Писателският блог на Тишо

юни 2, 2019

Kapana Fest 2019: A Few Snapshots

Снимки: личен архив

snapshot (noun) an informal photograph taken quickly, typically with a small handheld camera.

Тихомир Димитров

 

декември 2, 2018

Елате на изложба

Имам удоволствието да познавам Петя – утвърден творец със собствен почерк и характерен стил. Картините ѝ са обаятелно-хипнотични, носталгично-отвеяни, романтично-вълшебни. Образите са мистериозни, вглъбени, игриви, весели, сънени, страшни, понякога диви, но винаги живи. Като илюстрации в ранно издание на „Мери Попинс“… Само че по-яки! Елате да я видите в Пловдив.

Повече за автора: Фейсбук страница, Уебсайт, Блог (отварят се в нов прозорец).

C u There.

Тихомир Димитров 

юни 1, 2016

Да споделяш изобилието

zelena-porta

Карайки все по „коловоза“ на живота, който е избрал, човек понякога забравя, че съществуват и други „коловози“. Че има цяла „железопътна мрежа“ от различни възможности. От всякакви алтернативи. Сред тях са и онези житейски избори, които напускат „утъпканата пътека“ на уютния ни градски бит. Всъщност, човек разбира колко удобни са градовете едва след като ги напусне, но тогава разбира и колко са ограничаващи.

България е държава с традиции в земеделието, нали така? А колко от вашите познати си вадят хляба от земята? С двете си ръце? Нека позная: ако сте на възраст между 18 и 45 години и живеете в някой от градовете с над 60 000 души население, отговорът е „нула“. Или се броят на пръстите на едната ви ръка. Дори да не съм прав, съпоставете ги с броя на хората, които търкат стола в някой офис. Говоря само за вашите познати. Сравнението не е много в полза на първата категория, нали?

Сега, аз не твърдя, че това е избор, който би проработил при всеки. За мен лично не би проработил, тъй като съм с две леви ръце, а земеделските ми познания са буквално нищожни. Отделно, бялата ми кожа не позволява да се пържа под слънцето на полето. За мен това би било равносилно на самоубийство. Дори на плажа ходя облечен, с чадър и с 50-ти фактор под мишница. Въпреки това примерът на хората, тръгнали по съвсем различен път от моя, винаги ме е вдъхновявал. Сега ще ви разкажа за трима от тях: Ани, Стоян и бебето Дарика.

Още преди да се появи Дарика двамата правят странния, за повечето от нас, избор да заменят Добрич с Добри дол. Не се местят, примерно, в Пловдив или в София, или в голямата, необятна страна „Чужбина“, какъвто е естественият избор на всеки четвърти млад българин. Вместо това, те отиват да живеят в Първомайско село с население не повече от сто човека, където с помощта на много труд и на общия им приятел Сашо, успяват да превърнат един запустял двор в райска градина. Кръщават я „Зелената порта“. Към един по-добър живот? Скоро от истинската райска градина при тях слиза и дъщеричката им Дария.

Ани и Стоян твърдят, че следват пермакултурните принципи не само в отглеждането на зеленчуците, но и в живота си като цяло. Лично аз не съм запознат какво може да означава това, тъй като не съм запознат и с пермакултурните принципи. По принцип. Но идеята е, че ако отидеш да живееш на село, трябва да си вадиш хляба от земята, а не да търсиш wi-fi из Родопите, за да си завършиш проекта например. Или да си напишеш романа. Последното ми се е случвало, обаче аз не отидох да живея на село, не се установих „сред природата“, просто избягах съвсем за малко от града. Докато Ани и Стоян са избягали за постоянно и съвсем насериозно.

Първата работа на човек без въображение би била да си представи живота им като този на своите баба и дядо от село едно време. Защото всички си имаме баба и дяло от село. Или си имахме едно време. Или поне по-късметлиите от нас си имаха – тези с щастливото детство, за които „Синьо лято“ не е само спомен от синия екран. Определено ежедневието на Ани и Стоян има общи черти с традиционната представа, тоест цапат си ръцете постоянно и честичко се навеждат над своите култури, но това им харесва, не го правят по принуда, освен това са заобиколени от приятели и доброволци, които идват да им помагат от цял свят. Не срещу заплащане, а срещу здравословна храна и срещу привилегията са споделят техния начин на живот. Да сложат на масата това, което са извадили от земята с пот на челото. Представяте ли си докъде се простира представата за екзотика в наши дни? Спомням си как навремето се мръщех, когато ме изпращаха при баба и при дядо на село. Да им помагам. Да се цапам. Беше нещо средно между наказание и принуда. Предпочитах да си седя вкъщи пред телевизора и да гледам „Милион и едно желания“. Или да играя на фунийки пред блока. Въпреки това най-сладките ми спомени от детството са именно прекараните при баба и при дядо на село. Представяте ли си, ако ме кефеше да го правя, ако ходех по собствено желание?

За да се издържат Ани и Стоян, поне доколкото знам, продават био продуктите си на приятели и познати в градовете, като редовно участват и на Фермерския пазар в Пловдив, след което оставят каквото не са продали от зарзаватите в клуб „Нещото“ за свободно споделяне. Изкарват щайгите отвън и всеки може да си вземе марули, репички или каквото е останало друго. Безплатно. Като при комунизма. Само се закачам. Да, раздават излишъците от качествените си био храни безплатно и, всъщност, правят най-естественото нещо на света – споделят изобилието, с което ги е затрупала природата. Ех, представяте ли си, ако всички правехме така?

Щеше ли да има гладни, отчаяни, бездомни и самотни хора тогава? Та кой няма излишъци за споделяне? Нима днес не ни се намират две-три излишни добри думи за някой копнеещ човешки контакт и разбиране? Нима 50-те стотинки в джоба ни не са цяло състояние за просещия сирак на тротоара? Нима нямаме излишен съвет за неопитния, който върви по нашия път и повтаря същите грешки? Нима ни липсват 45 секунди да спрем и да бутнем закъсалия шофьор на пътя?

Просто исках да споделя с вас, че съществуват и други „коловози“. Че има цяла „железопътна мрежа“ от различни възможности. От всякакви алтернативи. Исках да го припомня – на себе си и на вас, за да не го забравяме, докато си караме по „утъпкания път“ на избрания от нас най-лесен и безболезнен начин на съществуване. Да не забравяме, че нищо, което притежаваме, не ни принадлежи. Затова, разумно би било да се наслаждаваме на своите излишъци, но и да ги споделяме.

Посетете Зелената порта във фейсбук, а защо не и на живо, ако имате път към Пловдивско…

Сродни публикации:

Срамота и предразсъдъци

Теория на просперитета

Нещо интересно

Тихомир Димитров 

ноември 6, 2014

НЕЩО интересно

1491761_234535166715953_1857836541_n

„Нещото” е интересен социален експеримент. Издържа се само от дарения. И от съучастничеството на съмишленици / приятели, ако можем това последното да го наречем „доброволчески труд”.

Когато за пръв път попаднах там се изненадах най-много от безплатния магазин за дрехи, носещ наименованието „Айляк бутик” – влизаш, мериш, харесваш си, излизаш. Без да плащаш. Като през комунизма, хехе. А можеш и само да оставиш. Или да оставиш, и да вземеш. Нищо не е задължително в „Нещото“. Всичко е на добра воля. Интересното е, че стоките в Айляк бутика постоянно нарастват, вместо да намаляват, т.е хората оставят повече, отколкото взимат. Има дори официални дамски обувки на висок ток!

В Нещото се случват: творчески работилници, актьорски игри, уроци по комютърни програми, работилници по творческо писане, срещи с писатели и мислещи хора, размяна на книги, видео прожекции, тематични партита, подготвят се основите за ново, демократично училище, филмират се забавни видеоклипове, прави се какво ли още не…

Нещото не се нуждае от реклама, защото хората, за които такъв клуб е създаден, рано или късно, по един или по друг начин, сами го откриват. Дори каучсърфърите, дошли от другия край на земята. Обикновено чрез общи познати попадаш там. Така го открих и аз, но поради уникалния си характер, Нещото продължава да е интересен социален експеримент. Ще си поговорим малко с една от основателките му, Мая, по този въпрос.

Здравей, Мая! Заварвам ли те в добро настроение днес?

Здравей, Тишо! Естествено! 🙂

Кажи ми, защо точно „Нещото”? Какво символизира?

Избрахме това име, защото дава възможност на всеки да приеме мястото така, както го усеща, всеки сам да вложи свой смисъл в зависимост от нагласите си. За едни „Нещото” е място, на което се срещат с приятели, за други е място, на което водят децата си да творят и да се забавляват, трети го възприемат единствено като място, на което има безплатни неща… Хората обичат да слагат етикети кое какво е, решихме, че можем да го наречем с Нещо неопределено, а всеки да си го определи както си иска. За мен „Нещото“ е една позитивна енергия, която заразява да бъдем по-добри, креативни, отзивчиви. Онази енергия, която дава живот на всичко и дори не би могла да бъде назована. Нещото, което прави светът ни да бъде по-оптимистичен и красив. Нещото, което изважда най-доброто от нас самите. Нещото, което носи всеки в себе си и което ни обединява.

1925009_276351089201027_8879422964862211004_n

Кой стои зад клуба? Кои са основните заподозрени?

В началото бяхме аз с големите идеи и Ивайло, който подкрепя финансово и логистично реализирането им. Към днешна дата вече хората, които са увлечени от идеята и се включват активно в организацията на случващото се в клуба, са доста повече. „Заподозрян“ е всеки, който е пуснал паричка в кутията за дарения, всеки който си е измил чашката или е помел след себе си, подкрепил ни е с идеи, предложения, материали или е споделил уменията и знанията си безкористно. Всеки, който е приел идеята, че това е едно общо пространство и той има отговорността да се грижи за него.

Можеш ли да опишеш цялата концепция с едно изречение?

Свободно място за приятелство и споделяне.

А сега по-подробно?

Гледам на клуба като мини вариант на едно възможно добротворческо общество. Едно голямо семейство, което се увеличава постоянно. Една защитена зона от простотията и негативизма. Това е място, в което можеш да помолиш за помощ и ще се намери кой да откликне; знаеш, че не си сам и винаги ще намериш приятел. Място, на което се учиш от всичко случващо се наоколо. Което е като checkpoint-а от компютърните игри – save-ваш се и продължаваш по Пътя си, но си преминал на друго ниво, защото си задал хиляди въпроси към себе си. Концепцията е проста – всеки, който има някакво знание, умение, опит, вещи, може да ги сподели безкористно с общността. Всичко е с вход свободен. Даренията са въпрос на личен избор и възможности. Случват се различни тематични срещи, дискусии, партита, работилници, прожекции, игри и забави. Но най-важното е, че всеки ден там се случват необикновени неща и уроци. И ако имаш очи и уши – ще ги видиш.

Откога сте отворили врати?

Официално „Нещото“ като идея и концепция има рожден ден съвсем скоро – на 12.12.2014 правим една годинка и тъкмо ни е време да проходим 🙂

Какви хора идват? За кого е предназначено това място?

В Нещото всеки е добре дошъл и идват всякакви хора – с различни професии, интереси и възгледи. Но се получава някакъв загадъчен естествен подбор – някои не се връщат повече, други остават пленени завинаги. Шегуваме се, че никой не идва в „Нещото“ случайно 🙂 Остават тези, които вярват, че един друг свят, основан на забравените човешки ценности е възможен. Остават тези, които виждат недъзите на обществото, в което живеем, но имат волята, енергията и желанието да работят за подобрението му. И тези, които са готови да предизвикат себе си и да дадат най-доброто от себе си.

1277941_359983100837825_7800442290596339930_o

Има ли друго подобно място в България?

В София „Аделанте“ и Солидарен център във Варна. Но и трите места имаме свои специфики и уникален дух. И това е чудесно! Нека има подобни места във всеки град! В София има и още една подобна инициатива, макар и да не е на конкретно място все още –https://www.facebook.com/freecentreforfreepeople

Работите ли постоянно? Лесно ли може да ви открие човек?

Никой от нас не работи в клуба срещу заплащане, затова е трудно мястото да е постоянно отворено, колкото и да ни се иска. Съобразяваме се със свободното време на доброволците. Някои събития са фиксирани всяка седмица, други са плаващи. Не знам колко е лесно да бъдем открити, но който трябва да ни открие – успява.

Обясни ми какво представлява „Айляк бутик”-ът и как функционира?

Много е просто – имаш ненужни вещи, но които все още стават за ползване и ги оставяш в Айляк бутик-а. Търсиш си нещо, ако го откриеш – твое си е! Безплатно. Така си помагаме, спестяваме, рециклираме, а и се освобождаваме от привързаността си към вещите :)Тук не става въпрос да се оттървеш от боклуците си или да дадеш на по-бедните от теб, не е благотворителност. Това е акт на ВЗАИМОпощощ, солидарност, добрина. Акцията се случва всеки петък от 14 до 18 ч. Но винаги, когато е отворено Нещото, може да се посети и бутика.

1904146_462306270536247_1218690989_n

На какво учите възрастните в „Нещото”?

На доброта, уважение, толерантност…На стената ни може да видиш всички ценности, които ни учат всеки ден на какво да обърнем внимание в себе си и докъде сме стигнали в Училището на Живота :)А в това училище всеки е и Учител, и Ученик.

10641289_346156182220517_4282271633206079400_n

Ами децата?

На същото. Няма значение дали си малък или порастнал. Истински важните неща в живота са едни и същи. Днешните деца са изключителни и е важно да имат свободата да бъдат себе си, да развиват креативността си, да комуникират и обменят идеи, да бъдат щастливи, да знаят какво е приятелство и взаимопомощ. И вярвам, че „Нещото“ помага за това.

1656328_267377540098382_693546741_n

Кои са интересните събития / срещи, случили се през последната една година тук? Знам, че са много, изреди само някои от тях:

Всяко събитие е интересно само по себе си и има своята публика. За мен лично най-вълнуващи бяха срещата с писателя Токораз Исто; моноспектакъла на Димитър Селенски „Размисли на един актьор за произхода на злото“; запознаването с принципите на пермакултурата с Михаил Косев; работилницата за творческо писане с теб, Тишо…За близо една година има над 150 събития, кое от кое по-интересно! Всяко събитие привлича различни хора и съм истински щастлива, че имам възможността да комуникирам с всички тях!

10703732_339987002837435_6250755249637761595_n

 

10384105_286438571525612_5156335383227346605_n

Как се издържате?

Мястото е некомерсиално, събираме средства единствено за покриване на разходите за помещението, за материали за творческите събития, за облагородяване на пространството и други ежедневни неща, които са необходими. Решили сме да подкрепяме и водещите на различните събития, когато са в затруднено финансово положение или без работа. От събраната сума за деня домакинът на събитието решава дали и колко да остави за мястото и колко пари са му необходими за покриване на елементарни негови нужди. Сумите са наистина символични, но има баланс и доверие.  Така основна част от средствата се събират от касичката и от самоорганизирания бар. Имаме и благотворителна сергийка с ръчно изработени от нас и от приятели изделия и малка книжарничка с творби на съмишленици на клуба. Събираме разделно отпадъците си и ги предаваме за рециклиране.

10544353_307785082724294_8716865385244868808_n

Успявате ли да съберете достатъчно за наема и за консумативи по този начин?

С променлив успех. Понякога успяваме и дори остават средства за облагородяване на мястото, а когато не успеем изтърбушваме собствените си джобове. Но ако общността има нужда от подобно място за събития и срещи, то ще продължи да съществува и да се самоиздържа. Когато вече няма подкрепа, естественият изход е да затворим врати. За момента издръжката ежемесечно възлиза на около 300-400 лв., което е малко, ако общността е голяма, но са много, когато една шепа хора ги покриват. За пример във фейсбук имаме над 2000 харесали страницата и следящи какво се случва в клуба. Представи си, ако всеки от тях дари по 1 лв.! Можем чудеса да направим!  Но пък сме доказали, че чудеса правим и с малко средства, когато повече хора се включат в някоя задача! Голяма част от столовете, например, ни бяха подарени и имаха нужда от освежаване. Дадохме възможност на всеки, който има желание да преобрази по един стол и така да остави своя отпечатък в клуба. Получиха се прекрасни неща! Почти всичко в интериора е „от-нищо-нещо“, дарено от някой или е обединило труда на група хора. И се получава прекрасна колективна енергия, която има много по-голямо значение от парите. Както и ти самият каза, това е един социален експеримент. Времето ще покаже доколко и дали е бил успешен.

10379868_288726607963475_2131591430099372298_o

Кандидатствате ли по проекти?

Много често ме питат „Защо не кандидатствате по проекти, за подобни неща се дават много пари?“или „ Защо не искате от общината (държавата) да ви помогне?“Не. Не сме регистрирана организация, не кандидатстваме по проекти и няма и да го правим. Идеята на мястото е да бъде от хората за хората. И средствата за съществуването на подобна инициатива да бъде от нас като общност, а не да разчитаме на донори. За издръжката са отговорни единствено хората, които го посещават. Другото не е устойчиво и не би оцеляло, ако донора си отиде. Неслучайно даренията са в касичка – никой не знае кой колко е пуснал в нея, защото нали знаеш приказката: „Който плаща, той поръчва музиката.“ Всеки донор изисква ти да се идентифицираш с него, да сложиш логото му, да се слави името му, да изпълниш малките му капризи, а често това означава и да нарушиш принципите си. Голяма част от парите по проекти идват от донори, които не са с особено почтени намерения, макар и на пръв поглед всичко да изглежда чудесно. Но истината е, че никой не дава пари просто ей така.

Какво се случва с книгите при вас?

Имаме няколко рафта с книги. Една част от тях са оставени за подаряване. По-интересните и ценни заглавия са на рафта „Прочети и върни“, за да могат да достигнат до повече хора. Трета част са нещо като „Читалня“, за преглеждане в клуба. Всеки, който вземе книга, може да я запише в оставената тетрадка за Пътя на книгите. Така знаеш коя книга в кой момент къде е и през колко хора е пропътувала 🙂

10639554_337617806407688_8252295991232210097_n

 

10525714_307785052724297_5652493281790546168_n

 

Гледах едни смешни клипчета в Ютуб. Част от действието им се развиваше тук. Разкажи ми НЕЩО повече за тях?

Това е един проект на приятеля ни Мишо Косев. Много свеж и позитивен индивид, нестандартен режисьор, пермакултурен дизайнер, комик и какво ли още не! Проектът му „Ас българинъ“ е мини уеб сериал, в който главният му герой Мишо е прекарал съзнателния си живот в Америка, но се връща в България и попада в най-различни безумни ситуации (голяма част от които вдъхновени от реални такива). Една от сериите заснехме в Нещото, за други сме ползвали за костюми дрехи от Айляк бутик-а, дори и разкопаната пръст пред клуба влезна в употреба. Гледайте го!

10670036_334070683429067_4249226829901885497_n

На колко години е дъщеря ти?

На 7, защо?

Вярно ли е, че съвсем скоро е прочела Дантевия „Ад”?

Хаха, да! Казах ти, че днешните деца са необикновени! Лятото при баба си чула за деветте кръга на ада. И баба й разказала за книгата и тя пожелала да я прочетат. И така, любим й бил осмият кръг 🙂 Сега редуваме преди лягане четенето на „Тангра“, която е 14 тома и „Физиката в живота на човека“, защото се интересува живо от физика и химия.

Разкажи ми повече за демократичното училище.

Всеки, който е минал през държавното училище знае, че нещо не му е наред. В него се учиш да изпълняваш команди, а не да мислиш. Образованието се излива върху всички, пък кой колкото научил. Няма индивидуален подход, а всеки от нас е различен, с различни интереси, търсения, страсти. Училището, което искаме да направим в Пловдив е училище, което да вдъхновява и да развива талантите на децата, да ги учи на свободен избор и лична отговорност към собственото им бъдеще. Подобни демократични училища съществуват от десетки години по света. За пример „Съмърхил“ в Англия е със 70 годишна традиция. В демократичния образователен модел детето се развива в областите, които са му интересни, учи се чрез преживяване (игри, тематични проекти) и тези знания са за цял живот, защото са минали през него и са оставили трайна следа. Колко помним от назубреното в училище? И колко много знаем в областите, които живо ни интересуват? Парадоксът е, че държавата е монополист и подобни алтернативни форми на обучение са „незаконни“, ако не изпълняват нейните образователни изисквания, което те поставя в ситуация, в която нямаш избор. А ученето е въпрос на личен избор – как, кога, какво и колко ще учиш. А няма дете, което да не иска да учи. Децата са изследователи по природа и стига да им запалиш искрата, могат да преобърнат света. И ролята на училището би трябвало да е да ги вдъхнови те да учат и да се усъвършенстват през целия си живот, да създаде условията децата да развият личните си таланти и заложби. И всичко трябва да става естествено, без насилие и със собствен ритъм.

10679974_350624905106978_9197810633382012209_o

(забележи в рисунките, сред които има на възрастни и деца, че всички са нарисувани сред дърветата, природата…И го сравни със съвременните училища-казарми. Дори само от това се вижда големия контраст между естественото и неестественото образование.)

Как разпространяваш мълвата? Рекламират ли се „Нещото” и свързаните с него събития / инициативи по някакъв начин?

„Рекламата“ ни е главно в социалните мрежи и от човек на човек. Няма по-добра реклама от хората, на които им е харесало и са препоръчали на приятели да ни посетят.

Как виждаш себе си след десет години?

Не мисля чак в такава переспектива 🙂 Но ще е чудесно, ако и след 10 години правя нещата, които ме радват с такава страст, както и сега.

Това беше тъп въпрос, извинявай! А сега сериозно: кои са следващите най-яки неща, които планираш да се случат тук? Поне до края на годината?

Най-якото е, че оцеляхме 1 година! А какво ще се случи, зависи не само от мен. Замислили сме снимане на мини сериал, курсове по езици, практични творчески работилници за деца и възрастни, но е въпрос на обстоятелства и подходящи хора, кое ще се материализира в реалността ни. Когато ни хрумне някоя идея, търсим подходящите хора, които биха се съгласили да помогнат с реализацията. Но все по-често хората сами ни намират и предлагат да споделят знанията и уменията си.

Ако имаше власт, какво би променила?

Всеки от нас има властта да променя себе си. Друга власт не ни трябва. Ако всеки от нас дава най-доброто от себе си ежедневно, светът в който живеем би бил прекрасен!

Какви са трите ти желания пред златната рибка?

Старая се да нямам желания, а да се радвам на това, което ми се случва тук и сега. Сега бих желала, който е стигнал до края на този дълъг текст, да остави коментар и впечатления. Ти също 😉

1896978_258438747658928_39297616_n

Тихомир Димитров 

януари 12, 2010

Пич, къде ми е колата?

Зимата отново беше хванала столичани неподготвени и пред всяка гумаджийница се редяха опашки.

Напълних багажника с комплект нови гуми, 20 литра домашно вино, две бутилки уиски и отпраших към Пловдив да си празнувам рожденния ден.

Няма смисъл да чакаш пред гумаджийници и да караш шофьорски изпит в големия град. Можеш да го направиш два пъти по-бързо и два пъти по-евтино в малкия…

Примерно.

С приятел се отбихме в бара на една позната. Мартинитата си вървяха, приказката – също.

Малко по-късно към нас се присъедини една двойка от Варна.

Напихме се като животни.

Но 20-те кила вино и двете бутилки уиски в багажника останаха непокътнати.

Решихме да ги изконсумираме някъде в планината на следващия ден.

Оставих колата пред заведението, уж да ми я наглеждат, извадих пиячката и се метнах при веселата компания в другия автомобил.

Качихме се на Белмекен, за да проверим  дали наистина при разреден въздух човек може да изпие повече.

Оказа се, че може.

Стъмни се и в Рила стана ужасно студено. Денят свършва бързо през зимата.

На магистралата възникна питанка: дали към София надясно, щото е по-близо или към Пловдив наляво, щото е по-далеч?

Телефонно обаждане реши дилемата като по поръчка. Поканиха ни на парти в Студенстки град.

Тогава „Марсилия”-та беше баахти фьешъна и там ходеха бахти пичуити и бахти пичкити.

Е, имаше хаус, мацки, безплатно пиене, какво повече му трябва на човек?

Прибрах се към 4 сутринта с такси.

Не бях спал цели 48 часа!

Излязох от кома на следващия ден, някъде около 5 след обяд.

Събудих се подпухнал и приятно изненадан, че не съм в Пловдив.

„Спестил съм си цялото прибиране, значи”- помислих си.

Излязох на терасата да запаля цигара.

Тогава дойде лошата изненада – колата ми я нямаше!

Бях свикнал да я зарязвам в друг квартал, ама в друг град…

Та ходих да си я прибирам с влака.

P.S
Ако харесваш тази публикация, има голяма вероятност да харесаш и последната ми книга: „Душа назаем“. Можеш да изтеглиш безплатно съдържанието оттук или да поръчаш хартиено копие (с автогаф) оттук. Доставката е безплатна за територията на България.

Тихомир Димитров