Необходимостта от личен суверенитет

Изт: Evernym

Живеем във времена, в които всички и всичко около нас по всякакъв начин се стреми да притежава част от душата ни. Или направо цялата. Няма нужда да сключваш сделки с Дявола, това е толкова старомодно! Достатъчно е само да влезеш в някоя секта, да бъдеш част от догматичната йерархия на някоя религия, да станеш член на политическа партия или просто отдаден фен на футболен отбор / рок звезда / известен писател.

И вече си изгубил личния си суверенитет.

Изпитвам огромно съмнение към „ценностите“, особено когато ми ги пробутват наготово. Ценност може да е за друг или за някакви хора от миналото, но едно нещо ще се превърне в ценност за теб тогава, когато докаже своята полезност в и без това краткия ти живот…

Личният суверенитет не означава да страниш от всички идеи, масови течения или от обществения морал на епохата per se, а да ги правиш съвместими – по начин, който няма реплика у друго човешко същество на тази планета. Само така ще запазиш душата си цяла.

Звучи отвлечено, знам, затова ще дам няколко примера:

Да вземем политиката. Тук трябва да се определиш като „ляв“ или „десен“ най-малкото, а направиш ли външното свой вътрешен критерий, губиш всякакъв личен суверенитет, т.е свободата да избираш. Първо, човек има правото да си мени мнението, при това – често. В турболентния свят, в който живеем, обратното би било сенилно. Примерно, аз харесвам странна комбинация от леви идеи и десни убеждения – тире – политики, чието съдържание непрекъснато се мени. По дяволите, та дори прителите ми се менят през годините, какво да говорим за политическите убеждения? Всичко това прави невъзможно причисляването ми към дефинирана политически организация. Ще кажете: ама те също се променят. Идеите и платформите еволюират. Да, обаче го правят 300 пъти по-бавно от амалгамата на вътрешни ценности и нагласи, а над тях стои само един господар – необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем религията. Аз съм вярващ в Бога човек, но не и религиозен. Канонизмът е несъвместим с личния ми суверенитет, защото е неизменен. Виждам симпатичното във всяка религия, ценя дълбоко морала, който носи през вековете, но виждам и симптоматичното, тоест гнилото: Деформациите. Отклоняването от първоначалната добра идея. Манипулацията. Йерархията. Нездравият „брак“ с властта и силните на деня ми вади очите. Накратко, съзирам Подчинението. Според мен Бог е прекалено разнообразен, за да бъде подчинен на една единствена догматична идея. Дори да приемем, че съществува съвършената религия, която побира всички гениални идеи, тя мигновено унищожава необходимостта от личен суверенитет с претенцията, че останалите религии са несъвършени (в най-добрия случай) или погрешни (в най-лошия).

Да вземем изкуството. Възможно ли е да харесваш просташка, дебилна поезия или проза, дори да пишеш такава и в същото време да си „интелектуалец“? Всички, които отговарят с „НЕ“ на този въпрос влизат в директен конфликт с необходимостта от личен суверенитет, който е повсеместен – не се ограничава само до религия, изкуство и политика, а до светоусещането, като цяло. Направете си аналогия с водата – личният суверенитет се мени като водата и е също толкова упорит, в своето постоянство, като нея… Отговорете си сами на следните въпроси: Възможно ли е да харесваш класика, хип-хоп и чалга едновременно? Възможно ли е да ядеш свинска пържола с шоколад?

Да вземем семейството. Възможно ли е да обичаш децата, да комуникираш чудесно с тях, но да не желаеш ти самият да се превръщаш в родител? Възможно ли е утре да промениш мнението си по този въпрос? А възможно ли е хората, които до вчера са те наричали „егоист“, от утре да започнат да те наричат „алтруист“ заради изборите, които правиш? И, ако да, ти по-различен ли си станал? Не си ли все същият човек?

Да вземем парите. Щедростта е тяхно смислено проявление. Защото човек е богат само, когато дава. Парите съществуват, за да пътуват от човек на човек, а не да стоят заключени в сейфове. Всеки икономист ще ви каже, че инвестираният или похарчен лев е по-добър от спестения. С някои малки изключения. Всички говорят за инфлацията като за „мишка“ в „хамбара“, където трупаш „зърното“. Парите трябва да се движат. И един от най-човеколюбивите начини това да става е чрез благотворителността. Ето още интересни въпроси: Възможно ли е да напсуваш наркоманчето, което ти иска левче на автогарата и после да отидеш в близката банка, за да преведеш трицифрена сума на благотворителна кауза? Какъв човек си ти тогава? Скръндза или паралия? Очевидно в единия момент си циция, а в другия – благодетел. Но кое е общото между двете? Кое е неизменното? Неизменното е, че си човек с предпочитания. Над теб има само един господар и той е необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем убежденията. Възможно ли е да храниш противоречиви убеждения? Като например, че възрастните хора са „капиталът“ на нацията, но също така и тежест за пенсионната система? Възможно ли е да харесваш Бойко Борисов и да не го харесваш? Едновременно? Възможно ли е да си соцалист и капиталист? Едновременно? Държавник анархист? Набожен атеист? Да, стига да изпитваш необходимостта от личен суверенитет. Ако харесваш Бойко Борисов по принцип, а не заради някакво негово конкретно постижение, значи си загубил този суверенитет. Ако харесваш държавата или пазарната свобода по принцип, а не заради начините, по които и двете са подобрили конкретно съвремнния ти начин на живот, значи си загубил този суверенитет. Ако държиш да се спазват правилата по принцип, без да се интересуваш дали те са справедливи или не, значи си загубил този суверенитет. Ако за теб „и най-жестокият закон е за предпочитане пред анархията“, значи си роб, нямаш дори наченки на потребност от личен суверенитет. Тази поговорка е родена в една робовладелска епоха, все пак…

Почти чувам критиците на личния суверенитет да казват: Ако всеки си позволи да е толкова фриволен и волатилен в своите предпочитания, толкова либерален към собствените възгледи и убеждения, толкова рязко да си мени мнението и да се съобразява само със своите лични интереси в момента, то обществото ще се разпадне, цивилизацията ще угасне, ще престанем да живеем в човешка група и ще се превърнем в глутница от освирепели зверове, индивидът трябва да прави жертви в името на общото благо!

И да, и не, скъпи врагове на необходимостта от личен суверенитет! Защото дори приемането само на отговора „Да“ или само на отговора „Не“ като единствено правилният, категорично верен отговор , представлява отказ от личен суверенитет. Пропускате много съществени неща в своята крайност: пропускате дихатомията на света, в който живеем, пропускате и хигиената на човешките отношения като основа за всякакъв вид съвместно съществуване…

Дихатомията ви е ясна: утрото е възможно само, защото преди това е имало нощ, противположностите се привличат и взаимно се допълват…

Ами хигиената?

Какво значи хигиена на човешките отношения и влиза ли тя в конфликт с потребността от личен суверенитет? Нека обобщим десетте Божи заповеди в една: „Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“. Съществува хипотеза, според която законите са излишни, защото „добрите граждани и без това никога не ги нарушават, а престъпниците и без това никога не ги спазват“. Но какво отличава престъпника от добрия гражданин? Криминалното досие ли? Знаете колко лесно е да се превърнеш от престъпник в герой – достатъчно е само да се смени режимът, който определя правилата… Очевидно добрият метод за разграничаване е хигиената на човешките взаимоотношения. Не казвам „единственият“, не казвам „съвършеният“, казвам само „добрият“ метод за разграничаване. Един от многото:

„Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“.

Тихомир Димитров

Двама мъже на върха. Какво да очакваме?

 

По принцип рядко пиша за политика. Още по-рядко се нагърбвам с някакви прогнози, но в изкачването до властта на двамата мъже от портретите по-горе има повече синхроничности от обичайното и ми се иска да хвърля моите „пет цента“ – ей така, за разнообразие.

Относно прогнозите, в новата ми книга има вече една сбъднала се такава. Там Обединеното кралство обръща гръб на Континента, точно както се случи на практика, а премиерата в родния ми град беше точно в деня на Брекзита, при това беше втората по ред, така че никой не може да ме обвини, че съм си дописвал.

Имам и едни прогнози за 2016-та, които съм писал в състояние на предпразничен махмурлук, т.е пълни са по-скоро с раздразнение и с хапливо чувство за хумор, отколкото с някаква сериозност. Призивът ми е избщо на прогнозите да НЕ се гледа сериозно – не само на моите, но и на всякакви блогърски такива, защото светът е по-непредвидим от обичайното напоследък, а пророците (в глобален мащаб) се броят на пръсти, моя светлост бидейки извън този списък. Затова, нека ги наречем просто съвпадения.

Далеч по-интересни са ми синхроничностите, свързани с избирането на мистър Тръмп и на генерал Радев. Ето ги:

1/ И двамата бяха избрани за един и същ пост – президентския;

2/ И двамата победиха по-скоро изненадващо и неочаквано, отколкото предвидимо;

3/ И двамата бяха избрани по едно и също време и почти по едно и също време встъпват в длъжност;

4/ И двамата изглежда са в разрез с политическото статукво у нас и с политическата коректност зад океана;

5/ И двамата имаха като главен опонент за поста силни дамски фигури, чиято победа изглеждаше почти „в кърпа вързана“.

Зад Хилъри стоеше мощната й политическа партия, Вашингтон, лобистите, чуждестранни държавни глави, действащият президент на САЩ, водещите медии, целият Холивуд и дори част от съпартийците на Тръмп. Зад Цачева стоеше главната политическа сила от управляващото мнозинство. Отделно, нагласата да се избере жена за президент и в двете държави изглеждаше напълно реална. Дет се вика, само това не бяхме пробвали, можеше пък да излезе нещо. Но не би…

Предполагам, че ще ви бъде интересно личното ми мнение, свързано с всичко това. Няма да го крия. В крайна сметка, колкото и да си аполитичен, винаги имаш лично мнение и е тъпо да се правиш на абсолютно неутрална „везна“ (още повече, ако си зодия скорпион). Ще започна с убеждението, че нямам никакви проблеми със заемането на важни управленски постове от жени в каквито и да било сфери от живота. Майка ми е мениджър в частна компания, жена ми до известна степен също, в качеството си на независим творец и предприемач, който се продава сам, а през изминалите десетилетия неведнъж съм попадал под жени в йерархията на различни организации, било като наемен служител, било като учащ, студент и какво ли още не… Животът ми е пълен с примери на жени, които са ми били шефове, които са ми били спонсори, които са ми били ментори и бизнес партньори, които са ми давали правилната насока и желаната подкрепа в моментите, в които съм се нуждаел от тях. Аз съм едно разглезено от жените момче и опитът ми, бидейки изцяло позитивен, сочи, че жените са напълно способни да управляват. Това, че не им се получи да заемат едновременно най-отговорните в локално и в глобално отношение президентски постове е съвсем друга тема. Но и тук си имам лично мнение. Даже две:

Първото е, че на хората просто им писна от статуквото. Търсят нови лица, а Тръмп и Радев са изцяло подходящи за целта – с неопетнено политическо минало, но и с непроверени способности да заемат поверените им важни постове, в чисто практически план, като опит. Поне засега. Дължим им стоте дни „меден месец“ във властта и не бива да ги съдим прибързано.

Второто е, че изборите не променят кой знае колко нещата. Не залитам по конспиративни теории, но смятам за очевидно, дори очевАдно, че светът НЕ се управлява от политически идеи, лидери или пък идеали, които простолюдието е способно да избира. Светът се управлява от парите и финансовите интереси на могъщи частни организации и лица в сянка, които са несменяеми. Простолюдието има правото да променя само декорацията на „фасадата“, но не и „сградата“, която стои зад нея. Или както гласи народната поговорка:

„Каквото и да ти разправят, винаги става дума за пари“.

Въпреки изброените съмнения по-горе, политическите лидери, все пак, могат да променят доста неща. Или поне да задават „тона“ на политическото ежедневие. А тонът зависи изцяло от личните им качества. И така, какво можем да очакваме от личностите на бизнесмена и на генерала?

Радев е лаконичен. Следователно, очакваме президентската институция у нас да започне да действа по примера на онази песен от Елвис Пресли: „A little less conversation, a little more action…“ (по-малко разговори, повече действие).

Тръмп, пък, е директен и безкомпромисен. Следователно, очакваме от администрацията му директни и безкомпромисни действия, освен ако не се окаже тоталният популист, за какъвто го подозират многобройните му политически врагове.

Всички се надяват на затопляне в отношенията между Русия и САЩ, но според мен това е твърде малко вероятно да се случи, защото двете велики сили имат крайно противоположни, перманентни геостратегически интереси, които се простират далеч отвъд мандата на един президент и далеч извън правомощията му като такъв. В най-добрия случай Москва и Вашингтон ще започнат да си мълчат по-дипломатично, вместо да си разменят остри реплики, но едва ли ще „затанцуват“ под една и съща „мелодия“ скоро.

Хубавото е, че и двамата нови президенти са успели в живота мъже. Единият има блестяща кариера в бизнеса, а другият – в авиацията, която се води за най-елитният род войски. И двете поприща изискват дързост, т.е утвърдени лидерски качества, на които със сигурност можем да разчитаме в лицето на двамата нови президенти. С други думи, тези хора едва ли ще се огънат лесно пред очакващите ги предизвикателства. Каквито и да са те.

Другото, което можем да очакваме със сигурност е, че довчерашното статукво в двете държави няма просто да си посипе главата с пепел и да потъне в небитието. То ще се прегрупира, рефинансира, реорганизира и ще влезе с нова сила в битката за властта. Накратко, очаква се двамата президенти да срещнат огромна съпротива в прокарването на своите бъдещи политики и решения, при това – на всички равнища на организирания обществен и политически живот. В този ред на мисли, хубаво е, че и двамата изглеждат достатъчно упорити личности, създадени да издържат на точно такъв вид предизвикателства.

Какво ще се промени за обикновения човек? Почти нищо. Той за това си е обикновен. От Тръмп се очаква да управлява държавата като частна фирма, т.е във финансово отношение американците може би „ще дръпнат напред“ по време на неговия мандат, но това едва ли ще се усети на дъното. Тръмп е от „единия процент“ и ще работи основно за своите. В България, пък, президентската институция не е толкова пряко свързана със съдбата на обикновения човек, освен при война и извънредно положение (опазил ни Бог), но дори тогава е за предпочитане отговорният фактор да е генерал с опит, вместо бюрократ с опит.

При всички случаи можем да очакваме повече десни политики, отколкото леви, доколкото зависят от двамата нови президенти. Президентската институция у нас е мажоритарен фактор, доказал своята способност да се еманципира, т.е макар да е издигнат от лява политическа сила, новият президент на Републиката едва ли ще „дърпа в ляво“, поне доколкото дипломатическите приоритети на страната зависят от него. Можем да очакваме напъни от страна на лявото да навлезе отново в политическия живот като „ракета носител“, но можем да сме почти сигурни, че тези опити ще са едно голямо фиаско. Да не забравяме мажоритарния фактор.

От гледна точка на китайската астрология, започва годината на Петела, който е изцяло в съзвучие с красноречието, екстровертността, помпозността и екстравагантния характер на Доналд Тръмп, така че му пожелавам успех и дано звездите да го закрилят! Пожелавам успех и на новия български президент, защото никак няма да му е лесно.

Толкова с прогнозите. А сега отстъпвам сцената на Живота, за да видим този път как ще ни изненада.

Тихомир Димитров

Крайна цел

Изт: jeffwalker.wordpress.com

Когато изучаваме даден процес в дълбочина или опознаваме някаква личност, добре е да започнем от техните намерения. Каква е крайната цел на даден процес? Каква е крайната цел на дадена личност? Това ще ни спести доста недоразумения. Нека поясня:

Крайната цел на рака, например, е самоубийството. Туморът се стреми към неконтролируемо размножаване до степен, в която убива гостоприемника, в който паразитира, с това причинявайки и собстената си смърт.

Крайната цел на национализма е капсуилрането на една нация: идеологическо, социално, икономическо, генно, биологическо, отделянето й от Цялото, което неминуемо води до мутации, разпад и гибел в дългосрочен план. Нищо не може да съществува извън Цялото.

И обратното, крайната цел на мултикултурализма е пълното интегриране на своето с чуждото, на местното с външното, на частното с общото, до пълното им заличаване. Това, в дългосрочен план, води до поява на една нова аморфна маса и до гибел на нейните съставни части, като идентичност.

Ами крайната цел на една частна компания? Трупането на печалби и пазарен дял до пълен монопол върху пазара и елиминиране на всякаква конкуренция. От това ще загубят всички конкуренти, потребителите, държавата, както и самите служители на компанията, сдобила се със 100% пазарен дял и 100% пазарна сила, включително и като работодател. Ще спечелят малцина, подобно на тумора, но неизбежно всичко това води до смърт на гостоприемника (пазара), а заедно с него и на монополиста (компанията със 100% пазарен дял). Вижте социалистическите революции.

Давам тези примери, защото искам да тълкуваме понятието „крайна цел“ в неговата цялост, а не само повърхностно и частично, като някаква финална цел.

Крайната цел е крайна, именно защото е крайна. Съдържа крайности в себе си, а те винаги са гаранция за една предизвестена смърт.

Истината винаги е някъде по средата.

В този ред на мисли, много ми е трудно да се самоопределя към дадени социални конструкции и нагласи, защото съм националист, примерно, точно толкова, колкото съм и либерал-мултикултуралист. Наясно съм с крайната цел на две противоречащи си течения и с единствено възможния от нейното постигане негативен резултат. Ето защо, подобно на царя, препоръчвам „умереност във всичко“. Виждате ли, понякога дори от устата на лъжец могат да излязат големи истини, разбира се, в съвсем различен контекст, но човек престава да бъде лъган в момента, в който осъзнае крайната цел на лъжеца. Или нека да използвам думите на един мъдрец: „Не трови отровата, а дозата“.

Толкова по отношение на процесите и тяхната крайна цел. Но хората също имат крайни цели. Гибелно за тях би било да ги реализират в пълнота, гибелно е и за всички, които им помагат в процеса. Крайната цел на човека, когато ни е известна, може да се използва по два начина:

1/ За да го манипулираме в отношенията си с него до степен постигане на нашата собствена крайна цел

или

2/ Да дозираме участието си в отношенията с него и в помощта си за реализирането на крайната му цел до степен здравословно за всички взаимодействие.

Хората просто не знаят кога да спрат, това е. Ето защо, налага се на други хора, понякога, да ги спират. Това може да стане грубо, може да стане и интелигентно. При всички случаи, обаче, необходимо е да сме запознати с крайната им цел, т.е с онзи идеал, който би унищожил преследващия го в дългосрочен план, ако успее да го осъществи. Запознавайки се с крайната цел на другите хора, а още повече с нашата собствена, е добре да помним, че идеалите са идеали, за да си останат такива. Тоест, вечен е само стремежът към съвършенство, самото съвършенство е непостижимо. Всеки опит за неговото насилствено приложение завършва с гибел, морален упадък и провал. Вижте насилствените опити за установяване на свобода, равенство и братство в обществото, така наречените революции, не доведоха ли всички те до по-голяма тирания дори от тази, която бяха отхвърлили? Практическо доказателство, че постигането на крайната цел убива. Понякога и физически. Робеспиер сигурно си е давал сметка за това, докато се е поклащал във волската каруца към гилотината. Но вече е било късно. Защото крайната му цел е била постигната.

Възниква въпросът какво е здравословното поведение, къде лежи здравословното отношение в един все по-хаотичен и побъркан свят, където, не само на пръв поглед изглежда, че доста идеи, личности, организации, групи от хора и общества са на път да осъществят крайната си цел?

На пръв поглед, човек не може да влияе върху глобалните процеси. На втори поглед, обаче, глобалните процеси са невъзможни без участието на човека в тях.

Следователно, можем да дозираме само и единствено собственото си участие в подпомагането на процеси и личности за постигането на крайната им цел и колкото по-близо до нея са въпросните процеси и личности, толкова по-слабо, до никакво и противоположно би следвало да е нашето участие.

Не се срамувайте да променяте отношението си към процеси, личности и идеи, доближаващи реализирането на своята крайна цел. Айнщайн е казал, че няма по-голяма глупост от това никога да не си променяш мнението. Упорството на всяка цена и независимо от всичко означава само, че не знаеш кога да спреш. Това упорство може да доведе единствено до унищожаване на личностите, идеите и процесите, достигнали своята крайна цел, а заедно с тях и на тези, които не са разбрали кога да спрат в подпомагането им.

Примерно, аз бях доста либерално настроен към бежанската вълна в началото, защото вярвам в правото на всеки човек да живее свободно и без заплахи за физическото си съществуване. Вярвам, че по-силният трябва да защитава по-слабия. Че болният не бива да носи здравия на гърба си. Че богатият е длъжен да нахрани бедния. Тогава крайната цел на либералния мултикултурализъм не ми беше ясна и го подкрепях. Тоест, поведението и отношението ми можеха да се определят като „про“, „за“ или „плюс“, предимно с положителен знак, въпреки някои малки съмнения. След изказването на Меркел от типа „Елате ми повече“ то спадна до нула и зае неутрална стойност. След новогодишния площад в Кьолн определено подкрепата и отношението ми към процеса е вече с отрицателен знак, т.е „минус“, „не“ и „против“: а/ Неконтролируемото пропускане на бежанци; б/ Прикриването на факта, че извършителите на сексуалните посегателства от площада са точно такива, въпреки множеството свидетелски показания, в това число и на жертвите; в/ Мълчанието на мас-медиите по въпроса; г/ Безотговорното отношение на властите към проблема (инатът да си признаят грешката и упоритостта да продължават със старата риторика); д/ Безсилието на полицията; е/ Страхът, но не от това, че нелегален пришълец може да изнасили сестра ти / дъщеря ти / майка ти в Европа, защото се облича по европейски, а страхът да не те нарекат „расист“, ако се опиташ да я защитиш и да посочиш виновника; и ж) Вината на белия човек за това, че е бял и, поради тази причина, задължително „привилегирован“. Винаги за нещо виновен. До доказване на противното. Не казвам, че е цвете за мирисане, но ето как толерантността се превръща в толерастия. А зад този смешен термин прозира нещо много страшно – крайната цел на либерализма, егалитаризма и мултикултурализма. Тя е заличаването на западната цивилизация като таква – не казвам, че е съзнателно. Съзнателно или не, това е един процес, който би бил пагубен и за мен самия, ако не зная кога да спра в подпомагането му. Именно в осъзнаването е проблема.

Ясна е крайната цел, близо е до нея процесът. Затова не го подкрепям вече. Нито с думи, нито с дела. И не се срамувам от промяната на мнението си. Няма нищо срамно в това да си загрижен за собственото си физическо, културно и икономическо оцеляване. Няма и нищо странно в това колкото повече даден процес се доближава до крайната си цел, толкова по-ясна да става тя. Човек просто трябва да знае кога да спре. Не бих заел крайно противоположната позиция на национализма, обаче, защото неговата крайна цел е имала вече достатъчно исторически шансове да се прояви и резултатите от постигането й никак не ме вдъхновяват. Както и от постигането на всякаква крайна цел, между другото. От „реализацията“ на всеки идеал. Идеалите са си идеали, за да поддържат пътя към съвършенството – единственият възможен път за човешката еволюция. А еволюцията е точно обратното на революция. Човек просто трябва да знае кога да спре.

Тихомир Димитров 

Международното положение се сговнява

Изт: hurriyetdailynews.com

Доста е тревожно, че войната се води толкова близо до нас. Още по-тревожно е, че се води на принципа „всеки срещу всеки“ и, че са замесени страните с най-голям арсенал в света. Апетитът им да участват е направо брутален. Растящото напрежение между тях придава на страховете за Трета световна война едни съвсем реални очертания.

Всичко това е ужасно. Жалко, че след двете големи катастрофи през 20-ти век, въпреки напредъка си в технологиите, човечеството не мръдна и на една педя в духовното си развитие. Жалко, че еднолични фигури, облечени с власт, продължават да могат да тласкат стотици милиони в конфликти, подобно на стадо добитък към кланицата. По свое лично усмотрение. Но не бързайте да хвърляте вината върху тях. Отговорност носи всяка единица от стадото, заради отказа си да разбере какво става. Иначе щяхте да имате рога и да мучите като крави. То и сега си имате рога.

Но това е друг въпрос…

Парадоксално, обаче единствената положителна новина в цялата ситуация е, че най-зловещото, а именно – ядреното оръжие – е последната пречка пред неразумното човечество най-после и окончателно да си пререже гръкляна. Да скочи в пропастта. Да освободи планетата от своето присъствие.

Гледаме да не посягаме към „ножа“, защото знаем колко е остър, затова се кълцаме и опитваме бавно да се довършим с „нокторезачката“. Агонията може да е дълга и продължителна. Честно казано, не знам кой от двата варианта е по-лош. Единствената положителна черта на „нокторезачката“ е, че все пак, имаме шанс да се усетим навреме и да спрем. Защото връщане назад от другото няма.

Удивлявам се как все още има хора, които ръкопляскат, когато някой някъде хвърля бомби. Независимо поради каква причина! Чакай, ама те повечето хора са такива! Ужасявам се, че тържествуват като кръвопийци след пораженията, нанесени на други човешки същества (независимо по каква причина), но се сърдят и мръщят, когато тези същества се окажат от техните. Независимо по каква причина. Резултатът винаги е един и същ. Труповете започват да миришат. Каквото и да е отнело искрицата на живота от тях.

Нямам думи просто!

Хора, спрете да подкрепяте войната! Заклеймете насилието! Израстнете над отмъщението, като единствена форма за „адекватен“ отговор. „Око за око и накрая целият свят ще ослепее“. Казала го е Майка Тереза. Нейната мъдрост струва повече от всички религиозни, политически и икономически доктрини на света, взети заедно и качени на квадрат. Понякога сме толкова слепи за очевАдното. За елементарното.

Сложна ли ви се струва международната обстановка? Няма нищо сложно. Нека поясня: едни хора убиват други хора (и се радват), после други хора убиват едни хора (и се радват), като всички изтъкват аргумента: „Ти започна първи“. Да, агресорът винаги е жертва. Но резултатът винаги е един и същ. Труповете започват да миришат. Каквото и да е отнело искрицата на живота от тях.

Молете се за мир. Имам чувството, че само молитвата вече може да ни спаси. От бездната, към която сме се запътили. В слепотата си.

Амин!

Тихомир Димитров

Ще гласувам ЗА референдумите. По принцип

Изт: victorberlin @ imgur

Дъвкали сме го този въпрос и преди. За мен демокрацията няма друг вид, освен истинската такава, а именно – силата (кратос) на народа (демос) да гласува директно за управленски решения, а не за личности и организации, които му изземват тази сила. Всичко, което е „представителна“, „мажоритарна“, „плуралистична“ и така нататък, просто не е демокрация, а дериват на демокрацията – един вид суб-продукт, т.е изопачаване на първоначалната идея – също както ценните книжа, които не са точно пари, а дериват на парите, както и убийствата в името на Бог, които не са точно религия, а дериват на религията, т.е погрешно тълкуване. Изопачаване на първоначалната идея. Изкривяване на фундаменталните принципи (в случая: „не убивай“ и „народовластие“). Преместите ли властта от народа към елита, бил той икономически, политически, военен, партиен, светски или религиозен, вие изопачавате целия смисъл на понятието „демо-крация“. Направо го ликвидирате. Заличавате съдържанието му. Това, че по навик наричаме „демокрация“ нещо, което не е демокрация, не го превръща автоматично в демокрация. „Една лъжа, като се повтори сто пъти, става истина“, казва народът. И е прав. Но кое става истина? Лъжата. Тя не придобива повече истинност, тя просто започва да се възприема като нещо, което не е. Кейс стъди: Корейската народно-демократична република.

Референдумите са единственият съществуващ към момента инструмент на пряката, пардон, всички определения са излишни, на демокрацията у нас. Ето защо, може да пропускам парламентарни, местни, президентски и т.н. избори, но на референдуми съм си дал обет, че винаги, когато мога, ще гласувам. И винаги ще гласувам ЗА. Референдумите. По принцип. Независимо колко подвеждащ или глупаво зададен е въпросът. Въпросът за или против електронното гласуване, обаче, не е нито подвеждащ, нито глупаво зададен. Той е по-скоро принципен. Много са мненията ЗА и ПРОТИВ. Няма да изпадам в подробности, имате си Гугъл, четете. Няма да споделям и личното си мнение, защото не е това темата.

Темата е, че ВСИЧКИ решения, които касаят дадена общност, трябва да се гласуват от членовете на тази общност, а не от техни представители, които, дори да искат, не могат да носят отговорност за последствията от своите решения, нито могат, по някакъв начин, да ги компенсират. Хитлер си тегли куршума, а Мусолини увисна с главата надолу на площада, но това не заличи по никакъв начин раните, които фашизмът и национал-социализмът нанесоха на Европа и на света през годините на Втората световна война.

Та, да се върнем на темата. При демокрацията демосът е субект на властта, а при нейните деривати, които погрешно сме свикнали да наричаме „демокрация“, демосът е само обект. На властта. Друг декларира войната, но ти лично трябва да ходиш и да умираш. Друг вдига цената на тока, но ти лично трябва да го плащаш. И такa нататък. Виждате разликата. В това няма никакво „народовластие“. Субектите взимат решения, които касаят обектите, но не могат да носят отговорност за тях. Нормално, естествено и справедливо би било вземането на решения да се извършва от онези, които са пряко засегнати от тези решения, т.е обектът на властта да се превърне в неин субект. Швейцария запази пълен неутралитет по време на Втората световна война. Това е една от държавите с най-висок жизнен стандарт на света. И единствената в Европа, която се управлява от много близка до демокрацията система. Нейните критици изтъкват три основни „несъвършенства“:

а) Проблемите, които касят обществото, са прекалено сложни, за да бъдат решавани от самото общество. Демек, на тълпата й липсва експертиза. Трябват представители.

б) Проблемите, които касят обществото, са прекалено много, за да бъдат решавани от самото общество. Демек, тълпата не може само с това да се занимава. Трябват представители.

и

в) В обществото има заложен естествен стремеж към справедливост, а тя е невъзможна, защото ресурсите са ограничени. Демек, няма достатъчно за всички, по-добре е едните да гладуват, а другите да преяждат и да живеят на техен гръб. Това е „естественото“ състояние на нещата. Трябват представители.

Сами предизвикайте собствената си интелигентност и преценете дали тези аргуементи имат някаква стойност. За вас.

Моите лични контра-аргументи са следните (ако ви интересуват):

а) На политиците също им липсва експертиза, затова използват консултанти. Нищо не пречи експерите да разясняват сложните проблеми на обществото, вместо на неговите представители, като принципът се запазва – консултантите могат само да предлагат и да обясняват решенията, но не и да ги налагат. Последната дума винаги имат тези, които лично ще „сърбат попарата“ на взетите (от тях самите) решения.

б) Не мога да се сетя за по-смислено занимание от вземането на решения, които касаят собственото ти бъдеще. Правим го всеки ден, така или иначе. Останалите занимания са винаги на втори план, като важност. Единствената разлика е, че при демокрацията взимаме решения, които касаят не само личното ни, частно бъдеще, но и колективното ни, общо бъдеще. Съвременните технологии, които улесняват този процес до неузнаваемост, са съвсем отделна тема на разговор…

в) Само и единствено чрез „дериватите“ на демокрацията една група може да си осигури доминиращо положение спрямо друга или за сметка на друга, или на всички останали. В обществото няма заложен „естествен стремеж към справедливост“, защото обществото не същестува реално, като обективна физическа даденост – то е „лице“ само де-юре, но де-факто е просто сбор от индивидите, които го съставляват. У всеки индивид има заложен естествен стремеж към собственото му благополучие, обаче. Сборът от индивиди може да живее здравословно в група единствено и само, когато индивидуалният стремеж към благополучие на по-голямата му част се обедини в една обща цел. Не в един общ политически представител, а в една обща цел.

Това може да стане само, ако всички участват във взимането на решения. Посредниците са излишни. Между народа, като източник на властта, и самата власт, като такава, няма място за посредници.

Вижте най-богатата страна на света. Вижте единствената европейска държава, която не взе участие във Втората СВЕТОВНА война. Нищо, че граничеше директно с Третия Райх. Тя и сега граничи директно с Европейския съюз. От всички страни. Не поставям знак за равенство между Третия Райх на Хитлер и Европейския съюз на Меркел. Единственото общо между двете ситуации е, че имаме едно и също общество, което избира своите политически решения директно, вместо да избира посредници, които да го водят за носа. От една катастрофа към друга…

Интересно, защо бежанците са проблем на Германия, Швеция и България, а не на Швейцария, хм? Последната, някак, пак остана извън целия процес. Замисляли ли сте се някога върху този въпрос?

Ще гласувам ЗА референдумите по принцип и си пожелавам все повече такива занапред.

Тихомир Димитров 

Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете

Изт: nerdyapplebottom.com

А може би и те не го знаят. Репликата е от филма „Алгоритъм”. Използвам английския термин, защото не мога да открия българския му еквивалент. Гугъл преводачът предлага „маниак”, но това, някак, не е точното определение. Намирисва на педофилия и на сексуални извращения. Не става и „зубрач”, защото е по-близко до гийк. Пък и зубрачите рядко са добри практици…

В различните дефиниции за „нърд” из нета четем: „стеснителен човек, на когото му липсват социални умения и е отегчително задълбочен в специфична сфера на знанието” или „тясно специализиран експерт в дадена техническа област”. Има и аналогии с аутист, гений, лузър, загубеняк. Все неточни определения.

Според речника на Кеймбридж, нърд е „личност, в повечето случаи мъж, който не е физически привлекателен и се държи странно в обществото”. Второто им определение е за „личност с краен интерес и задълбочени познания в даден предмет, обикновено сързан с компютрите”. Друг авторитетен речник, пък, определя нърда като: „…стеснителен, непохватен, заслужаващ състрадание човек, който не притежава соцални умения и е болезнено отдаден на скучните си занимания, свързани с изучаването на определена научна материя.”

Както и да дефинираме нърд, схващате значението.

Нърдовете са новите магнати, модерните милиардери. Силиконовата долина е пълна с тях. Бил Гейтс е нърд. Лари Пейдж и Сергей Брин са нърдове. Марк Зукърбърг е нърд. За незапознатите, това са хората, създали Майкрософт, Гугъл и Фейсбук.

Нърдовете са навсякъде около нас. Това са хората с нечовешки големите заплати в ай ти сектора, които изкарват повече от президента. Това е онази прослойка от обществото, за която безработицата е само прищявка, дори в най-лошата криза. Това са личностите, без които дори страшните тайни служби не могат да ни следят. Това са учениците, които помагат на учителя си по програмиране да изнесе урока в час. Това са студентите, които напускат университетската скамейка в най-престижния кампус, за да се затворят в гараж, който ще се превърне в корпоративен гигант, без чиито продукти и услуги съвременното образование, дори в най-престижния кампус, ще стане немислимо и невъзможно. Това са революционерите на съвременната епоха. Джулиян Асанж и Едуард Сноудън също са нърдове.

Както виждате, определенията за „скучен”, „грозен”, „непохватен”, „заслужаващ състрадание” са малко неточни. Нърдовете също еволюират. Погледнете Стив Джобс. Технологичните гурута, идолите на новия век, авторите на алгоритмите зад търсачките, сис-админите, без които сме безпомощни в офиса и безименните писачи на милионите приложения, които използваме в преносимите си устройства всеки ден; гениите зад социалните мрежи, без които вече не можем вече дори среща за кафе да си опрделим; авторите на вируси и на антивирусни програми; хакерите, торент-мастърите, великите геймъри и създателите на игри; администратотите и модераторите на хай-тек форуми; технологичните блогъри, на които разчитаме за безпристрастно мнение; хората, които идват да ни „настроят” интернета; момчето, което викаме вкъщи, за да ни „оправи” компютъра.

Всички тях ще ги открием сред редиците на нърдовете.

Няма точно определение за нърд, но има един общ симптом, който обединява казаното по-горе: станали сме абсолютно, болезнено и безвъзвратно зависими от нърдовете. Не само обикновените граждани, потребители, гласоподаватели и данъкоплатци са болезнено, абсолютно, безвъзвратно зависими от нърдовете. Без тях не могат вече и правителствата, и корпорациите, дори мафията не може вече без тях. Нърдовете наследиха света, но все още не го знаете. А може би и те не го знаят.

Намираме се на прага на историческа промяна, която е несравнима дори с изобретяването на колелото и огъня. Мрачните прогнози вещаят глобална криза, дори трета световна война, обезценяване на парите, световни бунтове, размирици, сътресения, анархия. Теориите на конспирацията вещаят нов световен ред, в който всички ще се превърнем в роби на някакъв миниатюрен елит. Таен елит. Спори се само дали той ще се състои от гущери, от хора или от извънземни. Или от трите по малко. Наивните ню ейдж мечтатели, пък, предсказват ново, справедливо, утопчино бъдеще – едно общество, изградено само от духовно осъзнати индивиди. Ето го, подава се вече зад ъгъла, иде, „големият скок” беше извършен още през 2012 година! Светът не свърши, това е доказателството! Сега живеем в друго измерение. Стига само да спрем да ядем месо, да медитираме всекиденвно, да ходим на йога, да си купим тази книга, да посетим онзи семинар и всичко ще ни се изясни, всичко бързичко ще се оправи! Ще ми се да ги поразходя из гетата на Бангладеш, на Индия и на Китай, откъдето поризлизат и йогата, и медитацията, и вегетарианството, и гурутата, на които се кланят, за да ги попитам колко хилядолетия още ще са необходими, докато превърнеш гладния за месо, който не може да си позволи пилешко веднъж месечно, в „духовно осъзнат“ веган, който посещава семинари за личностно усъвършенстване с 300 долара входна такса…

Тайните конспирации, фаталистичните прогнози и мечтаните утопии винаги са присъствали едновременно в човешката история при смутни времена. И никога не са взимали превес, т.е всеки път се е случвало нещо ново, непредвидимо дори в най-смелите фантазии на утопистите, в най-заплетените интриги на конспираторите и в най-мрачните прогнози на фаталистите. Но никога в една от трите крайности, а винаги в четвърта, нова посока. Колкото по-подготвени сме за бъдещето, толкова по-голяма е изненадата ни от него.

Имали сме ограничеността да вярваме с хилядолетия, че определена религиозна вяра, дадена политическа идея или вид икономическа система са в състояние да подобрят човешкото битие, да повишат качеството на живота за всички, за цялото общество. Вярвали сме толкова фанатично в такава глупост, че сме се избивали като мухи в продължение на хилядолетия заради една или друга религиозна вяра, политическа идеология или икономическа система. Сменили сме сотиици, дори хиляди такива, докато накрая не се заговори за „края на историята”. Е, ако под „история” разбираме само политиката, икономиката и религията, то да, определено иде краят на историята. Безсилието на политиката, религията и икономиката като средство за постигане на всеобщо благоденствие са видими вече и с просто око. Причината е в техния хищнически характер. Защото те не могат без да плюскат и, ако не са заети с изяждане на враговете, изяждат себе си. Преди това се случваше прекалено бавно, за да го забележим, внуците непрекъснато повтаряха грешките на своите дядовци, а синовете – на своите бащи. Но после се появиха нърдовете, които създадоха интернет. И светът стана прекалено малък. А достъпът до знанията и информацията, до опита и болезнените спомени, до преживяванията, натрупани от цялото човечество, стана светаквичен. И универсален.

Смешно ми става като гледам желанието на стари политически, религиозни и икономически доктрини да подложат крак на приждащата река в очтаяния си опит за самосъхранение.

Но какво като знанието е толкова достъпно, след като все по-малко хора се интересуват от него? Младите не четат! Това също е голяма глупост, папагалски израз, който повтаряме, без да сме го проверили лично на практика и, който опитът категорично опровергава, но дори да приемем, че е вярно, че младите действително вече не четат (хартиени книги), дори тогава пропускаме една много съществена особеност – те през цялото време ОБЩУВАТ. С изключение на часовете, в които сънуват. Общуват с целия свят. Човечеството никога не е било толкова свързано, никога не е общувало толкова активно и никога комуникацията между индивидите не е била толкова лесна, достъпна, бърза, светкавична, интерактивна, лишена от пространствени или времеви ограничения.

Пристрастени сме към общуването, а знанието е само на два клика разстояние.

И за всичко това са „виновни” нърдовете. Комуникацията е невъзможна без тях. Но какво постигаме, като толкова много общуваме? Как ни променя това? Преди трябваше да обиколиш света, за да разбереш, че всички хора са еднакви, сега това разбиране също е на два клика разстояние. А какво значи еднакви? Не, не са еднакви в своите знания, качества, дадености, възможности и среда, но са абсолютно еднакви в своите стремежи. Всеки човек на тази планета се стреми към щастието и всеки го разбира по различен начин, но колкото повече общува, толкова повече разбира, че споделя общия стремеж на човечеството към щастие, че под общия знаменател на щастието всички хора са равни. Но доктрините, които се опитваха да наложат щастието външно, да го уеднаквят, те всичките се провалиха.

Защото се опитаха да уеднаквят потребностите на индивида, а не да задоволят стремежа му към щастие. Дори в своите потребности, обаче, хората от цял свят смайващо си приличат. И колкото повече общуват, толкова по-ясно разбират този факт: пълен корем, покрив над главата, пълна къща с деца, свободата да твориш и да бъдеш. Едва ли има нещо, което да описва по-добре най-високите възможни постижения за една човешка личност в краткия й житейски път, независимо от пол, раса, религия, произход, националност и убеждения…

Защото, на смъртния си одър, човек рядко мисли за сделките, които е изпуснал. Или за постовете, които е изтървал. Там, на прага, където изведнъж осъзнава своята смъртност и невъзможността да помъкне със себе си дори косъм от всичко, което притежава, човек се радва или съжалява най-много за любовта, която (не) е дал. И за любовта, която (не) е получил. Там, на края, човек постига пълното разбиране за щастие и за нещастие.

Но преди това, за да постигнем първите три: пълния корем, покрива над главата и пълната къща с деца, ние цял живот сме жертвали четвъртото: свободата да твориш и да бъдеш. Е, как можеш да си щастлив и свободен, при положение, че от теб се изисква да вложиш 50-60-70-90% от времето и от енергията си в задоволяването на елементарни, неизбежни, първични, биологични потребности? Как можеш да твориш и да бъдеш при положение, че през цялата човешка история 99% е трябвало да превиват гръб, за да може 1% да познае истинската свобода, да бъде лишен от принудата на труда и от оковите на материалното оцеляване? Как може храната, която е ежедневна, неизбежна, физиологическа необходимост, раждането, без което човечеството би било немислимо дори като потенциал и здравеопазването, без което оцеляването и съхраняването му са под сериозен въпрос, как може тези неща изобщо да струват пари? И, ако нямаш пари, да ти бъде забранен достъпа до размножаването, до оцеляването, до правото на живот? А кой гарантира имането на пари? Никой! И така, разбирате защо хилядолетия вече си дъвчем гърлата като вампири. За да се наям аз, някой друг трябва да пукне от глад, за да живея аз на топло, някой друг трябва да зъзне по улиците или под мостовете, за да си намеря работа, някой трябва да остане безработен, за да ми пишат шестица, някой трябва да получи двойка, за да си увелича пазарния дял, някой трябва да си го смали, за да забогатея, някой трябва да обеднее…

И всичката тази мъка е резултат от нещо толкова очевидно, но същевременно невидимо, толква невинно и, в същото време, зловещо, толкова възвеличавано и охулвано през вековете, а именно – МНЕНИЕТО.

Субективното човешко мнение.

Нито религиозните догми, нито политическите доктрини, нито икономическите системи правят изключение от това правило. Всички те са резултат от преобладаващото в обществото МНЕНИЕ за това КАК трябва да се живее ПРАВИЛНО. И, понеже мнението винаги е частно, субективно, то никога не може да даде отговор на универсалния въпрос: как ВСИЧКИ да живеем добре? Освен това, мнението се нуждае от противник, за да съществува, да укрепва, да се налага, да оцелява, да доказва своята правота. Трябва някой друг да греши, за да може ти да си прав! Кръстоносните походи, ловът на вещици и гоненията срещу християните преди това не са нищо повече, освен сблъсък на религиозни мнения. Всички войни са сблъсък на политически мнения. Всички кризи са сблъсък на икономически мнения.

Така, в продължение на хилядолетия, ние населяваме един преизобилен свят, в който, обаче, господстват различни мнения и тези мнения често се сменят. Изяждат своите противници, а после се самоизяждат и деградират поради липсата на опонент, който да им придава смисъл. Заради вътрешната си празнота се разпадат. Умират от недостоверния си характер. Убива ги непроверената „истина”, която някога ги е породила. От сблъсъка на мнения се получава така, че дрипави хора да просят пред витрините на бутици, претъпкани с нови дрехи; бездомници да спят върху кашони пред цели комплексни от празни, разкошни апартаменти, гладни да обикалят хамбари, пълни с жито, болни да умират пред лъскави болници, защото не са си платили осигуровката, жадни да не могат да наквасят устите си в планинския поток, защото той е по-
необходим на химическата индустрия…

А кой е въпросът, по който няма две мнения? Това е въпросът за човешкото щастие. Малцина са тези, които ще се почувстват щастливи върху кашона, гладни пред хамбара, голи пред бутика, жадни до реката. Но нито едно мнение досега не успя да изхрани всички гладни, да приюти всички бездомни, да облече всички дрипльовци в топли дрехи, да излекува всички болни. Нито политическите, нито религиозните, нито икономическите мнения успяха да го направят, колкото и да се сменяха през хилядолетията. Върховното им постижение беше да изпратят децата ни на война, да превърнат дъщерите ни във вдовици и майките ни в оплаквачки.

Но сега ние общуваме и разбираме колко сме еднакви в своите елементрани, човешки, биологични потребности. Чрез общуването започваме да разбираме колко корумпирани са политиците, колкото лицемерни са духовниците, колко безпомощни са икономистите, колко зловещ е апетитът на мнението да наложи себе си над всички останали. Нима щяхме да мизерстваме в така наречения „преход” и цял живот да спестяваме, за да построим къща на децата си, която стои празна, защото те отдавна живеят в чужбина, ако преди това десетителия наред капиталистическото мнение за „стимулиращото” неравенство и пазарната конкуренция не се беше борило с нокти и зъби срещу егалитарното, комуниситческото мнение за равномерното и „справедливо“ разпределение на благата? И какво, изобщо, чакаме да ни донесе преходът от едно мнение към друго? А какво се случва в световната икономика, политика и религия, след като не останаха вече две мнения по въпроса за общественото устройство и победилото мнение започна да изяжда себе си отвътре, да разкрива своята ненадеждност и празнота? Поради липсата на враг, на алтернатива? Точно така, случва се хаос, мизерия, насилие, тероризъм, глад, протести, анархия, нов безкраен низ от човешки страдания се случват.

Но сега ние общуваме и започваме все по-ясно да разбираме, да осъзнаваме всичко това. Нърдовете ни подариха тази възможност и без тяхното дейно, постоянно, ежедневно (съ)участие, без техния технически съпорт и знания, ние бихме се върнали в средновековието. Е, да, задкулисните играчи, корупционерите, правителствата, корпорациите, монополистите на различните мнения се опитват или директно да забранят дейността на нърдовете, или да ги купят, но истината е, че последната дума винаги имат те – нърдовете. Последното решение винаги е тяхно: да участват или да не участват. Да съдействат или да не съдействат. Да се поддадат на натиска или да не се подчинят. Да изберат ДА или НЕ върху диалоговия прозорец.

Практиката показва, че вероятният отговор НЕ става все по-популярен. Защото нърдовете рядко пожелават да управляват, те рядко искат да мачкат, но при всички случаи не искат да бъдат мачкани и са наясно със силата си, като носители на новото, виждат зависимостта, растящата зависимост на цялата обществена система от техния принос и именно тази нова власт им дава смелостта да посегнат към елементарното човешко право на щастие – към свободата да твориш и да бъдеш, към свободата да кажеш НЕ, да не позволиш да те насилват хора, които зависят от теб, които без теб са за никъде, които не могат дори да си включат компютъра без твоята помощ, без помощта на хора като теб.

И знаете ли какво? Има голяма вероятност на нърдовете да започне да им писва от цялата тази битка на мнения. Те са математици, те лесно могат да изчислят, че мненията са прозрачни, че политическите, религиозните и икономическите идеали са кухи, че се основават на ирационални предположения или на чиста проба егоизъм, на стремеж към повече ресурси и към повече власт. От страна на хора, които повече не могат да им заповядват. От страна на хора, които все повече са зависими от тях. Всички ние сме зависими от тях. Без изключения. Опитайте се да управлявате държава или, дори, опитайте се да развивате елементарна търговска дейност без компютри и без помощта на някой нърд, да ви видя!

Бидейки математически умове, нърдовете лесно могат да открият къде няма две мнения по въпроса. В уравнението 2+2 = 4 всички мнения са излишни. Така че, забравете за ню ейдж утопиите, забравете за фаталистичните прогнози и за конспирациите за нов световен ред. Животът става все по-дълъг, все по-удобен и все по-изобилен не заради политиката, икономиката и религията, а заради хората, които движат техническия прогрес. А днес той е в ръцете на нърдовете. И никога досега една господстваща прослойка, неосъзнала себе си, поставила в неволна зависмост от своите знания и умения целия свят, не е била по-умна, по-свързана, по-осведомена и по-….добронамерена. Или нека го кажем по друг начин: никога досега една господстваща прослойка не е била по-неамбицирана да управлява и по-отвратена от идеята да прегризва гърла. Ако има счупени зъби, то те ще са само в устата на стария вампир, в устата на овехтявалото чудовище, на някое древно мнение от миналото, което се опитва да подложи крак на прииждащата река.

Настъпи не краят на историята, а краят на доктрините, на догмите и на воюващите мнения. Мислите ли, че планетата няма ресурс да изхрани, да облече, да подслони и да излекува седем милиарда души? Има ресурс за 20 милиарда души, но този ресурс ще бъде достъпен за всички не в резултат от някакво егалитаристично мнение за обществения строй, на някаква нелепа утопична идея или на някаква „гениална” икономическа доктрина, нито ще бъде донесено от някой месия, а ще настъпи в резултат от внимателни, цялостни и пълни ресурси проучвания и изчисления, където няма две мнения по въпроса, че 2+2 е равно на 4.

Сега вече имаме изчислителната мощ, за да го направим. Имаме и нърдовете, които работят с нея. Бъдещето принадлежи не на някакво ново, съмнително мнение, а на абсолютната математическа точност в изчисленията на сложни машини, както и на хората, които са задълбочени в тяхното преоктиране и управление. Бъдещето принадлежи не на доброто мнение, а на доброто намерение.

Така, чрез математическата страст на нърдовете към техните все по-сложни, но все по-достъпни устройства и програми, без които все повече не можем, но чието устройство все по-малко разбираме, чрез странното вглъбяване на тези прекрасни нови хора, вестители на утрото в пещерата на човешката цивилизация, най-после и християни и мюсюлмани; и капиталисти и комунисти; и кейнсианци и монетаристи ще бъдат облечени, нахранени, подслонени, образовани, лекувани. Звучи като магия, нали? „Всяка достатъчно сложна технология може да се приравни към магията и е практически неразличима от нея”.

Е, вече има хора, които създават „прекрасния нов свят”, без той да е утопия или анти-утопия, има хора, които са надраснали „борбата и единството на противоположнoстите”, които са разбрали нищожността на мненията пред съвършенството на изчисленията. „Когато фактите говорят и боговете мълчат”. Ето един от тези хора: The Venus Project – Future by Desing

Тихомир Димитров

Как изкарах лятната ваканция – текст

Още няколко кадъра: ТУК (отваря се в нов прозорец).

1/ Климатът

Спука се да вали. Направо се издъни. И на морето, и в планината, навсякъде се редуваха жега, дъжд, кал. Жега. Дъжд. Кал. И пак: жега, дъжд, кал. Такова „пикливо“ лято не съм имал от десетилетия. Питам се на какво ли вътрешно неразоложение у нас, хората, се дължи? Разминах се на косъм от наводненията, в които пострадаха хора, имущество, земи. Станах свидетел на тъжно налягалите жита по полето – нещо, което ще удари най-бедните по джоба през настъпващата зима. Естествено, във всеки недостатък се крие и известно преимущество. За мен то беше, че посягах по-рядко към 50-ия фактор, отколкото към пастата си за зъби това лято. Облаците пощадиха крехката ми, бяла кожа.

2/ Морето

Успях да надхитря климата и си откраднах цели седем слънчеви дни във Варвара. Пътувахме много на стоп, ядохме, пихме и се веселихме. Къпахме се голи в морето. Знаете как е. После и там заваля. Не ходя често по Южното Черноморие, защото си имам Северно. Пъпът ми е хвърлен някъде отвъд нос Калиакра – по 40 километровата плажна ивица, която се влива в Румъния. По скалите на Тюленово и Камен бряг. В къмпинг „Космос“. На потъналия кораб в Крапец. Във Варвара се озовах заради сватба. Уникално местенце – хареса ми, с изключение на кръчмите – скъпи и претенциозни – без никакво покритие в обслужването. Все едно си на гости – чакаш домакините да се набутат и да ти сервират нещо за ядене. Обаче си плащаш. Девет лева за содена питка? Предполагам, че за Флоренция и Милано е нещо нормално, но не и в мръсната дупка, където надникът на нещастния човечец, който ти я носи, сигурно също е толкоз… Без мен следващият път.

3/ Планината

ме призова със своите фестивали: Уйек Ъп, Узана Поляна и други… Като изключим калта, имаше какво да приюти човек в душичката си и там. Среднощните трансове в Родопите са си удоволствие за ценители…

4/ Градът

Смених го. „Временните положения“ са най-постоянното нещо в живота ми. Засега става.

5/ Протестите и Политиката

Слагам ги в една категория, защото това са двете Проститутки с главно „П“ от живота на съвременния българин. Не, че протестиращите проституират (макар някои от тях също да го правят). Целият народ проституира за няколко пимпа и за богатите им клиенти от олигархията. Чудя се, има ли някакъв начин поне интелигентните хора да им го начукат – да направят някакъв бойкот – безшумен, безкръвен, тарикатски и оригинален, така че всеки да си получи заслуженото… Ще видим. Господ забавя, но не забравя. Незнайно защо все още има тарикати, които си мислят, че само те представляват изключение от правилото за вечно възстановяващия се, вселенски баланс. Междувременно, протестите се изродиха в купон и в място за социални срещи. Лично аз ги поразредих – протестите, а не купоните и социалните срещи. Причината? Ами, ако някой реши да се разбогатее като продаде страната си на чуждестранни концесионери със съмнителни намерения и доказано опасни практики в добивната индустрия, например, или, да гепи кинтите от общата касичка и да избяга в чужбина, той/тя ще го направи и без моето позволение. Крякането по улиците е акт на безсилие. Някои го наричат „активизиране на гражданското обество“ – прах в очите, според мен. Нуждаем се от пряка демокрация. Сега. Референдумите са естественото продължение на фалиралата във всяко отношение система на политическото представителство. Не ми вярвате ли? Ще поживеете и ще видите… Другата алтернатива е насилието, но се надявам да излезем далеч по умерени (и далеч по-страхливи) от останалите славянски народи – нещо, в което имаме доказано богат опит.

6/ Масмедиите

Предпочитам да се занимавам с тях само, когато ми дължат хонорар. Но те нямат време за дреболии в момента. Прекалено заети са с усвояването на шест цифрени суми, които аз и другите данъкоплатци им даваме под формата на партийни субсидии, за да могат различни симпатяги да ни убеждават (за наша сметка) колко хубаво ще е да ни клецат отново на тротоара. Продължаваме да сме най-скараното, лъгано, разединено и бедно племе в Европа – факт, който сериозно започва да ми лази по нервите. Усетих, че масмедиите имат пръст в тази работа и им отрязах достъпа до личния си живот. Сега вечерите ми изглеждат различно: шах, карти или четене на книга в леглото. Всеки ден „изяждам“ по един нов роман. Такива занимания държат ума буден, вместо да го приспиват, както става с гледането на телевизия. Установих, че масово се прекалява с гледането на телевизия у нас. Не, че с алкохола също не се прекалява масово, но той поне идва с махмурлук, който ти показва, че нещо си сгрешил. А после си отива. Докато махмурлукът от препиването с лъжи, наречено „промивка на мозъци“, трае вече 30 години. И води до сериозни психически увреждания. Отстрани хората, които стават и лягат с телевизора, изглеждат като социопати на ръба на нервна криза. Извинявай, ако си един от тях. Спри кабелната за месец и ще усетиш разликата. Нуждаем се и от изрезняване. Сега.

7/ Романът

Започнах писането на нова книга. Както може би знаете, поставил съм си за цел да превърна новелата „Когато токът спря“  в пълнокръвен, дистопичен, пост-апокалиптичен роман. Добре върви. Историята се разгръща, заедно с хилядите възможности, които всеки избор на героите предоставя, докато оживяват в ръцете ти. Като Пинокио! Това кара авторите да се чувстват подобно на дете в сладкарница – кое сладко да си избера? Ще помедитирам още няколко месеца върху този въпрос.

8/ Сватбите

Присъствах на цели две сватби това лято. Не мога да разбера дали хората го правят, за да задоволят някаква вътрешна потребност или го правят, защото всички така правят, не мога и да се напъвам повече над този въпрос. Когато споделих пред баща ми, че ходенето по сватби ми се превръща в нещо като бачкане, той каза, че трябвало да съм щастлив, защото било сигурен знак, че още съм млад: „Като спрат да те канят на сватби, започват да те канят на погребения“. Не бях поглеждал на нещата от тази перспектива…

9/ Пътешествията

Не успях да си покажа носа извън страната това лято, но за сметка на това я обиколих цялата. Многократно.

10/ Влаковете

За целта си изкарах карта за намаление с БДЖ. Струва само 50 точки и ти носи 50% намаление. Избива се още на третия трип. Пътуването с влак продължава да е най-безопасното и евтино придвижване из страната, при това – с тоалетна, въпреки колосалните гафове в системата и смрадливите й кенефи. Разписанията, например, са нещо като пожелание за служителите на компанията. Никой не ги спазва. Предполагам, че няма и никакви санкции. Закъснения от ранга на 200 минути са нещо, което не трябва да ви учудва. Не, че са ежедневие, но час-два си се считат направо за „в нормата“. Носете си винаги топли дрехи, храна, вода, нещо за четене, някакъв алкохол, шоколад, ако може и одеала, докато пътувате с влак. Не се знае колко време ще прекарате в него. И още един безплатен съвет – мокрите кърпички са направо задължителни! За компенсация на всичката тази мизерия получавате странни и интересни събеседници, приятни гледки, изгреви, а понякога и залези, възможности за пушене по време на дългите и чести престои заради изчакване на друг влак, които никога не са отразени в разписанието; получавате и самата „услуга“, заради която съществува компанията, а именно – транспортиране. Срещу пет евро от Варна до София няма какво повече да желаете…

11/ В обобщение

Абе, като се замисля, май добре си изкарах лятната ваканция. Грипът за малко не ме довърши през август и това е единственият ми „черен“ спомен. Всичко друго може да се приеме и като на шега. А ти? Как прекара лятната ваканция, скъпи читателю / уважаема читателко?

Тихомир Димитров 

Ще гласувам за кандидата без евро-заплата

Помощ за Сърбия – как и къде, добри насоки от ENEYA

Снимка: bbc.com

Снимка: dailypastime.com

Снимка: smh.com.au

Снимка: reuters.com

Снимка: diversitynewsmagazine.com

Снимка: timesofmalta.com

Снимка: sabc.co.za

Помощ за Сърбия – как и къде, добри насоки от ENEYA

Ще гласувам за кандидата, който дари годишната си нетна евро-заплата на хората, които бедстват до нас.

Така ще разбера, че отива там заради Европа, а не заради EURопа.
Така ще разбера, че отива там, за да премахва огради, а не за да строи нови стени.
Така ще разбера, че отива там, за да помага, а не за да се подпомага.

Има само едно условие:
Да го направи преди изборите.
След като хората се издавят вече няма да има смисъл…

Колко време можете да издържите под вода?

Тихомир Димитров

За смисъла и ползата от думичката „трябва”

Изт: Twitter 

Голяма част от нещастията на съвременния човек произтичат от отказа му да участва в собствения си живот. Не е космическа тайна, че сегашното ни състояние (душевно, материално, физическо) е резултат от изборите, които сме правили в миналото. Но повечето хора не участват съзнателно в тези избори.

Замислете се, какъв процент от решенията ни са резултат от трезва преценка и самостоятелен избор? Какъв процент от убежденията ни са информирани? Колко пъти сме казвали „да” или „не” в резултат от дълбокото вътрешно усещане, че постъпваме правилно и колко пъти сме се пускали по наклона да правим нещaта само защото така трябва? Или защото така са ни казали? Или защото всички така правят?

Повечето пъти сме действали като безмозъчни автомати. Действали сме под влиянието на външни обстоятелства, но без да попитаме себе си. Без да си дадем пространство за избор. Мигновено, светкавично, по инерция – така сме взимали фундаменталните решения, които определят настоящето. Отсъствали сме по време на изборите, които го формират. И се чудим защо изпитваме дискомфорт в него. Питаме се защо страдаме…

С живеенето „както трябва” може да сме задоволили временно някакви насадени от образованието и възпитанието заблуди, може да сме удовлетворили временно някакви прищявки на заобикалящата ни среда, но проблемът е, че с резултата от решенията „по инерция” сме принудени да живеем самостоятелно и никой друг, освен нас, няма да изпита цялата им тежест по-силно от самите нас. Така се озоваваме в ситуацията да правим нещата както трябва, за да могат всички останали да са доволни от нашия живот, но не и самите ние. Звучи ли ви познато? Значи попадате в същата категория…

Разбира се, влиянията на външната среда са неизбежни и човек не може да се абстрахира изцяло от тях, нито пък трябва да го прави. Ако започвахме непрекъснато от нулата, щяхме да живеем още в пещерата, да ядем сурово месо, да считаме 30 годишните за старци, да не познаваме колелото, огъня и течащата вода. Нямаше да подготвяме мисия за колонизация на друга планета, която ще се излъчва на живо по телевизията. Опитът и знанията са полезни. Те възникват от взаимодействия с околната среда, но има нещо, което пропускаме – самостоятелния принос към придобитите знания. Свободата и творчеството да избираме.

Н. Д. Уолш подчертава, че думичките REACT и CREATE се пишат с едни и същи букви, но има голямо значение как ще ги подреди човек. Да реагираме цял живот на обстоятелствата или да ги създаваме? Това е вододелът между щастливите и нещастните, между създателите и последователите, между успелите и неудачните, между свободните и робите. А по средата им стои „трябва”.

Вижте биографиите на най-успелите хора в света. Повечето от тях никога не са правили нещата така, както трябва. Взаимствали са от чуждия опит, допринасяли са, развивали са го, но винаги са действали „на своя глава”, извън стереотипите и очакванията на заобикалящата ги среда. Водещите милиардери в IT индустрията дори не са завършили висшето си образование, макар да съм сигурен, че многократно са им повтаряли как трябва да си образован, за да постигаш успехи в бизнеса.

Проблемът ми с думичката „трябва” е, че тя не търпи възражения. Това, в повечето случи, важи и за хората, които я използват. Обърнете внимание колко често се употребява тази дума в ежедневието:

Политици ни убеждават по цял ден как трябва да живеем, какви реформи трябва да се предприемат, каква позиция трябва да заеме страната по въпроса за Крим, за кого трябва да гласуваме на следващите избори. Преподаватели ни обучават от малки как трябва да разбираме света. Социолози, психолози, възпитатели и еколози ни съветват как трябва да се грижим за семейството, за дома, за децата и за природата. Архитекти ни съветват в какви къщи трябва да живеем. Диетолози ни втълпяват какво трябва и какво не трябва да ядем. Ню ейдж гурута ни мелят сол на главата как трябва да медитираме. Родители ни възпитават как трябва да живеем. Ние самите по сто пъти на ден заповядваме на децата си какво трябва и какво не трябва да правят. Религиозни водачи ни убеждават как точно трябва да вярваме. Възрастни втълпяват на младите какви грешки не трябва да допускат. Шефове назначават когото и когато трябва. Растеш в йерархията или те уволняват в зависимост от това дали работиш както трябва. Правиш кариера в политиката, ако целуваш когото трябва… и където трябва. Лекари предписват лекарствата, които трябва да взимаш. Реклами ти показват продуктите, които трябва да купуваш. Манекени разхождат дрехите, които трябва да носиш през следващия сезон. Режисьори и продуценти се пенят как трябва да се прави съвременно кино. Писатели и критици спорят какъв трябва да бъде съвременният роман. Музикални канали определят каква музика трябва да слушаш през това лято, за да си модерен. Телекоми настояват каква тарифа трябва да избереш, за да си свързан. Банкери подчертават каква лихва трябва да кихаш, за да си успешен. И всички ти говорят в заповедна форма, на ти – „изяж, изпий, оближи, сдъвчи, изплюй, изпрати, изтрий, залепи“ – все едно сте баджанаци. Депутати пък решават, че за един джойнт трябва да лежиш колкото сериен изнасилвач. Премиери избират кои сайтове не трябва да се посещават. Лобисти обясняват как трябва да се отрови питейната вода и плодородната земя с шистов газ, защото не трябва да си енергийно зависим, далеч по-добре е ти да заживееш в токсична пустиня, а те да си приберат хонорарите. Табели указват къде трябва и къде не трябва да пушиш. Пътни знаци показват скоростта, с която трябва да шофираш… автомобила, който трябва да отговаря на социалния ти статус… за предпочитане електрически или хибрид, защото трябва да се щади природата. Всички трябва да се страхуваме от глобалното затопляне, от свършването на нефта, от енергийната зависимост, от колапса на световната икономика, от падането на валутния борд, от нова студена война. Трябва или не трябва да има паметник на съветската армия в центъра на София? Сигурно още днес ще чуете думичката „трябва” поне хиляда пъти. И още толкова пъти ще я прочетете. И толкова пъти ще я произнесете. Трябва да живеете в някоя пещера, за да не ви се случи това…

Всички „трябва“ хора непрекъснато си противоречат, но продължават да държат на своето „трябва”. И не само това. Създали сме си правила, по които трябва да живеем всички, като един. Все едно, че сме от една майка раждани. Отклонения не се допускат. Правилата са задължителни и, нищо, че непрекъснато се менят, всички отклонения трябва да се наказват. Има затвори, мъчения, бесилки, електрически столове и концлагери за целта. Има ги в цял свят. Има полицейски палки и водни оръдия за по-кадемлиите. Незнанието на правилата, които непрекъснато се менят, не оправдава тяхното неспазване. „Жесток закон, но все пак закон”. В това са вярвали древните римляни. Така са смятали, че трябва. Тях много ги е било страх от свободата на личността и най-вече – от свободата на народите. От тях сме наизустили доста правила, по които и до ден днешен си внушаваме, че трябва да живеем. Понякога ги цитираме на латински, за да звучим по-авторитетно. Неслучайно един от първите предмети, които бъдещите юристи трябва да наизустят, за да получат тапия, е Римско право. „Жесток закон, но все пак закон”. Ако така трябваше, покрай Цариградско шосе сега трябваше да стърчат кръстове, на които трябваше да висят телата на протестиращите. Защото така трябва да се отнася властта към своите врагове. Поне според древните римляни…

Е, били са в грешка. Очевидно. Историческата им съдба го доказва. Но ще е тъпо, ако завърша това есе с препоръки какво трябва и какво не трябва да се прави, нали?

Ето защо, ще ви кажа само: дошли сте на този свят напълно завършени и напълно съвършени. Нищо не трябва да постигате и няма нещо, към което трябва да се стремите. Нито пък трябва нещо да научавате. Можете само да изявите вътрешното си съвършенство чрез свободата на изборите, които правите. Във външния свят. Но не сте задължени.
Съвършеството е толкова съвършено, че може да си позволи и тази свобода. Може дори да си позволи да изглежда като несъвършенство. Но само в краткосрочен план…

Тихомир Димитров