Писателският блог на Тишо

март 24, 2014

За смисъла и ползата от думичката „трябва”

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:20 pm
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

frank

Изт: Twitter 

Голяма част от нещастията на съвременния човек произтичат от отказа му да участва в собствения си живот. Не е космическа тайна, че сегашното ни състояние (душевно, материално, физическо) е резултат от изборите, които сме правили в миналото. Но повечето хора не участват съзнателно в тези избори.

Замислете се, какъв процент от решенията ни са резултат от трезва преценка и самостоятелен избор? Какъв процент от убежденията ни са информирани? Колко пъти сме казвали „да” или „не” в резултат от дълбокото вътрешно усещане, че постъпваме правилно и колко пъти сме се пускали по наклона да правим нещaта само защото така трябва? Или защото така са ни казали? Или защото всички така правят?

Повечето пъти сме действали като безмозъчни автомати. Действали сме под влиянието на външни обстоятелства, но без да попитаме себе си. Без да си дадем пространство за избор. Мигновено, светкавично, по инерция – така сме взимали фундаменталните решения, които определят настоящето. Отсъствали сме по време на изборите, които го формират. И се чудим защо изпитваме дискомфорт в него. Питаме се защо страдаме…

С живеенето „както трябва” може да сме задоволили временно някакви насадени от образованието и възпитанието заблуди, може да сме удовлетворили временно някакви прищявки на заобикалящата ни среда, но проблемът е, че с резултата от решенията „по инерция” сме принудени да живеем самостоятелно и никой друг, освен нас, няма да изпита цялата им тежест по-силно от самите нас. Така се озоваваме в ситуацията да правим нещата както трябва, за да могат всички останали да са доволни от нашия живот, но не и самите ние. Звучи ли ви познато? Значи попадате в същата категория…

Разбира се, влиянията на външната среда са неизбежни и човек не може да се абстрахира изцяло от тях, нито пък трябва да го прави. Ако започвахме непрекъснато от нулата, щяхме да живеем още в пещерата, да ядем сурово месо, да считаме 30 годишните за старци, да не познаваме колелото, огъня и течащата вода. Нямаше да подготвяме мисия за колонизация на друга планета, която ще се излъчва на живо по телевизията. Опитът и знанията са полезни. Те възникват от взаимодействия с околната среда, но има нещо, което пропускаме – самостоятелния принос към придобитите знания. Свободата и творчеството да избираме.

Н. Д. Уолш подчертава, че думичките REACT и CREATE се пишат с едни и същи букви, но има голямо значение как ще ги подреди човек. Да реагираме цял живот на обстоятелствата или да ги създаваме? Това е вододелът между щастливите и нещастните, между създателите и последователите, между успелите и неудачните, между свободните и робите. А по средата им стои „трябва”.

Вижте биографиите на най-успелите хора в света. Повечето от тях никога не са правили нещата така, както трябва. Взаимствали са от чуждия опит, допринасяли са, развивали са го, но винаги са действали „на своя глава”, извън стереотипите и очакванията на заобикалящата ги среда. Водещите милиардери в IT индустрията дори не са завършили висшето си образование, макар да съм сигурен, че многократно са им повтаряли как трябва да си образован, за да постигаш успехи в бизнеса.

Проблемът ми с думичката „трябва” е, че тя не търпи възражения. Това, в повечето случи, важи и за хората, които я използват. Обърнете внимание колко често се употребява тази дума в ежедневието:

Политици ни убеждават по цял ден как трябва да живеем, какви реформи трябва да се предприемат, каква позиция трябва да заеме страната по въпроса за Крим, за кого трябва да гласуваме на следващите избори. Преподаватели ни обучават от малки как трябва да разбираме света. Социолози, психолози, възпитатели и еколози ни съветват как трябва да се грижим за семейството, за дома, за децата и за природата. Архитекти ни съветват в какви къщи трябва да живеем. Диетолози ни втълпяват какво трябва и какво не трябва да ядем. Ню ейдж гурута ни мелят сол на главата как трябва да медитираме. Родители ни възпитават как трябва да живеем. Ние самите по сто пъти на ден заповядваме на децата си какво трябва и какво не трябва да правят. Религиозни водачи ни убеждават как точно трябва да вярваме. Възрастни втълпяват на младите какви грешки не трябва да допускат. Шефове назначават когото и когато трябва. Растеш в йерархията или те уволняват в зависимост от това дали работиш както трябва. Правиш кариера в политиката, ако целуваш когото трябва… и където трябва. Лекари предписват лекарствата, които трябва да взимаш. Реклами ти показват продуктите, които трябва да купуваш. Манекени разхождат дрехите, които трябва да носиш през следващия сезон. Режисьори и продуценти се пенят как трябва да се прави съвременно кино. Писатели и критици спорят какъв трябва да бъде съвременният роман. Музикални канали определят каква музика трябва да слушаш през това лято, за да си модерен. Телекоми настояват каква тарифа трябва да избереш, за да си свързан. Банкери подчертават каква лихва трябва да кихаш, за да си успешен. И всички ти говорят в заповедна форма, на ти – „изяж, изпий, оближи, сдъвчи, изплюй, изпрати, изтрий, залепи“ – все едно сте баджанаци. Депутати пък решават, че за един джойнт трябва да лежиш колкото сериен изнасилвач. Премиери избират кои сайтове не трябва да се посещават. Лобисти обясняват как трябва да се отрови питейната вода и плодородната земя с шистов газ, защото не трябва да си енергийно зависим, далеч по-добре е ти да заживееш в токсична пустиня, а те да си приберат хонорарите. Табели указват къде трябва и къде не трябва да пушиш. Пътни знаци показват скоростта, с която трябва да шофираш… автомобила, който трябва да отговаря на социалния ти статус… за предпочитане електрически или хибрид, защото трябва да се щади природата. Всички трябва да се страхуваме от глобалното затопляне, от свършването на нефта, от енергийната зависимост, от колапса на световната икономика, от падането на валутния борд, от нова студена война. Трябва или не трябва да има паметник на съветската армия в центъра на София? Сигурно още днес ще чуете думичката „трябва” поне хиляда пъти. И още толкова пъти ще я прочетете. И толкова пъти ще я произнесете. Трябва да живеете в някоя пещера, за да не ви се случи това…

Всички „трябва“ хора непрекъснато си противоречат, но продължават да държат на своето „трябва”. И не само това. Създали сме си правила, по които трябва да живеем всички, като един. Все едно, че сме от една майка раждани. Отклонения не се допускат. Правилата са задължителни и, нищо, че непрекъснато се менят, всички отклонения трябва да се наказват. Има затвори, мъчения, бесилки, електрически столове и концлагери за целта. Има ги в цял свят. Има полицейски палки и водни оръдия за по-кадемлиите. Незнанието на правилата, които непрекъснато се менят, не оправдава тяхното неспазване. „Жесток закон, но все пак закон”. В това са вярвали древните римляни. Така са смятали, че трябва. Тях много ги е било страх от свободата на личността и най-вече – от свободата на народите. От тях сме наизустили доста правила, по които и до ден днешен си внушаваме, че трябва да живеем. Понякога ги цитираме на латински, за да звучим по-авторитетно. Неслучайно един от първите предмети, които бъдещите юристи трябва да наизустят, за да получат тапия, е Римско право. „Жесток закон, но все пак закон”. Ако така трябваше, покрай Цариградско шосе сега трябваше да стърчат кръстове, на които трябваше да висят телата на протестиращите. Защото така трябва да се отнася властта към своите врагове. Поне според древните римляни…

Е, били са в грешка. Очевидно. Историческата им съдба го доказва. Но ще е тъпо, ако завърша това есе с препоръки какво трябва и какво не трябва да се прави, нали?

Ето защо, ще ви кажа само: дошли сте на този свят напълно завършени и напълно съвършени. Нищо не трябва да постигате и няма нещо, към което трябва да се стремите. Нито пък трябва нещо да научавате. Можете само да изявите вътрешното си съвършенство чрез свободата на изборите, които правите. Във външния свят. Но не сте задължени.
Съвършеството е толкова съвършено, че може да си позволи и тази свобода. Може дори да си позволи да изглежда като несъвършенство. Но само в краткосрочен план…

Тихомир Димитров

април 11, 2007

Ask Тишо за писането, справедливостта и тоталните кучки

Дадох първото си интервю. Първото си творческо интервю. Защото като дилър на автомобили, журналист, случаен минувач пред НДК, гост на предавания, сценарист и младежки активист в миналото съм давал, че и съм взимал интервюта. Обаче това интервю ми е някак специално. И се радвам, че именно Nowhere Monthly проявиха инициатива за срещата, не без съдействието на филмовия критик и блогър Ивайло Станиславов, разбира се. Тенкс, Татаф.
Защо се радвам ли? Ами защото едни млади хора без политическа или финансова продкрепа, без помощ отникъде са се нагърбили с благородната задача да развиват и популяризират младата българска литература. Да обръщат внимание на новите автори, да им предоставят терен за творческа изява и да инвестират времето, парите и усилията си в култура. С две думи, тези хора от идеализъм и със собствени средства правят всичко онова, което кухите лейки от министерство на културата оценяват на 300 000 лв годишно. Да, толкова струва българската култура според официалната власт – колкото един чисто нов Мрецедес. Сигурен, че за това се и харчат тези пари. Братовчеди дал Бог.
Във времена, в които е модерно да си Азис или да си биеш чекия в кенефа, докато те дават по телевизията, хора като Иво и компания създадоха един от първите сериозни форуми за нова българска литература: 4bg.net, регистрираха Асоциация на младите писатели в Интернет, участваха във всякакви инициативи, като „Идея без заглавие“, организираха конкурси, намираха спонсори и въобще, свършиха супер много яка работа. Еваларката, момчета. Кефя се на хора като вас, защото го правите с хъс и въпреки всичко.
Не ме интересува дали гоните някакъв личен интерес в средносрочен или в дългосрочен план. Дори бих ви ръкопляскал, ако гоните. Защото освен с развъждане на прасета, пари трбва да могат да се правят и с развъждане на култура. Може би не още тук и сега, може би не веднага, но аз вярвам в добрите възможности. Честно казано, наистина не ми пука дали някой гледа ВИП Брадър и дали пуска ес ем еси в касичаката на Нико Тупарев. Измислил я е схемата човекът, кърти, чисти и извозва народната простотия на килограм. Сега му е паднало. Аз знам, че с баничарница се изкарват повече кинти, отколкото с писане. Ама не ми се продават баници. „Намери си работа, която обичаш и нито един ден през живота няма да ти се наложи да работиш“, е казал Конфуций.
Далеч по-интересни са ми хората, които създават красота – рисувайки я, снимайки я, описвайки я с думи, изигравайки я на сцена, хората с нестандартно мислене, които обичат изкуството повече от себе си и са готови да му посветят живота си без да очакват нищо в замяна. Масовата култура и видиотяването на пролетариата никога не са ми били фактор. Мога да мина и без тях. Поддръжници не им липсват, така или иначе. Ценни са ми хората, които самоотвержено пишат и онези, които ги четат – хората, които търсят някаква форма на изява не за да получат  15 минутната телевизионна слава на курволяка с 90 годишния спонсор, а защото имат интересни истории за разказване. Интерсните истории се нуждаят от публика. Несправедливо би било да ги оставяме в шкафа и да лишаваме другите от тях. Всички, които по някакъв начин помагат на тези хора да разказват своите интерсни истории заслужават моето уважение. Най-малкото заради добрата воля.

Пълният текст на интервюто се намира в мартенския брой на: http://ezine.4bg.net/articles.php

Тихомир Димитров

%d блогъра харесват това: