Писателският блог на Тишо

януари 10, 2014

За миграцията или защо всичи ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия

Heathrow criticised for child detention

 

Изт: visanerd.com

Миграцията е стара колкото света. Чрез великото преселение на народите човечеството разнася своите гени, образува държави, търгува, обогатява познанията си, развива се и общува. Миграцията е необходима на човечеството като въздуха и водата. Но какво представлява съвременната миграция? Посоката й е главно от развиващите се страни на юг към по-развитите държави на север и от Изтока към Запада. Част от така наречената „трудова миграция” протича и между развиващите се страни.

Съвременната миграция формира трудови потоци, които непрекъснато растат в глобален мащаб. Ако към миграцията на трудещите се прибавим и миграцията на работните места (аутсорсинга) ще видим, че без този процес икономическото развитие на света би било невъзможно. Но концентрацията му е съсредоточена в малко на брой приемащи държави, които са станали безвъзвратно и окончателно зависими от трудовата миграция за нуждите на икономическия си просперитет.

Една от тези държави е Великобритания. Това, което се опитвам да кажа е не само, че мигрантите не застрашават социалните системи на тези държави, а по-скоро последните биха били невъзможни без тях. Застаряващите нации с високо развити икономики са обречени без свежия приток на млада работна ръка от чужбина. Държавите-донори също печелят от този процес, т.е трудовата миграция е в услуга и на двете страни. Полезна е за целия международен обмен. Без нея глобалната икономика би се върнала в Средновековието.

Нека хвърлим един поглед върху цифрите. През 2010 година 215.8 милиона души живеят и работят в страни различни от своята родина (1). Това прави 3.2 процента от населението на света през същата година (1). Към тях трябва да прибавим и около 100 милиона незаконни имигранти, които никой никога не може да определи с точност. Излиза, че близо 315 милиона души са се установили трайно в чужбина с цел работа. Парите, които тези хора изпращат обратно в страните на произход (325 милиарда долара за 2010 година) надвишават всички международни икономически помощи и формират близо 10% от Брутния им вътрешен продукт (1). И то през 2010-та! Нямам данни за 2013-та, но със сигурност числата са се увеличили. Концентрацията на мигранти в традиционните дестинации обаче си остава. Махнете близо 300 милиона работещи от трудовия пазар на САЩ и Западна Европа и се замислете дали без тях такъв пазар изобщо би съществувал?

Трудовата миграция (изключваме туризма) е не само необходима, тя е неизбежна за развитието на глобалната икономика. Поне докато машините не започнат да вършат работата на хората, положението ще е такова – работниците в бедните държави и работодателите в богатите няма да могат да съществуват един без друг. Нека видим защо всички печелят от тази странна симбиоза.

Колкото по-малки са шансовете за оцеляване на потомството в бедните държави, толкова по-висока е раждаемостта. Всички бозайници прибягват до този защитен механизъм, в това число и хората. Тоест, колкото по-бедно е едно общество и колкото по-висока детска смъртност има, толкова повече деца се раждат, за да компенсират. С напредъка на медицината и икономическото развитие, обаче, животът се удължава, а смъртността намалява. По този начин Индия и Китай „счупиха” едно милиардната бариера. Чисто икономически процесите в обществото не могат да насмогнат на излишъка от млада работна ръка и в един момент младежката безработица се превръща в огромен проблем. Трудовата миграция го облекчава подобно на животоспасяващо „кръвопускане”.

В застаряващите богати нации се наблюдава точно обратния процес. Те непрекъснато се нуждаят от външен приток на работна ръка, която да „върти педалите”, да плаща данъци, пенсии, да внася социални и здравни осигуровки за все по-възрастните, все по-дълго живеещите и все по-малко работещите местни резиденти. Тоест, ако безработният индиец остане в Индия, той за себе си и за държавата представлява проблем, тъй като държавата е бедна и не може да си позволи да издържа прекомерния брой млади безработни в трудоспособна възраст. Нито пък може да им намери място на трудовия си пазар. Тези хора са буквално „излишни“ у дома.  Ако отиде да работи в Англия, обаче, индиецът не само, че престава да бъде икономическо бреме за родината-донор, но и подобрява собствения си социален статус, заема вакантно работно място, от което страната домакин се нуждае, получава многократно по-високо обезщетение за труда си, отколкото би получил някога в родината и, отгоре на всичко, изпраща пари обратно в икономиката й, т.е от източник на разходи за бюджета се превръща в източник на приходи за платежния баланс. Да не говорим, че имигрантите традиционно вършат по-тежката или по-ниско платената работа, с която местните, така или иначе, не биха се заели. Излиза, че от преместването на безработния индиец в Англия печелят Индия, Англия и самия индиец, а от оставането му в безчетната армия на безработните у дома губят всички.

Разбира се, англичаните се страхуват, че той би използвал социалната им система в своя полза, но нека погледнем на нещата така – ако пазарът на труда няма никаква нужда от въпросния индиец, той ще поседи, ще поседи, ще изхарчи парите, с които е дошъл и ще се върне обратно у дома. Именно пазарът, а не регулациите и политическите спекулации определят доколко мигрантите ще успеят да се интегрират в чуждестранната икономика или не. При липса на търсене за техния труд миграцията не би представлявала проблем за нито една от двете страни. Уравнение просто не би се получило. Кой тръгва да търси препитание някъде, където шансовете му да остане безработен и беден в същата степен, както у дома, се равняват с тези в приемащата страна?

Твърде ниският жизнен стандарт в развиващите се държави, в комбинация с по-високата детска смъртност и раждаемост, видоизменят дела на трудоспособното население в тези държави. То придобива профила, от който застаряващите, но намаляващи по численост и богати общества болезнено се нуждаят. Единият има спешната нужда да даде, а другият има спешната нужда да получи. С развитието на глобализацията и комуникациите този процес непрекъснато се ускорява. И всички печелят. Едните изпитват крещящ недостиг на човешки ресурси, особено в по-ниско платените сектори, а другите не знаят какво да правят с прекомерния си излишък от такъв ресурс. Единственият вариант е да си го разменят. В търговията две и две никога не прави четири. Когато дадена сделка е печеливша и за двете страни, резултатът винаги е пет, шест и нагоре…

Богатите държави се нуждаят повече от ниско квалифициран труд за работа, която местните, свикнали с множеството социални придобивки и с високия си жизнен стандарт, традиционно отбягват. За да се поддържа този жизнен стандарт, обаче, някой трябва да върши и черната работа. Развитите икономики не могат да си позволят дългосрочно овакантени места в нито един работещ сектор – било поради възрастовата структура на населението, било поради недостиг на желаещи. Често те закъсват дори за специалисти като лекари (Германия) и инженери (Холандия). Трудовата миграция е единственият процес, който може да реши този проблем. Да заповядат емигрантите!

Съвсем естествено е, че ако спазват своята част от обществения договор, те трябва да имат достъп и до привилегиите на социалната система. Ако могат само едностранно да се възползват от нея, то правилата на самата система е добре да се променят, защото в такъв случай едностранно се възползват и местните, при това – в доста по-голяма степен, заради традиционно лесния си достъп като резиденти и заради численото си превъзходство. Накратко, необходимо е да се затегне контролът и да се подобри ефективността на публичните разходи, а не да се изгонят емигрантите, от което ще загубят всички.

Но какво правят политиците, когато не могат да затегнат контрола и да подобрят ефективността на публичните разходи? Като всички политици по света те измислят някаква „опасност” (за предпочитане външна) и с обещанието, че ще предпазят обществото от нея се кандидатират на избори. Да заповяда политическата пропаганда! Дори ако социалната система е изправена пред неизбежен провал, мандатът е по-къс от евентуално предизвестения й край, така че – какво толкова? Първо измисляш проблема, а после предлагаш и решението! Така работи политическата пропаганда в почти всички държави, а историята сочи, че най-близкият й синоним в тълковния речник са страхът и лъжата. Страхът като мотив да се повярва в лъжата.

Обективно погледнато, всички ще спечелят, ако отидеш да работиш във Великобритания или в някоя по-развита държава от другата страна на континента. Със сигурност няма да зарежеш добре платената си работа тук, за да го направиш. Ще го направиш само, ако си трайно безработен и си подтикнат от бедност. Компенсациите за безработица у нас са нищожни, а броят на работните места не се увеличава. Няма да задълбавам по въпроса кой е виновен за всичко това, но като безработен и беден тук ще си в тежест на себе си и на всички останали. Ако успееш да се интегрираш в чуждата икономика, ще получиш и достъп до социалните й привилегии, ще намалиш броя на безработните у нас с единица и ще внасяш редовно пари по банка в местната икономика, помагайки на сестра ти да си изплати апартамента. Примерно. Ако социалната система на страната-домакин ти позволява да се възползваш от нея едностранно, без да даваш нищо в замяна, нуждаят се от „ремонт” правилата, по които действа, а не естествената ти потребност от храна в стомаха, от покрив над главата и от правото ти на достоен труд като европейски гражданин.

Разширяването на ЕС без съмнение влияе директно върху миграционните потоци и трудовата заетост. Те придобиват нови качествени и количествени изменения. Качествените са свързани с потребността домакините да реформират социалните си системи. Неспособността да го сторят удобно и лесно може да се маскира под евтината полит-пропаганда за заплахата от наплив на „гладни” европейски граждани в страни, които отдавна вече са отворили вратите си за наистина бедстващи в икономическо отношение региони по света.. Предпазните клаузи имат срок поради простата причина, че не решават проблема, а само го отлагат.

Количествените изменения са свързани със способността на икономиките на страните-домакини да посрещнат растящия дебит на миграционните потоци, т.е с въпроса дали наистина имат нужда от него? Само времето, пазарът, търсенето и предлагането могат да отговорят на този въпрос, защото със сигурност няма как да принудиш някого да ти плаща за труд, от който не се нуждае. Разбира се, правото на свободно движение на хора и капитали има общо европейска значимост за успеха на интеграцията и, ако възниква допълнителен въпрос, то той е дали наистина Европа се нуждае от повече Европа или ще се върне назад в икономическото си развитие към сепаратизма и протекционизма? За политиците няма значение това, че не съобщават истината на своите граждани, дори напротив – представят нещото, от което страната им се нуждае, като заплаха. За тях по-важното е да запазят мястото си в елита, а най-прекият път към постигането на тази цел е насаждането на страх като мотиватор да се повярва в лъжата. Далеч по-трудно би било да се проведе реформа на морално остарелите социални системи, пълни вече с пробойни, заради икономическата им непригодност към условията на съвременния глобализиращ се свят. Далеч по-трудно и далеч по-непопулярно.

Английските, немските и, въобще, европейските политици не са нито по-лоши, нито по-добри от българските им колеги, визирайки мотивацията, която ги движи. И точно в това е проблемът. Всъщност, проблем с миграцията няма и, ако възникне такъв, естествените сили на пазара са способни да го преодолеят. Няма как да принудиш домакините да ти плащат за труд, от който не се нуждаят. Нито пък можеш да ги принудиш да ти плащат повече за работа, която друг би свършил по-евтино. Ако вече си там и сте си стиснали ръцете, значи имате нужда един от друг. Това, което политиците не искат да знаете е, че буквално сте за никъде един без друг.

Освен че подобряват структурата на заетостта, конкуренцията на трудовия пазар и житейския минимум, миграционните потоци генерират парични трансфери към страните-донори и повишават цената на труда в тях, плюс жизнения им стандарт, за което допълнително допринася и миграцията на работни места (аутсорсингът). Към всичко това трябва да прибавим и положителните ефекти от миграцията на работните места върху чуждестранните инвестиции, защото паричките, знаете, имат стойност само, когато са в обръщение, а никъде не им се радват повече от там, където ги няма.

Миграцията има своите икономически и социални предимства за всички, въвлечени в нея – както за домакините, така и за донорите. Единствените й врагове са бюрокрацията и политическата пропаганда, основани на разделението и на страха от чуждото, но тези „механизми” в дългосрочен план винаги отстъпват пред желязната логика на пазара. Всички ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия. Векът е 21-ви и процесът се нарича Глобализация. Обратното се наблюдава в страни като Северна Корея и не е точно пример за подражание…

Тихомир Димитров

Източници по темата:

(1) Доклад на Световната банка от 2011 година на тема „Миграция и парични преводи”, vii и 18.

(2) Доклад на Международна организация на труда от 2010 година за световната миграция 

(3) Доклад на Световната банка от 2009 година на тема „Дългосрочна перспектива за трудовата миграция и миграцията на работни места в Близкия Изток и Северна Африка” 

(4) Доклад на GALLUP от 2009 година на тема: „Въздействието на миграцията – разбирания и прозрения. Гласът на Балканите” 

 

март 31, 2010

Защо обявите за работа си нямат цена?

Всеки човек се сблъсква с обявите за работа. Хората разчитат на тях. Едни търсят правилния служител, който да отговори на вакантната позиция, други – възвращаемост на инвестицията си в образование и трудов стаж.

Обявите за работа са важни. Те съдържат най-критичното парченце текст, което ще прочетете или напишете някога! Обявите за работа променят съдби. Което не отговаря на въпроса: защо на тях се гледа толкова несериозно тук, у нас?

Не си мислете, че правите нещо, когато посочвате: “работа в динамичен млад екип, изпълнена с предизвикателства”, “мотивиращо възнаграждение, обвързано с резултатите”, “възможности за пътуване”, “безплатно обучение” и още куп празни приказки, които трябва да играят ролята на “екстри”.

Подобен копи-пейст не изпъква с нищо пред останалите обяви. Така ще „уловите” само някой безработен оптимист, който не отговаря на километричния списък с конкретни изисквания към кандидата, следващ общите приказки.

А за заплащането – нито дума. Защо?

Ще ми се поне веднъж да видя обява за сериозна позиция, която да казва и какво предлага, освен какво търси. Защото на “обещаващо” интервю за “престижна” работа във “водеща” компания може  да те поставят пред интересното “предизвикателство” да оцеляваш цял месец със сума, която не покрива дори наема…

Което, пък, обяснява защо заплатите в София са най-високи. Не че софийските предприятия са по-конкурентни от севлиевските, да речем. Просто болшинството от работещите в София са „емигранти“ в собствената си страна и никога не се хващат на работа, с която не могат да покрият поне наема, сметките за транспорт, парно, ток и храна, а те никак не са малки.

От личен опит знам, че повечето “водещи” бе ге компании „плащат” голяма част от трудовото възнаграждение на служителите си в престиж, а малка – в кеш. Да де, ама да си “престижно зле платен” започна да излиза от мода. Особено сега, когато образованието и работата в чужбина са толкова достъпни.

И на БГ работодателите не им е лесно. Те оперират на трудов пазар, в който количеството е за сметка на качеството. Трябва да наемеш 5 човека, за да свършат работата на един. Но дори да си прозорлив мениджър и да решиш чрез внимателен подбор да наемеш един достатъчно кадърен служител, на който да плащаш 3 пъти за работата на пет „случайно подбрани”, едва ли ще го намериш точно тук, в България, където заплатите са на първо място в европейската класация. Отзад-напред. И от години наред…

Като гледам нивото на “трудовия пазар” искрено се питам дали „скучните” обяви привличат „интересни“ кандидати и дълбоко се съмнявам в качеството, което ще предложи човек, който отива да продава труда си, но дори не знае колко, евентуално, може да струва той…

С две думи: когато участваш на пазара на труда, ти не знаеш какво предлага купувачът. И това е проблем. Проблем за двете страни.

У нас не е прието да се публикуват предложения за работа с цена. Което не е нормална практика по света. Ето, в jobs.bg има доста оферти за работа в чужбина. 90% от тях са с точно фиксирано възнаграждение или поне показват в какви граници ще се движи то. В същия сайт обявите за работа тук, у нас, са лишени от такъв показател. Няколкото чуждестранни фирми, които наемат персонал в големите градове, са изключение от правилото.

Ако искаш да береш ягоди в Англия, предварително знаеш точно колко паунда ще получаваш на час, до последната стотинка, но ако решиш да кандидатстваш за специалист или мениджър в България, няма да разбереш, докато не те “изненадат” на интервюто. Или пък ще трябва сляпо да налучкваш бюджета на работодателя и ще имаш шанс да получиш мястото, само ако се подцениш достатъчно.

Сега разбирате защо нещата на трудовия пазар у нас са толкова зле. „Скучните” обяви привличат куп безработни, които няма какво да предложат, но за сметка на това не знаят и какво точно търсят. Така всички губят време в отсяване на ненужни кандидати. И пет ейч ар-а вършат работата на един…

Според мен, българските работодатели няма да загубят, ако публикуват поне базовото възнаграждение за вакантната позиция. Нека бонусите и механизмите за формирането на заплатите да си останат фирмена тайна. Така се прави в цял свят. Освен това, ако искаш да привлечеш „интересен” специалист, не трябва да публикуваш „скучна” обява.

Майсторски изпипаният текст може да свърши чудеса. У нас все още човек има шанс „да изпъкне” на трудовия пазар, дори ако не разполага с повече пари от останалите участници. Всичко, което трябва да направи, е да отдели малко повече внимание на половин страничка текст!

Но това само, ако държиш да си „изключителен” работодател. За „обикновените” фирми, които нямат ейч ар-и с въображение, нито 50 лв за авторски хонорар, ще бъде напълно достатъчно да сложат една цифра в края на скучния си копи-пейст.

Разисквал съм въпроса с високо квалифицирани специалисти – мениджъри, програмисти, финансисти.

Повечето „апетитни” кадри са на мнение, че за местата с предварително обявено заплащане се състезават по-малко, но по-качествени кандидати. Предимно такива, които не търсят работа в момента, но не спират да се оглеждат за по-добри възможности. На пазар като на пазар. Всеки от тях ще пропусне купувач, който не предлага цена.

Истината е, че ако търсиш качество, трябва да можеш да си го позволиш, а ако можеш, по-добре да става ясно още в самото начало.

Предимствата са и за двете страни. Когато се явява на интервю  за работа с предварително обявено заплащане, кандидатът не „рискува” да си определя сам цената, нито пък работодателят има шанс „да се набута”. И двамата ще спестят време, защото е ясно, че щом е дошъл, кандидатът очевидно е доволен от заплащането.

Така преговорите стават по-реалистични: “ето, ние даваме толкова, елате сега да видим вие какво ще предложите насреща”. Този процес, сам по себе си, отсява доста ненужни кандидати. Малцина неподходящи служители с кратка автобиография и ниско професионално самочувствие ще дръзнат да отговорят на майсторски изпипана обява с предварително обявена цена, която надвишава досегашното им възнаграждение.

Така, по време на интервюто, основна тема на разговор ще са знанията, опита и уменията на кандидата, а не рискованото (и за двете страни) „пазарене” за пари.

Да, парите не са основният мотивационен фактор, но те са единственият „хигиенен” такъв, особено тук – в България, където масите и столовете продължават да струват повече от хората, които работят на тях.

Тихомир Димитров