Защо спрях да пиша в блога

Зад всяко човешко действие или бездействие стои семпъл и много ясен мотив, а за всяко решение си има конкретни повод и причина. Причините да спра да пиша в „Писателския блог на Тишо“ са няколко:

1/ Казах всичко, което имах за казване. По този начин. С това средство за споделяне. В този му вид. По-важните неща ги повторих и потретих, а за най-важните издадох книги. В блога ми има 615 публикации, само десет, от които са художествени романи или цели книги в друг жанр. От 2006 година насам съм натрупал огромен архив, включващ: пътеписи, разкази, статии, есета, ревюта, дори готварски рецепти, поезия и какво ли още не. Ще ги намерите под списъка с КАТЕГОРИИ най-горе в дясно на вашия екран. Написал съм повече, отколкото някога ще прочете. Поне от мен – със сигурност. Бях и ще си остана производителен автор на качествено съдържание. Но мисля, че се изчерпах с блогването като начин на споделяне.

2/ Налага се. Потребителските навици се промениха. Очакванията на публиката се промениха. Формите на споделяне също се промениха. Визуалното превзе текстовото. Интерактивното победи масовото. Социалното се наложи над индивидуалното. Авторите яма как да не последват тези реалности. Блогването е физически, технически и морално остарял начин за споделяне, който отдавна вече е демоде, дори сред самите писатели. Не казвам, че ще изчезне – точно както няма да изчезнат и хартиените книги. Винаги ще си има блогъри в класическия смисъл на думата – от отделни личности до цели организации – просто аз няма да бъда вече сред тях.

3/ По-малкото е повече. Сигурно сте чували модерната англоезична поговорка: „Less is more“. По-малкото е повече. Точно такава „философия“ мисля да следвам в творческия си път от тук нататък. Както и в житейския, между другото. Желанието за споделяне не е изчезнало, нито е намаляло, само формата се мени. Ще бъда активен с ново съдържание в канали, които повече отговарят на идеята за „Less is more“. Изброил съм линковете по-долу.

Конкретният ПОВОД да спра да пиша в „Писателския блог на Тишо“ е само един. Казва се „Гутенберг“.

И така, местя се към по-зелени „пасища“. Ще ме откриете в социалните мрежи:

Инстаграм: https://www.instagram.com/asktisho/

Туитър: https://twitter.com/asktisho

Ютуб: https://www.youtube.com/user/asktisho

Всички накуп: https://allmylinks.com/asktisho

Тихомир Димитров 

 

Как да разберем дали една книга става за четене

Видео дебют от любимия ви писател… хъхъм.

Тихомир Димитров 

Пълно „развързване“ на последните ми два романа в аудио и текст

Още една от малките-големи цели в литературния ми живот е постигната, а именно: произведенията ми да са достъпни за всички, включително и за незрящите, при това – напълно безплатно! Мотивацията ми е проста: имам интересна история за разказване, ще ми се да я разкажа на повече хора. Ако го правех „край огъня“, по маси и по софри, както са се разпространявали историите от памтивека, трябваше да обиколя света и да си разваля черния дроб. Сигурно две прераждания нямаше да ми стигнат… Хартиените копия до известна степен са решение, но струват пари и не всеки може да си ги позволи, докато за незрящите са абсолютно непотребни. Страстният разказвач просто иска да си разкаже историята и това е! Няма нищо сложно за разбиране. За щастие, имаме „Читанка“, имаме и „Ютуб“. Едни благородни хора положиха тежък, невидим за очите труд, за да бъдат книгите ми на два клика разстояние от вас, при това в отличен вид: редактирани, коригирани, в разнообразен формат, с цел да можете да ги четете на всякакви устройства: от старата нокиа, през смартфона и таблета, до чисто новия електронен четец. Възползвайте се. Ето и кратък анонс за незапознатите, плюс необходимите линкове:

„Аварията“ в „Читанка“ 

„Аварията“ на аудио в Ютуб     

Адам е на път да се ожени за дъщерята на заможното семейство Чобанови, с която са гаджета от години. Главата на фамилията му е приготвил бляскаво бъдеще в своята компания. Цената е абсолютна лоялност – към компанията и към дъщеря му. Всичко щеше да бъде наред, ако две седмици по-рано Адам не беше срещнал любовта на живота си в лицето на млада и привлекателна художничка на име Юлия. Подтикван от нея и от най-добрия си приятел, той избира любовта пред парите, решавайки най-после да се отдаде на мечтата си да стане писател. Година по-късно е доведен до просешка тояга от влиятелното семейство Чобанови, което има връзки навсякъде, включително и в издателския бизнес, а Юлия го е изоставила заради друг мъж, с когото заминава чак в Индия. Сломен от наркотиците, алкохола, от депресията и от самосъжалението, Адам прави неуспешен опит за самоубийство. Събужда се в свят, където електричеството на цялата планета е прекъснато внезапно – без никой да знае защо. Цивилизацията се разпада буквално за няколко дни и човечеството регресира до първобитния си корен. Настъпва нова „Тъмна епоха“, в която важи единствено правото на по-силния. Ще успее ли Адам да се спаси и да открие Юлия на другия край на планетата, ако все още е жива?

„Ново небе и нова земя“ в „Читанка“

„Ново небе….“ на аудио в Ютуб 

Сагата продължава. Читателят най-после ще разбере какво се е случило със Земята и ще се запознае с максимата: “Има различни нива на оцеляване”. Ще открие нови харизматични герои. Те ще го отведат в атмосфера на постапокалиптичен ужас и съвършенство, които могат да съществуват заедно в един свят, променен до неузнаваемост. Любовният роман между Юлия и Адам се оказва тясно обвързан със съдбата на цялата планета и на нейните (нови) обитатели. На сцената излиза Хулио Алварез, който има намерението да разкаже играта на всички. В духа на поредицата изненадващите обрати и неочакваните сюжетни развръзки са по-скоро правило, отколкото изключение в тази книга. Желателно е да се чете след “Аварията”.

Тихомир Димитров 

„Подчинение“ на Мишел Уелбек

Изт: Хеликон 

Харесвам Уелбек, защото е утопист-анти-утопист. Макар неговите утопии да са предимно социални, темите за песимистичното бъдеще, пост-апокалиптичната самота и деформираната реалност на настоящето са широко застъпени в тях. Героите на Уелбек са самотни дори в напълно функциониращото западно общество. Става дума за главните герои. Сами затварят преградите между себе си и другите. Вродените недостатъци само им помагат. Придобитите пороци в опит за бягство от реалността – също.

Но Уелбек не е жесток автор, той не мрази главните си герои. Напротив, опитва се достоверно да ни опише живеенето на тази планета през техните очи. С всичките предизвикателства и драми, които само един социален ауткаст би преживял.

Мрачен е със сигурност. Човек, който кръщава романа си „Подчинение“ няма как да е клоун. Той е натоварващ. Интелектуален. Натоварващо-интелектуален. Благословена Франция е свалена от пиедестала на „страната на любовта“ и заместена с „мрачна бюрократична държава“, – както се изразява авторът в романа „Платформата“, цитирам по памет.

„Подчинение“ описва една имагинерна Франция, ситуирана в непосредственото бъдеще, която бавно, но необратимо се превръща в мюсюлманска държава.

Кофти новина за лидерката на феминистките в университета, но дали е чак толкова лоша за самотно изолирания и социално остракиран преподавател по литература, който е в депресия, защото е изгубил единствената си любов? Емигрирала е заедно с родителите си от Париж в Израел. Завинаги.

Не му ли дължи някаква компенсация тази нова система, която го е лишила от най-голямото благо? От благото да обича? Компенсация във вид на увеличена заплата, законен брак с до четири съпруги и т.н.?

Останалото ще прочетете в „Подчинение“ на Мишел Уелбек…

Тихомир Димитров 

„Зимно пътуване“ на Амели Нотомб

Изт: Colibri 

Има редица автори, които чувствам близки по стил. Някои са толкова близки и, същевременно, толкова напред, че не мога да ги стигна! Справят се по-добре от мен в предаването на богато съдържание в кратък обем, изграждат по-достоверни сюжети, създават по-реалистични герои, диалозите им са убиец. Сравнението с такива писатели ме мотивира да изчиствам и прецизирам текстовете си с повече старание, да се вманиачавам в детайлите до в-нърд-яване, да разказвам с лекота, по-простичко, без излишен багаж.

Един от тези писатели е Амели Нотомб. „Зимно пътуване“ е първата книга, която прочетох от нея. Другите също не разочорават. Не мога да кажа, че са по-добри или по-лоши. Поддържа се едно постоянно високо ниво.

Някои читатели споделиха в личен контакт, че моите два романа в една книга можели да се разтегнат до 400-500 страници. Поне. Бързината в действието ги фрустрирала. Богатството на сюжета се нуждаело от повече обем. Искали да се наслаждават с дни на съдържанието, всеки ден по-малко, а не така наведнъж – да ти се завие свят от изненадващите обрати! Аз, обаче, им възразих. Казах им, че ако можех, щях да „напъхам“ историята в два пъти по-малко от сегашните 236 страници обем. Да разкажа за катастрофата още по-увлекателно, с още повече напрежение. Концентрирано напрежение. Както би го направила Амели Нотомб.

Нейните книги са като хранителните таблетки за космонавти – гълташ хапчето и то бавно започва да се разтваря в теб. Да нараства, докато те засити изцяло. За няколко дни, в които постоянно се връщаш към прочетения роман. Асимилираш го бавно. Откриваш нови идеи. Ситуациите в живота ти напомнят за героите и сюжетите в него. Минаваш различни пасажи или направо цялата книга отново.

Такъв роман е „Зимно пътуване“ на Амели Нотомб.

Изкушавам се да спретна кратко резюме на съдържанието, но ще се въздържа. Няма да направя по-привлекателен един блестящо написан текст с личната си интерпретация за него.

Просто ще трябва да ми се доверите.

Имам опит с тези неща…

Тихомир Димитров 

Езикът е преди всичко средство за общуване

Изт: podigoto.bg

Дайте да не бъркаме „език“ с „писменост“ и „култура“. Прието е, особено на 24-ти май, да ги нареждаме автоматично едно до друго, със знак за равенство, без да се замислим, а всяко едно нещо, което правим, без да се замислим, е точно такова – необмислено. Като навик, като тик. Като неосъзнат рефлекс.

„Език“, „писменост“ и „култура“ са три съвсем различни неща. Естествено, имат много общо. Така, както айсберът, морето и облаците са изградени все от вода, макар никак да не си приличат, така езикът, писмеността и културата са изградени все от естествената потребност на хората да общуват помежду си. Тук ще говорим за езика, тъй като той в най-голяма степен отразява тази потребност. Езикът е като океана. Той е стихията на водата. Основният елемент. Писмеността е преходна негова форма, като айсбергът и ледниците, а културата, хм, ами тя е за хората, които обичат да се реят из облаците, хех. Само се закачам! А сега сериозно:

Езикът е средство за общуване.

В генезиса си той е фонетичен – както еволюционно, така и биологически, защото пергаментът, хартията и клавиатурата са модерни изгъзици, съвсем нови в съпоставка с милионите години, през които хората са раждали неспособни да ги използват деца, каквито раждат и сега, а през повечето време дори родителите им не са ги познавали. Но хилядолетие след хилядолетие, след хилядолетие, хората са общували помежду си. Учили са и децата си на същото. Налаго им се е, за да оцеляват. Така се формира езикът.

Дори днес първо научаваш майчиния си език (да го говориш) и чак в първи клас прописваш, нали така? Това, че междувременно използваш лаптоп, таблет и смартфон за игрички и за гледане на филмчета съвсем не те прави граморен. Ограмотяваш се чак, когато пропишеш и се научиш да четеш, т.е когато овладееш писмеността.

Писмеността е преходната форма, често меняща се в рамките на един и същ език и култура. При всички общества е така. Минат не минат няколко столетия (или десетилетия) и хоп – писмеността се променя, но необходимостта от общуване (езикът) и средата, в която се случва това общуване (кулурата) остават непроменени.

Добре, де, почти непроменени. Езиците и културите също еволюират. Обаче си остават китайски, японски, български и т.н., тоест запазват своята идентичност. Но азбуките в писмеността им могат да се променят до неузнаваемост. Латиницата, старогръцкото писмо, глаголицата и кирилицата са различни системи от знаци, които българите са използвали през столетията, а изглеждат толкова различни! Да, средновековният български би затруднил повечето ни съвременници, но в основата си езикът остава сходен, близък, познат – неговите фонеми, логика, структура, те са си български. Затова по-лесно можеш да разчетеш средновековен български ръкопис, дори да е написан с латински букви, отколкото средновековен немски или корейски ръкопис. Тях и на кирилица да ти ги напишат, пак няма да ги разбереш… Защото не знаеш езика.

В наши дни се появи нова „писменост“ – шльокавицата – обособена от дребнавите потребности на деня – било то ограничението в символите за ес-ем-ес на кирилица, било липсата на кирилизация на устройството или чист пропуск в образованието / интелекта на използващия го индивид. Появила се е, защото е най-лесната възможност. Или единствената достъпна в момента. През Средновековието, като си нямаш собствена писменост, ползваш латинската и гръцката, нали така? Ползваш това, което има. Неволята учи. После си измисляш удобна за твоя език писменост и готово! Тези неща за преходни. Шльокавицата също е преходна. Ще излезе от употреба в момента, в който спре да бъде удобна. В момента, в който стане по-лесно да пишеш на кирилица, шльокавицата сама ще отпадне от ежедневието и от бита на българина, подобно на завързаната с конец опашка на малкото доберманче. Но дали тя (шльокавицата) застрашава българския език и култура? По-скоро не. Вързаната с конец опашка не застрашава живота на малкото доберманче. Просто един ден я намерихме под канапето в хола…

Виждате как, носейки от девет кладенеца вода, се приближаваме до скандала с издадения на шльокавица роман Pod Igoto на Ivan Vazov.

Зад провокацията стоят следните „обвиняеми“: писателят Константин Трендафилов, издателството „Жанет 45“ и рекламната агенция „Saatchi&Saatchi“. Всички те, заедно и поотделно, са „съучастници“ в „престъплението“. Като писател и копирайтър, тоест като колега на главния „подбудител“ гусин Трендафилов, аз намирам идеята им за гениална!

Да, но само в маркетингов план.

Търсили са публичност и си я получиха – мишън къмплийтид. Сега всички говорят за тях. Друг е въпросът дали да те псуват по форуми и по социалки е публичността, от която едно издателство и един писател се нуждаят… Но, сигурен съм, те са го очаквали. Като рекламен трик е блестящо изпълнение!

Съвсем пресилена е претенцията, обаче, че шльокавицата е най-голямата опасност, надвиснала над българския език и култура.

Ниските доходи са най-голямата опасност. Те карат младите да търсят препитанието си в други страни, с други езици и култури, а младите са единствените, които могат да раждат деца. И децата им, поколение след поколение, ще забравят българския език и култура. Ще ги заместят с новите – в средата, в която растат, защото това е най-лесното, най-логичното, най-очакваното, най-достъпното и най-обяснимото. Защото такава е потребността. Неволята учи: на англисйки, на немски, на испански и, в близките години очаквам дори, на китайски. Фактът, че 500 години сме съхранили езика и културата си под турско съвсем не е успокоение. Защото тогава неволята е действала точно в обратната посока – да се сплотиш с твоите, да се затвориш в общността, да се капсулираш и да предадеш завета на следващите поколения. За да оцелееш. Такъв е бил битовизмът на злободневието тогава.

Днес битовизмът на злободневието тласка българите към летищата, гарите и автогарите с еднопосочен билет в джоба. Да отидеш при чуждите вече не е престъпление, а препитание. Вече не е национално предателство, а перо в националната икономика. Вече не е родоотстъпничество, а попечителство. Всяка година милионите българи в чужбина внасят в икономиката почти толкова, колкото милионите чуждестранни туристи, които идват да се напиват у нас. Защото алкохолът е евтин. Защото жените са евтини. Защото стана евтино да си българин… Ужасно, но fuck!

Историята ще съди онези, които направиха така, че грамотният и трудолюбив, оцеляващ при всякакви условия български народ, бе принуден с десетилетия да гони коричката хляб по земното кълбо – от Мюнхен до Калифорния и от Лондон до Пекин. Проблемът е, че историята се пише от победителите, а за да бъдеш победител ти трябват гордост и дързост, но най-вече: високо самочувствие. Съмнявам се, че публикуването на основния ни класик на 6lyokavitsa вдъхновява едно от тези три качества. Да, ще поизпразним складовете от залежалите книжки и ще ги подарим на библиотеките, в които почти вече никой не ходи, а по витрините на луксозните книжарници из централните улици на големите градове ще сложим Pod Igoto. На видно място. Точно до последното издание на 50 нюанса още по-сиво и до другото легално софт порно. Ще дразним хората по този начин и ще ги караме да си плащат, за да „махнат“ Pod Igoto от там. Така всички ще разберат колко сме готини, как „спасяваме“ българския език и култура с оригиналния си криейтив.

Извинявай, дядо Вазов! От името на всички, на които завеща свещения си занаят, любовта към словото и към свободата, от името на всички твои недостойни пра-правнуци извинявай! Ние възприехме словото и свободата за даденост, тъй като не допринесохме с нищо за тях…

Тихомир Димитров 

Писателският блог на Тишо навърши десет години!

Месец ноември 2006-та беше подобен на сегашния: топъл, мъглив и леко дъждовен. Дните отново се бяха скъсили с един час. Южнякът за последно си играеше с жълтите листа между панелките в „Младост”. Теченията му ги повдигаха във весели мини торнада, след което ги разпиляваха по улиците и по тротоарите в небрежни купчини. Горещите повеи на вятъра напомняха с аромата си за отминалото лято, но късите дни и студените нощи натрапваха с присъствието си неизбежността на приближаващата зима. По телевизията зачестяваха рекламите на лекарства за простудни заболявания. Хората започваха да излизат от домовете си със зимни палта, шапки, ушанки, шалове и ръкавици. Кецовете и сандалите смирено отстъпваха мястото си на ботушите и на топлите обувки с дебели подметки. Сметките за ток стряскащо повдигаха глава, а тъмната бира отново заемаше мястото си по хладилниците на кварталните магазини, в менютата на ресторанти, кафенета и пицарии… Кината и театрите отново бяха пълни с народ, кръчмите – също. Температурите с всеки изминал ден падаха. Броят на часовете, които прекарвахме в офисите по тъмно, се увеличаваше. Заедно с тях растеше количеството на коледно-новогодишните дедлайни. И на изпития алкохол…

За повечето хора месец ноември е традиционно депресивен, но аз го обожавам, тъй като тогава имам рожден ден. През 2006-та година реших по този повод да си направя подарък – чисто ново блогче, в което да споделям авторски текстове и всякакви неща с напълно непознати хора. Тогава бях още млад писател, навършващ 28 години, с разбито сърце от поредната връзка, приключила нелепо с изневяра, с втвърденото убеждение, че всички жени са к**ви, с доста циничен подход към живота и с много сюжетни идеи в главата. Тъкмо бях завършил дебютния си роман, който съвсем скоро щеше да си намери издател.

Честно казано, когато стартирах „Писателския блог на Тишо“, преди десет години, нямах представа колко положителни промени ще въведе в живота ми.

По-рано пишех по форуми, където винаги съм се възмущавал от факта, че съществуват посредници между автори и читатели онлайн. Администраторите, в болшинството от случаите, не разполагаха с елементарни познания по роден език, за да „властват“ над каквото и да било литературно съдържание онлайн, а най-тъпото беше, че толерираха тролове на приятелски, роднински и нърдовски начала. Накратко, нямаш контрол върху съдържанието, което създаваш. Поверяваш го в ръцете на лаици. И е отворено за подигравки от некадърни глупаци. Ето защо литературните форуми умряха. Социалните мрежи, пък, все още не си бяха пробили път в уеб-пространството. Единствената логична алтернатива беше да си направя собствен блог.

Тогава четях редовно „дезинето“ на pro_01 (а.к.а Ивайло Борисов от такаитака). Нахалният му и арогантен стил двъхновяваше озлобената ми, цинична душа. Та, заради него се реших. Беше един от първите лайфстайл блогъри. После стана модерно да си такъв. Повечето кифли си регистрираха блогове, които нямаше да изкарат дори седмица, защото се оказваше, че поддръжката им е свързана с някакво „бачкане“. Изискваше се постоянство, което не гарантираше интернет слава, защото никой не се интересуваше, в крайна сметка, от баналните „монолози на вагината“ по теми като: лишено от всякакви предизвикателства ежедневие, затъпяваща работа в офис, клиширани еко-био-веган детокс-диети или копи-пейст трикове за разкрасяване. Никой не даваше и пет пари за скучната им, извадена от калъп чалга-психо-драма, която винаги завършваше с очаквания (и логичен) въпрос: „Къде останаха свестните мъже, по дяволите??!??!!“.

„Ами сигурно при свестните си жени!“ – казах и на тоз час реших: „Щом кифлите го могат, значи мога и аз!“

По такъв начин, съвсем глупаво и наивистично, се роди „Писателският блог на Тишо“. Днес с гордост мога да заявя, че той надживя 99.99% от калпавите си връстници. Блогърите, които след десет години продължаваме да творим авторско съдържание онлайн, при това на български език, редовно и с претенции към качеството, сме само шепа хора. Броим се на пръстите на ръцете и на краката. Хиляди блогове отидоха в небитието. Спокойно можем да се наречем „ветерани“. Ситото на времето се оказа най-добрият начин да отделиш просото от плявата. Положителното в нашия случай беше, че голяма част от „плявата“ скочи сама в социалките още при тяхното появяване. И там си остана…

Та така, десет години по-късно е време за равносметка. А тя е следната – без „Писателския блог на Тишо“ никога нямаше да:

– се запозная с жената, с която живея от 3 години под един покрив. И с няколко невинни „закачки“ преди това…

– участвам в десетки телевизионни предавания като сценарист и като гост. Успях да видя живота на телевизионния сценарист (че и на редовния ТВ гост) отблизо. Направих друг, по-добър „кариерен“ избор, но той нямаше да бъде „информиран избор“, ако не беше „Писателсият блог на Тишо“. Просто никога нямаше да се свържа с тези хора…

– никога нямаше да публикувам десетки статии в периодичния печат. Бях започнал още преди блога, когато хартиените издания все още държаха фронта и имаха пари за хонорари. „Писателският блог на Тишо“ засили тази тенденция, но до едно известно време…

– никога нямаше да разбера колко малко печелят интернет порталите, афилиейт маркетинг ентусиастите и прочие кликбейт маниаци, които разчитат на банери и линкове, след което изискват от теб да напишеш авторски материал за цената на една кутия цигари. Максимум. Никога нямаше да имам този опит без „Писателския блог на Тишо“.

– никога нямаше да изнеса над 30 презентации в цялата страна, било за хигиената на творческото писане, било пред ученици в средните училища, било пред социални и предприемачески клубове, на теми като: копирайтинг, блогинг, брандинг, е-книги, онлайн репутация и всякакви други интересни неща. Никога нямаше да имам тази публика, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

– никога нямаше да мога да се представям по следния начин: „Пишеш ТИШО на бъгарски в Гугъл и цъкаш върху първия резултат“. Щях все още да раздавам визитни картички…

– никога нямаше да напиша десет книги, от които четири пълнокръвни романа, издадени на хартия. Просто нямаше да ги има хората, които да ме насърчават.

– никога нямаше да познавам всички тези интелигентни, творчески настроени, нестандартно мислещи, предприемчиви и освободени личности, с които ме запозна „Писателският блог на Тишо“. И никога нямаше да работим заедно.

– никога нямаше да постъпя в рекламна агенция като копирайтър – мислил съм по този въпрос и преди, но тогава блогът ми се оказа перфектното портфолио. Уви, кризите надживяват рекламните агенции, а не обратното…

– никога нямаше да извървя „Пътя Камино“ и да споделя преживяването с българоезичния свят.

– никога нямаше да изпратя копия от моите книги в страни като САЩ, Канада, ЮАР и Австралия, които се намират на майната си от тук…

– никога нямаше да участвам в толкова много обществени събития и фестивали, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

– никога нямаше да споделя провокативните си пътеписи…

– никога нямаше да направя двуцифрено число разкази, защото нямаше да зная, че има едни хора, които очакват всеки нов разказ от Тишо с нетърпение…

– никога нямаше да имам възможността да споря публично с толкова много човешки дронове, хейтъри и плагиати, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

– никога нямаше да излея душата си в онези есета, които, надявам се, вече сте чели, защото нямам намерението да ги повтарям в това прераждане…

– никога нямаше да напиша ревюта за книгите на толкова прекрасни писатели, с които после да станем чудесни приятели.

– никога нямаше да публикувам статиите, за които все още не съжалявам…

– никога нямаше да имам фенове и приятели в цялата страна. И в целия свят. Защото „диаспората“ е силна и само не-пътуващите не го знаят.

– никога нямаше да се случи нищо от „писателската ми кариера“, ако не беше „Писателският блог на Тишо“.

Спирам дотук, защото мога да изброявам практически безкрайно. Един безплатен домейн в .wordpress.com, чаена лъжичка талант и десет години упорито бачкане могат да променят много неща. Ако сега беше ноември 2006-та и отново бях сред торнадото от есенни листа между блоковете на „Младост 3“, щях отново да направя същия избор. Този път – информиран избор. Щях да си подаря „Писателския блог на Тишо“ за рождения ден, щях да загъна и да си налея, както направих тогава. Предлагам тост за добрите идеи!

Тихомир Димитров

Две добри книги

 

Следя развитието на Бранимир Събев като автор отдавна, ммм, почти от самото начало всъщност. Писал съм вече ревюта за неговото Хоро от гарвани през лятото на 2010-та и за Човекът, който обичаше Стивън Кинг през лятото на 2012-та. Не сме се срещали на живо, но го харесвам като автор, че и като човек, т.е предполагам, че като човек, пиещ бира (или абсент) в някоя сумрачна кръчма бих го харесал много. Защото би бил чудесен събеседник, според мен. Съдя по кратките онлайн диалози, които сме водили през годините. А и как няма да ти е интересен един автор на съвременни фентъзи, фантастични и хорър разкази, кажете ми? Колко такива хора познавате?

Бранимир е майстор в жанра къс разказ. За мен бе изключително интересно да наблюдавам как се развива с годините: техника, диалози, сюжет, описания, герои, всичко върви напред и нагоре. Самият той признава, че е прочел всеизвестните книги на тема „Как се пишат книги“ и, за разлика от повечето хора, които са ги прочели, е приложил наученото от тях на практика. Естествено, централна роля в колекцията от ръководства за писатели играе „библията“ на Стивън Кинг: За писането – мемоарите на занаята, от която аз също съм взел много. Това бяха най-добре инвестираните десет лева в живота ми (старото издание струваше толкова).

Та, доста неща ни свързват с Бранимир: Кралят (The King), любовта към фантастиката, към хоръра (като братовчед на фантастиката), дори към сходни идеи, които срещам в разказите му и издават общи интереси, споделени сюжетни мечти. Затова нямах търпение да разгърна „Априлска жътва“ и „Пустинния скорпион“ – две от новите му книги, които някак бяха минали покрай мен, бях ги пропуснал по невнимание.

Еми, чудесно се e справил Бранимир! Понякога е доста непредвидим. Например: доброто сладко момиченце може изведнъж да бъде заклано от някой неподозиран, уж положителен до този момент, герой. Или разкъсано от гнусно чудовище – при това съвсем изненадващо – точно, когато читателят си мисли, че всичко ще завърши с мед и рози… На мен лично ми харесва този подход. Няма сигурност, братче! Не се вкопчваш в героите, колкото и да са ти симпатични. Дори най-добрите и положителните от тях не са застраховани срещу злочестията, а ако има истински безсмъртни герои в разказите на Бранимир, то по-добре е да не ги срещаш след залез слънце. С някои малки изключения. Примерно юнака, дето си гледа дракон в задния двор и живее с две булки под един покрив на семейни начала, него можеш да го срещнеш в селската кръчма след залез слънце. На него нито жените ще му се карат, че пие до късно и по много, нито кръчмарят ще му поиска вересията, нито ще го хокат после вкъщи, че е забравил да разходи дракона и да го нахрани преди да излезе. Защото момъкът е на 800 години и не му минават вече тия…

Другото, което ми направи чудесно впечатление в двата сборника е, че авторът си поставя сложна писателска задача: хваща някой изтъркан до баналност сюжет, да речем за момъка и ламята, за граф Дракула или за училищните престрелки в Америка, след което прави нещо съвсем ново, оригинално, свежо и необичайно от този сюжет. Повярвайте ми, не е лесно, когато си 728-ият поред автор, седнал да твори над идеята за Влад Тепеш Набучвателя или над ритуалите на тайни общества, свързани с човешки жертвоприношения.

Третото, което ми направи чудесно впечатление е, че разказите ме накараха да се разсмея на няколко пъти в сюжети, които предполагат всичко друго, но не и чувство за хумор. Абе, да правиш хорър и да караш читателя ту да се киска нервно, ту да поглежда към прозореца, докато заспива на светната нощна лампа, си е цяло постижение. Стиловото разнообразие също е важно. Тъкмо приключиш зловеща приказка за възрастни деца с фолклорен елемент и хоп – пренасяш се веднага на бойното поле на пост-апокалиптичен военен екшън, изпъстрен от съвременен цинизъм и от визионерски прозрения за близкото бъдеще…

Няма да ви разказвам повече за съдържанието на двата сборника, за да не ви разваля кефа от личната среща с тях.

Вземете и ги прочетете тези книги.

Фейсбук страницата на Бранимир.

Благодаря за вниманието!

Тихомир Димитров

История на историята

Става дума за „Аварията“ (2015) и за нейното продължение: „Ново небе и нова земя“ (2016). Публикувал съм двата романа в един общ том, защото са две части на една обща история. Книгата не се разпространява в книжарниците. Можете да получите копие (ако желаете – с автограф) единствено от автора. Където и да се намирате по света. Ето как.

Всяка история си има история…

Когато някое заглавие ми привлече вниманието, аз първо „изяждам“ текста, но „бръкне ли ми под лъжичката“ авторът, започвам да се интересувам от историята на неговата история. Търся как, кога и къде е живял, при какви условия е писал? Питам се: Какво го е накарало да „изплете“ точно този „пуловер“ от думи в точно този „цвят“ и с тази „кройка“? ЗАЩО го е направил? Всичко това ми помага да разбера малко повече за живите хора, които създават литературата, а понеже се афиширам като „писател“, понякога имам удоволствието, дори, да разговарям с тях – с живите автори – нещо, което, уверявам ви, има правото да буди завист у вас, тъй като хората на въображението са сред най-интересните събеседници на планетата… Дори филмите, които гледате, са правени по истории, съчинени от тях…

Дойде времето да ви разкажа историята на моята история и да прекъсна всички „спекулации“ по темата в зародиш. Не, че ще тръгнете да „спекулирате“ с произведението на един никому неизвестен автор, но все пак – знае ли човек? Бидейки си взаимно непознати, ще се почувствам изключително дискомфортно един ден, макар и от отвъдното, ако леваци, които нямат никаква представа за какво иде реч, започнат да упражняват неграмотния си словоред на тема: „Какво е искал да каже авторът?“.

Сега авторът ще ви каже какво точно е искал да каже авторът… Кога. Как. И защо.

Всичко започна през 2010 година. Тогава се роди един сборник с разкази:

Можете да си го свалите напълно безплатно от ТУК (отваря се в нов прозорец).

Поставих си за цел да разкажа 33 любовни истории, нищо повече. Някои от тях са отвратителни, други са впечатляващи, трети са скучни, четвърти ще ви погнусят или ще ви се сторят неразбираеми заради странните фетиши в тях. Няма как, Любовта е винаги сложна тема, а моята задача тогава беше не само да пиша за Любовта по принцип, а да пиша за Любовта в нейните най-различни отклонения: между мазохиста и Садистката, между Архангела и поклонника, между Вампирката и ловеца, между човека и Бога, между Богаташа и неговата държанка, между студентите в общежитията на Студентския град. И така нататък…

33 любовни истории. What u see is what u get.

Сборникът започваше с водещата новела: „Когато токът спря“ (прочетете я цялата, отваря се в нов прозорец).

Там ставаше дума за любовта между Адам и Юлия на фона на колапса на цивилизацията такава, каквато я познаваме. Всичко щеше да бъде наред, ако Адам не беше поискал ръката на своята дългогодишна приятелка Фани, дъщеря на богат търговец, малко преди да срещне Юлия, която да му напомни, че в панталоните му има нещо, което отдавна е забравил как се използва. Или поне – забравил е как се използва със страст… Юлия е художничка: по-красива, по-млада, по-различна. И влюбена в него. От пръв поглед. Изправен пред трудния избор между долната и горната глава (имайки предвид бъдещето, което евентуалният му тъст е готов да му предложи, ако се ожени за Фани) Адам отива за съвет при най-добрия си приятел… Онзи тъкмо се е накозил приятно и въобще не му дава ценни / практични съвети за живота, света и всичко останало…

Колко тъпо! Все едно гледате 8999-ия епизод на „Дързост и красота“, нали?

Само дето в „Дързост и красота“ електричеството (на цялата планета) не спира точно в най-сюблимния момент, баш преди развръзката, и зрителят, респективно читателят, не остава, меко казано, „недоклатен“. Дълги години ми „досаждаха“ читатели с имейли да я продължа тази история. Настояваха. На мен пък ми се искаше да продължа „Дневниците на похотливия милионер“ (отварят се в нов прозорец), но към тях малцина проявиха интерес, въпреки че това е едно от най-„гениалните“ произведения, които някога съм писал, хехе.

Колкото и да е „гениален“, обаче, съвременният автор е преди всичко слуга на своите читатели.

И така, през 2015 година се роди романът „Аварията“:

Можете да си го свалите напълно безплатно от ТУК (линкът се отваря в нов прозорец).

Стана ми интересен този Адам. Реших да го „накажа“ заради това, че мисли само с долната си глава.

Но вместо да го убия го обезсмъртих. Стана в продължението, което излезе на хартия заедно с „Аварията“ през 2016 година (Ty, Miss Stela!):

Продължението не можете да си го свалите безплатно от никъде, защото е крайно време да си купите книгата с двата романа, използвачи такива! 🙂

Надявам се да схващате грубия ми хумор. Издал съм толкова малко бройки, че и без това няма да има за всички… Книгата не се разпространява в никакви книжарници, предназначена е само за читателите на този блог и рано или късно ще „освободя“ продължението на „Аварията“ в интернет, но това е все едно да чакаш днешния филм от кината да ти го пуснат след две години по телевизора…

Предлагам ви да започнете с „Аварията“ (теглете от ТУК), за да видите дали ще ви се чете продължението изобщо…

Предупреждавам, че историята хапе злостно (както само изгладнял плъх може да заръфа палеца на заспал войник), че не е за деца и, че има вече сбъдващи се прогнози в нея, защото, рано или късно, прогнозите от един добър научно-фантастичен роман трябва да започнат да ги дават по телевизията, но не като стар филм, а като актуални теми от новинарския блок… Искрено се надявам „прозренията“ ми да спрат до тук и всичко останало да си остане просто една зла параноя.

Предупредени сте.

Тихомир Димитров