Писателският блог на Тишо

ноември 29, 2015

Международното положение се сговнява

argraegerge

Изт: hurriyetdailynews.com

Доста е тревожно, че войната се води толкова близо до нас. Още по-тревожно е, че се води на принципа „всеки срещу всеки“ и, че са замесени страните с най-голям арсенал в света. Апетитът им да участват е направо брутален. Растящото напрежение между тях придава на страховете за Трета световна война едни съвсем реални очертания.

Всичко това е ужасно. Жалко, че след двете големи катастрофи през 20-ти век, въпреки напредъка си в технологиите, човечеството не мръдна и на една педя в духовното си развитие. Жалко, че еднолични фигури, облечени с власт, продължават да могат да тласкат стотици милиони в конфликти, подобно на стадо добитък към кланицата. По свое лично усмотрение. Но не бързайте да хвърляте вината върху тях. Отговорност носи всяка единица от стадото, заради отказа си да разбере какво става. Иначе щяхте да имате рога и да мучите като крави. То и сега си имате рога.

Но това е друг въпрос…

Парадоксално, обаче единствената положителна новина в цялата ситуация е, че най-зловещото, а именно – ядреното оръжие – е последната пречка пред неразумното човечество най-после и окончателно да си пререже гръкляна. Да скочи в пропастта. Да освободи планетата от своето присъствие.

Гледаме да не посягаме към „ножа“, защото знаем колко е остър, затова се кълцаме и опитваме бавно да се довършим с „нокторезачката“. Агонията може да е дълга и продължителна. Честно казано, не знам кой от двата варианта е по-лош. Единствената положителна черта на „нокторезачката“ е, че все пак, имаме шанс да се усетим навреме и да спрем. Защото връщане назад от другото няма.

Удивлявам се как все още има хора, които ръкопляскат, когато някой някъде хвърля бомби. Независимо поради каква причина! Чакай, ама те повечето хора са такива! Ужасявам се, че тържествуват като кръвопийци след пораженията, нанесени на други човешки същества (независимо по каква причина), но се сърдят и мръщят, когато тези същества се окажат от техните. Независимо по каква причина. Резултатът винаги е един и същ. Труповете започват да миришат. Каквото и да е отнело искрицата на живота от тях.

Нямам думи просто!

Хора, спрете да подкрепяте войната! Заклеймете насилието! Израстнете над отмъщението, като единствена форма за „адекватен“ отговор. „Око за око и накрая целият свят ще ослепее“. Казала го е Майка Тереза. Нейната мъдрост струва повече от всички религиозни, политически и икономически доктрини на света, взети заедно и качени на квадрат. Понякога сме толкова слепи за очевАдното. За елементарното.

Сложна ли ви се струва международната обстановка? Няма нищо сложно. Нека поясня: едни хора убиват други хора (и се радват), после други хора убиват едни хора (и се радват), като всички изтъкват аргумента: „Ти започна първи“. Да, агресорът винаги е жертва. Но резултатът винаги е един и същ. Труповете започват да миришат. Каквото и да е отнело искрицата на живота от тях.

Молете се за мир. Имам чувството, че само молитвата вече може да ни спаси. От бездната, към която сме се запътили. В слепотата си.

Амин!

Тихомир Димитров

септември 6, 2015

Новостите в селфи-интервю

xgjfxg

Изт: 1920adnan @ deviantart

Реших да ъпдейтна този блог, но не банално, от рода на: бях тук, пих чай, много ме хвана мастиката, аааа, баси залеза, глей, глей, глей кво ферари, братле, ми ламбото видя ли го, ей то ноо хуу в гърция, ве, мен, ай следващия път в турция, ти беше ли на спирита, лек, да, ама снимките ми станаха размазани в тъмното, обаче излъчват емоция…всички бичат айляк. И така нататък, и така нататък… Говоря за пост-ваканционния „спам“, с който ни заливат блоговете.

Всеки ден милиарди души си снимат физиономиите, които дори не могат да говорят (имам предвид снимките), значи може един човек да си направи селфи, само че без джипег, а на текст, като интервю.

А ти проблем ли виде?

Не.

Хареса ли ти новото лого на гугъл?

Не.

Е как така, бе? Гледай кво е изичистенко, дизайнерско, хипстърско, олд-скуул, оригинално!

Почитател съм на бранда „Гугъл” и направо ми се къса сърцето, когато трябва да кажа, че нещо, произлязло от тях, не ми харесва, но съм по-голям почитател на истината и истината е, че новото лого на гугъл не ми харесва. Даже знам отговора на следващия ти въпрос.

Който е?

Защо?

Какво защо?

Следващият ти въпрос беше „Защо?”

Да, де, ама защо „Какво?”

Както и да е, да продължим с „новостите”…

Какво мислиш за бежанската вълна?

Мисля, че е неприятно да отидеш на работа и да завариш офиса си сринат до основи, а когато се прибереш у дома да видиш, че къщата ти, също така, някой междувременно я е взривил. И синът ти е бил там. Не е отишъл на лекции, защото в неговото крило от университета се стреля. Какъвто и да си, хубав или лош, в тази ситуация ще си грабнеш шапката и ще отидеш да търсиш живот другаде. При труповете, в канавката, няма живот… Искам да разсъждаваш по този начин за „бежанската вълна”. Тя не е някакъв процес без лице, тя е хиляди, десетки хиляди, стотици хиляди човешки трагедии, всяка от тях със съвсем ярка, осезаема индивидуалност и отчайваща хуманитарна криза, като глобален процес…

Добре, добре, стига, дай да си говорим за по-весели неща…

Например?

Например, как изкара лятото?

В гледане на новини за „бежанската вълна”, хехе.

Да, бе! Аре сега сериозно!

Ми, бях на един-два фестивала в планината, „развързах” новия си роман „Аварията” онлайн, хапаха ме комари, пак снимах залеза, бях и на море, летните махмурлуци са по-тежки от зимните, но за сметка на това денят е по-дълъг и така нататък… Изкарах лятото като всеки нормален човек.

Дефинирай „нормален”?

Предпочитам да дефинирам „човек”.

Уфф, добре, ама по-сбитичко този път, мкей?

Мкей.

Айде давай!

Какво да давам? Бе вие само да взимате знаете, бе! На мен кой ще ми даде, питам: КОЙ?

Пак се разлигави. Продължавам да очаквам дефиницията за „човек”.

Млекопитаещо с необичайно развит интелект, което променя средата, вместо да се адаптира към нея.

Това ли е?

Това е!

Имах предвид, това ли е всичко?

За повече информация можеш да попиташ дъ уорлдуайд уеб.

Да, бе! ОК, друго нещо новичко?

Имах усещането, че интервюиращият трябва да води разговора…

Добре, де, добре. Чакай да помисля… Хм, ето, хванах те на тясно: ЗАЩО спря да пишеш в блога?

Ние от колко време се познаваме?

Нали аз тук задaвах въпросите?

Само водиш разговора. И защо имаш това право? Защото се познаваме. А от колко време се познаваме?

Нали е селфи-интервю, много ясно, че се познаваме от…самото начало.

И, като се познаваме толкова отдавна, ти не можа ли да измислиш по-тъп въпрос?

Моля?

Примерно въпрос, на който НЕ знаеш отговора.

Аз НЕ знам защо спря да пишеш в блога, ти ще ми кажеш…

Ми защото бях зает с писане на нов роман, ето защо!

Ахаа, четох го. Много кратък излезе…

Много кратък, my ass! Отне ми една година да го напиша.

А обеща продължението само за след няколко месеца, нали?

Да, но само за тези, които успяха да стигнат до последната страница…

Изясни се!

Много добре знаеш за какво става въпрос.

Да се върнем към новостите… Нещо ново, така, не заби ли това лято?

Не, с все със същата жена съм си. Очевидно има способността да се променя всеки ден. Даже порното съм намалил.

Що?

Щото после идва ненормалник като теб и пита: „Защо ти е толкова кратък романът? Защо спря да пишеш в блога?” Сешисе?

Сигурно се шегуваш.

Естествено, че се шегувам! Не сме дошли тук, за да си говорим за порно, нали?

Може би не. Тогава, кажи ми, като изтънчен деятел в областта на културата, какво ново на литературния фронт?

Ми то не е фронт, ама хайде. Очаквам с нетърпение премиерата на „Как се пише?” – това е книгата на Павлина Върбанова, която се нави да бъде редактор на новия ми роман. В нея пише как се пише. В буквалния смисъл на думата. Очаквам я като полезно четиво, а не като пазарна сензация. Ще я представят на седми септември, в седем часа, в пешеходния подлез на НДК.

Ти ще ходиш ли?

Не.

Няма да правя директни аналогии с порното, но все пак ми се иска да попитам „Защо?”

Защото имам каучсърфъри.

Това някакво ново заболяване ли е?

Не. Всъщност, да. Ако можеш да придадеш положителен смисъл на думата „заболяване”.

Човече, наистина трябва да спреш порното!

Не се предвземай!

Добре, добре. А не се ли умори да хостваш вече?

Три-четири-пет хоста като ти се изредят един след друг (не в смисъла, който ти влагаш в тази дума) наистина се превръща в ангажимент. Трябва да се правят паузи.

Амин! Ще запазя минутка мълчание.

Нямаме цяла минута!

И защо?

Защото губим ценното време на читателя.

Имаш предвид във фейса ли?

Нямам фейс!

Е, как така?

Ми така! Когато имах видях, че читателите се интересуват повече от това къде си се напил снощи и с кого си се снимал, отколкото от това какво си написал…

Верно ли бе?

Верно.

Ами популярността? Споделяния, лайкове, теб такива неща не те ли интересуват?

Няма да отговоря на този провокативен въпрос!

Айде, де, то само с въпроси без отговори, какво интервю ще излезе?

Селфи-интервю.

И това е вярно, ама все пак, не съжаляваш ли, че си заличи фейсбук акаунта?

Съжалявам само, че не го направих по-рано.

Ще отговаряш за тези скверни слова!

Дам, пред Всевишния Бог на Социалките един ден, сигурно. Но не и пред теб. Между другото, заличих си профила преди шест години. И от тогава популярността ми в „Клюкарника” само расте, вместо да спада. Просто не ми се налага да се занимавам лично с тези неща – правят го читателите вместо мен.

Ех, ама колко хитро, а? Един вид „аутсорсинг”?

Аутсорсинг щеше да бъде, ако имахме производствени процеси, продуктови линии и кол-центрове за след-продажбено обслужване. Аз споделям свободно онлайн. Примерно, не ти струва нищо, за да четеш това шизофренично интервю. Опитай се да „аутсорсваш” идеи с нулева печалба, ако ти стиска!

Мога, да!

Това са думи на Димчо, не плагиатствай!

Кой е Димчо?

Любимият ми варненски рапър.

Дай нещо от него.

Първото, което ми идва на ума: https://www.youtube.com/watch?v=VnhuSMgV42s

Това хич не е ново!

Знам.

Що ми го пробутваш тогава?

Щото ми е любимото на dim4ou.

Нали интервюто се казваше „Новости”, все пак?

За амазонските племена и таблетът е новост.

Те няма къде да го включат там.

Къде?

В джунглата. Амазонските племена живеят покрай една голяма река, която бъка от пирани, гледат да не си изтърват дивеча в нея, за да не им го оръфат пираните до кокал на секундата… И носят сламени гащи, вместо бельо.

Много документални филми гледаш.

Така е. Ето защо знам, че няма къде да си включиш таблета в джунглата.

Не и ако си носиш допълнителни батерии.

Ти кога за последно си сменя батерията на таблета в амазонската джунгла?

Аз нямам таблет.

Нямаш фейсбук, нямаш таблет, какво друго нямаш?

Напоследък нямам търпение.

Да довършиш продължението на романа ли?

Не, да си говоря с идиоти като теб.

Край! Започнахме да се обиждаме, ще ти задам политически въпрос: Какво мислиш за предстояшите избори?

Мисля, че кандидатите се интересуват само от процентите и от нищо повече.

Защо така мислиш?

Защото само за това говорят по телевизията.

И кво ще ги правят тези проценти?

Ще си ги мерят и ще си ги сравняват с другите кандидати.

ОК, смяташ ли да емигрираш от България?

Бях хвърлил око на Берлин, ама май доста хора ме изпревариха.

Имаш предвид бежанците ли?

Не само. И Георги Господинов, например.

Какъв си ти, че да се сравняваш с Георги Господинов?

Не се сравнявам, просто върху визитките и на двама ни пише „писател”.

Ти нямаш визитка!

Напротив, имам!

Не ме лъжи, свършиха ти преди година, а после така и не си разпечата нови. И слава богу! Смешно е да се наричаш „писател”.

Да, аз за това не се наричам писател. Наричам се „тишо”. В гугъл излизам преди мъжа на Венета Райкова даже. 🙂

Пак излъга.

Провери като напишеш „тишо” в гугъл под грозното им ново лого. С български букви. Аз за това нямам визитка. Казвам на хората просто да въведат 4 букви в търсачката и да кликнат върху най-близкия резултат…

Технологиите намаляват хартията?

Технологиите увеличават хартията. Преди да се появят имейлите, имаше 200 папки по-малко в офиса, съдържащи разпечатки от имейли.

Значи нищо не си постигнал!

Придвижвам се навсякъде пеша или с велосипед. Не притежавам личен автомобил. А между градовете пътувам с влак. Сигурен съм, че вредните емисии от задника ми са многократно по-щадящи атмосферата от тези на хора, който обикалят света със самолет, за да участват в екологични конференции… И от тези на всеки самостоятелен шофьор в софийското задръстване, например. Когато живеех там обичах да ги „изпреварвам” с трамвая.

Не ставаш за еколог. Дори не се опитваш да вникнеш в дълбочината на проблемите.

Наистина не ставам за еколог. Това лято, например, платих „такса смет” за място, където не бях стъпвал от години…

Аха, значи ще критикуваме системата! Какво мислиш за увеличението на тока с 20 процента тогава?

Става ли да ти отговоря с виц?

Става!

Слушай тогава. В едно заведение се събрали трима бивши съученици. Да полеят старата дружба. Да си припомнят веселите времена от гимназията. Междувременно единият се издигнал до митничар, другият работел в данъчното, а третият глобявал в качеството си на инспектор от Агенцията по труда. Яли, пили и се веселили, а накрая дошла сметката. Очевдино доста са яли или с по-скъпи питиета са се веселили, защото сметката възлизала на цели 600 лв. Почнал да ахка и да пъшка данъчният, казал: „Ама да не е станала някаква грешка тук? Айде сега да не се проверяваме: вързани ли са ви апаратите към НАП, изрядни ли са ви декларациите, дайте да помислим как може да се намали с малко?”. Върнал се сервитьорът, след кратка беседа със собственика на заведението. Новата сметка била 300 лв. Погледнал я онзи от инспекцията по труда, зачудил се дали всички служители имат трудови договори, дали пък не им се плаща на черно, в бели пликчета, в края на месеца, попитал как се отчитат бакшишите в касата и така нататък… Върнал се отново сервитьорът, след още една кратка беседа със собственика, и им донесъл сметка за 50 лв. Двамата с удоволствие я връчили на своя приятел – митничаря. Последният наблюдавал известно време сумата, почесъл се по главата и казал: „Еми, петдесет лева – петдесет! Щом само толкова могат да отделят хората, ще ги взема”.

Кое му беше смешното на този виц?

Знам и по-смешни.

Ще ги оставим за друг път!

Някакви последни въпроси?

Какво мислиш за акитата по Южното Черноморие?

Ходя само на Северното.

И аз също.

Ето още нещо, по което си приличаме…

Тихомир Димитров 

Сродни публикации:

Един леееко шизофреничен пост

февруари 21, 2013

Зарежете политическата реторика!

xns

Изт: mmawere.com

Не бива да очакваш да ти се случва нещо различно, докато непрекъснато правиш едно и също…

Младите репортерки, които сега отразяват протеста по улиците са родени, когато родителите им са протестирали на площада през 90-та.

Аз бях дете, когато мръзнех по барикадите през 96-та.

Родителите ми остаряха, в косите на връстниците ми вече се появяват бели косми, наближаваме 40-те, а „децата на демокрацията” вече не са деца, те самите се превърнаха в родители. Едно поколение мина и си замина в сянката на политическата реторика…

Резултатите от нея са налице: заемаме последното място по жизнен стандарт в Европа. И го заемаме перманентно – нещо необяснимо за липсата на войни, кървави преврати, някакви по-сериозни бедствия или други форсмажорни обстоятелства. Всъщност, необяснимо е и за самата политическа реторика.

А нещата са доста елементарни:

Икономиката на страната има един основен проблем и той е повсеместната корупция. Тя изкривява пазарните механизми, унищожава конкуренцията, монополизира достъпа до ресурси и създава среда, в която „интересите на малкия и среден бизнес”, за които политическите реторици толкова много обичат да говорят, остават затворени между страниците на техните доклади.

Управлението на страната има един основен проблем и той е липсата на прозрачност, отчетност и граждански контрол върху публичните разходи.

Всичко това трудно ще го замажем с добрата стара политическа реторика.

Политическата реторика в момента спори дали много или малко е направило правителството в оставка. Съгласен съм, че то е направило много…козметични операции на един терминално болен пациент. Тоест, дрипльовците вече си имат магистрали. Имат си и метро. Не като да е някакво постижение за Европа в началото на 21-ви век, но ние сме си дрипльовци още от 90-те. Сон шанжмон. Точка по въпроса. Цялото това време го загубихме в политическа реторика, докато икономическите реалности, които тя прикриваше бяха други: корупция като правило, а не като изключение и пълна непрозрачност в управлението, плюс липса на всякакъв граждански контрол.

Политическата реторика отвлича вниманието на масите от краденето на техните собствени пари, но все някога идва моментът, в който сметката трябва да се плати. Все някога идва моментът, в който, докато говорим за успехите в бъдеще време, проблемите изведнъж се явяват в минало време. И някой спешно трябва да плати натрупалата се сметка в ресторанта.

Този някой се оказа премиерът, който побърза да си подаде оставката, т.е стана, избърса се и излезе от ресторанта. Не казвам, че цялата сметка е натрупана от него. Но срещите между политическата реторика и корупционната практика винаги завършват с оставки. Така е, заради невъзможността с политическа реторика да се реши какъвто и да е практически, в т.ч. и корупционен, проблем. Не може да очакваш да ти се случи нещо различно, докато непрекъснато правиш едно и също. А когато стане дума за пари, най-лесното е да избягаш…

За съжаление, с оставката си правителството категорично показа, че не е готово да напусне полето на политическата реторика и да се заеме с корупционната практика в страната. За съжаление, остават и съмненията, че правителството няколко години е целувало крадците под опашката, защото, когато най-после се наложи да ги ритне там, подви своята собствена опашка и избяга…капитанът напусна първи потъващия си кораб…Причините може и да са заварени, обаче фактът с капитанската евакуация си остава факт.

Останаха и козметичните операции на терминално болния пациент, но неговото състояние непрекъснато се влошава. Още политическа реторика в бъдеще  ще означава още корупционна практика в настоящия момент…докато косите и на нашите деца побелеят. Не съм сигурен, обаче, че „пациентът” до тогава ще издържи.

Протестиращите имат най-разнопосочни искания, но те могат да се обединят в едно:

Зарежете политическата реторика!

Чудесно е, че имаме плурализъм, разделение на властите, многопартиен парламент и демокрация, все пак са за предпочитане пред диктатурата, но когато не са в състояние да решават практическите проблеми, значи трябва да се променят. Не унищожат, забележете, а променят!

Има само една тема, която интересува сегашния партиен модел и тя е следващите избори. Запазването на този модел ще потопи и следващото поколение в политическата реторика. До пълното разграбване на собствеността, разпадането на държавността, разбягването на българите по всички краища на планетата и края на 1400 годишната им история като хора, умеещи да живеят в сложно организирана група, каквато е нацията.

Разбира се, национализмът не е решение, защото той винаги мирише на насилие, а спомните от средата на 20-ти век все още не са избледнели. Пък и той самият е удавен в политическата реторика…

Нещо трябва да се промени. Проблемът бил, че не се знаело какво точно е това нещо. Поредното доказателство, че политическата реторика е излишна, се състои в нейното абсолютно незнание…по въпроса какво точно да се промени.

Знае се и още как!

Има точно три неща, които, чисто практически, могат да се направят:
1/ Анти-корупционна практика (вместо теория), 2/ Граждански контрол върху публичните ресурси и 3/ Гражданско самоуправление.

Това, което винаги е спирало анти-корупционната практика е била липсата на политическа воля. Сега тя е заменена от гражданската воля, т.е нищо не пречи на институциите да си свършат работата, задължени директно от суверена. И, ако в момента се окажат неспособни да го направят, то тогава хората по върховете им трябва да бъдат сменяни до тогава, докато разследване, съд и прокуратура не проработят за всички и в раирани дрехи започнат да се озовават не само крадците на кокошки, а и крадците на цели предприятия…

Това, което винаги е спирало гражданския контрол върху публичните ресурси е била липсата на възможност принципалът на тези ресурси, т.е суверенът, да наблюдава харченето на собствените му пари. Да заповядат технологиите! Всяка стотинка, всеки договор, всяка обществена поръчка, концесия и приватизационна сделка може и трябва да бъде разгласявана в интернет. В масата си обществото не е достатъчно компетентно, но има експерти, които с удоволствие ще им ги разяснят. Сега експертите няма какво точно да разясняват, защото договорите са скрити. Документите, които не са унищожени, задължително трябва да минат през скенера. И миналите, и настоящите, и бъдещите такива. По подписите в тези документи ще се разбере „кой кум, кой сват и кой на булката брат”, т.е крадците ще бъдат разобличени, а с тях ще се постъпи така, както винаги се е постъпвало с всеки крадец – конфискува му се откраднатото, глобява се и си понася предвиденото от закона наказание.

Виж, последното вече е малко по-трудно: става дума за гражданското самоуправление като алтернатива на партийно-политическото такова, т.е на политическата реторика. Трудно, но не и невъзможно е моделът да се промени. Начините не са един, а много. Дали ще е форма на пряка демокрация, дали ще са мажоритарни вотове с възможност за отзоваване на представителите от хората, които са ги избрали, дали ще е експертно управление на местно и национално ниво, дали ще са промени в Конституцията, нека общественият консенсус да реши. Предимството е, че вече знаем какво точно не ни трябва, а то е политическата реторика.

Зарежете политическата реторика!

Сега сигурно някой ще каже, че „нека общественият консенсус да реши” е синоним на политическата реторика. Еми не е! Пише обществения, а не политическия консенсус. Има само една тема, която интересува политическия консенсус и това са следващите избори. За да потопи и следващото поколение в сянката на политическата риторика.

Зарежете политическата реторика!

Тя е необходима само на няколко стотин депутати в парламента, на техните „клиенти” и на няколко хиляди журналисти и политолози, за да си оправдаят заплатите, но на останалите 7 милиона души, които плащат за цялото шоу с личните си пари, тя вече не е необходима. Нито на останалите 3 милиона души в чужбина, които по обективни причини спряха да го правят…

Зарежете политическата реторика!

Заменете я с: 1/ Анти-корупционна практика, 2/ Граждански контрол върху публичните ресурси и 3/ Гражданско самоуправление

Как?

Нека общественият консенсус да реши. Не политическият, който се интересува само от избори, а общественият.

Имаме интернет, все пак…

Тихомир Димитров

март 1, 2011

Българче да се наричам пълна травма е за мене

Една ситуация никога не може да бъде проблем. Проблем е само отношението ни към нея. Ето, например, черната котка. „Да ти мине котка път” за българина е голямо проклятие, лоша поличба, нещастен сигнал. За китайците, обаче, черната котка е символ на късмета. Или може би вкусен деликатес в ресторанта, не знам. Но се кефят да им мине котка път и сигурно получават доказателства, че са късметлии след това. Бълагринът плюе три пъти през рамо, върти се на пети или псува и замерва животното с камък. После получава доказателства, че е карък. Очаква тези доказателства и допринася за тях. Ето колко важно е отношението.

Снегът вали и всяка снежинка си е на мястото (дзен-будистки коан). До нас живее цяло семейство черни котки. Всеки ден ми пресичат пътя, когато излизам. Винаги си припомням този коан и ми става смешно, че съм българин, а реагирам като китаец. Всъщност, нямам отношение към черната котка. Тя отива някъде, аз – също. Всичко си е на мястото. Котката преследва мишле в храсталака от другата страна на улицата, по която вървя. Аз отивам до магазина за хляб. Всичко е окей. Нито ме гази камион след това, нито печеля от тотото, защото нямам отношение към котката. Снегът и кишата са си на мястото през зимата. Те могат да са твой проблем, само ако ги превърнеш в такъв. А може да се насладиш на студеното време. Или да нямаш отношение към него, защото всичко си е на мястото. Винаги и по всяко време.

Тук ще си говорим за травмиращото усещане да се наричаш българин. Ще обсъдим:

държавата

ниските заплати

политиците

телевизията

и ще разберем, че проблемът е само в твоята глава и никъде другаде.

Няма такава държава. Възприемете буквално тези думи. Ще видите колко истина има в тях. Българинът страда от раздвоение на личността, когато стане дума за националната му принадлежност. Той псува държавата, защото е виновна за всичко, но едновременно с това се тупа по гърдите, че тук е имало ханове, царе и държвници, ехеее, още преди разни французи, германци и англичани да се сетят да си направят държава. Ръйш ли. Е, няма такава държава! В буквалния смисъл на думата. Знаете ли по какво си приличат неудачниците? По отказа им да поемат отговорност за случващото се с техния живот! По мрънкането си приличат. Винаги някой друг е виновен, а те са прави. Външните обстоятелства им пречат! Имат основания да негодуват – достатъчно са за цял живот. Но това е живот на неудачник – човек, който не поема отговорност. Няма такава държава, която да е виновна за всичко, защото, ако имаше, някоя мутра щеше да й подпали офиса и да я „повози” в багажника. Някой мъдър икономист щеше да дойде от Световната банка и да ни я поправи. Да поемеш отговорност значи да се изправиш пред огледалото и, подобнио на Луи XIV, да заявиш: „Държавата, това съм аз!”. Мръсно е по улиците, защото аз хвърлям боклуци там и аз отказвам да си почистя пред входа. Ниски са заплатите, защото аз плащам аборигенски надници и аз продавам труда си за жълти стотинки. Има корупция, защото аз бутам рушвети на катаджиите и аз предпочитам нещата винаги да стават „по втория начин”. Макроикономическите ни показатели са на последно място в Европа, защото аз предпочитам да живея там – в г*а на географията, където всеки ходи до тоалетната. Няма такава държава, просто! Държавата – това съм аз!

Ниските заплати. Да приемем, че вместо труда си, продавате дюли. Вие сте глобален търговец на дюли! Всеки глобален търговец търси най-подходящите пазари за своите продукти – онези пазари, на които ще ги продаде срещу най-добрата цена. Отваряте картата на Европа и виждате, че дюлите са най-евтини в Албания. Точно там ли ще отидете да си продадете дюлите? Тогава защо продавате труда си в България, където заплатите са най-ниски, човешкият труд се цени най-малко и струва най-евтино в цяла Европа? Ето че пак външните обстоятелства са виновни, нали? Държавата, политиците и работодателите са виновни! Не вие. Но с това външните обстоятелства не се изчерпват – изчерпват се само онези от тях, които са ви удобни. Външно обстоятелство е, че имате еропейски паспорт и можете да пътувате в цял свят, а най-цивилизованата част от него ви предлага да се установите където пожелаете. Външно обстоятелство е, че щом имате компютър + интернет и/или някакъв занаят, значи вече никой не ви задържа да стоите по цял ден в офиса. Външно обстоятелство е, че тук идват да живеят чужденци, които виждат по-добри условия за живот и бизнес от нас. И така нататък. И така нататък. Ниските заплати са чудесен повод за мрънкане. Достатъчни са не за един живот, а за няколко прераждания. С мрънкане, обаче, нищо не се постига. Това е сигурно. Проблемът не са ниските заплати. Проблемът е в отношението ни към живота. Страдаме като каторжници, но вериги по ръцете ни липсват, а вратите на „каторгата” са отворени – можем да си тръгнем по всяко време. Изнерявяме се от трафика, но ходим и до тоалетната с кола. Мрънкаме, че столицата е пренаселена, но пращаме и децата си да живеят там – записваме ги в университет, възпитаваме ги като роби, обясняваме им колко хубаво е да „правиш кариера”, после доживотните спестявания ги инвестираме в „апартамент” от 30 квадрата – да живеят наблъскани един върху друг, да пътуват притиснати в градския транспорт, да работят в кол центрове, да получават най-ниската надница в Европа и да изплащат най-неизгодната ипотека. Междувременно се мръщим, че прекрасните градове на България се обезлюдявали, че бизнес в провинцията нямало. Гледаме едностранчиво на нещата – завиждаме на „западняците” за техните доходи, но не завиждаме за четирицифрените им наеми. В това време „западняците” идват у нас и наемат тристаен, напълно обзаведен апартамент, в центъра на някой от прекрасните ни, обезлюдени градове. Сто евро за сто квадрата. Дишат чист въздух, живеят на широко и ходят на фризьор за две евро. Ползват такси за едно евро. Дават пет евро за обяд в ресторант, където има безжичен интернет, за да си довършат доклада, да го изпратят по мейла и да си купят още половин година от качеството на живот, което ние сме загърбили доброволно, в стремежа си да заприличаме на тях. Да, ама от 70-те години на 20-ти век. В началото на 21 век „западняците” намират тук условия, които ние не виждаме. Купуват селски къщи, садят зеленчуци и ядат здравословна храна, а ние се ужасяваме от перспективата „да се върнем на село”. Предпочитаме полуфабрикатите на „големия град”, където дишаме смог, живеем един върху друг и остаряваме в задръстванията. Виждаме само ниските заплати. А те не са никакъв проблем. Проблем е отношението ни към всичко, което ни заобикаля.

Политиката. Мечтая за деня, в който девет от десет минувачи няма да знаят нито кой е президент, нито кой е министър-председател. Сега всички искат да знаят кой е Алексей Петров. Политиката е доходен бизнес за много хора у нас. В това не виждам проблем. Проблем виждам само във факта, че всичко живо се интересува от техния бизнес, а не от своя собствен. Вижте, живеем във времена, в които егоизмът се приема за даденост, за нещо нормално. Не само това – той по всякакъв начин се поощрява. Възпитаваме децата си да побеждават, да се налагат над конкуренцията, за да получават повече от другите – повече шестици, повече парички и повече власт. За един „по-добър” живот! Щом е така, откъде-накъде ще очакваме върховни прояви на алтруизъм точно от хората в политиката? По пътя на каква логика те трябва да помислят първо за нас – да имаме топъл дом, добро здраве, децата ни да са подсигурени и образовани, а трудът ни да бъде източник на достоен начин на живот? Щом сме приели егоизма за даденост, щом толкова много се възхищаваме от личните постижения, значи би трябвало да знаем, че политиците са длъжни да помислят първо за себе си – да имат топъл дом (а защо не десетина, алчността също е добродетел), децата им да получат добро образование в чужбина, трудът им да бъде източник на достоен, а защо не и охолен начин на живот. Какво искам да кажа с всичко това? Искам да кажа, че няма разумна причина да се интересуваш от политика, когато политиката е бизнес, а ти не притежаваш нито една акция от този бизнес. На политиците това им е работата. За това им плащат. В това са добри. Трябва да скочиш в техните води и да ги надплуваш, ако смяташ, че си по-добър, че можеш повече. В противен случай си оставаш само с мрънкането. Вече 20 години негодуваш срещу политиката и започвам да се съмнявам, че ти харесва да си вечно недоволен. Политиците не се инетресуват от теб? Тогава ти защо се интересуваш от тях? Ами инженерите? Хидрогеолозите и агрономите защо се интересуват от политика? Защо всеки не си гледа работата? Когато всеки започне да си гледа работата, термините „консултант”, „бизнесмен” и „професиоанлист” няма да са равнозначни на крадец, мутра и полицай. Минувачите няма да знаят кой е президент и кой – министър-председател, защото всеки ще си върши работата.

Телевизията. В интервю за „Капитал Лайт” Миленита сподели, че американците казвали fuck you като I love you, а тук било точно обратното. „В това ни е чарът” – би възкликнал някой. Аз мисля, че да си песимист не е чаровно. Според мен, черногледите хора живеят по-трудно. Българите са черногледи песимисти. Няма проблем в това. Португалците също са песимисти, но си имат Вашку да Гама и правят хубаво порто. Ние пък си имаме Хан Омуртаг. Човек и добре да живее, се жени. Притежаваме рядко чувство за хумор – леко мрачничко е и зловещо, но затова  са ни силни артистите. Трагикомедията е най-сложният жанр. Англичаните пък си имат ГМО. И са по-дебели от французите. Но българите страдат повече от инфаркт, защото редовно преяждат с био храни и най-вече – със свинско. Това са факти. В тях няма проблем. Проблем е само отношението ни към фактите, а това отношение до голяма степен се определя от телевизията. Във времена, в които геополитическата карта на света се променя буквално за минути и диктаторските режими от два континента падат като домино, ние се занимаваме с „флашки и патрашки”. Показват ни умиращи от рак деца по време на вечеря. Информират ни, че токът, петролът и газът ще поскъпват безкрайно, но увеличение на заплатите скоро няма да има. Вкарват ни в дома на хора, които отдавна са спрели да плащат сметки, защото са болни и не могат да работят. В резултат, тези хора живеят като кучета – на студено, на свещи, в началото на 21-ви век, забравени са от всички, но не и от енергийните холдинзи и държавните монополи, които са готови да ги осъдят за дългове. Съобщават ни, че не можем да разчитаме на бърза помощ, освен ако не сме с единия крак в гроба, но дори да получим инфаркт, пак може да не ни приемат в болницата, защото не им достигали 5 лева от здравната каса….Веднага след супер симпатичната реклама на мобилен оператор дават репортаж за същия оператор, който иска да запорира имуществото на длъжник, забравил да му плати 20 лв преди  няколко години…За десерт – малко земетресения и пожари по света, нови данъци и такси върху издъхващите сектори на икономиката у нас, безработицата се увличава, заплатите падат, инфлацията расте, лека и спокойна вечер, уважаеми зрители! Ето така изглежда действителността през очите на българската телевизия. Тя цели 40 години излъчваше бодри, оптимистични репортажи и сега от 20 години вече компенсира. Остават й само още 20. Тя е обективна и държи да ни информира за истината. Нейните репортажи, обаче, показват, че светът или окончателно е тръгнал към неизбежния си край, или някой сериозно ни изкривява представите за дейстителността и за това, което се случва в нея. Отделно, телевизията реже клона, на който седи. Тя губи по-ведрите си зрители, а от бизнеса, когото дави в тревожни сигнали и песимистични прогнози очаква рекламни приходи. И в двата случая, българче да се наричам пълна травма е за мене, а телевизорът е по-добре да си стои изключен.

Тихомир Димитров