Още четири популярни заблуди..

От ляво на дясно:

1/ До определена възраст трябва да постигнеш нещо (брак, кариера, деца…)

Александър Македонски на 21 е контролирал половината свят, а ти на 33 още не си женен/омъжена! Не си милионер на 40 и, о, Боже, най-голямото „прегрешение“ – нямаш деца! Не си добавил(а) единица към милиардите единици по света (and counting), от които само десет процента ще имат достъп до питейна вода, до някаква (отвратителна) храна и до покрив над главата (плюс калашник в ръката) през следващите десетилетия (може би).

Какво престъпление само!

Тази популярна заблуда е магистрала към нещастието за мнозина. Всъщност, само за тези, които са избрали да повярват в нея. Защото има два типа хора: Хора, които избират да служат на популярните заблуди и хора, които избират да не им служат. И двата типа са нещастни. Понеже търсят щастието навън. А то не е навън. Но никой не им е казвал да го търсят навътре. Те дори не знаят какво е това „вътре“. Възпитавани са по различен начин. Възпитавани са да търсят щастието в общественото одобрение, в напасването към правилата, в намирането на смисъла заради рамката, която е приемлива… само защото е приемлива. Но до тук. Оттам-нататък щастието си остава лична отговорност. А резултатът е един приемлив живот. Но щастието не е приемлив живот. Плюс това, липсата на топки да бъдеш различен не е особено постижение. И не трябва да си различен. Първото нещо, от което трябва да се отървеш е ултиматумът, че трябва.

Чрез трябва хем си потопен във всеобщото одобрение, хем понякога ти идва да си прегризеш вените от яд в хладното, безпристрастно утро на новия ден. Или да замениш мястото си (от завист) с някой друг. Няма смисъл. И на него (нея) му (й) идва да си прегризе вените от яд в хладното, безпристрастно утро на новия ден. Проблемът му (й) е, че не прилича на теб. Така всички са нещастни. Защото се поддават на външни влияния.

Разберете, обществото няма нужда от вас. Не е имало нужда от вас през 1231 година, няма нужда и сега. Не ви е питало, не е искало някакво специално разрешение, нямате и покана. Всичко, което се случва е един системен психологически тормоз по натрапването на външни идеи и ангажименти, които са обвързани с чужда, колективна, несъзнателна, заучена представа за вашето собствено щастие.

Макар и общоприета, тя си остава само представа. Иначе нямаше да искате да сменяте мястото си с някой друг. А го правите по 50 пъти на ден, признайте си! Правите го, когато видите кола по-скъпа от вашата. Правите го, когато срещнете жена по-млада и по-привлекателна от вашата. Правите го, когато на пътя ви застане човек, който си изкарва парите 900 пъти по-лесно от вас. Правите го стотици пъти на ден. Не зависи от пола. Правите го всеки ден. От мен няма защо да го криете. Можете да го скриете от мен, но себе си едва ли ще успеете да заблудите. И няма защо да го правите. Щастието не е някъде навън.

Къде е тогава?

Можете да бъдете перфектно щастливи и без целия този булшит. Още сега. Можете да изберете да бъдете. Можете да погледнете с рентгенови очи през празната, куха заблуда на познати и непознати за това как точно вие и как точно сега трябва да сте щастливи и спокойни. Можете да спрете да вярвате в паразитни, внушени отвън вярвания и представи! Можете. Знам, че можете.

2/ Оцеляването е най-голямата ти грижа (цел) в живота

Всички сме възпитавани, че трябва да се оцелява. Животът е труден! Ако заменим тази основна грижа / цел в живота с „успяване“, ще сме много далеч от заблудата, защото успяването включва оцеляването само по себе си, а обратното никак не е вярно. Оцеляването по подразбиране изключва успеха.

Спомнете си за птицата в небето от Библията. Нея кой ще я храни? Тя нито преде, нито тъче, нито жъне, нито внася социални и здравни осигуровки, а не само, че оцелява, но дори е успяла да полети – нещо, което за нас е само полюция, мечта или сън. Полетът изисква ентусиазъм. Оцеляването е мотивирано единствено от страх, а успяването – от радост и ентусиазъм. Кой, в крайна сметка, има по-голям шанс да оцелее? Движеният от радостта, от удоволствието и от ентусиазма или живеещият в постоянен страх? Страхът е просто навик, с който сме свикнали и е крайно време да видим, че е просто навик.

3/ Трябва ти план, не можеш без план!

Но така елиминираш всички подходящи подаръци от съдбата, а тя знае по-добре от теб какво точно ти трябва в момента! Освен това, плановете невинаги се сбъдват, защото нямаш никакъв контрол върху обстоятелствата от външния свят, върху стихийните събития, върху климатичните условия, върху съвпаденията и решенията на други хора. Те могат само да те изненадват. Нямаш контрол върху съдбата. Нямаш контрол върху мира и войната. Нямаш контрол върху политическата стабилност и валутните курсове. А всичко това може сериозно да разколебае твоите планове, повярвай ми!

Резултатът от заблудата, че на всяка цена ти трябва план е разочарование и фрустрация от несбъднатите планове. От липсата на контрол. Виж „Моето малко гениално откритие“ – имаме 100% контрол върху вътрешните си състояния и почти нулев контрол върху външните събития. Спорен е фактът доколко едните провокират другите и обратно.

Най-вероятно и двете са верни, но едно нещо е сигурно – губиш енергия, когато съсредоточаваш усилия върху неща, които не зависят от теб, а.к.а върху външния свят. Можеш да променяш само вътрешните си състояния, при това на 100% и само там си заслужава да инвестираш енергия, ресурси и време. Можеш да избереш, примерно, докато те обиждат, да си останеш не-обиден. Или да избереш да се обидиш и да им дадеш урок. Няма правилен и грешен избор, Има само съзнателен и несъзнателен избор.

Несъзнателен е изборът, който взимаш по инерция, без да мислиш, без да присъстваш, когато реагираш, защото така си свикнал, а не защото така си решил. Той, по един или по друг начин, винаги е „грешен“ (за самия теб), защото ти де-факто отсъстваш от ситуацията и не взимаш никакви решения. Просто се возиш на шейната. Що за арогантност е това?

Западните народи са много по-арогантни от източните. Там си определят среща в шест след няколко месеца, а източните народи казват: „Ще се видим след час, ако е рекъл Господ.“

4/ Парите се изкарват само с труд, лишения и пот на челото

Освен да се изкарват, парите могат също да се подаряват (получават като подарък), да се наследяват, да се печелят по щастлива случайност (от тотото, в казиното), да се откриват на улицата, да са резултат (в големи количества) от подписването на един-единствен договор, да са резултат от изтичането на месеца и на годината (просто си отдаваш гаража под наем). Само в много редки случаи парите се изкарват с труд, лишения и пот на челото. Всъщност хората, които вярват, че е така, имат най-малко пари.  И дават жертви. Това най-добре го знаят хората, които имат МНОГО пари. А заблудата, че парите задължително се изкарват само с труд, лишения и жертви е единственото, което им пречи да бъдат свободни / икономически независими, като тях.

За съжаление, така са ни възпитавали от малки – че парите се изкарват (откъде, от заешката дупка ли?) само с труд, лишения и пот на челото. Не е проблемът, че са ни възпитавали. Проблемът е, че сме им повярвали. Че не сме се усъмнили. Че не сме се и поинтересували, дори, от други алтернативи… където няма нужда да вадиш нещо от някъде.

Проблемът е, че сме забранили на съзнанието си да работи върху други алтернативи… Заплатата е единственият източник на доходи за повечето хора, а те дори не виждат, че наемът, лихвата, дивидентите, рентите, патентите, лицензите, комисионните и авторските права са основният източник на доходи за онези, които са ги превърнали в роби. Всичко това са законни източници, но ние предпочитаме дори да не мислим за тях, да не би случайно да си развалим комфорта от уютната заблуда, че само когато копаеш под земята, получаваш злато. Понякога е нужно, макар и жестоко, да копаеш с месеци, но да не получиш и пукната стотинка. Само тогава можеш да се изтръгнеш от зловещата заблуда, че парите се вадят от някъде в тъмното със зор и с пот на челото.

Най-богатите хора не са най-работещите усърдно, а празникът на труда, какъвто има в повечето държави, е най-лицемерният фарс, който може да съществува. Защото същите тези държави облагат с над 50% доходите, изкарани с труд и пот на челото, а почти забравят да таксуват паричните потоци, които идват наготово. И ви карат да празнувате, на всичкото отгоре! Ами ако всичко, на което са ви учили някога, се окаже лъжа?

P.S

Този блог навършва седем години днес. Бъдете живи и здрави! Нямаше как да се случи без вас…

 Тихомир Димитров

Живеем в патриархат?

„Откакто е излязъл от жената, мъжът непрекъснато се опитва да се напъха обратно в нея“

(Любен Дилов-син)

Твърдението, че живеем в патриархат е доста популярна заблуда, защото сме свикнали с нея. Жените имат неограничена, почти абсолютна власт над мъжете, независимо дали го знаят или не, независимо дали го приемат или не. Отричането на този факт няма да промени с нищо нещата. Той е причината жените да бъдат потискани, малтретирани и ограничавани през вековете. Правено е от страх. В основата на всичко стои страхът – страхът на мъжа от естествената власт на жената: като майка на неговите деца, като единствената му алтернатива за възпроизводство, като източник на неговия собствен живот, като „ахилесовата пета” в непоносимо твърдоглавия му стремеж към нежния пол, заложен генетично от природата.

Страхът и агресията, както знаем, са двете страни на една и съща монета. За психолозите те дори са синоними. Това обяснява агресивността на мъжа към жената в продължение на хилядолетия. Заблудата, че живеем в патриархат, от своя страна, е опит да се прикрие действителността – истинското състояние на нещата. Тя е метод за контрол и форма на самоизмама с цел манипулация, породена от страх. Страхът и агресията са двете страни на една и съща монета.

Възползвайки се от физическото си превъзходство и мотивирани от своя страх, мъжете доминират физически над жените и проявяват агресия към тях, за да прикрият страха си, че всъщност са по-слабият пол. Правят го още като деца, съвсем инстинктивно, докато опъват ластиците на своите съученички или ги дърпат за плитките в голямото междучасие. Различното, непознатото, то винаги буди страх.

Властта на жената над мъжа е почти абсолютна. Но тя не е насилствена и принудителна, както законите в патриархалното общество – до един субективни и относителни.  Ще ги познаете по това, че непрекъснато се променят, докато властта на жената е вечна и неизменна. Тя е „почти абсолютна“, защото борави с  абсолютното оръжие на любовта.

Майката е централна фигура в живота на всеки мъж. Тя е едновременно авторитет, обект на обожание, източник на безкористна любов, фигура с почти божествен статус. Нейното превъзходство в сърцето на мъжа може да бъде заето само и единствено от друга жена: най-често любимата (съпругата, приятелката), но също така и от сестрата или дъщерята: „момиченцето на татко“ или по-малката, беззащитна жена.

Нека си направим хипотетичен експеримент:

Взимаме за експеримента един средно статистически мъж и една средностатистическа жена, т.е: нито красиви, нито грозни, средни на ръст, от средната класа по доходи, с прилични обноски и приемливо поведение в обществото. Предлагаме им голяма парична награда, ако успеят да си осигурят сексуален партньор за една нощ, но при условие, че не го познават от преди, не използват физическо насилие, заплаха или изнудване и не предлагат директно пари срещу секс. Тоест, целта им е да съблазнят произволен партньор от другия пол, разчитайки само на личните си качества и на външния си вид, за да спечелят наградата.

В най-добрия случай мъжът ще трябва (по някакъв начин) да си плати, най-малкото с цената на личното си достойнство, докато се унижава пред непознати жени в бара. Ще ги черпи и те пак може да не му пуснат. Или ще съблазни неотговаряща на статуса му партньорка, с много добре изразен катинар, само и само да вземе паричната награда.

В най-лошия случай на жената ще й бъде платено – чрез директно предложение или под формата на безплатни коктейли, вечеря в ресторант и т.н. При всички случаи, тя ще има по-богат избор от своя конкурент. Няма да й се наложи да спи с хипопотам, за да прибере парите. Достатъчно е да се облече предизвикателно, да седне сама в някое заведение и да чака – кандидатите ще пристигнат сами, а тя дори ще има избор с кой от тях да си тръгне.

Кой, според вас, дърпа конците тогава? Този, който си плаща или го унижават, за да получи внимание / одобрение или този, на когото плащат и пред когото се унижават, за да получат неговото внимание / одобрение?

Истината, която стои зад популярната заблуда, че живеем в патриархат е следната: от край време ролята на мъжа е да осигурява прехраната на жената, да гарантира нейната сигурност и защита, да вдига тежкото вместо нея, да върши мръсната работа и да се стреми тя да избере точно него за плода в утробата си, вместо някой друг, който се справя по-добре с гореописаните задачи.

Поставен в тази неизгодна позиция, воден от своето невежество, слабост и страх, мъжът не вижда друг „полезен ход”, освен да ограничи максимално контактите на жена си с потенциални конкуренти, затваряйки я принудително в харем с кастрирани пазачи или у дома – „боса, бременна и пред мивката“, докато ходи на война вместо нея или бачка като вол, за да осигурява прехраната на цялото семейство. Именно така се ражда мъжкото потисничество през вековете. Именно така се ражда и тенденцията Адам да живее по-кратко от Ева. Както виждаме, от невежеството губят всички, а страхът е лош съветник.

Рицарството, обноските, джентълменското отношение към дамите и благородническото поведение, които толкова много се ценят в западната цивилизация (като символ на възпитание и добър произход) са най-голямото доказателство за второстепенното място на мъжа в обществото и за подчинената му роля спрямо жената.

Той просто е силно заменим. Мъжът може да умре на фронта и няма да липсва на своите конкуренти, но ако тя умре на фронта, цели генеалогични линии от родословното дърво ще изчезнат. Всеки втори би се съгласил да заеме мястото на загиналия в защитаването, в осигуряването на прехраната, във вдигането на тежко и т.н., а при физически по-привлекателна партньорка всеки първи би се съгласил…

Мъжът е силно заменим, приемете това.

Но да се върнем към нашите, не чак толкова романтични и рицарски, „демократични” времена. Да погледнем семейството – тази „клетка на съвременното общество”. Жените определят какъв цвят ще да бъдат плочките в банята и тапетите в спалнята, къде ще учат децата и как ще се възпитават, кой е поканен в техния (иначе „общ“) дом и кой не е, как да бъде обзаведен холът, къде ще се ходи на почивка, с какви приятели е хубаво да се виждаш и с какви – не; жените имат финалната дума при избора на семейния автомобил, те разпределят семейния бюджет (дори когато не работят), обличат мъжете си в подходящите дрехи, управляват домакинството и възпитават децата. Това ако не е власт, кажете ми какво, по дяволите, е?

Естествено, само богатите мъже и красивите жени имат право на избор сред по-голям брой потенциални партньори, но ако мъжът се нуждае от допълнителни атрибути, като власт, пари и влияние в обществото, за да избира, то жената се нуждае единствено от естествената си природа, за да прави същото. Тоест, мъжът избира само, когато си плаща, а жената избира винаги. „Дори гола, една жена винаги има какво да даде на един мъж“ (лаф от баща ми).  🙂

Повечето жени съвсем не са наясно с абсолютната власт, която притежават. Отделно, възпитавани са да вярват, че живеят в патриархат. Но, дори да знаят, жените няма да спечелят нищо от това, че ще поискат да злоупотребят с властта си. В най-лошия случай, те се излагат на опасност от физическо насилие, а в най-добрия ще превъзпитат мъжете си така, както пожелаят, но няма да са доволни от резултата, защото истината е, че жените харесват необуздани, трудни за опитомяване мъже. Подчиненият мъж е лишен от всякакви предизвикателства, а от там и от всякаква привлекателност. Подчинените, моделирани според предпочитанията на своите партньорки мъже са презрени както от самите им партньорки, така и от останалите мъже…

Жените няма да спечелят нищо от злоупотребата с властта си, защото тя е естествена сила, неподкупна за ума, който единствен може да взима решения за манипулация и злоупотреба. Нека не забравяме, че любовта е основната сила, която стои в основите на женското превъзходство, в неговото естествено състояние, ако може да се говори за такова, без да навлизаме в допълнителни заблуди. А любовта е не-насилствена, за разлика от ума. Тя е мъдра, но не взема решения за превъзходство. Тя е всеопрощаваща, всеобхватна и въоръжена само с добри намерения. Тя просто Е – могъща като самото Съзидание. Любовта не търпи злоупотреби. Срещу естествените закони на природата не може да се върви…

Така че, мили дами, радвайте се на дадеността, която имате! И бъдете нащрек за ума си – той по всяко време може да реши да злоупотреби с естествената ви природа, като предизвика едновременно страдание и у вас, и у вашия партньор. Както вече знаем, страданията са единственият сигурен показател за отклонение от съзнателния път и за потъване обратно в заблудите на егото…Щом страдате, значи не правите нещо като хората. И никой никога не е виновен за вашите страдания – те произлизат от липсата на съзнание у самите вас – от това, че сте избрали да вярвате в илюзиите на ума, вместо да следвате истината, която ви се посочва интуитивно.

Страданията са сигурен показател, че сме се отклонили от Пътя на духа, който е добре „павиран” и сме потънали обратно в калните пътеки на егото. Една от тези пътеки е заблудата, че живеем в патриархат. Повярвали сме в куп такива заблуди, само защото са ни ги повтаряли достатъчно. От нас, обаче, зависи дали ще продължим да им вярваме сега, когато вече знаем или ще прегърнем естествената си природа.

Прегърнете естествената си природа като жени, обичайте мъжете си им позволете да ви „служат“.  Те ще са повече от щастливи доброволно да вдигат тежкото вместо вас, да ви предоставят мястото си в трамвая, да ви обичат и защитават, да пазят дома ви, да вършат мръсната работа, да осигуряват вашия комфорт и прехрана, само и само да получат шанса измежду всички други да изберете точно тях. Ако мислите, че нещо друго мотивира мъжете да купуват поршета и да строят небостъргачи, жестоко се лъжете. Мотивира ги единствено по-голямата вероятност да изберете тях, вместо някой друг.

А междувременно  сте свободни да правите каквото пожелаете…Може да построите дори по-високи небостъргачи от тях. Просто проверявайте редовно ума си така, както проверявате компютъра си за вируси. Дали някоя заблуда не е седнала зад волана на собствения ви живот вместо вас? Това, в което вярвате, от личен опит ли го знаете или сте повярвали, само защото ви го е казал някой друг?

Тихомир Димитров

P.S

През последните година и половина – две мъкнех навсякъде със себе си един тефтер, докато пътувах. Носех го в раницата, обикаляйки из кътчетата на родината, взех го и на екскурзиите до Амстердам и Малта, за които също може да прочетете в този блог (раздел „Пътеписи”). Воден от принципа „Човек е човек, когато е на път”, аз наблюдавах внимателно какво се случва около мен и още по-внимателно си записвах на ръка в омачкания тефтер. Целта ми беше да събера онези популярни заблуди, които формират действителността, в която живеем – не само българската, но и човешката, по принцип. Става дума за лъжите, в които сме повярвали автоматично, без да проверяваме или да разсъждаваме, само защото са ни ги повтаряли достатъчно пъти – без да вникваме в есенцията на живота и карайки я по инерция, един вид. Защото така е по-лесно… Списъкът стана доста дълъг, затова реших да огранича наблюденията си само до най-популярните заблуди, доминиращи в съзнанието на  съвременния човек. Първоначално мислех да напиша и да издам книга със заглавие „Някои популярни заблуди”, но в последствие реших да ги споделя с вас под формата на безплатни публикации в този блог. Абонирайте се за RSS-фийда на блога или щракнете върху „Абонамент по имейл” от линковете най-горе, в дясно, за да не пропуснете някоя от интересните публикации, които предстоят…Желая ви осъзната 2013-та година!

21.12.12 – Национален ден без оплаквания

Изт: memegenerator.net

Няма да умрете.

Колкото и да мразите света, за съжаление (предимно ваше), той няма да свърши.

Ще продължи и през 2013-та година.

И през 2014-та.

И през 333 450-та.

Толкова сме незначителни, толкова малограмотно-преходни, че гневът на съвременния човек към статуквото може да се сравни единствено с пукването на балонче от гейзер в Йелоустоун. Ако балончетата от Йелоустоун умееха да пишат книги, всеки ден щяха да издават томове със заглавия за края на света. И щяха да се пукат от кеф. Понеже там, под тях, именно там клокочи, ври и кипи краят на света.

Но, за наше съжаление (предимно ваше, понеже няма съществена разлика между двете понятия), той, краят, леко се поотлага. С едни, хмммм…няколко стотин хиляди години?

Които са колкото мигването на окото, което ви/ни наблюдава.

И се чуди кога най-после ще поумнеем.

Истинската драма от 22 декември 2012 година ще бъде махмурлукът.

Махмурлукът от ди енд ъф да уорлд партито.

Когато всички ние ще се напием „като за последно“.

Пак и отново.

Понеже си го можем това – да живеем „като за последно“.

И да оцеляваме поотделно.

Превърнало се е в извратена черта от националния ни характер.

Тук всеки ден изглежда като последен.

И затова е толкова празнично!

В един-единствен ден, на 21.12.12, целият свят ще заприлича на нас (или на вас).

Поне за малко.

Няма да умрете.

Колкото и да мразите света, за ваше съжаление, той ще продължи да живее.

А вие ще продължите да ревете и да се оплаквате от живота.

На 22.12.12 ще бъдете същите, каквито бяхте и на 19-ти.

Мрънкачи.

Тук, дори да спечелиш от лотарията, продължаваш да ревеш и да се оплакваш.

Така повелява извратената черта от националния характер.

Какъв е смисълът да свършва нещо, което дори не е започвало?

Та ние/вие дори не сме/сте започвали да живеем още…

Животът е радост.

Извадете си главите от пясъците, братя!

И погледнете светлината.

Стига сте хленчили.

Таксиметровият шофьор хленчи.

Чиновникът се оплаква.

Държавникът е недоволен.

Бизнесменът протестира.

Тук, дори да спечелиш от лотарията, продължаваш да ревеш и да се оплакваш.

От живота.

Така повелява извратената черта от националния характер.

А не забелязвате ли сходство между вътрешното състояние и външната среда, в която живеем?

Не прилича ли на някакъв ревлив, създаден от мрънкачи хаос?

Предимно в психически план, защото, дори и богати, повечето то нас / вас са си ревливци (и мрънкачи) по природа?

Бедните поне си имат оправдание.

Но то не е нещото, което ще ги измъкне от бедността.

Нито пък е нещото, което ще изведе богатия от състоянието на скот. По душа.

Трябват ни около 333450 години, за да се превърнем в аристократи по дух и по материя.

С тази скорост на „развитие“.

А моето „проклятие“ е следното:

Ще си ги изживеете.

Всичките.

Минута по минута.

Секунда по секунда.

И час по час.

За да го постигнете.

Само спрете да мрънкате, че 333450 години „черта от характера“ и на вечно немигащото око може да му се сторят много.

Току виж премигнало и решило да ви/ни дръпне шалтера.

Тогава вече НЯМА да има от какво да се оплакваме.

Защото вас, оплаквачите, няма да ви има.

Нас няма да ни има.

А сега, докато ни има, да постъпим странно, неетично, изумено, дори артистично:

Да разчупим шаблона!

Да прегърнем живота!

Да се порадваме на 2-те стотинки в пазвата, вместо да намразим 2-та лева в чуждия джоб!

Поне веднъж.

Става ли?

За Бога, хора, поне на 21.12.12 спрете да се оплаквате, да мрънкате и да се държите като баби на седянка, независимо от обществено положение, ранг или дебелина на портфейла! Превърнало се е в по-силен навик от смукателния рефлекс при пеленачетата дори!

Ако си позволите да наблюдавате себе си отстрани ще забележите колко грозно, странно, смешно, неестествено и жалко е всичко това.

Ако си позволите да наблюдавате другите нации ще забележите, че само в този уникален, единствен по рода си и специфичен ден, те всички ще заприличат на нас.

Но само в този ден.

Официално обявявам 21.12 за национален ден без оплаквания.

Можете ли да се присъедините?

Можете, ама друг път!

Опитайте и ще разберете, че оплакването ви отнема около 20 часа на денонощие.

Защото през останалите 8 часа се предполага, че спите.

Освен, ако не се оплаквате и на сън.

Толкова сме задобрели в мрънкането, че сигурно и това го можем вече – да се оплакваме от живота на сън.

Стига, да му се не види!

Спрете като просто спрете да го правите!

Беше едно хубаво оплакване.

Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров

 

Цената на Егото

Според безплатния онлайн речник, дефиницията на „Его“ включва разбирането за себе си като нещо различно от останалите и от света.

Според Фройд, Егото съществува както съзнателно, така и подсъзнателно, служейки за посредник между изискванията на самоличността, суперегото и действителността.

Dictionary.com тълкува егото като „аз“ или „себе си“ на всеки човек, който мисли, чувства и действа така, сякаш е отделен от останалите, дистанцирайки се дори от собствените мисли.

Уикипедия представя егото като идентичност или неорганозираната част от структурата на личността, която съдържа базовите инстинкти.

Будисткото схващане за его е чувството за отделно Аз, подхранвано от омразата, незнанието и алчността.

Екхард Толе ни предупреждава, че егото не е враг, с който трябва да се борим. Ако го превърнем в проблем, само ще го усилим. Егото е просто една илюзия, от която трябва да се освободим.

Аз бих го нарекъл навик, трениран с хилядолетия, през цялата човешка история, възпитаван в еволюцията на всеки от нас поотделно, още от ден нула, което прави егото по-силен навик дори от тютюнопушенето, алкохола и хероина, вети заедно. Тоест, хич не е лесен за преодоляване този навик. И не става за един ден. А и както вече знаем: с бутане просто не става.

Единственият път извън егото е насочването на съзнанието навътре към него, с цел да си обясним крехкостта на тази фундаментална заблуда.

И колосалните последици от нея.

Вредите от това да играеш соло, против законите на Общото и Цялото, защитавайки илюзията за някаква идентичност, са видими във физическия свят. Медиците ги наричат тумор, а будистите – сън. Военните ги наричат „стратегия“.

Събуждането е възможно само извън егото, което значи, че няма да започнем да се ценим по-малко или да омаловажаваме себе си. Напротив, ще оценим себе си като най-великото произведение на изкуството, могъщо и значимо колкото цялото, което го е създало и което представлява, но в същото време толкова специално и красиво, именно защото е единствено, уникално и неповторимо.

Но ще спрем да се олицетворяваме с хора, предмети и, въобще, с форми, които ни карат да мислим, че сме нещо отделно от цялото.

Тук е важно да направим уточнение, че егото притежава не само индивидуални, но и колективни черти.

Колективни прояви на его са: нациите, религиите, расите, дори полът. Всичко, за което казваш „Аз съм“: българин, християнин, мъж, жена…

Колективното его е не по-слабо от индивидуалното, даже е по-разрушително.

Ако индивидуалното его се бори предимно за своето оцеляване, то колективното его често напада и убива, за да се защити.

Като използва цели армии, инквизиции, тайни служби и, дори, атмони бомби за целта.

Припомнете си сега всички войни, изтезания, противоречия, конфликти, обиди, мъки, болки, унижения и страдания, хвърлени само в името на тези четири от изброените по-горе колективни форми на егото. И ги умножете по няколко милиона, защото колективните форми на егото са дори повече.

Цената на егото е жестока. Неизмерима е дори във финансово отношение.

На този свят има 300 държави, т.е 300 прояви на колективното его само по линия „нациоална принадлежност“.

Всяка от тях има бюджет за война, за правителство, за администрация, за представителни разходи, за привилегии, за затвори, за оръжия, за насилие и терор над личността (индивидуална или обща), която застрашава нейната собствена идентичност.

Ами религиите?

Ами битката за власт между половете?

Някъде сред безкрайните математически числа е сумата, която човечеството е платило, за да подтиска половината от населението си с хилядолетия, при това – онази половина, която го ражда!

Цената на егото е немислимо жестока!

В бизнеса тя също е чудовищна.

За да спечеля един процент пазарен дял, някой друг трябва да намали пазарния си дял с един процент.

За да изкарам един долар на борсата, някой друг трябва да го загуби.

Моята компания срещу твоята.

Триста държави, във всяка от които има регистрирани по няколко стотин хиляди компании. Средно.

Всяка от тези компании харчи пари за данъци и такси, за заплати, за счетоводство и правни услуги, за маркетинг и реклама, т.е: за поддържането на своята идентичност.

И всяка компания се конкурира с останалите. С всички осанали. На глобалния и на местния пазар.

Всеки човек се конкурира с останалите, с всички останали, във всички сфери на своя живот.

Цялата му енергия, свободното му време и сто процента от ресурсите му отиват за състезаването на една илюзия с илюзите на други хора. Така животът ни се превръща в борба, а целта на борбата е ОЦЕЛЯВАНЕТО.

Не просперитета, забележете, а оцеляването!

Индивидуалният просперитет е невъзможен без просперитета на цялото.

Гражданите на богатите държави също са богати.

Цял живот са ни учили, че трябва да се конкурираме и да се борим, да се налагаме и да привличаме повече ресурси, да сме по-добри, по-бързи и по-хитри от останалите. Да сме най-добрите. Целта на това упражнение е да има повече за нас и по-малко за тях.

Цял живот са ни учили да се държим като ракови клетки!

Това, според хората, които са ни обучавали в несъзнателност, се нарича „успех“.

Не им се сърдете.

Те също са несъзнателни.

Тях също са ги обучавали несъзнателни хора.

Водени само от добри намерения, между другото…

И така – вече няколко хилядолетия.

Цената на егото е чудовищна.

Превръщайки го в проблем, ние ще трябва да заживеем с един чудовищен проблем.

Ето защо, духовните учители препоръчват да не се страхуваме от егото и, най-вече, да не се борим с него.

Животът е чудо, шанс, наслаждение за сетивата, той е всичко друго, но не и борба.

Няма нужда да се борим с егото. Няма смисъл ДА ПРАВИМ каквото и да било.

Достатъчно е само да осъзнаем неговата ирационална природа.

Един от начините това да стане е чрез осъзнаване цената на егото.

Я си представете свят, в който живеят седем милиарда осъзнати хора.

Това значи седем милиарда души, които мислят как да направят, как да дадат най-доброто от себе си, но не за тях самите, а за някой друг. Ще заживеете в свят, в който седем милиарда души се опитват по всякакъв начин да ви помагат и да ви бутат напред.

Сега живеете в свят, в който седем милирда души се опитват по всякакъв начин: да изкарат повече пари от вас, да заемат вашето работно място, да си легнат с вашата половинка, да изпратят детето ви на фронта, да имат по-голяма кола от вас, да проникнат във вашия дом и да ви отмъкнат плазмата…

Цената на егото е жестока.

Мислете честичко върху този въпрос.

Тихомир Димитров

Фяшан виктимс

Човек може да се пристрасти към абсолютно всичко.

Много се заблуждаваш, ако мислиш, че наркотиците са единственият източник на пристрастяване. Всички сме пристрастени – към храната, към секса, към друг човек, към работата, към интернет, към хобито си, към всичко.

Безумен изглежда човек, тръпнещ над колекцията си от пощенски марки, нали? Точно толкова безумен, колкото уличният наркоман и алкохолик изглеждат в очите на „нормалния” гражданин. Да, ама няма „нормални“ граждани. Едни не могат без сладко и сладолед, други – без любимата си видео игра, трети изпадат в колапс, когато им спре нета.

Пристрастяванията са изследвани от психологията. Накратко, мозъкът ни е устроен така, че да търси източници на удоволствие във всичко. Открие ли ги веднъж, той иска да повтори. Отново и отново. Увеличава дозата. Наказва те, когато го лишаваш. Сграбчва усещането като удавник за сламка. Идентифицира се с него. Така търси смисъла.

Има безобидни пристрастявания, има и „обидни”. Най-лесно можеш да се отървеш от едно пристрастяване, като го замениш с друго, по-силно. Не всички пристрастявания са вредни. Не всички имат отрицателен страничен ефект. Защото, чакай малко, отрицателното за теб може да е положително за друг.

В едно предаване гледах за пристрастяването към Интернет и видео игри. Хората спирали да излизат и да се срещат с приятели. Това, от гледна точка на обществото, сигурно звучи хипер зле, но от здравословна гледна точка е окей – вероятността да лепнеш заразна болест на публично място отпада. Липсата на ежедневни напивания по баровете е добре дошла за черния ти дроб. Е, малко се обездвижваш, сексът престава да ти бъде интересен (въпреки че е много полезен), но за сметка на това развиваш рефлекси и критичното мислене, ала зрението ти се влошава.

Както виждаме, има плюсове, има и минуси.

С всяко нещо е така.

Омразата и любовта са двете страни на една монета.

Тук, обаче, няма да си говорим за наркотици, нито пък за видео игри.

Темата ми е много интересно пристрастяване, превърнало се в социален феномен – зависимостта от модата.

„Хората, които се интересуват от мода имат една обща черта – те не се интересуват от нищо друго”, – беше ми казала една позната преди време, която има вземане-даване с модата.

В интернет непрекъснато попадам на блогове, които говорят само за това – дрешки, обувки, парцалки, тенденции, цветове…за тях световната финансова криза не съществува (и слава Богу), няма ги проблемите със здравната каса, нищо друго не е важно, освен това как си облечен.

Грешка на езика.

Нищо друго не е важно, освен това да си облечен „модерно”.

Защото дрехите са важни. По тях посрещат и по ума изпращат.

В едно психологическо изследване четох, че когато някой изглежда добре, ние автоматично приемаме на подсъзнателно ниво, че той е още: интелигентен, състрадателен, добър. Приписваме му положителни качества, които този човек може да не притежава. По-вероятно не ги притежава. Той просто изглежда добре. Това е.

Моят проблем с модата е, че т. нар fashion victims невинаги изглеждат добре. Мога да преглътна факта, че всички са облечени еднакво, защото нямат собствено мнение и предпочитат да плащат на гейове дизайнери с хипер его от Милано и Париж, за да ги обличат всеки сезон в дрехи с един и същ цвят. Или кройка. Или дизайн.

Шотландското каре било модерно, розовото ту се става хит, ту е демоде. Eat me!

Важното е да си фяшан. Да подменяш гардероба и да пълниш джоба на гейове-дизайнери с хипер его от Милано и Париж.

Щом това ти доставя удоволствие, аз съм окей.

Не съм окей, обаче, да мислиш, че пуловерът с едра шарка, който изглежда така, все едно го е плела баба ти на една кука и, за който си дал 200 долара, примерно, ти стои добре, само защото е купен от бутик и защото е „модерен”. Ако изровиш стария пуловер от нафталина ще постигнеш абсолютно същия ефект.

Пак ще ти стои зле, но всички ще мислят, че си фяшан и никой няма да разбере. Това ще те устройва напълно, защото за теб е по-важно какво мислят другите, отколкото какво мислиш ти.

Искам да ти кажа, че тълпата е по-глупава от най-глупавия си член, а модата не е нищо повече от сляпо подражание – форма на колективно стадно поведение, дирижирано то мазни чичковци с черни очила, които са достатъчно нагли никога да не си сменят костюма, но за сметка на това прибират половината ти пари, защото си пристрастен и те обличат с дрехи, които: 1/ носят всички останали 2/ често са грозни 3/ винаги са овърпрайснати и 4/ трябва да подменяш редовно, защото индустрията се нуждае от твоите кинти, наркоман с наркоман!

Хората толкова много се влияят от външния вид и дрехите, че да бъдеш човек със самостоятелно мнение в този живот може да се превърне в истинско забавление.

Обичам да си правя експерименти, като например – да отида на бизнес среща, където всички носят строги черни костюми, облечен в розов суичър, бели маратонки и бейзболна шапка.

Естествено, тази среща трябва да не е била кой знае колко важна за мен. Просто исках да видя израженията, скритите погледи, да чуя коментарите зад гърба си, само за да разбера, че 99% отношението на стадото към мен се формира на базата на различния цвят на „козината” ми.

Еми, срещите с такова стадо, ако ще и делови, никога не могат да бъдат кой знае колко важни за мен…

Има един единствен начин човек да спечели уважението и доверието ми, да стане „важен“ за мен – просто трябва да видя, че той живее по свои собствени правила, създадени от него самия.

Пък, ако ще и да е „пристрастен” към тях.

Тихомир Димитров