Писателският блог на Тишо

декември 14, 2010

Защо бракът умира?

Станах на 32 и повечето ми приятели, които не са сингъл, са разведени. В пресaта и в Държавен вестник пише, че бракът умира – творят се сериозни материали и се гласуват сериозни закони по въпроса – който иска да чете.

Защо бракът умира?

Защото мъжете абдикираха от него! А жените, които умеят да се приспособяват, ги последваха…

Феминизмът тръби, че бракът е система за патриархална експлоатация и заробване на жената. Превръщал я в частна собственост. И е прав. Но да погледнем нещата от друг ъгъл: някои жени просто ги устройва да са домакни и майки. Мисълта да бухат наравно с мъжете по-скоро ги разстройва.

Бракът умира, защото мъжете абдикираха от него, уважаеми!

Той няма нищо общо със семейството, нека сме наясно – хората ще живеят по двойки и ще си правят деца по двойки до края на света, независимо какво мисли законодателството на страните им или съветът на старейшините им по въпроса, ако живеят в племена.

Говорим за институцията на брака. Тя умира.

Хубавото е, че няма да вземе нито любовта със себе си, нито свободата. Ако си представим брака като озъбена муцуна на давещ се хищник, подал глава над водата, с цел да си поеме въздух, грайферът на ботуша ми е този, който ще върне муцуната там, където й е мястото – под водата, в миналото, при удавените тъпи, злобни идеи.

Бракът умира, защото мъжете абдикираха от него.

А те абдикираха, защото той вече НИЩО не им носи. Абсолютно нищо.

Патриархален или не, бракът гарантираше сигурност в миналото. Както на мъжете, така и на жените гарантираше сигурност. Предпазваше ги от вродения им страх от несигурността.

Мъжете предпазваше от вродения им страх от несигурността на женската природа – гарантираше им, че ще увековечат гените си и, че правото върху собственото им поколение ще принадлежи единствено на тях.

Жените предпазваше от вродения им страх от несигурността на Фортуна – гарантираше им, че в студ и пек, в сняг и дъжд, все някой ще е длъжен да се грижи за тях и за техните деца.

Днес подписът в гражданското не гарантира вече нищо. На никого.

Днес мъжете виждат в жените си бъдещи самотни майки, които гледат собствените им деца и монополизират правата върху тях, а жените, не без основание, виждат в мъжете си бъдещи самотни пияници, които, също не без основание, отказват да плащат издръжка.

Защото „прайдът” нещо се развали. Мъжът е повече от щастлив да плаща издържка, но не на промискуитетната си бивша жена, а на децата, които продължават рода му. Да, обаче, брачните закони в „цивилизованите” страни му предлагат 10% от времето с „лъвчетата” срещу 90% от издръжката. И, понеже „цивилизованите” страни дават на жена му същите права да опъва на полето, той, не без основание, смята „сделката” за нечестна. И е прав. И абдикира от брака. И вижда капани в него. И не можем да му се сърдим.

Жените, които са раждали, раждат и ще продължават да раждат неговите деца, те също еволюират. Приспособяват се. Те нямат друг избор. И те абдикират от брака, за да оцелеят. Като вид. Благодарение на тях оцеляваме всички…

Бракът е сделка, която урежда властови, имуществени, законови и наследствени права в човешкото стадо. Той няма нищо общо с любовта. Той вкарва старите хора с техните вмирисани схеми в чудесното начало на една нова двойка. Той я прави зависима от тях. Той задължава, но не прощава, той забавя, но не забравя. Той е нечестен, алчен, злобен и пресметлив. Освен това е крайно неустойчив. Още преди глобализацията да му „разклати краката” половината бракове завършваха с развод. Ето защо мисля, че мястото му е там – под водата, при удавените стари идеи, които нямат място в новия свят.

Мисля, че е крайно време да си поемем глътка въздух и да дишаме с пълни гърди. Да станем служители да собственото си щастие, ако ще служим на нещо.

Да благодарим на Съдбата, че ни е отредила живот в такова интересно време.

Да се обичаме и да не бъдем такива, каквито не сме. Лебедите са моногамни. Човеците не са. Те са всеядни бозайници, които винаги са в разплод, могат да образуват всякакви двойки по всяко време и практически се размножават безкрайно. От тази гледна точка бракът ограничава дори раждаемостта. Забранява удоволствието. Наказва страстта.

Бракът умира. Опитвайте се да го спасявате колкото си искате. Аз ще продължавам да натискам главата му там, където й е мястото – под водата, при озъбените, стари, хищни, злобни идеи, които нямат нищо общо с новия свят.

Аз ще ви дам глътка въздух.

Вие, ако искате, се задушавайте!

Нямам нищо против.

Само да не чувам оплакванията ви после.

Да не чувам, че сте нещастни с този или онзи човек, но ПРОДЪЛЖАВАТЕ да сте заедно, защото ТАКА ТРЯБВА.

Всеки е отговорен сам за собствената си съдба!

Аз ще ви подаря глътка въздух.

Вие, ако искате, дишайте!

Тихомир Димитров

март 15, 2007

Generation next

Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 12:27 am
Tags: , ,

Говоря за поколението 25-35. България е страната на чудесата. Българската действителност е нов бардак със стари курви. Ние сме да кънтри ъф да лимитид посибилитийс. Тук цари Законът на джунглата. В джунглата старият лъв се храни, а измършавелите чакали стоят отстрани и го гледат как се храни.
Ако трябваше да си избирате, на чие място бихте застанали? На мястото на чакала или на мястото на Лъва? Аз бих избрал чакала. Не за друго, ама той поне има накъде да се развива. Мечтае си един ден лъва като умре от инфаркт, да го изяде. Или пък като пукне върху млада лъвица, пак да го изяде.
Лъвът – той е на върха, него само славата му го държи още жив. Оттук нататък пътят е само надолу – докато не стане мърша за чакалите.
Уважаеми другари и другарки, писна ми от вас!
Ясно ми стана, че навремето бяхте господари на малкия свят, наречен България, ясно ми стана, че се набутахте във всички министерства, търговски представителства и, че взехте всички концесии. Писна ми от вас, честно! И от тъпите ви номера. От „моя човек” и от „своя човек” ми писна. Вашите системи от връзки не ме интересуват. Имам си свои собствени. Това са вашите най-добри служители, които вече ви дишат във врата. Те са счетоводители, адвокати, архитекти и програмисти, които НЕ са живели през комунизма и НЕ помнят колко готено е било да имаш права по онова време. Съвсем скоро те ще станат собственици на вашите фирми, защото вие мислите по-бавно от тях. Нищо, че имате повече кинти. Най-вероятно обаче НЯМАТЕ елементарна компютърна грамотност.
Естествено, вие имате деца. Мои връстници, например. Разбира се, че ще ги набутате инто ол да райт плейсиз уит ол да райт пийпъл, обаче знаете ли какво? Първо, научете английски и второ – извадете покривката от ноздрите на своите синчета-мотористчета и дъщерички-куклички. Какво им прави покривката в ноздрата ли? Аре са.
Тъпото е, че докато те разчитат на случайността върху кой крайпътен знак да си оставят вътрешностите, аз уча шести език. И живея под наем. На мене няма какво по-лошо да ми се случи. Аз тръгвам от нулата и искам ВАШИТЕ пари. На протеженцета ви, обаче, има какво да им се отнеме. Всъщност, те от нищо повече не се нуждаят. Те са на върха. Оттук-нататък пътят е надолу. Моят път се пресича с техния някъде по средата. Ако зависеше от мен, бих приближил средата по-близко до себе си, нали ме разбирате. Щото и на мене понякога ми се налага да ми вадят покривката от носа. Не че бързам занякъде. Не че съм много готин. Просто съм по-умен. И идвам. За вашите кинти. Стягайте се, копелета. It’s generation next.

Тихомир Димитров