Писателският блог на Тишо

май 24, 2017

Езикът е преди всичко средство за общуване

Изт: podigoto.bg

Дайте да не бъркаме „език“ с „писменост“ и „култура“. Прието е, особено на 24-ти май, да ги нареждаме автоматично едно до друго, със знак за равенство, без да се замислим, а всяко едно нещо, което правим, без да се замислим, е точно такова – необмислено. Като навик, като тик. Като неосъзнат рефлекс.

„Език“, „писменост“ и „култура“ са три съвсем различни неща. Естествено, имат много общо. Така, както айсберът, морето и облаците са изградени все от вода, макар никак да не си приличат, така езикът, писмеността и културата са изградени все от естествената потребност на хората да общуват помежду си. Тук ще говорим за езика, тъй като той в най-голяма степен отразява тази потребност. Езикът е като океана. Той е стихията на водата. Основният елемент. Писмеността е преходна негова форма, като айсбергът и ледниците, а културата, хм, ами тя е за хората, които обичат да се реят из облаците, хех. Само се закачам! А сега сериозно:

Езикът е средство за общуване.

В генезиса си той е фонетичен – както еволюционно, така и биологически, защото пергаментът, хартията и клавиатурата са модерни изгъзици, съвсем нови в съпоставка с милионите години, през които хората са раждали неспособни да ги използват деца, каквито раждат и сега, а през повечето време дори родителите им не са ги познавали. Но хилядолетие след хилядолетие, след хилядолетие, хората са общували помежду си. Учили са и децата си на същото. Налаго им се е, за да оцеляват. Така се формира езикът.

Дори днес първо научаваш майчиния си език (да го говориш) и чак в първи клас прописваш, нали така? Това, че междувременно използваш лаптоп, таблет и смартфон за игрички и за гледане на филмчета съвсем не те прави граморен. Ограмотяваш се чак, когато пропишеш и се научиш да четеш, т.е когато овладееш писмеността.

Писмеността е преходната форма, често меняща се в рамките на един и същ език и култура. При всички общества е така. Минат не минат няколко столетия (или десетилетия) и хоп – писмеността се променя, но необходимостта от общуване (езикът) и средата, в която се случва това общуване (кулурата) остават непроменени.

Добре, де, почти непроменени. Езиците и културите също еволюират. Обаче си остават китайски, японски, български и т.н., тоест запазват своята идентичност. Но азбуките в писмеността им могат да се променят до неузнаваемост. Латиницата, старогръцкото писмо, глаголицата и кирилицата са различни системи от знаци, които българите са използвали през столетията, а изглеждат толкова различни! Да, средновековният български би затруднил повечето ни съвременници, но в основата си езикът остава сходен, близък, познат – неговите фонеми, логика, структура, те са си български. Затова по-лесно можеш да разчетеш средновековен български ръкопис, дори да е написан с латински букви, отколкото средновековен немски или корейски ръкопис. Тях и на кирилица да ти ги напишат, пак няма да ги разбереш… Защото не знаеш езика.

В наши дни се появи нова „писменост“ – шльокавицата – обособена от дребнавите потребности на деня – било то ограничението в символите за ес-ем-ес на кирилица, било липсата на кирилизация на устройството или чист пропуск в образованието / интелекта на използващия го индивид. Появила се е, защото е най-лесната възможност. Или единствената достъпна в момента. През Средновековието, като си нямаш собствена писменост, ползваш латинската и гръцката, нали така? Ползваш това, което има. Неволята учи. После си измисляш удобна за твоя език писменост и готово! Тези неща за преходни. Шльокавицата също е преходна. Ще излезе от употреба в момента, в който спре да бъде удобна. В момента, в който стане по-лесно да пишеш на кирилица, шльокавицата сама ще отпадне от ежедневието и от бита на българина, подобно на завързаната с конец опашка на малкото доберманче. Но дали тя (шльокавицата) застрашава българския език и култура? По-скоро не. Вързаната с конец опашка не застрашава живота на малкото доберманче. Просто един ден я намерихме под канапето в хола…

Виждате как, носейки от девет кладенеца вода, се приближаваме до скандала с издадения на шльокавица роман Pod Igoto на Ivan Vazov.

Зад провокацията стоят следните „обвиняеми“: писателят Константин Трендафилов, издателството „Жанет 45“ и рекламната агенция „Saatchi&Saatchi“. Всички те, заедно и поотделно, са „съучастници“ в „престъплението“. Като писател и копирайтър, тоест като колега на главния „подбудител“ гусин Трендафилов, аз намирам идеята им за гениална!

Да, но само в маркетингов план.

Търсили са публичност и си я получиха – мишън къмплийтид. Сега всички говорят за тях. Друг е въпросът дали да те псуват по форуми и по социалки е публичността, от която едно издателство и един писател се нуждаят… Но, сигурен съм, те са го очаквали. Като рекламен трик е блестящо изпълнение!

Съвсем пресилена е претенцията, обаче, че шльокавицата е най-голямата опасност, надвиснала над българския език и култура.

Ниските доходи са най-голямата опасност. Те карат младите да търсят препитанието си в други страни, с други езици и култури, а младите са единствените, които могат да раждат деца. И децата им, поколение след поколение, ще забравят българския език и култура. Ще ги заместят с новите – в средата, в която растат, защото това е най-лесното, най-логичното, най-очакваното, най-достъпното и най-обяснимото. Защото такава е потребността. Неволята учи: на англисйки, на немски, на испански и, в близките години очаквам дори, на китайски. Фактът, че 500 години сме съхранили езика и културата си под турско съвсем не е успокоение. Защото тогава неволята е действала точно в обратната посока – да се сплотиш с твоите, да се затвориш в общността, да се капсулираш и да предадеш завета на следващите поколения. За да оцелееш. Такъв е бил битовизмът на злободневието тогава.

Днес битовизмът на злободневието тласка българите към летищата, гарите и автогарите с еднопосочен билет в джоба. Да отидеш при чуждите вече не е престъпление, а препитание. Вече не е национално предателство, а перо в националната икономика. Вече не е родоотстъпничество, а попечителство. Всяка година милионите българи в чужбина внасят в икономиката почти толкова, колкото милионите чуждестранни туристи, които идват да се напиват у нас. Защото алкохолът е евтин. Защото жените са евтини. Защото стана евтино да си българин… Ужасно, но fuck!

Историята ще съди онези, които направиха така, че грамотният и трудолюбив, оцеляващ при всякакви условия български народ, бе принуден с десетилетия да гони коричката хляб по земното кълбо – от Мюнхен до Калифорния и от Лондон до Пекин. Проблемът е, че историята се пише от победителите, а за да бъдеш победител ти трябват гордост и дързост, но най-вече: високо самочувствие. Съмнявам се, че публикуването на основния ни класик на 6lyokavitsa вдъхновява едно от тези три качества. Да, ще поизпразним складовете от залежалите книжки и ще ги подарим на библиотеките, в които почти вече никой не ходи, а по витрините на луксозните книжарници из централните улици на големите градове ще сложим Pod Igoto. На видно място. Точно до последното издание на 50 нюанса още по-сиво и до другото легално софт порно. Ще дразним хората по този начин и ще ги караме да си плащат, за да „махнат“ Pod Igoto от там. Така всички ще разберат колко сме готини, как „спасяваме“ българския език и култура с оригиналния си криейтив.

Извинявай, дядо Вазов! От името на всички, на които завеща свещения си занаят, любовта към словото и към свободата, от името на всички твои недостойни пра-правнуци извинявай! Ние възприехме словото и свободата за даденост, тъй като не допринесохме с нищо за тях…

Тихомир Димитров 

Advertisements

януари 29, 2016

Съжителство, владичество, господство или робство?

efbwegwe

Изт: thinkpoint.wordpress.com/

От интерес ми към историята знам доста за робството. И няма как при положение, че това е доминиращият икономически и обществен строй през по-голяма част от познатата ни история. Ето какво представлява робът от гледна точка на историческото познание:

1/ Робът е собственост. Отнети са му всички граждански и човешки права. Робът е чисто и просто вещ, с която притежателят може да разполага както намери за добре.

2/ Робът е инструмент. Казано по-точно, робът е средство за производство. Жива сила. По това той никак не се различава от впрегатните животни например.

3/ Робът е затворник. Той няма свободата на придвижване като останалите жители. Ако отива някъде, той го прави само по волята на своя притежател, с неговото знание и по негова заповед, например за изпълнение на конкретни задачи.

4/ Робът не плаща данъци. Бидейки лишен от своите права, той е освободен и от всички задължения, които имат свободните жители, в това число: обществено-полезен труд, служене в армията и плащане на данъци.

5/ Робът не може да притежава, да наследява и да оставя в наследство имущество. Бидейки лишен от всякаква собственост, той самият е превърнат в такава.

6/ Децата на робите са собственост на техния господар. Всички. Без изключение.

Това са основните шест характеристики на роба. С малки флуктуации те се запазват непроменени през целия робовладелски строй, а и след него, тъй като знаем, че на места (в САЩ) робството продължава да съществува като легална система чак до втората половина на 19-ти век. Робството съществува и днес по света, но вече е нелегално.

Сега, нека да видим дали покореният от османските турци бълграски етнос отговаря на историческите характеристики на роба, точка по точка:

1/ Не, освен в случаите на отвлечени, военнопленници и прочие, които умишлено са продадени в робство. Такива има при всяка средновековна (и не само) война. Във всеки случай целият български етнос няма как да попада в тази категория дори в най-лошите години след опустошението, нанесено от завоевателите по българските земи.

2/ Не, с изключение на специално продадените като роби отвлечени и военнопленници. Виж по-горе.

3/ Не, защото има достатъчно сведения, че българи са пътували в целия познат дотогава свят. По собствена воля.

4/ Не, защото българите са плащали данъци на султана, били са принуждавани да полагат обществено-полезен труд (ангария), а някои от тях и да участват в армията, при това в най-елитните й звена (Еничарския корпус). Такива неща са абсолютно немислими за един роб. Както разбрахме, освен от всички права, той е лишен и то всички задължения на свободните жители.

5/ Не, защото има достатъчно сведения, че българите са можели не само да пътуват в целия познат тогава свят, но и да търгуват, да трупат богатство, да наследяват и да притежават имущество. Разкошните им чорбаджийски къщи сега са основни туристически забележителности във всички по-големи и по-малки градове на страната. Собственикът на Кордопуловата къща в Мелник си е викал Виенската филхармония у тях. Да му свири на ушенце. По турско. Не мога да си представя как един роб би могъл да направи това. Разбира се, бедни и богати е имало и тогава, а бедните винаги са били мнозинство, но това важи и за турското население.

6/ Не, защото с изключение на „кръвния данък“ (девширме) прилаган в началните години след окупацията, децата са си били на техните родители, при това дори еничарите не са били роби след завършването на своето обучение, а елитната войска на султана – нещо като преторианската гвардия за Римския император.

Излиза, че думата „робство“ от историческа, терминологична и научна гледна точка е абсолютно сгрешена. Това просто е не-истина, насаждана от пропагандата на комунистическия режим упорито, в продължение на десетилетия, докато не получава достоверност в общественото съзнание на принципа: „една лъжа като се повтори стопъти, става истина“. Съвсем отделен е въпросът дали българите под турска власт са се чувствали като роби и дали са имали сложния терминологичен апарат, с който разполагаме днес, за да обяснят своето положение под чуждата власт. Да, кошмарно е било. Да, мачкани са били от завоеватели, изповядващи чужда религия. Да, насилвани, изтезавани, убивани, отвличани и продавани са били в робство, но не са имали статута на роби. Просто е трябвало да преживеят кървавия погром над един народ, загубил една тотална война. През Средновековието не са си поплювали много с победените.

Познавайки историята мога да ви гарантирам, че българският феодален селянин се е доближавал значително повече до статута на роба. Говоря за онези славни времена през Средновековието, когато България е била могъща и самостоятелна държава, управлявана от мъдри и силни царе. Не омаловажавам тяхното място в историята, дори напротив – гордея се с държавническото чувство на великите български князе и царе, но да си припомним, че освен аристокрацията и свещениците, повечето хора са били крепостни селяни – поне до развитието на средовековния град и до разцвета на занаятите. Но дори тогава свободните селяни, занаятчиите, пътуващите музиканти, търговците, иконописците и прочие са били нищожна част от населението, в сравнение с феодалните селяни. А те са били истински роби, защото:

1/ На практика собстеността им е била отнета. И с тях феодалът е можел да разполага както намери за добре.

2/ Били са инструмент, средство за производство – жива сила за обработване на земята и по това не са се различавали значително от впрегатните животни, например.

3/ Свободата им на придвижване е била отнета. Затворени са били в рамките на феодалното стопанство за цял живот и са имали право да го напускат само по поръчение на своя господар. Бягството се е наказвало сурово.

4/ За разлика от роба, феодалните селяни е трябвало да плащат данъци, да полагат принудителен обществено-полезен труд (строителство на мостове, пътища и др.), както и да служат в армията. Тоест, правата им на свободни жители са били отнети, но не и задълженията.

5/ Цялото им имущество е било под контрола на феодалния господар, ако изобщо са притежавали такова.

6/ Децата им също са били крепостни селяни. Всички. Без изключение. Единственият изход е бил да се прославиш на бойното поле или да станеш монах / свещеник. Ако ти разреши феодалният господар. Самоотлъчването, по каквато и да било причина, се е наказвало сурово.

Сведения за положението на селяните намираме в съчиненията на Презвитер Козма и на Йоан Екзарх.

И така, след като думата „робство“ е терминологично сгрешена, с какъв термин да я заменим?

Съжителство, владичество или господство?

Думата „съжителство“ премълчава недоброволния, насилствен характер на положението. „Съквартирант“ и „съкилийник“ не са синоними, нито „надзирател“ и „арестант“. Така че отпада. Виж „господство“ или „владичество“ е съвсем друго нещо. Със сигурност османският етнос е имал господстващо положение спрямо българския – можел е да участва във властта, разрешено му е било да носи оръжие и т.н. Ползвал се е с одобрението на официалната власт и религия. Последните са си затваряли очите за много от престъпленията и посегателствата му над подчиненото християнско население. Терминът „османско иго“ е много по-близък по значение до „османско владичество“ и „османско господство“, отколкото до „османско робство“ – това за всички, които обичат да цитират „Под Игото“. Ако сте я чели, там има една хубава глава – „Радини вълнения“ – единадесетата, ако трябва да сме точни. Става дума за една хубава учителка. „Сега Рада служеше като учителка на девойките от първия клас, с хилядо гроша годишна заплата.“ На робите не им е позволено да ходят на училище, камо ли да преподават… И със сигурност не получават заплата.

Що се отнася до Паисиевата история, Ботевата поезия, Захари Стояновите записки, Вазовите романи, песните, легендите за Крали марко с трите синджира роби и т.н., пак повтарям – това, че де-юре българите не са били роби на своите завоеватели, не им е пречило де-факто да се чувстват като такива. Терминът „турско робство“ възниква още през Възраждането в националното самосъзнание. Използва се в народния фолклор. Навлиза в печатното слово и става контрапункт на освободителните борби. Едва по-късно е прегърнат от комунистическата идеология, за да се превърне в неразделна част от официалната пропаганда.

Ако държим децата ни да бъдат обучавани правилно, те трябва да знаят за всички жестокости по време на чуждото владичество и господство по родните им земи. Но не и да бъдат възпитавани като потомци на роби…

Тихомир Димитров