Писателският блог на Тишо

януари 10, 2014

За миграцията или защо всичи ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия

Heathrow criticised for child detention

 

Изт: visanerd.com

Миграцията е стара колкото света. Чрез великото преселение на народите човечеството разнася своите гени, образува държави, търгува, обогатява познанията си, развива се и общува. Миграцията е необходима на човечеството като въздуха и водата. Но какво представлява съвременната миграция? Посоката й е главно от развиващите се страни на юг към по-развитите държави на север и от Изтока към Запада. Част от така наречената „трудова миграция” протича и между развиващите се страни.

Съвременната миграция формира трудови потоци, които непрекъснато растат в глобален мащаб. Ако към миграцията на трудещите се прибавим и миграцията на работните места (аутсорсинга) ще видим, че без този процес икономическото развитие на света би било невъзможно. Но концентрацията му е съсредоточена в малко на брой приемащи държави, които са станали безвъзвратно и окончателно зависими от трудовата миграция за нуждите на икономическия си просперитет.

Една от тези държави е Великобритания. Това, което се опитвам да кажа е не само, че мигрантите не застрашават социалните системи на тези държави, а по-скоро последните биха били невъзможни без тях. Застаряващите нации с високо развити икономики са обречени без свежия приток на млада работна ръка от чужбина. Държавите-донори също печелят от този процес, т.е трудовата миграция е в услуга и на двете страни. Полезна е за целия международен обмен. Без нея глобалната икономика би се върнала в Средновековието.

Нека хвърлим един поглед върху цифрите. През 2010 година 215.8 милиона души живеят и работят в страни различни от своята родина (1). Това прави 3.2 процента от населението на света през същата година (1). Към тях трябва да прибавим и около 100 милиона незаконни имигранти, които никой никога не може да определи с точност. Излиза, че близо 315 милиона души са се установили трайно в чужбина с цел работа. Парите, които тези хора изпращат обратно в страните на произход (325 милиарда долара за 2010 година) надвишават всички международни икономически помощи и формират близо 10% от Брутния им вътрешен продукт (1). И то през 2010-та! Нямам данни за 2013-та, но със сигурност числата са се увеличили. Концентрацията на мигранти в традиционните дестинации обаче си остава. Махнете близо 300 милиона работещи от трудовия пазар на САЩ и Западна Европа и се замислете дали без тях такъв пазар изобщо би съществувал?

Трудовата миграция (изключваме туризма) е не само необходима, тя е неизбежна за развитието на глобалната икономика. Поне докато машините не започнат да вършат работата на хората, положението ще е такова – работниците в бедните държави и работодателите в богатите няма да могат да съществуват един без друг. Нека видим защо всички печелят от тази странна симбиоза.

Колкото по-малки са шансовете за оцеляване на потомството в бедните държави, толкова по-висока е раждаемостта. Всички бозайници прибягват до този защитен механизъм, в това число и хората. Тоест, колкото по-бедно е едно общество и колкото по-висока детска смъртност има, толкова повече деца се раждат, за да компенсират. С напредъка на медицината и икономическото развитие, обаче, животът се удължава, а смъртността намалява. По този начин Индия и Китай „счупиха” едно милиардната бариера. Чисто икономически процесите в обществото не могат да насмогнат на излишъка от млада работна ръка и в един момент младежката безработица се превръща в огромен проблем. Трудовата миграция го облекчава подобно на животоспасяващо „кръвопускане”.

В застаряващите богати нации се наблюдава точно обратния процес. Те непрекъснато се нуждаят от външен приток на работна ръка, която да „върти педалите”, да плаща данъци, пенсии, да внася социални и здравни осигуровки за все по-възрастните, все по-дълго живеещите и все по-малко работещите местни резиденти. Тоест, ако безработният индиец остане в Индия, той за себе си и за държавата представлява проблем, тъй като държавата е бедна и не може да си позволи да издържа прекомерния брой млади безработни в трудоспособна възраст. Нито пък може да им намери място на трудовия си пазар. Тези хора са буквално „излишни“ у дома.  Ако отиде да работи в Англия, обаче, индиецът не само, че престава да бъде икономическо бреме за родината-донор, но и подобрява собствения си социален статус, заема вакантно работно място, от което страната домакин се нуждае, получава многократно по-високо обезщетение за труда си, отколкото би получил някога в родината и, отгоре на всичко, изпраща пари обратно в икономиката й, т.е от източник на разходи за бюджета се превръща в източник на приходи за платежния баланс. Да не говорим, че имигрантите традиционно вършат по-тежката или по-ниско платената работа, с която местните, така или иначе, не биха се заели. Излиза, че от преместването на безработния индиец в Англия печелят Индия, Англия и самия индиец, а от оставането му в безчетната армия на безработните у дома губят всички.

Разбира се, англичаните се страхуват, че той би използвал социалната им система в своя полза, но нека погледнем на нещата така – ако пазарът на труда няма никаква нужда от въпросния индиец, той ще поседи, ще поседи, ще изхарчи парите, с които е дошъл и ще се върне обратно у дома. Именно пазарът, а не регулациите и политическите спекулации определят доколко мигрантите ще успеят да се интегрират в чуждестранната икономика или не. При липса на търсене за техния труд миграцията не би представлявала проблем за нито една от двете страни. Уравнение просто не би се получило. Кой тръгва да търси препитание някъде, където шансовете му да остане безработен и беден в същата степен, както у дома, се равняват с тези в приемащата страна?

Твърде ниският жизнен стандарт в развиващите се държави, в комбинация с по-високата детска смъртност и раждаемост, видоизменят дела на трудоспособното население в тези държави. То придобива профила, от който застаряващите, но намаляващи по численост и богати общества болезнено се нуждаят. Единият има спешната нужда да даде, а другият има спешната нужда да получи. С развитието на глобализацията и комуникациите този процес непрекъснато се ускорява. И всички печелят. Едните изпитват крещящ недостиг на човешки ресурси, особено в по-ниско платените сектори, а другите не знаят какво да правят с прекомерния си излишък от такъв ресурс. Единственият вариант е да си го разменят. В търговията две и две никога не прави четири. Когато дадена сделка е печеливша и за двете страни, резултатът винаги е пет, шест и нагоре…

Богатите държави се нуждаят повече от ниско квалифициран труд за работа, която местните, свикнали с множеството социални придобивки и с високия си жизнен стандарт, традиционно отбягват. За да се поддържа този жизнен стандарт, обаче, някой трябва да върши и черната работа. Развитите икономики не могат да си позволят дългосрочно овакантени места в нито един работещ сектор – било поради възрастовата структура на населението, било поради недостиг на желаещи. Често те закъсват дори за специалисти като лекари (Германия) и инженери (Холандия). Трудовата миграция е единственият процес, който може да реши този проблем. Да заповядат емигрантите!

Съвсем естествено е, че ако спазват своята част от обществения договор, те трябва да имат достъп и до привилегиите на социалната система. Ако могат само едностранно да се възползват от нея, то правилата на самата система е добре да се променят, защото в такъв случай едностранно се възползват и местните, при това – в доста по-голяма степен, заради традиционно лесния си достъп като резиденти и заради численото си превъзходство. Накратко, необходимо е да се затегне контролът и да се подобри ефективността на публичните разходи, а не да се изгонят емигрантите, от което ще загубят всички.

Но какво правят политиците, когато не могат да затегнат контрола и да подобрят ефективността на публичните разходи? Като всички политици по света те измислят някаква „опасност” (за предпочитане външна) и с обещанието, че ще предпазят обществото от нея се кандидатират на избори. Да заповяда политическата пропаганда! Дори ако социалната система е изправена пред неизбежен провал, мандатът е по-къс от евентуално предизвестения й край, така че – какво толкова? Първо измисляш проблема, а после предлагаш и решението! Така работи политическата пропаганда в почти всички държави, а историята сочи, че най-близкият й синоним в тълковния речник са страхът и лъжата. Страхът като мотив да се повярва в лъжата.

Обективно погледнато, всички ще спечелят, ако отидеш да работиш във Великобритания или в някоя по-развита държава от другата страна на континента. Със сигурност няма да зарежеш добре платената си работа тук, за да го направиш. Ще го направиш само, ако си трайно безработен и си подтикнат от бедност. Компенсациите за безработица у нас са нищожни, а броят на работните места не се увеличава. Няма да задълбавам по въпроса кой е виновен за всичко това, но като безработен и беден тук ще си в тежест на себе си и на всички останали. Ако успееш да се интегрираш в чуждата икономика, ще получиш и достъп до социалните й привилегии, ще намалиш броя на безработните у нас с единица и ще внасяш редовно пари по банка в местната икономика, помагайки на сестра ти да си изплати апартамента. Примерно. Ако социалната система на страната-домакин ти позволява да се възползваш от нея едностранно, без да даваш нищо в замяна, нуждаят се от „ремонт” правилата, по които действа, а не естествената ти потребност от храна в стомаха, от покрив над главата и от правото ти на достоен труд като европейски гражданин.

Разширяването на ЕС без съмнение влияе директно върху миграционните потоци и трудовата заетост. Те придобиват нови качествени и количествени изменения. Качествените са свързани с потребността домакините да реформират социалните си системи. Неспособността да го сторят удобно и лесно може да се маскира под евтината полит-пропаганда за заплахата от наплив на „гладни” европейски граждани в страни, които отдавна вече са отворили вратите си за наистина бедстващи в икономическо отношение региони по света.. Предпазните клаузи имат срок поради простата причина, че не решават проблема, а само го отлагат.

Количествените изменения са свързани със способността на икономиките на страните-домакини да посрещнат растящия дебит на миграционните потоци, т.е с въпроса дали наистина имат нужда от него? Само времето, пазарът, търсенето и предлагането могат да отговорят на този въпрос, защото със сигурност няма как да принудиш някого да ти плаща за труд, от който не се нуждае. Разбира се, правото на свободно движение на хора и капитали има общо европейска значимост за успеха на интеграцията и, ако възниква допълнителен въпрос, то той е дали наистина Европа се нуждае от повече Европа или ще се върне назад в икономическото си развитие към сепаратизма и протекционизма? За политиците няма значение това, че не съобщават истината на своите граждани, дори напротив – представят нещото, от което страната им се нуждае, като заплаха. За тях по-важното е да запазят мястото си в елита, а най-прекият път към постигането на тази цел е насаждането на страх като мотиватор да се повярва в лъжата. Далеч по-трудно би било да се проведе реформа на морално остарелите социални системи, пълни вече с пробойни, заради икономическата им непригодност към условията на съвременния глобализиращ се свят. Далеч по-трудно и далеч по-непопулярно.

Английските, немските и, въобще, европейските политици не са нито по-лоши, нито по-добри от българските им колеги, визирайки мотивацията, която ги движи. И точно в това е проблемът. Всъщност, проблем с миграцията няма и, ако възникне такъв, естествените сили на пазара са способни да го преодолеят. Няма как да принудиш домакините да ти плащат за труд, от който не се нуждаят. Нито пък можеш да ги принудиш да ти плащат повече за работа, която друг би свършил по-евтино. Ако вече си там и сте си стиснали ръцете, значи имате нужда един от друг. Това, което политиците не искат да знаете е, че буквално сте за никъде един без друг.

Освен че подобряват структурата на заетостта, конкуренцията на трудовия пазар и житейския минимум, миграционните потоци генерират парични трансфери към страните-донори и повишават цената на труда в тях, плюс жизнения им стандарт, за което допълнително допринася и миграцията на работни места (аутсорсингът). Към всичко това трябва да прибавим и положителните ефекти от миграцията на работните места върху чуждестранните инвестиции, защото паричките, знаете, имат стойност само, когато са в обръщение, а никъде не им се радват повече от там, където ги няма.

Миграцията има своите икономически и социални предимства за всички, въвлечени в нея – както за домакините, така и за донорите. Единствените й врагове са бюрокрацията и политическата пропаганда, основани на разделението и на страха от чуждото, но тези „механизми” в дългосрочен план винаги отстъпват пред желязната логика на пазара. Всички ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия. Векът е 21-ви и процесът се нарича Глобализация. Обратното се наблюдава в страни като Северна Корея и не е точно пример за подражание…

Тихомир Димитров

Източници по темата:

(1) Доклад на Световната банка от 2011 година на тема „Миграция и парични преводи”, vii и 18.

(2) Доклад на Международна организация на труда от 2010 година за световната миграция 

(3) Доклад на Световната банка от 2009 година на тема „Дългосрочна перспектива за трудовата миграция и миграцията на работни места в Близкия Изток и Северна Африка” 

(4) Доклад на GALLUP от 2009 година на тема: „Въздействието на миграцията – разбирания и прозрения. Гласът на Балканите” 

 

февруари 21, 2013

Зарежете политическата реторика!

xns

Изт: mmawere.com

Не бива да очакваш да ти се случва нещо различно, докато непрекъснато правиш едно и също…

Младите репортерки, които сега отразяват протеста по улиците са родени, когато родителите им са протестирали на площада през 90-та.

Аз бях дете, когато мръзнех по барикадите през 96-та.

Родителите ми остаряха, в косите на връстниците ми вече се появяват бели косми, наближаваме 40-те, а „децата на демокрацията” вече не са деца, те самите се превърнаха в родители. Едно поколение мина и си замина в сянката на политическата реторика…

Резултатите от нея са налице: заемаме последното място по жизнен стандарт в Европа. И го заемаме перманентно – нещо необяснимо за липсата на войни, кървави преврати, някакви по-сериозни бедствия или други форсмажорни обстоятелства. Всъщност, необяснимо е и за самата политическа реторика.

А нещата са доста елементарни:

Икономиката на страната има един основен проблем и той е повсеместната корупция. Тя изкривява пазарните механизми, унищожава конкуренцията, монополизира достъпа до ресурси и създава среда, в която „интересите на малкия и среден бизнес”, за които политическите реторици толкова много обичат да говорят, остават затворени между страниците на техните доклади.

Управлението на страната има един основен проблем и той е липсата на прозрачност, отчетност и граждански контрол върху публичните разходи.

Всичко това трудно ще го замажем с добрата стара политическа реторика.

Политическата реторика в момента спори дали много или малко е направило правителството в оставка. Съгласен съм, че то е направило много…козметични операции на един терминално болен пациент. Тоест, дрипльовците вече си имат магистрали. Имат си и метро. Не като да е някакво постижение за Европа в началото на 21-ви век, но ние сме си дрипльовци още от 90-те. Сон шанжмон. Точка по въпроса. Цялото това време го загубихме в политическа реторика, докато икономическите реалности, които тя прикриваше бяха други: корупция като правило, а не като изключение и пълна непрозрачност в управлението, плюс липса на всякакъв граждански контрол.

Политическата реторика отвлича вниманието на масите от краденето на техните собствени пари, но все някога идва моментът, в който сметката трябва да се плати. Все някога идва моментът, в който, докато говорим за успехите в бъдеще време, проблемите изведнъж се явяват в минало време. И някой спешно трябва да плати натрупалата се сметка в ресторанта.

Този някой се оказа премиерът, който побърза да си подаде оставката, т.е стана, избърса се и излезе от ресторанта. Не казвам, че цялата сметка е натрупана от него. Но срещите между политическата реторика и корупционната практика винаги завършват с оставки. Така е, заради невъзможността с политическа реторика да се реши какъвто и да е практически, в т.ч. и корупционен, проблем. Не може да очакваш да ти се случи нещо различно, докато непрекъснато правиш едно и също. А когато стане дума за пари, най-лесното е да избягаш…

За съжаление, с оставката си правителството категорично показа, че не е готово да напусне полето на политическата реторика и да се заеме с корупционната практика в страната. За съжаление, остават и съмненията, че правителството няколко години е целувало крадците под опашката, защото, когато най-после се наложи да ги ритне там, подви своята собствена опашка и избяга…капитанът напусна първи потъващия си кораб…Причините може и да са заварени, обаче фактът с капитанската евакуация си остава факт.

Останаха и козметичните операции на терминално болния пациент, но неговото състояние непрекъснато се влошава. Още политическа реторика в бъдеще  ще означава още корупционна практика в настоящия момент…докато косите и на нашите деца побелеят. Не съм сигурен, обаче, че „пациентът” до тогава ще издържи.

Протестиращите имат най-разнопосочни искания, но те могат да се обединят в едно:

Зарежете политическата реторика!

Чудесно е, че имаме плурализъм, разделение на властите, многопартиен парламент и демокрация, все пак са за предпочитане пред диктатурата, но когато не са в състояние да решават практическите проблеми, значи трябва да се променят. Не унищожат, забележете, а променят!

Има само една тема, която интересува сегашния партиен модел и тя е следващите избори. Запазването на този модел ще потопи и следващото поколение в политическата реторика. До пълното разграбване на собствеността, разпадането на държавността, разбягването на българите по всички краища на планетата и края на 1400 годишната им история като хора, умеещи да живеят в сложно организирана група, каквато е нацията.

Разбира се, национализмът не е решение, защото той винаги мирише на насилие, а спомните от средата на 20-ти век все още не са избледнели. Пък и той самият е удавен в политическата реторика…

Нещо трябва да се промени. Проблемът бил, че не се знаело какво точно е това нещо. Поредното доказателство, че политическата реторика е излишна, се състои в нейното абсолютно незнание…по въпроса какво точно да се промени.

Знае се и още как!

Има точно три неща, които, чисто практически, могат да се направят:
1/ Анти-корупционна практика (вместо теория), 2/ Граждански контрол върху публичните ресурси и 3/ Гражданско самоуправление.

Това, което винаги е спирало анти-корупционната практика е била липсата на политическа воля. Сега тя е заменена от гражданската воля, т.е нищо не пречи на институциите да си свършат работата, задължени директно от суверена. И, ако в момента се окажат неспособни да го направят, то тогава хората по върховете им трябва да бъдат сменяни до тогава, докато разследване, съд и прокуратура не проработят за всички и в раирани дрехи започнат да се озовават не само крадците на кокошки, а и крадците на цели предприятия…

Това, което винаги е спирало гражданския контрол върху публичните ресурси е била липсата на възможност принципалът на тези ресурси, т.е суверенът, да наблюдава харченето на собствените му пари. Да заповядат технологиите! Всяка стотинка, всеки договор, всяка обществена поръчка, концесия и приватизационна сделка може и трябва да бъде разгласявана в интернет. В масата си обществото не е достатъчно компетентно, но има експерти, които с удоволствие ще им ги разяснят. Сега експертите няма какво точно да разясняват, защото договорите са скрити. Документите, които не са унищожени, задължително трябва да минат през скенера. И миналите, и настоящите, и бъдещите такива. По подписите в тези документи ще се разбере „кой кум, кой сват и кой на булката брат”, т.е крадците ще бъдат разобличени, а с тях ще се постъпи така, както винаги се е постъпвало с всеки крадец – конфискува му се откраднатото, глобява се и си понася предвиденото от закона наказание.

Виж, последното вече е малко по-трудно: става дума за гражданското самоуправление като алтернатива на партийно-политическото такова, т.е на политическата реторика. Трудно, но не и невъзможно е моделът да се промени. Начините не са един, а много. Дали ще е форма на пряка демокрация, дали ще са мажоритарни вотове с възможност за отзоваване на представителите от хората, които са ги избрали, дали ще е експертно управление на местно и национално ниво, дали ще са промени в Конституцията, нека общественият консенсус да реши. Предимството е, че вече знаем какво точно не ни трябва, а то е политическата реторика.

Зарежете политическата реторика!

Сега сигурно някой ще каже, че „нека общественият консенсус да реши” е синоним на политическата реторика. Еми не е! Пише обществения, а не политическия консенсус. Има само една тема, която интересува политическия консенсус и това са следващите избори. За да потопи и следващото поколение в сянката на политическата риторика.

Зарежете политическата реторика!

Тя е необходима само на няколко стотин депутати в парламента, на техните „клиенти” и на няколко хиляди журналисти и политолози, за да си оправдаят заплатите, но на останалите 7 милиона души, които плащат за цялото шоу с личните си пари, тя вече не е необходима. Нито на останалите 3 милиона души в чужбина, които по обективни причини спряха да го правят…

Зарежете политическата реторика!

Заменете я с: 1/ Анти-корупционна практика, 2/ Граждански контрол върху публичните ресурси и 3/ Гражданско самоуправление

Как?

Нека общественият консенсус да реши. Не политическият, който се интересува само от избори, а общественият.

Имаме интернет, все пак…

Тихомир Димитров