Писателският блог на Тишо

май 18, 2017

Божественият деспотизъм и свободата на избора

Изт: Save-Send-Delete

„No God has ever controlled man. Divine despotism is a fantasy…“
(Julius Evola)

„Никакъв Бог никога не е контролирал човека. Божественият деспотизъм е фантазия…“, пише Юлиус Евола в „Язди тигъра – наръчник за оцеляване на аристократите по душа“. Именно негов е терминът „божествен деспотизъм“. Трябва да си признаем, че е брилянтен.

Става дума за онова божество, което в повечето организирани религии забавя, но не забравя, всичко вижда, всичко помни и всичко си записва, държи всяка човешка мисъл, всяко човешко дело и всяко човешко намерение под отчетност и контрол, приравнява ги към строга система от наказания и поощрения, които нямат времеви или пространствен предел. Ако същесъвуват две съвършени думи, в които може да се побере маниакалната склонност на едно такова „съвършено същество“ към контрол, то те със сигурност биха били „божествен деспотизъм“. Но има една още по-съвършена дума и тя е „страхопочитание“. Страх плюс почитание. Страх и респект, гарантиращи подчинение. Как звучи само!

Звучи като претенциите на феодален владетел, който не е много убеден в своето право.

Съвършеното същество е имунизирано срещу несъвършенства. То затова е съвършено. Не, всъщност, То е Съвършенството. Без прилагателни. Всички Негови атрибути са съвършени… А кой е главният атрибут на Бога? Несъмнено това е Любовта. „Бог е Любов“. Чували сме го много пъти.

Най-съвършената любов, която познаваме от опит, е майчинската – всеотдайна, жертвоготовна – знаете на какво е способна една Майка.

Но дали тя е съвършена? Категорично НЕ!

Първо, защото е егоистична! Майките обичат своите собствени деца повече от останалите, обичат ги дори повече от себе си, в това няма съмнение, но любовта им, бидейки безгранична и себе-отрицателна, всъщност се ограничава само до „моето собствено“, тоест до Аз-а.

Второ, защото е човешка. Човешката любов не може да бъде съвършена. Тя винаги е лимитирана. От опита. От обстоятелствата. От епохата. От характера. От законите. От традицииите. От знанията. От културата. От милиардите обусловености, които определят Аз-а. Човекът е способен на много неща. Способен е маймуна и куче да изпрати в Космоса, да построи колония на Марс, но не е способен да обича безусловно…

Ами бащината любов? Нима тя не е егоцентрична? Нима не е амбициозна? Взискателна? Строга? Нима не е свързана с утвърждаването на Аз-а?

За разлика от нея, Божествената Любов е съвършена. Такава опитност ние рядко изпитваме в лимитираното си земно съществувание. Но именно Тя кара света да се върти и атомите да прилепват един към друг. Всъщност, именно Тя е причината атомите да съществуват въобще…

Елементарният логичен синтез води до заключението, че Божествената Любов и божественият деспотизъм са абсолютно несъвместими.

Но ЗАЩО съществуват тогава?

Има ЛОГИЧЕН отговор и на този въпрос. Даже два:

Първо, защото подкрепят йерархията. Силните на деня се нуждаят от „божествено оправдание“ за своето неравностойно положение.

Второ, защото дресират животното у човека. Кажи на примитивния за „Божествената Любов“ и той ще си помисли, че всичко му е позволено…

Всъщност, на него действително всичко му е позволено, но той не може да избяга от законите на физиката – както не могат да избягат и планетите, и химичните елементи, и техните атоми. „Всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие“. Да обясняваш на примитивния, че МОЖЕ да изнасили сестра си, но утре ще бъде на мястото на сестрата, която е изнасилвана, е безпочвено занимание.

Затова по-добре го научи на йерархия и на страхо-почитание.

Тихомир Димитров

Advertisements

февруари 21, 2017

Необходимостта от личен суверенитет

dbsdgbdb

Изт: Evernym

Живеем във времена, в които всички и всичко около нас по всякакъв начин се стреми да притежава част от душата ни. Или направо цялата. Няма нужда да сключваш сделки с Дявола, това е толкова старомодно! Достатъчно е само да влезеш в някоя секта, да бъдеш част от догматичната йерархия на някоя религия, да станеш член на политическа партия или просто отдаден фен на футболен отбор / рок звезда / известен писател.

И вече си изгубил личния си суверенитет.

Изпитвам огромно съмнение към „ценностите“, особено когато ми ги пробутват наготово. Ценност може да е за друг или за някакви хора от миналото, но едно нещо ще се превърне в ценност за теб тогава, когато докаже своята полезност в и без това краткия ти живот…

Личният суверенитет не означава да страниш от всички идеи, масови течения или от обществения морал на епохата per se, а да ги правиш съвместими – по начин, който няма реплика у друго човешко същество на тази планета. Само така ще запазиш душата си цяла.

Звучи отвлечено, знам, затова ще дам няколко примера:

Да вземем политиката. Тук трябва да се определиш като „ляв“ или „десен“ най-малкото, а направиш ли външното свой вътрешен критерий, губиш всякакъв личен суверенитет, т.е свободата да избираш. Първо, човек има правото да си мени мнението, при това – често. В турболентния свят, в който живеем, обратното би било сенилно. Примерно, аз харесвам странна комбинация от леви идеи и десни убеждения – тире – политики, чието съдържание непрекъснато се мени. По дяволите, та дори прителите ми се менят през годините, какво да говорим за политическите убеждения? Всичко това прави невъзможно причисляването ми към дефинирана политически организация. Ще кажете: ама те също се променят. Идеите и платформите еволюират. Да, обаче го правят 300 пъти по-бавно от амалгамата на вътрешни ценности и нагласи, а над тях стои само един господар – необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем религията. Аз съм вярващ в Бога човек, но не и религиозен. Канонизмът е несъвместим с личния ми суверенитет, защото е неизменен. Виждам симпатичното във всяка религия, ценя дълбоко морала, който носи през вековете, но виждам и симптоматичното, тоест гнилото: Деформациите. Отклоняването от първоначалната добра идея. Манипулацията. Йерархията. Нездравият „брак“ с властта и силните на деня ми вади очите. Накратко, съзирам Подчинението. Според мен Бог е прекалено разнообразен, за да бъде подчинен на една единствена догматична идея. Дори да приемем, че съществува съвършената религия, която побира всички гениални идеи, тя мигновено унищожава необходимостта от личен суверенитет с претенцията, че останалите религии са несъвършени (в най-добрия случай) или погрешни (в най-лошия).

Да вземем изкуството. Възможно ли е да харесваш просташка, дебилна поезия или проза, дори да пишеш такава и в същото време да си „интелектуалец“? Всички, които отговарят с „НЕ“ на този въпрос влизат в директен конфликт с необходимостта от личен суверенитет, който е повсеместен – не се ограничава само до религия, изкуство и политика, а до светоусещането, като цяло. Направете си аналогия с водата – личният суверенитет се мени като водата и е също толкова упорит, в своето постоянство, като нея… Отговорете си сами на следните въпроси: Възможно ли е да харесваш класика, хип-хоп и чалга едновременно? Възможно ли е да ядеш свинска пържола с шоколад?

Да вземем семейството. Възможно ли е да обичаш децата, да комуникираш чудесно с тях, но да не желаеш ти самият да се превръщаш в родител? Възможно ли е утре да промениш мнението си по този въпрос? А възможно ли е хората, които до вчера са те наричали „егоист“, от утре да започнат да те наричат „алтруист“ заради изборите, които правиш? И, ако да, ти по-различен ли си станал? Не си ли все същият човек?

Да вземем парите. Щедростта е тяхно смислено проявление. Защото човек е богат само, когато дава. Парите съществуват, за да пътуват от човек на човек, а не да стоят заключени в сейфове. Всеки икономист ще ви каже, че инвестираният или похарчен лев е по-добър от спестения. С някои малки изключения. Всички говорят за инфлацията като за „мишка“ в „хамбара“, където трупаш „зърното“. Парите трябва да се движат. И един от най-човеколюбивите начини това да става е чрез благотворителността. Ето още интересни въпроси: Възможно ли е да напсуваш наркоманчето, което ти иска левче на автогарата и после да отидеш в близката банка, за да преведеш трицифрена сума на благотворителна кауза? Какъв човек си ти тогава? Скръндза или паралия? Очевидно в единия момент си циция, а в другия – благодетел. Но кое е общото между двете? Кое е неизменното? Неизменното е, че си човек с предпочитания. Над теб има само един господар и той е необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем убежденията. Възможно ли е да храниш противоречиви убеждения? Като например, че възрастните хора са „капиталът“ на нацията, но също така и тежест за пенсионната система? Възможно ли е да харесваш Бойко Борисов и да не го харесваш? Едновременно? Възможно ли е да си соцалист и капиталист? Едновременно? Държавник анархист? Набожен атеист? Да, стига да изпитваш необходимостта от личен суверенитет. Ако харесваш Бойко Борисов по принцип, а не заради някакво негово конкретно постижение, значи си загубил този суверенитет. Ако харесваш държавата или пазарната свобода по принцип, а не заради начините, по които и двете са подобрили конкретно съвремнния ти начин на живот, значи си загубил този суверенитет. Ако държиш да се спазват правилата по принцип, без да се интересуваш дали те са справедливи или не, значи си загубил този суверенитет. Ако за теб „и най-жестокият закон е за предпочитане пред анархията“, значи си роб, нямаш дори наченки на потребност от личен суверенитет. Тази поговорка е родена в една робовладелска епоха, все пак…

Почти чувам критиците на личния суверенитет да казват: Ако всеки си позволи да е толкова фриволен и волатилен в своите предпочитания, толкова либерален към собствените възгледи и убеждения, толкова рязко да си мени мнението и да се съобразява само със своите лични интереси в момента, то обществото ще се разпадне, цивилизацията ще угасне, ще престанем да живеем в човешка група и ще се превърнем в глутница от освирепели зверове, индивидът трябва да прави жертви в името на общото благо!

И да, и не, скъпи врагове на необходимостта от личен суверенитет! Защото дори приемането само на отговора „Да“ или само на отговора „Не“ като единствено правилният, категорично верен отговор , представлява отказ от личен суверенитет. Пропускате много съществени неща в своята крайност: пропускате дихатомията на света, в който живеем, пропускате и хигиената на човешките отношения като основа за всякакъв вид съвместно съществуване…

Дихатомията ви е ясна: утрото е възможно само, защото преди това е имало нощ, противположностите се привличат и взаимно се допълват…

Ами хигиената?

Какво значи хигиена на човешките отношения и влиза ли тя в конфликт с потребността от личен суверенитет? Нека обобщим десетте Божи заповеди в една: „Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“. Съществува хипотеза, според която законите са излишни, защото „добрите граждани и без това никога не ги нарушават, а престъпниците и без това никога не ги спазват“. Но какво отличава престъпника от добрия гражданин? Криминалното досие ли? Знаете колко лесно е да се превърнеш от престъпник в герой – достатъчно е само да се смени режимът, който определя правилата… Очевидно добрият метод за разграничаване е хигиената на човешките взаимоотношения. Не казвам „единственият“, не казвам „съвършеният“, казвам само „добрият“ метод за разграничаване. Един от многото:

„Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“.

Тихомир Димитров

декември 16, 2015

Още няколко популярни заблуди

 

Заблуда първа:

1. Не е честно!

1a1

Изт: memegenerator.com

Никъде не пише, че ще бъде честно! Даже учителките не си правят труда да те убеждават в подобни глупости вече. А реалността го затвърждава всеки ден: Готините момичета си падат по гамените. Имаш богати родители, имаш нови маратонки и айфон! Който има крава, пие мляко! Не знам къде се е породила заблудата, че трябва да бъде честно. Като гледате естествения живот в Саваната по Нешънъл джиографик, прави ли ви впечатление някъде да присъства чисто човешката, социалистическа идея за честност и равноправие? Ми не ви прави, защото нея я няма! Няма я по тази телевизия, няма в това предаване, няма я и в Предаването на Живота! Женските са винаги на разположение САМО за най-силния мъжкар. Единствено той прави секс, останалите карат на чекии. Или на животинския им вариант. Женските предпочитат да се редят на опашка при Него, вместо да пускат на лузърите. И само Главният яде. Първи. Гладните чакат! Ако остане. Колкото и да са измършавели. Именно, защото са измършавели! „Където е текло, пак ще тече“. Да не би да е по-различно, когато ви разпределят бонусите по Коледа? Според йерархията? Честно ли е някой в Ню Йорк да вземе 20 милиона, а вие – двеста лева? При положение, че сте от един и същ прайд? Има ли разлика, че го наричате „Холдинг“? Да не би в хуманното, човешко общество да са по-различни правилата?

Решението:

Понеже съм готин, към всяка заблуда ще ви давам и по едно решение. А решението в случая е да бъдете честни към себе си. Да не си поставяте сами изисквания, които не можете да изпълните. Да не си поставяте сами срокове, които не можете да спазите. Бъдете честни към себе си. Знайте си границите. Знайте си и възможностите. И действайте според тях. Винаги давайте шанс на случайността, но не повече от 0,0000000001 процента. Само така ще реалзиирате пълния си потенциал! Някой би казал, че това е да ограничаваш таланта! Но въпросът ми е: дали наистина има талант? И, ако има, дали той е насочен в правилната посока? Дали не бачкате тази работа само заради заплатата на пето число? Ако е така, значи Животът е бил честен към вас. Превежда ли ви заплатата на всяко пето число? Превежда ви я! Но вие не сте били честни към Живота, когато сте подписвали трудовия си договор! Искали сте нещо друго, а сте приели първото, което са ви подхвърлили. Защото ви е било страх. Подчинявате ли се на страха, ще живеете в страх, подчинявате ли се на страстта, ще живеете страстно, но не дълго. Не казвам, че вариант А) страхът или вариант Б) страстта са правилните решения. Настоявам само да бъдете честни към себе си. Дължите си го. Никой друг не ви е длъжен. С нищо. Което води към:

Заблуда втора:

2. Жертва съм на обстоятелствата!

a1a

Изт: ajmahari.ca

Презирам хората, които са жертви. Не заради тяхната слабост, а заради тяхната алчност. Та нали жертвите са тези, на които всеки трябва да обръща внимание, с чиито особености и капризи всеки трябва да се съобразява! В крайна сметка, жертвата е невинна заради изборите, които е направила! Но ние сме жертвите, които трябва да се съобразяват с нея. Да й угаждат. От гузност. Че не сме на нейното място! Fuck that.

Решението:

Вижте Стивън Хокинг – пише научни трудове по астро-физика само с мигане на клепача, защото е единственото нещо, което може да движи от цялото си тяло. И е Нобелов лауреат. Не заради клепача, човекът просто е новият Айнщайн! Ако сте склонни да го съжалявате, значи заблуда втора тече в кръвта ви – вие сте жертва на обстоятелствата. Остава само да се появяват подходящите обстоятелства. А те няма да закъснеят. Поемете отговорност за краткия си живот и го изживейте като герои, мама му стара! Дори целият свят да е настроен срещу вас, ще живеете максимум 90-100 години, които, в съпоставка с Цялото, са си направо едно нищо… Какво толкова имате да губите? Което ме навежда на:

Заблуда трета:

3. Допуснах непоправима грешка!

1b1

Изт: reversepoetry.blogspot.com

Няма непоправими грешки. Точка по въпроса! Миналото е толкова недосегаемо, колкото и онази ученичка, която сте искали да опипате, преди да умре през лятната ваканация в ужасна катастрофа, но не сте успели да я опипате, защото не ви е достигната смелостта. Миналото е непоправимо като черепа на момчето в казармата, продупчило го с куршум по време на самотния си пост, защото любовното ви писмо не е успяло да го открие навреме. Сега той е зеленчук и повече няма как да чете.

Решението:

Миналото е непоправимо, но не е ваша работа да го поправяте! Не сте натискали вие спусъка, не сте завъртали вие кормилото в насрещното. А и да сте, щом четете това, значи все още имате някакъв шанс. Понеже миналото е непоправимо, вие трябва да сте особено влюбен(а) в драмата глупак или глупчака, за да се тръшкате цял живот заради пропуснати шансове в миналото. Пък и животът не е особено дълъг, имайте го предвид и това! Даже без злополуките е доста кратък. След като знаете, че миналото е аут, вие можете да се съсредоточите единствено върху бъдещето или върху настоящето, нали така? Да, бъдещето е „поправимо“, но то зависи и от „тоз дет виси“, т.е до голяма степен е извън вашия контрол, така че единствената възможност за намеса си остава настоящето. Тук можете да си отговорите на въпроса: Да го инвестирам ли в съжаление за миналото или да го инвестирам в изграждане на утрешното минало? Има само един правилен отговор на този въпрос…

Заблуда четвърта:

4. Питам се: Защо?

b1b

Изт: cowart.info

Защо жена ми изневерява, след като съм й осигурил всичко, от което се нуждае? Защо баща ми работи за едно евро на час в мината и му бавят вече трети месец заплатата, а комшията плъзга безжична мишка около безжичната си клавиатура и за две минути изкарва 20 хиляди евро с борсови спекулации? Защо шефът на баща ми има по-скъпа кола дори от него? Защо хладилникът ми не работи? Защо политиците не си изпълняват обещанията? Защо светът върви надолу? Защо поскъпнаха двойно винетките? Защо?

Решението:

Останете си с въпросите, но заместете инвалидния „Защо?“ с по-креативния „Как?“! Как да променя лайняния си живот? Прочетете заблуда едно, две и три, след което си съставете план и започнете да го изпълнявате от ВЧЕРА. Просто няма друг начин…

Заблуда пета:

5. Прекалено е трудно!

ccc

Изт: stressbusting.co.uk

Сигурен съм, че сте си го казвали, докато учехте азбуката. Сигурен съм, че сте си го казвали и, докато учехте таблицата за умножение. Но сега перфектно четете този текст и дори знаете, че петпопетправитридесетипет, нали така?

Решението:

Не трудно, но никъде не пише, че ще бъде лесно и… никъде не пише, че ще бъде честно. Просто открийте онзи метод, който работи за вас и го повтаряйте като папагал. Това е цялата „магия“.

Заблуда шеста:

6. За разлика от тях…

ddd

Изт: middleclasshell.com

За разлика от тях, аз нямам приятели в парламента. За разлика от тях, аз не започнах с червените куфарчета едно време. За разлика от тях, аз не съм участвал(а) в масовата приватизация. За разлика от тях, аз не работя в политическа партия. За разлика от тях, аз не съм роден(а) в Париж / Ню Йорк / Силиконовата долина…

Решението:

Чакай малко, бе, на кого му пука? На мен не ми пука кой си, нито какъв бекраунд имаш, нито с какъв капитал разполагаш, защото знам, че след 1000 години ще си купчина бял прах, която можеш да изшмъркаш с насраните си приятели днес само за един час, а вмирисан труп ще си най-много след още 50. Години. Максимум! И нищо на света не може да промени това! Всичко, което има значение, е как ще се държиш с околните днес. За разлика от тях, ти можеш да избереш и да не си арогантен простак.

Заблуда седма:

7. Все някога късметът ще ми се усмихне!

eswag

Изт: lotterypost.com

Чуствам се длъжен да спечеля от лотарията, просто! Даже мисля, че тотото вече ми дължи шестцифрена сума. Нали Део обеща, че парите са създадени, за да се печелят! Все някога ще ми се отвори парашутът и на мен. Щом другите го могат, значи го мога и аз! Аз съм изключително посредствен тип – единственото, което мога, е да чакам…

Решението:

Спри да чакаш. Чакането е пропиляно настояще в името на едно бъдеще, което само ти си въобразяваш. Шестицата е добре дошла, но да разчиташ ЕДИНСТВЕНО на нея е гаранция за неуспех стотици милиони към едно. Стотици милиони са дните, които трябва да минат, за да се усмихне математическата вероятност и на теб, а едно е животът, който пропиляваш в чакане. Имай си и други приоритети, освен чакането!

Заблуда осем:

8. Виновни са: преходът / политиците / скапаната държава / международната конспирация

no

Изт: weeklypodcast.net

Сигурен съм, че можете да ми предоставите аргументи.

Решението:

Прочетете цялата статия по-горе.

А сега отивам да дописвам продължението на „Аварията“ , защото никой няма да ми е виновен, ако не успея да го завърша до края на годината, както съм обещал. Меценатите ще получат „ръкописа“ топъл-топъл в началото на 2016-та, преди да е засъхнало „мастилото“, а другите ще четат историята от самото начало, за да стигнат до продължението й, ако изобщо ги интересува. Мислех си, че е прекалено сложно да се напише нов роман само за месец-два, но се оказа, че не е. Просто не бях пробвал… 🙂

Сродни публикации:

Още три мега популярни заблуди

Oще шест популярни заблуди 

Още четири популярни заблуди

Весели празници и до скоро!

Тихомир Димитров 

март 24, 2014

За смисъла и ползата от думичката „трябва”

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:20 pm
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

frank

Изт: Twitter 

Голяма част от нещастията на съвременния човек произтичат от отказа му да участва в собствения си живот. Не е космическа тайна, че сегашното ни състояние (душевно, материално, физическо) е резултат от изборите, които сме правили в миналото. Но повечето хора не участват съзнателно в тези избори.

Замислете се, какъв процент от решенията ни са резултат от трезва преценка и самостоятелен избор? Какъв процент от убежденията ни са информирани? Колко пъти сме казвали „да” или „не” в резултат от дълбокото вътрешно усещане, че постъпваме правилно и колко пъти сме се пускали по наклона да правим нещaта само защото така трябва? Или защото така са ни казали? Или защото всички така правят?

Повечето пъти сме действали като безмозъчни автомати. Действали сме под влиянието на външни обстоятелства, но без да попитаме себе си. Без да си дадем пространство за избор. Мигновено, светкавично, по инерция – така сме взимали фундаменталните решения, които определят настоящето. Отсъствали сме по време на изборите, които го формират. И се чудим защо изпитваме дискомфорт в него. Питаме се защо страдаме…

С живеенето „както трябва” може да сме задоволили временно някакви насадени от образованието и възпитанието заблуди, може да сме удовлетворили временно някакви прищявки на заобикалящата ни среда, но проблемът е, че с резултата от решенията „по инерция” сме принудени да живеем самостоятелно и никой друг, освен нас, няма да изпита цялата им тежест по-силно от самите нас. Така се озоваваме в ситуацията да правим нещата както трябва, за да могат всички останали да са доволни от нашия живот, но не и самите ние. Звучи ли ви познато? Значи попадате в същата категория…

Разбира се, влиянията на външната среда са неизбежни и човек не може да се абстрахира изцяло от тях, нито пък трябва да го прави. Ако започвахме непрекъснато от нулата, щяхме да живеем още в пещерата, да ядем сурово месо, да считаме 30 годишните за старци, да не познаваме колелото, огъня и течащата вода. Нямаше да подготвяме мисия за колонизация на друга планета, която ще се излъчва на живо по телевизията. Опитът и знанията са полезни. Те възникват от взаимодействия с околната среда, но има нещо, което пропускаме – самостоятелния принос към придобитите знания. Свободата и творчеството да избираме.

Н. Д. Уолш подчертава, че думичките REACT и CREATE се пишат с едни и същи букви, но има голямо значение как ще ги подреди човек. Да реагираме цял живот на обстоятелствата или да ги създаваме? Това е вододелът между щастливите и нещастните, между създателите и последователите, между успелите и неудачните, между свободните и робите. А по средата им стои „трябва”.

Вижте биографиите на най-успелите хора в света. Повечето от тях никога не са правили нещата така, както трябва. Взаимствали са от чуждия опит, допринасяли са, развивали са го, но винаги са действали „на своя глава”, извън стереотипите и очакванията на заобикалящата ги среда. Водещите милиардери в IT индустрията дори не са завършили висшето си образование, макар да съм сигурен, че многократно са им повтаряли как трябва да си образован, за да постигаш успехи в бизнеса.

Проблемът ми с думичката „трябва” е, че тя не търпи възражения. Това, в повечето случи, важи и за хората, които я използват. Обърнете внимание колко често се употребява тази дума в ежедневието:

Политици ни убеждават по цял ден как трябва да живеем, какви реформи трябва да се предприемат, каква позиция трябва да заеме страната по въпроса за Крим, за кого трябва да гласуваме на следващите избори. Преподаватели ни обучават от малки как трябва да разбираме света. Социолози, психолози, възпитатели и еколози ни съветват как трябва да се грижим за семейството, за дома, за децата и за природата. Архитекти ни съветват в какви къщи трябва да живеем. Диетолози ни втълпяват какво трябва и какво не трябва да ядем. Ню ейдж гурута ни мелят сол на главата как трябва да медитираме. Родители ни възпитават как трябва да живеем. Ние самите по сто пъти на ден заповядваме на децата си какво трябва и какво не трябва да правят. Религиозни водачи ни убеждават как точно трябва да вярваме. Възрастни втълпяват на младите какви грешки не трябва да допускат. Шефове назначават когото и когато трябва. Растеш в йерархията или те уволняват в зависимост от това дали работиш както трябва. Правиш кариера в политиката, ако целуваш когото трябва… и където трябва. Лекари предписват лекарствата, които трябва да взимаш. Реклами ти показват продуктите, които трябва да купуваш. Манекени разхождат дрехите, които трябва да носиш през следващия сезон. Режисьори и продуценти се пенят как трябва да се прави съвременно кино. Писатели и критици спорят какъв трябва да бъде съвременният роман. Музикални канали определят каква музика трябва да слушаш през това лято, за да си модерен. Телекоми настояват каква тарифа трябва да избереш, за да си свързан. Банкери подчертават каква лихва трябва да кихаш, за да си успешен. И всички ти говорят в заповедна форма, на ти – „изяж, изпий, оближи, сдъвчи, изплюй, изпрати, изтрий, залепи“ – все едно сте баджанаци. Депутати пък решават, че за един джойнт трябва да лежиш колкото сериен изнасилвач. Премиери избират кои сайтове не трябва да се посещават. Лобисти обясняват как трябва да се отрови питейната вода и плодородната земя с шистов газ, защото не трябва да си енергийно зависим, далеч по-добре е ти да заживееш в токсична пустиня, а те да си приберат хонорарите. Табели указват къде трябва и къде не трябва да пушиш. Пътни знаци показват скоростта, с която трябва да шофираш… автомобила, който трябва да отговаря на социалния ти статус… за предпочитане електрически или хибрид, защото трябва да се щади природата. Всички трябва да се страхуваме от глобалното затопляне, от свършването на нефта, от енергийната зависимост, от колапса на световната икономика, от падането на валутния борд, от нова студена война. Трябва или не трябва да има паметник на съветската армия в центъра на София? Сигурно още днес ще чуете думичката „трябва” поне хиляда пъти. И още толкова пъти ще я прочетете. И толкова пъти ще я произнесете. Трябва да живеете в някоя пещера, за да не ви се случи това…

Всички „трябва“ хора непрекъснато си противоречат, но продължават да държат на своето „трябва”. И не само това. Създали сме си правила, по които трябва да живеем всички, като един. Все едно, че сме от една майка раждани. Отклонения не се допускат. Правилата са задължителни и, нищо, че непрекъснато се менят, всички отклонения трябва да се наказват. Има затвори, мъчения, бесилки, електрически столове и концлагери за целта. Има ги в цял свят. Има полицейски палки и водни оръдия за по-кадемлиите. Незнанието на правилата, които непрекъснато се менят, не оправдава тяхното неспазване. „Жесток закон, но все пак закон”. В това са вярвали древните римляни. Така са смятали, че трябва. Тях много ги е било страх от свободата на личността и най-вече – от свободата на народите. От тях сме наизустили доста правила, по които и до ден днешен си внушаваме, че трябва да живеем. Понякога ги цитираме на латински, за да звучим по-авторитетно. Неслучайно един от първите предмети, които бъдещите юристи трябва да наизустят, за да получат тапия, е Римско право. „Жесток закон, но все пак закон”. Ако така трябваше, покрай Цариградско шосе сега трябваше да стърчат кръстове, на които трябваше да висят телата на протестиращите. Защото така трябва да се отнася властта към своите врагове. Поне според древните римляни…

Е, били са в грешка. Очевидно. Историческата им съдба го доказва. Но ще е тъпо, ако завърша това есе с препоръки какво трябва и какво не трябва да се прави, нали?

Ето защо, ще ви кажа само: дошли сте на този свят напълно завършени и напълно съвършени. Нищо не трябва да постигате и няма нещо, към което трябва да се стремите. Нито пък трябва нещо да научавате. Можете само да изявите вътрешното си съвършенство чрез свободата на изборите, които правите. Във външния свят. Но не сте задължени.
Съвършеството е толкова съвършено, че може да си позволи и тази свобода. Може дори да си позволи да изглежда като несъвършенство. Но само в краткосрочен план…

Тихомир Димитров

януари 31, 2014

Още три МЕГА популярни заблуди

1/ От политиката зависи нещо

1

Изт: onlyhdwallpapers.com

Приемаме, че всички политици са некорумпирани и влизат във властта с единствената цел да се погрижат за общественото благо, да служат на интересите на народа и да променят живота му към по-добро. Защото има и такива. Но нека да приемем, че всички са такива. Нека за миг да приемем лъжата, че всички се стремят към успеха на цялото. Няма как да го постигнат, защото този успех не зависи от тях!

Не зависи от политиката дали ще уволня някого днес, понеже не са ми пуснали снощи. Не зависи от политиката дали ще замразя инвестиционен проект за двеста милиона, с което ще увеличава безработицата с два процента. Не зависи от полтиката дали някоя влиятелна личност няма да получи инфаркт точно преди подписването на най-важното споразумение за века. Не зависи от политиката дали други държави няма да я въвлекат в несправедлива, жестока, безсмислена война. Не зависи от политиката дали реколтата тази година ще е добра. Не зависи от политиката кога ще се дойдат природните бедствия, катаклизмите, сушите и авариите. Земеделските субсидии и помощите са неща, които зависят от политиката, да, но дори тях нямаше да ги има, ако политиката можеше да променя наистина съществените неща. Накратко, политиката само компенсира, тя винаги реагира от после, но от нея, де факто, никога не зависи нищо. Даже ако всички политици бяха честни, те пак не биха могли да свършат друго, освен да реагират на нещата, които вече са се случили, които не зависят от тях, никога не са зависили от тях, и никога няма да зависят от тях…

Не зависи от политиката дали някой самолет ще се развали и ще падне, обърквайки всичките й добри намерения. Не зависи от политиката дали някой ще обяви война или ще се самовзриви на някое публично място. Политиката винаги е „от после” и винаги действа със закъснение. Не зависи от политиката дали серийният убиец днес ще посегне към новата си жертва или не. Дори да успее да го обезвреди, обществото, което уж се ръководи от политиката, ще постигне само временен резултат, защото на неговто място веднага ще застане друг сериен убиец. Серийни убийци има, откакто има политика, че и от по-рано. А най-масовите от тях се занимават не със занаятчийство или с йога, а познайте с какво? Точно така – с политика.

Икономическите кризи също не зависят от политиката. Политиката може само да компенсира (когато не убива децата ви на бойното поле). Тя може само да действа със закъснение – за неща, които никога не зависят от нея.  Които имат равно по сила и обратно по посока противодействие. Винаги. Де факто, нищо не зависи от политиката. И слава Богу!

Защото това, което реално променя живота на обществото към по-добро са: човешкият гений, откривателството, науката, медицината, образованието, комуникациите, екологията.

Всичко друго, но не и политиката.

А защо тогава се занимаваме толкова много с политика? Защо плащаме толкова скъпо, за да финансираме система, която е основана на разделението и на противопоставянето, главно със средствата на насилието и на войната, на принудата и на отмъщението, вместо същите ресурси да ги отнемем от политиците и да ги насочим към учените, откривателите, гениите, медиците, инженерите, учителите, еколозите?

Ще ви кажа защо. Защото човешкото същество се нуждае жестоко от драма. Драмата е нещото, за което всички копнеем, дори да не смеем да си го признаем. Нека да оставим политиката да си почине и да хвърлим един поглед върху изкуството, а? Какво ще кажете? Кои са най-четените книги, най-гледаните филми, най-почитаните скулптури, най-търсените произведения на изобразителното изкуство и най-уважаваните автори? Най-известните поети?

Не черпят ли всички те, без изключение, вдъхновение от страданието? Не го ли пресъздават? И не следваме ли всички ние някакъв фалшив морал? Слагаме червена точка върху предаванията с обидни думи, пишем закони срещу дискриминацията, а по кината дават филми за тийнейджъри, които се колят помежду си за удоволствие на телевизионните зрители. Говоря за „Игрите на глада”. И не са ли такива произведения на изкуството точно толкова популярни, защото ни завират истината в очите – истина, която дори сами не смеем да си признаем? Че сме заникъде без драмата. Че черпим сила и вдъхновение от страданието. Че драмата и страданието са единственият начин да бъдем държани в подчинение, но ние сами си ги избираме, защото не можем без тях…

От политиката не зависи нищо. Тя не може да промени дори кризите, атентатите, войните, революциите, въстанията и насилието, защото стои в началото им, защото ги вдъхновява. Или просто се опитва несръчно да ги компенсира. От какво зависи тогава? От КОГО зависи тогава? Не се оглеждайте като слаб ученик, посочен от класната да излезе на дъската. Други ученици няма. Стаята е празна. Децата избягаха от клас и отидоха да гледат „Игрите на глада”.

2/ Живеем в демократично общество

2

Изт: greece.mrdonn.org

Ако беше така, щяха да те питат персонално за всяко решение, което лично те засяга. Всъщност, нямаше да има нужда от хора, които да те питат, а само от администратори, които да привеждат решенията на мнозинството в действие. Не на мнозинството от парламента, а на мнозинството от площада. Защото там се събира презряният народ. Той няма къде другаде да се събере. Който не иска да участва, така или иначе, вече си стои у дома. И сега има хора, на които не им дреме, на които не им се занимава. Които гледат сеир. Те са обучени да вярват, че не са достатъчно компетентни да взимат важни решения, касаещи собствената им съдба. Затова си я подаряват на други – да правят с нея каквото си пожелаят. И им плащат за целта! Апатията и мързелът са най-скъпите „удоволствия” на света!

Представете си администраторите като компютъра, който може да предлага решения и да ги изпълнява, но не и сам да решава. Пред диалоговия прозорец стои крайният потребител. Ползвателят. Собственикът. Суверенът. Негово е единственото право да решава. Системата може само да изпълнява. Идеята, че потребителят е малоумно дете, което задължително ще оплеска нещата, стои доста изгодно за тези, които я използват в свой личен интерес и карат потребителя да им плаща, за да цъкат с мишката вместо него. Тази идея е насаждана с поколения и много трудно ще се изкорени. Много трудно ще ви убедя, че сте адекватни да имате думата за решения, които пряко ви засягат. От които зависи собствената ви съдба! Вие данъците вече сте ги отписали. Те за вас са си чиста загуба. А би трябвало да са инвестиция. Защото шоуто се случва с вашите пари! Ето, тук все още копнеят за лидери. После им се сърдят, че били егоисти, че се превръщали в диктатори, че обслужвали интересите на частни групировки, вместо да помислят за общественото благо. Ама, тези хора да не падат от небето? Те идват от нашите детски градини, от нашите училища, университети и казарми, тоест доста си приличаме с тях. Гласоподавателят, като мързелив егоист, посочва някой друг егоист (но не чак толкова мързелив) да му решава проблемите, забравяйки, че единственото същество на тази планета, което може и е длъжно да се занимава с неговото лично щастие е самият той, а не някой друг.

Продължавайте да подарявате отговорността за своето бъдеще и за бъдещето на децата ви на други хора. Нека те да решават вместо вас – „некомпетентните”! Продължавайте да очаквате „светлото бъдеще” от някой „светец”, който ще ви го подари, вместо да помисли първо за себе си и за своето настояще. Продължавайте да се делите на леви и десни, на цигани и българи, на патриоти и предатели, на комунисти и демократи, на чужди и свои, на вътрешни и външни, на емигранти и бежанци, на некомпетентни и можещи, на красиви и грозни, на умни и прости. Продължавайте и винаги ще сте чуждият, предателят, излъганият, изгоненият, емигрантът, неуспелият, неразбраният, нещастният, бедният.

Не живеем в демократично общество. Демокрация няма дори в Америка, където държавата се е превърнала в Големия брат. Демокрация на тази планета няма от времето на древна Атина и дори тогава тя не е била съвсем читава, защото жените, чужденците и робите са нямали правото да гласуват на Агората. Били са смятани за „втора ръка“ хора. И тогава, за да гласуваш, е трябвало да носиш меч около кръста и да си местен, демек – от „своите”. Политическите партии днес имат за цел само да поддържат илюзията за някакво разделение. Да разделят и да противопоставят обществото. В цял свят е така. Същата цел имат и политическите скандали, с които ни занимават всеки ден по телевизията нашите собствени „служители”, за което плащаме ние, с нашите собствени пари. Разделяй и владей! Не е измислено вчера. И не е справедливо, да. Но, знаете ли какво? Няма да се оправи с насилие.

Историята хилядократно е доказала, че реформи, започнали с кръв и насилие, водят до резултати още по-лоши от първоначалните. Народът от столетия знае, че „който нож вади, от нож умира” и, че „око за око и накрая целият свят ще ослепее”. Няма да се оправи и с отмъщение. Единственото, на което отмъщението е способно, е да увеличава страданието. Не да носи облекчение.

Ще се оправи само с прощаване. Ето ви предизвикателство! Да простиш е десет пъти по-трудно, отколкото да отмъстиш. Искате ли да постигнете нещо смислено? Направете нещо трудно! Научете се да прощавате. На себе си и на останалите. За днешните пропуски, за вчерашните лъжи, даже за утрешните прегрешения. Това е прекият път към свободата. А ръка за ръка с нея върви щастието. То не е някаква нова форма за управление на обществото. То е в осъзнаването на факта, че единственото същество на тази планета, което може и е длъжно да се занимава с вашето личното щастие, това сте самите вие. Никой друг не може и не бива да носи отговорност за това! Предлагам ви да оправите света, като започнете да вкарвате ред първо в своя собствен свят. Ще продължава да има хора, които ви лъжат, че мислят за вашето благо, докато се занимават точно с противоположното. Но знаете ли какво? Вие можете без тях, а те не могат без вас! За никъде са без вашето доверие, без вашето внимание, без вашите пари и без вашето „участие в играта”, където винаги сте публика или, в най-добрия случай, седите на резервната скамейка.

Оставете ги да си играят сами. Простете им. Запомнете, че и те са хора като вас. Отпуснете хватката на очакванията си върху личности, от които не зависи вашето щастие и това ще отпусне хватката нещастието върху самите вас. Опитайте се дори да ги заобичате, ако можете. Да, припомнете си, че са хора като вас. Кой не допуска грешки? Кой не е жертва на заблудата? Кой не е възпитаван от малък да бъде сто процентов егоист? Да получава по-високи оценки от останалите в класа, да си намери по-подходящата работа, да бъде шеф, директор, командир, депутат, президент, генерал? Да трупа, за да има повече за него. Пък майната им на останалите! Кажете ми, кой не е възпитаван да вярва, че това е пътят към щастието? И вие сте възпитавани така. И аз съм възпитаван така. Никой не е извън това уравнение. Всички сме в матрицата. Включително и хората, които злоупотребяват с нашето доверие. Но не можем да простим на себе си и да продължим напред, ако първо не освободим останалите от вината. Налага се да започнем първи. Чакането досега е показало, че за нищо не става. Човечеството от хилядолетия чака с очи, вперени навън и нито веднъж не се е сетило да погледне навътре. Да започне промяната от там. Каквото посееш, това ще пожънеш. Каквото повикало, такова се обадило. Кавото отвътре, такова и отвън.

3/ Религията съдържа единствената, вечна и непреходна Истина

3

Изт: leonafricano.blogspot.com

Единствената? Значи всички останали, които изповядват някаква друга религия, грешат. В техните очи ти също си грешник, дори в очите на някои си толкова кофти грешник, че заслужаваш да умреш по особено жесток начин. Само защото си възпитаван от малък в нещо, в което те не са били възпитавани… Така и не разбрах защо религиозните фанатици никога не забелязват „Не”-то в „Не убивай!” ?!

Вечна? Как може нещо на 2-3-5000 години да е вечно? Та това е секунда от живота на една галактика с милиарди слънца, даже от живота на една планета! Вселената е на 15 милиарда години, а може да се окаже и по-стара. Много по-стара. Но дори тя не е вечна. Защо тогава нещо, което е на две-три секунди живот и се занимава с Мирозданието твърди, че е вечно?

Непреходна? А какво стана със Зевс, Озирис и Хор? Как мислиш, дали жреците им са били по-малко отдадени от съвременните служители на „правата” вяра? Която и да е тя! Смяташ ли, че докато са избирали за жертвоприношение най-снажния момък и най-красивата мома (сред собствените си деца!!!) траките не са вярвали? Или, че са вярвали по-малко от теб? Но какво стана с тяхната богиня на смъртта? Защо сега храмовете й са само туристически забележителности? Или не, новото си е по-вярно от старото, защото си е ново? Преди 3000 години митът за Зевс и за Титаните също е бил нов. Значи този принцип не действа!

Излиза, че цялото човечество, от край време, е любител на фентъзи сюжети с митични, свръхестествени същества. Фенщината му стига до там, че цели армии се въоръжават, за да изминат стотици километри пеша, през непознати земи, в студ и пек, сред негостоприемни племена, да преплуват морета и реки, за да отидат и да накажат феновете на друго фентъзи, което е различно от тяхното.

Моля ви, не ме разбирайте погрешно! Виждам огромен смисъл в религията. В религиите, като цяло. Мисля, че без тяхната опора сме за никъде. Човек се нуждае от вярата в нещо по-велико от него, за да има мотивация да посрещне предизвикателствата на утрешния ден, да има смелостта и куража да понесе несправедливостите на света. А религията придава форма на тази вяра. Прави я по-достъпна, по-осезаема. Има дълбок смисъл в религиите. Но съществува едно-единствено нещо, в което всяка религия ни подвежда и, което не е отговорност на нейните създатели, а на техните фенове и последователи, живели през годините след това и дописвали „продължението” на историята. Говоря за лъжата, че точно те, последователите, знаят и притежават „единствената” истина. Защото си е тяхна. Плюс пълната им нетърпимост към истината на всички останали. По-голям егоизъм и тесногръдие от това, здраве му кажи!

Ако вярвате в ада и рая, например, ще трябва да ви разочаровам, защото в Библията почти нищо не пише за тях. Но адът е разказан от Алигиери толкова детайлно и е нарисуван от Бош толкова подробно, че се е превърнал в масово вярване. Ето едни истински фенове на фентъзито, които са „дописали” историята. Сякаш вечната, единствена и непреходна истина може да се дописва. Сякаш се нуждае от продължение. Сякаш изобщо може да бъде променена!

Но не само това. Демонологията се е превърнала в култ през Средновековието. Хилядолетие и повече след началото на „историята”, феновете са продължавали да „дописват”, да измислят нови митични същества. Създали са дори институции, като Инквизицията, които да се погрижат Адът да стане съвсем реално място – тук, на земята, защото не е много сигурно дали наистина съществува отвъд…

Религията не съдържа единствената, вечна и непреходна истина. Всяка религия съдържа вечната Истина, представена по различен начин, според културата на епохата, в която е била създадена. Според хигиенните й изисквания, дори. И е напластявана с хилядолетията след това от въображението на толкова много фентъзи автори, заети с „продължението на историята”, че накрая става практически непригодна, защото губи всякаква връзка с първоначалната си идея, т.е с единствената, вечна и непреходна Истина.

А тя няма как да е различна за християнина и за мюсюлманина, за будиста, за шинтоиста и за жреца на фараона, защото телата на всички ни са изградени от атоми, които някога са били звезден прах. Но когато една религия се превърне във фентъзи дотолкова, че да загуби връзката си с Личността или с Идеята, вдъхновила нейното съществуване, тогава храмовете й се превръщат в развалините, които днес сме свикнали да наричаме „туристически забележителности”. И това се случва постоянно. На всеки две-три хиляди години се повтаря. Минути от живота, дори, на човешкия род…

Тихомир Димитров

ноември 21, 2013

Oще шест популярни заблуди…

1/ Ти си ПО-важен

1

Изт:  http://theeconomiccollapseblog.com

„Аргумент“, който стои в основата на всички конфликти по света. От край време. Замисли се, кога се появи на фона на последните 15 милиарда години, откакто съществува материята, кога порасна, кога поумня и кога стана по-важен от всички и всичко, което те заобикаля? Десетки милиарди души са живели преди теб на тази земя и повечето са страдали от същата заблуда! Резултатите са описани в учебниците по история. И непрекъснато се повтарят. Хилядолетия наред! Дори днес някакви по-важни хора избиват други, по-маловажни, било в името на родината, на справедливостта, на Бог или в услуга на закона. The history of humanity is a history of insanity, казва Екхард Толе. С кратки моменти на осъзнаване, в които разбираш, че никога не си бил и няма да бъдеш нещо по-важно или по-маловжано от някой друг, защото никога не си знаел Кой си в действителност…

2/ Образованието гарантира по-добро качество на живот

2

Изт: Richard Lawrence Cohen on flickr

Училищата и университетите възпитават роби. Говоря за масовото образование, където попада дори Харвард. В най-добрия случай, масовото образование може да произведе надзиратели. Но те също са роби. Погледни който и да е списък с успели предприемачи. Малцина са бакалаври, другите са със средно образование. Сред служителите им, обаче, е пълно с магистри, доктори и учени от всякакъв ранг. Личности като Стив Джобс (r.i.p), Бил Гейтс и Марк Зъкърбърг днес финансират научния прогрес, но са обърнали гръб на масовото образование още като млади. Зарязали са го, в това число и Харвард, защото светът е поискал от тях действия – по-важни за човечеството от изучаването на паразитни идеи.

Не казвам, че образованието е излишно. То дори, в известна степен, е задължително, но в никакъв случай не е гаранция за по-добро качество на живот. Гаранция е само за по-високи очаквания, които генерират повече фрустрация, когато ти се наложи да продаваш сандвичи с магистърска степен в джоба. Проблемът не е в сандвичите. МакДоналд също e продавал сандвичи. Проблемът е, че в университета слушаш историите за успеха в трето лице, единствено число – от хора, които практически не са успели. Изключенията са твърде малко и, дори тогава, тези примери не са гаранция за твоя собствен успех, защото това са чужди примери – реализирани са в други обстоятелства, под влиянието на уникални за времето си съчетания от фактори и хора, които едва ли някога ще се повторят, за да породят същия резултат. Никой никъде не може да те научи на собствения ти път в живота, защото за всеки отделен човек той е уникален. Толкова за материалните учители.

Духовните учители, от своя страна, ако са искрени, ще се опитат по-скоро да те отучат от разни неща, отколкото да те научат на нещо ново. Духовните учители махат, а не прибавят. Тяхната цел е да събудят уникалния ти творчески потенциал. Той може да включва доброто образование, може и да не го включва, но последното никога и по никакъв начин не е гаранция за по-високо качество на живот.

3/ ТРЯБВА да правиш нещо

3

Изт: John Hadley Strange @ http://edm310.blogspot.com/

Трябва да си намериш работа. Да започнеш собствен бизнес. Да се занимаваш с нещо. Да довършиш книгата, която си започнал. Да си продължиш образованието. Трябва да се ожениш. Трябва да имаш деца, да издържаш семейство, да имаш собствен дом. Трябва да поемаш ангажименти. Да гласуваш. Да работиш. Да изплащаш заеми. Да спестяваш. Трябва! Защо? Защото така трябва! Защото са ти го повтаряли до затъпяване и си забравил(а) какво всъщност искаш, а вместо това си започнал(а) да правиш по инерция само това, което „трябва”.

Ако задължително трябваше да правиш нещо, щеше да идваш на този свят с някакъв договор, където щеше да пише какво точно трябва и не трябва да правиш. Щеше да си спомняш предварителните инструкции. Или на небето щеше да има ясен списък с правила, видим за всички. „Трябва” е просто хрумване, измислица, идея, приумица, навик, лъжа, илюзия или заблуда на други хора за собствения ти живот, а не някакво изискване от Реалността / Бог / Провидението / Битието / Съдбата към теб. Последните са те дарили единствено със свободата на избора. И не очакват нищо в замяна. Той, изборът, така или иначе, си върви в комплект с различни последствия.

Основното последствие от избора ти да повярваш на великата илюзия, че „трябва” нещо да правиш е способността на обществото и на другите хора да те държат в подчинение, заспал и в пълна демотивация. Демотивация за какво? Ами за собственото ти щастие! Не, че постигането му ще наруши световния ред, ще погази корпоративните интереси на някакви страшни, задкулисни, зли сили или ще попречи на другите да изживеят своето щастие. Не! Има хиляди примери, които доказват точно обратното. Щастливият човек прави щастливи и останалите. Причината обществото да те държи в състояние на хипноза, че „трябва” – под купища от правила – е нежеланието на повечето хора да си нарушават комфорта. Та нали твоето събуждане може да поразбута и тях! А не трябва! Току виж се измъкнали от комфортния уют на лъжата, че са щастливи, защото всичко са направили както трябва…

4/ Хубавите неща са скъпи

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Изт: The Most Expensive Journal

Болниците, лекарствата и операциите са скъпи. Здравето е безплатно. Затворите, загражденията, камерите и надзирателите излизат скъпо на данъкоплатеца. Свободата е безплатна. Погребенията и ритуалите са скъпи. Животът е дар. Наркотиците и алкохолът са скъпи. Щастието е безплатно. Проституцията и порнографията могат да ти излязат солено. Любовта е щедра и винаги идва като подарък. Хубавите неща не само, че не са скъпи, те са абсолютно безплатни! А можете ли да измислите нещо по-хубаво от: здравето, свободата, щастието, любовта и самия живот?

5/ Красивите момичета харесват богати мъже

Young couple on a bed

Изт: sugarbabybuzz.com

Не се заблуждавайте в това! Красивите момичета харесват красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Що се отнася до богатите, по-възрастни мъже, които им се предлагат сами, то красивите момичета просто ги използват като банкомат на два крака. Ако искат. И, ако успеят да преборят конкуренцията, естествено. Не казвам, че това е нещо лошо. Мисля, че сделката е изгодна и за двете страни. „Щастието и любовта не се купуват с пари, но поне човек може да се пазари”.

Ако имахте избор дали цял живот да работите и да спестявате за елементарните си битови нужди или да получите всичко, за което някога сте мечтали още сега, докато сте млади, вие също бихте се възползвали. Друг е въпросът дали някога изобщо сте били изправени пред такъв избор… Което често е причина за завист към онези, които са го направили. Те живеят своя собствен живот, а не вашия и имат правото на своите собствени избори. Резултатите от тези избори също са изцяло за тяхна сметка.

Не завиждайте на красивите момичета за това, че си имат банкомат на два крака. Не всички, естествено, а само тези, които са решили. Те просто участват в сделка, където двете страни печелят, защото получават онова, което не биха имали, ако бяха разделени. Бъдете сигурни, че красивите момичета не си падат по богати мъже. Красивите момичета си падат по красиви момчета. Красотата няма пол и никой не е лишен от естественото си влечение към нея. Във всичките й форми.

6/ Налага се да избираш между духовното и материалното

6

Изт: http://www.elephantjournal.com

Тоест, за да си духовен, задължително трябва да си беден и безправен, а ако си богат и надарен с власт, то сигурно доста изоставаш в духовното си развитие. Общото между тези две популярни заблуди е, че превръщат материалното в нещо лошо, което трябва да се избягва, защото ограбва духовността и потъпква стойностите на високия морал. Ще ви разкажа една притча по въпроса. Вижте първия коментар.

Всъщност парите, като основен източник на „материалното“, сами по себе си, не могат да бъдат проблем. Те са само улеснение в бита и до голяма степен правят възможни благата на цивилизацията, които използваме всеки ден. Нищетата и алчността вече са проблем. Някои биха казали: ами да, защото са пряко свързани с парите! Но не биха били прави. Нищетата и алчността не произлизат от парите. Те произлизат от страха: страх да не изгубиш и малкото, което притежаваш или страх да опазиш многото, което си натрупал. Вкопчването, това е второто име на страха. Някои се вкопчват в имането, други в нямането, но и двата типа са далеч от духовността.

Змиите, сами по себе си, не са страшни. Страшни са само отровните змии, които те хапят, когато ги дразниш. По същия начин масово се демонизират и богатите. Ограничаващото схващане, че те задължително трябва да са грабители, а отдадените на „духовното“ задължително трябва са бедняци, аскети или светци, води до две кофти последствия: а/ дръжи те винаги на ръба на финансовото оцеляване, защото не искаш да приличаш на хората, които мразиш, т.е – на богатите и б/ кара те да мислиш, че между материалното и духовното трябва да се избира.

Предполагам всички ще се съгласят, че да се помага на слабите е ценност – качество, намиращо се високо в йерархията на „духовното“. Заможният има възможността да помогне на много повече хора и по много повече начинии от бедняка, който е неспосбен да помогне дори на себе си, а далеч от тази възможност го държи основно презрението му към първия. Страхът да не заприлича на него.

Ако се занимаваш с бизнес, значи не си духовен, а ако се занимаваш с изкуство и култура, значи си избрал духовното пред материалното. И трябва да си задължително беден. Станеш ли веднъж известен и признат автор / режисьор / фотограф / дизайнер, значи си „комерсиален“, влизаш в „мейнстрийма“, а гониш ли мухите по тавана от глад с непубликувания си роман, значи си ъндърграунд – много хип, много куул – човек, който е избрал духовното пред материалното…

Разбирате ли, тези мисловни ограничения са вкочаняващи! Много ни пречат. Нищо не спира духовното и материалното да вървят ръка за ръка, дори в повечето случаи е точно така. Удоволствието да четете тази статия го дължите на богатите хора, които са се постарали първо да поставят компютър на масата във всеки дом, после да направят софтуера му достъпен за всички и най-накрая да обвържат компютрите от цял свят в една удобна за ползване мрежа. Имената на тези хора фигурират в списъците с най-големите дарители на планетата. Ако в очите на заблудения всички богати са престъпници, то в очите на разумния само тези, които се занимават с престъпления са такива. Независимо от размера на банковата им сметка.

Налага ли се да избираш между духовното и материалното? Ако искаш да си еднакво далеч и от двете, отговорът е да.

Тихомир Димитров 

Може би ще харесате още:

Други четири популярни заблуди

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Ако се случи това, това и това, най-после ще си щастлив и спокоен

Имаш собствено име? 

Ресурсите са ограничени?

Обичаш нещо или някого?

Ненормално е да си сам?

Криворазбраната духовност 

За щедрите бедняци и богатите скръндзи

ноември 6, 2013

Още четири популярни заблуди..

1

От ляво на дясно:

1/ До определена възраст трябва да постигнеш нещо (брак, кариера, деца…)

Александър Македонски на 21 е контролирал половината свят, а ти на 33 още не си женен/омъжена! Не си милионер на 40 и, о, Боже, най-голямото „прегрешение“ – нямаш деца! Не си добавил(а) единица към милиардите единици по света (and counting), от които само десет процента ще имат достъп до питейна вода, до някаква (отвратителна) храна и до покрив над главата (плюс калашник в ръката) през следващите десетилетия (може би).

Какво престъпление само!

Тази популярна заблуда е магистрала към нещастието за мнозина. Всъщност, само за тези, които са избрали да повярват в нея. Защото има два типа хора: Хора, които избират да служат на популярните заблуди и хора, които избират да не им служат. И двата типа са нещастни. Понеже търсят щастието навън. А то не е навън. Но никой не им е казвал да го търсят навътре. Те дори не знаят какво е това „вътре“. Възпитавани са по различен начин. Възпитавани са да търсят щастието в общественото одобрение, в напасването към правилата, в намирането на смисъла заради рамката, която е приемлива… само защото е приемлива. Но до тук. Оттам-нататък щастието си остава лична отговорност. А резултатът е един приемлив живот. Но щастието не е приемлив живот. Плюс това, липсата на топки да бъдеш различен не е особено постижение. И не трябва да си различен. Първото нещо, от което трябва да се отървеш е ултиматумът, че трябва.

Чрез трябва хем си потопен във всеобщото одобрение, хем понякога ти идва да си прегризеш вените от яд в хладното, безпристрастно утро на новия ден. Или да замениш мястото си (от завист) с някой друг. Няма смисъл. И на него (нея) му (й) идва да си прегризе вените от яд в хладното, безпристрастно утро на новия ден. Проблемът му (й) е, че не прилича на теб. Така всички са нещастни. Защото се поддават на външни влияния.

Разберете, обществото няма нужда от вас. Не е имало нужда от вас през 1231 година, няма нужда и сега. Не ви е питало, не е искало някакво специално разрешение, нямате и покана. Всичко, което се случва е един системен психологически тормоз по натрапването на външни идеи и ангажименти, които са обвързани с чужда, колективна, несъзнателна, заучена представа за вашето собствено щастие.

Макар и общоприета, тя си остава само представа. Иначе нямаше да искате да сменяте мястото си с някой друг. А го правите по 50 пъти на ден, признайте си! Правите го, когато видите кола по-скъпа от вашата. Правите го, когато срещнете жена по-млада и по-привлекателна от вашата. Правите го, когато на пътя ви застане човек, който си изкарва парите 900 пъти по-лесно от вас. Правите го стотици пъти на ден. Не зависи от пола. Правите го всеки ден. От мен няма защо да го криете. Можете да го скриете от мен, но себе си едва ли ще успеете да заблудите. И няма защо да го правите. Щастието не е някъде навън.

Къде е тогава?

Можете да бъдете перфектно щастливи и без целия този булшит. Още сега. Можете да изберете да бъдете. Можете да погледнете с рентгенови очи през празната, куха заблуда на познати и непознати за това как точно вие и как точно сега трябва да сте щастливи и спокойни. Можете да спрете да вярвате в паразитни, внушени отвън вярвания и представи! Можете. Знам, че можете.

2/ Оцеляването е най-голямата ти грижа (цел) в живота

Всички сме възпитавани, че трябва да се оцелява. Животът е труден! Ако заменим тази основна грижа / цел в живота с „успяване“, ще сме много далеч от заблудата, защото успяването включва оцеляването само по себе си, а обратното никак не е вярно. Оцеляването по подразбиране изключва успеха.

Спомнете си за птицата в небето от Библията. Нея кой ще я храни? Тя нито преде, нито тъче, нито жъне, нито внася социални и здравни осигуровки, а не само, че оцелява, но дори е успяла да полети – нещо, което за нас е само полюция, мечта или сън. Полетът изисква ентусиазъм. Оцеляването е мотивирано единствено от страх, а успяването – от радост и ентусиазъм. Кой, в крайна сметка, има по-голям шанс да оцелее? Движеният от радостта, от удоволствието и от ентусиазма или живеещият в постоянен страх? Страхът е просто навик, с който сме свикнали и е крайно време да видим, че е просто навик.

3/ Трябва ти план, не можеш без план!

Но така елиминираш всички подходящи подаръци от съдбата, а тя знае по-добре от теб какво точно ти трябва в момента! Освен това, плановете невинаги се сбъдват, защото нямаш никакъв контрол върху обстоятелствата от външния свят, върху стихийните събития, върху климатичните условия, върху съвпаденията и решенията на други хора. Те могат само да те изненадват. Нямаш контрол върху съдбата. Нямаш контрол върху мира и войната. Нямаш контрол върху политическата стабилност и валутните курсове. А всичко това може сериозно да разколебае твоите планове, повярвай ми!

Резултатът от заблудата, че на всяка цена ти трябва план е разочарование и фрустрация от несбъднатите планове. От липсата на контрол. Виж „Моето малко гениално откритие“ – имаме 100% контрол върху вътрешните си състояния и почти нулев контрол върху външните събития. Спорен е фактът доколко едните провокират другите и обратно.

Най-вероятно и двете са верни, но едно нещо е сигурно – губиш енергия, когато съсредоточаваш усилия върху неща, които не зависят от теб, а.к.а върху външния свят. Можеш да променяш само вътрешните си състояния, при това на 100% и само там си заслужава да инвестираш енергия, ресурси и време. Можеш да избереш, примерно, докато те обиждат, да си останеш не-обиден. Или да избереш да се обидиш и да им дадеш урок. Няма правилен и грешен избор, Има само съзнателен и несъзнателен избор.

Несъзнателен е изборът, който взимаш по инерция, без да мислиш, без да присъстваш, когато реагираш, защото така си свикнал, а не защото така си решил. Той, по един или по друг начин, винаги е „грешен“ (за самия теб), защото ти де-факто отсъстваш от ситуацията и не взимаш никакви решения. Просто се возиш на шейната. Що за арогантност е това?

Западните народи са много по-арогантни от източните. Там си определят среща в шест след няколко месеца, а източните народи казват: „Ще се видим след час, ако е рекъл Господ.“

4/ Парите се изкарват само с труд, лишения и пот на челото

Освен да се изкарват, парите могат също да се подаряват (получават като подарък), да се наследяват, да се печелят по щастлива случайност (от тотото, в казиното), да се откриват на улицата, да са резултат (в големи количества) от подписването на един-единствен договор, да са резултат от изтичането на месеца и на годината (просто си отдаваш гаража под наем). Само в много редки случаи парите се изкарват с труд, лишения и пот на челото. Всъщност хората, които вярват, че е така, имат най-малко пари.  И дават жертви. Това най-добре го знаят хората, които имат МНОГО пари. А заблудата, че парите задължително се изкарват само с труд, лишения и жертви е единственото, което им пречи да бъдат свободни / икономически независими, като тях.

За съжаление, така са ни възпитавали от малки – че парите се изкарват (откъде, от заешката дупка ли?) само с труд, лишения и пот на челото. Не е проблемът, че са ни възпитавали. Проблемът е, че сме им повярвали. Че не сме се усъмнили. Че не сме се и поинтересували, дори, от други алтернативи… където няма нужда да вадиш нещо от някъде.

Проблемът е, че сме забранили на съзнанието си да работи върху други алтернативи… Заплатата е единственият източник на доходи за повечето хора, а те дори не виждат, че наемът, лихвата, дивидентите, рентите, патентите, лицензите, комисионните и авторските права са основният източник на доходи за онези, които са ги превърнали в роби. Всичко това са законни източници, но ние предпочитаме дори да не мислим за тях, да не би случайно да си развалим комфорта от уютната заблуда, че само когато копаеш под земята, получаваш злато. Понякога е нужно, макар и жестоко, да копаеш с месеци, но да не получиш и пукната стотинка. Само тогава можеш да се изтръгнеш от зловещата заблуда, че парите се вадят от някъде в тъмното със зор и с пот на челото.

Най-богатите хора не са най-работещите усърдно, а празникът на труда, какъвто има в повечето държави, е най-лицемерният фарс, който може да съществува. Защото същите тези държави облагат с над 50% доходите, изкарани с труд и пот на челото, а почти забравят да таксуват паричните потоци, които идват наготово. И ви карат да празнувате, на всичкото отгоре! Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

P.S

Този блог навършва седем години днес. Бъдете живи и здрави! Нямаше как да се случи без вас…

 Тихомир Димитров

май 12, 2013

Ако кряка, скача и изглежда като жаба, значи сигурно е жаба

jaba

Изт: science.howstuffworks.com

„Политиците и пелените трябва да се сменят редовно. По една и съща причина“

(неизвестен автор в интернет. Хе-хе )

България изглежда като страна, която се управлява зле. Държи се като страна с лошо управление и в нея се живее като в страна, която се управлява супер зле. Ако четвърт век не ви стига, за да разберете това, значи няма да ви стигнат и следващите 200 години… Политическата система просто не работи. Тя в момента реже клона, върху който седи.

Мнозина биха упрекнали народа за това, т.е българите, с аргумента, че политиците произлизат от нашите среди, че те са едни от нас, че ние сами си ги избираме и, едва ли не, сме отговорни за техните решения.

Не.

Грешка.

Първо, политиците на са част от българския народ. Те са част от един привилегирован и затворен за външни лица, самовъзпроизвеждащ се елит, отделен с твърди граници от обществото, чиито корени могат да се проследят чак до бившия комунистически, милиционерски, доноснически, авторитарен, привилегирован и затворен за външни лица, самовъзпроизвеждащ се елит, отделен с твърди граници от обществото. Който продължава да дърпа конците и до днес…Даже довчерашният ни Първи го има на общи снимки с Първия от онова време. Ако мислите, че това е „случайно“, значи трябва да си прегледате главата. Ако мислите, че носите някаква отговорност за поведението на отделен от вас, затворен за външни лица, авторитарен, самовъзпроизвеждащ се и наследствен елит, също трябва да си прегледате главата.

Да обвиняваш гражданите за грешките на техните политици е все едно да обвиняваш служителите на една корпорация за стратегическите грешки, допуснати от нейните мениджъри, които са я довели до фалит. Или пасажерите на самолета за катастрофата, предизвикана от пилота поради небрежност. Или пътниците за недоглеждането на шофьора при произшествие.

Не.

Грешка.

Отговорност за управлението носи винаги този, който седи зад волана. Точка по въпроса.

Ние, избирателите, нямаме никакъв механизъм да държим елита отговорен за това как управлява, нямаме начин (нито практически, нито законен) да го задължим да спазва своите предизборни обещания, не можем да му поискаме отчетност (освен морална) докато ни управлява, а последният не носи никаква отговорност и за гласуваните от него решения (пак освен морална).

В резултат на това, България е страна, която се управлява зле. Изключително зле. Систематично зле. Понеже се управлява от хора, над които няма никаква отчетност и контрол. Ти, аз и бай Генчо да бяхме, ние също бихме злоупотребили в среда, където получаваш всички ресурси да управляваш, но никой не ти търси отговорност за това как точно го правиш.

Можем да ги „наказваме“ само веднъж на четири години, но това е пълен ташак, с извинение за израза, защото аз, ти и бай Генчо да бяхме, все щяхме да намерим начин да се разберем как отново всички да спечелим, ако стадото вземе, че „накаже“ някой от нас на следващите избори. Да ви прави впечатление, че едни и същи личности седят около софрата вече четвърт век? Психопати да бяха, все щяха да се разберат. А те не са психопати. Те са българи. Българите сме свестни и разбрани хора.

„Изборите не променят нищо. Иначе щяха да ги забранят“. Авторът на това изказване не съм аз.

Политиците имат в ръцете си финансовия, човешкия, икономическия, медийния и административния ресурс да управляват. Но им липсва моралния. На какво се дължи това? Според мен, на чувството за отделеност. От държавата.

Напразно си мислим, че чувство за отделеност имат само гражданите. Чувство за отделеност имат и законно избраните им представители. С тази разлика, че за тях държавата е нещо, от което винаги получават (власт, пари, удобства, привилегии), а за теб държавата е нещо, на което винаги даваш (данъци, такси, осигуровки, доверие). Повечето неща си задължен принудително да ги даваш, а има и хора, които повечето неща се чувстват задължени принудително да ги получават.

Разберете, нищо друго не мотивира един човек да влезе в политиката, освен личните облаги, които тя носи. Чувството за отделеност стои в основата на егоизма, а ние живеем в егоистично, консуматорско общество, кoето налага „ценността“ да трупаш и то повече, отколкото другите са натрупали. Ако може. Как да ви обясня, че да очакваш морал от някой, натоварен с власт, от когото и да било политик в такова общество, е по детски наивно? Хората не се чувстват натоварени с власт. Те се разтоварват финансово, когато докопат ключа за „пещерата на Аладин“.

Но се връщаме на отговорността. Отговорността за това, че работиш, а не можеш да си платиш тока не е твоя. Тя е на хората, които си натоварил с отговорността да те управляват. На които си платил (скъпо и прескъпо) да го правят. Отговорността е на шофьора зад волана. На капитана зад руля. На мениджърския екип на компаннията. Акционерите може и да гласуват веднъж годишно, но през останалото време отговорността се пада на мениджърите. Персонално и лично, през всяка една минута от годината те носят отговорност за имуществото, което управляват.

Ръководителите на България през изминалия четвърт век решиха, че е възможно да прибереш само едната страна на монетата в джоба, т.е правата и привилегиите, но без отговорността за това, че са ти гласували доверие и са те натоварили с обществени механизми…не, за да си оправяш семейството, вилата и лозето, нито да си пълниш банковата сметка в Швейцария, а за да разшириш съзнанието си от егоистично до национално-егоистично, т.е поне до рамките на една нация. Да мислиш за голяма група от хора, преди да помислиш за себе си. Да станеш държавник. Да бъдеш политик.

Политиката не е мръсна дума. Мръсно е ограничението в съзнанието на онези, които не могаг да видят по-далече от носа си и използват сложните политически механизми, създадени за благото на едно общество, за да си оправят положението / родата / банковата сметка в Швейцария.

В България няма политици. Не и от ранга на политиците, живели преди 2000 години, в една древна и варварска епоха, при смешни (в сравнение с днешните) знания, условия на живот, възможности за комуникация и контрол. Но те превърнаха Рим в центъра на цивилизацията. Те създадоха стандарти за държавност и за политика. Не-политиците у нас превърнаха една богата държава в мизерно общество, където работиш, но не можеш да си платиш тока…

Връщаме се отново към отговорността. Няма действие без противодействие и не можеш да прибереш само едната страна на монетата в джоба. Това поведение натрупа значителни морални дългове през последния четвърт век, които трябва да бъдат платени. А който не си обслужва дълговете фалира. Преструктурират го, разпределят му имуществото, в по-крайни случаи дори го вкарват в затвора.

Не-политическата класа натрупа огромен пасив, който вече не може да обслужва. Наближава времето, когато кредиторите ще дойдат, за да си поискат своето. Защото законът за равновесието работи. Резултатът може да се отлага във времето, но лихвите се трупат и компенсацията е неизбежна. Има една поговорка, че Бог забавя, но не забравя.

Независимо кой ще седне зад кормилото на държавата след тези избори имам чувството, че ще се окаже в ролята на човека, който ще трябва да плати вересията на всички останали преди него. Затова отидох до урните и пуснах реален глас, въпреки че мислех демонстративно да задраскам всички кандидати…Не ми даде сърцето, тъй като и за бюлетината, и за ксероските, и за хората, които обслужват този средновековен, пълен с пропуски и възможности за манипулация изборен процес съм си платил. Лично. От моя джоб. Защото аз съм от онези, които са принудени само да дават в системата. Без да ги питат дали искат. Но Системата сега е такава. И реших да я използвам. Пуснах реален глас за този, когото искам да видя как се оказва в ситуацията на длъжника, принуден да плаща за вересиите на всички преди него. Пуснах гласа си и, за да обезсмисля едни 50 или 100 лева дадени за един брой фиктивен глас от хора, които смятат, че така ще стигнат много далеч. Ще стигнат най-много до ролята на длъжника. А някой трябва да плати сметката…

Не-политическата класа у нас в момента реже клона, върху който седи. Всички очакваха краят да настъпи през 2012 година, но не знам дали ви прави впечатление, че тогава започна едно ново начало. Дори въздухът вече е различен. Правилата се промениха. Хората стават все по-осъзнати, все по-самостоятелни и скоро няма да имат нужда да плащат на някой, който да ги заблуждава, че ги води към „светлото бъдеще“, което винаги си остава отложено за неизвестното бъдеще. Все по-трудни времена настъпват за нечестните, уважаеми. На земята се спуска справедливост и тя, за разлика от дебютния ми роман, наистина е „Справедливост за всички“. Защото се ръководи от невидими правила, чиито автори не са хората с тяхното ограничено, егоистично съзнание. Едно ДРУГО съзнание се пробужда у човечеството в момента, правейки тези, които се мислят за отделeни от него, излишни.

На знам дали забелязвате, но все по-малко време е необходимо нечестните практики да излязат на яве. Все по-малко са бариерите пред прикриваните с години малки и големи, но задължително мръсни, тайни. Все повече са възможностите за разобличаване на лъжите. Все по-голямо е значението, което всеки човек разбира, че има: за себе си, за обществото, за собствената си съдба. И все по-трудни времена настъпват за нечестните.

Обръщам се от ниската си позиция в обществото към следващите ръководители, които ще застанат зад кормилото на държавата:

Скъпи сънародници, не искам да ви гледам в раирани дрехи, нито да ви конфискувам имуществото, нито да ви съдя или да ви бия по площадите. Не искам, заради простата причина, че носите същата душа, като моята, а това не ми позволява да ви пожелая нещо, което не бих пожелал на себе си. Но, за ваше собствено добро, имайте предвид следните няколко елементарни препоръки:

– Не крадете и няма да ви разследват за кражби;
– Не лъжете и няма да ви държат отговорни за лъжа;
– Не злоупотребявайте и няма да ви преследват за злоупотреби;
– Не клеветете и няма да ви съдят за клевета;
– Не заменяйте националното богатство за свое и няма да ви го потърсят обратно с лихвите;
– Не застрашавайте природата и няма да платите жестока цена за това;
– Не страдайте от заблудата, че сте нещо повече или ПО-ВАЖНО дори от просяка на улицата, защото една ПО-РАЗУМНА от вас сила ще ви накара да изтрезнеете от тази заблуда по начин, който няма да ви хареса. Това е силата на ОСЪЗНАВАНЕТО.
– Накратко, не правете на другите онова, което не бихте искали да ви правят на вас. Защoто сроковете се скъсяват…

Мислете малко по-глобално. Сега вие имате шанса да мислите от и за цяла една нация! Все по-трудни времена ще настъпват за нечестните и все по-малко ще бъде времето, в което този шанс ще им се предоставя.

Бъдете новатори! Използвайте го! За пръв път в най-новата история на България вземете, че експериментирайте да бъдете пионерите, които първо ще допринесат с нещо за общото благо, а после ще посегнат да отнемат от него. Опитайте, пък се наслаждавайте на резултатите. Дори няма да ви се налага да посягате. Ще получите много повече, отколкото сте мислили предварително, че заслужавате…

Желая ви успех и в никакъв случай не ви мисля злото!

Но ще ви наблюдавам внимателно и ще ви държа отговорни (не само морално) за всичко, което правите, мислите или говорите, докато сте „зад волана“ на „превозното средство“, в което сме аз и още няколко милиона души…

Не си мислете, че ние държим на собствения си живот или съдба по-малко от вас самите…

Или, че ще успеете да прехвърлите отговорността на пасажерите за това, че не сте забелязали рязко приближаващата промяна.

Не, ако катастрофирате, „катаджиите“ ще дойдат и ще се занимават единствено с вас…

Така, че умната! Който предпочита русата, става порно актьор, а не държавен ръководител.

Бъдете част от епохата, в която не-случайно сте се родили да бъдете.

Станете част от промяната, която искате да видите в света!

Тихомир Димитров

април 17, 2013

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

kakvo 6te kajete

Изт: questpointsolarsolutions.com

Да не забравяме, че само преди 500 години земята беше плоска и океаните изтичаха от нейните краища…Може да се окаже, че всичко, на което са ви учили някога, е опашата лъжа! Говоря за вашите ментори: първо донорът на майчиното мляко, т.е собствената ви майка, после твърдата десница на бащата, след това възпитателките в детската градина, учителите, приятелите, сред които толкова лесно се разпространява лъжата, след това лидерите, харизматичните личности в работата и в обществото, шефовете, господарите, началниците, политиците, демагозите, експертите и така наречените „авторитети“, плюс пазителите на традицията: вездесъщата рода, която винаги знае решението на вашите проблеми, но никога не преодолява своите; бившите ви и настоящи гаджета; новинарите по телевизията, кино звездите, формиращите мнение блогъри; всички тези хора, сред които се нареждам и аз, които без съмнение са ви лъгали, лъжат и ще продължават да ви лъжат. Не защото са лоши хора, а просто защото и тях са ги лъгали. Систематично. Цял живот. Лъгали са ги същите тези не-лоши хора от същите тези категории, изброени по-горе. Не от зла умисъл, по-скоро от липса на всякаква мисъл. По навик. Като автомат. От незнание.

Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Примерите са практически неизчерпаеми, затова ще „хвана“ само три от тях и ще ви ги хвърля на масата като мокри, голи, дишащи шарани:

Родолюбието като „добродетел”

Тази свята майчица родината! Кой не е лял кръв за нея? Кой не е готов да положи костите си в нозете й? На „майката“, с която единствената форма за комуникация са: сметките, данъците, таксите, ревизиите, проверките, глобите, принудата, заявленията, исканията, декларациите, предупрежденията, жалбите, молбите и договорите….тоест, всичко друго, но не и майчиното мляко…

Някои ще ме коригират, че има разлика между „родина“ и „държава“, но щях да се съглася с тях само, ако можех да избирам родината и, ако този избор не водеше винаги до едни и същ краен резултат – държавата. Защото можеш да си без родина, но не можеш да си без държава.

А тя върви с куп досадни ограничения: не можеш да пиеш бира в парка или на плажа през лятото, не можеш да гледаш похотливо колежките в офиса, нямаш право да се съмняваш в решенията на Председателя и т.н.. Неспазването на тези ограничения варира от глоба до кучешка смърт в концентрационен лагер.

Независимо дали става дума за САЩ, Северна Корея или Афганистан, между държавите има нещо общо, което винаги дразни и това, в сто от сто примера, е принудата – на една имагинерна общност (юридическо лице) върху реалния живот на живи и дишащи хора, от плът и кръв.

Принудата е точно обратното на майчиното мляко…Може да си човек без родина, но не можеш да си човек без държава. И винаги ще се намери някой със съмнителен морал, който да се възползва от любовта ти към един идеал, какъвто е родината, за съвсем реалните си, жестоки, дори нечовешки, егоистични намерения. Разбира се, има цивилизовани и нецивилизовани държави.

Каква, обаче, е разликата дали ще се кланяш на комунистическия Председател или на корпоративния си бос, след като и двамата те държат за топките, било с доживотна каторга, било с доживотна ипотека, заради собственото ти съгласие да приемеш техните непроверени (винаги са непроверени) ценности като свои?

На мен, примерно, ще ми е трудно да ви убедя, че младият ви, хубав син, който току що е навършил 18 години и е все още е девствен, трябва да умре от насилствена и жестока смърт, но, ако ме облекат в зелена дреха с цветни пагони, ако ви го обясня не лично, а по телевизора и, ако за „аргументи“ използвам две ключови емоции, каквито са любовта и страха, а.к.а: страхът от чуждото и любовта към своето, плюс вярата ви в един идеал, какъвто е Родината, то тогава вие най-вероятно ще ми поверите своя 18 годишен син, за да правя с него каквото си пожелая и аз най-вероятно ще го изпратя на жестока и насилствена смърт върху бойното поле, за да докажа нещо на идеологическия си противник. Не мислите ли?

Тъй като този блог се чете предимно от осъзнати хора съм почти сигурен, че не мислите… Но това не пречи горният сценарий да се повтаря отново и отново в продължение на хилядолетия. От любов към своето и от страх към чуждото. От вярата в идеала. Един от най-опасните идеали е Родината. Забележете, само преди няколко години тя беше „татковина”, т.е усещаше се твърдата десница на бащицата. И бащицата беше готов да осъди децата ви на смърт в името на един идеал, в който вече не вярва никой. Щеше да изпрати децата ви на смърт срещу турците, чиито серияли поглъщаме сега. Или срещу „империалистите“, чиито модни стоки обличаме и, пред чиито поп икони се покланяме. Щеше да докаже нещо, с горещата кръв на децата ви, на идеологическия си противник. Щеше да го убеждава по този начин, че е прав. Че своето е по-хубаво от чуждото. Че нашето е по-ценно, защото си е наше! Толкова ценно, че си заслужава дори да те овъглят жив, за да го опазиш. Още преди да си се отървал от девствеността. И залогът за всичко това е злоупотребата с една опасна любов, каквато е любовта към родината. Идеалите се менят, но реалността си остава. Днес нещата не са се променили много. Само формите се изменят. Действителността си остава. И проблемът въобще не е национален.

Вземете десет младежи от десет произволно избрани страни, включително Бангладеш, Сомалия и Северна Корея. Попитайте ги с какво се отличава Родината от останалите държави. Ще получите един и същ отговор: Тя е най-яката, няма по-яко място от Родината! А сега ги накарайте да се аргументират. Попитайте ги „Защо?“. Отново ще получите един и същ отговор: Защото е моята / нашата / на моите / нашите предци. Демек: „Моето си е най-хубаво, защото си е мое“. Чудесен аргумент, а? Не мислите ли? Тъй като този блог се чете предимно от осъзнати хора съм почти сигурен, че не мислите. Така.

Всеки ден минавам с колелото си покрай една костница-мемориал. И вътре е пълно с черепи – на 18 годишни деца – промушени, прегазени, разстреляни, взривени, изгорени живи – за „правото“ да се наричам българин, а не китаец, турчин, сърбин или кореец. Примерно. Все едно, че го избирам това „право“. Все едно, че където и да избера да отида (или където и да се родя) няма да минавам покрай такива могили…

Не ме разбирайте погрешно, родолюбието е естествена човешка потребност, като необходимостта от общуване и от принадлежност към едно по-голямо цяло. Проблемът е, че съществуват личности със съмнителен морал, за които между родолюбието, като чист идеал и държавата, като форма на принуда за постигането на съвсем егоистични цели, винаги стои знак за равенство. И в десет от десет случая те ще се възползват от него.

Човек, меко казано, трябва да бъде разумен и да знае къде точно са границите на здравословната любов към един чист идеал и откъде започва съвсем реалната злоупотреба, като принуда, с нечиста, користна цел. Идеалите са за това – да не се бъркат с действителността. Проблемът е, че цял живот ни възпитават в идеали, а после ни се налага да живеем в реалния живот. А там между любовта към родината и държавната принуда стои знак за равенството. И винаги има кой да се възползва от това. Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Слава на труда!

Комуизмът отмина, но възхвалата на труда си остана. Сигурен съм, че ви е по-симпатичен бачкерът, който едва свързва двата края от рентиерът, който печели два пъти повече, но без да си мърда пръста. Или от късметлията в казиното. Или от собственика на казиното. Няма значение. Важното е, че трудът се „цени“.

Разбирате ли, аз нямам нищо против да е така. Мен също от малък са ме лъгали, че трудът е добродетел – похвално занимание, което сякаш се насърчава от обществото. Лъгали са ме, че е хубаво парите да се изкарват с труд и пот на челото. И стига това да не се наказваше от обществото, аз нямаше да имам нищо против красивата, опашата лъжа. Отново привеждам примери:

Ако сте късметлии доходът ви да се формира едновременно от наем и от работна заплата, то неизбежно ще забележите, че 50-60% от трудовото ви възнаграждение се отнема от обществото под формата на данъци, такси и осигуровки, а от наема – доход, за който дори не сте си мръднали пръста – ви се отнемат само 10%, при това след приспадане на определени разходи, които ви се полагат. Интересно защо на работниците не им се полагат необлагаеми разходи? Същият принцип важи за доходите от хазарт, лихви, ренти, дивиденти, патенти, авторски права, лицензи и още много други, като общото между тях е, че изработеното с труд винаги се наказва, а полученото наготово винаги се поощрява.

Нямам нищо против и това да е така. Възразявам само да празнуваме „деня на лъжата“ и на 1 май, защото, макар всички да вярват в опашатата лъжа, съвременното общество наказва труда по-строго дори от престъпността.

Затова умните родители учат децата си не как да работят, а как да станат успешни търговци, рентиери, лихвари и банкери. „Богат татко / беден татко“ и „Конспирацията на богатите” от Кийосаки са две книги, които имат да ви разкажат още много по въпроса…

Справедливост за всички

Друга опашата лъжа, в която сме свикнали (защото така са ни възпитавали) да вярваме е, че трябва да има, че изобщо някога е имало и, че е възможно да има….справедливост. За всички, при това! „Неприятната“ новина е, че откакто свят светува животът си е маса несправедлив: жестоки хищници с кървясали муцуни разкъсват красиви и безопасни добичета; грижовни съпруги и майки са пренебрегвани заради арогантни зли кучки, които са обект на всеобщо обожание; кротки и услужливи момчета си лягат сами заради грубияни, които са по-предпочитани от тях дори, когато са в затвора; двойкарите от училище стават работодатели на децата на своите учители, а истинските Учители ги разпъват на кръста.

Такива са нещата. Такива са били. И такива продължават да бъдат. Поне засега. Щеше да бъде много по-лесно да ги приемем, ако не ни бяха възпитавали (поради незнание), че справедливостта, изобщо, съществува. Че трябва да има справедливост. Че е възможна. За всички. Че хората са равни пред закона. Че имат еднакви права. Еднакви възможности. Това никога не е било и всеки ден се убеждаваме, че не е така.

Справедливостта е още един чудесен идеал, с вярата и любовта в който се злоупотребява – за съвсем реални, егоистични цели. Общото между идеалите е, че те са за това – да не се бъркат с действителността. Идеалите не съществуват на практика, те са идеи с непостижим характер – обещания за утре, с които се злоупотребява днес. Проблемът е, че цял живот ни възпитават в идеали, а после ни се налага да живеем в реалния живот. Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

Искаме, примерно, от журналистите да са безпристрастни. Но те са служители на частни компании, които по закон съществуват само и единствено с цел печалба, а хлябът на въпросните журналисти зависи единствено и само от печалбата на техния работодател. Следователно, липсва всякаква логика да очакваме безпристрастност от хора, чийто доход, в т.ч. и храната на децата им, зависи от фирми, които по общоприетите закони, правила, норми, традиции и търговски обичаи са принудени да функционират в среда, където оцелява този, който получава най-много. Защо тогава се учудваме, че неговите служители защитават интересите на партията, организацията или личността, която плаща най-много?

Или искаме, примерно, от политицте да са честни. Честен политик и безпристрастен журналист са оксиморони. Те не трябва да стоят в едно изречение. Нито граматиката, нито действителността го позволяват.

Аз нямам нищо против и това да е така. То си е част от живота. Имам против само да ме убеждават, че справедливостта, изобщо, е възможна. Че съществува и, че трябва да съществува. Че „всички са равни пред закона“. Че идеалите стоят по-високо от ресурсите в едно общество, което би продало и майка си за ресурси, най-малкото защото бъдещето на децата му зависи от тях.

Накратко, нямам нищо против фикцията за „справедливост“, в която всички сме повярвали. Аз обичам фантастиката. Имам против само да ме убеждават, че Люк Скайуокър не е герой на талантлив режисьор, а личност, която реално живее сред нас. Вярването в идеали, на които са ни възпитавали от чисто незнание, прави живота по-труден за живеене и по-мъчен за приемане.

Тихомир Димитров

Следваща страница »