Писателският блог на Тишо

март 11, 2018

Добра книга за из път

Подръпна рязко
Влакът с вагоните
Към изгряващото утро

Душата си оставих там
Назад, при глаголите
От неостаряващото утре

На изминалата нощ…

Тихомир Димитров 

Advertisements

март 10, 2018

Гайдари

Filed under: ПОЕЗИЯ — asktisho @ 12:36 am
Tags: , , ,

Сто гайди в гората

Петстотин години в душата

Тежко вино в главата

Пеят сърцата

Тихомир Димитров 

февруари 18, 2018

Пир

Filed under: ПОЕЗИЯ — asktisho @ 4:53 pm
Tags: ,

Димят скарите

Боговете пируват

Тълпите ликуват

Жреците сънуват

Световете лудуват

Тихомир Димитров 

февруари 7, 2015

Жан

ligfoif

Изт: benheine.deviantart.com

ЖАН живееше на шестия етаж в пететажна постройка. Това, че обитава несъществуващ етаж изобщо не го притесняваше. За него много неща на този свят бяха несъществуващи. За сметка на това, обаче, Жан притежаваше недостижими за другите умения. Той владееше 15 езика, 300 компютърни програми и можеше да прави около 200 магии. Най-много се гордееше с умението си да внушава мисли на хората и да общува с животните. Умението да лети Жан използваше рядко, защото се страхуваше от височини.

Много хора биха завидели на човек като него, но вместо да се възползва от всеобхватния си потенциал, Жан водеше скромен и уединен живот. През повечето време си стоеше у дома, на шестия етаж в пететажната постройка, колекционираше пощенски марки и обичаше да чете. Четеше всичко: книги, вестници, списания, каквото му попаднеше в ръцете.

От време на време излизаше на кафе с най-добрия си приятел Николай, известен още като Ники–Сто, заради стоте му прераждания. Ники беше единственият човек в тази страна и може би в целия свят, който помнеше всичките си предишни животи. Можеше да ги докаже с документи. Надарен с много добра памет, Ники–Сто разказваше на Жан в продължение на часове за интересни случки от миналото, които бяха преживели заедно, но Жан не ги помнеше, за разлика от Ники.

Според приятеля му винаги се бяха раждали по едно и също време и винаги се бяха сближавали още като деца. Жан беше напълно съгласен със своя другар. В първия миг, в който се запознаха, го обзе странното усещане, че отдавна не са се виждали и, че имат толкова много да си разказват…

Това, което обърка скучния живот на Жан, беше Радостина. Запознаха се на нейния 33-ти й рожден, на който го заведе Ники–Сто. Радостина беше родена на девети септември 1999 г., дори името й беше с девет букви. Тя живееше в квартал “Св. Троица”, блок 333, трети вход, на третия етаж. Радостина се шегуваше, че любимото й число е три, но в училище получавала само шестици, а повече от тройката обичала само девятката. Точно три пъти повече я обичала.

В любовта им с Жан нямаше нищо случайно, като се има предвид, че той носеше трибуквено име. Влюбиха се от пръв поглед и Радостина реши, че това е мъжът на живота й, макар Ники–Сто също да й харесваше – заради трибуквения псевдоним. Жан и Радостина бяха заедно, като гаджета, съвсем кратко. На третия месец се сгодиха, на шестия се ожениха, а на деветия се роди първото им дете – Симеон Иванов Радостинов – според новите изисквания на брачния кодекс мъжките рожби носеха фамилното име на майка си, а женските – на баща си.

Радостина мечтаеше за три деца, като се колебаеше дали да са момченца или момиченца. Жан й предложи да имат шест деца – три момченца и три момиченца. Тъкмо щяха да се появяват на всеки девет месеца и така щяха да поддържат цикъла на семейното щастие. Ето защо двамата си наеха сурогатна майка, а гените заченаха при известния генетик, молекулярен инженер и метафизик – д-р Генешки.

За да подсигури новото си семейство, Жан се отказа за малко от скучните занимания вкъщи и се посвети изцяло на търговията. С безкрайния си талант той можеше да изкарва пари практически от всичко. Забогатя доста бързо. Регистрира офшорна компания, зае се с борсово посредничество и брокерска дейност. Разори няколко казина. Спря на третата година, когато вече имаше достатъчно, за да не му се налага да работи повече, докато е жив. Продаде бизнеса на един съмнителен тип, който търгуваше с човешки души в интернет, но това по никакъв начин не смути Жан, защото онзи му предложи добра цена.

Радвайки се на бързо растящото си благосъстояние, младото семейство се разшири и стана горд собственик на целия шести етаж от пететажния мезонет, както и на още шест имота в столицата – по един за всяко от бъдещите им деца.

Родителите на Радостина много харесваха Жан, защото беше умно и скромно момче. Своите родители той не помнеше и въобще не беше сигурен дали има такива, както не беше сигурен и на колко години е всъщност.

Съвсем в реда на нещата си беше много хора да завиждат на младото семейство за просперитета, но това не можеше да помрачи щастието на Жан, дори напротив – с дребен трик той превръщаше омразата и завистта в материя, така че всеки път, когато кажеше на някой завистлив комшия, че възнамерява да си купи нова кола, ако комшията му завидеше от сърце, той мигом получаваше колата. Продаваше я и парите слагаше в банката. У дома носеше предимно книги.

Възпитанието на малките бе поверил изцяло на съпругата си. За да могат да пътуват и да опознават света, Жан се погрижи в банковата й сметка винаги да има точно 999 долара, независимо колко тегли и кога.

Това положение на нещата можеше да продължи дълго, ако не бяха внезапните проблеми, които сполетяха Жан. В един момент той стана ужасно параноичен. Гонеше го непрекъснат страх – едно натрапчиво усещане, че нещо не е наред, че нещо може да се случи всеки момент и да настъпи тотална бъркотия.

Психиатрите не успяха да му помогнат. В мислите им Жан видя, че нямат абсолютно никаква идея за какво говорят, независимо от броя на дипломите, които висяха по стените на кабинетите им. Все по-често го болеше глава и тези ужасни мигрени го водеха до подтискащото чувство, че умира, макар да не знаеше с абсолютна сигурност дали това е възможно.

Всичко продължи до мрачния следобед, в който двамата с красивата му съпруга седяха на канапето пред телевизора и гледаха репортажи от първия контакт с извънземните. След няколко месеца мъчителни преговори Световното правителство отказа да се предаде и изстреля ракети по кораба-майка, една от които – българско производство.

Пришълците отговориха с имплозивен заряд, причиняващ изкривявания във време-пространството и дисфункция на причинно-следствения континиум.

На другия ден Жан вече не се оплакваше от болки в главата. С нетърпение излезе от сламената колиба, за да види дали вълците не са отмъкнали някоя овчица през нощта. Отдъхна си едва, когато се увери, че цялото стадо е налице. Скоро трябваше да прибави още едно топче към броеницата. Възнамеряваше да купи нова овца от града. Освежен от утрото, Жан разпали лулата си и запуши, загледан в красивата ливада, която танцуваше пред него, подухвана от вятъра. Зад морето от зеленина се издигаха високи планини. Въпреки че беше лято, по върховете им все още имаше сняг. В приповдигнато настроение Жан се упъти към съседната колиба, където спеше най-добрият му приятел Николаос. Събуди го и заедно подкараха стадата на паша.

Тихомир Димитров 

юли 22, 2013

Небето мълчи. Когато не викате. Със сърцата си

ukaih

Изт: cheti.me

Или една година в хайку:

Гърдите ти са
Все така съвършени
Дори през януари

Тикай ме напред
Със силата си лека
Влажен февруари

Пиша когато
Нямам пари защото
През март съм богат

Умрях и нищо
Не се случи със мене
Беше през април

Мастиката е
Сладка привечер през май
И през септември

Трепти небето
Отрупано със звезди
Свири ми щурец

Кръглата луна
Мълчаливо ме гледа
През прозореца

Пищи малкото
На совата в клоните
Високо горе

Пет пеперуди
И не една щипалка
Лятото гъмжи

Тичам през нощта
Край мен гората лети
Има комари

Бързо изгрява
Слънчо – немирен и трезв
Зловещ махмурлук

Петре стих плети
По пет стиха преплитай
Слаб поет си ти

Величествени
Крановете мигат там
До брега студен

Лягам си сега
За да сложа кафето
Рано сутринта

Свеж е полъхът
На морето есенно
Преди бурята

Питам се дали
Истински съм се родил
Всеки ноември

Не бях аз който
Избяга от твоята
Зимна приказка

Гледах снега и
Всички снежинки бяха
По местата си

Небето мълчи
Когато не викате
Със сърцата си

Тихомир Димитров 

март 20, 2013

Романтизмът е мъртъв

whiskey

Пейчо Кънев е сред любимите ми български автори. Писал съм за него в „П като поет” и в „Една добра книга”, където се обяснявам в любов на умопомрачително добрия му сборник от разкази „Разходка през стените”, публикуван от издателство „Ciela“.

Най-новата му творба – „Уиски в тенекиена кутия” – също не е плод на случайно издателство. Този път честта се пада на „Жанет-45”. Казвам „честта”, защото едно издателство, всяко издателство, щеше да струва колкото дупката на геврек, ако не бяха автори като Кънев. Може би това е причината Кънев сам да е главен редактор на издателството „Kanev Books“ в Ню Йорк.

По-известен е по широкия свят, отколкото у нас, в страната на джуджетата. Никой не е великан в собственото си село…Докато у нас те смятат за дебил, ако четеш поезия, стиховете на Кънев се отпечатват в над 800 литературни издания…и всичките са с латински имена.

През 2009 г. Асоциацията на литературните издателства в САЩ го номинира за престижната награда Pushcart, а през 2010 г. издателство Desperanto в Ню Йорк отпечата поетичната му сбирка Bone Silence. Сборникът му със стихове, озаглавен Requiem for One Night, ще бъде публикуван в САЩ през 2013 г.

Джон Хемингуей, внук на легендарния писател, казва:

„Много ми харесва новата стихосбирка на Пейчо Кънев. Харесва ми, понеже усещам, че това е неговият истински глас – онзи, който познавам, и той казва всичко, което иска да каже, без да се притеснява от нищо и от никого. Това са неговите лични истории и в тях виждам семейството му и откъде идва той, стари или несподелени любови, самоубийства, виждам вечността и една тенекиена кутия, която му напомня за един велик писател, който по някаква странна случайност е мой дядо. Това е една прекрасна книга, която си струва да бъде прочетена.”

Самата стихосбирка започва с потресаващата констатация от Набоков:

„Наистина е изумително как обикновеният човек не забелязва пеперудите”

Ще бъде авторска грешка и стилистична глупост, ако продължавам да словоблудствам над произведения с такъв характер. Ето защо, споделям само няколко стиха (с разрешението на автора), а останалото ще си го прочетете сами (надявам се). Този блог рядко привлича обикновени хора:

Предполагам, че съм нищо повече
от парче стара дъвка, залепнала
за обувката на някой пешеходец,
забързан в нощта.

Не да бъдеш изстърган от подметката и
оставен на улицата е страшно,
а да имаш едно мръсно камъче в средата
на бялото, където би трябвало да е сърцето.

* * *


тук, преди много време, в една малка къща,
Карл Сандбърг записваше виденията си.
Не много надалеч Хемингуей научи
как се зарежда пушката.
това е град на касапи, гангстери
и поети, смъркащи небеса.
това е град на несигурност
и погрешно разбрана простота.
(Поет в Чикаго)

* * *

Питам се дали тишината си има
баща, мракът – любовница? Ровя в тези
неща и секундите бавно ми казват, че цял
живот съм задавал грешните въпроси.

* * *

Обръщаш се в леглото и през прашния
прозорец виждаш света навън и той също
е прашен, а слънцето потупва хората по
летните им гърбове

* * *

Днес в небето над Ню Йорк няма самолети. Предполагам,
че спят завити под дебелия сняг. И може би само от време
на време изпод потъналия в бяло фюзелаж се появява малък
проблясък, като че намигат на хората, за да съобщят, че
знаят каква е играта.

* * *

Ние сме родени в този свят
и се учим да защитаваме нашето малко
пространство,
което ни позволява да живеем
не заради останалото човечество,
а напук на него.

* * *

Съвет към малкото момиче

винаги си учи уроците.
Не пий.
Не пуши.
Слушай родителите си –
също баба и дядо, ако ги има.
До осми клас никакви гаджета.
Обикни себе си.
Избягай от себе си.
Опознай тялото си.
Чети много книги.
Разхождай се сред природата.
яж зеленчуци.
Бъди смирена.
Бъди нахална, когато се налага.
Плувай сред житейските камънаци.
…плъзгай се.
Но в никакъв случай не пиши стихове.

* * *

Днес аз ще мечтая за детство, глухарчета
и нещо завинаги изгубено –
зъби, пирони и открадната мъдрост.

* * *

Представи си:
две бутилки „Шато Лафит“ и залязващото слънце
зад тухленочервените покриви на венеция. ти в
гондолата и уханието на реката, мирисът на младостта,
мързеливо вливащ се в синьозелената
вода. Чайките
по терасите, биещи се с гълъбите за последните огризки
от канцонетите. това е светът. Грабни го сега.
Представи си:
смрадта на италианските канали, пълни с изкормена
риба и мъртво време. Реката, движеща се бавно, като
меласа; сивокафявата
вода, недостатъчно дълбока
дори да се удавиш. Ужасни оперети атакуват ушите
през счупените прозорци и бирата с мирис на селска
пот. тук дори и Харон не би излязъл да се повози. тук
дори и небето плаче. Чуй ме! Романтизмът е мъртъв!

декември 10, 2011

Да ви черпя с малко поезия

Реших да ви черпя с малко поезия.

За нея рядко остава време в нашия живот, но факт – единствено тя остава след него:

От „Невски“ бие шест. Гърми
камбаната и осветени,
кубетата стърчат сами
над съботното суетене.

/Георги Рупчев, R.I.P/

Повече от / за този деликатен български поет – ето тук.

Тихомир Димитров

май 4, 2010

П като „Поет”

Навън по улиците
малки момчета пият бира и не знаят
нищо за фабриките
и за невъзможността на любовта,
и малки момиченца в
розови рокли се смеят на слънцето

Поетът Кънев е един от онези автори, за които с пълна сила важи максимата, че „никой не е пророк в собственото си село”. Вие може и да не сте чували за него, но стихотворенията му са  отпечатани в повече от двеста литературни издания, пръснати както из Aмериканския континент, така и в добрата стара Европа.

Не знаем за най-силните български поети, защото сме прекалено заети с гледане най-слабите чуждестранни сериали.

Защото изтъпяваме. Иска ми се да кажа, че изтъпяваме бавно и сигурно, но не ми се иска да ви лъжа.

Изтъпяваме бързо и сигурно.

Тайно презираме хората с талант, защото не са като нас. Чакаме ги първо да умрат и после им подаваме ръка. Признаваме ги за велики. Строим паметници в тяхна чест. Гордеем се с поезията им. Дори ги възхваляваме – спокойни, че вече с нищо не могат да ни навредят…

„Никой не е пророк в собственото си село”

Аз също. Но поетът Кънев е като Исландския вулкан. Изригва някъде на майната си, а след време пепелта от цигарата му ще влезе и във вашия дом. Ще замъгли и вашето небе. Ще обърка и вашите мисли. Ще разстрои  дребните ви сметки за малкото, незначително племе, в което живеете. Племето, което даде Словото на останалите племена.

Направих кратко ревю за сборника от разкази на Кънев преди време. Бях като ударен с чук по главата, след като го прочетох. Не мога да повярвам, че съдбата ме срещна с толкова талантлив автор, при това  тук – в малкото ни село, наречено България.

А ето, че сега държа стихосбирката му «Американски етрадки» в ръце и отново ми настръхват косите.

Твърде малко разбирам от поезия. Но твърде достатъчно, за да знам, че претенциите в стихоплетството свършват точно там, където започва истинският талант.

Когато те гледам по-дълго
винаги искам да те ударя в лицето

Заглавие на стихотворение.

Сигурно има причина асоциацията на литературните издания в САЩ да  номинира българина Кънев за престижната награда Pushcart Prize.

Дори ще ви кажа коя е тя:

Българинът Кънев е искрен като смъртта.

Отровен като живота.

Опасен за здравето, като любовта.

Това ще остане от
мен:

кости,
кожа,
коса,
две затворени
очи

и
сърцето ми в ръцете ти

“Чета отново и отново думите на този поет, изгладнял за тях. Той може да засища глада на ума. Показа ми какъв стар пес съм аз самия и ме накара да лая за още. Но искам да говоря за г-н Кънев. А това е проблем… Трябва да използвам моите слаби думи, за да опиша неговите. Затова ще прибегна до най-висока форма на ласкателство. Този поет е великолепен художник. Но въпреки това четенето на Пейчо Кънев, въобще не е лека, литературна разходка. То е предизвикателство, подтикващо ни всички нас да се взрем в Живота. Думите му са твърди и тежки. Той би трябвало да ги държи на разстояние, иначе биха го удушили. Неговата поезия не е пир на суетата, а причастие водещо до тих самоанализ. Причастието на Кънев е само за вярващите в поезията. То е тялото и кръвта на целия му живот, излян върху тези страници. Не се впускайте лекомислено в неговите думи. Те са тест. Съветвам ви да прочетете този поет. Съветвам ви, да сте седнали, докато четете. Кънев е духовно четиво.”

М. Х. Клей
Поет, сценарист и редактор Поезия
за “Mad Swirl” Далас, Тексас

Поетът кара колата си
по Линкълн Авеню,
спира на червения сигнал,
там,
отдясно
на тротоара
има една стара бяла пейка
и върху пейката някой е
издълбал с ножа си:

El temor de Dios es el
principio de la sabiduria!*

и ето, че светва зелената светлина
и поетът подкарва ужасен към
магазина.

–––

*(Страхът от Господ е началото
на мъдростта)

П.Г. Кънев
Поет и писател
София, България

Американски тетрадки” отскоро е на пазара 10x 2 Ciela.

Мерси, пичове!

Тихомир Димитров