Писателският блог на Тишо

януари 16, 2013

Обичаш нещо или някого?

luna

Изт: weheartit.com

„Когато двама души наблюдават лунната пътека, те виждат две различни пътеки, но и двамата си мислят, че наблюдават едно и също отражение“.

(От неизвестен автор)

Сигурно ще ви се стори странно, че се захващам точно с тази заблуда. Някои заблуди са действително толкова популярни, толкова дълбоко са се вкоренили в съзнанието ни; толкова сериозно сме ги приели за даденост, че сме престанали да мислим и те са се превърнали в норма.

Целта на тези статии е да ви накарам да извадите от „ножницата” си едно ръждясало „оръжие”, което съвременният човек малко е поотвикнал да използва – това е „мечът” на критичното и, най-вече, на самостоятелното мислене. С този „меч”, колкото и непрактичен да ви изглежда в момента, ще разсечете „паяжината” на десетките, дори стотици заблуди, които формират личността, нормите на поведение, характера, проблемите, облика на обществото и на света, в който живеете. Това „оръжие” ще ви даде свобода. Естествено, аз няма как да ви дам свобода. Но ще ви покажа къде точно да сечете. Останалото зависи от вас…

Нека разгледаме една от съвсем „невинните”, на пръв поглед, заблуди:

Че обичаш нещо или някого.

Налудничаво е да се отрича, нали? Почти всеки човек обича някого или много неща едновременно. Приемливо е да смятаме, че обичаме поне един човек на света,  при това – истински. Дори сме готови да се закълнем в тази своя любов (целувайки портрета на Сталин или любимата пред олтара). Даже да умрем сме готови за тази наша любов – чисто физически, при това – в буквалния смисъл на думата.

Всъщност, от целувката до смъртта има само една крачка и тя цялата е изградена от популярната заблуда, че обичаш нещо или някого. Точно това я прави толкова опасна.

Онова, което обичаш, всъщност, е идеята ти за този някой или това нещо, което си мислиш, че обичаш – една идея, породена изцяло в собствената ти глава. В повечето случаи, тя няма нищо общо с действителността. Историята може да ви го докаже хилядократно, но ние не се учим от уроците на историята, затова ще използвам съвсем реални примери от настоящата действителност, в която всички живеем.

Започваме от там, че не обичаш някого (или нещо), а обичаш образа, идеята или представата ти за това нещо или този някой, породена в твоята глава. Тази идея, обаче, в 100% от случаите, дори не е твоя.

Появила се е от субективния ти, ограничен във времето житейски опит (житейският опит на ВСЕКИ човек е субективен и ограничен във времето), породена е от външни внушения, като например – от думите на някой авторитет; породена е от възпитанието; породена е от някакви стереотипи, които са ти наложени от други хора или от чужди норми на поведение, които приемаш за свои.

Всъщност, някога дори е трябвало да те ОБУЧАВАТ на тях (обучавали са те дори да ходиш на два крака), за да свикнеш и да приемеш тези неща за свои. Не е минало много време и след непрекъснати повторения ти вече си забравил окончателно за обучението, като си приел „коктейла” от външни убеждения, емоции, влияния или норми на поведение…за свои.

Именно този „коктейл” формира представата ти за това, което обичаш. А то може съществено да се различава от действителността.

Примерно, обичаш родината. Няма двама души, които да обичат една и съща родина. За някои родината е бабината къща на село – светъл спомен от детството, с аромат на лютеница и дебели филии, а за други – мащехата, която ги е прогонила в чужбина или е изпратила родителите им в концлагер. За едни родината може да са медалите и ордените за храброст, накичени върху покритата с нафталин униформа в стария гардероб, а за други – инвалидната количка. Или гроба на сина им…За едни родината е източник на препитание, а за други – непрекъснато съревнование в борбата за оцеляване. За едни тя е светъл идеал, а за други – мрачно проклятие. Интересното е там, че всички тези хора, сами за себе си, са абсолютно честни и прави. Всички те еднакво вярват в една и съща заблуда: че обичат „родината”, а не представата си за нея. Естествено, поставяме „държавата” и „родината” на различен „кантар”, за да правим някаква разлика, но когато поискат младия ви, здрав син да отиде на сигурна смърт или осакатяване, окичен с лаврови венци, те ще ви го поискат заради вашата любов към „родината”, а не заради държавата.

Или, да речем, обичаш някакво хоби. Някакъв спорт. Дали ще е риболов, състезателно шофиране или сноуборд, няма никакво значение. Това, което обичаш не е някакво занимание, то е представата ти за него – колекцията от спомени и навици, които паметта ни услужливо асоциира с въпросното занимание. Мозъкът си казва: „Предният път, когато рискувах своя живот и живота на всички останали имаше голям адреналин. Искам пак!“. И натиска газта. Това, което обичате не е състезателното шофиране. Вие сте наркомани, пристрастени към адреналина. Обичате своя наркотик.  И отново: ските за едни са шок от счупени стави или ужас от връхлитаща лавина, а за други са веселата семейна ваканция, прекарана в някой планински курорт. Няма двама скиори, които да обичат ските еднакво. Те обичат своите представи за тях, а представите им съществено се различават – подобно на лунната пътека от цитата в началото.

Ето и трети пример – обичаш някого. Естествено, отново става въпрос за качествено различно нещо: обичаш представата си за този някой. Сто процента от провалените връзки се дължат на факта, че неизбежно настъпва един момент на осъзнаване, на сблъсък между действителността и представите ни за този човек, в които сме окончателно влюбени. Толкова много сме влюбени в представата си за определени хора, че сме готови да ги напуснем, да упражним физическо насилие върху тях или, не дай Боже, в най-несъзнателните моменти, да отнемем живота им (а защо не и своя собствен?), само и само да не позволим на действителността да развали представата ни за тях, в която сме толкова вкопчени, сграбчени и влюбени. От която се нуждаем.

Сега разбирате защо тази почти невидима заблуда е, всъщност, толкова опасна. Тя е източник на невъобразими страдания.

Това, което обичаш и идеята ти за него съществено се различават. Страданието започва, когато го осъзнаеш и откажеш да го приемеш като даденост. Когато човек се съпротивлява срещу действителността, неизбежно започва да страда.

Ние обичаме представите си за нещата и хората повече от нещата и хората, които са обект на нашите представи. Няма двама души, които да обичат една и съща „родина“, едно и също хоби, един и същ човек, дори една и съща марка автомобили, защото родината, хобито, човеците и брандовете в главата на всеки човек са различни. И обикновено се състоят от навиците да мислим за определени неща по определен начин, внушени ни отвън, но пречупени през субективната перспектива на нашето собствено въображение…или нека го наречем по-точно: вяра.

Заобичал си работа, която са ти казали, че е престижна, а ти си повярвал; хоби, което другите смятат за интересно, а ти си повярвал; човек, който по всеобщите представи е привлекателен. Ти не обичаш, ти вярваш: в чужди идеали, които си приел за свои и с течение на времето, чрез многократни повторения, те наистина са станали твои.

Всичко това няма нищо общо с Любовта, уважаеми. Да наричаш „любов” вкопчването в различни представи, които дори не са твои, е зловещо и грозно, дори бих казал опасно в повечето случаи. „Резултатите” варират от тежки депресии, през леки физически травми, до бърза или мъчителна смърт – все неща, които не са типични точно за Любовта, като резултат. Нейният единствен резултат е винаги свободата.

Следващия път, когато си кажете „обичам това или този човек”, замислете се дали наистина познавате обекта на своята любов? Дали познавате неговата действителност или просто сте сграбчили представата си за него, от която имате нужда и заради която бихте направили куп щуротии, само и само да не позволите на действителността да ви раздели с нея.

Нуждата е абсолютна противоположност на любовта. Любовта е синоним на свободата. Можем да станем външно самостоятелни само и единствено тогава, когато си позволим вътрешната независимост на свободния ум…

Тихомир Димитров

януари 10, 2013

Ненормално е да си сам?

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

„Хората са недоверчиви към мъже, които от определена възраст нагоре ходят на почивка сами”

(Мишел Уелбек, Платформата)

След определена възраст на хората, които са сами, започва да се гледа с лошо око. Или по-точно – с подозрение. Да не кажа: с презрение. Подозрително и „ненормално” е да си сам, да ходиш на почивка сам, да се забавляваш самостоятелно, да не те чака никой у дома (с точилка в ръка)…

На жените им се лепва етикет „стара мома“ или „шафрантия“, а на мъжете се гледа като на обществено опасни сексуални маниаци. Или им се приписват титлите „коцкар“ и „стар ерген”, които също не са точно комплимент…

Има нещо нередно в това да си сам, поне в очите на зомбираната, лишена от самостоятелност в мисленето, приспана от заблуди тълпа.

Нищо, че самотата може да НЕ е избор на тези мъже и жени. Нищо, че може да са загубили любимия си човек в катастрофа, примерно, може да не са прежалили старата си любов все още и в сърцата им да няма място за друг, може да не са готови за нова връзка, може да имат съвсем адекватно основание за своята самота…

А може просто и така да са решили. Да им е по-добре в момента така. Самотата може да е резултат от техния осъзнат избор – избор, който човек прави, когато отхвърли неприятната заблуда, че когато си сам, ти по някакъв начин си „половинка”, а не „цял”. И само друг човек, също толкова несъвършен като теб, може да те направи „цял”.

Когато се събереш с друг, също толкова несъвършен като теб, вие ставате две половинки, а не едно цяло.

Но защо несъвършен? Защото несъвършен е човекът, който прави глупостта да постави щастието си в ръцете на друг. Да търси доказателства, че е обичан. Той, него да го обичат, забелязвате ли егоизма?

Несъвършенство е да се подпираш на „патерицата” на чуждото одобрение, за да можеш да си позволиш да бъдеш щастлив.

Несъвършенство е да не можеш да съществуваш без чуждото одобрение, признание, разрешение…

Глупаво е да подаряваш любовта си на друг, преди да заобичаш себе си.

Ами този друг, нали той / тя също има свободна воля? Какво ще стане, ако реши да задържи подареното за себе си и да не ти го върне обратно? Несподелена любов. Защото това, което подаряваш с намерение да ти  го върнат е заем, а не точно любов.

Какво ще стане, ако другият реши да подари подареното на трети човек? Изневяра. Защото това, което подаряваш с инструкции за употреба е експлоатация, а не точно любов. Корпорацията ще ви „подари” лаптоп и мобилен телефон с инструкции за употреба. Не и човекът, който ви обича.

Все мъка, несправедливост и прочие страдания за хората, които не са се научили да ходят на два крака, а се подпират върху „патериците” на общественото или, въобще, на чуждото одобрение / признание. За какво ми е вашето признание, ако то ме прави нещастен?

Има, разбира се, много варианти, които оправдават самотата в очите на другите, на обществото. Но те не са за завиждане:

Например, да си затрупан с работа и да нямаш време за семейство. Tова е оправдана самота. Службата ти да не го позволява. Тогава е нормално да си сам. Да си болен, сакат, ранен или да имаш някакъв недъг. Тогава може. Приемливо е да си сам.

Общото между всички тези варианти е, че задължително трябва да си принуден, трябва да страдаш, да си лишен от някаква възможност, присъща на „нормалните хора“, за да е „оправдана“ твоята самота. И, макар обществото да я оправдава, това не значи, че ще спре да гледа на теб със съжаление, дори бих казал – с прикрито отвращение…

При младите хора самотата не е проблем, но при жените и мъжете над определена възраст обществото превръща самотата им (волна или неволна) в истински ад. Самите им семейства, най-близките им хора превръщат самотата им в ад.

Според мен, трябва да прекарваш по-малко време с хора, които по документи са ти близки, но по дела и думи те изпращат в ада. И да посветиш това време на хора, които те приемат такъв, какъвто си, какъвто си решил да бъдеш или по стечение на обстоятелствата си станал. В момента.

Тъпо е да си недоволен от изборите или от съдбата на някой друг, не мислите ли? Тъпо е да не ги одобряваш. Тогава ти не заслужаваш нито времето, нито уважението, нито любовта, нито признателността на този някой друг…И не можеш да ги очакваш от него.

Всъщност, човек може да бъде щастлив и абсолютно сам – по собствен избор или не. Човек се ражда и умира сам. Той винаги е самостоятелен, самодостатъчен, завършен, съвършен, напълно цял. Проблемът е, че не  го знае. Проблемът е, че не вярва в това. Не вярват и другите, на чието одобрение разчитаме, за да бъдем щастливи…

Тоест, халтави са ни патериците.

Можеш да бъдеш щастлив без някой друг да потвърждава / да одобрява това. Проблемът е, че не го знаеш. Проблемът е, че докато се чувстваш „половинка“, когато си сам, никога няма да станеш „цял”, когато си с някой друг. Ако си самостоятелен и завършен сега, с друг човек ще станете двама, а не грозното „цяло“, съшито от две „половинки“.

Две е повече от едно.

Има разлика между самотата и уединението. Самотата е принуда, която обществото ужким одобрява, но всъщност презира, защото се страхува от нея, докато уединението е резултат от свободния избор на индивида.

Човек има потребност от лично пространство и от самота. Вкопчването в другия, опитите да го променим, приемането му за даденост, това са резултатите от повечето връзки между двата пола, независимо дали ще бъдат облечени в договор като брак или не. Това е ключът към страданието. Страдаш, когато не правиш нещо „като хората“.

Има разлика между обичането на някого и неговото притежаване, между това да обичаш и да искаш да променяш обекта на своята егоистична „любов”, да се нуждаеш от него / нея, за да се почувстваш ти по-добре: по-цялостен, по-завършен, доволен, съвършен – ти, а не той / тя, когото / която ужким обичаш. Това не е любов, това е подчертан ЕГОЦЕНТРИЗЪМ.

Да обичаш значи да приемаш, значи да подаряваш всичко, включително и свобода. Значи чуждото щастие да е по-важно за теб от твоето собствено…

Ненормално е да си сам? Помислете пак. Не-цивилизовано е да вярваш в тази заблуда, поне според мен. Следват още заблуди. Stay tuned.

Тихомир Димитров