Писателският блог на Тишо

юни 28, 2011

Третият път към изобилието

Преди време написах две статии за изобилието:

1/ Да постигнем изобилието с даване

и

2/ Да постигнем изобилието с даване – капаните

Статиите се радваха на много голям интерес от страна на читателите, разпространиха се и на други места, извън този блог – с интерес следях мнения, коментари и лични впечатления от хора, които споделиха своя път към изобилието.

Научих две много важни неща:

Първото беше, че интуицията, която написа тези статии, се оказа абсолютно права за всичко, казано в тях. Разбрах го от личен опит, след като дълго прилагах собствените си уроци на практика.

Второ, разбрах, че освен да дава, човек трябва да се научи и да получава – това много важно умение ти помага да не блокираш нито входа, нито изхода на „системата”, за да може потокът спокойно да си тече през теб. Когато разбере, че си удобен канал, той ти се „доверява” и започва да те „използва“ все по-често – дебитът му се увеличава. Повече започваш да даваш и повече започваш да получаваш.

Под изобилие аз тук не разбирам само паричната страна на нещата, а разбирам всичко: изобиле от възможности, радости, контакти, любов, близост, дейности, споделяне, взаимност, приятелство, доверие, подкрепа и т.н. и т.н. Всички тези форми на изобилие са необходими, за да може човек да живее щастливо и пълноценно.  Ограничиш ли се само до една-две от тях ще загубиш останалите и ще си много под реализирането на естествения си потенциал.

Що се отнася до изболието, измерено във финикийски знаци, отдавна съм открил какво точно значи то:

Да имаш винаги колкото ти трябва.

Нито повече, нито по-малко!

По-малкото води до оскъдица, състояние на липса, тревога и притеснение, създава различни „блокажи”, които влошават здравето, настроението и въобще – цялото физическо състояние на човека.

Повечето пък създава грижи да не го изгубиш, поражда чувство на безпокойство, че не е достатъчно (никога не е достатъчно), че е можело и повече, че ще загубиш полученото по някакъв кофти начин.

Повечето създава страх, че може да се превърне в по-малко.

И така, цикълът се затваря.

Довериш ли се „процеса”, обаче, отпуснеш ли се в комфортната ложа на живота, оставаяйки го той сам да води, сам да определя правилата, като ти активно се възползваш от „инерцията” на всички събития, обстоятелства и хора, които ти се предоставят по Пътя, но без да имаш идея как точно ще изглеждат те, с ясното намерение да постигнеш определени, конкретни резултати, тогава ще видиш, че „процесът” винаги ти дава точно това, от което се нуждаеш в момента – точно толкова, колкото ти трябва, за да направиш следващата стъпка, да постигнеш следващата цел, да получиш следващия резултат – да осъществиш следващо си намерение…без да хабиш време и енергия в грижи за повечето или по-малкото СЕГА. Изисква се елементарно доверие, обаче, трябва да повярваш в мъдрата истина, че „птичката в небето нито сее, нито жъне, но нея също има кой да я храни”.

Трябва да се откажеш от желанието да трупаш.

То също е продукт на бедняшкото самосъзнание. Не можеш да живееш в изобилие, когато си с бедняшко самосъзнание. Външното трябва да прилича на вътрешното, такъв е законът. Замисли се: кой трупа? Този, който живее с нагласата, че има предостатъчно или този, който поддържа идеята, че никога няма достатъчно? Че може и още, че трябва да се презапаси за „черни дни”? Коя от двете нагласи има повече общо с радостта и коя – със страха?

Защо, тогава, трупаш?

Защо плуваш срещу течението, а не се отпуснеш по течението? Нека то да те води без никакви усилия от твоя страна, без никаква съпротива! Само от време на време леко „коригирай курса”, за да се озовеш точно там, където искаш. Така ще акостираш на желания бряг.

Тези принципи важат не само за изобилието в материално отношение. Изобилието във всички сфери на живота се ръководи от едни и същи правила, подчинява се на едни и същи принципи. Приложението им по отношение на финикийските знаци е едно от най-лесните и скучни неща за усвояване в този свят. И те освобождава от най-баналните му ограничения. Познаването на правилата е доста голям плюс, защото те нямат намерение да се променят скоро. Не и през следващите няколко милиарда години…

Доста голям плюс е осъзнаването, че всъщност изобилието няма нищо общо с количеството, както е традиционно прието да се заблуждаваме всички, а по-скоро се отнася до КАЧЕСТВОТО на живот – на твоя живот – не вчера или утре, а днес – тук и сега.

От приложението на двете статии, цитирани тук, както и от приложението на принципите, изброени малко по-горе, аз научих много неща. Научих, че каквото дадеш, горе-долу същото ще получиш в замяна, но след неизвестно количество време и в увеличен мащаб. „Космическата лихва” е около 700%, но ако много силно се ограничаваш в получаването, може и да ти се върне само по три.

Научих, че изобилието няма нищо общо с количеството, а  по-скоро с качеството на живота и, че само една тясно ограничена форма на изобилието има вземане-даване с финикийските знаци. Разбрах, че изобилието в материално отношение изключва всякакви количествени натрупвания и има качествено предназначение – това са удобството и комфортът да разполагаш винаги с толкова, колкото ти трябва. В момента.

Научих, че нищо не трябва да правя във външния свят, за да живея в изобилие. Аз вече живея в изобилие, притежавам го като вътрешно убеждение и трябва само да повярвам, да му се доверя на това чувство. Научих, че правенето не води до изобилие, а усещането, че живееш в изобилие – то създава изобилие от самосебе си. Стига да си достатъчно искрен.

Разбрах, че изобилието не може да се постигне утре или след една година…То е възможно единствено сега. Схванах, че изобилието има 900 000 качествени проявления, които нямат нищо общо с финикийските знаци. Защото, я си представи, че си несметно богат, но живееш в страна, която не можеш да напуснеш и в нея се води гражданска война, чиято цел е твоята глава…Или си мултимилионер с лека ръка и тежка диагноза? Или детето ти загине в автмобилна катастрофа?

Количеството няма нищо общо с качеството, уважаеми, още по-малко с изобилието.

Но благодарността има.

Благодарността има много общо с качеството на живот, както и с изобилието в него. Благодарността е третият път към избилието, освен даването и получаването. Тя е средният, златният, най-правиният път, който не изключва другите два. Благодарността обхваща цялата „симфония”, а не отделните ноти в нея: любов, радост, успехи, себереализация, щастие, душевен мир, сбъднати мечти, избор, свобода, преживяния, моменти, близост, мъдрост, светлина, споделяне, взаимност, принадлежност, общуване и още 900 000 качествени показателя за равнището на човешкия живот…

Това, което смайващо открих е, че благодарността служи като катализатор за ускоряване на „химичната реакция”, в която участват всички тези елементи. И то благодарността не само за хубавите, но и за „лошите” неща. Съумееш ли от сърце да благодариш и за тях, значи си постигнал всичко по отношение на благодарността. Повечето хора обикновено разбират от дистанцията на времето, че всъщност „грешките”, които са допускали в миналото, са основна причина за техния успех сега. Разбират, че всичко се е случило точно когато трябва и точно както е трябвало да се случи. Дори най-лекото отклонение от този „сценарий” би довело до съвсем различни резултати в настоящето. Тогава, аз имам един конкретен въпрос:

Ако играем игра, в която няма как да сбъркаме, защото дори грешките и провалите ни се оказват катализатор за нашия успех, тогава как можем да се провалим? Как можем да изгубим в играта?

Истината е, че не можем. Играем игра, в която няма как да се провалим. И тази игра е вечна. За това трябва да сме дълбоко признателни. Трябва да сме благодарни за онези, наглед неудобни моменти и ситуации, в които попадаме. Те също ни се дават с някаква цел. Тази цел ние не я виждаме, но тя винаги е добра. Подчинена е на доброто намерение. Съзиданието има само добри намерения към нас и то ще продължава да бъде такова през следващите няколко милиарда години. Ето защо, ние трябва максимално да благодарим за всеки момент. За всичко.

Всъщност, логиката на благодарността е доста елементарна и „нищо не е скрито от очите”, както пише в старите текстове. Когато благодариш, по какъвто и да е повод, ти създаваш преживяване и усещане за достатъчност, за завършеност, за пълнота – елиминираш всякаква липса и допълнителна необходимост. Това усещане ти го преживяваш в момента, в който благодариш, независимо дали благодариш за минало или, забележете, бъдещо събитие! Вероятността да преживеете това събитие, ако от все сърце сте благодарили за него предварително, е около 1 000 пъти по-голяма, но не това е най-важното. Най-важното е, че чувството за благодарност, когато е искрено, „бетонира“ съзнанието за изобилие, за достатъчност и за осигуреност. Бетонира го в настоящия момент. Това е пълна противоположност на бедняшкия манталитет – сценарият, при кой се фокусираш само върху нещата, които нямаш и, които ти липсват, а не върху нещата, които имаш и, които те карат да благодариш за изболието, в което вече живееш.

Благодарността не е някакъв трик или самовнушение, нито автохипноза. Благодарниостта е само два вида – искрена и неискрена. Трудно е да излъжеш себе си, затова много лесно ще различиш истинската от фалшивата благодарност: първата увеличава изобилието, т.е качеството  на живота ти в момента, в който благодариш, а втората го намалява или в най-добрия случай не постига нищо.

Искрената благодарност, като всяко друго качество, може да се упражнява и да се развива. С времето ще ставаш все по-добър и ще намираш все повече поводи да благодариш. Ще видиш, че това ти носи само практически ползи. Ще усановиш, че подобрява здравето, самочувствието и увеличава моментите на радост в ежедневието. Ще отвориш вратите на битието си за неща, които дори не си подозирал, че може да намерят място там. Но, за целта, първо трябва да се научиш да благодариш – както за „хубавото”, така и за „лошото”. Хубаво и лошо няма, това са субективни понятия. Има само благодарност и липса на благодарност. Има изобилие и нищета. Не можеш да притежаваш и двете. Не можеш да живееш и по двата начина. Трябва да си
избереш. Повечето хора, предполагам, ще изберат първото. Но как изгежда животът на един благодарен човек?

Първо, той все по-често започва да чува в ежедневието си думичката „благо-даря”.  Започва все по-често и да я употребява. На глас или на ум. Няма особено значение.

Второ, той започва да си прави списък на нещата, за които е благодарен, но в един момент се отказва, защото дори най-бедният, най-болният и най-забравеният от света човек разбира, че списъкът е безкраен. Просто досега не е имал навика да мисли за тези неща. Избягвал е да се съсредоточава върху нещата, които има. Предпочитал е да „внимава“ за нещата, които няма.

Трето, той започва да търси всичко, малко и голямо, в миналото, в бъдещето и в настояшето, което му носи радост. Започва да следи онези преживявания, които го правят щастлив. Обръща внимание на хората, които го карат да се чувства обичан, полезен и значим, наслаждава се на дребните и големите радости от живота, които го издигат над липсите и го потапят във вихъра на изобилието.

Четвърто, човекът започва да благодари все по-често за тези неща, когато ги преживява отново. Дори да забрави, той после си припомня за тях и благодари в момента, от сърце, на принципа „по-добре късно, отколкото никога”.

Пето, този човек започва да наблюдава, че моментите, които му носят благодарност, значително се увеличават в ежедневието, за сметка на останалите.

Шесто, той започва да търси нови моменти, за които да благодари, защото самото чувство вече му доставя удоволствие – на физическо и на психическо ниво.

Седмо, този човек се научава да благодари и за „лошите моменти”, които вместо да се увличават, с времето започват да намаляват. Научава се да благодари за тях от сърце. Доверява се на принципа, че те също го вкарват в правия път. Може да са ритник, но това е един мек, бащински ритник в задника – понякога единственият възможен начин за промяна на посоката.

Осмо, този човек започва да разказва на всички свои познати какво точно преживява в момента, защото иска и те да се включат в „играта”, иска и те да заживеят качествено и пълноценно, като него, за да не е сам. Даже когато е заобиколен от недоволни киселяци, той пак е благодарен, но му е малко скучно с тях, защото няма на какаво „да си играят” заедно.

Девето, този човек се отказва от краткосрочните си планове във външния свят, защото вижда, че сами му се предлагат нови, по-добри, отколкото може да измисли. Без да се отклоняват от дълбоките му вътрешни намерения и педпочитания. Ентусиазмът и радостта стават движещи сили в действията на този човек, а не задължението, страхът и принудата. Вижда, че вече реално притежава всичко, което някога би искал да има – чувството на непрекъснато задоволство и вътрешен мир. Убеден е, че утрешният ден ще му донесе точно това, от което се нуждае. Единственото, което трябва да направи, е да се възползва от предоставените му възможности. Убеден е, защото така е постъпил с него вчерашният ден. И по-вчерашният. И по-по-вчерашният. Всъщност, като се замисли, май така са постъпили с него всички дни, откакто е започнал да благодари…

А как е започнал?

Ами, като непрекъснато си е припомнял да не забравя да благодари. Избрал е, примерно, един месец от календара, в който да упражнява само това качество. Да се съсредоточи върху него. Написал е върху огледалото в банята и над леглото в спалнята: „Месецът на благодарността”. Сложил е това изречение на десктопа на компютъра си и като бекграунд на мобилиния си телефон. И на около 20-ия ден от „експеримента” е разбрал, че той никога няма да свърши. Поискал е това състояние на продължи вечно. Избрал е средния, златния път към изобилието – пътят на благодарността, който не изключва другите два – на даването и на получаването. Избрал е най-правилния път!

Благодаря ти за вниманието и за търпението да стигнеш до края!

Тихомир Димитров

април 26, 2011

По Пътя към Сантяго: Ангели и чудеса

По Пътя към Сантяго се случват чудеса и човек може да срещне ангели. Веднъж, докато медитирах в готическа катедрала и слушах органа с настръхнала кожа, нещо ме докосна по рамото. Отоворих очи и пред себе си видях един Ангел: Анхел Домингез, 40+ годишен, родом от Мадрид, собственик на развъдник за ловджийски кучета и много горд с факта, че някога е бил част от свитата на Н.В. Краля. „Всички са се събрали в една кръчма наблизо и те чакат” – каза ми той – „идвай, преди да са свършили местата”. Анхел е симпатичен дърдорко – от хората, които идват да ти предадат нагледен урок, че не бива да приказваш твърде много, ако не искаш да ставаш досаден. Отново ще си говорим за него по-късно в този пътепис.

Извън шегата, Камино действително е различно място. Някои твърдят, че следва проекцията на Млечния път върху земята. От ЮНЕСКО, пък, са обявили целия маршрут за световно историческо и културно наследство. Според легендата, от тук е минал най-неуспешният ученик на Исус – св. Яков, който е бил гонен и пребиван от местните, които не са искали да приемат християнството. Чувайки за подвизите на Петър и Павел по света, той запитал Христос в молитва защо и на него не му се е паднало да обърне към вярата хиляди души като тях, а само няколко човека. Отговорът бил красноречив: тези няколко човека са по-важни от тълпите, покръстени от другите апостоли, защото именно от тук християнството някога ще се разпространи по целия свят. Днес градът Сантяго де Компостела е кръстен на апостол Яков.

Извън преданията, Камино действително е различно място. Точно тук се научих да правя разлика между желания и предпочитания, мечти и намерения. Желанията са нещо, което непрекъснато те измъчва. Предпочитанията са нещо, което избираш пред друго, без да ти е чак толкова важно. И задължително го получаваш. Мечтите са нещо, което винаги отлагаш във времето, а намеренията са нещо, върху което работиш в момента. Камино материализира предпочитанията и намеренията, но ако другаде „материализацията” отнема седмици, месеци или години, тук тя се случва за минути, часове или дни. Ето няколко интересни примера:

Когато носиш цялото си имущество на гърба, всеки грам е от значение. Водата е сред малкото неща, от които не можеш да се лишиш. Здравословната консумация се върти около пет литра на ден, в зависимост от организма, т.е пиеш много вода и задължително я мъкнеш навсякъде със себе си. Добре, ама бутилка от литър и половина тежи точно три пъти повече от бутилка от половин литър, когато е пълна. В началото се разхождах с две бутилки от литър и половина, за всеки случай. Това прави три килограма багаж допълнително към останалите десет, които и без това ми разказваха играта. Може да звучи малко, но след 35 километра вървене с 13 кг на гърба съвсем не ти се струват малко. Забелязах, обаче, че свърши ли ми водичката, моментално намирам я чешмичка, я ресторантче, я някоя ферма, където мога да „презаредя“. Престраших се и замених големите бутилки с една малка. Багажът ми олекна с два килограма и половина или близо 20% от общата маса! Щом се доверих на този процес, а именно – на предпочитанието да нося по-малко багаж, нямаше случай, в който шишенцето ми да свърши и да не се препъна в някоя чешма.

Друга интересна Камино – синхроничност са хората, които те насочват по Пътя, когато се изгубиш. Както вече знаем, Пътят е добре маркиран със стрелки и табели, но се случва в някое селце или град човек да мине по страничните улички в търсене на забележителности или нещо за хапване и после да хаби пот в напразни усилия, докато отново намери стрелките. Интересното в случая беше, че дори в най-обезлюдените местности винаги се намираше мъж, жена или някое животно, което да ме насочи в правилната посока.

Друг интересен случай – веднъж супер много ми се допи бира. Нямаше човек на планетата, който да е по-жаден за бира от мен. И зад завоя намерих крайпътна бирария. Нормално ли е това? По Камино всичко е нормално.

До такава степен се доверих на предпочитанията и намеренията, които почти веднага се превръщаха във факт, че започнах да правя нещо като магии. Намерих едно стъклено топче – досущ като лимките, с които си играехме на пясъчника пред блока в детството. Превърнах го в моето „магическо” топче. Появеше ли се ново намерение или предпочитание у мен, аз изпълнявах мъничък ритуал: потърквах лимката в шепи, за да се затопли, после тихичко й прошепвах намерението или предпочитанието си. Три пъти. И я прибирах в джоба. Още преди слънцето да е залязло получавах всичко, което съм си наумил. Естествено, нямаше как да стана невидим, да спечеля от лотарията или да се превърна в най-търсения мъж на планетата, защото това са неща, които граничат по-скоро с мечтите и желанията, отколкото с намеренията и предпочитанията. Последните са действия, които извършваш сам. Хората и обстоятелствата по Пътя само ти помагат. Ама ти помагат МНОГО. Като се прибрах в България „магическото топче” спря да действа. Вече ми липсваше убеждението, че то помага да превръщам намеренията и предпочитанията си в дела.

От метафизична гледна точка, интерес представляват и сънищата. Всички пилигрими споделяха, че вечер сънуват ярки, многоцветни, запомнящи се сънища – дори тези, които не сънуват по принцип. Може би се дължи на умората, не знам, но за съжаление съм твърде слаб в тълкуването на сънища. Така и не разбрах какво се опитва да ми каже Млечният път, докато хъркам и не позволявам на останалите пилигирими в спалнята да си почиват.

Веднъж, съвсем неочаквано, дясната дръжка на раницата ми се скъса. Вървях по горска пътека и около мен нямаше жива душа. Предстояха ми още 15 километра до крайната дестинация за деня. Беше невъзможно да влача товара толкова дълго с една ръка. Прерових багажа в търсене на нещо, с което да отстраня повредата. Не намерих нищо подходящо. Тогава седнах върху раницата и зачаках. След не повече от десет минути по Пътя се появи слаб и усмихнат човечец, който се поинтересува дали може да ми помогне с нещо. Обясних му какъв е проблемът и той веднага извади от джоба си канап, с който сръчно поправи „щетата”. „Човече, ти си истински ангел!” – казах му аз. Съгласи се с мен. Тогава се запознах с Анхел.

Немалко пилигрими ще се съгласят с мен, че Камино е причина да се изправиш пред някои от страховете, които трябва да предолееш. Реших един ден да повървя малко бос – за разнообразие. Движех се по прашна, затоплена от слънцето пътека и беше истинско удоволствие да усещам земята под босите си крака. Но едно мрачно предчувствие ме накара да се замисля дали в Испания няма отровни змии и колко гадно би било, ако прекарам остатъка от ваканцията си на системи в болницата, вместо с веселите си другари по Пътя. Започнах да  гледам къде стъпвам. Буквално няколко секунди по-късно видях от прахта да стърчат шиповете на пепелянка. Цялата се беше заровила в червеникавата пръст и нямаше начин да я забележи човек, освен ако не се взира супер внимателно. Докоснах я със сопата и тя се сви на кълбо в нападателна поза. Избутах я от пътеката, за да не пострада някой друг ентусиазиран босоходец като мен. Веднага си обух тежките туристически обувки и бодро закрачих напред.

В едно село ме пресрещна глутница кучета – високи като магарета хрътки. Водачът им носеше в устата си кокошка, която все още мърдаше с крила. Просто стояха и ме наблюдаваха. Нахвърлеха ли се върху мен, със сигурност щяха да ме разкъсат. Наблизо нямаше никой. Бягството и страхът са лоши съветници в такъв случай. Трябва да се правиш, че не ти пука. Събрах целия си кураж и тръгнах право към глутницата. Кучетата се разделиха на две – налагаше ми се да мина по пътеката точно между тях. Направих го, като избягвах да ги поглеждам в очите и здраво стисках сопата. Не че щеше да помогне, но поне ми вдъхваше малко кураж. Чух само леко ръмжене. Огледах се едва след стотина метра. Отново бях сам. Всичко беше наред. Въздъхнах и облекчено запалих цигара. Току що се бях преборил с един от най-големите си страхове.

Високо в планината, малко преди селцето О Себрейро, внезапно излезе буря. Задуха вятър, слънцето притъмня, по билото се изкачи черен облак и замириса на озон. Трябваше да бягам до хижата, подгонен от тътена на светкавиците. Тичах лек като перце, въпреки че цял ден бях изкачвал планина. После минаха два часа, докато адреналинът ми спадне. А точно преди бурята мислех, че нямам повече сили…

На другия ден, по време на спускането, заваля сняг. Скучаех и реших да затананикам някоя хубава българска песен. Избрах „Вей ми ветре” на Исихия. Изпях я супер фалшиво, но от сърце. Задуха такъв вятър, че прогони всички облаци и пред очите ми се откри чудесна панорама към областта Галисия.

Всеки човек, вървял по Камино, може да разкаже подобни неща. Някои не вярват дори в очевадното, а други търсят знамения във всичко. Истината е, че самият Живот е едно голямо Чудо. Трябва да се наслаждаваме на всяка секунда от него, с или без намесата на свръхестествени сили.

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров