Писателският блог на Тишо

юни 11, 2014

Какво да я правим отрицателната енергия?

Scream of horror

Изт: indiebusinessnetwork.com

Позитивното мислене е невъзможно без негативното. Колкото и да се стараем да мислим, говорим и действаме позитивно, негативната енергия си остава у нас. Тя е неизменната половинка от вечния стремеж на Живота към баланс. Съзнанието ни се замърсява ежедневно от отрицателните сигнали на заобикалящата среда, а тялото ни е изложено на всякакви токсини и вредни лъчения, плюс солидните дози стрес, които получаваме. Всичко това се натрупва у нас. Тъмната ни страна се „храни“ с тези неща. Тя „закусва“ обиди, слага заканите на олихвяващ се влог, колекционира поводи за отмъщение. Отрицателната енергия е равна по сила и обратна по посока на своята противоположност, а проявите й са неизбежни. Подтискаме ли ги, те стават интензивни. Придобиват експлозивен характер! Нали се сещате за комшиите на поредния изверг, които пред журналистите твърдят, че го познавали като иначе свестен човек, неспособен да извърши „такова нещо“? Е, оказало се, че може…

Накратко, има два вида поведение спрямо тъмната страна, която живее у всеки от нас:

Първият е да й даваме воля, простор и поле за действие, при това – редовно, а вторият е да я подтискаме.

Силно препоръчвам първия вариант!

Но и тук имаме избор:

Да дадем път на тъмната страна по деструктивен или по конструктивен начин.

Деструктивният винаги има компенсации, които носят равносилно страдание на това, което сме причинили…

Конструктивният не значи да си затваряме очите за черното и да лъжем себе си, че всичко е бяло, а да започнем черното да го превръщаме в бяло.

Използването на отрицателната енергия по конструктивен начин е алхимията на живота!

Така тъмната ни страна ще получава редевно своя излаз и няма да се натрупва у нас. Няма да избухне и после съседите да обясняват, че иначе са ни познавали като „тих, затворен в себе си и добър човек“. За какво става дума? Какво е практическото приложение на тези хипотези? Ще ви дам няколко примера:

Дете, което е подигравано / тормозено в училище, има само две алтернативи пред себе си:

а/ Да започне да отмъщава или б/ Да използва натрупалите се злоба, обида, омраза и агресия в него, за да промени своя живот (и живота на всички останали) към по-добро.

Психолозите ще потвърдят, че повечето деца, които са били жертва на тормоз в училище се превръщат или в преуспяващи индивиди, талантливи хора на изкуството и гении, или в престъпни неудачници, насилници и затворници с тежка присъда.

Едните са използвали отрицателната енергия по конструктивен начин, а другите – по деструктивен. Не бива да забравяме, че деструктивният винаги е само-разрушителен и, че дори насилието наглед да е насочено към външен обект, то рано или късно се превръща в посегателство над самия себе си, било чрез физическо самонараняване или самоубийство, било чрез силата на компенсационните механизми в природата, които рано или късно ти натикват в устата онова, което си надробил. Без да питат дали си съгласен. Все още има хора, които вярват, че този принцип ще направи изключение само за тях. Все още светът е пълен с „невинни“ жертви и страдалци. Ех, колко лесно прощаваме на себе си и забравяме! А колко трудно е да забравим онова, което са ни причинили другите! Всъщност, направо е невъзможно! Ето защо, предлагам да използваме натрупаната агресия по конструктивен начин:

Агресията е по-силен стимулант от кокаина и има по-дълготраен ефект. Обидата от детството може да ни тласка към преуспяване през целия ни живот, а може да ни тласне и в ръцете на самосъжалението и саморазрушението. Виждате каква е разликата – една и съща енергия, два противоположни резултата!

Тормозеното / подигравано в училище дете неизбежно ще прояви своята агресия. Колкото повече расте и я подтиска, толкова по-силна става тя. Тази агресия може да го вкара в лудницата или в затвора като възрастен, но може да го вкара и в престижен университет. Чрез агресията, трансформирана в амбиция, човек може да изстреля себе си в редиците на световния елит дори. Просто никой няма да е по-мотивиран от него. Историята познава много примерни…

„Мамка му, ще ви покажа, че съм по-добър от вас!“ е чудесен начин да канализираш агресията, използвайки горещия пламък, който тя дава, за развитие на собствените способности и за преуспяване в един двуполюсен, принципно несправедлив свят.

Спортната злоба също е форма на конструктивно канализирана отрицателна енергия. Нямаш нужда от допинг, ако си наистина бесен. На света и на своите конкурентни. Достатъчно е само да използваш енергията, която бесът ти дава, за да им натриеш носа. Получаването на награди за спортни постижения не е престъпление…

Несправедливо осъденият има повече енергия да се бори за свободата си и, когато най-после успее, получената компенсация той или тя най-често инвестира в борбата на други хора за справедливост. Подобно е и отношението на обречено болният към света и към всичко останало. Осъждането на смърт чрез лекарска диагноза е довело много хора до воля за живот и борба, несравними с тези, които някога са притежавали, дори като здрави. И, след като постигнат невъзможното според науката, тези хора най-често посвещават живота си на спасяването на други, изпаднали в същата беда.

Обидата е чудесен повод за мотивация и вземане в ръце. Можеш да страдаш и да се самосъжаляваш, можеш да започнеш да отмъщаваш, но можеш и да се амбицираш, да работиш върху себе си и да се развиваш, докато не покажеш на въпросния имбецил колко куха е била преценката му за тебе, всъщност. Не един или двама „мачкани“ служители са се издигали до ръководители на своите предишни шефове и „мъчители“. И са им прощавали, много често – с благодарност, защото са успели да използват отрицателната енергия (получена благодарение на тях) конструктивно и в своя полза, а не деструктивно – за вредата на другия (и в крайна сметка – на себе си).

Бедността, мизерията, лошите условия на живот в детството са „произвели“ не един или двама меценати, благотворители и благодетели на човечеството. Същите условия са произвели и доста повече неудачници. В гетата се генерират насилие, престъпност, наркомания и проституция… Но едни хора използват тъмната си страна конструктивно, а други – деструктивно (най-вече към самите себе си). При всички случаи подтискането на отрицателната енергия не е решение! Използвайте тъмната си страна като ракетно гориво за двигателя, който движи собствения ви прогрес! Пейте, танцувайте, напишете поема! Работете / спортувайте по 20 часа на ден! И станете богат, станете благотворител, станете световен шампион! Конкуренцията ви няма откъде да я вземе тази енергия. Услужете първо и преди всичко на себе си, а това неизбежно, рано или късно, ще се превърне и в служба на другите.

Тихомир Димитров 

ноември 19, 2006

Тва не – Смъртното наказание

Filed under: Без категория — asktisho @ 10:35 pm
Tags: , , , , , , ,

Смъртното наказание е въпрос, по който трябва да избереш твърда позиция ЗА или ПРОТИВ, защото не можеш да умъртвиш човек наполовина.
Един от великите радетели за отмяна на  най-тежкото наказание през 20 век е френският философ и писател Албер Камю. Запитан в интервю какво би направил ако се намира в една стая с човека убил цялото му семейство и държи зареден револвер в ръката си, той отговаря, че би използвал револвера, за да убие копелето, но това не променя твърдото му  отношение против смъртното наказание. Човек може да убие от любов, от ревност или за отмъщение. Човек може да убие от умопомрачение или дори за удоволствие и, о да, такъв човек трябва да понесе цялата строгост на закона, защото вземането на правото в свои ръце води до анархия и общесвен колапс. Още древните римляни са казали, че дори най-лошият закон е за предпочитане пред анархията, но въпросът, който аз задавам тук е: Има ли право Държавата да убива? Отговорът: Категорично НЕ. Аз намирам смъртното наказание за узаконено убийство и нищо повече, за варварски акт, доказващ ниското равнище на социална еволюция в едно общество.
Ако погледнем реално на нещата, има по-жестоки наказания от смъртта. Убиваш престъпника и за него всичко свършва, но това  не облекчава мъката на засегнатите роднини. Те ще продължават да я носят със себе си цял живот, а към нея ще се прибави и скритата вина от отнемането на още един човешки живот.
Не искам да бъда разбран погрешно. Серийните убийци, изнасилвачите и садистите заслужават отмъщение.  Има много по-жестоко отмъщение от бесилото и дулата на накзателния отряд. Представете си да прекарате остатъка от живота си в единична килия с размери два на два, под строг тъмничен режим. Представете си и още по-голямата жестокост – да имате телевизор в тази килия, да виждате живота навън, към който никога повече няма да принадлежите, бавно да полудявате от самотата и изолацията, от чувството за вина и от тясното пространство, от което знаете, че можете да се измъкнете само по един единствен начин – чрез същата тази смърт, която Държавата милостиво ви е отказала. Нима има по-лоша участ от тази?

Смъртното наказание не трябва да съществува по простата причина, че дори и един погрешно екзекутиран го превръща в брутален акт на насилие от страна на безличния наказателен орган върху едно живо, дишащо, мислещо, чувстващо и най-вече – обичащо човешко същество, което има лице, за разлика от съда, произнасящ се “В името на народа”. Къде е този народ? Някой да е вечерял с него? Някой да знае по какви мацки си пада и дали пуши цигари? Щом не знаем тези елементарни неща за въпросното “юридическо” лице, трябва ли да му позволим да убива?
Един единствен несправедливо екзекутиран на тази планета прави отмяната на смъртното наказание морален дълг на всяко общество, което счита себе си за “напреднало”. Сигурен съм, че екзекутираните невинни жертви са повече от един. Сигурен съм, че само в Страната на неограничените възможности стотици невинни жертви са се простили с живота си в газовата камера, на електрическия стол или  здраво завързани за легло с бели чаршафи в очакване на смъртоносната инжекция. Защо се е случило това? Защото дори съдебната система в САЩ може да допуска грешки. Няма система, която да не допуска грешки. Това е математически и статистически доказуем факт. Защо присъдите, издавани от наказателния съд да правят изключение? Ако тези хора, които са попаднали на грешното място в грешното време или са били натопени от истинските виновници бяха осъдени на доживотен затвор, техните роднини, приятели и адвокати щяха да намерят начин да докажат невинността  им и да си ги приберат обратно у дома. След като сърцата им спрат да бият, обаче, това става невъзможно. Смъртта е необратим процес. Държавата не дава живот, следователно няма етическото право да  го отнема, да унищожава нещо, което не й принадлежи.

Кой ще живее и кой не решават от по-висока инстанция.

Тихомир Димитров