не знам, но на мене тоя автор ми е любим.

От „дезинето“ му се вдъхнових още едно време. И си направих блог. Въобще не знаех в какъв филм се забърквам.

Обаче ми харесваше идеята да си имам място, от което да сипя присъди и да критикувам злободневната простотия без никакви задръжки.

Естествено, времената си текат, нещата се менят – блоговете ни се промениха, ние също се променихме, може би остаряваме вече, не знам. Е, все още ме пишат към „младите автори“, затова предпочитам „изтрезняване“ пред „остаряване“.

Започваш да изтрезняваш от глупости, когато прескочиш трийсетака. Зарязваш доста лъжи, защото просто разбираш, че не ти трябват вече. Разбираш, че не ти носят нищо, а само изискват от теб. Разбираш, че си повярвал в тях по една доста банална причина – повтаряли са ти ги като папагал. И са те превърнали в папагал без собствено мнение. Обаче „шоуто“ винаги е за твоя сметка! И номерата на разни еснафи спират да минават пред теб. Прозираш през лъжите. Виждаш кухото намерение на нещо кухо, което се опитва да придобие форма, като се нахрани…с теб.  И с твоята вяра в „утрешния ден“. Стига в днешния да си платиш сметката. Цялата сметка. Включително и на този, който се храни с теб… Иска ти се повечето хора да са така – да откъснат глави от телевизора поне за малко и да започнат да ги използват за това, за което са предназначени…

Ивайло, обаче, успя да съхрани онази си привлекателна черта да бъде циничен, безкомпромисен, вулгарен, но и да звучи интелигентно едновременно с това – да те кара да се замислиш дори, когато те псува на майка.

Всяка нова публикация в блога му е празник за мен, а новината за цяла книга е направо като мешана скара за прегладнял пес. Буквално съм озверял, след 01, за още една доза от ивайловите простоийки. В хубавия смисъл на думата.

Текат ми лигите. Нямам търпение да се запозная с по-нататъшните приключения на новобогаташа Бене и с бесните констатации за Простия Човек от Народа (ПЧН).

Премиерата е след няколко дни в „Сунгинг хол“. Елате да се видим там.

Тихомир Димитров

декември 5, 2011

Каза тя. И е права!

Пристигнах с леко закъснение на премиерата в София, но все пак си намерих удобно местенце в аудиторията и дори успях да (се) изложа публично (с) мнение по един от дискутираните въпроси. Когато най-после докопах микрофона.

На книжна премиера и в телевизионно студио думата не се дава, тя се взима. Имам опит и с двете. Просто трябва да си достатъчно търпелив, за да изслушваш останалите. Те също са важни.

По време на дискусията възникна основателен въпрос, цитирам свободно:

Ако действително нашите мисли, нагласи, убеждения и предпочитания определят съдбата ни, тогава как да спрем да произвеждаме съдба, която не харесваме?

Идеята ми беше да спомена ключовата дума „реагиране“, защото съзнанието винаги твори действителност, дори когато реагира на действителността. Но може и да твори самостоятелно, по собствен избор, без да реагира на външните обстоятелства.

Тоест, ние имаме пълната свобода да избираме мисли, нагласи, убеждения и предпочитания, които формират живота ни, но, сещате се, убийствата по телевизора малко ни пречат да се фокусираме. Удавени сме в негативна информация, заливат ни с помия отвсякъде и това ни разсейва. Влияе върху начина, по който се чувстваме, мислим и говорим. Масмедиите поднасят истината, но не цялата истина. Те поднасят само грозната част от истината. Подбират уродливи парченца от действителността и ни ги сервират за вечеря. Сякаш малко сме страдали преди това! Точно сега хората нямат нужда от ботуш, който допълнително да натиска главите им надолу, в блатото, дори когато почиват…

Но свободата си стои. Тя просто чака да бъде докосната, да се възползваш от нея. За целта, трябва да спреш да се държиш като самолет на автопилот, да хванеш руля и да не реагираш по навик. Когато ти кажат обидна дума, примерно, ти имаш два варианта: 1/ да се обидиш по навик (да го приемеш лично) или 2/ да се възползваш от свободата да не реагираш по навик и да не го приемеш лично, дори да благодариш на човека за това, че с отношението си ти помага да разбереш доста неща. За себе си и за него. Пробвай. Никой не е умрял от прилагането на втория вариант. Но има загинали от прилагането на първия. Дори велики поети сред тях…

На премиерата успях най-после да стисна ръката на Димитър Божанов, с когото все се разминаваме по такива мероприятия. Причината е, че той ходи на почти всички от тях, а аз – на почти никакви.

Посетих премиерата на Роси, защото харесвам авторката, наблюдавам блога й отдавна и мисля, че полага реални усилия да помага на читателите си в тези, хм, „трудни“, времена.

Слагам кавички, защото са трудни, ако избереш да повярваш, че са трудни, нали така? Това не те прави по-лош човек или по-неразвита в духовно отношение личност. Просто те чакат трудни времена. Елементарно е!

Воля.

Свободна воля.

Да реагирам или не?

Това са ключовите думички.

Иначе, книгата на Роси е доста богата на съдържание. Щедро информативна, бих казал. За българските автори в този жанр е тесничко, понеже световните бестселъри вече са извадили на бял свят по-съществените истини преди тях. Проблемът, обаче, е, че малко хора в България са ги чели.

Роси има опит в работата с проблемите на други хора: от доброволческия си труд към телефона на доверието, както и от консултациите, които дава онлайн.

Тя има уникален подход, текстовете й са лесни за четене, обсъждат реални ситуации, в които попада всеки от нас, почти всеки ден. Книгата прави резюме и на мъдростта, завещана от световни имена, като Лао Дзъ, Вадим Зеланд и Екхард Толе. Тези автори, несъмнено, са повлияли и на мен. Цитатите им са сложени по правилните места, за да подчертаят тезите на авторката или да ги разширят, пък и да дадат насоки към други, по-интересни четива, ако „менюто“ ви се състои само от бруталните всекидневници. Дори да е така, никога не е късно да започнете да се променяте. Кога може да е прекалено късно за щастието?

Отговорете си на тези въпроси: Харесвате ли живота, който водите сега? Напълно удовлетворени ли сте от него? Ако отговорът е „ДА“, тогава нямате нужда от промяна. Просто помагайте на останалите. Но силно се съмнявам, че е „ДА“. И силно се съмнявам, че помагате, дори да мислите, че е „ДА“…

Без да обиждам авторката, бих я нарекъл „професионално кошче за душевни отпадъци“, тъй като тя е сред малкото хора, които нямат нищо против да изслушват чуждите проблеми, дори се опитват да помогнат с каквото могат. Сама нарича себе си „психолог по душа“, което, колкото и тривиално да звучи, аз го вярвам, защото всички хора от моята зодия са такива. Роси има и професионален опит зад гърба си, та думите й не са само голо твърдение. Според мен, тя наистина може да решава проблеми, макар и не всички.

Книгата й представлява добра отправна точка за тези, които все по-осезателно чувстват, че се нуждаят от промяна. Че светът наоколо не е точно това, което ни представят или онова, което изглежда, че е.  Че съществува много по-дълбока истина и много по-дълбока свобода.

Съществува дъното на айсберга, а ние виждаме само върха. Тази масивна свобода и тази дълбока истина чакат сами да се докоснем до тях. По собствена воля. Книги като „Ти си промяната“ дават полезни съвети как може да стане това.

Харесвам „Колибри“, задето се осмелиха да подкрепят един български автор по тези въпроси, а 12-те лева наистина си струват. Това са две малки уискита в по-добрите барове, все пак…

Доколкото знам, книгата може да се поръчва от личния блог на авторката. Ще я намерите и в по-големите книжарници.

За да не бъда само положителен, ето някои критики:

Например, прекалено задушно беше в залата. След събитието имах чувството, че излизам от сауна. Представянето продължи прекалено дълго. Не бива да се говори толкова много. Все пак, хората са дошли, за да прочетат. Сами. На тези от нас, които бяхме прави, не ни беше приятно. И, да, нямаше бяло вино, което да облекчава болката в ставите, хехе.

Но това са „бели кахъри“. Съдържанито винаги е по-важно от формата, а книгата на Роси изглежда добре и като форма: хубава хартия, елегантен печат.

„Бъди промяната, която искаш да видиш в света“, съветва Махатма Ганди. Роси твърди, че ти вече си промяната. И е права.

Приятно четене!

Тихомир Димитров

декември 6, 2010

Роди се „Червеният оранж“

Мартин Радилов е актьор в театър „София” и мой дългогодишен приятел.

Имаме една обща страст – писането, макар жанрово и стилово да се разминаваме като „Аполо 13” и Луната.

Позволявам си да споделя какво казах на презентацията на третата му книга този уикенд в София, защото мисля, че колкото и бутиков да е „Червеният оранж”, все пак не бива да го пазим в тайна:

Когато с теб не се разходихне в парка – театралния ад, нямаше самолети и люлки, малки добавки и jazz dream. Ти вървеше, аз вървяк, пианистът танцуваше танго в лондонския дъжд – инсталиран там някъде, между alanse bar и църковното метро.

– Подайте ми червения оранж, сестра скалпел! Другото е чисто месо…

Това са заглавията от книгата на Марти. Разказите му звучат по същия начин. Критиката сигурно ще ги постави в жанра между съвременната гротеска и абсурдизма, но мен повече ме вълнува съдържанието, отколкото формата.

А то „хваща”.

Хваща като амфетаминова депресия.

Хваща те съвсем неподготвен.

Хваща те за врата.

Артистично и изцяло в негов стил, Марти подава ръката на разказвач, но качиш ли се на влакчето, тогава става страшно – логиката, сюжетът, всичко тръгва надолу, пропада като развален асансьор, и се разбива в мазето на мрачното ти подсъзнание –  там, където държиш отпадъци от собствения си живот – добре пазени малки, мръсни тайни и страхове, между които лазят мишки и съмнения.

–    Ей, татко, ще ме заведеш ли до детската площадка? Моля те! Знам, че трябва да стигна до там. Поне веднъж.
–    Сера ти на широкополата шапка. Не. Няма да те заведа. …- и детето охкайки, пресече, но не стигна до детската площадка. Асфалтът бе прибран в ковчега…

Казвам се Тихомир Димитров и на визитката ми пише „писател”, но съм тук изцяло в качеството си на приятел. Преди две години стоях на същата тази сцена и се червях от срам, когато заедно с Марти представяхме моята „Душа назаем”. По пътя на „случайните съвпадения”, две години по-късно, аз отново стоя на същата сцена, пред толкова много артисти в публиката, където ми е мястото, и отново се червя. Не от срам. От благородна завист.

Артистите нека излязат на сцената! Тази, и на сцената на живота също да излязат…

Аз отивам в публиката, където принадлежа. И мога само да ръкопляскам!

Да ви е честит „Червеният оранж”, скъпи приятели!

Книгата е предназначена само за ценители и можете да се сдобиете с копие единствено от автора й на: Martin Radilov @ Facebook

Тихомир Димитров