Писателският блог на Тишо

декември 19, 2013

Да заровим томахавката на войната

zarovim

Изт: Stuff by Cher @ cher-homespun.blogspot.com

Предлагам ви през следващите има-няма десетина празнични дни да заровим томахавката на войната. Но не само това. Предлагам ви да изненадаме себе си и да се държим НЕ като хората, които сме свикнали да бъдем, а като хората, които искаме да бъдем. Да изненадаме себе си, един вид. Ама наистина!
Примерно, ако сме болници, нека се държим като здрави. Да говорим като здрави. И да мислим като здрави. Нека „заровим“ темите за болежки, оплаквания, лекари, лекарства и през следващите има-няма десет празнични дни да действаме, говорим и мислим (в същата последователност) като такива, каквито искаме да бъдем, т.е като ЗДРАВИ хора. Пък да видим каква ще е разликата. Току виж ни харесало да бъдем здрави.
Ако сме притеснени с парите, нека се държим, говорим и разсъждаваме като богати хора. Не е трудно, ще видите. По-важното е да започнем с действията. Гарантирам ви, че дори с пет лева да сте останали преди Коледа, има поне пет човека, които са закъсали за пари повече от вас. Споделете 50 стотинки от вашите 5 лева с тях. Дайте десятък на Съдбата, пък вижте какво става…
Неуспелите нека си представят, дори само за десет дни, че така нареченият им успех, към който толкова много се стремят, най-после вече е факт. И да прекрачат границата. Да минат една крачка напред… Да видят какво следва. Как ще се почувствате тогава? Какво бихте направили? Което е първото нещо, което ще предприемете след покоряването на заветния Връх? Направете го още сега! Или поне най-доброто, на което сте способни от тази идея. Изненадайте себе си. Минете една крачка напред. Изпреварете времето.
Мразещите, хленчещите и негодуващите, нека да изненадаме сами себе си и да обичаме, да бъдем оптимисти, при това – доволни оптимисти. Само за десет дни. Няма начин да пострадаме. Най-много да разберем, че каквото е отвътре, такова е и отвън; каквото повикало, такова се обадило; каквото си надробил, това ще сърбаш. Най-много, поне за десетина дни, светът да ни поднесе повече причини за любов, повече поводи за оптимизъм и повече радост. Пък току-виж ни харесало…
И, моля ви, нека се опитаме да простим! Не завинаги, а само за десет дни! Замислете се, че хората, които в момента мразите в червата си, които отричате, които толкова много ненавиждате – всички те, заедно с вас и мен, независимо от техните, вашите и моите постъпки, успехи или провали, всички ние след 100 години ще сме кости, на които никой няма да помни дори името. Или хайде, ще го помнят двама-трима души. Или двеста хиляди човека. Или два милиарда. Но какво значение биха имали тогава злободневните ни крамоли? Ще можете ли да вдишате от гъстотата на зимния въздух и да кажете „Обичам те. Прощавам“? Няма да можете, защото шоуто ще продължава без вас. Сега и само сега можем да си го позволим. Сега няма да ни струва нищо. Сега няма да ни коства никакви усилия. Да го кажем, да го помислим и да го почувстваме. Не гласно, не наяве, не от трибуната, а само на себе си. В тишината на зимната вечер. Пред смаляващата се луна. Пък да видим какво ще стане… Как ще се почустваме. Дали пък няма да ни хареса? Можете ли да изненадате чак толкова себе си?
Коледата е сезон на чудесата above и beyond. Очакваме чудесата някъде извън нас, без да сме въвлечени в тях, без нашето собствено участие. Аз ви предлагам коренно различна стратегия. Нека да изненадаме себе си и поне за кратко да станем автори на някакво малко, индивидуално чудо: беднякът да дари, болникът да утеши, самотникът да изслуша, уплашеният да вдъхне кураж, мразещият да заобича, затвореният да сподели, непримиримият да прости. Пък да видим какво ще стане…
Каквото е отвътре, такова е и отвън.
Каквото повикало, такова се обадило.
Каквото си надробил, това ще сърбаш.
Да изненадаме себе си и да си подарим по едно малко чудо.
Подробност е, че няма как да остане несподелено.
Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров

декември 7, 2012

21.12.12 – Национален ден без оплаквания

petak

Изт: memegenerator.net

Няма да умрете.

Колкото и да мразите света, за съжаление (предимно ваше), той няма да свърши.

Ще продължи и през 2013-та година.

И през 2014-та.

И през 333 450-та.

Толкова сме незначителни, толкова малограмотно-преходни, че гневът на съвременния човек към статуквото може да се сравни единствено с пукването на балонче от гейзер в Йелоустоун. Ако балончетата от Йелоустоун умееха да пишат книги, всеки ден щяха да издават томове със заглавия за края на света. И щяха да се пукат от кеф. Понеже там, под тях, именно там клокочи, ври и кипи краят на света.

Но, за наше съжаление (предимно ваше, понеже няма съществена разлика между двете понятия), той, краят, леко се поотлага. С едни, хмммм…няколко стотин хиляди години?

Които са колкото мигването на окото, което ви/ни наблюдава.

И се чуди кога най-после ще поумнеем.

Истинската драма от 22 декември 2012 година ще бъде махмурлукът.

Махмурлукът от ди енд ъф да уорлд партито.

Когато всички ние ще се напием „като за последно“.

Пак и отново.

Понеже си го можем това – да живеем „като за последно“.

И да оцеляваме поотделно.

Превърнало се е в извратена черта от националния ни характер.

Тук всеки ден изглежда като последен.

И затова е толкова празнично!

В един-единствен ден, на 21.12.12, целият свят ще заприлича на нас (или на вас).

Поне за малко.

Няма да умрете.

Колкото и да мразите света, за ваше съжаление, той ще продължи да живее.

А вие ще продължите да ревете и да се оплаквате от живота.

На 22.12.12 ще бъдете същите, каквито бяхте и на 19-ти.

Мрънкачи.

Тук, дори да спечелиш от лотарията, продължаваш да ревеш и да се оплакваш.

Така повелява извратената черта от националния характер.

Какъв е смисълът да свършва нещо, което дори не е започвало?

Та ние/вие дори не сме/сте започвали да живеем още…

Животът е радост.

Извадете си главите от пясъците, братя!

И погледнете светлината.

Стига сте хленчили.

Таксиметровият шофьор хленчи.

Чиновникът се оплаква.

Държавникът е недоволен.

Бизнесменът протестира.

Тук, дори да спечелиш от лотарията, продължаваш да ревеш и да се оплакваш.

От живота.

Така повелява извратената черта от националния характер.

А не забелязвате ли сходство между вътрешното състояние и външната среда, в която живеем?

Не прилича ли на някакъв ревлив, създаден от мрънкачи хаос?

Предимно в психически план, защото, дори и богати, повечето то нас / вас са си ревливци (и мрънкачи) по природа?

Бедните поне си имат оправдание.

Но то не е нещото, което ще ги измъкне от бедността.

Нито пък е нещото, което ще изведе богатия от състоянието на скот. По душа.

Трябват ни около 333450 години, за да се превърнем в аристократи по дух и по материя.

С тази скорост на „развитие“.

А моето „проклятие“ е следното:

Ще си ги изживеете.

Всичките.

Минута по минута.

Секунда по секунда.

И час по час.

За да го постигнете.

Само спрете да мрънкате, че 333450 години „черта от характера“ и на вечно немигащото око може да му се сторят много.

Току виж премигнало и решило да ви/ни дръпне шалтера.

Тогава вече НЯМА да има от какво да се оплакваме.

Защото вас, оплаквачите, няма да ви има.

Нас няма да ни има.

А сега, докато ни има, да постъпим странно, неетично, изумено, дори артистично:

Да разчупим шаблона!

Да прегърнем живота!

Да се порадваме на 2-те стотинки в пазвата, вместо да намразим 2-та лева в чуждия джоб!

Поне веднъж.

Става ли?

За Бога, хора, поне на 21.12.12 спрете да се оплаквате, да мрънкате и да се държите като баби на седянка, независимо от обществено положение, ранг или дебелина на портфейла! Превърнало се е в по-силен навик от смукателния рефлекс при пеленачетата дори!

Ако си позволите да наблюдавате себе си отстрани ще забележите колко грозно, странно, смешно, неестествено и жалко е всичко това.

Ако си позволите да наблюдавате другите нации ще забележите, че само в този уникален, единствен по рода си и специфичен ден, те всички ще заприличат на нас.

Но само в този ден.

Официално обявявам 21.12 за национален ден без оплаквания.

Можете ли да се присъедините?

Можете, ама друг път!

Опитайте и ще разберете, че оплакването ви отнема около 20 часа на денонощие.

Защото през останалите 8 часа се предполага, че спите.

Освен, ако не се оплаквате и на сън.

Толкова сме задобрели в мрънкането, че сигурно и това го можем вече – да се оплакваме от живота на сън.

Стига, да му се не види!

Спрете като просто спрете да го правите!

Беше едно хубаво оплакване.

Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров

 

декември 24, 2010

Един съвет, едно пожелание и куп благодарности

Искате ли да ви изплющя едно клише? Ето го:  „Краят на годината е подходящ момент за равносметка!” Ама не е ли? С разума, който ни е дала природата, ние много добре знаем, че „краят на  годината” е само едно преместване на механично задвижвана стрелка върху циферблата на часовника. С разума си ние помним, че изобретихме времето, за да улесним търговията и земеделието, но също така знаем, че то е само една абстракция – илюзия, която съществува единствено в нашите глави. Но умът ни се нуждае от време, за да осмисли, измери, разбере и докаже съществуването си. Ето защо, в края на годината той обича да прави равносметки, да хвърля пиратки и да се напива с шампанско. Няма лошо. Въпросът е да правим разлика между разума и ума, между интелекта и духа, между преходното и вечното, въпросът е да не бъркаме цялото с проявленията на неговите форми. Да не се губим в тях. Защото може да станем много умни, но пак да си останем неразумни. Мъдростта е състояние, присъствие, тя не е мисъл или някакво постижение, като трупането на знания, примерно.

Такива неща ми говори Екхард Толе в тоалетната напоследък. Много обичам да чета екзистенциална литература там. Има дълбока символика в ситуацията, не мислите ли?

Съществува още един празник в края на годината и това е раждането на Човека, дошъл да ни покаже, че нещото, което считаме за солидна материална действителност е само една илюзия, игра. Помоли ни, ако не можем да го прoумеем с мозъците си, да повярваме в личния Му пример. Рождество Христово е истински празник за човечеството, не само за християните и, макар също да няма нищо общо с абстракцията време, аз го намирам за една идея по-смислен от преместването на стрелката върху циферблата. Като празник. А истината е, че няма повод да си тъжен през останалото време. Но ние сме избрали най-тъжното място за живеене в света и по природа сме си депресари, така че Коледата е светъл момент в мрачната ни действителност – рядко изключение, в което си позволяваме да бъдем хора.

Ще използвам „времето за равносметка” да ви дам един съвет, да ви отправя едно пожелание и да ви изкажа куп благодарности.

Съвет: Бъдете истински християни, юдеи, мюсюлмани, будисти или каквото там са ви учили, че е „единственият правилен път” и поне по Коледа  се опитайте да бъдете хора – с една идея по-мъдри и с една идея по-щедри от останалите дни в годината. С една идея по-малко разсъдливи бъдете и по-малко обсебени от себе си. Направете нещо за някой друг, без да очаквате нищо в замяна. Дали ще е подарък, дребен жест на внимание, вдъхване на кураж в трудна ситуация, парично дарение за кауза, в която вярвате или безплатен, доброволчески труд, поне веднъж направете нещо за Цялото. И цялото ще ви се отблагодари с цялата си мощ през идната година. По закона на изобилието ще получите многократно повече от това, което сте дали, но даването трябва да ви носи удоволствие. Така че, реално, съветът ми е да направите нещо за себе си по Коледа. Провокирайте природата да ви покаже колко сте стиснати и да ви сложи в малкия си джоб, като ви демонстрира щедрост. Но трябва да  започнете първи! И не забравяйте „черния лебед”. Оглеждайте се за резултатите. Те ще дойдат някога, след време, но от друга, неочаквана посока – не точно там, където сте дали. И много повече, отколкото сте дали. Така действат нещата…

Пожелание: „Здраве, щастие и успехи в училище!” Хехе, шегувам се. Няма да ви пожелая нито едно от тези неща, защото не ви мразя. Болестите и страданието понякога са единственият ни учител, щастието е субективно понятие с относителен характер и твърде често означава нещастие за някой друг, а успехите в училище са точно толкова важни за реализацията ви като Личност, колкото важни са трамваите за движението в Злокучене. Затова ви пожелавам повече Любов. „Обичайте и правете каквото поискате!” Всичко е разрешено, когато обичаш. И тогава нито здравето, нито щастието, нито успехите в училище ще са някакъв проблем. Но не ви пожелавам да бъдете обичани, да ви обича някой друг. Пожелавам вие да се научите да обичате от цялото си сърце. Пожелавам го и на себе си…

Благодарности: вече няколко пъти споменавам, че съществуването на този блог, на цялото ми творчество и на една от многото ми „роли” в „театъра на глупците и слепците”, наречена „писател”, щяха да са невъзможни без вас – читателите. По някаква неразумна причина аз обичам да играя тази роля и дължа удоволствието си изцяло на вас. От сърце ви благодаря, за което! Благодаря ви, че четете „Писателския блог на Тишо”, че прощавате нерядко глупавите ми и крайно емоционални залитания, че помагате с опит или съвет и добра дума в труден момент, че участвате в дискусиите с личното си мнение, което „струва” точно толкова, колкото и моето, по абсолютно всички въпроси, че харесвате и коментирате книгите ми, че ги разпространявате сред приятели, че разпръсквате словото! Благодаря, че ви има!

В момента излизам от един дълбоко сантиментален и много егоистичен период в живота си. Причината да прекарам толкова време там беше, че предпочитах да реагирам на ситуацията, вместо да я създавам. А реагирах, защото съм прекалено чувствителен по натура. Ето, признах си го! През този период аз обичах да вярвам, че „и сам войнът е войн”, но вие ме убедихте, че това не е точно така. „Виновни“ за осъзнаването ми сте вие – хората, с които вече четири години общувам тук, чрез този блог. Трябва да напиша отделен ферман, ако тръгна да изброявам имената на всички, които ми удариха едно рамо по пътя, затова просто искам да ви кажа: БЛАГОДАРЯ! Никога няма да забравя нито един от вас и това, което направихте за мен!

С ваша помощ последната ми книга за два месеца достигна аудитория, която никое българско издателство не може да осигури. Вие редактирахте текстовете ми, изработихте и избрахте корицата на вашата книга, посочихте ми слабостите и грешките в нея, дадохте ми ценни напътствия и съвети, споделихте откровеното си мнение, направихте сборника ми достъпен във всякакви електронни формати, разпратихте го на приятели, роднини и познати, написахте чудесни ревюта и презентации, взехте невероятно интересни интервюта, общувахте изключително честно с мен и през цялото време, откровено да ви кажа, аз имах усещането, че се нося на вълните на вашата признателност. Е, дано скромният ми труд да ви е харесал, но дори това да не е така – не се колебайте да го споделите с мен. Аз, като автор, правя всичко заради вас. Съществуването на този блог и на абсолютно всичко, свързано с него, нямаше да има смисъл без вас – читателите!

От все сърце ви благодаря!

Ще продължаваме да сме заедно и през следващата година, ако справедливият план на Вселената включва това, а на мен винаги ще ми бъде приятно да общувам лично, пряко и лице в лице с вас, дори тези „срещи” понякога да са истинско изпитание и за двете страни. Всъщност, именно заради това…

Весели празници ви желая!

Тихомир Димитров

януари 8, 2008

Може да сме безделници, ама не сме без празници

Powered by: All Things Christmas

Някой правил ли си е труда да преброи колко почивни дни има в България? Говоря не само за официалите празници, но и за всички онези «светли» дати, които по една или друга причина прекъсват деловата активност и нарушават естествения ритъм на работа? Защото ако си поркал до сутринта, бледото ти присъстиве в офиса след това не се брои за работа.

България е страна, в която на празниците гледат сериозно. Смея да твърдя, че празниците у нас са по-голям ангажимент от всякакъв бизнес. Стоят на първо място по приоритет. Сигурен съм, че всеки е преминал през дългото и сложно планиране на един Осми декември, на една Нова година, на един рожден ден…То не са списъци с гости, резервации, куверти, пътувания, настанявания, звънене на телефони, писане на мейли, каквото се сетиш. Крайната цел – всички да припаднат от ядене и пиене, ако може на някое по-екзотично място: в планината, на морето, в чужбина, на майната си, за да е по-сложно за организиране, по-скъпо и да се изгубят повече работни дни.

За организирането на сватби да не говорим. Подготовката на една сватба изисква време, инвестиции и усилия, които са ти напълно достатъчни, за да започнеш нов бизнес. Семейството обаче винаги е било по-важно от бизнеса по тези земи. Може би за това сме толкова бедни? Може би от брак се печели повече, отколкото от частен бизнес в България? Не знам. В едно обаче съм сигурен – западен жизнен стандарт с банкети не се стига.

В резултат от сериозното отношение, което българинът изразява към празниците, на него почти не му остава време да работи.

Нека конкретизирам. Първо, от работния календар изваждаме целия месец август. Ако си опитвал да свършиш някаква сериозна работа в България през август, ще ме разбереш. Тогава всички са обхванати от летния вирус, наречен ОТПУСКА. Ако през този период имаш нещастието да организираш някакво бизнес начинание, да ползваш услугите на администрацията, на банките или дори на частните фирми, ще се сблъскаш а) със задължителното отсъствие на хората, които ти трябват, защото са в отпуска и б) с фрустрацията на немотивираните да работят служители, които или още не са излезли в отпуска, или са в след-отпускарска депресия. Това е така, защото лятната отпуска в България е по-важна от всичко. Зад нея се нареждат някакви незначителни формалности като: бизнес, кариера, делови ангажименти и прочие. Майната им. Лято е.

ОТПУСКАТА има още една характерна черта: влошена трудоспособност и отсъствие на персонал през юли и през септември. Ако през август никой не си прави труда да бачка, дори когато е на работното си място, то през юли хората активно започват да се приготвят за това състояние на духа, а през септември си остават все същите демотивирани небрежари и упорито отказват да влязат в релси, защото са подтиснати, че ОТПУСКАТА свършва.

Така че, ако имаш някакви важни планове, реализирай ги извън летния «отпускарси» сезон. Българинът живее с усещането, че изпуска нещо важно, когато е на работа. За него кариерата е губене на време. Нямаше да работи цяла година, ако можеше да си го позволи. Всъщност, той и сега не работи. Цялата държава симулира дейност и това си проличава в извънредни ситуации като бедственото положение преди няколко дни. Така и не разбрах какво бедствено има в снеговалежа през януари. Освен празниците, разбира се.

И така, лятото го отписахме от работния календар. Трябва да махнем и месец януари от деловата година. Защо? Ами заради ИМЕННИТЕ ДНИ, как защо. След дати като Васильов ден, Йорданов ден, Иванов ден и прочие, цялата държава изпада в колапс. Нищо, че не са официални празници. Няма друго място на света, където толкова фанатично да се празнува причината, че някой се казва Иван. И понеже всички познаваме поне по един Иван, а «на имен ден не се кани», глей какво става….

Какво да кажем за Коледните и Новогодишните празници? Работната година в България неофициално приключва на осми декември. След това започва голямото приготовление за голямото наяждане и напиване. Хората не могат да дойдат на себе си и в началото на новата година, заради мощната серия от именни дни. Но това не е всичко. Следват Свети валентин, Трети март, Осми март, Гергьов ден, Велик ден. Всеки празник е истинска катастрофа.

Ако към всичко това прибавим официалните празници (които също са рекордно голям брой), рождените дни, фирмените партита, уикендите, годишнините, кръщенетата, сватбите, «освещаванията» на нови офиси, домове и квартири, ще стигнем до извода, че в България почти не остава ден, в които да се работи.

Е, как ще ги стигнем тогава европейците? Точно никак. Най-много да стигнем португалците, гърците и испанците, които са дори по-големи мърди от нас, заради топлото време.

Уж сме бедни и депресирани, а празнуваме през ден. Щом сме толкова бедни, защо нямаме амбиции да работим повече и да бъдем по-делови, за да забогатеем? Може би защото сме балканско, източно, ориенталско семе и за нас кефа е по-важен от келепира. Всъщност, с бачкане в България наистина се става гърбат, а на богатите им завиждат и ги мразят, дори да са забогатели с честен труд. Какъв е смисълът тогава?

Тихомир Димитров

%d блогъра харесват това: