Писателският блог на Тишо

февруари 24, 2015

Рекламната аудитория не ни е баджанак. Стига сме й говорили на „ти“!

zdfbdfb

Изт: smallfuel.com

Първо, граматически неправилно е, тоест – неграмотно. Надяваме се, че рекламната ни АУДИТОРИЯ се състои от повече от един човек, нали така? Ето защо, грамотно би било да се обръщаме към нея във второ лице, множествено число, а именно – „вие“.

Второ, вече не е хип, нито е куул, нито е тренди, не е новаторско, стана демоде. Превърна се в болезнено и банално клише. Да назидаваш аудиторията си в първо лице, единствено число, с онзи повелителен тон, който се стреми уж да я подтикне към някакви действия (изяж, изплюй, сдъвчи, изтрий, изпрати, купи) беше модерно само във времената (и между страниците) на списание „Егоист“, тоест – остана си някъде в деветдесетте. На миналия век. Да не казвам столетие и хилядолетие…

Трето, издава липса на уважение. Дори да приемем, че маркетологът се стреми да „скъси дистанцията“ с потенциалния клиент, който в презентацията изглежда като един-единствен човек, с определени потребителски навици и характерни черти, ние не го познаваме този човек, не си пием ракийката заедно и не сме първи приятели, за да му говорим на „ти“. И да му заповядваме. Уважителното обръщение към непознат, дори в единствено число, пак е „Вие“. Пише се с главна буква. Липсата на уважение към хора, от които ни зависи бизнесът, е голям проблем.

Четвърто, така изключваме основните купувачи или, хайде да се изразя професионално, пренебрегваме тези, които взимат основните решения за покупка, а те, в повечето случаи, са жени, дори когато рекламираме мъжки часовници, вратовръзки и бира – да не говорим за детските стоки, за козметиката, за хранителните продукти и за ежедневните стоки от бита. Жените стават все по-самостоятелни финансово, взимат собствени решения за покупка и изискват повече уважение, като купувачи, а уважението изключва обръщението към непознати дами на „ти“. Обърнете внимание на повечето реклами в интернет и в масмедиите – те не само, че говорят на аудиторията си на „ти“, но и се обръщат към нея в мъжки род: „Гладен ли си? Недоволен ли си?“ Ами, ако Тя е добре нахранена и доволна? Какво правим тогава?

Пето, издава ранни признаци на шизофрения. Защо, когато ни влязат в магазина, винаги и задължително се обръщаме към клиентите си на „Вие“, а когато ги облъчваме с рекламни съобщения по масмедиите и в интернет им говорим на „ти“?

Шесто, стадно е, а нали уж се сремяхме към отличителност? Отличително е да се държиш по начин, различен от стадото. Неграмотното, профанско обръщение на „ти“ беше отличително, когато всички знаеха що-годе граматиката и все още се изразяваха правилно. Сега, в годините на KLETA MAJKA BALGARIQ, отличителното е да си грамотен.

Седмо, дразнещо е! Лично мен, като потребител, направо ме вбесява! Особено много ми лази по нервите заповедният тон. Всъщност, не знам кое повече ме дразни – фактът, че непознати хора, които ми искат пари, се обръщат към мен на „ти“ или фактът, че ми заповядват какво трябва да направя, за да ги получат.

Осмо, забравете за клишето, че „няма лоша реклама“. Всъщност, 90% от рекламното съдържание е долнопробен пийс ъф шит. Точно това е причината винаги, когато имат възможност, потребителите да го избягват. Слагат си ад-блокери на браузърите. Или просто сменят канала. А ние си плащаме, за да им досаждаме… После включваме рекламата в цената на стоките и услугите, които се надяваме да купят от нас. Третираме клиентите си като стадо и се чудим защо нещата на българския рекламен пазар били толкова зле. Може би първо трябва да започнем от себе си. И от най-важното, което, парадоксално, в случая е най-евтиното, а именно – съдържанието. Ако демотивираният криейтив екип иска да е навсякъде другаде, но не и в офиса, защото получава афганистански заплати, понеже, нали, сега е криза, пък и е удобно да се възползваш от конюнктурата и да се надяваш, че срещу жълти стотинки ще получиш качествено рекламно съдържание от някакви отчаяни, но талантливи хора, хехе, то дори милиарди да излееш в медия байинг, рекламата ти пак ще излежда (и ще звучи) като хюдж, смокин’ пайл ъф шит.

И девето, за малко щях да забравя: тьи може да знаеш английски, но за българската тьи аудитория това съвсем не е задължително! Използването на чуждици в текста е напълно умишлено…

Десето, рекламната индустрия, въобще, като такава, е привнесена от САЩ, където, поради ограничения в английския език, практически няма разлика, поне устно, дали ще ти говорят на „you“ в множествено число или ще ти говорят на „you“ в единствено число . Има разлика само при уважителното обръщение на „Вие“ (пише се с главна буква – „You“), но то няма как да се изрази устно. Рекламата не сме я измислили ние, не сме я създали у нас. Тук преди време копирахме съветската пропаганда, когато тя беше единственото средство за „миене“ на мозъци, докато единствената ни алтернатива беше да сме съветски сателит, сега копираме американската реклама, като единственото средство за „миене“ на мозъци, докато единствената ни алтернатива е да сме американски сателит. „Ти“-то, обаче, е авторска интерпретация. В езика на Големия брат няма как да говориш на аудиторията си на „ти“. Трябва да си местен селянин, за да го считаш за нормално. Смятам папагалите, които прибавят селския си манталитет към копи-пейст решенията за смешни.

Тихомир Димитров

септември 24, 2013

Богатството е в главата, а не в числата…

NYT2008121512593046C

Изт: expressandperspective.blogspot.com

От Робърт Кийосаки знаем, че бедните и богатите не се различават по това дали имат пари (бедняк също се случва да спечели от тотото, да получи голяма сума в наследство или като обезщетение, но последиците в девет от десет случая са катастрофални), т.е бедните и богатите не се различават по това с колко пари разполагат в момента (всякаква сума може да бъде профукана за отрицателно време и дори да премине в дълг), а по това как разсъждават, най-вече по посока пазарно поведение или още по-точно – в какво точно избират да влагат своите пари.

Кийосаки твърди, че бедните купуват предимно „неща” – потребителски стоки, услуги или консумативи – все неща с кратък срок на годност, които не могат да носят доход. Освен, че не носят доход, „нещата” са свързани и с редовни разходи по поддръжката, бързо се изхабяват и непрекъснато се нуждаят от подмяна.

Потребителската реклама много помага на бедните да си останат бедни, като стимулира консуматорството, т.е освен че те кара да купуваш всички тези „неща”, тя те кара да ги купуваш и с пари назаем (потребителски кредити, ипотеки, кредитни карти), което допълнително циментира бедността на бедните в дългосрочен план. Тоест, освен в „неща”, бедните инвестират още и в „пасиви”.

Пасив е всичко, което периодично ти измъква парички от джоба, а актив е всичко, което периодично добавя жълтици там. Елементарен, прост пример за актив е банковият депозит, носещ лихви, а за пасив – кредитната карта.

Малко по-интелигентна е средната класа, която пък традиционно инвестира в жилища, предимно за да осигури своите наследници със собствен дом и поради липса на финансова култура. Средната класа се отличава с по-висок доход, но дори да купува по-скъпи „неща” и „пасиви”, тя пак инвестира предимно в пасиви. Жилището, в което живееш не е точно актив, то няма инвестиционна стойност, не ти носи никакъв доход, цената му, заради амортизациите от експлоатацията непрекъснато пада, а освен това се нуждае и от разходи за поддръжка и ремонт, за охрана, плащат се данъци и т.н., тоест вади ти редовно парички от джоба. Инвестицията в скъпи пасиви пречи на средната класа да прескочи едно стъпало нагоре и да влезе в класата на богатите. А по какво се различават те? По това, че имат повече пари в банката ли? Не. Днес може би аз имам повече от един бъдещ милиардер.

Богатите се различават по това, че купуват предимно активи. Да, те също харчат за „неща” и за различни пасиви, в това число и за златен „Амеркън експрес”, но го правят с излишъците, които активите им носят, а не с доживотните си спестявания, нито бутат инвестиционния си капитал, дори напротив – непрекъснато го увеличават. Имайте предвид, че и десет лева са инвестиционен капитал. Можете да ги вложите, примерно, в един брой акция или в интернет реклама, вместо да ги дадете за бира…

Разсъждавайки върху този въпрос, се сетих за един хипотетичен пример. Нека вземем за нашия „експеримент” двама души, например Сульо и Пульо, които са без пукнат грош, но Пульо е финансово образован, чете доста, запознат е с тенденциите на пазара, т.е има мисленето на богат човек, а Сульо е еснаф по природа, т.е възпитан е в „ценностите“ на консуматорското общество и в най-добрия случай би се класирал при средната класа, ако му се отвори парашутът.

Нека предположим, че ние с вас, уважаеми читатели, сме богатите чичовци-милиардери на въпросните братовчеди Сульо и Пульо, натрупали състояние в Америка, след като сме емигрирали още преди 9 септември и сега, останали без наследници, се чудим на кого да завещаем яхтите, милиардите, хеликоптерите, самолетите, предприятията, имотите, патентите, винарските изби, островите, скъпоценните картини, бижутата, диамантите и другите редки произведения на ювелирното изкуство, плюс колекциите от стоки на лукса и на разкоша. За съжаление, единствените ни (макар и далечни, но все пак живи) роднини са въпросните племенници – Сульо и Пульо. Нека предположим и, че двамата имат по един син. Вие как бихте постъпили в тази ситуация?

Аз бих постъпил като в оня филм („Чек за не-знам-си-колко-бяха-там-ама-бяха-доста лири”). Бих им написал по един чек за 100 000 долара и бих им гледал сеира да видя кой как ще ги изхарчи, преди да заслужи голямото имане. Единственото условие, което бих им поставил е да инвестират парите така, че да осигурят своите деца, т.е да мислят дългосрочно, а не да разпилеят мангизите по кръчми и по бардаци за по-малко от година. Поддадат ли се на това изкушение – няма наследство.

И така, Сульо и Пульо тръгват с абсолютно еднакъв стартов капитал ($100 000). Сульо, както вече казахме, е еснаф по природа, т.е възпитан е в „ценностите” на консуматорското общество, няма никаква финансова култура и в най-добрия случай би се наредил до средната класа. Пульо е финансово образован, чете доста, запознат е с тенденциите на пазара и има мисленето на богат човек.

И двамата тръгват от абсолютно равен старт, тъй като целта на „експеримента” е да покаже, че богатството не е в числата, а в главата. И двамата са доста добре мотивирани (ще получат голямо наследство, ако успеят). И двамата имат еднаква задача – да осигурят своите деца дългосрочно и то – по най-успешния начин.

Какво би направил Сульо, според вас? Ами естествено, ще разгледа първия каталог на първата срещната агенция за недвижими имоти онлайн и заедно с несправедливия посреднически хонорар от няколко бона за най-обикновен оглед, ще плати и остатъка до стоте бона за къща или за апартамент на синчето. В крайните квартали. Така той ще мисли, че го е осигурил. До живот.

Естествено, жилището няма да е в центъра на София, за да е по-голямо. Тоест, наследникът му ще се набутва редовно за транспорт при все по-скъпо струващите горива, ще плаща повече данък за квадратурата, ще плаща паркинги в центъра, ще отоплява, осветява, ремонтира, охранява и поддържа по-голяма площ и, ако не му е достатъчно висока заплатата, направо няма да може да си позволи бащиния подарък…

Нещото, което Сульо не знае е, че стойността на имотите, заради амортизацията, пада. Тоест, след 10 години жилището на сина му вече няма да струва 100 000 долара, а 75 000 долара, тъй като на пазара ще има чисто нови, по-модерни и енергийно ефективни жилища на първоначалната цена, а най-вероятно синът му ще е затънал в дългове през тези десет години, за да успее да си позволи лукса да поддържа и да живее в имота, който му е подарен.

Другото, което Сульо не знае е, че когато имотите започнат да поскъпват, първо (и с най-много) поскъпват най-търсените (тези в центровете на най-големите и пренаселени градове), а когато започнат да поевтиняват, първо (и с най-много) поевтиняват жилищата като това на сина му – големи, с висока издръжка и в краен квартал. Онези в центъра или запазват цената си или поевтиняват, но доста по-бавно.

Третото, което Сульо не знае е, че освен в имоти, може да се инвестира и в още сто хиляди неща, но нека се ограничим само до имотите. Той дори не предполага, че освен в жилище, би могъл да инвестира и в склад, в гаражи, в маломерно, но луксозно жилище или в офис, при това не на майната си, а в центъра, където наемите са най-високи. Сульо също така не знае, че един имот може да се превърне както в пасив, т.е редовно да ти измъква пари от джоба, какъвто е в случаят със сина му, така и в актив, т.е редовно да ти слага пари в джоба.

За разлика от него, Пульо има финансова култура и е запознат с всички тези неща. Той ще отдели няколко месеца за проучване на пазара, ще издири и ще се свърже лично със собствениците, за да избегне алчните посредници и след внимателна оценка ще инвестира във възможно най-подходящия имот – ще купи най-вероятно празно помещение три на четири метра за същата сума, но в средата на идеалния център, със собствен гараж и с хилядарките, които е спестил от посредническия хонорар ще го ремонтира и обзаведе така, че от празно помещение три на четири метра с гараж в средата на идеалния център да се превърне в модерен и луксозен офис с гараж в средата на идеалния център. След което веднага ще го отдаде под наем. В продължение на десет години този наем ще се трупа в спестовна сметка на името на синчето и допълнително ще се олихвява.

И така, нека ударим чертата, за да видим кой какво е постигнал през тези десет години (т.е как се е справил със задачата):

Сульо е оставил на сина си жилище на стойност 75 000 долара, т.е с 25% по-евтино от първоначалната му стойност, заради амортизациите и заради иновациите в строителството, които са неизбежни, т.е нормално е след 10 години новото по-конкурентно предлагане в жилищното строителство да подбива допълнително цената, а освен това жилищата в крайните квартали поевтиняват по-бързо от тези в центъра, когато всички имоти започнат да поевтиняват, но поскъпват по-бавно, когато всички имоти започнат да поскъпват – заради отдалечеността си и високата цена за издръжка. Да не говорим, че носят и по-нисък наем от офисите в идеалния център. Поради сбора от всички тези обстоятелства, изчисляваме чистата загуба на 25%. Освен това, Сульо е оставил и огромен пасив  на сина си, за чиято поддръжка, ремонт, данъци, охрана, отопление и осветление той ще харчи цялата си заплата или ще затъва допълнително в дългове. Да не говорим и, че всеки ден ще се набутва, за да пътува до и да паркира в центъра.

След същите тези десет години и със същата първоначална инвестиция, Пульо е оставил на сина си имот на стойност поне 100 000 долара, ако не и отгоре. Населението на София няма да намалява през следващите десет години, дори напротив – експоненциално ще расте, проблемът с паркирането също ще се задълбочава, а луксозните офис имоти в средата на идеалния център със собствен гараж ще си останат същите на брой.

Освен това, Пульо е събирал парите от наеми в банкова сметка, която се е олихвявала през целия този период. Тоест, освен доходоносен имот на стойност първоначалната инвестиция, синът на Пульо ще получи и доста добри спестявания в банката (умножете 2000-3000 лв на месец по 120 месеца), без дори да смятаме лихвите. И така, какъв е крайният резултат? Кой ще получи голямото наследство? Нека да ударим чертата:

Сульо е на минус 25 000 долара от първоначалния си капитал и е набутал сина си в невероятна схема, а Пульо му е оставил 100 000 долара в недвижимост, която е ликвидна, т.е по-лесно продаваема и носи по-висок доход от наем, плюс спестявания по сметка в банката на стойност поне 240 000 лв в най-лошия случай, плюс спестявания от натрупаните лихви, които хайде да речем, че ще отидат за данъци и за освежаване на помещението през въпросните десет години, та да запази първоначалния си търговски вид, т.е разходите на сина на Пульо по имота ще му излязат безплатно…

Ето как, тръгвайки от абсолютно равен старт, за десет години Сульо е профукал една четвърт от капитала си и е вкарал синчето в постоянни разходи, които то трудно може да си позволи и трябва да бачка непрекъснато за тях, а Пульо е прибавил към същия първоначален капитал още 240 000 лева в кеш, без синът му да си мърда пръста за нищо, плюс лихвите, които казахме, че няма да ги смятаме, защото ще отидат за запазване на търговския вид на инвестицията.

Единият е на 100% и отгоре печалба, а другият е на -25% загуба от цялата операция, т.е само заради избора в какво точно да инвестират един и същ първоначален капитал, при абсолютно равни и еднакви условия, Пульо е станал с минимум 125 000 долара по-богат от Сульо, който е обеднял с 25 000 долара, стопил е първоначалния си капитал, няма никакви кешови спестявания и въобще не може да се конкурира по доходност на инвестицията с Пульо.

Кого, според вас, ще изберат богатите чичовци от Америка?

В горните примери не отчитаме, естествено, пазарната конюнктура, валутните курсове и инфлацията, но те влияят еднакво и на Сульо, и на Пульо, така че за улеснение сме се абстрахирали от тях. При равни други условия Пульо ще осигури сина си до живот и ще налапа париците на чичото от Америка, а Сульо ще продължи да затъва, докато не му се наложи да работи и нощна смяна като пазач, за да помага на сина си да издържа тежкия пасив, който са придобили. Целта е да се докаже, че богатството е в главата, а не в числата. И да се припомни народната поговорка, че „където е текло, пак ще тече” или казано по друг начин в Библията: „На който има ще му бъде дадено, на който няма ще му бъде отнето и малкото което има.” Звучи нечестно, знам, но причините са в главата, а не в числата, нито в Библията, нито в народните поговорки, а „блажени са бедните”, да, но само „бедните духом” и всичко, от което се нуждаят останалите, е малко повече финансова култура…

Тихомир Димитров

февруари 6, 2012

За бъдещето на търговията с авторско съдържание

За търговия с авторско съдържание може да се говори само, ако са налице две реални ситуации:

1/ Създателите на авторско съдържание получават пари за него

и

2/ Ползвателите на авторско съдържание плащат пари за него.

Всичко останало е: благотворителност, щедрост, подарък, спонсорство, дарение, меценатство, услуга, но не и търговия. В търговията винаги има купувач и продавач, а това, което ги сближава, е сделката. От купувача към продавача тече паричен поток, а от продавача към купувача тече авторско съдържание. Така ни учеха по Международна търговия в университета: „следете паричните потоци”.

През почти целия отминал век 1/ и 2/ бяха на лице и бизнесът създаде стройна система, в която създателите на авторско съдържание да получават пари за него, а ползвателите му да плащат за съдържанието, което използват.

Като при всеки вид търговия и тук най-важна роля изиграха посредниците. Търговия без посредници няма и не им се сърдете, че са по-предприемчиви от създателите на изкуство. Търговията също е вид изкуство.

Та, през почти целия отминал век 1/ и 2/ си бяха на лице и търговията с авторско съдържание си вървеше.

Докато не се появи интернет.

Мрежата обезсмисли пакетирането на идеи, културни продукти и авторско съдържание. Свободният обмен на данни създаде „наливната култура”, с което сериозно затрудни посредниците, които специализираха в „бутилирането” на култура.

Като резултат, част от ползвателите на авторско съдържание спряха да плащат за него и част от създателите на авторско съдържание спряха да получават пари за него.

Най-много, естествено, загубиха посредниците, тъй като си бяха извоювали по-сериозния дял от бизнеса, наречен „търговия с авторско съдържание”.

И започнаха да се борят с нокти и зъби, за да върнат 20-ти век обратно. Има ли смисъл да обяснявам колко нереалистично и невъзможно е да се върне 20-ти век обратно?

Проекти като PIPA, SOPA и ACTA са обречени, защото срещат нулева толерантност в обществото. Не само това – те срещат яростна съпротива и дълбоко несъгласие в очите на масовия потребител на авторско съдържание. Примерите са много. Дори да бъдат приети и наложени със сила, такива системи от правила, които защитават само интересите на малка група от хора, са обречени на провал, защото, в най-добрия случай ще бъдат игнорирани, а в най-лошия – бойкотирани.

„По-лошо от най-лошия закон е само беззаконието”, са казали римляните. Но тогава нямаше интернет. Преведена на езика на съвременния свят, тази максима би звучала така: „По-лошо от най-лошия закон е само законодателство, което остава на хартия”.

Връщането към статуквото от 20-ти век е невъзможно в комуникационен, технологичен, правен, икономически, социален и всякакъв друг аспект.

По-добре няма да става, ще става само по-зле. И за създатели, и за посредници, и за потребители на авторско съдържание ще става по-зле от гледна точка на „доброто старо време”.

От гледна точка на реалността, на сегашния момент, единственият изход е да освободим културата от бутилките, в които сме я затворили. Това не значи да я подаряваме, защото, ако я подаряваме достатъчно дълго, създателите ще загубят мотивацията си да създават („Изкуството иска жертви, но защо трябва да сме ние? В Макдоналдс винаги търсят хора”), посредниците няма да има какво да продават, а потребителите няма да има какво да потребяват. Дори да е на аванта.

Бъдещето на търговията с авторско съдържание е наливно, а не бутилирано – с етикет и крайна цена за единица продукт, защитен от хиляда закони. Всъщност, предвестниците на това бъдеще вече кацнаха върху палубата: месечната такса, която плащаш за целия си достъп до интернет, софтуерът с отворен код, абонаментът за различни онлайн приложения и услуги, музикалните албуми, които сваляш законно срещу цената на един SMS и т.н.

Кое е общото между тях? Макар да говорим за различно съдържание, всички тези дейности имат 4 общи черти:

1/ Връзката между потребител и производител на съдържание е пряка;

2/ Цената за крайния потребител значително намалява;

3/ Свободата на авторите и тяхната независимост се увеличават;

4/ Всичко това се случва в интернет.

От там и зорът да се сложи ръка върху интернет, но няма как да стане, защото интернет е желаното дете, исканият резултат, очакваният продукт и сбъднатата мечта на цялото човечество. Да сложиш ръка върху мрежата означава да сложиш ръка върху човечеството. Не, че няма идиоти, които се опитаха да го направят в миналото, но всички знаем каква е тяхната съдба. Просто сега нещата се случват по-бързо.

Вместо да тормозят потребителите, да връщат необратимото, да контролират неконтролируемото и да ограничават неограниченото, посредниците, които все още разполагат с капитали от „доброто старо време” могат да ги използват, за да създадат нова среда, в която да се развива търговията с авторско съдържание. Тази среда е налива, достъпна, текуща, абонаментна, в нея не се плаща за единици съдържание, а за достъп до ЦЯЛОТО съдържание.

Как може да стане това? Много просто:

Всеки плаща по равно за напълно законен достъп до цялото съдържание, а събраните пари се разпределят пропорционално между създателите на това съдържание, според интереса и предпочитанията на потребителите към конкретни части от него.

Критиките към тази система са няколко:

1/ Възможно е манипулиране на интереса чрез реклама;

2/ Възможно е манипулиране на интереса чрез измама;

3/ Производителите на „скъпо изкуство” няма да съберат достатъчно средства за неговата реализация;

4/ Не всеки ще може да си позволи такъв достъп.

Ето ги и контрааргументите:

1/ Възможно е манипулиране на интереса чрез реклама

И сега е възможно, дори е масова практика. Целта на рекламата е да манипулира интереса на потребителите. Когато купуваш известен продукт, ти плащаш голяма част от стойността му за реклама, а не за подобряване на качествата на самия продукт. Предложената система ще върне рекламата към първоначалната й цел да информира, а не да манипулира.

2/ Възможно е манипулиране на интереса чрез измама

И сега е възможно, дори е масова практика. По-голяма измама от това да те накарат да си платиш билета за киното (коричната цена за книгата) предварително, без да си се запознал със съдържанието, само на базата на голи обещания, при това – платени обещания, не мога да измисля. Разбира се, опасността от чисто технологични злоупотреби си остава, но има хиляди начини тя да бъде избегната или ограничена до минимум. Малък процент от средствата ще отиват за поддръжката, сигурността и контрола върху сайтовете за споделено съдържание.

3/ Производителите на „скъпо изкуство” няма да съберат достатъчно средства за неговата реализация

Ще съберат. Просто трябва да извадят от бюджета за филмите:  кокаина, хазарта, проститутките, колекциите от спортни автомобили, яхти, частни самолети и острови, армията от прислужници и охрана, плюс шест звездните хотели и хектарите имения, пръснати по лицето на земята. Тъкмо създателите на филми ще могат да се съсредоточат повече върху изкуството на киното, отколкото върху пороците на киното. И поне ще бъдат сигурни, че няма човек на света, който да е гледал техния филм, без да си е платил. А, ако всички са го гледали, да заповядат да си приберат кокаина, хазарта, проститутките и така нататък обратно.

4/ Не всеки ще може да си позволи такъв достъп

Към момента няколко милиарда души по света ползват интернет, защото могат да си го позволят. Идеята е тоталните им разходи по легален достъп до цялото знание на човечеството и до всичките постижения на човешката култура да не надвишават таксата им за достъп до интернет.

За сравнение, в момента аз не мога да си позволя да купя всички книги, които искам да прочета, всички филми, които искам да гледам и всички албуми, които искам да слушам. Но мога да отделя, примерно, още 20 лв на месец за легален достъп до тях. Четири милиарда потребители, по 20 лв на месец, по 12 месеца в годината, е равно на близо един трилион за култура в световен мащаб, уау! Но, по-важното е, че всеки път, когато натискаш „даунлоуд”, ти няма да се чувстваш като престъпник, а ще знаеш, че реално подпомагаш създателите на съдържанието, което използваш.

Тихомир Димитров

януари 31, 2012

Как да се противопоставиш на ACTA

Проблемът е, че докато ние тук си пишем по блоговете и в печатните медии, пачките се въртят, породължават да не миришат и светът е подложен на тотален натиск от страна на корпоративни интереси и частните им лобисти да приеме международно споразумение с приоритет над местното законодателство, което ще забрани на човечеството естествената му потребност от споделяне, ще забави развитието в комуникационните технологии, ще затрудни свързаността, ще ограничи свободата на словото (не само в интернет) и ще криминализира голяма част от законно достъпното сега потребление на авторско съдържание.

Така че, трябва да се действа, а не само да се пише и, естествено, трябва да се действа законно. Заплахата е все още на теоретично ниво. Всичко зависи от хората, които гласуват законите. Вярвам, че проблемът ще се реши по законов път. Физическо посегателство върху правата на гражданите все още няма. Когато започнат да прибират хора за това, че са слушали емпетройка и не са си платили, тогава ще изляза по улиците да хвърлям камъни. Сега нито имам намерението, нито желанието да го правя. По-скоро разчитам, че разумът, в крайна сметка, ще надделее.

Как да се противопоставиш на ACTA? Ти, който четеш този текст, а не някой друг!

Ето как:

Ако си обикновен потребител. Съжалявам за думата „обикновен“! Просто не можах да измисля друг начин, по който да го формулирам. За мен вие, читателите на този блог, всичките сте необикновени личности! Защото имате желанието и търпението да ме изслушвате, докато ви заливам с всевъзможни глупости. Та, ако си необикновен потребител:

1/ Информирай се. Прочети внимателно материалите за ACTA.  Запознай се и с двете страни. Не вярвай само на слуховете. Не ставай роб на страха! Без твоето активно съгласие и без доброволното ти съучастие нищо фатално няма как да се случи, защото законите се пишат от и за хора като теб! Правната теория трябва да отразява правната действителност. Всеки юрист ще ти го каже. Целта на всяка законодателна система е, в крайна сметка, да постави знак за равенство между „де юре“-то в нормативните документи и „де факто“-то в живота. Помогни на законодателната система да се усъвършенства, като станеш активен гражданин и участваш в процесите, от които зависи твоята съдба. И бъдещето на света.

2/ Информирай! Използвай социалните мрежи. Говори за проблема, докато си пиеш ракийката с приятели, споделяй на срещи с роднини, обменяй информация с колегите в офиса, събирай и разпространявай различни гледни точки. Вслушвай се в аргументите на противниците си, докато информираш. Те винаги носят ценна информация. Сами ще ти (по)кажат къде точно грешат и къде са слабите места на тезите, които защитават. Няма смисъл да ги прекъсваш, докато го правят.

3/ Включи се в петицията, която ще бъде внесена „по впечатляващ начин“ в Европейския парламент. Нека още там, на ниво ЕС, гласът ти да бъде чут!

Ако си блогър, журналист или друг вид производител и разпространител на информационно съдържание:

1/ Чети повече, отколкото пишеш! Някои от нещата, които може би те притесняват, вече не са актуални. ACTA не е казус, който се роди вчера и през последните години търпи значителна еволюция в посока намаляване на вредните последствия за свободата на словото и неприкосновеността на личната кореспонденция. Разбира се, ключовите проблеми си остават, така че сега е моментът да им се противопоставиш.

2/ Представяй и двете гледни точки. Проекти като ACTA сигурно си имат някаква причина. Зад тях сигурно стоят хора, които са не по-малко информирани, активни, образовани и убедителни от теб. Опитай се да влезеш „в техните обувки“ и да разбереш какво ги мотивира да мислят и да действат по този начин. Опитай се да разбереш какво, в крайна сметка, се опитват да постигнат? Към какво се стремят? Вникни в проблема и се опитай да разбереш дали ACTA не ограничава и техните икономически интереси. Знай слабостите на противника си, за да го победиш. Това може да стане само като използваш аргументи, в които той вярва. Познавам писатели, които все още вярват, че най-после ще започнат да печелят от литература, ако някой принуди читателите им със закон да започнат да си плащат – за всяко парче текст, което тези велики гении произвеждат! Познавам издатели, които все още мислят така. Познавам музиканти, които все още разсъждават така. Познавам артисти, художници и фотографи, които живеят с илюзията, че някой друг използва собствените си капитали, за да защитава техните икономически интереси. Обясни им защо не е съвсем така. Припомни им, че „който плаща, той поръчва музиката“. Кажи им, че най-много да глобят майка им, задето е почнала да сваля емпетройки от нета.

3/ Пиши различни материали. Ако има много изписано по даден въпрос, няма смисъл да го повтаряш и да преразказваш. Можеш да цитираш и да посочваш линкове (докато все още е разрешено). Избери си апсекти от проблема, които са слабо познати, навлизат дълбоко в материята и не е говорено достатъчно по тях. Виж точка 1 и точка 2.

Ако си председател на организация (политическа, икономическа, социална, браншова, административна, творческа, гражданска, неправителствена, нестопанска и т.н.):

1/ Изготви официално становище, където в кратък и убедителен текст заявяваш, че ти и членовете на твоята организация не сте съгласни с подписването и прилагането на споразумения като ACTA. Аргументирай се точно защо. Събери подписите на други водещи членове от твоята организация (доброволно) и валидирай становището с мокър печат.

2/ Разпространи официалното становище. Използвай личните си контакти и контактите на организацията си за целта. Има голяма вероятност политиците, водещите медии и общественото мнение да те чуят, ако представляваш влиятелна, голяма или успешна организация.

3/ Помоли приятелите си да направят същото. Най-вероятно те също са председатели на големи, влиятелни и успешни организации.

Ако си артист, творец, музикант, писател или друг вид човек на изкуството:

1/ Споделяй колкото се може повече от нещата, които правиш за собствен кеф, безплатно. Ако не ги правиш за собствен кеф, значи не си никакъв човек на изкуството.

2/ Насърчавай аудиторията си да прави същото. Така изкуството ти ще стигне до много повече хора. Искам да видя как един милион души ще прочетат книгата ти, как десет хиляди души ще посетят изложбата ти, как два милиона души ще свалят емпетройките ти от нета и как накрая ще си останеш беден, след всичко това…Няма друг начин, освен ако действително не е целта на живота ти! Славата винаги носи пари, но тя се постига с упорит труд, с талант и с качество на съдържанието, а не с административно-регулатори мерки.

3/ Помоли приятелите си да направят същото. Най-вероятно те също са хора на изкуството.

Ако си читател, слушател, зрител, музикален фен или друг вид потребител на изкуство:

1/ Помогни на хората, които харесваш, да продължават да работят за теб. И да го правят безплатно. Насърчи ги, като им изкажеш личното си признане. Свържи се директно с тях и им обясни, че цениш това, което правят. Попитай ги от какво имат нужда. Помогни им да се развиват с ценен съвет, с безплатна услуга, с контакти или с дребна сума в брой. Една дребна дума също върши чудеса. Нарича се: „благодаря“.

2/ Разпростъранявай творчеството им сред своите приятели и познати, едновременно онлайн и офлайн, но го прави само, ако си 100% убеден(а), че въпросните творци искат (и насърчават) това.

3/ Помоли приятелите си да направят същото. Най-вероятно те също са читатели, слушатели, зрители, музикални фенове или друг вид потребители на изкуство.

Целият свят трябва да разбере, че „насила хубост не става“. Ето само някои от начините да се случи с личното ти участие, като главен герой! Разбира се, има още много. Ще се радвам да ги споделиш тук, но ще се радвам още повече, ако ги приложиш директно в практиката.

Тихомир Димитров

%d блогъра харесват това: