Писателският блог на Тишо

март 20, 2013

Романтизмът е мъртъв

whiskey

Пейчо Кънев е сред любимите ми български автори. Писал съм за него в „П като поет” и в „Една добра книга”, където се обяснявам в любов на умопомрачително добрия му сборник от разкази „Разходка през стените”, публикуван от издателство „Ciela“.

Най-новата му творба – „Уиски в тенекиена кутия” – също не е плод на случайно издателство. Този път честта се пада на „Жанет-45”. Казвам „честта”, защото едно издателство, всяко издателство, щеше да струва колкото дупката на геврек, ако не бяха автори като Кънев. Може би това е причината Кънев сам да е главен редактор на издателството „Kanev Books“ в Ню Йорк.

По-известен е по широкия свят, отколкото у нас, в страната на джуджетата. Никой не е великан в собственото си село…Докато у нас те смятат за дебил, ако четеш поезия, стиховете на Кънев се отпечатват в над 800 литературни издания…и всичките са с латински имена.

През 2009 г. Асоциацията на литературните издателства в САЩ го номинира за престижната награда Pushcart, а през 2010 г. издателство Desperanto в Ню Йорк отпечата поетичната му сбирка Bone Silence. Сборникът му със стихове, озаглавен Requiem for One Night, ще бъде публикуван в САЩ през 2013 г.

Джон Хемингуей, внук на легендарния писател, казва:

„Много ми харесва новата стихосбирка на Пейчо Кънев. Харесва ми, понеже усещам, че това е неговият истински глас – онзи, който познавам, и той казва всичко, което иска да каже, без да се притеснява от нищо и от никого. Това са неговите лични истории и в тях виждам семейството му и откъде идва той, стари или несподелени любови, самоубийства, виждам вечността и една тенекиена кутия, която му напомня за един велик писател, който по някаква странна случайност е мой дядо. Това е една прекрасна книга, която си струва да бъде прочетена.”

Самата стихосбирка започва с потресаващата констатация от Набоков:

„Наистина е изумително как обикновеният човек не забелязва пеперудите”

Ще бъде авторска грешка и стилистична глупост, ако продължавам да словоблудствам над произведения с такъв характер. Ето защо, споделям само няколко стиха (с разрешението на автора), а останалото ще си го прочетете сами (надявам се). Този блог рядко привлича обикновени хора:

Предполагам, че съм нищо повече
от парче стара дъвка, залепнала
за обувката на някой пешеходец,
забързан в нощта.

Не да бъдеш изстърган от подметката и
оставен на улицата е страшно,
а да имаш едно мръсно камъче в средата
на бялото, където би трябвало да е сърцето.

* * *


тук, преди много време, в една малка къща,
Карл Сандбърг записваше виденията си.
Не много надалеч Хемингуей научи
как се зарежда пушката.
това е град на касапи, гангстери
и поети, смъркащи небеса.
това е град на несигурност
и погрешно разбрана простота.
(Поет в Чикаго)

* * *

Питам се дали тишината си има
баща, мракът – любовница? Ровя в тези
неща и секундите бавно ми казват, че цял
живот съм задавал грешните въпроси.

* * *

Обръщаш се в леглото и през прашния
прозорец виждаш света навън и той също
е прашен, а слънцето потупва хората по
летните им гърбове

* * *

Днес в небето над Ню Йорк няма самолети. Предполагам,
че спят завити под дебелия сняг. И може би само от време
на време изпод потъналия в бяло фюзелаж се появява малък
проблясък, като че намигат на хората, за да съобщят, че
знаят каква е играта.

* * *

Ние сме родени в този свят
и се учим да защитаваме нашето малко
пространство,
което ни позволява да живеем
не заради останалото човечество,
а напук на него.

* * *

Съвет към малкото момиче

винаги си учи уроците.
Не пий.
Не пуши.
Слушай родителите си –
също баба и дядо, ако ги има.
До осми клас никакви гаджета.
Обикни себе си.
Избягай от себе си.
Опознай тялото си.
Чети много книги.
Разхождай се сред природата.
яж зеленчуци.
Бъди смирена.
Бъди нахална, когато се налага.
Плувай сред житейските камънаци.
…плъзгай се.
Но в никакъв случай не пиши стихове.

* * *

Днес аз ще мечтая за детство, глухарчета
и нещо завинаги изгубено –
зъби, пирони и открадната мъдрост.

* * *

Представи си:
две бутилки „Шато Лафит“ и залязващото слънце
зад тухленочервените покриви на венеция. ти в
гондолата и уханието на реката, мирисът на младостта,
мързеливо вливащ се в синьозелената
вода. Чайките
по терасите, биещи се с гълъбите за последните огризки
от канцонетите. това е светът. Грабни го сега.
Представи си:
смрадта на италианските канали, пълни с изкормена
риба и мъртво време. Реката, движеща се бавно, като
меласа; сивокафявата
вода, недостатъчно дълбока
дори да се удавиш. Ужасни оперети атакуват ушите
през счупените прозорци и бирата с мирис на селска
пот. тук дори и Харон не би излязъл да се повози. тук
дори и небето плаче. Чуй ме! Романтизмът е мъртъв!

май 4, 2010

П като „Поет”

Навън по улиците
малки момчета пият бира и не знаят
нищо за фабриките
и за невъзможността на любовта,
и малки момиченца в
розови рокли се смеят на слънцето

Поетът Кънев е един от онези автори, за които с пълна сила важи максимата, че „никой не е пророк в собственото си село”. Вие може и да не сте чували за него, но стихотворенията му са  отпечатани в повече от двеста литературни издания, пръснати както из Aмериканския континент, така и в добрата стара Европа.

Не знаем за най-силните български поети, защото сме прекалено заети с гледане най-слабите чуждестранни сериали.

Защото изтъпяваме. Иска ми се да кажа, че изтъпяваме бавно и сигурно, но не ми се иска да ви лъжа.

Изтъпяваме бързо и сигурно.

Тайно презираме хората с талант, защото не са като нас. Чакаме ги първо да умрат и после им подаваме ръка. Признаваме ги за велики. Строим паметници в тяхна чест. Гордеем се с поезията им. Дори ги възхваляваме – спокойни, че вече с нищо не могат да ни навредят…

„Никой не е пророк в собственото си село”

Аз също. Но поетът Кънев е като Исландския вулкан. Изригва някъде на майната си, а след време пепелта от цигарата му ще влезе и във вашия дом. Ще замъгли и вашето небе. Ще обърка и вашите мисли. Ще разстрои  дребните ви сметки за малкото, незначително племе, в което живеете. Племето, което даде Словото на останалите племена.

Направих кратко ревю за сборника от разкази на Кънев преди време. Бях като ударен с чук по главата, след като го прочетох. Не мога да повярвам, че съдбата ме срещна с толкова талантлив автор, при това  тук – в малкото ни село, наречено България.

А ето, че сега държа стихосбирката му «Американски етрадки» в ръце и отново ми настръхват косите.

Твърде малко разбирам от поезия. Но твърде достатъчно, за да знам, че претенциите в стихоплетството свършват точно там, където започва истинският талант.

Когато те гледам по-дълго
винаги искам да те ударя в лицето

Заглавие на стихотворение.

Сигурно има причина асоциацията на литературните издания в САЩ да  номинира българина Кънев за престижната награда Pushcart Prize.

Дори ще ви кажа коя е тя:

Българинът Кънев е искрен като смъртта.

Отровен като живота.

Опасен за здравето, като любовта.

Това ще остане от
мен:

кости,
кожа,
коса,
две затворени
очи

и
сърцето ми в ръцете ти

“Чета отново и отново думите на този поет, изгладнял за тях. Той може да засища глада на ума. Показа ми какъв стар пес съм аз самия и ме накара да лая за още. Но искам да говоря за г-н Кънев. А това е проблем… Трябва да използвам моите слаби думи, за да опиша неговите. Затова ще прибегна до най-висока форма на ласкателство. Този поет е великолепен художник. Но въпреки това четенето на Пейчо Кънев, въобще не е лека, литературна разходка. То е предизвикателство, подтикващо ни всички нас да се взрем в Живота. Думите му са твърди и тежки. Той би трябвало да ги държи на разстояние, иначе биха го удушили. Неговата поезия не е пир на суетата, а причастие водещо до тих самоанализ. Причастието на Кънев е само за вярващите в поезията. То е тялото и кръвта на целия му живот, излян върху тези страници. Не се впускайте лекомислено в неговите думи. Те са тест. Съветвам ви да прочетете този поет. Съветвам ви, да сте седнали, докато четете. Кънев е духовно четиво.”

М. Х. Клей
Поет, сценарист и редактор Поезия
за “Mad Swirl” Далас, Тексас

Поетът кара колата си
по Линкълн Авеню,
спира на червения сигнал,
там,
отдясно
на тротоара
има една стара бяла пейка
и върху пейката някой е
издълбал с ножа си:

El temor de Dios es el
principio de la sabiduria!*

и ето, че светва зелената светлина
и поетът подкарва ужасен към
магазина.

–––

*(Страхът от Господ е началото
на мъдростта)

П.Г. Кънев
Поет и писател
София, България

Американски тетрадки” отскоро е на пазара 10x 2 Ciela.

Мерси, пичове!

Тихомир Димитров

януари 16, 2010

Една добра книга

„Скъпи, изрежи ми гръбнака, извади го,
стрий го на малки молекули и натори цветята ми.
Те ме обичат, те ще разберат”


Обикновено подхождам към сборник с разкази като към меню в ресторант – избирам  заглавия, харесвам си най-доброто и връщам менюто. Този път започнах от началото („Самота”) и не можах да спра до края. Потопих се в ролята на Наблюдателя:

„Ето ме, седя тази нощ в този град, обитаван от още 15 милиона човешки души, и съм сам. Прекрасно усещане, което влиза през ръцете ми, пълзи по костите и се впива в пъпа. Да.”

Текстът на Кънев е рязък и бърз, динамичен като боксов шампион на ринга – нахвърля се още преди ударът на гонга да е отшумял, притиска с удари в кръста, нокаутира и си тръгва. Оставя те да дишаш тежко на пода, без излишни обяснения.

„Ех, майстор Моше, казал, ти едно сако шиеш за пет седмици, а вашият Господ Бог е направил целия свят само за шест дни”

Евреинът го погледнал, въздъхнал едва чуто и отвърнал:

 

„Да, и виж какво стана с него.”

Кънев е пост-модернистичен философ. Историите му са като живота – итински и непредвидими, случват се просто ей така, без видима причина, после внезапно свършват, а погледът търси още в празното поле под последния абзац…

„Математиката на живота се случва там, където Айнщайн плаче, а Бил Гейтс се моли на своя зелен Бог”

Зад думите му е скрита зловеща тайна – някакво обещание за обреченост. Блед вампир в изискани дрехи – пленителен със своята неизвестност. Сочна мръвка за болното човешко въображение.

„Часовниците мълчат обидени, защото знаят, че измерват само и единствено себе си, стрелките мълчаливо се настъпват и се разделят”

Вниманието на читателя нерядко се концентрира върху прехода от ден към нощ. Залезите представляват акцент, а краката на момичетата са винаги „топли”. И тъпчат директно в мозъка. Преходът ден-нощ обещава нещо значимо.

„Слънцето вече се спускаше над дърветата и превръщаше короните им в оранжеви захарни памуци”

Видях пластмасовата култура на Америка през очите на европейския поет. Защото, уважаеми, мястото, което наричам свой „дом” винаги е било и ще си остане Европа. Ратифицирането на един договор не порменя с нищо този факт.

„Дойде типичната сервитьорка. Руса, слаба, с бележник в ръка и ухиелна. Тук всички са усмихнати. Имах чувството, че ако се усмихне само още малко, горната част на главата й ще се кътурне назад”

Хареса ми себеусещането на писателя, представено в един-единствен ред:

„Думите идват и си отиват, и аз се опитвам да ги уловя. Аз съм капан за думите.”

Аз също.

Сборникът е като диск с хубава музика. Купуваш го случайно и после ти става любим. Защото в него липсва Сингълът, оправдаващ съществуването на всички останали. „Парчетата” на Кънев са еднакво добри. Повечето – разкази с неочакван край. Уважавам този подход. Трябва да си наистина добра курва, за да оставиш партньора си възбуден и недовършен, без да те намрази. Същото се отнася и за добрия писател.

„Жените са същите като родителите си. Прехвърлят върху най-близкия си човек своите несъществени планове и се чувстват обидени, когато не желаеш или не се опитваш да ги постигнеш”

Самотата и отчуждението на различния. Живеем в свят на страданието. Онзи, който си позволи да надигне глава и да стане различен, получава за награда самота плюс бонус – отчуждение. Омраза, породена от страха на другите да не би случайно да станат като него – свободен.

„Да, а и вече знам защо писателите поставят името си на края на творбите си. Не защото те са ги писали, а защото никой друг не е.”

Една добра книга.

Тихомир Димитров