Писателският блог на Тишо

октомври 16, 2019

Отровата може да бъде лекарство, но само в правилната доза

Изт: Wikigallery

Според дефиницията на Уикипедия мултикултурализъм е „понятие, с което се описват общества, в които съжителстват много на брой различни култури без една от тях да е господстваща или поне преобладаваща. Точно по този белег се отличава от културния плурализъм, който предполага заедно с господстващата или поне преобладаваща култура да съществуват в обществото и други култури, които обаче да не противоречат на установения от господстващата култура правов ред“. (линк). В същия текст се пояснява още, че българското общество е пример за културен плурализъм, тъй като у нас съществуват и други култури. Исторически терминът „мултикултурализъм“ произлиза от бикултурализма и билингвизма, типични за Канада, където има ясно определени френска и английска част. В Европа, твърди авторът, терминът е по-скоро обект на философско теоретизиране, без реално политическо приложение.

И слава Богу, бих добавил аз!

Защото виждам твърде много общи черти между комунизъм и мултикултурализъм. Комунизмът, разбира се, вече е осъдена идеология, причислена трайно към историческите примери за тоталитаризъм, подтисничество и класов терор(изъм). Същото не може да се каже за мултикултурализма, който продължава да е „hype“ в развитите и модерни западноевропейски общества. Притеснително е, че двете идеологии (отречената и модерната) имат сходства, които сякаш малцина забелязват или поне не се осмеляват да посочат открито, съобразявайки се с ограниченията на т.нар „политкоректно“ говорене.

Без да слагам знак на равенство между комунизъм и мултикултурализъм, тъй като, все пак, става дума за понятия от съвсем различен клас категория, ще си позволя да очертая общото между тях. И двете произлизат от една принципно добра идея, нека го наречем дори идеал, защото си остава вечно непостижим, а именно: идеалът са социална справедливост и равенство. Нима някой здравомислещ човек би отрекъл жестоката несправедливост на неравенството, което господства в съвременния свят? Няма има нещо по-благородно от идеала за свобода, равенство и братство между хората, между народите, между културите?

И нима има нещо по-далеч от действителността? Сега или в исторически план?

Идеалът за социална справедливост и равенство е чист като детска сълза. Проблемът е, че се доближава опасно до една друга тенденция с не толкова благи окраски, каквато е сремежът (на всяка цена) към егалитаризъм. Равенство между класите, равенство между културите. При комунизма фабрикантът и общият работник са равни. Ако първият има някакви възражения по въпроса, то класовата борба ще му напомни принудително, че не е прав. При мултикултурализма заварената и привнесените култури са равни. Ако първата има нещо против, то… е, още не се е стигнало чак до там. Но имаме достатъчно актуални примери за междукултурен тероризъм, които, за щастие, все още не са изведени до нивото на национална идеология. Кое е по-осъдително: крайно десният националист, който избива сънародниците си заради лявата им ориентация или ислямският екстремист, който избива „неправоверните“ заради религиозната им принадлежност?

Причината мултикултурализмът да не хваща здрави корени в България и, като цяло, в Източна Европа е, че сме „яли попарата“ на друг вид егалитаризъм. И то съвсем скоро. Страданието води до мъдрост и смирение, а обществата от Източна Европа са страдали много. По-склонни са да пазят „своето“ от „чуждото“, но не на всяка цена, а като инертна съпротива срещу всеки нов опит за социален експеримент с уклон към егалитаризъм, тъй като раните на тези общества от предишния експеримент с егалитаризма още кървят. Ще мине доста време преди „да хванат коричка“ и да спрат да сърбят. Но белезите от тях ще си останат завинаги… поне докато тези общества съществуват.

Има и друг съществен фактор: източноевропейските народи никога не са играли ролята на подтисник и колонизатор на други култури, не изпитват историческа вина за това и не изгарят от нетърпение да поправят грешката си сега. Техните конфликти се ограничават до почти невинните боричкания за територия с непосредствените им съседи. Казвам „почти невинни“, защото няма база за сравнение с покоряването и експлоатацията на цели континенти, нито с геноцида над завареното им население, с който богатите и преуспяващи (първият милион винаги мирише лошо) западни общества съвсем не се гордеят в наши дни.

Историческата обусловеност е довела източните общества до приемане на здравомислещата максима, че „в Рим трябва да се държиш като римляните“ и те изискват това от привнесените култури. Жестоко и несправедливо е да обвиняваме източноевропееца в нетолерантност, защото не е готов да приеме с лекота идеята за равенство между всички култури у тях, на собствената му, напоена с толкова много кръв (не и без стремежа към егалитаризъм) мъничка територия.

Провалът на мултикултурализма към днешна дата започва да става все по-осезаем и на Запад. „Брекзит“ е най-актуалният пример, но само един от многото. Друг пример е категоричното заявление на Ангела Меркел, още през 2010 година, че усилията на Германия да изгради мултикултурно общество са претърпели пълно поражение (линк). Трети пример е възраждането на националистическите движения на запад. Четвърти пример са всички прояви на насилствена междукултурна нетърпимост, въпреки затягането на анти-дискриминационните закони, основно в Западна Европа.

Имам усещането, че на западноевропееца започна да му писва анти-дискриминационните закони да са насочени единствено срещу него. Що се отнася до източноевропееца, той е свинкал традиционно законите да са насочени срещу него, защото в продължение на столетия е бил принудителен „домакин“ на насилствено внесена чужда култура и на налаганите от нея закони. Що се отнася до „вдъхновените“ от „развития запад“ закони, източноевропеецът традиционно е обект, а не субект на геополитиката на Великите сили от близо век и половина, така че е свикнал и те да не са писани в негова полза…

Всичко казано до тук има за цел да защити единствения тезис на това есе, а именно, че дори отровата може да бъде лекарство, но само в правилната доза. Ако съществува място за някакво лично мнение, то е следното: заради липсата на релевантен исторически опит, европейският запад сякаш предозира с мултикултурализма и едва сега започва да усеща първите симптоми. А европейският изток се престори, че гълта „горчивия хап“, сложи си го под езика, и щом усети добре познатия му от миналото вкус, побърза да го изплюе с изкривена физиономия. Сега „хапът“ може да бъде натикан обратно в гърлото му единствено чрез насилие, както е бил натикван преди. Но дори това да стане, организмът му вече е с изграден имунитет, а историческата му карма е платена – нещо, което не може да се твърди за европейския Запад.

И всичко щеше да бъде нормално, предвидимо, дори обратимо, ако Европа не изчезваше от картата на света в лицето на коренното си население. Това важи както за лъскавия, first world Запад, така и за дрипавия, second-hand Изток. Изтокът, обаче, нито изпитва вълчи глад за вносна работна ръка, която да поддържа икономика на високи обороти, нито може да си я позволи, нито предлага кой знае какви условия за живот.

И ето, че идва моментът на едно смело предположение, почти под формата на футуристично предсказание:

Населението на европейския изток ще запази по-дълго своята идентичност в културно, географско и политическо отношение, дори своята физическа цялост, за разлика от населението на европейския запад, но не толкова под или въпреки натиска на външна сила, а по-скоро като резултат от вътрешните решения, вземани на базата на наличието или липсата на (горчив) предишен опит.

Това само в краткосрочен план. В дългосрочен план грохналата старица Европа е на смъртния си одър, в лицето на завареното си население, независимо коя част от континента обитава то. С нея ще си отиде и т.нар „Западна цивилизация“, т.е всичко, което наричаме „цивилизация“ от 500 г. пр.н.е та чак до сега. Нито чумите, нито глобалните конфликти, нито революциите, нито земетресенията и вулканите, нито кръстоносните походи и вражеските нашествия, нито великите преселения на народите, нито ядрените заплахи, нито топлите и студени войни успяха да постигнат това.

В една пo-напреднала възраст, обаче, предозирането и с най-безопасното лекарство може да се окаже фатално. Санитарите ще изнесат тялото, ще сменят завивките, ще проветрят помещението и ще зачакат новия си пациент да предозира с правилното лекарство в правилното време…

Идва ред на други, по-стръвни и по-вкопчени в правто си на живот култури, които ще заемат мястото на грохналата Старица, когато им дойде редът.

Тихомир Димитров

Сходни публикации (ама не чак толкова скучни):

За миграцията или защо всички ще спечелят, ако отидеш да работиш в Англия

Няколко обективни причини да се почувстваме горди, че сме българи

Нема нужда да ги стигаме американците

Самоубийство чрез благоденствие 

„Подчинение“ на Мишел Уелбек

Срамота и предразсъдъци

За мишките и хората 

За бежанците

Става

 

януари 20, 2016

Крайна цел

lwefvnwjkv

Изт: jeffwalker.wordpress.com

Когато изучаваме даден процес в дълбочина или опознаваме някаква личност, добре е да започнем от техните намерения. Каква е крайната цел на даден процес? Каква е крайната цел на дадена личност? Това ще ни спести доста недоразумения. Нека поясня:

Крайната цел на рака, например, е самоубийството. Туморът се стреми към неконтролируемо размножаване до степен, в която убива гостоприемника, в който паразитира, с това причинявайки и собстената си смърт.

Крайната цел на национализма е капсуилрането на една нация: идеологическо, социално, икономическо, генно, биологическо, отделянето й от Цялото, което неминуемо води до мутации, разпад и гибел в дългосрочен план. Нищо не може да съществува извън Цялото.

И обратното, крайната цел на мултикултурализма е пълното интегриране на своето с чуждото, на местното с външното, на частното с общото, до пълното им заличаване. Това, в дългосрочен план, води до поява на една нова аморфна маса и до гибел на нейните съставни части, като идентичност.

Ами крайната цел на една частна компания? Трупането на печалби и пазарен дял до пълен монопол върху пазара и елиминиране на всякаква конкуренция. От това ще загубят всички конкуренти, потребителите, държавата, както и самите служители на компанията, сдобила се със 100% пазарен дял и 100% пазарна сила, включително и като работодател. Ще спечелят малцина, подобно на тумора, но неизбежно всичко това води до смърт на гостоприемника (пазара), а заедно с него и на монополиста (компанията със 100% пазарен дял). Вижте социалистическите революции.

Давам тези примери, защото искам да тълкуваме понятието „крайна цел“ в неговата цялост, а не само повърхностно и частично, като някаква финална цел.

Крайната цел е крайна, именно защото е крайна. Съдържа крайности в себе си, а те винаги са гаранция за една предизвестена смърт.

Истината винаги е някъде по средата.

В този ред на мисли, много ми е трудно да се самоопределя към дадени социални конструкции и нагласи, защото съм националист, примерно, точно толкова, колкото съм и либерал-мултикултуралист. Наясно съм с крайната цел на две противоречащи си течения и с единствено възможния от нейното постигане негативен резултат. Ето защо, подобно на царя, препоръчвам „умереност във всичко“. Виждате ли, понякога дори от устата на лъжец могат да излязат големи истини, разбира се, в съвсем различен контекст, но човек престава да бъде лъган в момента, в който осъзнае крайната цел на лъжеца. Или нека да използвам думите на един мъдрец: „Не трови отровата, а дозата“.

Толкова по отношение на процесите и тяхната крайна цел. Но хората също имат крайни цели. Гибелно за тях би било да ги реализират в пълнота, гибелно е и за всички, които им помагат в процеса. Крайната цел на човека, когато ни е известна, може да се използва по два начина:

1/ За да го манипулираме в отношенията си с него до степен постигане на нашата собствена крайна цел

или

2/ Да дозираме участието си в отношенията с него и в помощта си за реализирането на крайната му цел до степен здравословно за всички взаимодействие.

Хората просто не знаят кога да спрат, това е. Ето защо, налага се на други хора, понякога, да ги спират. Това може да стане грубо, може да стане и интелигентно. При всички случаи, обаче, необходимо е да сме запознати с крайната им цел, т.е с онзи идеал, който би унищожил преследващия го в дългосрочен план, ако успее да го осъществи. Запознавайки се с крайната цел на другите хора, а още повече с нашата собствена, е добре да помним, че идеалите са идеали, за да си останат такива. Тоест, вечен е само стремежът към съвършенство, самото съвършенство е непостижимо. Всеки опит за неговото насилствено приложение завършва с гибел, морален упадък и провал. Вижте насилствените опити за установяване на свобода, равенство и братство в обществото, така наречените революции, не доведоха ли всички те до по-голяма тирания дори от тази, която бяха отхвърлили? Практическо доказателство, че постигането на крайната цел убива. Понякога и физически. Робеспиер сигурно си е давал сметка за това, докато се е поклащал във волската каруца към гилотината. Но вече е било късно. Защото крайната му цел е била постигната.

Възниква въпросът какво е здравословното поведение, къде лежи здравословното отношение в един все по-хаотичен и побъркан свят, където, не само на пръв поглед изглежда, че доста идеи, личности, организации, групи от хора и общества са на път да осъществят крайната си цел?

На пръв поглед, човек не може да влияе върху глобалните процеси. На втори поглед, обаче, глобалните процеси са невъзможни без участието на човека в тях.

Следователно, можем да дозираме само и единствено собственото си участие в подпомагането на процеси и личности за постигането на крайната им цел и колкото по-близо до нея са въпросните процеси и личности, толкова по-слабо, до никакво и противоположно би следвало да е нашето участие.

Не се срамувайте да променяте отношението си към процеси, личности и идеи, доближаващи реализирането на своята крайна цел. Айнщайн е казал, че няма по-голяма глупост от това никога да не си променяш мнението. Упорството на всяка цена и независимо от всичко означава само, че не знаеш кога да спреш. Това упорство може да доведе единствено до унищожаване на личностите, идеите и процесите, достигнали своята крайна цел, а заедно с тях и на тези, които не са разбрали кога да спрат в подпомагането им.

Примерно, аз бях доста либерално настроен към бежанската вълна в началото, защото вярвам в правото на всеки човек да живее свободно и без заплахи за физическото си съществуване. Вярвам, че по-силният трябва да защитава по-слабия. Че болният не бива да носи здравия на гърба си. Че богатият е длъжен да нахрани бедния. Тогава крайната цел на либералния мултикултурализъм не ми беше ясна и го подкрепях. Тоест, поведението и отношението ми можеха да се определят като „про“, „за“ или „плюс“, предимно с положителен знак, въпреки някои малки съмнения. След изказването на Меркел от типа „Елате ми повече“ то спадна до нула и зае неутрална стойност. След новогодишния площад в Кьолн определено подкрепата и отношението ми към процеса е вече с отрицателен знак, т.е „минус“, „не“ и „против“: а/ Неконтролируемото пропускане на бежанци; б/ Прикриването на факта, че извършителите на сексуалните посегателства от площада са точно такива, въпреки множеството свидетелски показания, в това число и на жертвите; в/ Мълчанието на мас-медиите по въпроса; г/ Безотговорното отношение на властите към проблема (инатът да си признаят грешката и упоритостта да продължават със старата риторика); д/ Безсилието на полицията; е/ Страхът, но не от това, че нелегален пришълец може да изнасили сестра ти / дъщеря ти / майка ти в Европа, защото се облича по европейски, а страхът да не те нарекат „расист“, ако се опиташ да я защитиш и да посочиш виновника; и ж) Вината на белия човек за това, че е бял и, поради тази причина, задължително „привилегирован“. Винаги за нещо виновен. До доказване на противното. Не казвам, че е цвете за мирисане, но ето как толерантността се превръща в толерастия. А зад този смешен термин прозира нещо много страшно – крайната цел на либерализма, егалитаризма и мултикултурализма. Тя е заличаването на западната цивилизация като таква – не казвам, че е съзнателно. Съзнателно или не, това е един процес, който би бил пагубен и за мен самия, ако не зная кога да спра в подпомагането му. Именно в осъзнаването е проблема.

Ясна е крайната цел, близо е до нея процесът. Затова не го подкрепям вече. Нито с думи, нито с дела. И не се срамувам от промяната на мнението си. Няма нищо срамно в това да си загрижен за собственото си физическо, културно и икономическо оцеляване. Няма и нищо странно в това колкото повече даден процес се доближава до крайната си цел, толкова по-ясна да става тя. Човек просто трябва да знае кога да спре. Не бих заел крайно противоположната позиция на национализма, обаче, защото неговата крайна цел е имала вече достатъчно исторически шансове да се прояви и резултатите от постигането й никак не ме вдъхновяват. Както и от постигането на всякаква крайна цел, между другото. От „реализацията“ на всеки идеал. Идеалите са си идеали, за да поддържат пътя към съвършенството – единственият възможен път за човешката еволюция. А еволюцията е точно обратното на революция. Човек просто трябва да знае кога да спре.

Тихомир Димитров