Писателският блог на Тишо

август 19, 2016

Сравнението винаги носи страдание

abasdbasfb

Изт: whatsyourgrief.com

На света днес живеят повече хора, отколкото някога са живели, през цялата история на човечеството, взети заедно…

И, въпреки това, ние обичаме да се сравняваме. С останалите.

Сред седемте милиарда жители на планетата винаги ще има някой по-богат от нас, по-красив от нас, по-здрав от нас, с по-хубава половинка от нашата, по-добре устроен в живота, с повече възможности, по-талантлив, по-умен, по-можещ и т.н.

Не, не „някой“, сред седемте милиарда (and rapidly counting) винаги ще има стотици милиони, които да отговарят на тези условия.

И техният брой ще расте. Всеки ден. Утре ще има два милиона души повече, които ще са по-красиви, по-богати, по-млади, по-успели, по-щастливи от нас.

Но на нас ни трябва само един. С когото да се сравняваме. И ще си изядем опашката от яд, че не сме като него…

Сравнението винаги носи страдание.

Разбира се, има го и обратният вариант, да се сравняваш с дъното, с отпадналите от „класацията“.

Те са дори повече, отколкото ни се иска, повече са, отколкото можем да предположим.

Но дали това води до някакво щастие?

Естествено, че в сравнение с един инвалид всички ние сме „атлети“, в сравнение с уродливия по рождение всички ние сме „красиви“, дори най-посредствените от нас могат да минат за такива, стига да нямат генетични увреждания; в сравнение с бездомниците в Калкута всяко българско семейство с къща на село е семейство от милионери, независимо колко мизерно се чувства около чушкопека наесен, а в сравнение с убитите във войната ние всички сме щастливи, че все още сме живи и, да, в сравнение с тях ние сме направо безсмъртни, както и в сравнение със загиналите в катастрофи, с осъдените на смърт, и с умрелите от рак.

В сравнение с доживотните затворници ние притежаваме неограничена свобода…

Но прави ли ни щастливи всичко това?

Не ни прави.

Защото сравнението винаги носи страдание.

Някои го наричат „нещастие“.

Не-щастлив си, защото си различен от „останалите“. Не си „като хората“. Или хората не са като теб.

Какъв е изходът от всичко това?

Да спрем да се сравняваме?

Не, тогава биха изчезнали конкуренцията и всичко, което прави живота възможен.

Би погинала цяла цивилизация, базирана върху сравнението.

Сравненията са здравословни, стига да знаем кога да спрем.

Дори най-полезното и безобидно лекарство може да се окаже смъртоносно в неправилните дози.

Хората просто не знаят кога да спрат. Да воюват. Да настояват. Да ядат. И да се сравняват.

Спрете да се сравнявате.

Вместо това, изградете си Собствена Вселена и бъдете Господарите в нея!

Проверете кои приоритети са важни за вас, но ги проверете извън „компаса“ на възпитанието, на мас-медиите, на общественото образование и на хипотетичните очаквания, които другите може да имат към вас. Никой няма никакви очаквания, всеки се интересува единствено от себе си. И сравнява очакванията си с вас.

От вас се изисква НЕ да правите същото, а да имате собствен план. Собствен рекорд за подобряване. Собствена космогония. Собствена „класация“. И собствена ценностна система.

Различна от тази на всички останали.

Можете ли го?

От отговора на този кратък въпрос зависи дали изобщо някога ще изпитате щастие в този кратък живот…

Тихомир Димитров

декември 3, 2015

Щастието е лесно

gnxfgn

Изт: Уикипедия 

Бях се сдухал нещо напоследък: заради лошите новини, които непрекъснато ме заливат отвсякъде, заради скапания хотел, в който отседнах на рождения си ден, заради хилядите дребни и злободневни неща, които ми отнемат от времето и от енергията, необходими за довършването на новия ми роман, включително и заради факта, че на най-култовия календар тази година, вместо привлекателни мъжки и женски тела, които предизвикват въображението със своята естетика, решиха да изтипосат 80 годишни баби по чорапогащници.

Всичко това е нон-сенс, разбира се. НО може да те повлече надолу. Ако му се оставиш…

Та, излязох си аз онзи ден от нас, сдухан и посмачкан, реших да се възползвам от красивия, слънчев, есенен ден и да си подаря малко самота. Дълго обикалях безцелно из града, после си взех една биричка, намерих си пейка в парка, съборих на земята покрилите я жълто-червени есенни листа, седнах и си запалих цигарка.

И тогава ме озари едно прозрение:

Щастието, мама му стара, е лесно!

Получих отговор на въпроса, който си задавах постоянно: Защо ми е толкова трудно? Защо позволявам на външни, груби и грозни процеси, които нямат никаква пряка връзка с мен, да нахълтват така варварски в личното ми пространство и да нарушават вътрешния ми комфорт? Да рушат душевното ми спокойствие? Защо? Защо е толкова трудно да си щастлив? И разбрах, че трудно е точно обратното: да си нещастен е трудно. Изисква се доста „бачкане“, за да го поддържаш това състояние. Трябват си упоритост и постоянство. Не може току-така да се откажеш да бъдеш нещастен, нали? Ще вземе да ти олекне! Ще вземеш да изпаднеш в някаква празнота! Какво ще правиш тогава?

Ето какво направих аз: доизпуших си цигарата, станах, продължих си разходката и реших да погледна на света с нови очи. Ей така – за експеримента. Да видя по-трудно ли е, отколкото да си сдухано л**но, с извинение за израза.

Първо видях едни дечица да си играят на една детска площадка. Когато човек е смачкан, дори най-позитивното може да извика у него (по навик) негативни усещания. Примерно: че ти самият още нямаш деца, че ще умреш сам, дърт и неразбран! Или пък, че децата ти вече са големи, неблагодарни, отдалечили са се, нямат нужда от теб! А колко сладки бяха едно време, като тези мъници, заровени в есенните листа! Голям зор е, братче, да ги поддържаш тези мисли, тези емоции, този безкраен цикъл от водещи едно към друго отрицателни умопомрачения. И то при вида на невинни дечица! Ами ако животът те сблъска с нещо наистина гадно? С нещо наистина зло? Сега разбирате ли колко много „бачкане“ се изисква, за да го поддържаме това състояние в себе си? Разбирате ли колко много енергия трябва, за да си настроен така през цялото време?

Стана ми смешно, когато си дадох сметка за тези неща. Изведнъж ми олекна. Подминах и в лекотата си някак от вътре ми дойде да ги благословя тези деца. Не, не съм религиозен, нито дълбоко вярващ, но настроението ми изведнъж се промени и извади „на показ“ други, съвсем неочаквани чувства. Започнах да им пожелавам само хубави работи. Мислено очертах животите им в ума си, „нагласих“ ги в уютни домове, при родители, които ги обичат и се грижат за тях, с верни приятели от детинство, с които ще остареят заедно, ще бъдат неразделни в хубави и в лоши времена, видях ги да растат, да стават големи мъже и жени, видях ги да обичат и да бъдат обичани, да учат и да постигат, да се радват на хубаво здраве, да успяват, да се развиват и да живеят…

Ехеей, и като рипна онуй необуздано писателско сърце! Все едно, че се бях налочил с литър младо вино! Стана ми още по-леко, обзе ме някаква вътрешна топлота, разкопчах си якето, имах чувството, че ще полетя, искаше ми се да бягам, започнах да тичам от радост! После се огледах и видях колко красива е градината покрай мен. Веднага изплуваха идиотските негативни представи, които винаги идват по навик: „Ми да, някой е взел голям рушвет, градоустройствените проекти са си чиста проба корпуция, за какви неща се харчат парите на данъкоплатците само, а хората стоят гладни и нямат какво да ядат!“

И отново ми стана тежко. Потънах като ютия. Всъщност, „тежко“ не е правилният израз. Стана ми „трудно“. Трудно ми беше да се намирам в това състояние. Трудно, мъчително и уморително беше да се поддържам в него. Ако трябваше да го сравня с предишното състояние, това бе все едно да сравняваш изкачването на връх с раница върху гърба с карането на колело, като усилие. Надолу по баира… И си казах: „Чакай малко, някакви хора, които дори не познавам, може да са бъркали в кацата с меда, може да са крали от общата касичка, но това никога не е било, не е и няма да бъде мой проблем! Те сами ще отговарят за постъпките си – ако не пред съда, то пред кармата, Бог или каквото там възмездие съществува. Едно е сигурно – на този свят енергията не се губи и кражбата също е енергия. Щом си крал, ще имаш да връщаш, при това – с лихвата. Но това няма нищо с мен!“

Това, което имаше общо с мен в онзи момент беше красотата, която ме заобикаляше. И вместо инстинктивно да се радвам на нея, вместо да я пренеса вътре у себе си, да обогатя собствения си „интериор“, да полея „градинката“ на повяхналите ми настроения с малко свежест и хармония отвън, аз започнах (по навик) да псувам някакви хора, които нито можех да видя, нито да пипна, нито бях сигурен изобщо какво са направили, защо са направили и дали изобщо са го направили. Но всичко това беше за моя сметка! Трябваше ми огромна енергия да се поддържам в това състояние.

Тогава отново ми олекна. Благослових в ума си хората, които бяха създали онова, което в момента ме радваше. Без претенции към миналото и без изисквания за бъдещето. Накратко, без никакви условия. Ей, щях да се изстрелям в Космоса направо! Все едно бях изхвърлил щанга от крехкия си балон. И излязох на оживен булевард.

Някакъв скъпарски джип се беше засилил арогантно към пешеходната пътека. Очевидно нямаше намерение да спре. Въздъхнах и реших кротичко да си изчакам на тротоара. Казах си: „Оптимизъм, оптимизъм, ама не си струва да рискуваш живота си заради оптимизма, Тишо!“. Джипът закова спирачки. Фаровете присветнаха два пъти. Загледах се през предното стъкло. Една много симпатична девойка, с руса коса, вързана на кок, ми правеше жест с ръка да премина. И ми се усмихваше, на всичкото отгоре! Все едно съм й купил десерт! После на тротоара се разминах с други две „яки каки“. Изглеждаха в прекрасно настроение, разговаряха нещо и се смееха, огледаха ме усмихнати от глава до пети, погледите ни се пресякоха, усетих симпатия, сякаш се радваха да ме видят, все едно бях някакъв Брад Пит, а не мрачен писател в гробовно настроение, случайно срещнат на улицата. Само дето вече не бях в гробовно настроение. Защото беше ме домързяло непрекъснато да полагам усилия, за да се чувствам така. Огледах трафика, едно комби минаваше покрай мен и едно момченце ми махаше от бебешата седалка отзад.

„Когато се вгледаш в бездната и тя гледа право към теб“. Значи сигурно е вярно, че когато се усмихнеш на живота и той започва да ти се усмихва отвсякъде. Зад всеки ъгъл.

Щастието е лесно. Другото, другото е трудно, дами и господа! И зависи изцяло от нас!

Тихомир Димитров

март 24, 2014

За смисъла и ползата от думичката „трябва”

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:20 pm
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

frank

Изт: Twitter 

Голяма част от нещастията на съвременния човек произтичат от отказа му да участва в собствения си живот. Не е космическа тайна, че сегашното ни състояние (душевно, материално, физическо) е резултат от изборите, които сме правили в миналото. Но повечето хора не участват съзнателно в тези избори.

Замислете се, какъв процент от решенията ни са резултат от трезва преценка и самостоятелен избор? Какъв процент от убежденията ни са информирани? Колко пъти сме казвали „да” или „не” в резултат от дълбокото вътрешно усещане, че постъпваме правилно и колко пъти сме се пускали по наклона да правим нещaта само защото така трябва? Или защото така са ни казали? Или защото всички така правят?

Повечето пъти сме действали като безмозъчни автомати. Действали сме под влиянието на външни обстоятелства, но без да попитаме себе си. Без да си дадем пространство за избор. Мигновено, светкавично, по инерция – така сме взимали фундаменталните решения, които определят настоящето. Отсъствали сме по време на изборите, които го формират. И се чудим защо изпитваме дискомфорт в него. Питаме се защо страдаме…

С живеенето „както трябва” може да сме задоволили временно някакви насадени от образованието и възпитанието заблуди, може да сме удовлетворили временно някакви прищявки на заобикалящата ни среда, но проблемът е, че с резултата от решенията „по инерция” сме принудени да живеем самостоятелно и никой друг, освен нас, няма да изпита цялата им тежест по-силно от самите нас. Така се озоваваме в ситуацията да правим нещата както трябва, за да могат всички останали да са доволни от нашия живот, но не и самите ние. Звучи ли ви познато? Значи попадате в същата категория…

Разбира се, влиянията на външната среда са неизбежни и човек не може да се абстрахира изцяло от тях, нито пък трябва да го прави. Ако започвахме непрекъснато от нулата, щяхме да живеем още в пещерата, да ядем сурово месо, да считаме 30 годишните за старци, да не познаваме колелото, огъня и течащата вода. Нямаше да подготвяме мисия за колонизация на друга планета, която ще се излъчва на живо по телевизията. Опитът и знанията са полезни. Те възникват от взаимодействия с околната среда, но има нещо, което пропускаме – самостоятелния принос към придобитите знания. Свободата и творчеството да избираме.

Н. Д. Уолш подчертава, че думичките REACT и CREATE се пишат с едни и същи букви, но има голямо значение как ще ги подреди човек. Да реагираме цял живот на обстоятелствата или да ги създаваме? Това е вододелът между щастливите и нещастните, между създателите и последователите, между успелите и неудачните, между свободните и робите. А по средата им стои „трябва”.

Вижте биографиите на най-успелите хора в света. Повечето от тях никога не са правили нещата така, както трябва. Взаимствали са от чуждия опит, допринасяли са, развивали са го, но винаги са действали „на своя глава”, извън стереотипите и очакванията на заобикалящата ги среда. Водещите милиардери в IT индустрията дори не са завършили висшето си образование, макар да съм сигурен, че многократно са им повтаряли как трябва да си образован, за да постигаш успехи в бизнеса.

Проблемът ми с думичката „трябва” е, че тя не търпи възражения. Това, в повечето случи, важи и за хората, които я използват. Обърнете внимание колко често се употребява тази дума в ежедневието:

Политици ни убеждават по цял ден как трябва да живеем, какви реформи трябва да се предприемат, каква позиция трябва да заеме страната по въпроса за Крим, за кого трябва да гласуваме на следващите избори. Преподаватели ни обучават от малки как трябва да разбираме света. Социолози, психолози, възпитатели и еколози ни съветват как трябва да се грижим за семейството, за дома, за децата и за природата. Архитекти ни съветват в какви къщи трябва да живеем. Диетолози ни втълпяват какво трябва и какво не трябва да ядем. Ню ейдж гурута ни мелят сол на главата как трябва да медитираме. Родители ни възпитават как трябва да живеем. Ние самите по сто пъти на ден заповядваме на децата си какво трябва и какво не трябва да правят. Религиозни водачи ни убеждават как точно трябва да вярваме. Възрастни втълпяват на младите какви грешки не трябва да допускат. Шефове назначават когото и когато трябва. Растеш в йерархията или те уволняват в зависимост от това дали работиш както трябва. Правиш кариера в политиката, ако целуваш когото трябва… и където трябва. Лекари предписват лекарствата, които трябва да взимаш. Реклами ти показват продуктите, които трябва да купуваш. Манекени разхождат дрехите, които трябва да носиш през следващия сезон. Режисьори и продуценти се пенят как трябва да се прави съвременно кино. Писатели и критици спорят какъв трябва да бъде съвременният роман. Музикални канали определят каква музика трябва да слушаш през това лято, за да си модерен. Телекоми настояват каква тарифа трябва да избереш, за да си свързан. Банкери подчертават каква лихва трябва да кихаш, за да си успешен. И всички ти говорят в заповедна форма, на ти – „изяж, изпий, оближи, сдъвчи, изплюй, изпрати, изтрий, залепи“ – все едно сте баджанаци. Депутати пък решават, че за един джойнт трябва да лежиш колкото сериен изнасилвач. Премиери избират кои сайтове не трябва да се посещават. Лобисти обясняват как трябва да се отрови питейната вода и плодородната земя с шистов газ, защото не трябва да си енергийно зависим, далеч по-добре е ти да заживееш в токсична пустиня, а те да си приберат хонорарите. Табели указват къде трябва и къде не трябва да пушиш. Пътни знаци показват скоростта, с която трябва да шофираш… автомобила, който трябва да отговаря на социалния ти статус… за предпочитане електрически или хибрид, защото трябва да се щади природата. Всички трябва да се страхуваме от глобалното затопляне, от свършването на нефта, от енергийната зависимост, от колапса на световната икономика, от падането на валутния борд, от нова студена война. Трябва или не трябва да има паметник на съветската армия в центъра на София? Сигурно още днес ще чуете думичката „трябва” поне хиляда пъти. И още толкова пъти ще я прочетете. И толкова пъти ще я произнесете. Трябва да живеете в някоя пещера, за да не ви се случи това…

Всички „трябва“ хора непрекъснато си противоречат, но продължават да държат на своето „трябва”. И не само това. Създали сме си правила, по които трябва да живеем всички, като един. Все едно, че сме от една майка раждани. Отклонения не се допускат. Правилата са задължителни и, нищо, че непрекъснато се менят, всички отклонения трябва да се наказват. Има затвори, мъчения, бесилки, електрически столове и концлагери за целта. Има ги в цял свят. Има полицейски палки и водни оръдия за по-кадемлиите. Незнанието на правилата, които непрекъснато се менят, не оправдава тяхното неспазване. „Жесток закон, но все пак закон”. В това са вярвали древните римляни. Така са смятали, че трябва. Тях много ги е било страх от свободата на личността и най-вече – от свободата на народите. От тях сме наизустили доста правила, по които и до ден днешен си внушаваме, че трябва да живеем. Понякога ги цитираме на латински, за да звучим по-авторитетно. Неслучайно един от първите предмети, които бъдещите юристи трябва да наизустят, за да получат тапия, е Римско право. „Жесток закон, но все пак закон”. Ако така трябваше, покрай Цариградско шосе сега трябваше да стърчат кръстове, на които трябваше да висят телата на протестиращите. Защото така трябва да се отнася властта към своите врагове. Поне според древните римляни…

Е, били са в грешка. Очевидно. Историческата им съдба го доказва. Но ще е тъпо, ако завърша това есе с препоръки какво трябва и какво не трябва да се прави, нали?

Ето защо, ще ви кажа само: дошли сте на този свят напълно завършени и напълно съвършени. Нищо не трябва да постигате и няма нещо, към което трябва да се стремите. Нито пък трябва нещо да научавате. Можете само да изявите вътрешното си съвършенство чрез свободата на изборите, които правите. Във външния свят. Но не сте задължени.
Съвършеството е толкова съвършено, че може да си позволи и тази свобода. Може дори да си позволи да изглежда като несъвършенство. Но само в краткосрочен план…

Тихомир Димитров

февруари 11, 2013

Ако се случи това, това и това, най-после ще си щастлив и спокоен?

Не можеш да бъдеш щастлив и спокоен в бъдеще време!

Дори когато мечтаеш за душевен мир, ти мечтаеш в момента. Спомените се случват в момента. Няма как да мечтаеш, мислиш или помниш преди малко / след малко. Мечтаеш, мислиш и помниш в момента. Живееш в момента. Дишаш в момента.

Не можеш да отхапеш от ябълката, която изяде вчера. Могъл си само във вчерашното сега. В днешното се случва слюноотделянето, което е причинено от спомена за нея, но и спомените се случват сега. Настоящият момент е единственото, което съществува. В него се разгръща целият театър на живота, казва Екхард Толе.

Каквото и да се случи, никога няма да настъпи онзи момент в бъдещето, когато ти ще си щастлив и спокоен, не вземеш ли решението да си щастлив и спокоен още сега, във вечното настояще, в единствения реално съществуващ  момент. Всичко друго си остава в бъдещето – тоест, реално не съществува. Няма дори теоретическа възможност реално да съществува.

Всички житейски драми са на една и съща тема:  Ако се случи това, това и това, най-после ще съм щастлив и спокоен. Хората сякаш са се отказали от правото си да избират щастието сами. Подаряваме го на външни фактори или на други хора. Щастието винаги зависи от нещо друго, от някого другиго, от всичко друго, но не и от самите нас.

Щастието в бъдещ момент е невъзможно, защото такъв момент не съществува. Трудно е да го приеме логиката, но щом веднъж свикнеш с тази представа за времето, като вечното настояще, а не с илюзията за линейното време, нещата започват да се променят.

Тогава човек разбира, че единственото, което може да направи във вечното настояще, е  да направи своя избор. Като например, изборът да бъде щастлив или не.

Щастието в бъдеще време и поставянето му в зависимост от други хора, обстоятелства, събития, още повече такива, които не зависят от нас, е бягане от отговорност. Това е най-сигурният път към нещастието, защото очакването на щастие в някакъв бъдещ момент означава, че то липсва във вечно настоящия. И единствено реалния.

Разбирате ли ме? Няма джаро, няма маро! 🙂 Сигурен съм, че идеята ви е ясна. А сега си задайте въпроса: „Какъв избирам да бъда? Нещастен или щастлив?“ И започнете да се държите като резултата от вашия избор още сега. Няма друг начин. Това е единственият начин.

Тихомир Димитров