Писателският блог на Тишо

април 13, 2011

По Пътя към Сантяго: Предисторията

Бях копирайтър в рекламна агенция и си обичах работата. Kолегите ме приеха лесно в екипа, защото повечето бяха нови, като мен. Единствено с една колежка от „старите кучета” не се разбирахме, но и не успяхме да се намразим като хората. Всъщност, аз я харесвах, защото беше професионалист. Тя имаше някакъв проблем с мен, докато аз с нея нямах никакъв. Или поне така си мислех тогава. От дистанцията на времето тези неща губят значение – остават само положителните спомени. Така е устроен човек.

Та, обичах си работата и я вършех с кеф. Рекламата е добро поприще за един текстописец – плащат ти сравнително добре, за да произвеждаш сравнително малко, като количество, текст. Отделно блъскаш разни проектчета „на частно” и така успяваш да вържеш  някак двата края, но по-важното е, че, нали, издържаш се с писане – нещо, което ограничилите се единствено до литературата в България не могат да заявят. Истината е, че българското общество презира своите поети и писатели – доказва го, като печата банкноти с техните некролози, след като веднъж успее да ги умори от глад.

Ето защо, аз си обичах работата, но от ден на ден тя ставаше все по-малко и по-малко. Започвах да се чувствам неудобно да получавам заплата и да не върша нищо по цял ден. Отделно, навън вече се запролетяваше и на мен започваше да ми се пътува. Нуждаех се от някаква промяна. Усещах, че нещата не могат да продължат вечно така и съвсем скоро планирах да инициирам някакъв разговор с шефовете, за да ги попитам не е ли по-разумно да се освободим взаимно от задълженията си един към друг. Шефовете, обаче, ме изпревариха. Така един ден се озовах в кабинета на шефката на агенцията, където ме очакваше и шефката на моя отдел, за да ми съобщят, че ще последвам съдбата на множеството си освободени вече колеги. Заради „кризата”.

Ако четеш този блог отдавна, сигурно знаеш, че „кризата” винаги я постаям в кавички, защото така и не разбрах какво смислено, интересно или реално има в стадното поведение на хората, предизвикано от страх. „Комшията напълни гащите, дай сега да ги напълня и аз”. Така изглежда „кризата” в моите очи и няма нищо общо с икономиката. Но фактите са си факти и човек трябва да се съобразява с тях.

Шефките бяха във видимо мрачно настроение – настроение, каквото може да има само човек, който цял ден е привиквал в кабинета си хора, за да ги уволни – хора, с които месеци, дори години, е делил работното си пространство. Предполагам, че очакваха стандартната негативна реакция от мен – псувни и заплахи, жалки опити за подмазване или хленчене, молби или каквото там, изобщо, правят хората в такъв случай. Бяха видимо изненадани, че посрещнах „новината” с усмивка. Нямаше как. Първо, от седмици вече освобождаваха колеги масово и знаех много добре за какво ме викат, т.е елементът на изненада почти липсваше, второ – ситуацията напълно пасваше на породилото се у мен желание да пътувам и да видя малко свят. Зимните месеци ги бях изкарал пред компютъра – в офиса и у дома, нуждаех се от движение, от открити пространства. Копнеех за разнообразие. Стана така, че вместо шефките да утешават мен, аз започнах да ги утешавам тях – как всичко е наред, как нещата ще се оправят, как „кризата” не е чак толкова страшна, че ще се радвам да работим заедно и занапред, ако има възможност и т.н.

Конкретните обстоятелства вече ги бях избрал на подсъзнателно ниво и ето, че действителността не закъсня със своя отговор. В крайна сметка, няма как да обикаляш света и да стоиш в офиса едновременно. Нещата се подреждаха добре от моя гледна точка. Помолих ги само за перфектните препоръки и се разделихме като приятели. Продължавам да тая добри чувства към въпросните хора и към въпросната компания, като цяло. Бяха коректни от началото до края, а това в България се случва рядко – само който не е работил от 9 до 5, само той не знае.

Нямаше за какво толкова да съжалявам – разпратих си ви-та и затърсих копирайтърска длъжност, защото гледах „99 франка” – искаше ми се видя „филма” на живо и отвътре – в първо лице единствено число. Така че моите амбиции се бяха осъществили. Не „пазех стола” за хляб или по принуда. Избрах заниманието „рекламен текстописец” от любопитство и за удоволствие. Сега трябваше да задоволя друго свое любопитство и да си потърся друго удоволствие.

Колко спарени са хората по време на „криза” става ясно от стандартните разговори в такива ситуации – задават се въпроси от сорта: „а сега накъде?”, правят се констатации от типа: „още не сме стигнали дъното”, обменя се негативна информация за това как в другите агенции също уволняват, намаляват заплати и така нататък. За съжаление, масовото пълнене на гащи от един момент нататък става миризливата кафява действителност, в която си принуден да живееш.

Не искам да се подигравам с нещастието на хората – аз не съм аристократ по произход (само по душа) и живея на същата планета като тях, дори в същата мизерна „държава”, но някак вътрешно винаги съм знаел, че няма страшно, че всичко е наред и, че нещата не бива да се приемат чак толкова сериозно. Освен това смятам, че хората гледат прекалено много телевизия и това определено им помага за петната по панталона.

На въпроса: „Какво смяташ да правиш сега?” обикновено отговарях с: „Мисля да се поразходя малко зад граница”. Следваше логичното заключение, че съм поредният отчаян млад българин, който е решил да напусне страната си завинаги. Някак с разочарование се посрещаше възражението ми, че смятам да упражнявам професията „турист” само за известно време и после пак да се върна. Моментът беше шибан за започване на нова работа, така или иначе. Светът се променяше. Индивидите в него също трябваше да се променят.

Оставаше само да избера посока и цел. Ресурсите нямаше да са проблем, сигурен бях в това, стига веднъж да вземех качествено и окончателно решение къде точно ми се ходи и какво точно ми се прави в онази хубава пролет на 2009-та година.

Отговорът дойде самостоятелно и доста убедително. Така се случва винаги, когато попиташ Интуицията. Тя ти отговаря. Но трябва да имаш очи и уши, за да видиш отговора. В моя случай се включиха и две насинени колена.

Денят, в който разбрах, че искам да извървя Камино беше пълен със синхроничности –  онези малки „случайности” или съвпадения, в които карл Юнг, авторът на термина, пръв е разбрал, че няма нищо случайно. Още с отварянето на очите ми сутринта по радиото звучеше „Камино” на Лили Иванова. После от библиотеката „случайно” в ръцете ми изпадна „Камино” на Шърли Маклейн. В интернет „случайно” се запознах с творчеството на Иван Драгоев, автор на книгата „Записките на един пилигрим”, а вечерта се подхлъзнах зверски на една малка, задънена уличка в центъра на София и си натъртих колената. Докато бършех калта от дрехте си, нямаше как да не забележа, че съм се пребил точно пред ресторант „Камино”. Решението беше взето.

Оставаше да осигуря и малко кеш за пътуването. Оказа се по-лесно, отколкото предполагах: взех последното бяло пликче от агенцията точно навреме, довърших един два залежали проекта, понахалствах малко за един-два закъснели хонорара, родителите удариха едно рамо с дребна сума и така, само след една седмица, вече имах около хиляда евро – достатъчно, за да предприема новото си начинание.

След още една едмица пиех шампанско в сектор „Заминаващи” на летище София – в половин литрова, свръх-надценена, пластмасова бутилка. И празнувах свободата. Отлитах с еднопосчен билет за Испания – едно клише толкова красиво, че чак боли.  Не знаех кога ще се върна, нищо не ме „дърпаше” обратно насам.  Бях решен да се оставя на обстоятелствата да ме водят и да решават вместо мен. Усещането е доста опияняващо – от една страна го има страхът, че напускаш всичко, което уж ти носи някаква „сигурност”, от друга – току що си разбрал, че най-сигурната наглед работа, от девет до пет, в голяма фирма, е по-несигурна дори от плаването с водно колело в открито море по време на буря. За водното колело поне можеш да се хванеш, ако се обърне. За потъващия Титаник е по-добре да не се вкопчваш.

Страхът от неизвестното в такива случаи се бори за надмощие с радостната треска от предстоящото пътуване. Смесват се лека тъга и доза ирония, любопитство и вълнение, решителност и колебание. Към всичко това прибавяме бутилка надценено шампанско, последната цигара преди заминаване, опашката на изхода и…мрачното автобусче, което пълзи по пистата към съмнително евтиния полет на нискотарифните авиолинии, готови да транспортират задника ти до другия край на континента само за 40 евро.

Давах си сметка, че довечера няма да си легна в собственото легло, а някъде в центъра на Мадрид – столица на държава, чиито език дори бегло не познавах. Щях да кацна след полунощ, имах съмнителна резервация по интернет за нощвука и закуска в хостел само срещу 10 евро, а единствената ми гаранция, че няма да прекарам нощта на улицата в непознатия град беше кратък имейл, отпечатан върху лист хартия – на гърба на „самолетния ми билет”.

Докато се качвах по стълбите към усмихнатите стюардеси на борда на малкия Боинг, в главата ми се редуваха сцени от National Geographic Air Crash Investigations. Оскъпеното шампанско в корема ми даваше известен кураж. Освен това знаех, че на борда се продава безмитен скоч, но първо трябваше да излетим. Излитанията са най-опасни, според експерите на National Geographic. Те крият потенциал за опасни аварии поради свръх натварванията, въздушния трафик, ниско прелитащите ята от птици и т.н. Самолетчето ми приличаше на детска играчка. Чудех се дали моите 40 евро изобщо ще стигнат за горивото до Мадрид. Задавах си фундаментални въпроси относно сигурността и поддръжката. Никога не съм се страхувал да летя, но за пръв път използвах ниско тарифна авиокомпания и бях готов да напълня гащите.

Ниско тарифните полети са като градски автобус – влизаш и сядаш, където завариш. Наместих се до Боби, който живее и работи в Мадрид. По-късно той щеше да ми помогне много в ориентацията из аерогара „Барахас” в Мадрид. Но преди това ни предстоеше интересно пътувaне…

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров