Писателският блог на Тишо

април 13, 2011

По Пътя към Сантяго: Предисторията

Бях копирайтър в рекламна агенция и си обичах работата. Kолегите ме приеха лесно в екипа, защото повечето бяха нови, като мен. Единствено с една колежка от „старите кучета” не се разбирахме, но и не успяхме да се намразим като хората. Всъщност, аз я харесвах, защото беше професионалист. Тя имаше някакъв проблем с мен, докато аз с нея нямах никакъв. Или поне така си мислех тогава. От дистанцията на времето тези неща губят значение – остават само положителните спомени. Така е устроен човек.

Та, обичах си работата и я вършех с кеф. Рекламата е добро поприще за един текстописец – плащат ти сравнително добре, за да произвеждаш сравнително малко, като количество, текст. Отделно блъскаш разни проектчета „на частно” и така успяваш да вържеш  някак двата края, но по-важното е, че, нали, издържаш се с писане – нещо, което ограничилите се единствено до литературата в България не могат да заявят. Истината е, че българското общество презира своите поети и писатели – доказва го, като печата банкноти с техните некролози, след като веднъж успее да ги умори от глад.

Ето защо, аз си обичах работата, но от ден на ден тя ставаше все по-малко и по-малко. Започвах да се чувствам неудобно да получавам заплата и да не върша нищо по цял ден. Отделно, навън вече се запролетяваше и на мен започваше да ми се пътува. Нуждаех се от някаква промяна. Усещах, че нещата не могат да продължат вечно така и съвсем скоро планирах да инициирам някакъв разговор с шефовете, за да ги попитам не е ли по-разумно да се освободим взаимно от задълженията си един към друг. Шефовете, обаче, ме изпревариха. Така един ден се озовах в кабинета на шефката на агенцията, където ме очакваше и шефката на моя отдел, за да ми съобщят, че ще последвам съдбата на множеството си освободени вече колеги. Заради „кризата”.

Ако четеш този блог отдавна, сигурно знаеш, че „кризата” винаги я постаям в кавички, защото така и не разбрах какво смислено, интересно или реално има в стадното поведение на хората, предизвикано от страх. „Комшията напълни гащите, дай сега да ги напълня и аз”. Така изглежда „кризата” в моите очи и няма нищо общо с икономиката. Но фактите са си факти и човек трябва да се съобразява с тях.

Шефките бяха във видимо мрачно настроение – настроение, каквото може да има само човек, който цял ден е привиквал в кабинета си хора, за да ги уволни – хора, с които месеци, дори години, е делил работното си пространство. Предполагам, че очакваха стандартната негативна реакция от мен – псувни и заплахи, жалки опити за подмазване или хленчене, молби или каквото там, изобщо, правят хората в такъв случай. Бяха видимо изненадани, че посрещнах „новината” с усмивка. Нямаше как. Първо, от седмици вече освобождаваха колеги масово и знаех много добре за какво ме викат, т.е елементът на изненада почти липсваше, второ – ситуацията напълно пасваше на породилото се у мен желание да пътувам и да видя малко свят. Зимните месеци ги бях изкарал пред компютъра – в офиса и у дома, нуждаех се от движение, от открити пространства. Копнеех за разнообразие. Стана така, че вместо шефките да утешават мен, аз започнах да ги утешавам тях – как всичко е наред, как нещата ще се оправят, как „кризата” не е чак толкова страшна, че ще се радвам да работим заедно и занапред, ако има възможност и т.н.

Конкретните обстоятелства вече ги бях избрал на подсъзнателно ниво и ето, че действителността не закъсня със своя отговор. В крайна сметка, няма как да обикаляш света и да стоиш в офиса едновременно. Нещата се подреждаха добре от моя гледна точка. Помолих ги само за перфектните препоръки и се разделихме като приятели. Продължавам да тая добри чувства към въпросните хора и към въпросната компания, като цяло. Бяха коректни от началото до края, а това в България се случва рядко – само който не е работил от 9 до 5, само той не знае.

Нямаше за какво толкова да съжалявам – разпратих си ви-та и затърсих копирайтърска длъжност, защото гледах „99 франка” – искаше ми се видя „филма” на живо и отвътре – в първо лице единствено число. Така че моите амбиции се бяха осъществили. Не „пазех стола” за хляб или по принуда. Избрах заниманието „рекламен текстописец” от любопитство и за удоволствие. Сега трябваше да задоволя друго свое любопитство и да си потърся друго удоволствие.

Колко спарени са хората по време на „криза” става ясно от стандартните разговори в такива ситуации – задават се въпроси от сорта: „а сега накъде?”, правят се констатации от типа: „още не сме стигнали дъното”, обменя се негативна информация за това как в другите агенции също уволняват, намаляват заплати и така нататък. За съжаление, масовото пълнене на гащи от един момент нататък става миризливата кафява действителност, в която си принуден да живееш.

Не искам да се подигравам с нещастието на хората – аз не съм аристократ по произход (само по душа) и живея на същата планета като тях, дори в същата мизерна „държава”, но някак вътрешно винаги съм знаел, че няма страшно, че всичко е наред и, че нещата не бива да се приемат чак толкова сериозно. Освен това смятам, че хората гледат прекалено много телевизия и това определено им помага за петната по панталона.

На въпроса: „Какво смяташ да правиш сега?” обикновено отговарях с: „Мисля да се поразходя малко зад граница”. Следваше логичното заключение, че съм поредният отчаян млад българин, който е решил да напусне страната си завинаги. Някак с разочарование се посрещаше възражението ми, че смятам да упражнявам професията „турист” само за известно време и после пак да се върна. Моментът беше шибан за започване на нова работа, така или иначе. Светът се променяше. Индивидите в него също трябваше да се променят.

Оставаше само да избера посока и цел. Ресурсите нямаше да са проблем, сигурен бях в това, стига веднъж да вземех качествено и окончателно решение къде точно ми се ходи и какво точно ми се прави в онази хубава пролет на 2009-та година.

Отговорът дойде самостоятелно и доста убедително. Така се случва винаги, когато попиташ Интуицията. Тя ти отговаря. Но трябва да имаш очи и уши, за да видиш отговора. В моя случай се включиха и две насинени колена.

Денят, в който разбрах, че искам да извървя Камино беше пълен със синхроничности –  онези малки „случайности” или съвпадения, в които карл Юнг, авторът на термина, пръв е разбрал, че няма нищо случайно. Още с отварянето на очите ми сутринта по радиото звучеше „Камино” на Лили Иванова. После от библиотеката „случайно” в ръцете ми изпадна „Камино” на Шърли Маклейн. В интернет „случайно” се запознах с творчеството на Иван Драгоев, автор на книгата „Записките на един пилигрим”, а вечерта се подхлъзнах зверски на една малка, задънена уличка в центъра на София и си натъртих колената. Докато бършех калта от дрехте си, нямаше как да не забележа, че съм се пребил точно пред ресторант „Камино”. Решението беше взето.

Оставаше да осигуря и малко кеш за пътуването. Оказа се по-лесно, отколкото предполагах: взех последното бяло пликче от агенцията точно навреме, довърших един два залежали проекта, понахалствах малко за един-два закъснели хонорара, родителите удариха едно рамо с дребна сума и така, само след една седмица, вече имах около хиляда евро – достатъчно, за да предприема новото си начинание.

След още една едмица пиех шампанско в сектор „Заминаващи” на летище София – в половин литрова, свръх-надценена, пластмасова бутилка. И празнувах свободата. Отлитах с еднопосчен билет за Испания – едно клише толкова красиво, че чак боли.  Не знаех кога ще се върна, нищо не ме „дърпаше” обратно насам.  Бях решен да се оставя на обстоятелствата да ме водят и да решават вместо мен. Усещането е доста опияняващо – от една страна го има страхът, че напускаш всичко, което уж ти носи някаква „сигурност”, от друга – току що си разбрал, че най-сигурната наглед работа, от девет до пет, в голяма фирма, е по-несигурна дори от плаването с водно колело в открито море по време на буря. За водното колело поне можеш да се хванеш, ако се обърне. За потъващия Титаник е по-добре да не се вкопчваш.

Страхът от неизвестното в такива случаи се бори за надмощие с радостната треска от предстоящото пътуване. Смесват се лека тъга и доза ирония, любопитство и вълнение, решителност и колебание. Към всичко това прибавяме бутилка надценено шампанско, последната цигара преди заминаване, опашката на изхода и…мрачното автобусче, което пълзи по пистата към съмнително евтиния полет на нискотарифните авиолинии, готови да транспортират задника ти до другия край на континента само за 40 евро.

Давах си сметка, че довечера няма да си легна в собственото легло, а някъде в центъра на Мадрид – столица на държава, чиито език дори бегло не познавах. Щях да кацна след полунощ, имах съмнителна резервация по интернет за нощвука и закуска в хостел само срещу 10 евро, а единствената ми гаранция, че няма да прекарам нощта на улицата в непознатия град беше кратък имейл, отпечатан върху лист хартия – на гърба на „самолетния ми билет”.

Докато се качвах по стълбите към усмихнатите стюардеси на борда на малкия Боинг, в главата ми се редуваха сцени от National Geographic Air Crash Investigations. Оскъпеното шампанско в корема ми даваше известен кураж. Освен това знаех, че на борда се продава безмитен скоч, но първо трябваше да излетим. Излитанията са най-опасни, според експерите на National Geographic. Те крият потенциал за опасни аварии поради свръх натварванията, въздушния трафик, ниско прелитащите ята от птици и т.н. Самолетчето ми приличаше на детска играчка. Чудех се дали моите 40 евро изобщо ще стигнат за горивото до Мадрид. Задавах си фундаментални въпроси относно сигурността и поддръжката. Никога не съм се страхувал да летя, но за пръв път използвах ниско тарифна авиокомпания и бях готов да напълня гащите.

Ниско тарифните полети са като градски автобус – влизаш и сядаш, където завариш. Наместих се до Боби, който живее и работи в Мадрид. По-късно той щеше да ми помогне много в ориентацията из аерогара „Барахас” в Мадрид. Но преди това ни предстоеше интересно пътувaне…

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров

април 7, 2011

По Пътя към Сантяго: Предисловие

Минаха точно две години, откакто 500 километровата ми разходка пеша, от Бургос до Сантяго де Компостела в северна Испания, приключи. Бях обещал да напиша пътепис, но в последствие се отказах от това свое намерение, заради две конкретни причини:

Първо, от опит разбрах, че да извървиш Камино е незабравимо, но лично преживяване – униклано е за всеки човек, дръзнал да приеме предизвикателството. Не исках да създавам предварителни очаквания или нагласи у никого, за да не му разваля кефа след това. Аз самият тръгнах по Пътя без очаквания – нямах „теоретична” подготовка, нищо не бях чел, дори не разполагах с карта на маршрута. Следвах стрелките и се наслаждавах на мига.

Второ, извървях само 500 км до океана, но изминах сигурно половин милион километра навътре към себе си. Камино действително е мистично преживяване – свързано е със синхроничности, прозрения и обрати, с твърде лични откровения и душевни състояния, които не всеки е готов да сподели. Блогърите (пък за писателите да не говорим) са ексхибиционисти по природа, но дори те, понякога, предпочитат да запазят нещичко за себе си и да не остават съвсем „голи” пред аудиторията. Така че, няма да
споделя абсолютно всичко с вас в разказа си за това мистично пътуване.

Такива бяха причините да излъжа много хора, че ще напиша пътепис. Работата е, че обещах преди да извървя Камино, а трябваше да го направя, след като се върнах от там. Променен. Буквално дни след това напуснах окончателно столицата, смених  работата и жилището, промених отношението си към света и много неща в него, започнах да ценя повече малките детайли от нашето Битие. Изобщо, в живота ми настъпиха куп промени: някои по-трайни, други по-нетрайни, не всичките съществени, но всичките – осезаеми. Сега, две години по-късно, реших да спазя обещанието си. „По-добре късно, отколкото никога”, е казал народът. Но не е чувството за дълг ме тласка към това начинание. Никому не съм длъжен с нищо на този свят. Тласкат ме други две, съвсем конкретни причини:

Първо, непрекъснато отговарям на имейли от хора, решили да извървят Камино. Обикновено питат за съвсем прагамтични неща: цени, квартири, транспорт, условия за настаняване, храна, лекарства, климат, кое е най-доброто време за пътуване, какво трябва да си носи човек и т.н. Естествено, най-разпространеният въпрос е: „колко пари ще ми трябват?” Няма как да отговоря конкретно на този въпрос, защото може да спиш на палатка, а може да предпочиташ скъпите хотели, може да си алкохолик, а може и да си пълен въздржател, може да смъркаш кокаин, може да ходиш по жени или да го раздаваш целомъдрения поклонник – всичко това зависи от теб, но променя цената на пътуването от нула до плюс безкрайност. Аз заминах с по-малко от хиляда евро и те напълно ми стигнаха за близо месец и половина приключения, като не съм се лишавал от нищо. Наслаждавах на испанското вино и кухня, често се хранех в ресторант и невинаги спях в евтините хостели и поклоннически общежития. Запознах се с много хора и обърсахме бар-плотовете на много кръчми. Този разказ ще даде практическа информация на всички, които са решили да поемат предизвикателството да извървят Камино и най-после ще ме освободи от необходимостта непрекъснато да съчинявам продълговати имейли за едни и същи неща, както и от унижението пред самия мен, като автор, понякога да песйтвам едни и същи текстове в отговор, променяйки само името на получателя, защото нямам време. Това е първата причина – по-прозаичната.

Втората причина отново е насочена към вас – моите читатели и приятели, на които толкова много се опитвам да угодя (интензитетът на ореола ми се засилва в момента). Споделял съм тук-таме по нещичко, къде на живо, къде по телефона или в скайп, но винаги устно и винаги съм получавал един и същ отговор, който звучи, горе долу, така: „Еее, трябва да напишеш пътепис, напиши един хубав пътепис, де! Какво чакаш? Това е супер яко! Хората у нас почти нищо не знаят за Камино и ще им бъде интересно да прочетат, пък и ти умееш да разказваш увлекателно!” Сега ще видим дали сте били прави, уважаеми читатели, (по)читатели и скъпи приятели! Реших да изпълня този мъничък ваш каприз, тази настойчива молба и няма да изневеря на разказваческата си природа. Непрекъснато ви повтарям, че историите ми щяха да са напълно излишни без вас, а това съвсем не е лъжа. Така че ще ви угодя и то – с кеф.

Онези, които се абонираха за блога ми, след като разбраха, че съм си изтрил профила във Фейсбук и вече разполагам с МНОГО повече свободно време за творчество, част от което ще инвестирам в писане на повече и по-интересни неща тук, няма да съжаляват. Ако искате да се присъедините към тях, натиснете връзката „Абонамент по имейл” от линковете най-горе, вдясно, точно под червената химикалка. Така ще получавате новите разкази директно в електронната си поща – еднократно и веднага, след като ги публикувам (барабар с печатните грешки). Няма да ви се налага да минавате често от тук и да проверявате дали има нещо ново. Или си използвайте четците, както прецените. Аз предпочитам варианта с пощата, защото получавам всичко от един логин и с един акаунт.

Възнамерявам да пиша редовно, но кратичко, за да не ви отегчавам. Разказът ми ще бъде ту хронологичен, ту тематичен, а понякога и посветен на различните личности, които срещнах по Пътя. Минаха две години и част от подробностите съм ги забравил вече, затова няма да изпадам в абсолютна конкретика относно места, дати, събития, нито в абсолютна последвателност, по-скоро ще пиша за различни епизоди, които са ме впечатлили, разсмяли, възхитили, очаровали, озадачили, обнадеждили или смятам, че могат да ви бъдат полезни, ако все пак решите да извървите Камино, преди да е настъпил краят на света.

Накрая ще събера всичко в малка, но спретната е-книжка, за да ви спестя излишното скролване нагоре-надолу и напред-назад из обратно-хронологичния ми дневник. Достъпът до съдържанието на книгата ще бъде безплатен, както винаги, но както винаги държа да отбележа, че приемам и бутилка уиски за комплимент, освен потупване по рамото и похвала. Естествено, може да ми съдействате по всякакъв начин, ако историите ви харесват – разпространявайте ги сред приятели, четете и пишете коментари, посочвайте ми очевАдните стилистични, граматически и печатни грешки, които допускам, но само не продавайте тези истории (както и нищо друго от този блог), без да сте ме питали предварително и без да сме уточнили цената.

Тъй като окончателно взех решение да не се занимавам повече с хартия в този живот, издателите също могат да ми пишат. Използвайте мейла от „Обратна връзка” горе, вдясно, точно под червената химикалка. Отдавна ми се ще да сериализирам нещо в периодичния печат, така че интересът ми е насочен предимно натам и времето е сега, докато историите все още се „готвят”.  Ще се съобразя с утвърдените ви тарифи за авторски хонорар, но държа да отбележа, че си запазвам правото да публикувам историите и тук, демек – отстъпвам само правото за публикуване, но не и пълни авторски права. Не обичам да налагам имуществен ценз на читателите си, освен това изобилието трябва да се увеличава, а не да се ограничава.

Спирам с уговорките до тук.

В този текст няколко пъти нарекох Камино „предизвикателство”, защото вървенето стотици километри пеша, в чужда страна, където цялото ти имущество е на гърба, представлява истинско изпитание. Предизвикателство е за физиката, предизвикателство е за психиката, предизвикателство е да намери човек достатъчно време и средства, за да си го позволи. Ако все пак решите да тръгнете по проекцията на Млечния път върху Земята, имайте предвид, че не всички започнали успяват да стигнат до края. Някъде четох, че близо една трета от пилигримите отпадали – било по здравословни причини, било поради нещо друго. Изкачват се планини и се спи на не много привлекателни места, когато нямаш избор. Ядеш каквото си носиш в раницата или каквото ти предложат, защото не навсякъде в горите, планините и безкрайните равнини на Испания има магазини, ресторанти, кафенета и дори свястна кръчма.

Разбира се, Испания е модерна, цивилизована страна. Като цяло, пилигримите са добре осигурени по Пътя, защото това е важен туристически маршрут, който има решаващо значение за имиджа на страната. Парадоксално колко непопулярен е у нас! Срещнах само един български гражданин по Пътя и тя беше местен жител, а не пилигрим.  Пътят предлага всичко необходимо и не трябва да носиш 40 килограмова раница от България, за да оцелееш. Но срещу умората, жегата, убийственото слънце, комарите, стръмните изкачвания, превратностите на времето, съдбата и собствения ти характер си сам. Евтините места за настаняване са ограничени, където ги има, което може да доведе до непредвидени разходи. Нощувките в „убежищата” струват от 3 до 8 евро на вечер, но за нощувка в хотел може да платиш 50-100-200 евро, че и нагоре, ако изобщо успееш да си намериш легло без резервация. В големите градове по Пътя е пълно с джебчии, които могат да ти развалят настроението по всяко време, ако обичаш да носиш кеш.

Необходимо е внимателно планиране на времето и следене на прогнозата. Рано се става и рано се ляга. Човек понякога вижда зор и трябва да откаже някои от любимите си навици, например: тютюнопушене и системна злоупотреба с алкохол. Все пак, използваш тялото си като транспортно средство. Физическите натоварвания не са тежки, но за сметка на това са редовни. Върви се средно между 20 и 30 километра на ден, понякога и повече. Не можеш да останеш две вечери на едно и също място, освен ако не си болен. Трябват ти качествени обувки, добра физическа форма, пончо срещу дъжд и винаги сухи крака. Ще пиша за тези неща допълнително, по време на разказа. Сега спирам до тук. Само да споделя, че се върнах с 15 килограма по-слаб, заобичах движението, продадох колата и от тогава навсякъде ходя пеша. Трябва да си готов за качествена промяна в начина ти на живот и мислене, след като се прибереш от Камино. Това не е разходка из забележителностите на Испания. Това е „дългата разходка” – продължава седмици, пеш, с товар върху гърба, през най-различен терен: от магистрали и гъсто населени метрополиси до напълно обезлюдени местности, планини и тихи, уютни селца.

Предлагам ти едно очарователно пътуване до Сантяго, уважаеми читателю! Напълно безплатно е и дори не ти се налага да ставаш от компютъра. Знам, това е по-лесният вариант, но за сметка на това ще трябва да гледаш света през моите очи. Ако решиш да изживееш в първо лице единствено число всичко, което ще ти предложи Пътят към Сантяго, има само един начин – да напуснеш уюта на жилището и съмнителния комфорт на ежедневието, което водиш, и да се хвърлиш в твоето собствено приключение.

Всеки човек изминава Пътя си сам и всеки човек сам си носи кръста на този свят.

Изтегли целия пътепис като е-книга от тук.

Тихомир Димитров