Писателският блог на Тишо

ноември 6, 2013

Още четири популярни заблуди..

1

От ляво на дясно:

1/ До определена възраст трябва да постигнеш нещо (брак, кариера, деца…)

Александър Македонски на 21 е контролирал половината свят, а ти на 33 още не си женен/омъжена! Не си милионер на 40 и, о, Боже, най-голямото „прегрешение“ – нямаш деца! Не си добавил(а) единица към милиардите единици по света (and counting), от които само десет процента ще имат достъп до питейна вода, до някаква (отвратителна) храна и до покрив над главата (плюс калашник в ръката) през следващите десетилетия (може би).

Какво престъпление само!

Тази популярна заблуда е магистрала към нещастието за мнозина. Всъщност, само за тези, които са избрали да повярват в нея. Защото има два типа хора: Хора, които избират да служат на популярните заблуди и хора, които избират да не им служат. И двата типа са нещастни. Понеже търсят щастието навън. А то не е навън. Но никой не им е казвал да го търсят навътре. Те дори не знаят какво е това „вътре“. Възпитавани са по различен начин. Възпитавани са да търсят щастието в общественото одобрение, в напасването към правилата, в намирането на смисъла заради рамката, която е приемлива… само защото е приемлива. Но до тук. Оттам-нататък щастието си остава лична отговорност. А резултатът е един приемлив живот. Но щастието не е приемлив живот. Плюс това, липсата на топки да бъдеш различен не е особено постижение. И не трябва да си различен. Първото нещо, от което трябва да се отървеш е ултиматумът, че трябва.

Чрез трябва хем си потопен във всеобщото одобрение, хем понякога ти идва да си прегризеш вените от яд в хладното, безпристрастно утро на новия ден. Или да замениш мястото си (от завист) с някой друг. Няма смисъл. И на него (нея) му (й) идва да си прегризе вените от яд в хладното, безпристрастно утро на новия ден. Проблемът му (й) е, че не прилича на теб. Така всички са нещастни. Защото се поддават на външни влияния.

Разберете, обществото няма нужда от вас. Не е имало нужда от вас през 1231 година, няма нужда и сега. Не ви е питало, не е искало някакво специално разрешение, нямате и покана. Всичко, което се случва е един системен психологически тормоз по натрапването на външни идеи и ангажименти, които са обвързани с чужда, колективна, несъзнателна, заучена представа за вашето собствено щастие.

Макар и общоприета, тя си остава само представа. Иначе нямаше да искате да сменяте мястото си с някой друг. А го правите по 50 пъти на ден, признайте си! Правите го, когато видите кола по-скъпа от вашата. Правите го, когато срещнете жена по-млада и по-привлекателна от вашата. Правите го, когато на пътя ви застане човек, който си изкарва парите 900 пъти по-лесно от вас. Правите го стотици пъти на ден. Не зависи от пола. Правите го всеки ден. От мен няма защо да го криете. Можете да го скриете от мен, но себе си едва ли ще успеете да заблудите. И няма защо да го правите. Щастието не е някъде навън.

Къде е тогава?

Можете да бъдете перфектно щастливи и без целия този булшит. Още сега. Можете да изберете да бъдете. Можете да погледнете с рентгенови очи през празната, куха заблуда на познати и непознати за това как точно вие и как точно сега трябва да сте щастливи и спокойни. Можете да спрете да вярвате в паразитни, внушени отвън вярвания и представи! Можете. Знам, че можете.

2/ Оцеляването е най-голямата ти грижа (цел) в живота

Всички сме възпитавани, че трябва да се оцелява. Животът е труден! Ако заменим тази основна грижа / цел в живота с „успяване“, ще сме много далеч от заблудата, защото успяването включва оцеляването само по себе си, а обратното никак не е вярно. Оцеляването по подразбиране изключва успеха.

Спомнете си за птицата в небето от Библията. Нея кой ще я храни? Тя нито преде, нито тъче, нито жъне, нито внася социални и здравни осигуровки, а не само, че оцелява, но дори е успяла да полети – нещо, което за нас е само полюция, мечта или сън. Полетът изисква ентусиазъм. Оцеляването е мотивирано единствено от страх, а успяването – от радост и ентусиазъм. Кой, в крайна сметка, има по-голям шанс да оцелее? Движеният от радостта, от удоволствието и от ентусиазма или живеещият в постоянен страх? Страхът е просто навик, с който сме свикнали и е крайно време да видим, че е просто навик.

3/ Трябва ти план, не можеш без план!

Но така елиминираш всички подходящи подаръци от съдбата, а тя знае по-добре от теб какво точно ти трябва в момента! Освен това, плановете невинаги се сбъдват, защото нямаш никакъв контрол върху обстоятелствата от външния свят, върху стихийните събития, върху климатичните условия, върху съвпаденията и решенията на други хора. Те могат само да те изненадват. Нямаш контрол върху съдбата. Нямаш контрол върху мира и войната. Нямаш контрол върху политическата стабилност и валутните курсове. А всичко това може сериозно да разколебае твоите планове, повярвай ми!

Резултатът от заблудата, че на всяка цена ти трябва план е разочарование и фрустрация от несбъднатите планове. От липсата на контрол. Виж „Моето малко гениално откритие“ – имаме 100% контрол върху вътрешните си състояния и почти нулев контрол върху външните събития. Спорен е фактът доколко едните провокират другите и обратно.

Най-вероятно и двете са верни, но едно нещо е сигурно – губиш енергия, когато съсредоточаваш усилия върху неща, които не зависят от теб, а.к.а върху външния свят. Можеш да променяш само вътрешните си състояния, при това на 100% и само там си заслужава да инвестираш енергия, ресурси и време. Можеш да избереш, примерно, докато те обиждат, да си останеш не-обиден. Или да избереш да се обидиш и да им дадеш урок. Няма правилен и грешен избор, Има само съзнателен и несъзнателен избор.

Несъзнателен е изборът, който взимаш по инерция, без да мислиш, без да присъстваш, когато реагираш, защото така си свикнал, а не защото така си решил. Той, по един или по друг начин, винаги е „грешен“ (за самия теб), защото ти де-факто отсъстваш от ситуацията и не взимаш никакви решения. Просто се возиш на шейната. Що за арогантност е това?

Западните народи са много по-арогантни от източните. Там си определят среща в шест след няколко месеца, а източните народи казват: „Ще се видим след час, ако е рекъл Господ.“

4/ Парите се изкарват само с труд, лишения и пот на челото

Освен да се изкарват, парите могат също да се подаряват (получават като подарък), да се наследяват, да се печелят по щастлива случайност (от тотото, в казиното), да се откриват на улицата, да са резултат (в големи количества) от подписването на един-единствен договор, да са резултат от изтичането на месеца и на годината (просто си отдаваш гаража под наем). Само в много редки случаи парите се изкарват с труд, лишения и пот на челото. Всъщност хората, които вярват, че е така, имат най-малко пари.  И дават жертви. Това най-добре го знаят хората, които имат МНОГО пари. А заблудата, че парите задължително се изкарват само с труд, лишения и жертви е единственото, което им пречи да бъдат свободни / икономически независими, като тях.

За съжаление, така са ни възпитавали от малки – че парите се изкарват (откъде, от заешката дупка ли?) само с труд, лишения и пот на челото. Не е проблемът, че са ни възпитавали. Проблемът е, че сме им повярвали. Че не сме се усъмнили. Че не сме се и поинтересували, дори, от други алтернативи… където няма нужда да вадиш нещо от някъде.

Проблемът е, че сме забранили на съзнанието си да работи върху други алтернативи… Заплатата е единственият източник на доходи за повечето хора, а те дори не виждат, че наемът, лихвата, дивидентите, рентите, патентите, лицензите, комисионните и авторските права са основният източник на доходи за онези, които са ги превърнали в роби. Всичко това са законни източници, но ние предпочитаме дори да не мислим за тях, да не би случайно да си развалим комфорта от уютната заблуда, че само когато копаеш под земята, получаваш злато. Понякога е нужно, макар и жестоко, да копаеш с месеци, но да не получиш и пукната стотинка. Само тогава можеш да се изтръгнеш от зловещата заблуда, че парите се вадят от някъде в тъмното със зор и с пот на челото.

Най-богатите хора не са най-работещите усърдно, а празникът на труда, какъвто има в повечето държави, е най-лицемерният фарс, който може да съществува. Защото същите тези държави облагат с над 50% доходите, изкарани с труд и пот на челото, а почти забравят да таксуват паричните потоци, които идват наготово. И ви карат да празнувате, на всичкото отгоре! Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

P.S

Този блог навършва седем години днес. Бъдете живи и здрави! Нямаше как да се случи без вас…

 Тихомир Димитров

януари 24, 2013

Ресурсите са ограничени?

qeth

Изт: rainharvest.co.za

Докато един милиард се бори със затлъстяването, пет милиарда не могат да решат проблема си с изхранването.  

„Ресурсите са ограничени” – това е първото, на което те учат в икономическия – популярна заблуда, целяща да прикрие факта, че ресурсите, всъщност, не са ограничени – те просто са некачествено разпределени.

А когато науката няма отговор на въпроса как да се поправи това:

докато един милиард се бори със затлъстяването, пет милиарда не могат да решат проблема си с изхранването,

тя просто отсича: „ресурсите са  ограничени”! И се опитва да го докаже.

Природата е по-умна от нас. Погрижила се е за всичко. Ресурсите няма как да са ограничени. Бъдете сигурни, че както за всяко дърво, стръкче трева или птица в гората има предостатъчно ресурси, така и за всеки човек, родил се на тази планета, има предварително подсигурени ресурси не само, за да оцелява, но и да се развива и да преуспява.

Обаче хората имат своя ум и свободната си воля, резултатите от които също са изцяло техни. Те предпочитат да преуспяват на чужд гръб и за чужда сметка. Това ги отдалечава от естественото състояние на нещата, където изобилието е природен закон, а ресурсите никога не са ограничени.

Чувал съм, че земята може да изхрани не седем, а 20 милиарда души, стига всичките тези хора да не са слепи егоисти, загрижени единствено за собствения си задник. Помислете: ако един проблем е далеч от вас, той практически не ви интересува.

Ресурсите не са ограничени. Те просто са некачествено разпределени.

Ето, например, обществото харчи прекалено много за политики, а единственото, което интересува политиците е подготовката за следващите избори. Говоря по принцип, не само за България. Едва ли има политик в демократична държава, който да не се интересува от следващите избори и те да не са приоритет първи в работната му програма.

Тоест, възможността елита да запази своя статус в обществото е основното, което интересува елита, но това интересува слабо обществото, заето единствено със своето оцеляване.

Въпреки всичко, борбата на елита да остане в елита окупира цялото обществено съзнание (чрез масмедиите) и голяма част от обществените ресурси. Ще се съгласите с максимата, че „хората гласуват със своите хладилници”. Когато хладилникът ви е пълен, вие практически не се интересувате от това кой управлява. Когато един проблем е далеч от вас, той просто не ви интересува. Е, вашите проблеми са далеч от елита.  

Освен за политики, ние харчим прекалено много средства и за отбрана. Отново говоря за съвременното общество по принцип, а не конкретно за България. Тоест, лишаваме се от ресурси, които правят изобилието възможно, за да поддържаме възможността, ако се наложи, да се избием като диваци.

А бихме могли да отделяме тези средства за образование, което ще смекчи разликите между бедни и богати; ще даде равен шанс и на повече хора; бихме могли да ги инвестираме в медицина и в наука, вместо в политики и в отбрана. Бихме могли да отклоним колосални ресурси от хората, загрижени за нашето самоунищожение, към хората, заети с нашия просперитет: учените, лекарите, откривателите, инженерите, конструкторите, учителите, преподавателите, детегледачите, въобще хората, които не само правят живота удобен, но и съвременната цивилизация възможна, като такава.

Ресурсите не са ограничени, те просто са некачествено разпределени.

Дупката между бедни и богати непрекъснато расте, все по-голяма пропаст зее между страните с различен стандарт, както и между отделните прослойки вътре в тях. Доминиращата средна класа е сладък спомен от 80-те. Масите и елитът днес живеят в светове, които се раздалечават. Но не бързайте да обвинявате елита за всичките си беди. Вие се интересувате от неговите проблеми точно толкова, колкото и той – от вашите.

Илюзията, че „ресурсите са ограничени” е заблуда, която произтича НЕ от обществения строй или от епохата, в които живеем, а от човешкото съзнание. Описаните по-горе процеси имат общочовешки, глобален, симптоматичен характер. Те не са от вчера.

Всъщност, ресурсите не могат да бъдат ограничени в изобилната и саморегулираща се среда, в която живеем. Ограничено е само човешкото съзнание. Заради умствената служба на егоизма в продължение на хилядолетия, ние сме се провалили дори в най-елементарната задача: да изчислим правилно ресурсите, които по дефолт са преизобилни и да разпределим благата така, че да има за всички. По много. Дори компютрите не успяха да ни помогнат в това отношение.

Умствената служба на егоизма” може да прозвучи като някаква абстракция, но Екхард Толе дава точен пример за това как, всъщност, целият ни живот е подчинен и, де факто, зависи от умствената служба на егоизма. Перифразирам свободно:

Ако прочетете във вестника, че във вашия град снощи някой е откраднал кола, вие сигурно ще си кажете: „Ей, лоши хора се навъдиха на този свят! Но коли се крадат всеки ден, какво да се прави!” и, като цяло, ще подминете новината с безразличие. Но, ако прочетете във вестника, че някой снощи е откраднал ВАШАТА кола, емоционалната реакция на този скучен вестникарски материал ще е ДОСТА различна. Колко много енергия и мъка има само в думичката „мой”!

Егоизмът, с произтичащите от него психически нагласи, е причината да вярваме в очевАдно неверни заблуди като „ресурсите са ограничени”.

Защо да са очевАдно неверни? Ами, идете в гората и потърсете недостига там. Или се загледайте в Космоса. Не само, че не виждате ограничения, но не му се вижда и краят. Е, ние сме само една от точките в безкрая. Седим си на нея и мислим, че ресурсите са ограничени. Те просто са некачествено разпределени. Всяко дърво, всяко стръкче трева, всяко живо същество в гората си има своето място под слънцето, плюс огромно изобилие от светлина, вода и хранителни ресурси, за да се развива. Дори пустинята е изобилна в своя пясъчен разкош, макар там природата да изразява своето изобилие по съвсем различен начин.

Това, което се опитвам да кажа е, че мизерията, оскъдицата и недостигът не са естественото състояние на нещата. Колосалното изобилие е тяхното естествено състояние. САМО УМЪТ и то – в егоистичния си уклон – може да лиши своя притежател от това изобилие.

Което не превръща ума в нещо лошо, напротив – той е инструмент, прецизен като скалпела, с който все още не сме свикнали да боравим, защото ни липсва достатъчно еволюционен опит като мислещи същества. Осем хиляди години повтаряне на едни и същи грешки не е точно „достатъчен еволюционен опит” и няма нищо общо с „мислещите същества”. Единствената промяна от древен Египет до сега е, че скалпелът е станал по-остър. Но продължава да е в ръцете на деца.

Човечеството не е излязло от своето детство, а децата, както знаете, могат да са удивително жестоки към себе си и към по-слабите: мравчици, буболечици разни, правили сте хербарий…

Човечеството не е постигнало дори половината от своята зрялост, нито каквато и да било самостоятелност, типична за юношата, започнал да изкарва собствени пари като разносвач на вестници.

Човечеството дори не е отбито от гърдата на своята майка – ако утре петролът свърши, ние ще се избием като диваци.

Същото това човечество вярва в заблудата, че ресурсите са ограничени.

А огромната, интелигентна вселена, дори само с мащабното си присъствие и с чудовищното си разнообразие от форми, непрекъснато му подсказва, показва и доказва, че това не е точно така.

Там, където липсват същества, натоварени с човешки мозък и с произтичащия от него егоизъм, всички ресурси са неограничени. Дори в сърцето на най-неплодородната пустиня и на дъното на най-дълбокия океан живеят същества, които получават достатъчно изобилие от ресурси, необходими им, за да се приспособяват и да успяват, а в бляскавите ни градове има хора, които са по-гладни дори от плъховете.

Разделението създава недоимък. То е водещата мотивация на егоистичния ум. Единството създава излишък.

Природата е единна във всичките й форми и, освен това, тя е разумна, тоест – погрижила се е за всичко – предварително е осигурила повече от достатъчно за оцеляването и приспособяването на всеки вид и на всеки отделен индивид от него.

Само хората, обаче, са вид, надарен с разум, чийто капацитет му идва малко в повече (още едно доказателство за изобилието) и, който, поради страх от непознатото, предпочита да го остави неизползван.

Страхът на ума, вкопчен в оцеляването си за чужда сметка, противоречи на естественото състояние на нещата и на естественото правило за всеобщото изобилие. Когато реката напоява плодородна равнина, тя не е ощетена от това. Когато слънцето дарява всичко живо с топлина и светлина, то не е ощетено от това. Когато дърветата произвеждат кислород, те не са ощетени от това. Те просто дишат. Единствено глупакът може да несече източника си на кислород и да го превърне в мебели. Всички губят от преуспяването на чужд гръб. Такъв „успех“ винаги е нетраен. Той има лошия навик да се компенсира. А негов родител е страхът.

Единствено страхът избира да живее в среда, където „ресурсите са ограничени“. Ние не само избираме да живеем в такава среда, ние непрекъснато я създаваме!

Няма да ви предложа решение. Не мога да компенсирам с няколко реда текст липсващите хилядолетия в еволюцията на човечеството като единно, мислещо същество. Надявам се, че тази еволюция тепърва предстои, защото единствената й алтернативата ви е ясна.

Мога да повдигна само булото на още една от популярните заблуди, преподавана дори в университета – заблудата, че „ресурсите са ограничени”. Именно тя създава страх, който ни кара да се вкопчваме в оцеляването и да вярваме, че то е възможно само, когато е за чужда сметка.

Подобна статия: „Цената на егото”.

Предстоят още заблуди. Stay tuned…

Тихомир Димитров

януари 16, 2013

Обичаш нещо или някого?

luna

Изт: weheartit.com

„Когато двама души наблюдават лунната пътека, те виждат две различни пътеки, но и двамата си мислят, че наблюдават едно и също отражение“.

(От неизвестен автор)

Сигурно ще ви се стори странно, че се захващам точно с тази заблуда. Някои заблуди са действително толкова популярни, толкова дълбоко са се вкоренили в съзнанието ни; толкова сериозно сме ги приели за даденост, че сме престанали да мислим и те са се превърнали в норма.

Целта на тези статии е да ви накарам да извадите от „ножницата” си едно ръждясало „оръжие”, което съвременният човек малко е поотвикнал да използва – това е „мечът” на критичното и, най-вече, на самостоятелното мислене. С този „меч”, колкото и непрактичен да ви изглежда в момента, ще разсечете „паяжината” на десетките, дори стотици заблуди, които формират личността, нормите на поведение, характера, проблемите, облика на обществото и на света, в който живеете. Това „оръжие” ще ви даде свобода. Естествено, аз няма как да ви дам свобода. Но ще ви покажа къде точно да сечете. Останалото зависи от вас…

Нека разгледаме една от съвсем „невинните”, на пръв поглед, заблуди:

Че обичаш нещо или някого.

Налудничаво е да се отрича, нали? Почти всеки човек обича някого или много неща едновременно. Приемливо е да смятаме, че обичаме поне един човек на света,  при това – истински. Дори сме готови да се закълнем в тази своя любов (целувайки портрета на Сталин или любимата пред олтара). Даже да умрем сме готови за тази наша любов – чисто физически, при това – в буквалния смисъл на думата.

Всъщност, от целувката до смъртта има само една крачка и тя цялата е изградена от популярната заблуда, че обичаш нещо или някого. Точно това я прави толкова опасна.

Онова, което обичаш, всъщност, е идеята ти за този някой или това нещо, което си мислиш, че обичаш – една идея, породена изцяло в собствената ти глава. В повечето случаи, тя няма нищо общо с действителността. Историята може да ви го докаже хилядократно, но ние не се учим от уроците на историята, затова ще използвам съвсем реални примери от настоящата действителност, в която всички живеем.

Започваме от там, че не обичаш някого (или нещо), а обичаш образа, идеята или представата ти за това нещо или този някой, породена в твоята глава. Тази идея, обаче, в 100% от случаите, дори не е твоя.

Появила се е от субективния ти, ограничен във времето житейски опит (житейският опит на ВСЕКИ човек е субективен и ограничен във времето), породена е от външни внушения, като например – от думите на някой авторитет; породена е от възпитанието; породена е от някакви стереотипи, които са ти наложени от други хора или от чужди норми на поведение, които приемаш за свои.

Всъщност, някога дори е трябвало да те ОБУЧАВАТ на тях (обучавали са те дори да ходиш на два крака), за да свикнеш и да приемеш тези неща за свои. Не е минало много време и след непрекъснати повторения ти вече си забравил окончателно за обучението, като си приел „коктейла” от външни убеждения, емоции, влияния или норми на поведение…за свои.

Именно този „коктейл” формира представата ти за това, което обичаш. А то може съществено да се различава от действителността.

Примерно, обичаш родината. Няма двама души, които да обичат една и съща родина. За някои родината е бабината къща на село – светъл спомен от детството, с аромат на лютеница и дебели филии, а за други – мащехата, която ги е прогонила в чужбина или е изпратила родителите им в концлагер. За едни родината може да са медалите и ордените за храброст, накичени върху покритата с нафталин униформа в стария гардероб, а за други – инвалидната количка. Или гроба на сина им…За едни родината е източник на препитание, а за други – непрекъснато съревнование в борбата за оцеляване. За едни тя е светъл идеал, а за други – мрачно проклятие. Интересното е там, че всички тези хора, сами за себе си, са абсолютно честни и прави. Всички те еднакво вярват в една и съща заблуда: че обичат „родината”, а не представата си за нея. Естествено, поставяме „държавата” и „родината” на различен „кантар”, за да правим някаква разлика, но когато поискат младия ви, здрав син да отиде на сигурна смърт или осакатяване, окичен с лаврови венци, те ще ви го поискат заради вашата любов към „родината”, а не заради държавата.

Или, да речем, обичаш някакво хоби. Някакъв спорт. Дали ще е риболов, състезателно шофиране или сноуборд, няма никакво значение. Това, което обичаш не е някакво занимание, то е представата ти за него – колекцията от спомени и навици, които паметта ни услужливо асоциира с въпросното занимание. Мозъкът си казва: „Предният път, когато рискувах своя живот и живота на всички останали имаше голям адреналин. Искам пак!“. И натиска газта. Това, което обичате не е състезателното шофиране. Вие сте наркомани, пристрастени към адреналина. Обичате своя наркотик.  И отново: ските за едни са шок от счупени стави или ужас от връхлитаща лавина, а за други са веселата семейна ваканция, прекарана в някой планински курорт. Няма двама скиори, които да обичат ските еднакво. Те обичат своите представи за тях, а представите им съществено се различават – подобно на лунната пътека от цитата в началото.

Ето и трети пример – обичаш някого. Естествено, отново става въпрос за качествено различно нещо: обичаш представата си за този някой. Сто процента от провалените връзки се дължат на факта, че неизбежно настъпва един момент на осъзнаване, на сблъсък между действителността и представите ни за този човек, в които сме окончателно влюбени. Толкова много сме влюбени в представата си за определени хора, че сме готови да ги напуснем, да упражним физическо насилие върху тях или, не дай Боже, в най-несъзнателните моменти, да отнемем живота им (а защо не и своя собствен?), само и само да не позволим на действителността да развали представата ни за тях, в която сме толкова вкопчени, сграбчени и влюбени. От която се нуждаем.

Сега разбирате защо тази почти невидима заблуда е, всъщност, толкова опасна. Тя е източник на невъобразими страдания.

Това, което обичаш и идеята ти за него съществено се различават. Страданието започва, когато го осъзнаеш и откажеш да го приемеш като даденост. Когато човек се съпротивлява срещу действителността, неизбежно започва да страда.

Ние обичаме представите си за нещата и хората повече от нещата и хората, които са обект на нашите представи. Няма двама души, които да обичат една и съща „родина“, едно и също хоби, един и същ човек, дори една и съща марка автомобили, защото родината, хобито, човеците и брандовете в главата на всеки човек са различни. И обикновено се състоят от навиците да мислим за определени неща по определен начин, внушени ни отвън, но пречупени през субективната перспектива на нашето собствено въображение…или нека го наречем по-точно: вяра.

Заобичал си работа, която са ти казали, че е престижна, а ти си повярвал; хоби, което другите смятат за интересно, а ти си повярвал; човек, който по всеобщите представи е привлекателен. Ти не обичаш, ти вярваш: в чужди идеали, които си приел за свои и с течение на времето, чрез многократни повторения, те наистина са станали твои.

Всичко това няма нищо общо с Любовта, уважаеми. Да наричаш „любов” вкопчването в различни представи, които дори не са твои, е зловещо и грозно, дори бих казал опасно в повечето случаи. „Резултатите” варират от тежки депресии, през леки физически травми, до бърза или мъчителна смърт – все неща, които не са типични точно за Любовта, като резултат. Нейният единствен резултат е винаги свободата.

Следващия път, когато си кажете „обичам това или този човек”, замислете се дали наистина познавате обекта на своята любов? Дали познавате неговата действителност или просто сте сграбчили представата си за него, от която имате нужда и заради която бихте направили куп щуротии, само и само да не позволите на действителността да ви раздели с нея.

Нуждата е абсолютна противоположност на любовта. Любовта е синоним на свободата. Можем да станем външно самостоятелни само и единствено тогава, когато си позволим вътрешната независимост на свободния ум…

Тихомир Димитров