Писателският блог на Тишо

юни 24, 2010

Сбъдването на желания – някои практически аспекти

koricata

Животът ме научи по трудния начин, че отговори на въпроси е хубаво да се дават само на питащите и, че нямаш „лиценз“ да риташ всички заспали по кокалчетата. Може пък хората да искат да си отспят. Това не значи, че са прости. По-скоро значи, че уважаваш свободната им воля. Затова написах книга „до поискване“. Реших да я разпространявам само по метода „предай нататък“.

Същевременно, нямам намерение да я „крия“ от никого.

Поискайте и ще ви се даде.

И четете на собствена отговорност.

Напълно безплатно е.

Тихомир Димитров

март 5, 2010

Меди…какво??

Казват, че медитацията е изкуство.

За всяко изкуство се изискват два процента талант и 98% работа.

Същото би трябвало да важи и за медитацията.

Която много лесно се бърка с концентрация.

Да хипнотизираш мозъка си върху желания, мечти, визуализации, спомени, разни места и прочие, това не е медитация.

Медитация значи да не мислиш за нищо.

Именно такава е нагласата, с която обличаш копринени дрехи, разхвърляш плетени възглавници върху пода, палиш ароматни свещи, пускаш приглушена музика.

Заемаш поза лотус, затваряш очи и…не мислиш за нищо.

Не мислиш за нищо, ама друг път!

Мислиш за всичко: за колежката от офиса, за пича с готиния задник от автобуса, за сърбежа на лявото рамо, който няма как да почешеш точно сега, за ангажиментите, които предстоят. А дали ще се справиш?

Дори мисълта, че не трябва мислиш е мисъл.

Мисълта, че не мислиш също е мисъл.

Не става така.

Почеши се по рамото.

Отпусни се, продължавай да мислиш за каквото си искаш. Или за каквото дойде.

Бъди като Икар – лети над океана със собствени криле домашно производство и загребвай нагоре – към слънцето.

Хвърли поглед надолу – към океанските вълни (където ще се разбиеш, ако крилцата домашно производство не издържат).

Отттук вълните приличат на равни, прави, стройни войнишки редици.

Това са твоите мисли – маршируват една след друга, набиват крак пред крак, редуват се безкрайно.

Ако се блъскаш във всяка от тях поотделно, много бързо ще се изтощиш.

Ако не се ангажираш с дадена мисъл-вълна, познай какво ще стане?

Точно така – ще отмине.

Както и следващата. По-следващата и тази след нея, и по-по-следващата също ще отминат.

Ето, например, появи се някоя страшна мисъл. Толкова е страшна, че може да напълниш гащите от страх. Разгледай я, изчакай да отмине, не се гмуркай, махай с домашно приготвените крилца.

Нищо чудно след нея да се появи друга – смешна мисъл. Остави я да отмине, друг път ще се посмееш, ето че сега идва притеснителна мисъл! Поздрави я, намигни й, загреби с криле.

На нейното място ще дойде друга – спомен някакъв. Болезнен. И той ще мине! Дори след него да дойде Надежда, остави я да си отмине по каналния ред.

Ти си над тези неща.

Точно така изглежда вътрешното пространство между ушите ти през целия ден, но с една малка разлика.

Всъщност, разликите са две:

1/ За разлика от друг път, сега виждаш какво става: наблюдаваш, разбираш, даваш си сметка, присъстваш на ситуацията и схващаш картинката. През останалата част от денонощието това съвсем не е така.

2/ За разлика от друг път, сега не се блъскаш във всяка вълна. Само я наблюдаваш. През останалата част от денонощието това съвсем не е така. Нищо чудно, че понякога се чувстваш затънал(а) в мисли.

Можеш да останеш в това състояние колкото ти е кеф.

Казват, че медитацията е изкуство.

Знаем, че за всяко изкуство се изискват два процента талант и 98% работа.

Ти току що свърши 98% от работата.

Остава да имаш и двата процента талант…

Шегувам се.

Походката и дишането са таланти, но ние се раждаме с тях.

Медитацията също е вроден талант.

Тихомир Димитров

октомври 9, 2008

Съзнанието определя битието 2

„Можеш да избереш да следваш пътя, по който те води животът,

 но можеш да избереш и сам да начертаеш пътя,

по който животът ще те следва”

(реклама на ипотечни кредити)

Ще започна с това, че изобщо не се съмнявам във възможностите на човешкия ум да променя заобикалящата го физическа реалност. „Случайностите” са само механизъм, с които действителността реагира, напасвайки се спрямо вибрациите на ума. Ето защо аз не вярвам в случайности.

Как стигнах до такъв извод?

Ами, добро утро, тези неща човечеството ги знае от хилядолетия. Информацията на тема mind over matter е описана и систематизитрана подробно. И не е необходимо да се ровиш из античните папируси на Александрийската библиотека, за да разбереш „Тайната”. Достатъчно е да отвориш най-четената и най-продаваната за всички времена книга – Бибилията, където ще видиш следното изречение: „Искайте и ще ви се даде”.

Но да предположим, че не вярваш в Библията. Тогава ще повярваш ли на Дънов и на неговите беседи „За силата на мисълта”? Или не, по-добре да изключим духовната сфера напълно, за да няма противоречия. Тогава се поинтересувай от метода на Хосе Силва, обърни се към Джон Кехоу, към Робърт Стоун, към Брус Маклеланд или към Наполеон Хил за съвет. Те пък са прекалено комерсиални? Или не обичаш да четеш книги? Помислено е и за нечетящите – гледай „The Secret”, „Великата тайна на водата”, „What the Bleep do We Кnow”. Мога да ти предложа още куп бестселъри по темата – за голям, малък и среден екран, както и в книжен формат. От „Бхагхават Гита” и „Рамаяна”, през „Агни Йога”, та чак до „Лошите мисли са лукс, който не можем да си позволим”, всички големи и малки умове на света повтарят едно и също от хилядолетия – съзнанието определя битието. Някои търсят отговорите в религията, други искат да докажат съзидателната сила на мисълта с математически формули, трети използват средствата на хипнозата, плацебо ефекта и самовнушението, за да лекуват.

Нека да отделим духовната вяра от духовното знание. Това значи безпристрастно да прочетем Библията, Корана и всички други свещени книги, за да видим кое е общото между тях. Ако наистина го напрвим, ще стигнем до два много важни извода: 1) Хората са уникално тъпи и, бидейки ограничени от културните си различия, създават най-различни версии на Истината, въпреки че пределно ясно знаят: Истината може да бъде само една. 2) Хората са готови да се избиват помежду си, заради версиите на същата тази Истина, като фактът, че единият се храни с лявата ръка, а другият я използва, за да си бърше задника, очевдино е напълно достатъчен.

Ето това ме отблъсква от религията. Но същевременно ме кара да вярвам в Бог. В онзи Бог, който живее в мен, от който съм част. Защото, въпреки културните си различия, всички свещени текстове съдържат едно и също твърдение: човек е създаден по образ и подобие на Бог. Дефинициите за Бог са най-разнообразни. Всяка култура си Го представя по различен начин. На някои култури дори им е забранено да си Го представят, но ето че срещаме една обединяваща черта: всички религии описват Бог като творец и навсякъде човек по някакъв начин прилича на Него.

Какъв е изводът тогава? Ами много просто, земните религии подсказват, че човек също е творец. На реалности. В умален мащаб. Ако Бог може да създадва и да разрушава цели Вселени, значи ние можем да създаваме и да разрушаваме собствената си мирко-Вселена. Забелязвам все повече хора да се пробуждат идейно в това отношение и го считам за напълно нормално. Нали казват, че навлизаме в „Епохата на Водолея”, когато всички ще бъдем по-съзнателни индивиди.

Аз самият не вярвах достатъчно в теорията, докато не започнах да експериментирам на практика и не накарах няколко неща просто да се случат. Да, отнема малко време, но както казва Стивън Кинг: „нужни са натиск и търпение”.

Е, добре, но стигнах до обратната страна на медала. Точно в момента, в който повярвах, че умът ми притежава огромна съзидателна сила, че с негова помощ мога да оказвам съвсем реално въздействие върху действителността, аз се сблъсках с всички опасности и противоречия на това свое „откритие”. Защото решенията, които взимаме, са базирани на посланията, идващи от същата тази действителност, която се опитваме да променим. Базирани са на знанията, които имаме за нея. А те, за съжаление, са твърде ограничени.

Представи си, че шофираш из Искърското дефиле. Искърското дефиле е много красиво. Но ти шофираш през нощта. И виждаш само под носа си – докъдето ти стигат фаровете. Да, успял си да овладееш машината, притежаваш властта и волята да избереш всеки път, който ти хареса, да се отбиеш във всяка пресечка, но заради тъмнината, ти не виждаш накъде води избраният път. Не виждаш сто килограмовите ледени висулки, които са готови да се изсипят върху главата ти. Не виждаш напукания и заледен афалт, който ще те изхвърли в грохота на бушуващата река, не виждаш липсващата мантинела на завоя малко по-напред. Пътят, който си избрал, може да не е най-правилен. Нищо, че имаш възможността да избираш.

Разбрал си, че можеш да материализираш мислите и желанията си, това е хубаво, но не бива да забравяш, че виждаш само докъдето ти стигат фаровете. Че може би съществува един по-висш Разум, който вижда голямата картина. Така, както я виждаш  ти през деня, когато е светло. Че може би този Разум те обича и знае по-добре кое е хубаво и кое е лошо за теб самия. Че този Разум е тук, за да те ръководи, но понеже няма власт над свободната ти воля, той не може да се противопостави на решението ти да променяш действителността така, както сметнеш за добре. Не може да ти попречи да се правиш на един малък Бог. Поне докато не катастрофираш. Защото на теб тъмнината ти пречи.

Спрях да харесвам Джон Кехоу поради две причини: първо, защото е преписал всичко от Ерхрад Фрайтаг, добавяйки „магическите” думички: success и money, които въздействат върху плиткия мозък на средностатистическия looser и второ, защото „подсъзнанието не може всичко”. Подсъзнанието е твоето кошче за душевни отпадъци, то е клетка, в която държиш заключени страховете си и почва, където можеш да посееш семената на някои мечти. Просветените хора го наричат „причинното съзнание”. То действително ще реализира всичко, за което си мислиш – най-големите ти мечти и най-големите ти страхове ще се сбъднат. Някой ден. От тебе зависи какви семена ще хвърляш в плодордната му почва. Но ти не знаеш достатъчно. Не си добър градинар. Защото разумът ти е ограничен. Подбираш грешните семена и после се чудиш защо  животът ти буренясва. Истинските отговори са заключени в свръхсъзнанието. „Разумната природа” е перфектният градинар, който продава семената, от които имаш нужда. Как да общуваш с него ще пиша друг път.

Едва ли има по-глупаво заключение от извода, че ние сме най-висшата форма на интелект във Вселената. Ако беше така, щяхме да знаем всичко, нали? Ама не знаем. Нивата на познанието са точно толкова безкрайни, колкото безкрайна е Вселената. Боя се, че заемаме твърде ниска позиция в йерахията на Космическия разум, въпреки че сме по-напред от растенията, примерно…

Добрата новина е, че имаме свободна воля. Имаме и невидими помощници, които са тук, за да ни предпазват от собствената ни глупост. Някои ги наричат „Ангели”, други – „Разумна природа”, трети – „Интуиция”. Мен дефинициите не ме интересуват. Факт е, че съществува Разум по-велик от човешкия. Всеки може да се допита до него, преди да вземе някакво решение. Използвайте тази възможност, докато не е станало прекалено късно.

Тихомир Димитров

март 17, 2008

Леееко шизофреничен пост

Преди време в Блогосферата имаше едно колективно явление, при което едни блогъри подканваха други да им вземат интервю. Така и не можах да си обясня мотивацията, нито пък логиката, които стоят зад тази, иначе интересна и безобидна, игра. Но четох с интерес. Хората, които четат блогове, определено се интересуват от личността на блогърите. Аз също се интересувам от личността на доста блогъри. Може би този интерес предизвиква стадни вълни, като осемнадесет хиляди неща, които не знаете за мен или сто милиона работи, които трябва да свършиш, преди да ритнеш камбанката. При всички случаи, читателите имат право да знаят. Е, не всички де. Болният интерес на някои читатели съвсем не крие добри намерения, но както съм казвал винаги – мишите душички се крият зад анонимни никнейми, а истнските хора застават зад думите си със своето име.

Този постинг е шизофреничен, защото вътре в него аз разговарям със самия себе си. Взимал съм и съм давал разни
интервюта, попълвал съм и съм изпращал за попълване всякакви въпросници, но точно такова интервю/въпросник никога не съм правил. Хвърлете по едно око зад завесата, която Тишо сам е решил да повдигне за вас и дано след това да не бъдете чак толкова критични в преценката си за него. Естествено, аз самият бих предпочел хората повече да се интересуват от творчеството ми, отколкото от мен, но тъй като в болшинството от случаите това не е така, почувствах се длъжен да изкарам този текст изпод копченцата на клавиатурката. Време ми е да я сменям вече. Постоянно ги чупя.

Т: Здравей, Тишо, аз съм твоето подсъзнание и знам всичко за тебе, като отворена книга си ми, но понеже съм принуден да понасям несгодите на житейския ти път, бидейки навсякъде и по всяко време с теб, ще се опитам да ти задавам само въпроси, на които не се срамуваш да отговаряш. За да нямаме разправии после. Онези извращения от детството ще ги оставим на страна, както и една-две случки в казармата. Предпочитам да си говорим за изкуство и култура, нали всеки ден ставам свидетел на напъните ти да се превърнеш в нещо като писател.

Аз: Ми здрасти, крайно време беше за това интервю. Между другото, не ми пука от твоите въпроси. Все пак, няма какво толкова да крия, освен извращенията, които не бяха в детството ми и, които нямат нищо общо с казармата, но ти не бива да забравяш, че си само досаден глас в главата ми, докато аз присъствам във физическия свят и мога да изтрия или коригирам всеки твой по-тъп въпрос, така че – умната!

Т: Ако не е умната, ще е русата. Това е много глупав лаф. Използваш го постоянно. Крайно време е да спреш да го
използваш.

Аз: Писна ми от твоите съвети. Давай на въпросите по същество, преди да съм си променил решението.

Т: Добре, добре. Кога най-после ще завършиш втория си роман, а?

Аз: Когато му дойде времето. В момента пиша епилога. Знам, че ти е много интересно да разбереш как ще свърши всичко, но да ти кажа честно – и на мен ми е интересно. Ще се опитам през късната пролет или ранното лято да извадя едно хубаво, спретнато книжле. Иначе оставам на поправка за наесен. Но ще бъде хубаво, ако хората имат какво да четат по плажовете и това лято…

Т: Добре, ама гледай да не си оставиш ръцете баш накрая, че като те знам…сигурно ще развалиш хубавата история. Както и да е. Чудя ти се на акъла! Няма ли някаква по-доходоносна професия, която да си избереш, ами си решил да се занимаваш с литература в България? Мислиш ли, че има смисъл? Не е ли прекалено трудно да пробиеш с писане в една държава, в която повечето хора се интересуват от чалга и Азис? В която почти никой вече не чете книги?

Аз: Българинът е интелигентен и претенциозен читател. Да спечелиш признанието на българската публика означава, че си готов да пробиеш в цял свят. Именно защото нещата стават по-трудно в България, точно тук ми е интересно да експериментирам. Пък и, в крайна сметка, аз съм просто един разказвач. Не правя разлика между писането на книга и споделянето с приятели на маса. Имам доста интересни истории за разкаване. Ще ги разкажа, но не държа да се харесат на всички. Не е нормално да се харесат на всички. Ще се харесат на точно определен тип хора. Те четат книги. Надявам се, когато отново изляза на гладиаторската арена, техните палци да сочат нагоре, както преди.

Т: Имаш в предвид „Справедливост за всички“. Текстът ти не беше никак лош, но защо с тази корица, бе, бате?

Аз: (смее се). Хората бяха достатъчно добри да повярват в един никой и да издадат дебютния му роман. Без да сме
роднини. Без да се познаваме дори. Не исках да им развалям рахатлъка. Ти знаеш ли колко дебютни романи остават
неиздадени? Много по-добри от моя, при това? Корицата на втората ми книга ще ти хареса, обещавам.

Т: дай да я видя.

Аз: Няма. Когато му дойде времето.

Т: Уфф. А сега един по-неудобен въпрос: как не те беше срам да продаваш книгата на най-добрите си приятели?

Аз: Много добре знаеш отговора, но благодаря, че попита. Човек ако не се научи да цени собственото си изкуство сам, кой друг ще го оцени, а? Подарил съм доста копия от дебютния ми роман. На нова година и на хора, които имат рожден ден, примерно. Какво значи да раздаваш творчеството си безплатно и без повод? Все едно да заявиш пред всички, че то не струва пукната пара. Това не е така, съжалявам.

Т: Добре де, ама поне можеше да пуснеш втората част от книгата безплатно в Интернет, скръндза такава! И без това никъде вече не се намира копие от миниатюрния ти тираж.

Аз: Можех, дори бях на косъм да го направя преди Коледа. Но не го направих. Ще ти кажа защо. Не го направих от лоялност към хората, които повярваха в мен. Те все пак разчитаха, че ще изкарат някой лев от книгата. И изкараха. Надявам се, след като спечеля още някоя награда, да ме преиздадат. За тях това е бизнес, за мен – творчество. Гъдел. Така хем оная работа в оная работа, хем душата в Рая, нали се сещаш?

Т: Сещам се, но тук въпросите ги задавам аз. За какво става въпрос във втория ви бестселър, г-н Димитров?

Аз: Сарказмът ти не ми харесва. Няма да отговоря на този въпрос. Задай ми някой друг. Стига сме занимавали хората с проклетата книга. Ще помислят, че си правя реклама.

Т: И ще са прави.

Аз: Да, обаче и аз, може би, съм прав. Може би искам някой друг, освен майка ми, да прочете историите, които разказвам. Разказвачите, които не си признават това, са лицемери.

Т: Хубаво. Един последен въпрос за книгите и приключвам. 21 век сме, пич. Не мислиш ли, че на книгите им мина времето, а? Хартията нещо не е съвсем на мода в ерата на безжичните технологии.

Аз: Това се говореше и за радиото, и за телевизията, и за киното, и за хартията в офисите, и за печатните издания се
говореше. С навлизането на компютрите хартията в офисите не само, че не намаля, тя се увеличи стократно. Радиото, телевизията, киното и печатните медии изживяват нещо като втори Ренесанс. А времето на книгите никога няма да отмине, защото те са престижна вещ, ценен подарък, имат колекционерска стойност и са удобни за ползване. Пък и нали се сещаш, хубавите филми се правят по хубави книги, не обратното.

Т: Да, бе! Сега остава да ми кажеш, че се надяваш някой олигофрен да филмира баналните ти истории.

Аз: Изобщо не се надявам да е олигофрен. Ако разполагам с достатъчно средства, бих филмирал сам една точно определена история. Мисля, че сюжетът си заслужава. Да ти се намират два-три милиона?

Т: Намират ми се. Записвай: 3, 6, 9, 45, 12, 18. Това са числата за шестица от следващия тираж на Тото 6/49.

Аз: И сега трябва да деля джакпота с колко души, според теб?

Т: Ето един чудесен начин да разбереш колко хора те четат, най-после.

Аз: Задник!

Т: Не, ти си задник. Да преминем към следващия въпрос. Това интервю започна да става прекалено дълго и дори аз взех да се отегчавам. Непрекъснато публикуваш в блога си отвратителни статии на тема „жените това, жените – онова“ Ти си бил голям женомразец, бе! Така ли е всъщност?

Аз: Всъщност, изобщо не е така. Жените винаги ми помагат. Те цял живот ме бутат напред. И ме търпят. Повечето ми читатели са жени. Повечето ми успехи са станали възможни в благодарение на жени. Бил съм с изключителни жени, но и съм сърбал „попарата“ на доста от тях. Критикувам точно определен тип девойки и не съжалявам за нищо. Искам да извадя на показ отношенията между половете такива, каквито са. Без излишни излюзии, без маска и без грим.

Т: Хубаво, ама честно да ти кажа: май на моменти прекаляваш! Нормално е да се обиждат, като прочетат за „тъпите
патки“ със запасани дънки в ботушки, примерно. Нормално е да се дразнят, защото ти изразяваш мнението, че, едва ли не, на никоя жена не може да се има доверие, защото „подобно на техниката, тя ще те изостави точно тогава, когато най-много имаш нужда от нея“. Цитатът е произволен. Всички жени ли изневеряват на мъжете си, глупчо?

Аз: Влюбените жени никога не изневеряват. Пък и която разпознава себе си в категорията „тъпа патка“ да се обижда, щом смята, че това определение се отнася за нея. Аз не адресирам конкретни личности, а конкретни категории хора. Но може би си прав, понякога ставам твърде краен. Това е, защото съм искрен и пиша в афектирани състояния. Не е ли точно това магията на личния уеблог? Да бръкнеш в душицата на непознатия? Да разбереш неговите малки, мръсни тайни? Или да стигнеш поне дотам, докъдето той е решил да те допусне? Ще ти кажа нещо:вече не съм съгласен с голяма част от текстовете, които писах преди време. Това е нормално. Хората се развиват, променят се. Блоговете също.

Т: От цялото интервю, това беше единствената разумна приказка, която чух. Един последен въпрос: обещаваш ли
да бъдеш по-позитивен занапред?

Аз: Заклевам се!

Т: Супер, айде тогава да ходим да те черпя една бира!

Аз: Сега не мога. Зает съм да трия по-неудобните въпроси от интервюто.

Т: Цензор! Ми хубаво тогава, ще си пия бирата с другите шизофреници, които живеят в главата ти, без да плащат наем.

Тихомир Димитров