Писателският блог на Тишо

май 8, 2014

Срамота и предразсъдъци

europe-according-to-bulgaria

Изт: alphadesigner.com (Mapping Stereotypes, by Yanko Tsvetkov)

Пред-разсъдъците са паразитни налгаси към групи от хора, обединени от някакъв признак: религия, етнос, национален произход, цвят на кожата, сексуална ориентация и др. Влага се и малко по-широк смисъл в това понятие, а именно – преди разсъдъка.

Пред-разсъдъците са несъвместими с разсъдъка, т.е със самостоятелното мислене и с информирания избор. Те са нагласи, плод на стадния инстинкт, където вярваш в това, което ти внушат, че е правилно, а не в онова, което от личен опит си разбрал и знаеш, че е правилно. „Питай патило, а не старило” е контрапункт на предразсъдците. Но и тук се ограничавам. Не може нещо да е еднакво вярно за двама души едновременно. Пример: за собственика на Застава глобата от 200 лв е равносилна на фалит, а за баткото от Кайена това са дребните за обяда.

Пред-разсъдъците са колективни нагласи, които обединяват хората по един кофти начин – обезличавайки ги. Обезличава се и самият обект на пред-разсъдъците, но най-лошата им черта е, че изключват всякакъв разсъдък.

България е страната на пред-разсъдъците. Един от тях е схващането, че сме най-умната нация на света….и по нищо не ни личи. Най-вече по това, че пред-разсъдъците  у нас са насочени към самите нас. Автостереотипите са на мода! Стандартното стадо поне мрази стандартно – предразсъдъците му обхващат чуждото, външното, непознатото. Успешно наваксваме и в тази посока, но не съм видял друго стадо по света, което да има толкова силни предразсъдъци към самото себе си. Ето няколко примера:

Хубава работа, ама българска!

Обратното на „Измислил го немецът!”. Всичко, правено от българи, за българите не струва. Ние сме двулично стадо. Под лозунга „изберете българското” мърморим „хубава работа, ама българска”, под табелата „пушенето забранено” се събираме на по лафче за цигара. Обичаме родното като го мразим и омразата много често я бъркаме с любов. Има един добър начин да се ориентираш в тази нездрава, шизоидна среда: гледай официалните изявления, виж общоприетите „истини” и твърдения, но разбирай и прави точно обратното! Примерно, два пъти „Да” е равносилно на „Не”. В най-категоричния му вариант! Кимането с глава, което навсякъде другаде издава съгласие, тук означава отказ. Тц. Кажат ли ти да избереш българското, купувай си вносно! Насочат ли те наляво, задължително завий на дясно. Най-големите патриоти живеят в чужбина, а най-големите критици на всичко „българско и родно” са си тук, в България. Включително и авторът на тази статия…

България vs Чужбина

В главата на българина съществуват само две държави: България и Чужбина. Хората от втората „държава” много често намират затруднения в откриването на първата върху картата, но хората от първата държава нямат никакъв проблем с идентифицирането на втората. Тя се простира върху цялото земно кълбо, навсякъде другаде извън политическите граници на Република България. Там, извън нейните граници, животът е хубав. Заплатите са високи. Хората там живеят нормално. Правят нещата като хората. Там е чисто и подредено. Всичко тамошно е „стока”. За разлика от всичко, което се случва или прави у нас. Ние често сочим за пример как се правят нещата в Чужбина. Този пред-разсъдък е роден от десетилетията, в които беше забранено да се пътува. Когато „вносно” означаваше „лукс”. Когато бананите бяха разкош. Тогава беше невъзможно да се видят бидон вилите в Бангладеш и Хаити, мизерията на гетата в Ню Йорк, просяците по улиците на Париж, скитниците в Лондон, бедността като начин на живот в Централна и Южна Америка, престъпността като единствено средство за препитание сред малолетните в бразилските гета, примитивните землянки в Западна Африка, трите долара месечна заплата в големите й градове, ниската продължителност на живота и превратът като единствена форма на политика, липсата на електричество, лекарства и канализация в големи райони от света, земетресенията в Япония, религиозните екзекуции в Арабия, гладът в Северна Корея, плъховете по улиците на Делхи – повече и по-големи, отколкото помиярите у нас. Всички тези неща ние нямаше как да видим с очите си, но дори да ги знаехме (от разказите на други хора, от книги, филми и пътеписи, пробили някак Желязната завеса), предпочитахме да си затваряме очите за тях, да величаем красивата си природа и да мислим как всичко отвъд „наште планини зелени” е трижди по-хубаво и как там, в необятната Чужбина, човекът задължително живее…като човек. Толкова мощен пред-разсъдък и такъв силен автостереотип, че дори те отдалечава от човешката раса!

Да не се изложим пред чужденците

Традиционното българско гостоприемство е свързано със стремежа да не се изложим пред чужденците. Трябва да лъснем в най-добрата светлина пред гражданите на онази голяма Чужбина, но трябва и много да внимаваме, защото само ние си знаем какво представляваме, каква „стока” сме и т.н.. Много трябва да внимаваме да не се изложим пред чужденците! Такъв комплекс за малоценност не съм виждал никъде другаде по света.

Да заемем полагащото ни се място в Европа!

Дори след като ни приеха в ЕС, продължаваме да се съмняваме дали заемаме „полагащото ни се място” в Европа. Все едно, че ни трябва специално разрешение да обитаваме югоизточната част на един континент. Все едно, че не сме една от първите нации, развяла байряка си върху същия този континент и осъзнала се като нация преди всички онези нации, от които сега чакаме по някое евро за пътища, помощи, временна заетост и земеделие. Не, ние трябва да внимаваме да не се изложим пред чужденците и да заемем „полагащото ни се място” в Европа! Всички трябва да се стремим към нещо, което сме постигнали още преди близо хилядолетие и половина! Kleta Мaika Balgariq! Вече не на tri moreta, но все така на кръстопът…

Кога ще ги стигнем…

Освен стремежа си към утвърждаване на традиционната георграфска ширина, освен завистта си към всичко „вносно” и „чуждо”, българите имат и една изконна амбиция – да настигат някого. За целта си избират най-напредналите в икономическо отношение държави по света, например САЩ. „Кога ще ги стигнем американците” е припев, над който и плачем, и се смеем, но това е нормално, тъй като у нас сълзите винаги са смесица между радост и мъка, но в повечето случаи горчат.

Кога ще се оправим?

Настигайки я, гледайки да не се изложи пред нея и стремейки се към Чужбината, българинът има една-единствена голяма мечта – най-после „да се оправи”. Да заживее и той „като хората”. Или по-точно – да го оправят. Като хората. Оправянето, естествено, винаги е външен фактор, то зависи от външни обстоятелства и никога не е плод на собствените усилия. А как иначе, при положение, че не сме сигурни, дори, дали наистина живеем на един и същ континент с „европейците”? Затова периодично си внасяме по някой европейски Цар, който да ни оправи. Внасяме си и български юпита, които са се оправили във Великата Чужбина, за да ни оправят. Надяваме се ту руснаците, ту американците, ту европейците да дойдат да ни оправят. Никой филолог не е в състояние да даде дори най-общо определение за значението на българското „оправям се”. Още по-загадъчно е то в множествено число – „оправяме се”, а най-загадъчно и двусмислено е в страдателен залог: „оправен”, „оправени”.

Доброто старо време vs светлото бъдеще

Има гениална формула за нещастие. Тя се състои в следното: никога да не живееш в настоящето, винаги да тъгуваш по „доброто старо време” и непрекъснато да се стремиш към „светлото бъдеще”. Тази формула българите сме я усвоили до съвършенство. Няколко десетилетия строяхме социализЪма и живяхме с идеала за светлото бъдеще под формата на действащ комунизъм, когато най-после всички битови, икономически, политически, социални и световни проблеми щяха да са оправени. Тези десетилетия за мнозина сега влизат в графата на „доброто старо време”, което оплакват, защото тогава „имаше работа за всички”, „не се крадеше толкова много” и прочие глупости. Резултатът е един живот, прекаран в нещастие. Заради липсата на светлина върху простичкия факт, че щастието е възможно единствено и само в настоящия момент. И, че то зависи единствено от нас. Всичко друго е илюзия. Но ние сме свят на измамени фокусници, влюбени в илюзията, която ги мами.

Вместо обобщение

Накратко, пред-разсъдъците и автостереотипите, описани по-горе, са „бъговете” в „операционната система” на един древен народ, населяващ още по-древен кръстопът в югоизточната част на европйеския континент. Бидейки задължително вносна, операционната система, която той непрекъснато си инсталира и често подменя, винаги носи дефектите на своите създатели – както на некадърните руски „програмисти” и „социални инженери” от „доброто старо време”, така и системните грешки на американските либерални капиталисти, заложени в „светлото бъдеще” на потребителското общество, което обещава само циклични кризи, безразсъдна експлоатация на природните ресурси и задълбочаваща се пропаст между единия процент и всички останали.

Нито едно от тези неща не ни принадлежи. Нито едно от тях няма автогенен, автономен, ендемичен характер, т.е не е типично за местността, за народопсихологията и за сложното устройство на българската душевност. Последната е доказала, че не й дреме много за раждането и упадъка на различни империи. Каквото и да се случи, тя винаги ще си направи секуро – ще си го премести от единия крачол в другия, продължавайки да следва принципа: „Яжте, пийте и добра дума думайте”. И ще продължава да си носи гиздавата риза, намирайки повод за празник във всеки ден от календара.

Няма нищо лошо в тези два принципа. Мъдростта е в дребничките радости от живота. Остава само да се научим да им се наслаждаваме тук и сега. Всичко останало ни е предоставено по наследство – наследство, от което са лишени по-младите нации, отраснали по трудния начин в степи и пустини – амбициозни нации, които не могат да са ни добри учители, защото „ситият на гладния не вярва”, защото техните правила са ненужни, дори безумно неприложими тук, където единственото, което трябва да направим е да се наведем, за да пием от чистата вода, в която газим…от хилядолетия.

Тихомир Димитров

юни 11, 2009

Ще гласувам, за да ви държа отговорни!

Когато мъдрият човек печели, той прави така, че да спечелят всички. Когато глупакът печели, той прави така, че да загуби спечеленото, а заедно с него да загубят и всички останали.

Уважаеми бъдещи ръководители на нацията!

За пръв път от доста време насам ще гласувам.

Ще гласувам, не защото ме спечелихте с предизборните си кампании.

Ще гласувам, защото имам намерение да ви държа отговорни за следизборната катастрофа, която предстои.

Ще гласувам, защото 80 годишни хора и хора без основно образование нямат право да определят бъдещето ми.

Ще гласувам, защото ми харесва да живея в страната си. Имам намерение да продължа да преследвам мечтите си тук, въпреки денонощните ви усилия да ме оставите без мечти!

Ще гласувам, за да ви държа отговорни!

Сигурно мислите, че е голяма далавера да се докопаш до властта?

Обаче знаете ли какво? Избрахте кофти момент! Полага ви се тежко наследство. Чака ви огромен провал. А аз ще гласувам и ще ви държа отговорни за него!

Наистина ли мислите да я карате по старому – „керванът си върви, кучетата си лаят”? Защото аз мисля, че прекалено дълго ви се разминаваше просто ей така! Целият свят се променя, ако не сте забелязали. С него ще се промените и вие. Или ще последвате еволюционния пример на видовете, които не се адаптират.

Започнахте ли вече да мислите какво ще правите с умрелите от глад пенсионери и със стотиците хиляди безработни догодина, след като излишъкът свърши? След като тежкото махало на закъснелия ефект от кризата се върне, за да ви измете от сцената?

Започнахте ли вече да разсъждавате откъде ще привлечете милиарди, за да спасите българската икономика? Или не ви остава време от схеми как да натикате милиони в собствените си джобове?

Един съвет – започвайте! Защото от неработещия износ, от неполучаващите заплата данъкоплатци, от закъсалите строителни предприемачи и от пустеещите курорти няма да съберете кой знае какво…

Защото българският народ е необичайно търпелив, но нищо не боли повече от шут на муле в долната челюст, след като му се изчерпи търпението.

Защото българският народ излиза по улиците само когато децата (родителите) му завият от глад, но тогава той трудно се задоволява само с постовете на своите управници…

Тежко наследство ви се падна! На ваше място бих се отказал веднага.

Дори да повярваме в абсолютно безумната идея, че имате намерение да работите за работодателя си – мен, а не за себе си през идните години, пак нямате никакъв шанс. Всички обстоятелства са против вас! Години ли казах? Пардон! Мисля, че няма да изкарате повече от година.

Кофти момент избрахте. Но виждам, че имате желание. Затова ще ви подкрепя с гласа си. Ще гласувам и ще ви държа отговорни!

Заедно с няколко милиона други българи.

Ето един малко по-различен поглед върху думичката милион.

Пожелавам ви успех на предстоящите избори! А после… после дупе да ви е яко!

Настъпиха времена на промяна, които се случват изключително рядко. Дава ви се уникален шанс да влезете в историята. Пак трупайте състояние! Като мъдрия човек, а не като глупака.

Възползвайте се, уважаеми бъдещи ръководители на нацията! Аз ще ви дам това право.

А после ще ви държа отговорни. Аз и още няколко милиона българи.

Тихомир Димитров

май 26, 2008

Всичко в България е обърнато с главата надолу

Не казвам, че това е лошо. Просто е обърнато с главата надолу.

Тук можеш всяка вечер да се храниш на ресторант, защото е по-евтино, отколкото да си купиш кремвирши и лютеница от магазина. Никой не се замисля дали да посети фирзьор. Чужденците идват, за да си оправят зъбите. Нямало такава евтиния. „А как може таксито да струва две евро?“. Еми така, може. Като се замисля, две евро съвсем на Бангладешка цена прилича. Трябва да е осем евро за чужденци и два лева за българи. Иначе се появяват съмнения в качеството на услугата…

Само у нас три бири струват колкото литър конецентрат. Само тук жените и алкохолът са най-евтините удоволствия. Хотелите също са евтини. И са много. И са сравнително прилични. И правят добри оф-сийзън дискаунти. Обаче никой не ходи на море през зимата. Може би е заради арктическия сняг, който покрива плажовете. Иначе ол-инклузив пакетите за чужденци във високия сезон струват колкото сметката от добра почерпка в някоя кръчма на Острова. Абе, евтиния. Само да не си българин. По-евтино е да почиваш в Гърция, отколкото на Арбанаси.

Никой не може да ти обясни защо ремонтите на пътищата се правят в делничен ден и по обяд – в най-големия трафик, защо хотелите по морето се строят в разгара на туристическия сезон, а не през зимата – когато няма никой.

Тук дори кимането с глава е наобратно. Всичко е наопаки. Ако майсторът ти каже, че ще стане, значи има да чакаш. Ако започне да ти обяснява как няма да стане, значи си на прав път.

Тук хората са гостоприемни, но това не личи по обслужването. Ще си легнат на земята, ако трябва, за да им спиш в леглото. Понеже си гост. Ще те удавят с най-качествения си алкохол, ще се опитат да те оженят за дъщеря си, ще ти сервират 18 ястия за вечеря. Ако им отидеш на гости. Но ако им седнеш в кръчмата като клиент, който си плаща, тогава стой та гледай: ще ти бавят поръчката, ще те ударят в грамажа, ще ти сипят менте, ще се държат арогантно с теб, все едно си им длъжен. Проявиш ли неблагоразумието да се заядеш с персонала, по-добре не си поръчвай храна…

Най-лесният начин да мотивираш хората да свършат нещо по тези земи е като им кажеш да не го правят. Помолиш ли ги, удариш ли го на чувства, може и да ти помогнат – от добро сърце, но заповядаш ли им, дори да си техен работодател – забрави.

Всичко в България е обърнато с главата надолу. Колкото по-ниски са заплатите в един град, толкова по-бързо растат цените на имотите. Колкото по-умен и квалифициран служител си, толкова по-малко получаваш. Плочкаджията изкарва два пъти повече от хирурга. Дотук със сравненията.

Живеем като в негативна плака – у нас черното е бяло, а бялото – черно. Ако се засилиш да пресичаш оживен булевард „на своя глава“, дори да има пешеходна пътека, колите ще се опитат да те прегазят. Ще чуеш клаксони и обидни думи по адрес на майка си. Но ако стоиш мирно и тихо край пътя, дори да нямаш намерение да пресичаш, дори да няма пешеходна пътека – стой, та гледай „европейски“ шофьори: спират, мигат с фарове, правят ти път…

Умните и трудолюбивите у нас ги наричат „балъци“. Ако предпочиташ да си изкарваш парите с честен труд, ако не заобикаляш правилата, ако учиш и се развиваш, хората ще ти се присмиват. Ще те вземат за наивник. Нормално е при положение, че тролейбусният шофьор получава колкото университетския преподавател.

„И ловец съм, и рибар съм, на закона мамата е*ал съм“. Това е мантрата на успелия българин. По-добре карай през просото, кради и демонстрирай колко много си откраднал. Тогава ще напишат книги за тебе, ще те дават по телевизията, ще те превърнат в герой. Може дори паметник да ти построят след време.

Всичко в България е обърнато с главата надолу. Най-силната покана е надписът „забранено“. Най-много коли ще видиш по улиците, където е забранено да се паркира. Хората се събират на групички и пушат под знака със задрасканата цигара. Дори слагат пепелници там…

Да си купиш стоки „с намаление“ означава, че плащаш за продукт с изтекъл срок на годност или пазариш на цена, неколкократно превишаваща средната за пазара.

Примерите са толкова много. Едва ли има смисъл да продължавам.

Не че се оплаквам, не че е лош този класически български опортюнизъм. Просто тук правилата са различни. Тук също можеш да се адаптираш, ако знаеш правилата. И тук животът си има хубавите и лошите страни, като навсякъде другаде. Дори претендирам, че хубавите са повече от лошите. Лично аз се забавлявам от контрастите. Карат ме да се усмихвам. Обичам го това племе. „Магарето на мост“ ми е симпатично. Особено днес, в началото на 21 век, когато все повече заприличва на европейско магаре…

Тихомир Димитров