Писателският блог на Тишо

ноември 29, 2015

Международното положение се сговнява

argraegerge

Изт: hurriyetdailynews.com

Доста е тревожно, че войната се води толкова близо до нас. Още по-тревожно е, че се води на принципа „всеки срещу всеки“ и, че са замесени страните с най-голям арсенал в света. Апетитът им да участват е направо брутален. Растящото напрежение между тях придава на страховете за Трета световна война едни съвсем реални очертания.

Всичко това е ужасно. Жалко, че след двете големи катастрофи през 20-ти век, въпреки напредъка си в технологиите, човечеството не мръдна и на една педя в духовното си развитие. Жалко, че еднолични фигури, облечени с власт, продължават да могат да тласкат стотици милиони в конфликти, подобно на стадо добитък към кланицата. По свое лично усмотрение. Но не бързайте да хвърляте вината върху тях. Отговорност носи всяка единица от стадото, заради отказа си да разбере какво става. Иначе щяхте да имате рога и да мучите като крави. То и сега си имате рога.

Но това е друг въпрос…

Парадоксално, обаче единствената положителна новина в цялата ситуация е, че най-зловещото, а именно – ядреното оръжие – е последната пречка пред неразумното човечество най-после и окончателно да си пререже гръкляна. Да скочи в пропастта. Да освободи планетата от своето присъствие.

Гледаме да не посягаме към „ножа“, защото знаем колко е остър, затова се кълцаме и опитваме бавно да се довършим с „нокторезачката“. Агонията може да е дълга и продължителна. Честно казано, не знам кой от двата варианта е по-лош. Единствената положителна черта на „нокторезачката“ е, че все пак, имаме шанс да се усетим навреме и да спрем. Защото връщане назад от другото няма.

Удивлявам се как все още има хора, които ръкопляскат, когато някой някъде хвърля бомби. Независимо поради каква причина! Чакай, ама те повечето хора са такива! Ужасявам се, че тържествуват като кръвопийци след пораженията, нанесени на други човешки същества (независимо по каква причина), но се сърдят и мръщят, когато тези същества се окажат от техните. Независимо по каква причина. Резултатът винаги е един и същ. Труповете започват да миришат. Каквото и да е отнело искрицата на живота от тях.

Нямам думи просто!

Хора, спрете да подкрепяте войната! Заклеймете насилието! Израстнете над отмъщението, като единствена форма за „адекватен“ отговор. „Око за око и накрая целият свят ще ослепее“. Казала го е Майка Тереза. Нейната мъдрост струва повече от всички религиозни, политически и икономически доктрини на света, взети заедно и качени на квадрат. Понякога сме толкова слепи за очевАдното. За елементарното.

Сложна ли ви се струва международната обстановка? Няма нищо сложно. Нека поясня: едни хора убиват други хора (и се радват), после други хора убиват едни хора (и се радват), като всички изтъкват аргумента: „Ти започна първи“. Да, агресорът винаги е жертва. Но резултатът винаги е един и същ. Труповете започват да миришат. Каквото и да е отнело искрицата на живота от тях.

Молете се за мир. Имам чувството, че само молитвата вече може да ни спаси. От бездната, към която сме се запътили. В слепотата си.

Амин!

Тихомир Димитров

декември 19, 2013

Да заровим томахавката на войната

zarovim

Изт: Stuff by Cher @ cher-homespun.blogspot.com

Предлагам ви през следващите има-няма десетина празнични дни да заровим томахавката на войната. Но не само това. Предлагам ви да изненадаме себе си и да се държим НЕ като хората, които сме свикнали да бъдем, а като хората, които искаме да бъдем. Да изненадаме себе си, един вид. Ама наистина!
Примерно, ако сме болници, нека се държим като здрави. Да говорим като здрави. И да мислим като здрави. Нека „заровим“ темите за болежки, оплаквания, лекари, лекарства и през следващите има-няма десет празнични дни да действаме, говорим и мислим (в същата последователност) като такива, каквито искаме да бъдем, т.е като ЗДРАВИ хора. Пък да видим каква ще е разликата. Току виж ни харесало да бъдем здрави.
Ако сме притеснени с парите, нека се държим, говорим и разсъждаваме като богати хора. Не е трудно, ще видите. По-важното е да започнем с действията. Гарантирам ви, че дори с пет лева да сте останали преди Коледа, има поне пет човека, които са закъсали за пари повече от вас. Споделете 50 стотинки от вашите 5 лева с тях. Дайте десятък на Съдбата, пък вижте какво става…
Неуспелите нека си представят, дори само за десет дни, че така нареченият им успех, към който толкова много се стремят, най-после вече е факт. И да прекрачат границата. Да минат една крачка напред… Да видят какво следва. Как ще се почувствате тогава? Какво бихте направили? Което е първото нещо, което ще предприемете след покоряването на заветния Връх? Направете го още сега! Или поне най-доброто, на което сте способни от тази идея. Изненадайте себе си. Минете една крачка напред. Изпреварете времето.
Мразещите, хленчещите и негодуващите, нека да изненадаме сами себе си и да обичаме, да бъдем оптимисти, при това – доволни оптимисти. Само за десет дни. Няма начин да пострадаме. Най-много да разберем, че каквото е отвътре, такова е и отвън; каквото повикало, такова се обадило; каквото си надробил, това ще сърбаш. Най-много, поне за десетина дни, светът да ни поднесе повече причини за любов, повече поводи за оптимизъм и повече радост. Пък току-виж ни харесало…
И, моля ви, нека се опитаме да простим! Не завинаги, а само за десет дни! Замислете се, че хората, които в момента мразите в червата си, които отричате, които толкова много ненавиждате – всички те, заедно с вас и мен, независимо от техните, вашите и моите постъпки, успехи или провали, всички ние след 100 години ще сме кости, на които никой няма да помни дори името. Или хайде, ще го помнят двама-трима души. Или двеста хиляди човека. Или два милиарда. Но какво значение биха имали тогава злободневните ни крамоли? Ще можете ли да вдишате от гъстотата на зимния въздух и да кажете „Обичам те. Прощавам“? Няма да можете, защото шоуто ще продължава без вас. Сега и само сега можем да си го позволим. Сега няма да ни струва нищо. Сега няма да ни коства никакви усилия. Да го кажем, да го помислим и да го почувстваме. Не гласно, не наяве, не от трибуната, а само на себе си. В тишината на зимната вечер. Пред смаляващата се луна. Пък да видим какво ще стане… Как ще се почустваме. Дали пък няма да ни хареса? Можете ли да изненадате чак толкова себе си?
Коледата е сезон на чудесата above и beyond. Очакваме чудесата някъде извън нас, без да сме въвлечени в тях, без нашето собствено участие. Аз ви предлагам коренно различна стратегия. Нека да изненадаме себе си и поне за кратко да станем автори на някакво малко, индивидуално чудо: беднякът да дари, болникът да утеши, самотникът да изслуша, уплашеният да вдъхне кураж, мразещият да заобича, затвореният да сподели, непримиримият да прости. Пък да видим какво ще стане…
Каквото е отвътре, такова е и отвън.
Каквото повикало, такова се обадило.
Каквото си надробил, това ще сърбаш.
Да изненадаме себе си и да си подарим по едно малко чудо.
Подробност е, че няма как да остане несподелено.
Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров