Писателският блог на Тишо

януари 24, 2013

Ресурсите са ограничени?

qeth

Изт: rainharvest.co.za

Докато един милиард се бори със затлъстяването, пет милиарда не могат да решат проблема си с изхранването.  

„Ресурсите са ограничени” – това е първото, на което те учат в икономическия – популярна заблуда, целяща да прикрие факта, че ресурсите, всъщност, не са ограничени – те просто са некачествено разпределени.

А когато науката няма отговор на въпроса как да се поправи това:

докато един милиард се бори със затлъстяването, пет милиарда не могат да решат проблема си с изхранването,

тя просто отсича: „ресурсите са  ограничени”! И се опитва да го докаже.

Природата е по-умна от нас. Погрижила се е за всичко. Ресурсите няма как да са ограничени. Бъдете сигурни, че както за всяко дърво, стръкче трева или птица в гората има предостатъчно ресурси, така и за всеки човек, родил се на тази планета, има предварително подсигурени ресурси не само, за да оцелява, но и да се развива и да преуспява.

Обаче хората имат своя ум и свободната си воля, резултатите от които също са изцяло техни. Те предпочитат да преуспяват на чужд гръб и за чужда сметка. Това ги отдалечава от естественото състояние на нещата, където изобилието е природен закон, а ресурсите никога не са ограничени.

Чувал съм, че земята може да изхрани не седем, а 20 милиарда души, стига всичките тези хора да не са слепи егоисти, загрижени единствено за собствения си задник. Помислете: ако един проблем е далеч от вас, той практически не ви интересува.

Ресурсите не са ограничени. Те просто са некачествено разпределени.

Ето, например, обществото харчи прекалено много за политики, а единственото, което интересува политиците е подготовката за следващите избори. Говоря по принцип, не само за България. Едва ли има политик в демократична държава, който да не се интересува от следващите избори и те да не са приоритет първи в работната му програма.

Тоест, възможността елита да запази своя статус в обществото е основното, което интересува елита, но това интересува слабо обществото, заето единствено със своето оцеляване.

Въпреки всичко, борбата на елита да остане в елита окупира цялото обществено съзнание (чрез масмедиите) и голяма част от обществените ресурси. Ще се съгласите с максимата, че „хората гласуват със своите хладилници”. Когато хладилникът ви е пълен, вие практически не се интересувате от това кой управлява. Когато един проблем е далеч от вас, той просто не ви интересува. Е, вашите проблеми са далеч от елита.  

Освен за политики, ние харчим прекалено много средства и за отбрана. Отново говоря за съвременното общество по принцип, а не конкретно за България. Тоест, лишаваме се от ресурси, които правят изобилието възможно, за да поддържаме възможността, ако се наложи, да се избием като диваци.

А бихме могли да отделяме тези средства за образование, което ще смекчи разликите между бедни и богати; ще даде равен шанс и на повече хора; бихме могли да ги инвестираме в медицина и в наука, вместо в политики и в отбрана. Бихме могли да отклоним колосални ресурси от хората, загрижени за нашето самоунищожение, към хората, заети с нашия просперитет: учените, лекарите, откривателите, инженерите, конструкторите, учителите, преподавателите, детегледачите, въобще хората, които не само правят живота удобен, но и съвременната цивилизация възможна, като такава.

Ресурсите не са ограничени, те просто са некачествено разпределени.

Дупката между бедни и богати непрекъснато расте, все по-голяма пропаст зее между страните с различен стандарт, както и между отделните прослойки вътре в тях. Доминиращата средна класа е сладък спомен от 80-те. Масите и елитът днес живеят в светове, които се раздалечават. Но не бързайте да обвинявате елита за всичките си беди. Вие се интересувате от неговите проблеми точно толкова, колкото и той – от вашите.

Илюзията, че „ресурсите са ограничени” е заблуда, която произтича НЕ от обществения строй или от епохата, в които живеем, а от човешкото съзнание. Описаните по-горе процеси имат общочовешки, глобален, симптоматичен характер. Те не са от вчера.

Всъщност, ресурсите не могат да бъдат ограничени в изобилната и саморегулираща се среда, в която живеем. Ограничено е само човешкото съзнание. Заради умствената служба на егоизма в продължение на хилядолетия, ние сме се провалили дори в най-елементарната задача: да изчислим правилно ресурсите, които по дефолт са преизобилни и да разпределим благата така, че да има за всички. По много. Дори компютрите не успяха да ни помогнат в това отношение.

Умствената служба на егоизма” може да прозвучи като някаква абстракция, но Екхард Толе дава точен пример за това как, всъщност, целият ни живот е подчинен и, де факто, зависи от умствената служба на егоизма. Перифразирам свободно:

Ако прочетете във вестника, че във вашия град снощи някой е откраднал кола, вие сигурно ще си кажете: „Ей, лоши хора се навъдиха на този свят! Но коли се крадат всеки ден, какво да се прави!” и, като цяло, ще подминете новината с безразличие. Но, ако прочетете във вестника, че някой снощи е откраднал ВАШАТА кола, емоционалната реакция на този скучен вестникарски материал ще е ДОСТА различна. Колко много енергия и мъка има само в думичката „мой”!

Егоизмът, с произтичащите от него психически нагласи, е причината да вярваме в очевАдно неверни заблуди като „ресурсите са ограничени”.

Защо да са очевАдно неверни? Ами, идете в гората и потърсете недостига там. Или се загледайте в Космоса. Не само, че не виждате ограничения, но не му се вижда и краят. Е, ние сме само една от точките в безкрая. Седим си на нея и мислим, че ресурсите са ограничени. Те просто са некачествено разпределени. Всяко дърво, всяко стръкче трева, всяко живо същество в гората си има своето място под слънцето, плюс огромно изобилие от светлина, вода и хранителни ресурси, за да се развива. Дори пустинята е изобилна в своя пясъчен разкош, макар там природата да изразява своето изобилие по съвсем различен начин.

Това, което се опитвам да кажа е, че мизерията, оскъдицата и недостигът не са естественото състояние на нещата. Колосалното изобилие е тяхното естествено състояние. САМО УМЪТ и то – в егоистичния си уклон – може да лиши своя притежател от това изобилие.

Което не превръща ума в нещо лошо, напротив – той е инструмент, прецизен като скалпела, с който все още не сме свикнали да боравим, защото ни липсва достатъчно еволюционен опит като мислещи същества. Осем хиляди години повтаряне на едни и същи грешки не е точно „достатъчен еволюционен опит” и няма нищо общо с „мислещите същества”. Единствената промяна от древен Египет до сега е, че скалпелът е станал по-остър. Но продължава да е в ръцете на деца.

Човечеството не е излязло от своето детство, а децата, както знаете, могат да са удивително жестоки към себе си и към по-слабите: мравчици, буболечици разни, правили сте хербарий…

Човечеството не е постигнало дори половината от своята зрялост, нито каквато и да било самостоятелност, типична за юношата, започнал да изкарва собствени пари като разносвач на вестници.

Човечеството дори не е отбито от гърдата на своята майка – ако утре петролът свърши, ние ще се избием като диваци.

Същото това човечество вярва в заблудата, че ресурсите са ограничени.

А огромната, интелигентна вселена, дори само с мащабното си присъствие и с чудовищното си разнообразие от форми, непрекъснато му подсказва, показва и доказва, че това не е точно така.

Там, където липсват същества, натоварени с човешки мозък и с произтичащия от него егоизъм, всички ресурси са неограничени. Дори в сърцето на най-неплодородната пустиня и на дъното на най-дълбокия океан живеят същества, които получават достатъчно изобилие от ресурси, необходими им, за да се приспособяват и да успяват, а в бляскавите ни градове има хора, които са по-гладни дори от плъховете.

Разделението създава недоимък. То е водещата мотивация на егоистичния ум. Единството създава излишък.

Природата е единна във всичките й форми и, освен това, тя е разумна, тоест – погрижила се е за всичко – предварително е осигурила повече от достатъчно за оцеляването и приспособяването на всеки вид и на всеки отделен индивид от него.

Само хората, обаче, са вид, надарен с разум, чийто капацитет му идва малко в повече (още едно доказателство за изобилието) и, който, поради страх от непознатото, предпочита да го остави неизползван.

Страхът на ума, вкопчен в оцеляването си за чужда сметка, противоречи на естественото състояние на нещата и на естественото правило за всеобщото изобилие. Когато реката напоява плодородна равнина, тя не е ощетена от това. Когато слънцето дарява всичко живо с топлина и светлина, то не е ощетено от това. Когато дърветата произвеждат кислород, те не са ощетени от това. Те просто дишат. Единствено глупакът може да несече източника си на кислород и да го превърне в мебели. Всички губят от преуспяването на чужд гръб. Такъв „успех“ винаги е нетраен. Той има лошия навик да се компенсира. А негов родител е страхът.

Единствено страхът избира да живее в среда, където „ресурсите са ограничени“. Ние не само избираме да живеем в такава среда, ние непрекъснато я създаваме!

Няма да ви предложа решение. Не мога да компенсирам с няколко реда текст липсващите хилядолетия в еволюцията на човечеството като единно, мислещо същество. Надявам се, че тази еволюция тепърва предстои, защото единствената й алтернативата ви е ясна.

Мога да повдигна само булото на още една от популярните заблуди, преподавана дори в университета – заблудата, че „ресурсите са ограничени”. Именно тя създава страх, който ни кара да се вкопчваме в оцеляването и да вярваме, че то е възможно само, когато е за чужда сметка.

Подобна статия: „Цената на егото”.

Предстоят още заблуди. Stay tuned…

Тихомир Димитров

юни 24, 2010

Сбъдването на желания – някои практически аспекти

koricata

Животът ме научи по трудния начин, че отговори на въпроси е хубаво да се дават само на питащите и, че нямаш „лиценз“ да риташ всички заспали по кокалчетата. Може пък хората да искат да си отспят. Това не значи, че са прости. По-скоро значи, че уважаваш свободната им воля. Затова написах книга „до поискване“. Реших да я разпространявам само по метода „предай нататък“.

Същевременно, нямам намерение да я „крия“ от никого.

Поискайте и ще ви се даде.

И четете на собствена отговорност.

Напълно безплатно е.

Тихомир Димитров

март 5, 2010

Меди…какво??

Казват, че медитацията е изкуство.

За всяко изкуство се изискват два процента талант и 98% работа.

Същото би трябвало да важи и за медитацията.

Която много лесно се бърка с концентрация.

Да хипнотизираш мозъка си върху желания, мечти, визуализации, спомени, разни места и прочие, това не е медитация.

Медитация значи да не мислиш за нищо.

Именно такава е нагласата, с която обличаш копринени дрехи, разхвърляш плетени възглавници върху пода, палиш ароматни свещи, пускаш приглушена музика.

Заемаш поза лотус, затваряш очи и…не мислиш за нищо.

Не мислиш за нищо, ама друг път!

Мислиш за всичко: за колежката от офиса, за пича с готиния задник от автобуса, за сърбежа на лявото рамо, който няма как да почешеш точно сега, за ангажиментите, които предстоят. А дали ще се справиш?

Дори мисълта, че не трябва мислиш е мисъл.

Мисълта, че не мислиш също е мисъл.

Не става така.

Почеши се по рамото.

Отпусни се, продължавай да мислиш за каквото си искаш. Или за каквото дойде.

Бъди като Икар – лети над океана със собствени криле домашно производство и загребвай нагоре – към слънцето.

Хвърли поглед надолу – към океанските вълни (където ще се разбиеш, ако крилцата домашно производство не издържат).

Отттук вълните приличат на равни, прави, стройни войнишки редици.

Това са твоите мисли – маршируват една след друга, набиват крак пред крак, редуват се безкрайно.

Ако се блъскаш във всяка от тях поотделно, много бързо ще се изтощиш.

Ако не се ангажираш с дадена мисъл-вълна, познай какво ще стане?

Точно така – ще отмине.

Както и следващата. По-следващата и тази след нея, и по-по-следващата също ще отминат.

Ето, например, появи се някоя страшна мисъл. Толкова е страшна, че може да напълниш гащите от страх. Разгледай я, изчакай да отмине, не се гмуркай, махай с домашно приготвените крилца.

Нищо чудно след нея да се появи друга – смешна мисъл. Остави я да отмине, друг път ще се посмееш, ето че сега идва притеснителна мисъл! Поздрави я, намигни й, загреби с криле.

На нейното място ще дойде друга – спомен някакъв. Болезнен. И той ще мине! Дори след него да дойде Надежда, остави я да си отмине по каналния ред.

Ти си над тези неща.

Точно така изглежда вътрешното пространство между ушите ти през целия ден, но с една малка разлика.

Всъщност, разликите са две:

1/ За разлика от друг път, сега виждаш какво става: наблюдаваш, разбираш, даваш си сметка, присъстваш на ситуацията и схващаш картинката. През останалата част от денонощието това съвсем не е така.

2/ За разлика от друг път, сега не се блъскаш във всяка вълна. Само я наблюдаваш. През останалата част от денонощието това съвсем не е така. Нищо чудно, че понякога се чувстваш затънал(а) в мисли.

Можеш да останеш в това състояние колкото ти е кеф.

Казват, че медитацията е изкуство.

Знаем, че за всяко изкуство се изискват два процента талант и 98% работа.

Ти току що свърши 98% от работата.

Остава да имаш и двата процента талант…

Шегувам се.

Походката и дишането са таланти, но ние се раждаме с тях.

Медитацията също е вроден талант.

Тихомир Димитров

април 24, 2008

Силата на отрицанието

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 12:06 pm
Tags: , , ,

Преди време мразеният, хвален, отричан и обичан от толкова много хора МК беше разказал в «Егоист» една много поучителна история за кокошката, която паднала в селския кенеф. Колкото повече шавала с крила, толкова повече затъвала.

Харесвам този пример, защото е емблематичен. Затънеш ли в блатото, няма смисъл да риташ. Ако запазиш спокойствие и си достатъчно търпелив, една ръка в гумена ръкавица ще бръкне, ще те извади, ще те измие с маркуча и ще те сготви на супа. Поуката? Ами избягвай блатата. Стой далеч от селския кенеф.

Отрицанието не помага. Понякога съпротивата е безсмислена. Отрицанието засилва това, срещу което се бориш. Анти-венните протести увеличават войната, анти-терористичните действия създават чудесни оправадния (и условия) за терористите, обидата води до бида, плесницата до плесница по другата буза…мога да продължавам вечно. Изводът: злото никога не пътува само. Misery likes company. И каква по-добра компания за една негативна мисъл от отрицанието?

Отрицанието има голяма сила. Точно това е причината да го избягваш на всяка цена. Виждаш ли колко е лесно да станеш жертва на отрицанието? «Да го избягваш». Нищо не можеш да избегнеш. Ако бягаш от нещо, то ще те настигне и ще те захапе отзад. Какво правиш, когато ти налети озлобен помияр? Не хукваш да бягаш, нали? Има два варианта: или му вкарваш ботуш в широко отворената паст или помиярът ти разваля деня и те изпраща в болницата на инжекции.

Силата на отрицанието е толкова голяма, че може да убива и да променя действителността, но резултатите от нея винаги са едни и същи – отрицателни. Ако си истински „джедай“, ще смениш отрицанието с положителна нагласа.

Да си представим, че не харесваш тъпи жени. Непрекъснато повтаряш «мразя тъпи жени» и знаеш ли какво получаваш? Само тъпи жени, ето какво. Та ти говориш за тях, мислиш за тях, създаваш ги непрекъснато и не бива да се учудваш, че светлината на ума ти привлича зомбитата, нали? Защо не пробваш с «обичам интелигентни жени»?

Хората, на които мотото им е «мразя тъпаци» обикновено са заобиколени точно от такива. И колкото повече се оплакват, толкова по-зле става. Още повече глупаци им се натрисат на главата. «Обичам да работя с интелигентни хора» звучи доста по-добре от «Мразя тъпаци да ми се бъркат в работата».

Сещаш ли се какво става, ако си един (една) от вечните мрънкачи на тема: «жените са кучки» / «мъжете са свине»? Не ти трябва въображение да си представиш колко празен ще бъде личният ти живот с такива нагласи – та ти го виждаш пред очите си. Живееш в кочината, която сам(а) си си създал(а). И ако мъжете (жените) се отнасят зле с теб, за това не е виновен някой друг, а ти. Съдбата не се опитва да ти дава някакви специални знаци и сигнали. Някакъв урок. Ти просто си приел(а) за даденост, че «жените са кучки» / «мъжете са свине», повярвал(а) си в това и те действително се превръщат в такива за теб.

Страхувам се позитивизмът, който проповядвам напоследък, да не ти дойде малко в повече, затова ще те успокоя: няма нужда да вярваш в положителните фрази, с които заменяш отрицанието. Просто не спирай да ги повтаряш. Подреди всички отрицания, които ти се въртят в главата, които са типични за теб, в един списък – нареди ги като осъдени на разстрел и бъди техният наказателен отряд. Замени ги с напълно противоположните им, положителни нагласи. Смени «Мразя лъжата, лицемерието и предателството» с «обичам истината, искреността и лоялността». Направи го, колкото и тъпо да ти се струва в момента.

И, моля те, не се опитвай да мислиш положително. От «положителното мислене» няма никаква полза. То е само една маска – повърхността, под която се крие океaн от страхове, отчаяние, гняв и песимизъм. Можеш да се усмихваш денем, а вечер да сънуваш кошмари. Това е защото в океана живее истинското ти Аз. То е едно доста тъпо копеле, което обаче има абсолютна власт върху живота ти. Един глупав тиранин. И не вярва в нищо, докато не му го повториш сто пъти. «Когато една лъжа се повтори сто пъти, става истина».

И понеже вътрешното ти Аз действително е тъпо парче, то ще тръгне да изпълнява всички убеждения, които му пробутваш, стига да си достатъчно настоятелен. Прояви упоритост, не се насилвай да мислиш положително, а само повтаряй – пиши си новите убеждения по сто пъти на хартия, ако трябва. Все едно зубриш думички на чужд език. Накарай ги да се отпечатат дълбоко в матрицата на подсъзнанието ти. Тя, подобно на Темида, е сляпа, но има силата да променя съдби.

Не отричай отрицанието. Замести го с положителни убеждения.

Тихомир Димитров

април 21, 2008

Великото СЕГА

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 3:36 pm
Tags: , , , , ,

„Мисля“ значи: „съществувам“ 🙂

Химичката в училище обичаше да повтаря: «Всичко е химия». И колко беше права само! Тръгни да се разхождаш по улицата. Ще видиш най-различни хора: щастливи, нещастни, влюбени, отчаяни, самотни, весели и тъжни. Всички тези хора са колби, пълни с 97% течност, в която непрекъснато протичат химически реакции.

Природата е доста справедлива. Тя е създала човека напълно неутрален към околната среда, но и реактивен спрямо нея. Човек не е нито тъжен, ното весел, нито печален песимист, нито ентусиазиран опитимист «по природа». Той става такъв от взаимодействието си с околната среда. По кой път ще поеме зависи само и единствено от неговия личен избор.

Пристрастяването към наркотиците става тогава, когато тялото свикне с хормоните на щастието, с които го бомбардираш постоянно. И ако не можеш да му ги осигуриш по друг начин, освен с катализатор, купен от дилъра, тогава си яко загазил.

Същото е и с емоциите. Представи си, че си тъжен и депресиран: хормоните бомбардират безпомощните ти рецептори, които свикват с тях и искат още повече тъга, отчаяние, още повече депресия. Ти вече си забравил да живееш по друг начин. Тялото ти е забравило. Създал си една много отровна химическа среда, в която се чувстваш «комфортно». И дори не подозираш, че може по-добре. Може много по-добре, отколкото си представяш.

Става ясно, че съм гледал «Уот да блийп», но на мен този филм ми затвърди едно много голямо подозрение, което храня от доста време насам: квантовите физици, пророците и великите учени говорят за едно и също нещо. Само дето използват различна терминология.

Можеш да прочетеш няколко стотин страници от Дънов на тема: «Великото сега», можеш да разбереш от личния си психотерапевт за силата на навика, а може и да чуеш народна поговорка, които от векове е тук, за да ти нашепва истината. Но пак може нищо да не разбереш.

Защото ти, като свободен човек, избираш къде да живееш – в миналото, в бъдещето или в настоящето. И не само това – ти имаш свободата да избираш в точно кой период от миналото и бъдещето да живееш. Ето колко е справедлива природата. Ако избереш да живееш с миналото на една нещастна връзка, примерно, тя ще ти донесе още куп провали и за в бъдеще. Дори ще се учудиш колко много си приличат. Ако пък насочиш поглед към едно глупаво, измислено бъдеще, когато евентуално ще бъдеш щастлив, този период винаги ще си остане в бъдещето, защото ти го мислиш така.

Всъщност, времето е илюзия. Минало и бъдеще не съществуват. Има го само настоящият момент и той току-що отмина. Но, ето че сега имаш друг, чисто нов безвъзвратен момент, в който можеш да направиш по-правилен избор. Мислите ти днес са строителна площадка, върху която ще се изгради бъдещето утре. Избирай с коя кофа химикали да си поливаш рецепторите – с негативни спомени или с положителни емоции.

Казват, че «човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му». И са прави. Но обърни внимание на глаголното време – човек е толкова голям (сега) колкото големи са мечтите му (в момента). А не: «човек ще бъде толкова голям, колкото големи са мечтите му».

Сегашният момент е единствената форма на реалност, в която можеш да съществуваш и той е прекалено кратък, за да го прахосваш в глупави мечти за бъдещето или в тъжни спомени от миналото. Научи се да живееш сега. Да действаш сега. Да говориш в сегашно време. Да мислиш в сегашно време. Да правиш правилните избори сега. Това е твоята единствена свобода.

Тихомир Димитров

март 15, 2008

КАК СЕ ПРЕДИЗВИКВА ДЪЖД?

Filed under: БЕЗ КАТЕГОРИЯ — asktisho @ 2:39 am
Tags: , ,

Първо започваш да виждаш дъжда.

После започваш да го чуваш.

Накаря започваш да го усещаш.

И след това завалява дъжд.

Мисълта е мускул. Тя моделира физическия свят.

Хората са отговорни за своите мисли.

Тихомир Димитров

юни 6, 2007

Съзидателната сила на мисълта

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 10:35 am
Tags: , , , ,

Мисълта е мускул, който може да променя физическата реалност около нас. Ние живеем в градина, чиито семена са посадени в съзнанието ни. Ако посеем бурени, ще буреняса целият ни живот. Ти си архитектът на собствената си съдба. Ти твориш бъдещето си, но не само, – ти твориш бъдещето на света. По това си приличате с Твореца. За съзидателната сила на мисълта има написани много книги. Любимата ми е „Подсъзнанието може всичко” на Джон Кехоу, защото е написана просто и защото „номерата” от нея действат. Друг удивителен пример е Хосе Силва с неговите техники за визуализация на желанията и небезизвестният „Силва метод”, но вече започвам да звуча като стара врачка по СКАТ, затова спирам с препоръчителната литература. 
Всички сме чували приказката: „Аз да си кажа клетвичката, пък тя ако хване”. Интересното е, че клетвичките винаги „хващат”. Защо така? Защото воля, плюс емоция, плюс разум е равно на фактически резултат. Бих си позволил много волното сравнение на  волята с кормилото на автомобила, емоционалният заряд определя конските сили под капака, а разумът стои зад волана и управлява. И ако реши, че ще се размажеш в крайпътно дърво, ти наистина се размазваш в крайпътно дърво. Случвало ли ти се е да осъзнаеш колко малко трябва да ти трепне ръката, за да се забиеш челно  в отсрещния автомобил на двупосочен, междуградски път? На мене ми се е случвало и тогава осъзнах тънката червена линия между живота и смъртта, между мисълта и реалността. Въпрос на един жест е, просто.  Нищо повече.
Казват, че ако много силно искаш нещо, то винаги се получава. Дали наистина е така? Според мен да. Няма нещо, което да съм поискал с цялото си сърце и да не ми се е получило.  Дънов казва, че за да се случи нещо, ти първо трябва да го приемеш в сърцето си, после да го пожелаеш в ума си и накрая да го утвърдиш с волята си. Аз вярвам, че няма нелечими болести, а само нелечими пациенти. Вярвам, че светът, в който живеем е една халюцинация, едно отражение на собствените ни мисли и никой не може да ме убеди в противното. Възниква обаче въпросът – защо бидейки сам творец на собствената си съдба, човек невинаги е в състояние да я насочва в правилната посока? Случват му се лоши неща. Защо така?
Защото творчеството изисква да си силен и арогантен. Подчинявайки се на външните фактори хората губят от своята самостоятелност, оттам и от силата да творят сами съдбата си. Аз лично съм избрал да не се подчинявам. В много силна и изгодна позиция е човек, който няма какво да губи.  Не че съм притиснат, напротив, изобщо даже, но отправната ми точка при вземането на всяко важно решение, е че „Никой няма да излезе жив оттук”(Джим Морисън). Тогава защо да взимаме грешните решения, като можем да изберем правилните? Докога да отлагаме? За съжаление времето ни е ограничено и трябва да действаме СЕГА.
Съзидателната сила на мисълта е чудовищна. От теб се изисква единствено да си повярваш, ама истински. Никой не може да ти отнеме това. Всичко друго остави на „случайните” механизми, които подбутват клатушкащата се лодчица на съдбата ти надолу по течението на реката – от един бряг на друг, докато накрая всички не акостираме на едно и също тихо пристанище.

Тихомир Димитров