Писателският блог на Тишо

май 8, 2017

Къде, по дяволите, е прогресът?

Изт: Geographyalltheway

Прекарах 38 години на тази планета и не видях никакъв технологичен напредък…

С изключение на факта, че сега всеки притежава „камера за обратно виждане“, с която може да запечата срамните си части и да ги изпраща на незпознати в мрежата, всичко останало си е по старому. Ще се съгласите с мен, че дик/титс селфито за 38 години е твърде ритардед, като постижение, не мислите ли? Да, събирам няколко изчислителни центъра в джоба на дънките си, но какво от това? Продължавам да нося дънки! Нека разгледаме нещата глобално:

Космически пътувания:

Според научната фантастика от 70-те вече трябваше да сме колононизирали Слънчевата система, Галактиката, Вселената и няколко паралелни измерения.

Истината е, че откакто военните бюджети за Студената война свършиха, спряхме да „колонизираме“ дори Луната…

Градове:

Трябваше да живеем в чудесни градове, разположени над планети, сред океани и в астероидни пояси.

Истината е, че продължаваме да живеем в същите пренаселени и отчаяни урбанистични клоаки, които освен с това, че са по-грозни, се различават от 70-те единствено по това, че сега старите тухли, хоросанът, мухълът, хлебарките и плъховете между тях струват 400 пъти повече…

Железопътен транспорт:

Влаковете трябваше да хвърчат из вакуумни тръби на магнитна левитация. От континент А до континент Б трябваше да отнема максимум половин час…

Истината е, че продължаваме да се влачим по железопътни траверси, поставени върху чакъл, както са го правили каубоите през 19-ти век. Има твърде малко изключения (Шинкансен, Маглев, Евростар и ТеЖеВе), които са в състояние да поддържат средна скорост по-висока от тази на парните локомотиви от онази далечна епоха…

Въздушен транспорт:

Самолетите трябваше да се оттласкват от най-високите нива на стратосферата и да прескачат цели океани за времето на една цигара.

Истината е, че сега пушенето в салона и в тоалетните е забранено, защото навсякъде има камери. Скоростта си остава същата от 1978-ма. Тяхнологията си остава същата. Има голяма вероятност ти и пра-дядо ти да сте летяли с един и същ самолет.

Воден транспорт:

Трябваше да пресичаме океаните, прелитайки върху кораби, които докосват водата само с микрони от своите корпуси, колкото да не изгубят равнината…

Истината е, че „Титаник“ се е превърнал в още по-дълбоко газещо оф-шорно казино на 15 етажа, което потъва заради същите (и дори по-тривиални) причини.

Коли:

Трябваше да хвърляме белот с жената и децата, да бием синовете си на сентасе, да пием мастика с приятели, да четем книга или да гледаме холограмен филм, докато се прибираме у дома с автопилота.

Истината е, че продължаваме да се оглеждаме като бухали по кръстовищата за пътни полицаи в полунощ, за светещи табели, за дупки в настилката и за всички онези неудобства, за които са се оглеждали шофьорите през 1978-ма година. Единствената разлика е, че тогава те са плащали за горивото си с джобни…

Хранене у дома:

Трябваше да живеем в свръх-интелигентни жилища, които се ориентират само по ретината от какви точно витамини се нуждаеш, за да може домашният ти компютър да ги поръча, сготви и сервира, докато си събуваш обувките в коридора.

Истината е, че продължаваме да ядем джънк фууд, както през 1978-ма, защото нямаме време да си сготвим сами, както тогава. Продължаваме да си го носим самостоятелно у дома, точно както тогава. Или да си го поръчваме по телефона (както тогава). Има само известни спорове дали качеството на джънк-фууда е същото като тогава…

Хранене в ресторант:

Сервитьорът трябваше да е поне трето ниво андроид с изкуствен интелект, който отгатва предпочитанията на гостите по лицевите им изражения.

Истината е, че сервитьорът продължава да е квартален дришльо, който произвежда водката в мазето на дядо си.

Жилища:

Трябваше да живеем в ебахти функционалните, супер изчанчени и мега адаптивни спрямо живота в 21-ви век жилища.

Вместо това живеем в апартаментите на бабите си, защото са близо до центъра, и ги наричаме „винтидж“.

Работа:

Работенето трябваше да е само по желание. Единствено компютърните архитекти и квантовите инженери трябваше да са заети през 2017-та.

Истината е, че ако изтървеш оперативката за втори път този месец, значи си аут. Нищо, че продаваш резервни части за автомобили от 1978-ма!

Секс:

Трябваше да се съвкупляваме с ефирни същества от десетото измерение, или с любимата си на друг континент, докато релаксираме сред триизмери рибки, носещи се из лукса на футиристичния ни апартамемт.

Вместо това, продължаваме да се нуждаем от мокри кърпички и от салфетки, ако го раздаваме selfie-ерген, от одобрението на съмнителен квартален тип, ако предпочитаме чуждото вмешателство, или от липсата на главоболие у партньора, ако сме избрали „пътя“ на семейните хора от 1978-ма година.

Какво, изобщо, се е променило?

Само не ми казвайте фейсбук, туитър и инстаграм, за да не ви тегля една футуристична майна!

Прекарах 38 години на тази планета и не видях никакъв технологичен напредък…

Тихомир Димитров

октомври 27, 2016

Професор Андреев и машината на времето

Разказът е публикуван в сп. „Антимовски хан“ с работно заглавие „Професор Андреев“. Приятно четене:

П О Н Е Д Е Л Н И К

pa1

снимка: ladystyler.com

Професор Андреев се провираше из тесните калдъръмени улички в центъра по посока към института. Реши да седне в любимото си кафене на площада, както правеше всяка сутрин, преди да отиде на работа. Не беше суеверен, но смяташе за лош вкус да наруши традицията – особено днес, когато му предстоеше толкова важен експеримент. Именно на този ден той и асистентът му възнамеряваха най-после да извършат Прехвърлянето – не теоретично, не под формата на дълъг 30 страници алгоритъм, не като математическо моделиране или сложни физични изчисления, с каквито се бе занимавал през последните 26 години, а съвсем действително, истинско и реално Прехвърляне.

Поръча си задължителното дълго кафе със сода и сутрешния вестник, след което се загледа в документацията. Тези моменти на усамотение му даваха възможност да се съсредоточи, да организира мисловно предстоящия си ден в лабораторията и да нахвърли задачите в тефтера, който винаги носеше у себе си. Така по-късно нямаше да му се налага да ги помни и можеше да насочва цялото си внимание върху детайлите. А те не бяха малко. Пък и му доставяше удоволствие да задрасква задачите като изпълнени в края на деня. С линийка и с тънък химикал, за да могат да се четат. От поколенията. В крайна сметка, това беше и дневникът на научния му прогрес. Стъпка по стъпка. Ден по ден. „Всяко голямо пътуване започва с една малка крачка.” Неговото беше започнало преди две десетилетия и половина, когато основаха института с една-единствена цел – да стигнат до днешното Прехвърляне. Успееха ли, не само градчето, но и страната щяха да си извоюват световна популярност. Лабораторията му щеше да привлече невиждани средства, екипът му щеше да се прочуе. Името му щеше да остане в историята. Но, за да се случи всичко това, нещата трябваше да бъдат изпипани в детайли.

Професор Андреев се зае за пореден път да проверява изчисленията. Изчисленията бяха точни. Прегледа ги няколко пъти, преди да затвори голямата папка с документи, в която се намираха и разрешителните от Общината.

Професор Андреев отпи от кафето си и посегна към сутрешния вестник. Върху заглавната страница на видимо място беше отпечатано обявлението, поръчано от него самия по телефона, в което се съобщаваше, че електрозахранването ще да бъде прекъснато между 12 и 1 часа на обяд в квартала около площада. Прехвърлянето изискваше доста енергия.

Институтът се извиняваше предварително на гражданите и на гостите на града за причиненото неудобство и уверяваше, че до края на обедната почивка нормалното електроподаване към всички абонати ще бъде възстановено. Пожарната команда беше в готовност да реагира светкавично на сигнали за възникнали пожари в резултат от къси съединения. Гражданите се предупреждаваха да изключат компютрите, телевизорите си и другата техника от мрежата в посочения времеви интервал.

Докато четеше оскъдната на сензации местна преса (целта на експеримента се пазеше в строга тайна), професор Андреев неволно чу разговора, който се водеше на съседната маса в кафенето. Там седяха двама мъже в сини работнически унформи, които тъкмо бяха приключили със закуската и спореха кой от тях е наред да плати сметката. Накрая решиха да хвърлят монета. Спечели този, който седеше по-близо до професора и се „закани” да купи бирите в края на работния ден, за да не се чувства прецакан колегата му. Другият остави парите на масата и двамата се отправиха към строителното скеле в центъра на площада. Бригадата им се занимаваше с реставрацията на фонтана, който се издигаше точно срещу бялата фасада на провинциалния университет, която обгръщаше площада от двете му страни с формата на полукръг.

Професорът опитваше да се съсредоточи отново върху вестника, когато чу силно подсвиркване. Вдигна поглед. Единият от работниците (този, който беше платил сметката) се закачаше с красива студентка, развяла дългите си, загорели от слънцето бедра изпод къса лятна рокличка, седнала върху седалката на стар, класически велосипед.

Момичето не обърна никакво внимание на работника. Насочи се към университета. Точно пред нея велоалеята се разделяше на две – заобикаляше фонтана от ляво и отдясно, за да стане отново едно цяло преди входа на университета. Професор Андреев се зачуди от коя страна ще избере да мине студентката. Момичето заобиколи фонтана от лявата му страна. „Статистически вероятността е 50%” – прошепна си професорът под мустак – „също като вероятността грубиянът да плати сметката, а не неговият приятел. Но в квантовата физика те едновременно плащат сметката, а момичето успява някак да мине и от двете страни на фонтана…”.

Хрумна му интересна идея и той задраска в тефтера си.

* * *

„Стаята” – така наричаха празното помещение, което бяха запечатали херметически още пред 26 години, когато Институтът се нанасяше в сградата. Единственото предназначение на „Стаята” беше да дочака мига на евентуалното Прехвърляне. И ето, че този миг беше настъпил.

Професор Андреев доближи лице до сферичния люк в средата на блиндираната врата. Само гол паркет и нищо повече! „Стаята” беше празна. Отново. Умишлено правеха експериментите през деня, тъй като разчитаха на естествената светлина, която проникваше през бронирания, дебел две педи прозорец върху южната стена. Да разчитат на изкуствено осветление означаваше да разхерметизират редовно помещението, за да поддържат инсталацията, а това можеше да повлияе върху чистотата на експеримента. Никой и нищо не беше влизало в „Стаята” през последните 26 години…

– Сигурен ли си, че координатите са точни? – попита професорът.

Младият му асистент се загледа съсредоточено в екрана на компютъра си.

– Проверихме ги сто пъти, няма грешка, шефе!

– Станиславе, ако продължим още няколко дни да спираме тока в централната част на града всеки ден по обяд, от Общината ще ни отрежат най-накрая, а спонсорите само това чакат, за да се убедят, че е крайно време да ни спрат финансирането! Тогава и двамата с теб оставаме на улицата. И камерата наистина ли е празна?

– Нали я проверихте със собствените си очи! – настоя асистентът.

Професорът намести очилата си с показалец и погледна в „Стаята” отново…

pa2

снимка: torpedocroatia.blogspot.bg/

Случваше се нещо странно. Преди малко най-после бяха осъществили първото Прехвърляне, за което институтът се подготвяше цели 26 години. Със Станислав използваха обикновен кибрит от пет стотинки за обект на експеримента. Предварително бяха почистили само барута от клечките, за да избегнат риска от потенциално възпламеняване, а и да могат да го различават от всеки друг кибрит на света. Освен голи клечки, този, специалният, носеше и печата на лабораторията. Не бяха сигурни какво точно се случва по време на Прехвърлянето. Можеха само да гадаят според теоретичните модели, които сами бяха създали.

Първоначално се зарадваха, дори бяха готови да отворят шампанското, което държаха в хладилника за специални поводи, а поводът наистина беше специален – кибритът го нямаше в камерата за Прехвърляне. Пуф, беше изчезнал! Да дематериализираш физически обект не беше малко постижение в науката. Само заради това щяха да им удължат финансирането. Дори можеха и някоя награда да спечелят. Но кибритът го нямаше и в „Стаята”. А трябваше да бъде там! И не само това – трябваше да се е озовал там точно 24 часа по-рано – в неделя на обяд, когато до лабораторията не се допускаше никого. През уикенда дежуреше въоръжена охрана. Нямаше грешка в данните. Нямаше следи от опити за проникване в „Стаята”. Нямаше и кибрит. Нито в камерата за Прехвърляне, нито в херметизираното помещение.

В Т О Р Н И К

pa3

снимка: en.wiktionary.org

За експеримента във вторник пожертваха стар, евтин ръчен часовник. Тъкмо щяха да проверят дали фината механика продължава да работи след Прехвърлянето. Обектът отново изчезна в камерата и отново не се появи в „Стаята”.

– Може би имаме работа с един от парадоксите – каза асистентът. – Ако действително сме прехвърлили обекта назад във времето, а после сме го намерили, това значи, че неизбежно трябва да го прехвърлим отново обратно по същото време. С точност до секундата. А това няма как да стане, тъй като ние поглеждаме в „Стаята” след експеримента. Може би затова не откриваме нищо…

– Станиславе, парадоксът си е парадокс, но още по-парадоксалното е, че нещо изчезва без следа, не мислиш ли? Щом го няма тук, значи е някъде другаде! Енергията никога не се губи.

– Да, дори не ми се мисли колко ще е сметката за електроенергия в края на месеца – поклати глава асистентът.

– Това няма да ни спре точно сега, когато сме на финалната права. Утре ще направим трето превхвърляне! – каза решително професор Андреев.

С Р Я Д А

pa4

снимка: tallhill.com

За третото прехвърляне използваха жив обект – лабораторен плъх. Гризачът изчезна от камерата и не се появи в „Стаята”. Нямаше го!

От Общината започнаха да им препращат писмата на недоволни ресторантьори и хотелиери, които се оплакваха, че прексъването на електрозахранването всеки ден по обяд води до загуби в туризма. Чиновниците ги предупреждаваха, че търпението на гражданите е започнало да се изчерпва.

От Енергото пък им искаха банкови гаранции за огромните суми, с които лабораторията задлъжняваше всеки ден. Заплашваха, че в противен случай ще им спрат тока. Тези хора дори нямаха представа какъв експеримент се извършваше в малкия им провинциален град!

Професор Андреев отговори чрез обявление във вестника, че опитите ще продължат най-късно до петък. Молеше гражданите за още малко търпение, предупреждаваше ги да си изключват уредите между дванадесет и един часа на обяд и обещаваше, че лабораторните експерименти ще приключат в края на седмицата, независимо дали ще доведат до очаквания резултат или не. Напомняше също, че градът и туризмът ще спечелят много, ако лабораторията пожъне успех.

Спонсорите с неохота осигуриха банковата гаранция, но от своя страна заплашиха професор Андреев, че този път наистина ще му спрат финансирането, ако не им дадеше откритието, за което се подготвяше вече 26 години и, в което бяха инвестирали милиони…

Ч Е Т В Ъ Р Т Ъ К

pa5

снимка: at.blogs.wm.edu

– Три, две, едно! – Станислав натисна ентър върху клавиатурата на компютъра си.

Камерата за прехвърляне, голяма колкото стандартна хотелска душ кабина, потрепери на мястото си. Вибрациите постепенно се успокоиха. Уредите показваха спад в напрежението. След няколко минути стана безопасно да я отворят.

С огромен интерес и Станислав, и професор Андреев погледнаха вътре. Старият настолен компютър го нямаше. Затичаха се към „Стаята”. Погледнаха през сферичния люк в средата на тежката, блиндирана врата – първо ученият, после и неговият асистент. Нямаше го и там! Професорът удари ядосано по вратата с отворена длан. Тежката стомана пое плесника му с глухо „туп”.

– Значи не е от масата на обекта – въздъхна Станислав.

– Каквито и промени да правим, нищо не става! Само сметката за ток расте. Това прехвърляне ще ни струва 30 бона повече от вчерашното! Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Станислав никога не беше чувал шефа си да използва вулгарни изрази по-рано. Беше изтънчен човек с изискани маниери, пред чийто интелект асистентът му се прекланяше. Сега му приличаше на луд професор. В буквалния смисъл. Бузите му бяха зачервени от ярост. Очите му се въртяха в орбитите зад дебелите стъкла на очилата. От устата му излизаха още псувни и заплахи без адресат. Потеше се обилно. Ученият просто не беше на себе си от безсилие и от гняв.

След като се поуспокои малко, професор Андреев каза с пресипнал глас:

– Да приключваме за днес! Имам важни задачи в града след обяд. После ще работя до късно в кабинета у дома. Ти също няма да спиш тази нощ. Искам да прегледаш всички изчисления отново! Цялата документация по проекта от последните две десетилетия и половина! На сутринта ще се видим тук – ела рано, към шест. Трябва ни повече време, за да се подготвим за финалното Прехвърляне. Очаквам да носиш доклад с октритите несъответствия и, въобще, с всичко, което ти дойде на ума! Заложили сме главите си, Станиславе. Видя писмата от спонсорите, от общината и от кредиторите. Връщане назад няма! – след тези думи професор Андреев излезе от лабораторията веднага, сякаш бързаше за важна среща, без дори да каже „довиждане” на своя асистент.

П Е Т Ъ К

pa6

снимка: sophlylaughing.blogspot.com

– Сигурен ли сте в това, което говорите, професоре? – гласът на Станислав трепереше от страх и от притеснение. Към тях се прибавяше и една непозната за младия асистент тъга – сякаш беше на път да изгуби добър приятел. Всички тези чувства контрастираха рязко с ведрото лятно утро, което настъпваше навън.

– Няма друг начин! – отсече професорът. – Ако се проваля сега, ще трябва да се пенсионирам и да потъна в забвение. Отделих половината си живот на този експеримент! Няма да мога да понеса срама. А с твоята академична кариера е свършено! Затънали сме в дългове. И освен това…

– Но решението, което взимате, не премахва тези проблеми, дори напротив – създава нови! Въобще не ми се мисли за правната страна на въпроса.

– Слушай ме внимателно, без да ме прекъсваш! – професор Андреев намести с показалец очилата върху носа си. Правеше го винаги, когато беше изнервен. Или го притискаха крайните срокове: – Помислил съм за всичко – той извади от кожената си чанта три папки и ги постави върху масата между тях. Едната беше червена на цвят, другата синя, а третата – кафява. След което продължи:

– Изготвил съм подробен научен доклад за извършените експерименти тази седмица. Намира се в червената папка. В кафявата папка е моето завещание. Придружено е от нотариално заверено пълномощно, с което ти прехвърлям пълните авторски права върху направените от мен открития от ден нула до сега. Плюс всички патенти. Плюс правата за публикуване на доклада. Единствени бенефициенти по завещанието сте ти и моите родители. За тях остават къщата, колата и личните ми принадлежности, плюс дребна сума в брой, а ти получаваш лабораторията, заедно с цялото оборудване. Надявам се все пак да спасиш нещо от кредиторите, след като обявим фалит. В синята папка са писмата до родители, роднини, приятели, колеги и близки, които те моля да разпратиш, ако не ме намериш в „Стаята” след Прехвърлянето днес. Или, ако ме намериш мъртъв… Или луд. В крайна сметка тези неща отиват някъде, но един Бог знае в какво състояние пристигат там. Готов ли си за всичко това?

– Това въпрос ли е или просто заповед? – тихичко попита асистентът.

– Прав си, не беше въпрос! – ухили се насила професор Андреев.

– А помислихте ли за себе си? Какво ще правите, когато се озовете там? Където и да е това? Ако оцелеете изобщо при Прехвърлянето?

– Помислил съм за всичко, както ти казах.

Професор Андреев пъхна ръка в джоба на панталона си. В него имаше малка хартийка, сгъната на две, върху която бяха изписани шестте печеливши числа от последния тираж на тотото в четвъртък. За всеки случай ги беше запомнил и наизуст. Нищо не се знаеше…

Двамата учени потънаха в мълчание.

Птичките пееха навън. Вятърът си играеше със завесата през отворената врата на балкона, който гледаше право към малкия централен площад. Стъпките на най-раннобудните граждани отекваха върху паважа. Поемаха ги крилата на университетската сграда и кънтенето им се усливаше многократно в бетонния полукръг. Реставрираният фонтан шумеше весело. Първите слънчеви лъчи се показаха над покрива на отсрещното университетско крило и оцветиха кабинета на професора в ярко оранжево.

Станислав си погледна часовника. Беше шест и половина сутринта. До Прехвърлянето оставаха само пет часа и половина. Дали щяха да успеят да си кажат всичко до тогава? Имаше странното усещане, че присъства на последното свиждане с осъден на смърт роднина, чиято екзекуция предстои още същия ден, а не че след малко ще стане свидетел на най-големия научен експеримент в живота си, при това – с човешко същество като експериментален обект! Отново се притесни за своята собствена роля в опита и попита:

– Ами, ако ме обвинят в пасивно съучастничество? По закон ни е забранено да използваме хора за Прехвърлянето, дори мисля, че съм задължен да ви попреча да извършите това, което сте намислил!

– Спокойно, погрижил съм се и за това! – отвърна професорът – Първо, във всички документи еднозначно е написано, че извършвам експеримента сам, по собствено убеждение и желание, без върху мен да е оказан натиск или чуждо влияние, че съм в напълно трезво състояние, в отлично съзнание, в присъствието на нотариус, дори има бележка от психиатрията, успях и оттам да мина вчера след обяд; пише също, че съм предприел експеримента собственоръчно, без знанието и помощта на моите колеги от института, дори против тяхното евентуално несъгласие, в което съм убеден.

– Но…

– Казах ти да не ме прекъснваш, Станиславе!

Асистентът само кимна гузно с глава. Професорът продължи:

– Осигурил съм ти алиби. В писмото до старите ми родители, които за щастие все още са с всичкия си, изрично настоявам да свидетелстват пред властите, че двамата с теб снощи до късно сме работили в кабинета у дома, останал си да спиш на канапето ми, спал си до обяд, а когато си се събудил, мен вече ме е нямало. Обядвал си с тях, изпили сте бутилка-две вино и едва в късния следобед си се отправил към лабораторията. Настоявам, след като прочетат и запомнят детайлите, да изгорят писмото, което съм сигурен, че те ще направят, а записващите устройства в лабораторията са изключени. Охраната не идва през седмицата, така че няма кой да ги заподозре в лъжа. Просто трябва да потвърдиш тяхната версия.

– Професоре, настоявам да промените решението си! В противен случай съм длъжен да ви попреча да извършите това! – Станислав се опита да прозвучи убедително, дори леко заплашително, но в реакцията на шефа си не видя никаква следа от колебание:

– Ако ми попречиш, ще те отстраня от лабораторията по законния път и ще извърша експеримента сам. Но тогава може нещо да се обърка. По-добре остани тук и ми помогни с каквото можеш! – след кратка пауза професорът добави:

– Всъщност, това не е заповед, а молба от стар приятел. От днес вече официално не съм ти работодател.

* * *

Професор Андреев пристъпи в камерата за Прехвърляне и я затвори веднага след себе си. Не искаше да гледа повече разплаканата физиономия на Станислав. Надяваше се само чувствата да не размътят мозъка му в последния момент! Асистентът трябваше да нагласи времевия диапазон за по-дълго от обичайното. Щяха да извършат Прехвърлянето на същите координати, тоест в „Стаята”, но този път не двадесет и четири, а сто и два часа назад! Целта им беше ранното понеделнишко утро. Професорът се прекръсти и зачака…

Кабината потрепери. Той усети как подът под краката му започва да се тресе. Ситни вибрации минаха през цялото му тяло. Зъбите в устата му затракаха неудържимо. Принуди се да ги стисне здраво, за да не ги счупи. Изведнъж нещо изпука. И всичко потъна в бяло. Все едно някой беше взривил барутната светкавица на старомоден фотоапарат право в лицето му.

П О Н Е Д Е Л Н И К

pa7

снимка: wallpaperup.com

Постепенно зрението му започна да се възвръща. Развълнуван, професор Андреев се огледа наоколо. Намираше се в „Стаята”! Но тя нямаше нищо общо с това, което наричаха „Стаята” в института. Липсваха блиндираната врата и дебелият брониран прозорец. На тяхно място зееха отвори, през които духаше вятър. Значи нямаше да му трябват тежките ключове за отваряне на помещението отвътре, които 26 години бяха лежали в сейфа на лабораторията и, които едва преди малко беше закачил на колана си – точно преди Прехвърлянето. „Преди малко? Не, би трябвало да е след четири дни и половина!” – поправи се професор Андреев. И продължи да разглежда „Стаята” с любопитство.

Стените бяха покрити с мухъл. Между гредите на покрива видя угасващите звезди на изсветляващото утринно небе. Паркетът, който бяха поставили точно преди да запечатат херметично помещението преди две десетилетия и половина, беше изчезнал. Неговото място заемаше стар, прокъсан линолеум, който беше толкова изгнил, че жълтият му цвят едва личеше под натрупаната върху него мръсотия. Тук-таме из ъглите се забелязваха миши изпражнения.

„Дали пък не са от гризача, който прехвърлихме?” – запита се професор Андреев. Но бързо се сети, че нямаше как да е лабораторният плъх. Той беше пътувал само 24 часа назад от сряда, т.е в най-добрия случай щеше да се озове тук на следващия ден /вторник/ по обяд! Огледа се за евтиния ръчен часовник, който бяха изпратили във вторник. Не, часовникът щеше да пристигне чак на обяд в понеделник! Евентуално. Кибритът, обаче, трябваше да е пристигнал още в неделя. Провери цялото помещение, сантиметър по сантиметър, но не откри нищо, което дори бегло да наподобяваше кибрит.

Професор Андреев докосна една от стените. Голямо парче мазилка се отрони под допира на пръстите му. Нямаше какво да прави повече тук! Не изглеждаше никак безопасно. Тръгна към изхода.

Пристъпи навън, през квадратния отвор в стената, където трябваше да има тежка, стоманена врата. И замалко не извика от ужас! През широка дупка в пода на коридора се виждаше долният етаж. От краищата на дупката стърчаха разкривени арматури. Професор Андреев прескочи дупката, използвайки инерцията на собственото си тяло, олюля се на един крак от другата й страна, обърна се с лице към дупката и опря гръб върху отсрещната стена на коридора. Сърцето му биеше лудо.

Изчака да се успокои, след което заразглежда останалата част от лабораторията. Продължи по коридора като внимаваше къде стъпва. Не само от „Стаята”, но и от останалото оборудване нямаше никаква следа! Намираше се в сграда, която е изоставена на произвола на стихиите. Изглеждаше точно така, както я бяха заварили преди 26 години, когато се нанасяха тук с лабораторията, преди институтът да започне да реставрира втория етаж, за да изгради модерното съоръжение. Изглеждаше дори по-зле. Нима се беше прехвърлил цели две десетилетия и половина назад във времето?

Професор Андреев слезе предпазливо по изпотрошените стъпала, които водеха до приземния етаж и не след дълго се озова на добре познатия му централен площад.

Другото крило на университета изгледжаше непроменено. Високият фонтан в средата на площада бе ограден от строително скеле. Очевидно реставрацията бе започнала, но все още не беше приключила. Значи, все пак, се намираше в правилния понеделник! И в правилната епоха! Освен това, забеляза чисто новата велоалея, която се раздвояваше около фонтана. Нямаше как да е попаднал с години назад във времето! Насочи се право към кафенето от другата страна на площада, което също изглеждаше непроменено.

Седна на традиционното си място, поръча задължителното дълго кафе със сода и сутрешния вестник. Веднага щом му го донесоха погледна датата и окончателно се убеди, че това е правилният понеделник! Значи беше успял да извърши прехвърляне на човешко същество цели сто и два часа назад във времето! Чувстваше се напълно невредим и, макар все още да бе твърде рано за заключения, май не забелязваше никакви странични ефекти от Прехвърлянето.

Ефектите бяха другаде. Например сервитьорката. Тя беше същата, но не го позна или поне се направи, че не го познава. Сервира му с любезната дистанция, с която обикновено обслужваше туристите. Във вестника липсваше обявлението за предстоящия експеримент, нямаше ги предупрежденията за очакваното прекъсване на електричеството. На тяхното място бяха отпечатани традиционните за провинциалното градче скучни новини. Професор Андреев отпи от кафето и се зачете с огромен интерес в тях.

Докато проследяваше оскъдната на сензации местна преса и правеше своите мислени сравнения (установи, че кмет на града е същият изкуфял стар глупак), професор Андреев неволно чу разговора, който се водеше на съседната маса. Там седяха същите онези двама мъже в сини работнически униформи, които тъкмо бяха приключили със закуската и спореха кой от тях е наред да плати сметката. Накрая решиха да хвърлят монета. Спечели този, който седеше по-близо до професора и се „закани” да купи бирите в края на работния ден, за да не се чувства прецакан колегата му. Другият остави парите на масата и двамата се отправиха към строителното скеле в центъра на площада, където бригадата им се занимаваше с реставрацията на фонтана. Студентката с дългите бедра и късата рокличка не закъсня да се появи върху стария си класически велосипед. Единият от работниците (този, който беше платил сметката) подсвирна на красивото момиче, което не му обърна никакво внимание и се насочи по велоалеята към университета.

pa1

снимка: ladystyler.com

Професор Андреев наблюдаваше студентката в захлас. Не, той не се впечатляваше от гладките й бедра, придобили чудесен тен под милувките на горещите летни слънчеви дни. По-скоро следеше с нарастващ интерес от коя страна на фонтана ще мине собственичкта им този път. И тя мина отдясно!

Професор Андреев извика сервитьорката, припряно плати сметката, стана, грабна сутрешния вестник, сложи го под мишница и се запровира из тесните калдъръмени улички в центъра по посока към дома на своите родители, с които делеше един покрив.

На вратата го очакваше зловеща изненада. Видя некролог на баща си. Указваше 40 дни от смъртта му. След известно колебание, което му беше необходимо, за да осмисли новината, ученият натисна звънеца и чу добре позната мелодия. Светлото петно в средата на шпионката изчезна. Майка му попита:

– Кой е?

„Боже, нима не ме познава?!”

– Махайте се, не купувам нищо от улични търговци! Срамно е да притеснявате хората по домовете им толкова рано! – каза тя през вратата.

На професора му хрумна идея. Наложи си да се усмихне насила пред лицето на покойния си баща, което го гледаше от снимката на некролога, опита да овладее гласа си, за да не трепери и с най-любезния тон, на който беше способен, заговори:

– Госпожо, извинете ме за безпокойството, наистина е рано… Аз не съм уличен търговец. Ученик и колега съм на мъжа ви. Дойдох да изкажа своите съболезнования. Едва вчера научих новината и побързах да хвана нощния влак, наистина бяхме много близки с него. Ще ме пуснете ли да вляза?

– Разкарайте се веднага или ще повикам полиция! – развика се майка му от другата страна на вратата – Не съм ви виждала преди, ако бяхте приятел на мъжа ми, щях да ви познавам! Напълни се светът с мошеници! И все старите хора гледат да излъжат. За последен път ви предупреждавам, ако не се махнете, ще се обадя в полицията. Вече набирам спешния номер!

– Нямаше ли да бъде интересно, ако… – каза професор Андреев. – Така започваше всяка своя лекция мъжът ви. Той беше гениален математик, визионер и откривател! Но остана неразбран. От него съм научил всичко за свойствата на време-пространството. Работя упорито върху идеите му…

От другата страна на вратата цареше мълчание. Професор Андреев продължи:

– Ние наистина се познавахме добре. Съвместната работа ни сближи. Бръснеше се винаги във вторник, в четвърътк и в събота. Никога не даваше пари в понеделник. Обичаше да твърди, че в неделя дори Господ почива, затова оставяше недовършените си дела за следващата седмица, колкото и неотложни задачи да имаше. Ставаше рано, лягаше късно, пушеше много, но не пиеше никога. Разказваше вицове, на които само той се смееше. Обичаше кафето си с една бучка захар, без мляко и сметана.

– Откъде знаете всичко това? – попита майка му.

– Казах ви, от съвместната ни работа, аз съм негов ученик и приятел. Сближихме се преди 26 години, когато той окончателно изостави проучванията си върху времеви-пространствения континиум и ми завеща труда на своя живот – да го продължа, ако искам, на своя глава. Точно така се изразяваше: „Работи, ако искаш, но на твоя глава!” Все още ли се съмнявате?

Ключът се завъртя в бравата. Резето щракна. Вратата се отвоври. Професор Андреев видя разплаканото лице на майка си:

– Моля ви, заповядайте! Прощавайте за грубото отношение, знаете в какви времена живеем…

– Няма нищо, благодаря ви, че проявихте разбиране!

Искаше му се да я прегърне, да я успокои, да й каже кой е, но така само щеше да я уплаши. От погледа й разбра, че тя действително го виждаше за първи път! Вместо да се отпусне в обятията й, професор Андреев неуверено пристъпи прага на апартамента, който цял живот беше наричал свой собствен дом.

Майка му го покани в хола и го попита дали иска нещо за пиене. Той се настани върху дивана и за малко да откаже, но после му хрумна нещо и заяви, че една чаша горещо кафе би му се отразила чудесно след „нощното пътуване”. Знаеше, че й отнема цяла вечност да приготви кафето. Възрастната жена отиде в кухнята и се зае със задачата, а той с любопитство заразглежда хола.

Мебелите бяха същите, каквито ги помнеше. Или поне повечето от тях. Имаше някои незначителни размествания. Вместо с гръб към прозореца, например, телевизорът стоеше поставен върху стъклена масичка пред голямата библиотека. Загледа се в изданията по лавиците. Дори книгите бяха същите! Подредени бяха по различен начин, тук-таме се мяркаха непознати заглавия, но повечето отговаряха едно към едно на неговия спомен. Загледа се в семейните портрети. Майка му и баща му като младоженци. Познаваше тази снимка в детайли. Черно-бели фотографии от различни ваканции. Всичко си беше по старому, но него го нямаше на нито една от фотографиите! Нито като бебе, нито като ученик, липсваше дори омразната снимка от казармата, на която майка му толкова много държеше. Нямаше ги и фотографиите с колегите му от института…

Чу стъпки да приближават и бързо седна обратно на дивана. Майка му внесе добре познатата медна табла с добре познатия му сервиз за кафе и добре познатата правоъгълна захарница, в която задължително имаше бели бучки захар.

* * *

Разговаряха известно време с носталгия за баща му. Професор Андреев упорито поддържаше версията, че е негов стар приятел и ученик. Излъга няколко пъти, че работи в голяма столична лаборатория, където по случайност е разбрал за смъртта му от общ колега. В един момент не се сдържа и попита:

– Извинявам се, че така рязко променям темата, но с професора никога не сме засягали този въпрос – вие имате ли деца?

Разбра, че след дълги опити са се отказали заради заболяване, което е направило невъзможно майка му да забременее повторно. А първият път се е наложило да направи аборт заради тежка контузия.

– Сигурно ви е притеснено сега, когато сте напълно сама?

– Все ще се оправя някак, на мен какво ми трябва вече? – въздъхна майка му. – Пенсията ми за нищо не достига, но добре, че са роднините и приятелите да помагат в трудни времена. А и бившите колеги на мъжа ми… Всички те го обожават, точно като вас! Много се радвам да видя какъв умен и талантлив ученик е успял да възпита във ваше лице. Странно, че никога не е споменавал името ви, но сигурно защото избягваяхме вкъщи да говорим по работа…

„Няма как да е споменавал името, което току-що съчиних” – помисли си професор Андреев, погледна си часовника и се изправи:

– Ами, май вече е време да си ходя. Съжалявам още веднъж за загубата на съпруга ви! Може би ще ви погостувам отново, ако нямате нищо против. Съвсем скоро очаквам да ме изпратят на дългосрочна командировка във вашия град. Искат да основем клон на института тук. В дясното крило на университета – онова, което от години стои занемарено.

– Каква чудесна новина! – усмихна се майка му – Винаги сте добре дошъл у нас, дано само да не ви досадя със спомените за мъжа ми. Откакто си отиде, все за него мисля и говоря!

– За мен ще бъде удоволствие – каза професор Андреев, – чувствам го много по-близък, отколкото можете да си представите…

– Обадете се задължително, когато дойдете пак – каза майка му на вратата, преди да затвори.

Беше по-скоро молба, отколкото покана. Молбата на самотник за капчица човешко внимание.

– О, да – професор Андреев бръкна в джоба на панталона си и извади сгънато на две парченце хартия. – За малко щях да забравя! Бихте ли ми направили една дребна услуга? Тук са изписани числата от тотото, които исках да пусна за тиража в четвъртък, но понеже заминавам на кратка почивка сред природата, май няма да успея да ги подам. Още е рано, а автобусът ми тръгва след малко. Освен това, тото-пунктът май не работи в понеделник. Ще успеете ли да ги подадете вместо мен? Само не забравяйте – за тиража в четвъртък! Обещавам, ако спечеля, задължително да поделя печалбата си с вас!

– С удоволствие ще подам числата – взе бележката майка му. – Желая ви приятна почивка, със сигурност я заслужавате! Имате уморен вид. Може би работите много. Също като покойния ми съпруг.

– Уви, за съжаление, така е! Благодаря ви за гостоприемството и до скоро! – професор Андреев махна с ръка. Едва сдръжаше сълзите в очите си. Обърна гръб на майка си и заслиза по стълбите, без да поглежда назад.

Ч Е Т В Ъ Р Т Ъ К

pa8

снимка: fieldnotesfromfatherhood.com

Професор Андреев пиеше бира с хижаря в една забутана планинска хижа. Сърбеше го кожата от слънчевото изгаряне, което бе получил по време на разходката из чукарите през изминалия ден, но едновременно с това се чувстваше освежен и сякаш започваше да привиква с новия-стар свят, в който беше попаднал. Пък и наистина се нуждаеше от почивка! Чистият горски въздух му се отразяваше прекрасно.

Хижарят разказваше поредната ловджийска история, когато нещо в малкото телевизорче, което висеше от тавана на импровизираната механа, привлече вниманието на професора.

Теглеха числата от тотото.

Знаеше ги наизуст.

Паднаха се пет от тях.

„Нищо, пак не е зле като за начало!” – помисли си професор Андреев, опипа тефтера, който винаги носеше в задния джоб на панталона си и доволен се заслуша отново в разказите на хижаря.

Тихомир Димитров

март 24, 2014

За смисъла и ползата от думичката „трябва”

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 5:20 pm
Tags: , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,

frank

Изт: Twitter 

Голяма част от нещастията на съвременния човек произтичат от отказа му да участва в собствения си живот. Не е космическа тайна, че сегашното ни състояние (душевно, материално, физическо) е резултат от изборите, които сме правили в миналото. Но повечето хора не участват съзнателно в тези избори.

Замислете се, какъв процент от решенията ни са резултат от трезва преценка и самостоятелен избор? Какъв процент от убежденията ни са информирани? Колко пъти сме казвали „да” или „не” в резултат от дълбокото вътрешно усещане, че постъпваме правилно и колко пъти сме се пускали по наклона да правим нещaта само защото така трябва? Или защото така са ни казали? Или защото всички така правят?

Повечето пъти сме действали като безмозъчни автомати. Действали сме под влиянието на външни обстоятелства, но без да попитаме себе си. Без да си дадем пространство за избор. Мигновено, светкавично, по инерция – така сме взимали фундаменталните решения, които определят настоящето. Отсъствали сме по време на изборите, които го формират. И се чудим защо изпитваме дискомфорт в него. Питаме се защо страдаме…

С живеенето „както трябва” може да сме задоволили временно някакви насадени от образованието и възпитанието заблуди, може да сме удовлетворили временно някакви прищявки на заобикалящата ни среда, но проблемът е, че с резултата от решенията „по инерция” сме принудени да живеем самостоятелно и никой друг, освен нас, няма да изпита цялата им тежест по-силно от самите нас. Така се озоваваме в ситуацията да правим нещата както трябва, за да могат всички останали да са доволни от нашия живот, но не и самите ние. Звучи ли ви познато? Значи попадате в същата категория…

Разбира се, влиянията на външната среда са неизбежни и човек не може да се абстрахира изцяло от тях, нито пък трябва да го прави. Ако започвахме непрекъснато от нулата, щяхме да живеем още в пещерата, да ядем сурово месо, да считаме 30 годишните за старци, да не познаваме колелото, огъня и течащата вода. Нямаше да подготвяме мисия за колонизация на друга планета, която ще се излъчва на живо по телевизията. Опитът и знанията са полезни. Те възникват от взаимодействия с околната среда, но има нещо, което пропускаме – самостоятелния принос към придобитите знания. Свободата и творчеството да избираме.

Н. Д. Уолш подчертава, че думичките REACT и CREATE се пишат с едни и същи букви, но има голямо значение как ще ги подреди човек. Да реагираме цял живот на обстоятелствата или да ги създаваме? Това е вододелът между щастливите и нещастните, между създателите и последователите, между успелите и неудачните, между свободните и робите. А по средата им стои „трябва”.

Вижте биографиите на най-успелите хора в света. Повечето от тях никога не са правили нещата така, както трябва. Взаимствали са от чуждия опит, допринасяли са, развивали са го, но винаги са действали „на своя глава”, извън стереотипите и очакванията на заобикалящата ги среда. Водещите милиардери в IT индустрията дори не са завършили висшето си образование, макар да съм сигурен, че многократно са им повтаряли как трябва да си образован, за да постигаш успехи в бизнеса.

Проблемът ми с думичката „трябва” е, че тя не търпи възражения. Това, в повечето случи, важи и за хората, които я използват. Обърнете внимание колко често се употребява тази дума в ежедневието:

Политици ни убеждават по цял ден как трябва да живеем, какви реформи трябва да се предприемат, каква позиция трябва да заеме страната по въпроса за Крим, за кого трябва да гласуваме на следващите избори. Преподаватели ни обучават от малки как трябва да разбираме света. Социолози, психолози, възпитатели и еколози ни съветват как трябва да се грижим за семейството, за дома, за децата и за природата. Архитекти ни съветват в какви къщи трябва да живеем. Диетолози ни втълпяват какво трябва и какво не трябва да ядем. Ню ейдж гурута ни мелят сол на главата как трябва да медитираме. Родители ни възпитават как трябва да живеем. Ние самите по сто пъти на ден заповядваме на децата си какво трябва и какво не трябва да правят. Религиозни водачи ни убеждават как точно трябва да вярваме. Възрастни втълпяват на младите какви грешки не трябва да допускат. Шефове назначават когото и когато трябва. Растеш в йерархията или те уволняват в зависимост от това дали работиш както трябва. Правиш кариера в политиката, ако целуваш когото трябва… и където трябва. Лекари предписват лекарствата, които трябва да взимаш. Реклами ти показват продуктите, които трябва да купуваш. Манекени разхождат дрехите, които трябва да носиш през следващия сезон. Режисьори и продуценти се пенят как трябва да се прави съвременно кино. Писатели и критици спорят какъв трябва да бъде съвременният роман. Музикални канали определят каква музика трябва да слушаш през това лято, за да си модерен. Телекоми настояват каква тарифа трябва да избереш, за да си свързан. Банкери подчертават каква лихва трябва да кихаш, за да си успешен. И всички ти говорят в заповедна форма, на ти – „изяж, изпий, оближи, сдъвчи, изплюй, изпрати, изтрий, залепи“ – все едно сте баджанаци. Депутати пък решават, че за един джойнт трябва да лежиш колкото сериен изнасилвач. Премиери избират кои сайтове не трябва да се посещават. Лобисти обясняват как трябва да се отрови питейната вода и плодородната земя с шистов газ, защото не трябва да си енергийно зависим, далеч по-добре е ти да заживееш в токсична пустиня, а те да си приберат хонорарите. Табели указват къде трябва и къде не трябва да пушиш. Пътни знаци показват скоростта, с която трябва да шофираш… автомобила, който трябва да отговаря на социалния ти статус… за предпочитане електрически или хибрид, защото трябва да се щади природата. Всички трябва да се страхуваме от глобалното затопляне, от свършването на нефта, от енергийната зависимост, от колапса на световната икономика, от падането на валутния борд, от нова студена война. Трябва или не трябва да има паметник на съветската армия в центъра на София? Сигурно още днес ще чуете думичката „трябва” поне хиляда пъти. И още толкова пъти ще я прочетете. И толкова пъти ще я произнесете. Трябва да живеете в някоя пещера, за да не ви се случи това…

Всички „трябва“ хора непрекъснато си противоречат, но продължават да държат на своето „трябва”. И не само това. Създали сме си правила, по които трябва да живеем всички, като един. Все едно, че сме от една майка раждани. Отклонения не се допускат. Правилата са задължителни и, нищо, че непрекъснато се менят, всички отклонения трябва да се наказват. Има затвори, мъчения, бесилки, електрически столове и концлагери за целта. Има ги в цял свят. Има полицейски палки и водни оръдия за по-кадемлиите. Незнанието на правилата, които непрекъснато се менят, не оправдава тяхното неспазване. „Жесток закон, но все пак закон”. В това са вярвали древните римляни. Така са смятали, че трябва. Тях много ги е било страх от свободата на личността и най-вече – от свободата на народите. От тях сме наизустили доста правила, по които и до ден днешен си внушаваме, че трябва да живеем. Понякога ги цитираме на латински, за да звучим по-авторитетно. Неслучайно един от първите предмети, които бъдещите юристи трябва да наизустят, за да получат тапия, е Римско право. „Жесток закон, но все пак закон”. Ако така трябваше, покрай Цариградско шосе сега трябваше да стърчат кръстове, на които трябваше да висят телата на протестиращите. Защото така трябва да се отнася властта към своите врагове. Поне според древните римляни…

Е, били са в грешка. Очевидно. Историческата им съдба го доказва. Но ще е тъпо, ако завърша това есе с препоръки какво трябва и какво не трябва да се прави, нали?

Ето защо, ще ви кажа само: дошли сте на този свят напълно завършени и напълно съвършени. Нищо не трябва да постигате и няма нещо, към което трябва да се стремите. Нито пък трябва нещо да научавате. Можете само да изявите вътрешното си съвършенство чрез свободата на изборите, които правите. Във външния свят. Но не сте задължени.
Съвършеството е толкова съвършено, че може да си позволи и тази свобода. Може дори да си позволи да изглежда като несъвършенство. Но само в краткосрочен план…

Тихомир Димитров

март 15, 2013

Тече. Всичко тече…

stairwell spiral - looking over centripetal banisters

Изт: fraudhappens.wordpress.com

Ако непрекъснато правиш едно и също не можеш да очакваш, че ще ти се случи нещо различно…

Всичко тече. Идва и си заминава. Светът се променя. Буквално. Всеки ден. И едновременно с това си остава същият. Един чудесен парадокс, върху който ми се иска да поразсъждавамe. Той има много общо със случващото се в момента у нас и с това, което можем да очакваме от бъдещето.

Да се върнем назад във времето и да разгледаме няколко банални примера:

След Революцията през 1789 година Франция вече не беше същата. Родиха се човешките права. Заговори се за „свобода, равенство и братство“. Монархията беше свалена. Но, едновременно с това, Франция си остана същата. Разчекванията бяха заменени от гилотина, а елитът, макар и нов, продължи да убива несъгласните, докато сам не се превърна в жертва на собствената си кръвожадност. Революцията изяде своите деца. Абсолютният монарх стана от престола, за да може, още преди да е изстинал, на него да седне Робеспиер, а след това и Наполеон. Политически екзекуции, разврват, жестокост, безсмислени войни и пилеене на държавни пари, простолюдие тънещо в нищета – такива бяха обвиненията, заради които монархията загуби своята глава, в буквалния смисъл на думата, но нейните наследници донесоха на Франция още повече от същото…

След Революцията през 1917 година Русия вече не беше същата. Роди се „диктатурата на пролетариата“. Крепостниците станаха „другари“, а собствеността – обща. Монархията беше свалена. Русия се промени. Електрификацията замени газените лампи, каруцата беше заменена от парен локомотив, а плугът – от трактор и комбайн. Започна индустриализацията. Но, едновременно с това, Русия си остана същата – огромна страна, управлявана от тирани. Абсолютният владетел стана от престола, за да може, още преди да е изстинал, на него да седне Ленин, а после и Сталин. Репресиите на царизма бяха заменени от ГУЛАГ, а царските шпиони – от тайната милиция и доносниците на режима.

Няма нужда да ви обяснявам, че същото се случи и в Китай, след падането на хилядолетната империя. Забраненият град си остана забранен…Няма нужда да ви обяснявам, че същото се случва непрекъснато, навсякъде, в продължение на векове, през цялата история на цивилизацията.

Демокрацията е изключение, парадокс, временно явление в човешката история, пише Любен Дилов-син в новия брой на L’Europeo („Дикаторите“), който силно ви препоръчвам. Светът се управлява от тирани. И всеки подтик към свобода е последван от още по-крайна форма на не-свобода. Печелят най-гръмогласните – онези, които викат най-силно в смутните времена. А гласът им се чува, защото те казват на масата онова, което тя иска да чуе. Печелят манипулаторите с най-симпатичните идеи. И после всичко се променя. Безвъзвратно. За да остане същото, каквото беше преди. И каквото винаги е било…

Разбирате ли, човечеството изпробва всички икономически системи, които успя да измисли и тества всички политически режими, които някога са му минавали през главата. Приложи ги на практика. Беше водено от най-добри намерения. Всеки път. И всеки път получаваше едно и също, като резултат – революцията изяждаше своите деца. Демократите се превръщаха в тирани. Терорът отстъпваше място на нов терор, бедността – на оскотяването и нищетата, а неравенството – на нов вид „равенство“.

Това, което се променяше през историята бяха само имената. Наименованията. Термините. След като за малко премахна своя монарх, Англия се сдоби с „лорд-протектор“. Франция замени краля-слънце с император, а Китай смени императора с председател. Селяните в цял свят си останаха заринати до ушите в кал бедняци, които плащат цялата сметка, но получават най-малък дял от преразпределението, а елитът продължи да тъне в разврат и да убива несъгласните. Египет и през 20-ви век се управляваше от фараони, а Иран смени шаха с аятолаха…Но какво значение имат имената? Какво значение има дали политическата диктатура ще бъде заменена от военна, икономическа, религиозна, класова, социалистическа? Освен терминологично?

Религията, държавата, етносът, расата, историческото минало и културното наследство, спецификата на районите, където се случва „промяната“ – всичко това няма никакво значение. Нямат значение епохата и техническите средства, с които си служат народите. Няма значение дали са организирани в родови общини, в племена или в мултинационални империи. Няма значение божеството, на което се кланят. Няма значение напредъкът в науката и в медицината, изяществото в изкуствата също няма никакво значение. Без значение е дали ще прережеш гърлото на инакомислещия с нож или ще му пуснеш атомна бомба…

Говоря за системна грешка, присъща на човечеството, която винаги е била, е и ще си остане симптоматичен проблем. Това, което историята непрекъснато повтаря и преповтаря, са резултатите от симптома. А на мен ми се иска да погледнем малко по-надълбоко и да се съсредоточим върху причините за болестта.

Ако непрекъснато правиш едно и също не можеш да очакваш, че ще ти се случи нещо различно…

Кое е нещото, което никога не се променя, докато всичко останало търпи промяна?

Какво е нещото, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно?

Нещото, което никога не се променя, докато всичко останало търпи промяна, е човешкото съзнание. Нещото което, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поверяването на щастието в ръцете на някой друг. Или на нещо друго…Бягството от собствената ни отговорност за него. Но да се върнем към съзнанието:

Човешкото съзнание, поне през последните осем хиляди години, е егоистично. Това значи, че светът винаги е разделен на „свои“, които са готини и на „чужди“, които трябва да бъдат унищожени, поругани, отречени, отхвърлени, премахнати, отписани. Които са виновни за всичко и, от които трябва да се „пазим“. За да не стане както преди…Светът винаги е бил разделен на „добри“ и на „лоши“, а нещото, което винаги е определяло в коя категория ще попадаш не е това, което правиш, мислиш или говориш, нито дори това, в което вярваш, а единствено принадлежността ти към „своите“ или към „чуждите“, т.е към егоизма на съзнанието, чиито девиз е: „ако не си с нас, значи си против нас“. Това изречение е взело няколко милиарда напълно безсмислени жертви. Егоистично съзнание значи, че докато „своето“ е по-важно от „чуждото“, докато съществуват някакви разделителни линии във възприятието, докато битува халюцинацията, че ти си нещо по-различно от квантова миниатюра на Цялото, винаги ще бъдеш престъпник и тиранин, каквато и власт да ти се даде, в каквито и добродетели да се закълнеш, каквато и вяра или идеология да изповядваш. В „Без граници“ Кен Уилбър пише: „прокараш ли разделителна линия в съзнанието, копаеш окоп, в който ще се воюва“. И, замислете се, дори имперските граници са мислени линии в пясъчника на човечеството, жестоко като малко дете – разделители в съзнанието му, за които през хилядолетията се е воювало. За да се защитят „своите“. И да се ликвидират „чуждите“…

Това, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поверяването на щастието в ръцете на някой друг. Или на нещо друго…Бягството от собствената ни отговорност за него. Кралят вече не ни прави щастливи, да подарим щастието си на лорд-протектор! Короната вече не ни прави щастливи, да я заменим с диктатура на пролетариата! Вождът ще ни направи щастливи! Той е отговорен за нашето щастие! Ние нямаме нищо общо с това. Добре, но вождовете също са продукт на и резултат от егоистичното съзнание. Нещото което, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поставянето на гърнето с меда в скута на Мечо-пух…и очакването, че лапичките му ще останат сухи…Ние винаги търсим щастието си някъде другаде, в нещо друго, подаряваме го на някой друг, правим все същото. И очакваме промяна.

Промяната в реалността е невъзможна, докато не настъпи промяна в съзнанието:

„Бъди промяната, която искаш да видиш в света“

„Каквото вътре, такова и отвън“

„Каквото повикало, такова се обадило“

„Каквото посееш, това ще пожънеш“

Но промяната в съзнанието е индивидуално занимание. Или по-скоро процес. Естествен процес. Опитаме ли се да я организираме, да я идеологизираме, да я приложим масово, най-много да получим още една „културна революция“ и, след като преброим труповете, да разберем, че отново сме се подхлъзнали в капана на добре познатата, стара заблуда. В хватката на его-ума.

Бидейки същества със свободна воля, страдащи от илюзията за своята идентичност и за линейния характер на времето (тик-такането на часовника не доказва, че има такова), ние практически разполагаме с цялата вечност, за да се самоунищожаваме и възраждаме от пепелта, докато повтаряме един и същ цикъл.

Защото реалността се променя не с течение на времето – историята непрекъснато повтаря своите грешки, а революцията винаги ще изяжда своите деца, не, реалността се променя с изменение на съзнанието. С покачването му на по-високо ниво. Единствената реалност, с която разполагаме, ще разполагаме и винаги сме разполагали, на егоистичното ниво на съзнание, е цикличността. Барабар с илюзията за времето и за собствената ни идентичност. Плюс навика да живеем с миналото и бъдещето, но никога в настоящето. В тази „реалност“ историята непрекъснато повтаря своите грешки, а революцията винаги ще изяжда своите деца…

Промяната, обаче, е въпрос на личен избор. Тя не е колективно занимание, нито някакъв нов вид идеология. Тя просто е. Имаме на разположение цялата „вечност“, за да й се посветим…Всеки един от милиардите жители на планетата трябва сам да реши, че иска да се изкачи едно стъпало по-нагоре в духовното си развитие. Че иска щастието си обратно, заедно с отговорността…

Тихомир Димитров

Подобни статии:

Цената на Егото

Вълшебната пръчица е във ваши ръце

Криворазбраната духовност

Да се събудиш

Светът не се нуждае от ремонт

Удобни ли са ти патериците?

Моето малко гениално откритие!

Творци на собствената реалност

февруари 13, 2013

Творци на собствената си реалност

Експериментирам  с доста утвърждения или така наречените „ежедневни мантри“, за които толкова много се пише в съвременната ню-ейдж литература.

Мисля, че открих най-добрите от тях:

Time
Health
Energy

Freedom
Adventure
Creativity
Travel
Success

THE FACTS

Няма значение на какъв език са написани.

По-якото е, че обединени, те също правят една мантра. Тип констатация. В сегашно време. В първо лице, единствено число. Няма „искам“ и няма „ще“. Всичко се случва тук и сега. В сегашно време. Или изобщо не се случва…

Още по-правилно е, когато „мантрите“ са подкрепени от дела. Само убеждението не е достатъчно. Редовно си казвам: „Да, това е начинът, по който искам да живея. Да, така се виждам. Така изразявам себе си най-добре и вдъхновението, което е в основата на моята същност. Но какво точно направих днес по въпроса?“

И, ако не съм направил нищо, сядам и го правя в момента…на часа.

Действията са изключително важни!

Ще си позволя да ви припомня принципа на Нийл Донълд Уолш, даден в „Разговори с Бога“, относно това как човек твори своята реалност, в сравнение с това как Божественото у нас твори. Всички сме миниатюри на Твореца, не се съмнявайте в това. Всички можем да творим – в истинския смисъл на думата, а не просто да цапаме хартията с мастило. Истинското творчество е да сътворяваш реалността, в която живееш. Ежедневно. Има два начина: Божественият и човешкият. И двата са валидни, но разликата е в размаха. Перифразирам свободно:

Ето как човекът твори своята реалност. Канят Джон на концерт. Той решава да отиде. Първото, което се поражда е мисълта, идеята за концерт. След това идва ред на думите. Джон се обажда на жена си и я моли да му приготви костюма. „Обещал съм да отида на концерт“, казва той. Мисълта се превръща в думи. „Да, ще дойда на концерта“, потвърждава той на организаторите. Вечерта Джон сяда в колата, пали двигателя и наистина поема към концертната зала. Думите му се превръщат в дела. Джон пристига точно навреме за концерта и заявява: „Ето, тук съм. Както обещах“. Реалността му вече е факт. По този начин човешкото у нас твори. В тази последователност – мисли, думи, дела – ние сме изградили своите къщи, магистрали, компютърни системи и цялата човешка цивилизация. Така сме я превърнали в реалност. „В началото беше Словото“ или първо е идеята, мисълта, чертежът идва след това, докато всичките тези мисли, думи и дела не се обединят в готовата вече сграда. Това не е лош метод, но той понякога изисква доста време и усилия. А има по-добър начин…

Божественото у нас твори  в точно обратната последователност! Всичко започва с действията. Те предизвикват думи, които затвърждават тези действия, а комбинацията от действия и думи се превръща в истински мисъл-форми, които се реализират. Причината е, че действието предхожда мисълта, дори думите, следователно е по-лесно да повярваме в тях. Затова казват, че който има достатъчно вяра, може да премести и планина. Ако не си успял да преместиш планината вече, значи нямаш достатъчно вяра. Или просто не ти се занимава с местенето на планини, а с много по-яки и по-смислени неща в момента. 🙂

Вторият начин е значително по-ефективен. Това е Божественият начин.

Затварям тази скоба, за да подчертая още веднъж колко важни, всъщност, са действията.

Действия = Действителност.

Даже и двете дебютират с Д. 🙂

REACT и CREATE са глаголи, които се пишат с едни и същи букви. Само последователността им се различава.

В предишния пост писах за щастието. Как се държи щастливият човек? Едва ли непрекъснато мърмори и се оплаква, в очакване на „светлото бъдеще“, както правят повечето от нас в ежедневието. Едва ли си намира оправдания да не бъде щастлив в момента, защото другите правят това, това и това…Не, той е щастлив в момента – в единствения момент, който реално съществува – щастлив е във вечното сега. Тези му действия, дори първоначално плахи и неубедителни, пораждат мисъл и думи, които само ги затвърждават във вечното сега.

Какъв е начинът, по който искате да живеете?

Как изразявате себе си и вдъхновението, което е в основата на вашата същност?

Какъв е вашият истински празник?

И какво правите по въпроса?

Творци сме на собствената си реалност.

Необратим факт.

Поемете отговорността, която произтича от всичко това.

Но и привилегията.

И се наслаждавайте на резултатите!

Тихомир Димитров

април 21, 2008

Великото СЕГА

Filed under: ЕСЕТА — asktisho @ 3:36 pm
Tags: , , , , ,

„Мисля“ значи: „съществувам“ 🙂

Химичката в училище обичаше да повтаря: «Всичко е химия». И колко беше права само! Тръгни да се разхождаш по улицата. Ще видиш най-различни хора: щастливи, нещастни, влюбени, отчаяни, самотни, весели и тъжни. Всички тези хора са колби, пълни с 97% течност, в която непрекъснато протичат химически реакции.

Природата е доста справедлива. Тя е създала човека напълно неутрален към околната среда, но и реактивен спрямо нея. Човек не е нито тъжен, ното весел, нито печален песимист, нито ентусиазиран опитимист «по природа». Той става такъв от взаимодействието си с околната среда. По кой път ще поеме зависи само и единствено от неговия личен избор.

Пристрастяването към наркотиците става тогава, когато тялото свикне с хормоните на щастието, с които го бомбардираш постоянно. И ако не можеш да му ги осигуриш по друг начин, освен с катализатор, купен от дилъра, тогава си яко загазил.

Същото е и с емоциите. Представи си, че си тъжен и депресиран: хормоните бомбардират безпомощните ти рецептори, които свикват с тях и искат още повече тъга, отчаяние, още повече депресия. Ти вече си забравил да живееш по друг начин. Тялото ти е забравило. Създал си една много отровна химическа среда, в която се чувстваш «комфортно». И дори не подозираш, че може по-добре. Може много по-добре, отколкото си представяш.

Става ясно, че съм гледал «Уот да блийп», но на мен този филм ми затвърди едно много голямо подозрение, което храня от доста време насам: квантовите физици, пророците и великите учени говорят за едно и също нещо. Само дето използват различна терминология.

Можеш да прочетеш няколко стотин страници от Дънов на тема: «Великото сега», можеш да разбереш от личния си психотерапевт за силата на навика, а може и да чуеш народна поговорка, които от векове е тук, за да ти нашепва истината. Но пак може нищо да не разбереш.

Защото ти, като свободен човек, избираш къде да живееш – в миналото, в бъдещето или в настоящето. И не само това – ти имаш свободата да избираш в точно кой период от миналото и бъдещето да живееш. Ето колко е справедлива природата. Ако избереш да живееш с миналото на една нещастна връзка, примерно, тя ще ти донесе още куп провали и за в бъдеще. Дори ще се учудиш колко много си приличат. Ако пък насочиш поглед към едно глупаво, измислено бъдеще, когато евентуално ще бъдеш щастлив, този период винаги ще си остане в бъдещето, защото ти го мислиш така.

Всъщност, времето е илюзия. Минало и бъдеще не съществуват. Има го само настоящият момент и той току-що отмина. Но, ето че сега имаш друг, чисто нов безвъзвратен момент, в който можеш да направиш по-правилен избор. Мислите ти днес са строителна площадка, върху която ще се изгради бъдещето утре. Избирай с коя кофа химикали да си поливаш рецепторите – с негативни спомени или с положителни емоции.

Казват, че «човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му». И са прави. Но обърни внимание на глаголното време – човек е толкова голям (сега) колкото големи са мечтите му (в момента). А не: «човек ще бъде толкова голям, колкото големи са мечтите му».

Сегашният момент е единствената форма на реалност, в която можеш да съществуваш и той е прекалено кратък, за да го прахосваш в глупави мечти за бъдещето или в тъжни спомени от миналото. Научи се да живееш сега. Да действаш сега. Да говориш в сегашно време. Да мислиш в сегашно време. Да правиш правилните избори сега. Това е твоята единствена свобода.

Тихомир Димитров