Писателският блог на Тишо

декември 22, 2015

Намрази постъпката, вместо себе си, защото твоят път продължава…

gnsdgndfj

Изт: theunboundedspirit.com

Щом четеш тези редове, значи твоят път със сигурност продължава, скъпи приятелю! Стъпка по стъпка. Върху грешната Земя.

Всъщност, в нея няма нищо грешно. Или сгрешено. Нито в теб. Напротив, перфектно си пасвате. И бас хващам, че сте създадени един за друг! Със Земята. Но не и с постъпките, които те карат да се чувстваш зле. Тях би трябвало да намразиш. Вместо себе си.

Защото Пътят продължава. Без съмнение. Крачка по крачка. Стъпка по стъпка. По-често болезнена, отколкото радостна. Но с всяка крачка и с всяка (по)стъпка учиш.

Говоря за постъпките, с които не се гордеем особено – не се гордеем дотолкова, че да намразим себе си.

Излъгал си, намрази лъжата, вместо да мразиш себе си! Не смятам, че така ще спреш да лъжеш, просто следващият път ще има една пауза в съзнанието ти, преди да излъжеш отново. Ще има една омраза, която по изключение, веднъж в живота ти, ще изиграе положителна роля. Като спирачка. Като бариера.

Откраднал си, намрази кражбата! В затвора е пълно с честни крадци, а най-големите от тях са на свобода. И двете категории, обаче, не мразят кражбата. Копнеят за нея. Различават се само по това дали са ги хванали. Ти няма защо да се страхуваш, че ще те хванат, защото сам(а) си се хванал(а). И няма къде да избягаш. От себе си. Но да мразиш крадеца е вредно. Намрази кражбата, вместо това! Защото твоят път продължава. Само така ще продължиш и ти.

Обидил си, сигурно по невнимание. Знам колко лесно е после да обиждаш себе си, че си сгрешил(а)! Не е трябвало да казваш това или онова. Не му било мястото, не му било времето. Забрави ги тия неща! Не можеш да промениш миналото! Има само една грешка, която можеш да допуснеш и тя е да намразиш себе си. Защото си обидил(а) някого. Намрази обиждането вместо това!

Убил си, намрази убийството, а не убиеца! Сега ще кажеш: ама аз не съм убивал(а)! Сигурно е така, защото си мислиш, че само човешкият живот има някаква стойност. Подлагал(а) ли си някога животно на евтаназия? Врабчета оставяли ли са кървави следи върху предното стъкло на бързо летящия ти автомобил? Има ли много петна от мушици там? Блъскал(а) ли си бездомни кучета или котки? Минавал(а) ли си през мъртвите им тела? А дали бяха умрели? Сигурен съм, че не си ги проверявал(а) със стетоскоп. Хербализирал(а) ли си буболечки в училище? Дисектирал(а) ли си жаба в осми клас? Слагал(а) ли си отрова за мишки? Ако отговорът на поне един от тези въпроси е ДА, значи си убиец!

Аз също попадам в тази категория!

Но мразя убийството. Мразя го дотолкова, че онази спирачка / пауза / бариера в съзнанието ми пречи да смачкам досадна муха или комар, например! Това би било по-лесният начин, но омразата ми към постъпката е по-силна даже и от мързела. Откакто мразя убийството, се старая да улавям досадните гадини по най-деликатния начин и после да ги изхвърлям на свобода, като им причиням колкото се може по-малко страдания. Трудно е, защото ръцете ми са големи. Веднъж скъсах крачето на един паяк в процеса и замалко да намразя себе си. После си припомних, че това не е правилният начин. Вместо да мразя себе си, намразих късането на крака. Независимо дали става дума за паяци или за хора! Защото не мога да ги залепя след това. Но не мразя себе си, не. Моят път продължава. Твоят път също продължава, скъпи приятелю!

Това е Коледният ми подарък към теб:

Намрази постъпката, вместо себе си, защото твоят път продължава…

А, да, и това:

Весели празници!

Тихомир Димитров 

октомври 24, 2007

Нещастието да си хейтър

Powered by www.rickymujica.com

Всеки човек, който по някакъв начин пише, споделя или изразява нещо в Интернет, рано или късно се среща с една от социалните деформации на онлайн общуването – хейтърите.  Всяко общество има своите маргинални прослойки. Интернет обществото не прави изключение. Маргиналите са недоволни, защото светът не ги разбира. И те имат един начин да изразят своя протест – като обиждат, ругаят и негодуват, скрити зад маската на анонимността.

Любимото място на хейтъра са най-популярните форуми, блогове и чатове. Там той има несравнимата възможност да общува публично с голямо количество хора и по този начин да намери аудитория за своята неприязън.
Да си хейтър е нещастие, защото никой не те разбира. И никой няма да те разбере. Ти си просто една електронна капка в разширяващото се технологично море на глобалната мрежа. Дори да можеш да пишеш убедително, дори да си абсолютно прав в своя негативизъм, ти си един нещастен хейтър, защото никога няма да разкриеш своята самоличност и по този начин хората никога няма да осмислят твоята болка. Защо го правиш ли? Ами от страх и от гняв, ето защо. Страхът и гневът са твоите демони и единствените спътници в самотното ти онлайн битие.

Преди да си направя блог обичах да пускам текстчета тук-таме из разни форуми, за да си сравня часовника, да видя дали хората ги интересува това, което пиша. Тогава не знаех за хейтърите. Всеки човек, който споделя своето творчество, има нужда от някаква обратна връзка. Дори най-злостната критика е за предпочитане пред анонимното мълчание на тълпата. Но хейтърите не са критици. Силата на критика е в неговите аргументи. Той може и да не е справедлив, но ще намери достатъчно аргументи и правилни думи, за да убеди другите, че ти не ставаш. Аз обичам критиците. Обичам ги, защото имам по-силни аргументи и думи от тях. Обаче, както казах, хейтърите не са критици. Те са просто ненавистници.

Случвало ми се е да срещам коментари като „Да си счупиш и двата крака, дано”, „Авторът е ебал майка си”, „Ти си малоумник, кретен и простак”, „Така пишат децата в детската градина” и какво ли още не. В отговор на някакво кратко есе, например. Едно есе, което не претендира за нищо, получава пожелание авторът му да си счупи и двата крака?! Ето това е живият абсурд на хейтърството. То е непровокирано, неочаквано, анонимно зло.

Забелязъл съм, че по принцип тонът на повечето български онлайн дискусии е доста краен и заплашителен. Тази традиция започна от масовата практика на неадминистрираните форуми, после се прехвърли в блоговете, социалните мрежи и т.н. Българското общество е пълно с фрустрирани хора и това дава отражение върху начина, по който те общуват помежду си. Дори на улицата хората са намусени, тъжни, сприхави или просто нелюбезни. А там все пак ги гледаш в очите. Защо да бъдат различни като седнат пред компютъра? Така са дори още по-истински.

Хейтърството е интересен социален и психологически феномен, който аз обичам да изследвам.  В реалния живот можеш да постигнеш такава степен на омраза само под влиянието на големи количества алкохол и наркотици, или пък в състояние на дълбока хипноза. В интернет ти трябва само псевдоним. И можеш да махнеш бариерите, да отпушиш тапата на социалното си недоволство, да разрушиш всички табута. Свободата ти е ограничена единствено от размерите на речниковия ти запас, който в повечето случаи е доста скромен, но пък за сметка на това си искрен.
Всяко човешко действие под слънцето има някакъв мотив и преследва някаква цел. Мотивът на хейтърите е ясен. Те са вбесени от недостатъците на чекиджийската си реалност, затова си го изкарват на другите. Но какво целят?  Дори хейтърите преследват някаква цел. Подобно на вампирите, те целят да се нахранят с теб и после да те превърнат в един от тях. Омразата, с която ще им отговориш, е тяхната най-голямата награда. Те ще влизат отново и отново в местата, където са посели семената на ненавистта, тръпнещи в очакване да видят какъв плод е дала тя. И ако ти, бидейки съвсем неподготвен, вземеш, че им се вържеш на акъла, хейтърите триумфират. Продължават да те затрупват с нападки и вулгарни обиди, докато не отровят душата ти напълно и докато не те превърнат в един от тях.
Има много ефикасно оръжие срещу хейтърите, по-лошо от спам-листите и блокираните домейни. Дори да им спреш достъпа до твоята нива, те ще отидат да засеят бурените си  другаде. Така че забраните не помагат. Помага тоталното игнориране на хейтъра. Той е толкова краен, рязък и несправедлив в нападките си, че ти просто се чувстваш длъжен да избухнеш и да му го върнеш тъпкано. Така докарваш хейтъра до душевен оргазъм, а всъщност трябва да му спреш „секса”. Онлайн изнасилвачи като хейтърите  могат да бъдат унищожени единствено с пълно мълчание. Те също са творци, които чакат своето признание. Твоята омраза е наградата за техния умопомрачителен и безсмислен труд, за десетките часове прекарани в сеене на омраза по форуми, блогове, чатове и социални мрежи. Твоето мълчание е тяхната гибел.

Ще ми бъде интересно да науча за чуждия опит с хейтърството. Кога се сблъска с него за пръв път? Как реагира?  Каква е твоята рецепта? Дерзай!

Тихомир Димитров