Писателският блог на Тишо

януари 14, 2008

I Love Techno

Filed under: СТАТИИ — asktisho @ 12:59 am
Tags: , , ,

5.30 сутринта. Излизаш от залата уморен, доста изпотен и психически разтоварен. Целият стрес си го оставил вътре – в морето от басови звуци. Рядко ходиш на фитнес, но пък едно парти компенсира поне пет посещения на залата с лежанките. Мускулите ти треперят от нервна възбуда. Не помниш последните два часа. Любимите ти два часа. Все едно някой е издърпал кабела от врата ти, като в Матрицата. Ънплъгнат си. Оставяш на плътния бас да държи ставите ти във въздуха, да ръководи движенията ти. Оставаш насаме със себе си, но не мислиш за нищо. Погълнат си от саунда. Това са твоите два часа динамична медитация. Същото може би са изпитвали индианците около огъня, под ритъма на кожените тъпани. Ти си наследник на една древна традиция.

Сега ще ви разкажа как заобичах техно музиката. Ще започна с уговорката, че и много други музикални жанрове са способни да ми напълнят душата. Една цигулка, например, може да ме разплаче. Едно Адажио – също. Обичам пианото и особено неговия най-голям брат – органа. Но най-много обичам баса. Долните честоти. Ниските вибрации. Като в “Drop it like its hot” на Snoop Dog, if u know what I mean. Музиката без бас за мен не е музика. Високите честоти ме изнервят. В рока най-много обичам бас китарата, касата и барабаните. Тях следя. Само тях чувам. Обичам техно, защото ми дава в изобилие това, от което се нуждая: ритъм. И защото всеки сет за мен е вдъхновение – една приказка, един спомен от бъдещето. Бъдещето ме вълнува повече от миналото и настоящето…

Всичко започна с Жан Мишел Жар. Тогава бях рапър. Тежкият, гангстерски рап от края на 90-те ме привлече именно с басовото си звучене. Дори се изживявах като квартално гангстерче. Имах си уникален скейт и разнасях касетофон HITACHI. Нарязвах си дънките на ивици под коленете. На ризките пък им откъсвах ръкавките. Носех само маратонки и кецове с “изплезени езици”. Бях девствен и никога не ме бяха били, нито пък аз бях удрял някого, но с другите сополиви хлапаци от квартала се надлъгвахме денонощно кой колко метъли е пречукал и колко курви е изръшкал през уикенда….докато е бил с техните на село. Бяха романтични времена. В училище ми пишеха шестици, но не подозираха за “тъмната” ми страна. Докато не чух Жан Мишел Жар.

Това беше първият спомен от бъдещето. Първата футуристична приказка. Бащата на електронната музика ме накара да се поинтересувам от този непознат за мене дотогава жанр. Естествено, обърнах се към приятел, който вече беше вещ в занаята. Попитах го какви касетки да си купя – от онези “Унисонските”, нали бях гъзар….

Отговорът му беше лаконичен: “Продиджи, Маруша, Уестбам”. “Бам, бам, бам” – така се казваше първата касетка с техно музика, която ми привлече вниманието в магазина. На корицата имаше нарисувани чукове, естествено. Издразних се малко от прекалено бързия и еднообразен ритъм, но в албума имаше една песничка, която ме промени: “No Good” на «Prodigy”. Помня, че я слушах постоянно, в продължение на дни. И вече бях зарибен.

Следващата стъпка беше ясна – купих си целия втори албум на Продидижи. И апетитът ми се изостри. Исках да притежавам първия – “Experience”, но в онези тъмни времена той се продаваше само на пиратски записи по разни ъндърграунд магазинчета във Варна. И ето че Съдбата беше на моя страна. От училище ни заведоха на опера във Варна. Организирано. Целия клас. Първата ми работа беше да си намеря албума. После прекарах двата часа, в които Кармен се опитваше да ми привлече вниманието от сцената, със слушалки в ушите. Не можех да повярвам на това, което се случва. Ами че аз имах нужда от точно такъв звук. Открих себе си и електронната музика в благодарение на Варненската опера. Fate is a strange thing.

Продължението е ясно. Преместих се да живея в София, където ме очакваха първите Metropolis-и. И така до ден днешен.

Времената се менят, нравите – също. Но внушенията на музиката си остават. Е, признавам си с ръка на сърцето, че малко ми втръсна от индустриалния звук на минимала, който боготворях като лейт тийнейджър и ранен студент. Хасучето с неговите мелодични отклонения силно ми допада. И въпреки всичко продължавам да се пълня най-много от дълбоките, басови, технологични потапяния в бъдещето.

Яд ме е само, че наркотиците и “клубната култура” развалиха партито. Клубната култура, според мен, отсъства в България. Ако не ми вярваш – иди изкарай една седмица по клубовете в Берлин. Петдесет годишните чичко-паричковци с техните 16 годишни държанки, които кесят на бутилка усики около бара в PR, Yalta и Червило ме дразнят. Дразнят ме и малките друсалки с големите като обръчи обеци и диско-прическите, които влизат по трички в кенефа, за да си пудрят нослетата. Тези хора са там не заради музиката, а за да ги видят колко са модерни. Да си покажат новите ботушки, новата жена-трофей, дебелия портфейл и дебелия врат в “модерния” клуб.

Или пък са дошли да друсат. Fuck Off. Заради тях все по-рядко инвестирам в “клубен живот”. И продължавам да харесвам огромните партита в зала, защото там можеш да срещнеш най-много истински ценители на твоята музика. Съжалявам единствено за дечицата, които не могат да се насладят на музиката без опиати. Това си е изцяло за тяхна сметка, обаче.

Ще ми бъде интересно да науча как ти заобича твоята музика, независимо каква е тя. Ако имаш време и желание да ми разкажеш, разбира се…

Тихомир Димитров

ноември 24, 2006

Тва не – Чалгата

Filed under: Без категория — asktisho @ 1:49 pm
Tags: , , ,

Дали да слушаш чалга е въпрос на естетически избор. Лоша музика няма. Народът го е казал: „който пее, зло не мисли”. Слушането на българска (сръбска, македонска, циганска) чалга по-скоро показва липса на вкус, отколкото някаква отрицателна черта на характера. Самото название „поп-фолк”, пък издава езиковата култура на чалга аудиторията. Думата „поп” означава на английски „народ”, а думата „фолк” – същото, само че на немски. Всъщност, не можем да им се сърдим на хората, при положение, че някои от тях все още купуват и продават в „марки”.
Колкото и да е мразена, Чалгата трябва да съществува! От нея имат нужда всички тираджии, таксиджии, бачкери, хамали, строителни работници, старшини, роми и въобще – дъното на социалната пирамида. За съжаление, в България то е доста широко.  На тези хора чалгата им продава мечти – високи, руси, силиконови мечти. Говори им за лукс и скъпи коли, за любов и отмъщение, при това на език, който е разбираем за тях. Те нямат друг избор, освен да пият евтино вино и да слушат чалга. Друг е въпросът дали ти принадлежиш към тях. Щом четеш това, едва ли!
Аз много добре съзнавам, че мразенето на кючека е мой личен екзистенциален проблем. Всъщност, не се изразих правилно. Кючекът е турска народна музика и ми харесва, защото носи южняшката култура на съседите. Харесва ми и сиртакито и македонските песни ми харесват. Обаче безобразното крадене на мелодии от комшиите, при това едно-към-едно и набързо скалъпеният към тях свински текст на български няма как да ми хареса. Българската чалга издава по-скоро липса на музикална култура, отколкото каквато и да е култура. Тя обаче е нужна, има кой да дава сериозни пари за нея (глупаците са много) и следователно скоро няма да умре. Това не ми пречи да бъда щастлив. Просто не посещавам такива заведения и не общувам с такива хора.
Трън в окото ми са на вид интелигентните млади хора, които пропадат по тази музика. За съжаление те стават все повече и се срещат навсякъде. Какичките със запасни дънки в ботушки са конкретен пример. Ясно, че като си студентка в София първи курс и вашите от Сусурлево цял живот са ти надували главата с маанета ще си запашеш дънките в ботушките, защото вече втори сезон е „модерно”, пък и всички какички в големия град така правят. Много ясно, че тъпа селянка плюс алкохол е равно на пияна тъпа селянка със запасани ботушки, качена на масата във фолк клуб, но все не ми дава мира мисълта, че има и свестни хора, които слушат чалга.
Един конкретен пример са българските студенти в чужбина. Преди да заминат са метъли, рейвъри, хипари, алтернативи, ню ейдж, всякакви, а като постоят малко в заветната страна-домакин на тяхното светло бъдеще, изведнъж започне да ги гложди една носталгия по родното, една меланхолия и хоп – друснат един кючек. Това какво значи, че от ученето в чужбина се изтъпява прогресивно или, че човек обича това, което няма? После си идват тук за първата ваканция, купуват дискове на килограм в левчета и ги продават на другите зависими от родното маане в евро „там”. Аз не мога да си обясня как така фолкът ще ти напомня за България? Малко ли свестни поп групи имаме, които пеят на български? Ако пък си традиционалист, българският фолклор ли ти се струва беден, та трябва да има далавери, изневери, мерсидеси и кючеци? Не знам. Някой емигрант да ми каже. Една родопска песен може да ме накара да се почувствам много повече българин от един Азис. Всъщност, той дори не е истински чалгар. Ако живееше „на запад” щеше да се появява по техно клубове и готик фетиш събирания полугол с каишка на врата и щипки на зърната. Азис е просто един гладен за медийно внимание позьор и прави това, което е модерно. Нагажда се. Ето дори, че дори и аз сега му правя безплатен Пи Ар.
Другият тип пропадащи по чалгата, уж свестни момчета, са изплезените езици. Какво означава „изплезен език” виж в статията „Тва не – Мъжете с изплезени езици”. Минава за свестен, значи, младежа, слуша рокче, ходи по концерти, „забива” с разни други „фенове” и изведнъж среща лачените ботушки със запасаните в тях дънки. Какво правят ботушките, за да го променят изцяло ли? Нищо. Просто стоят и изглеждат добре, а въпросният младеж или не е е_ал  от доста време насам или има сериозен фетиш по жени в кожени ботуши, а  най-вероятно и двете. Така се ражда нов чалгар. Прослушва Калина, Малина, Кума Лиса и въобще започва да се забавлява с музиката, с която се забавляват  всички  тираджии и хамали. А беше хубаво момче!
Има и още един вид обречени души: изкривените от своите родители деца чалгарчета. Детето няма възможност да избере музиката, с която ще отрасне, а музиката носи  култура и възпитава в ценности. Класическите произведения, италианските канцонети и френските шансони носят един  вкус към живота, а „всички прасета на мезета по буркани и мазета” съвсем друг. Жал ме е за тези деца.

 

Тихомир Димитров